Цончо Родев
Пиратът (34)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново


XXX. Спасение за „Града на спасението“

На утрото по неведоми пътища се разчу за нощния поход на Трошан и за пленяването му на острова. Това сякаш бе знак, за да настане небивало оживление в Созопол.

Към седалището на дукса се стекоха няколко десетици мъже от кореняците-созополци. Те бяха посвоему трогателни, тези доброволци на Негослав. Предимно рибари и мирни технитари[1], те нямаха никакво свястно въоръжение и всеки бе дошъл с онова, което му бе паднало под ръка — кой с брадва, кой с дървена вила, кой с кухненски нож, кой с обикновена тояга, а бъчварят Арцо се бе обръжил с чукчето, с което набиваше обръчите. Те си даваха сметка, че оръжието им бе почти символично, че с него в ръка отиваха на почти сигурна смърт, но въпреки това идваха. Защото чрез Негослав отечеството ги бе призовало на бран и те идваха да умрат в негово име. Кастрофилаксът им раздаде това-онова от оръжейната на крепостта, ала те пак не се превърнаха във войска, а си останаха мирни, но жертвоготовни обикновени люде на Созопол.

Обратно — на ниския северен бряг извън крепостната стена се събираха хора, въоръжени от глава до пети, самият вид на които издаваше, че да се сражават и убиват е единственото занятие в живота им. Струпаха се там, пресметнати на око, докъм три стотици пирати. Ставрос Априн ги раздели съответно на три дружини и ги повери на помощниците си — всеки от пиратите при онзи от помощниците, който го бе купил за днешната битка. Сега се разбра, че най-сръчен в този род търговия е бил Григорас — под негова заповед се оказаха около половината наемници, — а най-неско̀посен Радѝн Хубавеца; неговата дружина се състоеше всичко на всичко от четиридесетина души.

Сега не беше време да се търси сметка кой е бил старателен и кой нехаен и това Ставрос Априн разбираше отлично. Дошъл бе часът на действието! Той застана начело и каза просто:

— Хайде, момчета! Няколко рибари и селяндури очакват да разберат дали са добре наточени мечовете ви… Напред!

И след тези думи малката въобще, но внушителна за градче като Созопол пиратска войска се юрна във весела надпревара през винаги зеещата крепостна порта към седалището на дукса.

Още първият сблъсък с бранителите показа, че всъщност няма да има битка, а само бързо и непридирчиво клане. Напразно Негослав, застанал пред шарената си, необучена и почти невъоръжена войска, се опитваше с примера си да увлече защитниците. Какво ти увличане, Боже, срещу тази далеч по-многобройна и далеч по-опитна сила срещу тебе? Хората се държаха храбро, но притиснати от три страни и съзнаващи безпомощността си, заотстъпваха към сградата. Отстъплението скоро се превърна в бягство и пред вратата не след дълго, само за минути, се оказаха само кастрофилаксът и шепа по-юначни бранители. Не беше нужно обаче да си кой знае колко добър познавач, за да видиш, че и тяхната съпротива щеше да бъде смазана за по-малко време, отколкото би им било нужно да си прочетат последната молитва.

Ала точно тогава се случи нещо неочаквано. Едва-що бе наченал последният напад на пиратите, когато една група — по-малочислена, но която не им отстъпваше по въоръжение и бранно умение — внезапно ги удари отляво, откъм стопанските постройки в двора. И над всички се разнесе един глас, който бе познат на почти цялото пиратско съсловие в Созопол; принадлежеше на един мъжага със строшена ябълчна кост на лицето, та затова на подбив го наричаха Хубавеца.

— Дръж се, Негославе! — викаше Радѝн на най-чист български език. — Дръж се, човече! Аз и другарите ми сме с тебе!…

Неочакваното нападение и то от свои за малко внесе смут и объркване в групата на пиратите. Уви, наистина за малко — те скоро разбраха, че въпреки предателството на Радѝн Хубавеца и неговите оими съотношението на силите все пак остава поне пет към едно. Тогава също Ставрос, Фотий и Григорас показаха, че не са прощъпалници в изкуството да се води сражение. Те бързо поеха ръководството в ръцете си. Отделиха само петдесетина души (техен началник се оказа, случайно или не, Ставрос Априн) за разгромяване на кастрофилакса и хората му, останалите се обърнаха с лице към новия неприятел.

Неизбежното скоро започна да се сбъдва: и в двете посоки пиратите скоро-скоро започнаха да вземат подчертано надмощие. Дотолкова, че Ставрос дори смогна да извика към другата група:

— Предателя оставете на мене!… Първо ще му смажа и другата буза, а сетне ще го нарежа на филийки като лакерда…

И като че ли всичко обещаваше думите му да се изпълнят. Пиратите продължаваха да напредват. Постепенно изтикаха групата на Радѝн Хубавеца в стопанската постройка, но битката не заглъхна, а само се пренесе в кухните, в складовете за храна и вода, в избите при бъчвите и делвите… Още по-зле бяха Негослав и неговите несръчни „воини“ — в стаите и ходниците нямаше простор за хора, които се сражаваха с дървени вили или прътове. На тяхна страна беше само едно: че пиратите на Ставрос Априн, за които самата битка представляваше нещо като детска игра, междувременно не изоставяха вкоравените си инстинкти и се отбиваха настрана от боя, за да „свият“ я парче хубав плат, я красива чаша, я друга някаква вещ, която после би получила прилична цена на пиратското тържище. Но колкото и отделните обирници да откланяха внимание за това или онова, сражението бързо-бързо клонеше към гибелната си развръзка. Оставаше още една стая зад гърбовете на защитниците и там вече щеше да се случи неотвратимото — или да се предадат, или да паднат до един под ударите на превъзхождащия ги във всяко отношение враг. И толкова ясно всичко вървеше към пагубния край, че кастрофилаксът, който, потен и оплискан със своя и чужда кръв, се биеше с отчаяна ярост, не се удържа и възропта високо:

— О, Созопол, ти не си созопол[2]!…

И в този миг настана чудото. Някъде иззад гърбовете на връхлитащите пирати се разнесе ясен и звучен глас:

— Не си прав, Негославе, син на Ханко. Ето го спасението за „Града на спасението“!…

Нападащи и нападнати погледнаха нататък. И два различни вика се откъснаха едновременно от много гърла: ужасѐн на пиратите и възторжен на бранителите. Защото чудото наистина се бе случило и то бе облечено в жълто и кафяво, а онзи, който бе отговорил на кастрофилакса, имаше и сребърни токи от колан на двете страни на кафтана си.

(Всъщност после се разбра, че чудото не бе никакво чудо. Просто Кривич бе скроил един безподобен капан не само на дукса Трошан, но и на Ставрос Априн. Потегляйки с корабите си, той бе плавал право на изток, чак докато се закри зад хоризонта. После обаче бе направил един голям завой и под закрилата на нощния мрак се бе промъкнал в тихия залив южно от Колокита̀. Там бе закотвил галерата и линьото, с ладии бе стоварил на пясъчния бряг[3] около четиристотин превъзходни бойци и все възползувайки се от тъмнината, се бе придвижил безшумно до облата височина западно от Созопол. А когато до ушите им достигна трясъкът на боя, той бе повел бранниците си и бе пристигнал в дома на дукса точно навреме, за да превърне поражението, не, погрома в победа.)

Сражението, което последва, и този път не оправда името си. Хората на Кривич покосиха първата — или най-задната, както беше досега — редица на пиратите (между другите падна ранен и Ставрос Априн), останалите не се опитаха да се организират за същинска битка, а отвориха странични врати и прозорци и побягнаха презглава към пристанището. Към тях, препъвайки се един в друг, се присъединиха и онези, които допреди малко бяха под заповедите на Фотий и Григорас.

— Не убивайте Ставрос! — заповяда Кривич. — Не го убивайте, а като повикате знахар[4] за другите ранени, нека се погрижи и за него. Ще го изкъпя и лустросам и така ще го поднеса в дар на логотета Адриан Кастамонит…

В този момент се отвори една малка вратичка, на която досега никой не бе обръщал внимание, и от нея се показа Благовеста. Тя се огледа с уплашени очи, като търсеше човека, чийто глас бе познала. И като го видя, от очите й рукнаха потоци от сълзи и мигом се хвърли в прегръдките му:

— Кремен!… — проплака. — О, Кремен!… — Това бяха единствените думи, които можа да изрече след преживените страхове. Но тогава дочу смеха му, направи опит да се отдръпне, но не успя — силните му ръце я задържаха до гърдите му. И запита: — Защо се смееш?

Вместо отговор той извърна по такъв начин прозореца, през който бяха офейкали пиратите, че тя да се огледа в стъклото му. Отражението беше такова, че Благовеста смеси сълзите си и с една крива усмивка — девойката от стъклото беше цялата в паяжини, с един пръст прахоляк върху събраните като диадема тъмнокестеняви коси и с черни петна по бузите и по рубата. Нищо чудно — когато започна битката, Благовеста бе намерила укритие в килерчето, където държаха дървени въглища за жарниците и в което никой не бе влизал от месец март досега…

И въпреки трагичността на минутата, жената в Благовеста отново се пробуди. Тя изхлипа не на шега:

— Господи!… Как можах да се покажа в такъв вид пред тебе…

Мъжът я притегли отново към себе си и каза простичко:

— Никога не съм те обичал повече, отколкото в тази украса.

— А аз пък никога не съм преставала да те нося до мене.

Той се смая от тези думи. Отдалечи я малко от себе си и потърси погледа й:

— Да ме носиш до себе си? Не разбирам, Благовесто…

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и извади една батистена кърпичка с червено-кафяви петна по нея.

— Да помниш това? Ти сам каза, че то е частица от тебе.

Кривич замислено сви очи. После, спомнил си, се засмя:

— Ах, това е…

— Да, петната са от твоята кръв. И аз винаги съм носила тази частица от тебе до сърцето си, дори когато ти изпонадумах онези невъздържани думи. Винаги!…

Той отново я притисна до себе си и потърси устните й. И понечи, ала не успя да я целуне. Защото точно тогава Негослав прекрачи през убитите пирати и приближи до него. Благодарността му бе непринудена и немногословна, както подобаваше на човек като него:

— Не зная кой добър Бог те изпрати така навреме, Кривич — рече, — ала благодаря ти. Знай само, че ти спаси нещо много повече от нас, петдесетината българи, които вече чакахме сигурната си гибел.

Кривич му отговори също с мъжка и воинска закачка:

— Не продължавай, Негославе, иначе ще се разплача…

Позасмяха се, после кастрофилаксът поде отново:

— Не разбирам за какъв дявол се намеси против събратята си по занаят, ала хайде да не оставяме нещата до средата, приятелю. Аз нямам бранна сила, а тъкмо сега е моментът да отървем Созопол от тази пиратска паплач. Заповядай на хората си да ме последват и ние завчас ще свършим това.

— Защо? — вдигна вежди Кривич. — Работата наистина ще свършим, ала бранниците си ще водя аз.

— Недей! — На прорязаното от потни вадички лице на Негослав се хлъзна дяволита усмивка. Той показа с очи към Благовеста и каза многозначително: — Ти сега имаш буквално в ръцете си къде-къде по-важна работа, Кривич.

Всички, включително и Благовеста, прихнаха в смях; беше трескав смях на хора, които току-що са се избавили от страшна беда.

— Нека бъде твоето — съгласи се Кривич. — Само ти препоръчвам да си вземеш за помощник онзи, когото тук, в Созопол, познават като Радѝн Хубавеца. Преди да препаше алената пиратска кърпа на главата си, той е бил най-храбрият и най-даровит дружинник в Ловешкия полк. Ще ти бъде от безмерна полза…

Много по-късно Кривич научи, че всичко нататък бе станало точно така, както го бе предвидил кастрофилаксът. Част от пиратите били застигнати още по улиците на града и там намерили смъртта си. Други загинали на пристанището, когато в безумно бягство се мъчели да се докопат до ладиите или корабите си. Някои все пак успели да се доберат до тях и, сечейки въжетата на котвите, отплавали в неизвестна посока. И никога повече не се чу дума за тях — нещо твърде красноречиво само по себе си…

Повтаряме, че това Кривич научи по-късно. И когато му го докладваха, много от праха и въглищните чернилки на Благовеста бяха върху неговото лице…

Бележки

[1] Технитар — занаятчия.

[2] Игра на думи: на гръцки „Созопол“ означава „Град на спасението“.

[3] Нос Колокита̀ носи същото име и днес; пясъчният бряг, за който става дума, е северният край на плажа на Каваците.

[4] Знахар — лечител.