Цончо Родев
Пиратът (33) (С черен лъв на мачтата)

XXIX. Затвор без ограда

— Познай, какво се харчи най-много в Созопол напоследък.

— Да не е излязъл паламудът, дойке?

— За паламуд никой няма да хвърля номизми с шепи.

— Тогава?

— Пиратите.

— Пиратите?

— Пиратите. Купуват се така, сякаш са излени от чисто злато.

Кривич притегли с пета едно трикрако столче и седна срещу дебелата жена.

— Бях чувал нещо такова — каза с истинска или изкуствена небрежност. — Ставрос Априн събирал цяла наемна войска.

— Не лично той. Ставрос седи в сянка, а използува машите си.

— И това бях чувал. Той давал парите, а пиратите купували Фотий, Радѝн Хубавеца и Григорас.

Чипият нос на Спасуна Точилката се насочи към него.

— Откъде знаеш, Кременчо?

На лицето му разцъфна обичайната лъчезарна усмивка.

— Нека пък и аз да научавам това-онова — каза неопределено.

— Научил си, но само „това“. „Онова“ не е стигнало до ушите ти. Седнал ли си добре?

— Защо?

— Защото като научиш сега „онова“, ще паднеш от стола. — Жената не без усилие сниши дебелия си и могъщ глас. — Също и дуксът Трошан купува оими.

— Не може да бъде! — облещи очи Кривич. — Дочу се, че властта ще разчиства пиратската паплач от Созопол, пък той…

— Виновен си ти. Да, да, точно ти. Такава омраза си породил в сърцето на Трошан, та той иска да използува решението на Търновград, за да разчисти сметките си с тебе. И тъй като няма откъде да намери бранна сила, купува пирати. — Спасуна се изкиска уж приглушено, но бъчвите в помещението се разклатиха. — Купува тези пирати, които като дукс би трябвало да изтреби или прогони. И знаеш ли какъв бил планът му? Щом се види, че ти с корабите си отплаваш на лов за генуезци, той с оимите си да се прехвърли с няколко панфили на острова и да го завладее. После да доложи на царя: „На̀, заповедта ти е изпълнена, главното зло на Понта е пропъдено завинаги от Созопол и Свети Иван.“

Кривич дълго размишлява върху думите й, после каза сериозно:

— Работата е много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, дойке. Играе се една игра, в която залогът е къде-къде по-голям, отколкото омразата на Трошан и завземането на Свети Иван.

— И това ли е тайна?

— Не, ще ти кажа. Трошан дебне мен, а Ставрос Априн — Трошан. Щом Трошан тръгне да превзема острова, Ставрос ще завладее седалището на дукса. И когато царствените семейства дойдат за венчавката от Цариград и от Търнов, над Созопол ще се вее червеното знаме с жълтия кръст на Византия.

— И тогава ще излезе, че целият този край изобщо не е бил връщан към царството? — Кривич кимна. — Какво ще правиш сега?

— Ще подготвя царствено посрещане за моя стар приятел Трошан.

— Само това ли? Ти сам рече, Кременчо, че глупостите на Трошан са по-невинната страна в играта…

— Сега ми хрумва нещо, дойке. Кастрофилаксът Негослав е човек малко ограничен, все едно кон с капаци на очите, ала иначе е честен, родолюбив, пък и не му липсва лична храброст. Поговори с него, но като че всичко казваш от свое име. Имам чувството, че той се вслушва в думата ти. Разкажи му какво се готви в Созопол.

— Искаш много от мене. Та аз съм само една кръчмарка…

— Точно защото си кръчмарка. Кръчмарите и бръснарите научават повече от всички други. Дочула си нещо, друго подозираш — тъй говори с него. И нека той да вземе защитата на Созопол в ръцете си.

Спасуна Точилката поклати загрижено глава. И тъй като беше без врат, всъщност разлюля цялата грамада на снагата си.

— Усещам малко по Пилатовски да си измиваш ръцете, Кременчо. Добре звучи „да вземе защитата на Созопол в ръцете си“, но какво на дело може да стори Негослав, син на Ханко?

— Същото, което правят царете, когато външна опасност надвисне над държавата. Свикват народа под бранните знамена и го повеждат в защита на отечеството.

— Откакто Созопол стана царство на хаоса, народът на града, коренните му жители се изпокриха. И как да не се изпокрият, когато техните оръжия са иглите за шев, рендето, мистрията и нощвата за тестото, а до себе си виждат паплач, която от години живее само от меча? Нека да бъдем справедливи, Кременчо.

— Не си права, дойке. Войните открай време не се изнасят от няколкото стотици бранници по занаят, а от същите тези мъже, които ти изреди — хората на иглата, на мотиката, на мистрията, на въдичарската кука. С тях преди едно столетие великият Калоян смаза латинците при Адрианопол, после Йоан Асен премести границите на царството до четири морета, пак с тях преди три години Светослав Тертер издави ромеите при Скафида.

— Нека бъде твоето — каза жената, но личеше, че няма никаква надежда в сърцето си. — Ще говоря с Негослав, пък каквото Бог рече за нататък… — И тя завърши с една дълбока въздишка.

… Минаха — не минаха петнадесетина дни след този разговор, когато в Созопол се пръсна мълва, че в Константинопол и в Търновград се стягат за царска сватба. Тази вест разбуни духовете в пристанищната крепост. Знаеше се вече, че цар Светослав е обещал до деня на венчавката да прочисти града от пиратите от каквато и да са те народност. Вярно, до днес не се бе усетило никакво раздвижване на бранна сила, която да изпълни това обещание — нито корабните войски потеглиха насам, за да влязат в бой с пиратските кораби или, стоварвайки бранниците си на брега, да потърсят победа в битка на сушата, нито се чу от Боруй, Дъбилин или от самия Търнов да са потеглили облечени в желязо дружини, нито дори бе увеличена мършавата стража, с която уж божем кастрофилаксът поддържаше властта на царя над Созопол. И все пак тревогата си остана. Защото зад всичко това бе името на Светослав Тертер; за него се знаеше, че не е нито мекушавият Константин Тих, още по-малко — безволевият Смилец, а държи на думата си и, когато му се наложи, умее да пипа с ежови ръкавици. Всичките тези противоречиви слухове пъплеха като плъхове из града, тревожеха пиратите, но всичко свършваше до тука.

Кой знае защо, Кривич избра точно това смутно време, за да се вдигне с двата си кораба на поход в морето. Готвеше се като за дълго плаване — това личеше от количеството на храната и водата, които се товареха на „Кротушка“ и „Добродушко“. Като научи за това, дуксът Трошан лично слезе до тихото място — на морски език то се наричаше, нарича се и до днес „котвена стоянка“, — което се намираше между островчето Свети Кирик и сушата. Престори се, че се разхожда безгрижно по брега, но всъщност видя всичко. И още докато се връщаше към седалището си, разпрати тайни вестители до всички, които бяха купени за него със златото на града. А когато се прибра у дома си, той сияеше от радост и непрекъснато триеше доволно ръце, от което се получаваше звук, сякаш някой наблизо щавеше кожа. Поколеба се, но накрая не се стърпя и като прекоси ходниците, влезе в стаята на дъщеря си. Когато го видя, Благовеста се изправи, но остана на мястото си, не направи крачка към него.

— Минах само да ти кажа, че довечера ще позакъснея — започна бащата. Искаше да го каже ей така, като просто съобщение, но се улови, че не съумява да скрие възбудата си. От погледа на Благовеста разбра, че тази възбуда не остана тайна и за нея.

— При други закъснения не си намирал за нужно да ме предупреждаваш — простичко отбеляза тя.

Какво пък, имаше ли нужда да крие? — запита се Трошан. — Вярно, дъщеря му имаше странно отношение към този пират Кривич — едновременно неуважение към кървавия му занаят и възхищение пред подвизите му, — но тя вече и да искаше, не бе в състояние да промени хода на нещата. Като премисли това, бащата извървя разстоянието до средата на стаята. А докато търсеше думите си, четирите стени продължаваха да отгласят този проклет звук на щавене на кожа…

— Утре сутринта ще те събудя с превелика вест — каза. — Защото нощес законът и властта ще вземат връх над злото и престъплението.

— Ще изловиш пиратската сган на Созопол? Или ще затвориш тридесет и осемте пивници? Какво си намислил, татко?

— Много повече, момичето ми. Ще видя сметката на Кривич.

— Хайде де — засмя се тя. — Смяташ да го убиеш? Или да го затвориш в тъмницата? Ти и Негослав с вашите десетина хилави войскари срещу стотиците опитни корабници на Кривич?

— Когато една лястовица започне много да мърси, човек не я убива, а разрушава гнездото й под стрехата — тогава тя се пръждосва някъде другаде. Така ще постъпя и аз с прословутия Кривич.

Той й разказа плана си. И колкото повече разказваше, толкова въодушевлението му проличаваше по-ясно. И обратното — девойката помръкваше видимо, естествената розовина на бузите й отстъпваше място на цвят, който много напомняше прегоряла от слънцето угар.

— Разбираш ли? — завърши бащата. — Справя ли се с тартора на тези сатани, останалите ще бъдат задача-играчка за мене. А наскоро тук ще има незапомнени тържества, Благовесто. Ще дойде и най-отбраният свят от Царевец и Цариград. Кой знае, може сред другите да е и онзи, когото съдбата е предопределила за твой мъж и мой зет.

Той разпери ръце и понечи да я прегърне, но нейният поглед го спря. Нищо чудно — такъв поглед не само би спрял, но и би върнал лавина нагоре по склона на планината.

— Не забравяш ли една малка подробност? — студено го запита Благовеста. — Че този твой „тартор“ спаси честта, а може би и живота ми? Няма ли това поне ей толкова значение за тебе?

Трошан не намери какво да отговори. И за да не остане напълно с плещите на земята, промърмори нещо като „Един ден ти най-много ще ми благодариш…“, пък излезе и затръшна вратата.

Някъде около полунощ дуксът с половината от стражата безшумно слезе на пясъчния бряг извън крепостната стена. Всичко беше станало според заговора: там го чакаха две панфили и петдесетина въоръжени мъже — видът им издаваше, че не би ги спрял нито човек, нито природна сила. Трошан усети как радостно се разтупа сърцето му от тази гледка, но се въздържа да изрази похвалата си: в края на краищата нали именно за това им плащаше!…

Той се качи на една от панфилите. Пиратите и петимата стражи последваха примера му и потеглиха. Плаването до Свети Иван премина лесно. Морето беше почти спокойно, а на небето като окачена висеше нащърбена луна — светлината й бе достатъчна за кръмчиите, а в същото време и оскъдна, за да ги прикрива от възможните наблюдатели на острова. Така пътуването протече без премеждия и — все според предварителното наговаряне — панфилите се вързаха на мостчетата при Свети Мина и Дендри.

Трошан се огледа и ослуша. Не долови никакъв знак на живот. Сърцето му отново възликува — той знаеше, че да постигнеш изненада в битката, това е почти спечелена победа… Извади свирката си (тя беше с особен звук, все едно че се обаждаше сова) и даде определения знак. Видя как хората от другата панфила се втурнаха като глутница вълци към постройките, които се мержелееха към отсрещната страна на острова. Тогава изтегли меча си и каза на своите:

— След мен!…

… И тук свърши всичко онова, което Трошан, син на Властимир, бе предвидил. Според неговите кроежи сега трябваше да последва люта битка с изненаданите корабници в проклетото жълто и кафяво, може би не много на брой, но готови да бранят острова до последна капка кръв. Приготвил се бе за звън на оръжия и стенания на ранени и умиращи, да се разплиска кръв… Обаче нищо от това не се случи. Нападателите завариха постройките, прилични на манастир, с приветливо отворени врати и… и нищо повече. Пиратите надничаха навсякъде, ала не срещнаха не човек, а каква да е жива душа. „Свети Боже — стъписа се за момент Трошан, — що може да означава това? Възможно ли е Кривич, тръгвайки на поход, да е взел цялата си шайка, дори един обикновен пазач да не остави тук, поне колкото да затвори вратите и прозорците, ако излезе вятър? — А после се самоуспокои: — Какво пък, толкова по-добре. Ето, нали с кръв или без кръв постигнах своето — завладях свърталището на злодея!“ Още си говореше така сам на себе си, когато един глас накара всички да се извърнат:

— Панфилите!… Гледайте панфилите!… Отплавали са…

Беше вярно. В оскъдната светлина на приличната на презполовена пита луна се виждаше как двете катарги с ритмични загребвания на веслата се отдалечаваха на юг, вече поне едно поприще ги делеше от брега. Какво се бе случило? — Пиратите-оими притежаваха достатъчно опит, за да разтълкуват събитията. Кривич ги бе надхитрил — вместо те него да изненадат, той бе изненадал тях. Оставил бе двадесетина души в само на тях познато скривалище на острова и когато нападателите се бяха нахвърлили към постройките, те, засадниците, бяха завладели панфилите им и сега без никаква припряност теглеха веслата по посока на течението^[1]. Дори за подигравка от едната ладия се носеше присмехулна песен…

— Няма никаква друга ладия — изрече същият глас. — Дори някаква издънена еднодръвка не са ни оставили, Бог да ги убие…

— Разбирате ли положението ни? — с отчаяние се обади друг.

— Ние всъщност сме в затвор. — И уточни: — Затвор без ограда!…

Трошан най-после се съвзе от смайването си. И си каза, че точно сега е времето, когато един истински началник трябва да вземе събитията в ръцете си. Той събра сили, за да каже самоуверено:

— Запалете факли!… Трябва да огледаме и да разучим всичко!

Запалиха факли и разучиха. Кривич и пиратите му бяха взели със себе или укрили всичко ценно, ала иначе бяха оставили достатъчно храна, вода и вино за своите пленници. Трошан, естествено, пожела един страж с факел в ръка да го разведе из отделното жилище, което явно бе домът на Кривич. Също и тук нямаше оставено нищо извън обикновената покъщнина, ако не се брояха десетината книги и още толкова свитъци на лавиците.

— Писмо на масата, господарю — обади се стражът.

Трошан отиде нататък. Наистина беше писмо и то за него. Той го взе и приближи до треперливата светлина на факела. Писмото, написано на добър пергамент, беше кратко:

„Добре дошъл под моя покрив, Трошане. Чувствувай се като у дома си — храна и питие няма да ти липсват. За разтуха ти препоръчвам гледката към Созопол — много е красив, като се гледа от тука. Ще прекараш добре, чак докато дойдат да те вземат, за да те прехвърлят в тъмницата… където ти е мястото. А дотогава остани със здраве!

Кривич.“

Под подписа същата ръка бе добавила още два реда:

„Препоръчвам ти третата бъчва отляво. Превъзходно вино от подножието на Веригава при Сливен. Ще го оцениш!“

— Да пукне дано! — произнесе гласно Трошан и захвърли листа.

После си даде сметка, че в неговото положение не ще му помогнат никакви ругатни и проклятия. И кой знае как му хрумна да провери дали с добавката на писмото Кривич му се бе подиграл. Заповяда на стража да го отведе в избата и си наточи един стакан от третата бъчва. Пийна внимателно — боеше се, че ще е оцет или някаква друга помия. Но не — беше наистина вино и то както се казваше в писмото: превъзходно. Трошан изпразни до дъно стакана.

— Да пукне дано! — повтори, но този път доста по-кротко, почти нежно… И млясна с език.