Цончо Родев
Пиратът

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново


На Надя

От автора

Докато четете тази книга, може и да не повярвате, но Кривич, за когото се разказва в нея, е историческо лице. Струва ми се, че у нас за него знаят малко хора, включително между специалистите. Лично аз за пръв път случайно чух неговото име преди осем години от една беседа на моя приятел Божидар Димитров, старши научен сътрудник в Националния исторически музей. По-късно Божидар ми даде възможност да проуча и съответните откъси от средновековните генуезки „Libri dei pirati“ („Книги за пиратите“) — засега единствените, но неподлежащи на никакво съмнение документи за съществуването на „моя“ герой. След като прочетох и около четири хиляди страници историческа литература, можах да установя сам за себе си не толкова епохата (похвалвам се сам, но покрай една моя по-ранна книга вече я познавах твърде добре), колкото да очертая в съзнанието си мястото и ролята на Кривич в нея.

Друг мой добър приятел — научният сътрудник от Военноморския музей във Варна Владимир Павлов — ми помогна да се запозная с особеностите на устройството и въоръжението на корабите, корабоплаването и морското военно изкуство през ХIV в., като дори ми предостави за ползуване свои още непубликувани изследвания. Пак с негова помощ можах да изуча и цялата българска средновековна морска терминология, доколкото тя е запазена в стародавните хроники и в съчиненията на древните автори.

Бързам да изразя на двамата най-сърдечната си благодарност.

По повод на старата морска терминология държа веднага да направя едно уточнение, за да не изпадне читателят — меко казано — в недоумение. Намерението ми беше да въведа изцяло средновековните български морски понятия в книгата, дори в един първоначален вариант на ръкописа го бях осъществил. Обаче след дълго премисляне се отказах. По няколко причини, които ми се видяха по-съществени от познавателното „възкресяване“ на няколкото десетки отдавна забравени думи. Преди всичко поради крайно оскъдния брой на оцелелите до наши дни термини. Съгласете се, че е практически невъзможно да се напише един „морски“ роман, след като липсват понятия като борд[1], кил, мачта, палуба[2], каюта и пр., а също и приставане и отблъсване, маневра и маневриране, поворот[3], абордаж[4] и още безброй от този род. Друга причина беше, че в някои случаи древните понятия днес имат съвсем ново значение, което не само променя смисъла, но води и до комични изопачения. Как, да речем, би ви прозвучало, ако се каже: „От ладията спуснаха в морето две котки.“? А така би било при сляпо придържане към средновековните термини, защото на котвата тогава са казвали „котка“ (и още по-точно: „котка желязна“). По тези и още няколко причини реших да се откажа от цялостното въвеждане на старата терминология; запазих само няколко наименования, които се използуват и днес („пристанище“, „весло“ — гребло, „ладия“ — лодка, „ветрило“ — корабно платно и др.) или значението на които лесно ще бъде разбрано от читателя („водни войски“ и „водни ратници“[5], „морски ратник“[6], „корабник“[7] — моряк, „тръба ратна“ и т.н.), а от напълно непознатите — не повече от десетина („катарга“[8], „галоер“[9], „комит“[10], названията на различните видове кораби), колкото да дават старинен „аромат“ и да напомнят на читателя, че събитията се развиват в първите години на ХIV в., а не в края на XX-ти. За всеки случай в приложение към книгата обясних използваната морска терминология, като посочих кои и какви са средновековните български наименования.

Запазих (и също обясних) и древните имена на ветровете. Защото, признайте, не може да се пише за средновековно корабоплаване и да се каже например „вятър от нордвест“. Просто не върви, нали?

Накрая няколко обяснителни думи за самата книга. Както читателят вече е видял, аз я нарекох „исторически роман“. Исторически, защото отразява действителна епоха и (в значителна степен) действителни герои и случки. Но един роман. А това ще рече, че моята цел не беше да преразказвам историята. И в интерес именно на романа не се поколебах да поразместя някои събития (впрочем има ли някакво съществено значение, че монахът Анджело от Сполето е загинал в 1314 г., а не няколко години по-рано, както е представено в книгата?), да допълвам с въображението си белите места в писаната история, да въвеждам измислени герои, и пр. Но това, надявам се, не е грях, а част от правата ми на автор.

Ц. Р.

София — Варна — Созопол

1987–1988

Пролог

1

Когато само едно поприще[11] делеше корабите, от високата надстройка на кръмата[12] се разнесе заповедният и звънлив глас на Кремен:

— Вдигнете бранния стяг!

Разтичаха се корабници, заскриптяха макари и скоро на самия връх на голямата мачта, подхванато от напора на морския вятър, заплющя знамето на Българското царство. Без да престава да следи отсрещния кораб, Кремен погледна нагоре. И както винаги в такива случаи сърцето му се изпълни с богоговеен трепет. Защото това там, на мачтата, не беше за него парче тежка тъмночервена коприна с извезани един под друг на нея три златосърмени лъва, а светиня, в която съзираше наведнъж всичко най-свидно — от гордостта му, че е българин, до спомена за гроба на баща му.

От носа се провикна помощникът му Смед:

— Ще се бият, началнико. Отговарят ни, като вдигат пряпореца на Генуа.

Кремен засенчи очи. Наистина отсреща бяха развели бялото знаме с червения кръст, което напоследък всяваше страх и преклонение по всички морета. Това сякаш достави удоволствие на Кремен.

— Толкова по-добре — каза той. — Ще си получат, каквото търсят. — И заповяда: — Галоерите да натиснат по-здраво веслата. Ти, кръмчио[13], дай малко надясно, а щом се изравним с генуезеца, свий рязко, за да пресечем пътя му. Морските ратници да са готови за бой. И както винаги: първо стрелците и прашниците, пък долепим ли се борд до борд — мечоносците и секироносците!

Докато приближаваше по тясната дъсчена пътека, проточена по цялата дължина на галерата[14] между двата реда галоери, Смед повтори разпорежданията му. Но когато приближи, подхвърли недоверчиво:

— Не бъркаме ли, като се откланяме към североизток, началнико? Така даваме възможност на генуезеца да вземе преднина…

— Грешиш, Смед — изкиска се от надстройката Кремен. — Преднината няма да му послужи за нищо — два пъти по-бързи сме от него, така здраво е натъпкал трюмовете[15] си. Но когато по-късно го подгоним, той, ще не ще, ще се отклони към северозапад. А това, виж, ще бъде от голяма полза за нас. Защото нататък е нашият бряг…

Преследването продължи по-малко от час, макар че, както беше предсказал българинът, генуезците с всички сили бяха побягнали наляво. Постепенно двата кораба се застигнаха толкова, че на кръмата на генуезката галера се прочете името й „Санта Кроче“, изписано с красиви латински букви, а под нея изкусен дърворезбар бе измайсторил герба на Генуа: два грифона крепяха щит с цветовете на генуезкото знаме, а над щита голяма корона вероятно трябваше да символизира могъществото и независимостта на града-държава. После българският кораб малко изпревари генуезкия, като мина толкова близо до него, че веслата на галоерите се объркваха и взаимно си пречеха. Тогава Кремен събра длани около устата си и извика с цяло гърло на онзи странен език, чудновата смес от италийски, византийски, български и няколко хазарски думи, на който се говореше навред по пристанищата на Понта[16]:

— Храбри генуезци, предайте се! Спестете проливането на невинна човешка кръв!…

— Никога! — отвърна му по същия начин един мъж в пълно въоръжение, застанал на командното място на „Санта Кроче“. — Синовете на Генуа умират, но не се предават.

— Твоя воля, капитане. Но сетне не се оплаквай, когато сенките на мъртвите идват да смущават сънищата ти…

Отговорът, който последва, бяха петдесетина стрели, които излетяха от „Санта Кроче“ и се забиха в бордовете и мачтите на българския кораб или пронизаха платната му. Поне третината от тях бяха насочени към кръмата; едната се заби в стената толкова близо до главата на Кремен, че, трептейки, се заплиташе в разветите му от вятъра дълги руси коси.

— Стрелците! — заповяда от мястото си Кремен. — И се целете само в стражниците — не бива да пострада човек, който не е вдигал ръка срещу нас.

Стрелците с лък се надигнаха над стената на борда, прицелиха се набързо и гъст облак стрели помете палубата[17] на генуезката галера.

— Сега прашниците!…

Камъни колкото мъжки пестник се посипаха по „Санта Кроче“. Още веднъж се изредиха стрелците с лък и прашниците и стенанията, които се разнесоха оттатък, показаха, че и едните, и другите добре бяха свършили работата си.

— Канджите[18]!… — беше новата заповед на Кремен.

Няколко мъжаги с мускули на древни гладиатори преметнаха канджите, закачиха борда на италийския кораб и, дърпайки юнашки, бързо го притеглиха. Едва сега Кремен нахлузи шлема си, измъкна меча от ножницата и призова с глас, който надви всички други шумове:

— Морски ратници на цар Светослав, след мен!…

Такъв началник беше той: повеждаше „След мен“, а не пращаше „Вървете напред“. Не дочака да види поне дали са готови хората му, а с онази ловкост на мъжете, прекарали живота си на море и свикнали да се съобразяват с несигурността на ладийката или с люлеенето на кораба, направи един след друг два скока: единия на бордовата стена, а вторият вече го пренесе на палубата на генуезката галера. Познати викове зад него му подсказаха, че мечоносците и секироносците не бяха чакали втора подкана и със стръвни призиви го бяха последвали.

Като остави превземането на галерата на своите опитни морски ратници (тях щеше да ги води Смед, такъв беше установеният ред), Кремен с обнажен меч в ръка се насочи към високата площадка на кръмата — смяташе, че се полага да се срещнат началник с началник. По пътя си набързо рани едного от изпречилите му се генуезци и изтръгна оръжието от ръката на втория. И така с кървав меч се заизкачва по стръмната стълбичка. Капитанът на „Санта Кроче“ щеше да има чувствително предимство, ако го срещнеше още там, докато се катереше по отвесната стълба, но — самонадеяност ли бе това, своеобразно рицарство ли? — не се възползува от него, а изчака противника му необезпокояван да се качи на площадката. И горе, върху това късче равно място — не повече от пет на три крачки — двамата капитани се вчепкаха в люта битка.

Още първите удари показаха на Кремен, че италиецът го бе изчакал може би и от благородство, но преди всичко поради самочувствие на майстор на меча. И наистина всяко негово движение издаваше, че зад него има опит, натрупан от школовка при най-добри учители по фехтовка и вероятно от десетки и десетки двубои. Беше спокоен, внимателен в ударите и пестелив при защитата. Специално в защитата най-добре личеше голямото му умение: той или се преместваше с няколко пръста, за да мине мечът на Кремен покрай тялото му, или с едва доловимо движение го откланяше настрана. И само едно пропусна да прецени генуезецът — че като се забавляваше да изявява майсторството си, той показа на Кремен с какъв противник има работа и го накара да бъде нащрек.

И всъщност именно това реши двубоя. Като си направи удоволствието да си играе като котка с мишка (както той преценяваше борбата), италиецът най-сетне реши да свърши с врага си. Изтегли тялото си съвсем малко назад, колкото да пропусне един напад, отби нагоре втория и с пъргавината на рис се хвърли напред. Според всичко, което знаеше за фехтовалното изкуство, в този момент мечът му трябваше да прониже гърдите на българина. Ала това просто не се случи. Противникът му или познаваше изтънко този напад, или притежаваше невероятна бързина, та приклекна частица от секундата преди смъртоносния удар, остави мечът да прелети над главата му и съвсем естествено се озова зад защитата на капитана на „Санта Кроче“. И така само за времето, което е нужно за едно мигване на окото, прастарата игра на котка и мишка продължи, но при разменени роли — сега котката беше българинът и стига да желаеше, можеше да убие генуезеца така, както му е угодно: да го промуши като глиган за печене, да го накълца на парчета или да го нареже на филии като пушена наденица. Не последва обаче нищо от това. Когато се закрепи отново на крака и се посъвзе от изумлението си, капитанът на „Санта Кроче“ видя, че другият бавно прибираше оръжието си.

— Няма смисъл да се изколим взаимно — каза Кремен, — никой не ще има полза от това. Много по-човечно ще постъпим, ако спрем дотук. И ти да заповядаш на хората си да се предадат. Заклевам се във воинската си чест, че нито косъм не ще падне от главата на онзи, който ще се подчини на заповедта ти.

Италиецът хвърли поглед през рамо. Кратък, но той беше достатъчен да му покаже, че на палубата вече нямаше битка, а масово убийство — още минути или най-много половин час и подчинените му бойци щяха да бъдат изклани до един или посечени. Той се поколеба за секунда, после опря меча си на коляното, с мощен напън го пречупи на две и хвърли парчетата в краката на победителя си. („Човек със страшна сила! — помисли на това място с уважение Кремен. — Ами че това е генуезка стомана, равна на която има само в Толедо или Дамаск!… Колцина са хората, които могат да я пречупят ей така, като суха съчка?!“) След това капитанът отиде до оградката и на непознато наречие, но с глас, свикнал да заповядва, извика някакви нареждания. Воините му го послушаха („С облекчение“ — отбеляза в себе си Кремен) и се предадоха.

— Джанлука Спарвиеро — представи се капитанът. И добави натъртено: — Капитан на Генуезката комуна[19].

Споменаването на Генуа не направи никакво видимо впечатление на българина. Той отговори със сдържан поклон и също се представи:

— Кремен, син на Видул. Военачалник на корабните войски[20] на цар Тодор Светослав, самодържец български.

— Ха! — прихна пресилено италиецът. — Военачалник на корабните войски, туй ще рече нещо като главнокомандуващ адмирал, пък той действува чисто и просто като най-обикновен пират…

— Не, като страж на царството. — Българинът запазваше удивително самообладание. — Според морските закони и вековните обичаи тази част от морето принадлежи на България. И никой не може да я пресича, без да отдаде нужното уважение на моя господар и… да плати дължимото да̀ждие[21] като за преминаване през земята…

Джанлука Спарвиеро изкриви устни в презрителна гримаса.

— Според морските закони тази част щеше да принадлежи на Българското царство само ако брегът се виждаше оттука…

— И той се вижда! — спокойно отговори Кремен.

— Тъй ли? — продължи да се присмива италиецът. — Навярно са ми поотслабнали очите, капитане, извинявай, военачалнико на корабните войски.

Българинът не се поддаде на уловката да влезе в спор. Вместо това застана до оградката на командната площадка и рече кратко:

— Смед!

— Заповядай, началнико.

— Изкачи се на наблюдателницата и кажи дали се вижда брегът.

Всички галери от епохата имаха на най-горната рея[22] на главната си мачта наблюдателница — обикновено съвсем малка, колкото за двама души, и те можеха да запазват равновесие само ако се държат за мачтата. „Санта Кроче“ не правеше изключение.

Докато Смед са катереще по въжената стълба на мачтата, Джанлука Спарвиеро също приближи до оградката и двамата с Кремен се озоваха рамо до рамо. Те бяха почти еднакво високи, над среден ръст — около шест стъпки — и с видимо здраво телосложение, но всички прилики помежду им свършваха до тук. Генуезецът имаше смолисточерна права коса, очи в същия цвят, бръснато лице и по римски гърбав нос. Обратното — Кремен беше по славянски рус, с къдрава коса, която падаше чак до раменете му, къдрава и руса беше и грижливо подстриганата му брада. Прибавим ли към това и синевината на очите му, той твърде би напомнил обичайния образ на Исус от иконите, ако не беше дълбоката гънка между веждите му и постоянното изражение на строгост (противниците му го казваха свирепост), което лъхаше от цялата му физиономия; ако непременно трябваше да послужи на някой шарчия[23] за модел на Спасителя, той би бил подходящ само за онази сцена, в която разгневеният Христос разгонва търговците от храма. Между двамата той губеше и с фигурата си. Преди години като стотник той се бе сражавал под пряпореца на Светослав Тертер против татарите за завземането на Царевец и на българския престол и тогава един удар с бойна брадва бе строшил на късчета лявата му ключица; е, вярно, след победата цар Светослав издири най-опитните знахари, за да го възстановят и благодарение на тяхното умение Кремен бе запазил и живота, и ръката си, но ключицата му остана изкривена напред, а от това и цялото му рамо — недъг, който (ако се съдеше по милозливите погледи на момите) не го загрозяваше, но който се виждаше и от пръв поглед.

— Земя! — извика от височината на мачтата Смед.

— Лъжа! — отговори начаса Спарвиеро, буйно и невъздържано. — Лъжа и предварителен сговор, за да бъда…

Не можа да се разбере каква щеше да бъде следващата му обидна дума. Защото в един миг от лицето на Кремен не остана нито следа от цялата предишна добронамереност. Той измъкна от широкия си колан къса мечица и допря острия й връх до шията на италиеца:

— Пред мен! — изсъска яростно. Очите му, които не бяха загубили ведрината си дори по време на двубоя, сега изглеждаха оловносиви и застрашителни като ноемврийски облак. — Пред мен или главата ти тозчас ще се търкулне в трюма.

— Къде? — хрипкаво попита Спарвиеро. — Какво искаш от мене?

— Ти обиди и мен, и първия ми помощник. Сега ще се изкачиш при него на мачтата. И ако имаш капчица чест, ще потвърдиш или ще отречеш, че се вижда земята на България.

Като го мушкаше така с мечицата, Кремен го заведе до мачтата и го накара да се качи на наблюдателницата. Когато слезе отново, Джанлука Спарвиеро не произнесе нито дума, но лицето му имаше цвят на дървена пепел.

— Какво ще стане сега с мен, с хората ми и с кораба, Кремен, син на Видул?

Преди да отговори, запитаният възвърна спокойното изражение на лицето си и прибра мечицата в ножницата й.

— Ако вече си съгласен с мене, капитане, че Светият кръст е изоставил в битката твоя „Санта Кроче“[24], тогава наистина ще ти кажа онова, което ви очаква. Ти, хората ти и галерата ти ще си отидете, без да бъдете одраскани. При това ще пътувате по-леко от преди, понеже…

— Понеже?

— Понеже според законите на Българското царство онзи, който наруши границите му с цел да избегне законното да̀ждие, му се отнема цялата стока. Това е!

Спарвиеро се огъна, сякаш някой го бе ударил с пестник в корема.

— Трябваше да ме убиеш, Кремен, син на Видул — каза глухо, когато най-сетне възвърна дарбата си да говори. — И ако слушаш мене, имаш още време, за да поправиш грешката си.

— Защо?

— Знаеш ли какво значи на моя език „спарвиеро“? Не? Ястреб, капитане. Тежко̀ ти, щом в мое лице току-що си спечели за враг един ястреб. Ще те преследвам по суша и море, в ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя.

Кремен се изсмя — шумно и от сърце, като малко момче.

— А ти знаеш ли какво правя аз с ястребите, капитане? Обучавам ги да ми служат и да ловят за мене зайци и лисици, както другите правят със соколите.

— И все пак пази се от отмъщението ми, българино.

— Тогава, ако искаш, да си сменим корабите, Джанлука Спарвиеро — продължи да се смее Кремен. — Защо ли? Ти може би не владееш писмеността ни, иначе щеше да разбереш, че моят кораб се нарича „Отмъстителят“. Всичко би си отишло на мястото, нали? Отмъстителят ще преследва, а Светият кръст ще закриля преследвания…

2

Тази сутрин Трошан изглеждаше не на себе си от радостна възбуда; докато го гледаха как ситни из многобройните стаи на къщата, определена за седалище на кефалията[25], слугите и слугините шепнешком подмятаха, че той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя над земята. Имаше нещо вярно в тези злоезичия. Днес Трошан не го свърташе на едно място. Той шареше като невестулка от стая в стая или нагоре-надолу по стълбищата и час по час спираше да прочете пристигналата нощес по нарочен пратеник заповед от Търновград. Най-сетне, като не знаеше пред кого да даде израз на ликуването си, той почука на вратата на Благовеста. Както и очакваше, дъщеря му везеше до прозореца.

— Заповед на царя — започна направо Трошан. — С Кремен е свършено.

Девойката вдигна очи от гергефа. Лицето й видимо потъмня.

— Учудвам се — каза, след като размисли. — Цар Светослав има славата на мъдър и справедлив човек, пък…

— Може би тази повеля, скрепена с печата му, да е доказателство именно за тази негова мъдрост, Благовесто. Дързостта на Кремен да ни възправя на своя глава срещу могъщата Генуа трябваше най-сетне да бъде чукната по носа.

Благовеста остави настрана гергефа и панерчето с разноцветните конци и взе свитъка от ръката на баща си. Може би сметна, че светлината не й бе достатъчна, та стана и отиде до самия прозорец.

Както винаги, когато я гледаше, сърцето на Трошан се изпълни с нежност. Той се мъчеше да го прикрива, но за никого не беше тайна, че Благовеста бе слабостта на живота му. Намерила се бе твърде късно — когато брат й вече служеше като алагатор[26] и когато Трошан и жена му Божидара отдавна се бяха примирили, че Бог няма да ги ощастливи с втора рожба — та те приеха раждането на дъщеричката като блага вест на Провидението и всъщност затова й дадоха това име. Но късното раждане не беше единствената причина за нежната привързаност на варненския кефалия към дъщеря му. Дори и безпристрастните странични люде признаваха, че Благовеста е чудно създание на природата. Височка за своите седемнадесет години и стройна (бащата би предпочел да я види малко по-пълна), тя имаше гъсти, тъмнокестеняви коси, които събираше по такъв начин над челото, че изглеждаше като с диадема от лъскава свила. От майка си, която не помнеше (Божидара не се бе съвзела от късното раждане и няколко месеца след като бе дала живот на момиченцето, си отиде от света), тя бе наследила високото и лъхащо на прямота чело, тънките вежди, очите с цвят на бадем и естествената розовина на устните.

— Чудовищна несправедливост! — рече девойката, докато връщаше писмото. — Готвите се да накажете Кремен за нещо, за което би следвало да го обсипете с награди.

Царското повеление беше многословно и засукано, какъвто изобщо беше стилът на нотариите[27] от дворцовото деловодство, но в общи линии съдържаше точно онова, което каза Благовеста: ако отново дръзне да нападне генуезки кораб, на Кремен, син на Видул, да бъде отнета длъжността военачалник на корабните войски на царството, да бъде отлъчен от войската и да се лиши от всички права.

— Хайде де — присмя се бащата. — Награди за това, че може да ни вкара във война срещу първата морска сила в света… Знам, че харесваш този надут хвалипръцко, Благовесто, но чак да е заслужил за награди…

— Ти може би предпочиташ Кремен да търпи наглостта на Генуа? Край нашите брегове нейните капитани се държат така, сякаш са в залива пред града си. Осеяха морето със свои колонии и вече, както се говори, захванали да го наричат „mare nostro“, „нашето море“. Пфу, „тяхно“ море, дето са на хиляди поприща от Понта!… Пък и още забраниха на Хазария да търгува с царството. Задушават ни, та като останем без глътка въздух, да молим на колене за милостта им. Това ли искаш, Кремен да се прави, че не вижда, татко?

Той се почеса замислено по бузата. Дъщеря му говореше всъщност всеизвестни истини, на които Трошан трудно би могъл да противопостави смислени възражения. И затова продължи насилено да се шегува:

— Ако той можеше да предполага какъв защитник има в твое лице… — После добави сериозно: — Царят знае повече от тебе и от мене, Благовесто. И не го прави от ненавист към своя военачалник. На̀, писано е „ако отново дръзне“. Което пък ще рече, че ако му дойде най-сетне умът в главата и престане със своеволията си…

— Но ти си сигурен, че Кремен няма да престане да наказва пришълците в нашето море, нали?

— Уви, доколкото го познавам… — сви рамене Трошан, като се опитваше да придаде на думите си оттенък на загриженост.

Дъщерята се извърна към него и потърси погледа му.

— Защо толкова го мразиш, татко?

Този въпрос го свари неподготвен. И кефалията на Варна каза единственото, което му дойде на езика:

— Да го мразя? — Той притисна разперена длан до гърдите си. — Аз?

А всъщност го мразеше. Мразеше го с цялото си сърце. И много точно знаеше причината.

По-скоро причините, защото те бяха две: ненавист към произхода на Кремен и завист за бързото му израстване във войската.

Трошан, син на Властимир, беше потомствен благородник и потомствен богаташ. Обичаше да твърди (иди доказвай противното, ако можеш!), че един от прадедите му е бил в най-близкото обкръжение още на свети княз Борис, но че по-близките му предшественици са били боляри по времето на Асен Белгун и Петър — за това, виж, имаше не едно сигурно свидетелство. А за потомственото му имение в Стохълмието[28] се говореха легенди; най-разпространената от тях беше, че два дни и две нощи не биха стигнали на добър ездач да го обходи на кон. Кремен беше пълна противоположност на кефалията. Знаеше се, че баща му Видул е бил от простолюдието — или отрок[29], или най-много парик[30]. Когато смутните времена извадиха на повърхността свинаря Ивайло, Видул бил от първите, които го последвали. Сражавал се под пряпореца му, чак докато го видял да заема престола на Асеневците, пък сетне Ивайло му поверил малката, но извънредно важна по местоположение морска крепост Виза[31]. Видул там се венчал за жена, негова лика-прилика по потекло, там родил и единствената си рожба. А когато прочутият пълководец Михаил Глава Тарханиот поел от Цариград срещу свинаря, цяла седмица го задържал със своята шепа хора под стените на Виза и накрая заедно с тях намерил и смъртта си. А синът му Кремен се превърнал в онова, което преди това бил баща му — едно кръгло нищо. Майката изхранвала себе си и него като ратайкиня и перачка, той, като поотраснал, си издълбал ладийка-еднодръвка и с риболов захванал да внася по нещичко вкъщи. Не се замогнали нито с пари, нито с имот; единствената печалба на Кремен била, че отрано изучил всичките хитрини и свирепства на морето (това го признаваше дори и кефалията). „Е, хайде да сложим всичко на везната — говореше сам на себе си Трошан в такива случаи. — Аз с потекло на властници, което се мери с цели столетия, и с имот колкото малко царство, съм всичко на всичко някакъв си там кефалия, докато този никаквик, излязъл от тинята и с една риза на гърба си, държи под своя власт всичките корабни войски[32] на царството. Кой може да ме убеди, че има тук някаква справедливост?“

И беше прав в своите очи, защото, съзнателно или несъзнателно, твърде ловко затваряше едното. А то, затвореното, щеше да види много неща…

По стълбицата на високопоставените служители Трошан започна да се катери още по времето на цар Константин Тих. И ако всичко бе преминало безбурно, сигурно отдавна, отдавна щеше да е с неоспоримо място в синклита[33]. Но Трошан, син на Властимир, не стана велик болярин не поради житейска несполука, а по собствено желание. Пък бе проявил такова собствено желание, защото Бог му бе дал дарбата да усеща и най-слабия порив на вятъра и способността да разчита какво предвещава той. Цар Константин и ромейката Мария още безбурно си господаруваха в Царевец, когато Трошан долови онзи вятър, който по-късно доведе Ивайло с неговите непрекъснати битки, безличното царуване на Георги Тертер и пагубното след това на Смилец, и доброволно се оттегли в Стохълмието. Не за ден или два — за цял четвърт век. Плащаше си (почти) честно данъците, но иначе не се интересуваше кой е на престола в Търновград, не си развали настроението дори когато той бе зает от татарина Чака, а иначе си живееше щастливо и прещастливо, трупаше има̀не, родиха му се малкият Властимир и доста по-късно Благовеста… Едва когато преди няколко години на царския трон застана Светослав, Трошан отново усети повея на новото. Времето на бъркотиите бе отминало, отново човек с твърда десница бе поел кормилото на царството — трябваше благоразумният болярин да се върне там, откъдето доброволно се бе оттеглил преди двадесет и пет лета. Върна се и направи всичко, което му подсказваха опитът и благоразумието. И успя, но само наполовина. Цар Тодор Светослав не го отхвърли, но и не му даде нищо повече от поста кефалия на Варна — много за мнозина и нищо за човек като Трошан.

За разлика от него Кремен бе извървял по съвсем различен начин тридесетината години на живота си. Останал без майка сравнително рано, той се бе изгубил внезапно от Виза… за да се озове в ханството Кипчак[34] и да се постави под началството на Светослав още тогава, когато бе заложник в Златната орда. Все с него се бе върнал в Царевград Търнов, участвувал бе в свалянето на татарите и за малко не бе заплатил с живота си за това. И тъй като от приближените на новия цар малцина разбираха от море и корабоплаване, Светослав Тертер му повери отначало една бойна галера, а наскоро след това и всичките корабни войски на царството. Тогава пък народът, възбуден от подвизите му („пиратски“ — според Трошан) при охраняване на морската граница на царството, го превърна в свой идол и обвея името му с какви ли не бивалици и небивалици — истинска жива легенда. Докато никой не искаше да знае за него, кефалията с произход от времето на Свети княз Борис…

Това щеше да види окото на Трошан, но той съобразително предпочиташе да го държи затворено…

— Не го мразя — каза на дъщеря си. — Но и не го смятам равен на себе си, макар той по длъжност да е дори по-високо от мене.

— Но ще се радваш, ако случаят ти предложи възможност да приложиш тази заповед на царя, нали?

— Не го крия. Ще се радвам, ала не за себе си, а за царството. Защото България се излага, когато люде от калта биват въздигнати до върховете на властта.

Не се знае докъде биха стигнали с тази безизходна препирня, ако в този момент не се бе появил Добрен, най-верният от слугите на кефалията. Като се кланяше доземи и нареждаше извинение подир извинение като зърна на броеница, той най-сетне обясни защо е сметнал за необходимо да обезпокои господаря си, и то в покоите на дъщеря му. И когато го каза, Трошан отначало не повярва на ушите си: този безумец Кремен се бе върнал с „Отмъстителят“, но водел със себе си и една генуезка галера, сега разтоварвали товара й в хранилището на корабните войски.

— О, има Бог! — вдигна очи към небето Трошан. А после побърза да се подсигури: — Я повтори, я повтори!…

Добрен повтори. И колкото повече разказваше, толкова по-засияваше месестото лице на кефалията.

— Затова ли е тази олелия навън?

— Затова, господарю. Цяла Варна се е изсипала на пристанището и ликува. А видът на всяка делва и всяка ракла от търбуха на генуезкия кораб я довежда до полуда. А имало много делви и ракли, господарю, тъй думат очевидците.

— Ето този пръстен — каза Трошан, едва дочакал края на разказа. — Иди начаса при началника на крепостта. Да вдигне колкото хора има под ръка и в пълно бранно въоръжение да ги доведе тук. Аз сам ще ги поведа, за да поздравя, хм, великия мореплавател…

Слугата се оттегли заднишком. Когато обаче Трошан се готвеше да го последва със златопечатния свитък в ръце. Благовеста неочаквано каза:

— Ще дойда с тебе.

До самата врата той се завъртя на пета:

— Защо?

— Ей така, да погледам. Нали не се готвиш да правиш нищо скрито от хората?

Трошан поразмисли, пък сви рамене. Това беше единственият му отговор.

3

Ако изключим пеленачетата и старците, наистина цяла Варна се бе изляла на ниския бряг на пролива към езерото и като безредна тълпа напираше около оградата, отвъд която бяха хранилищата и живелищата на морските войски. Млади и стари следяха лодките на товарачите, които сновяха между генуезката галера и брега и поздравяваха с несдържани викове — радостни, но между тях не липсваха и алчни — всеки мернал се пред погледа им вързоп, остродънна амфора или обкована с желязо ракла. Разтоварването се ръководеше от Смед, а Кремен и Джанлука Спарвиеро само наблюдаваха от една площадка на сушата. Не говореха, нямаха какво да си кажат. Едва когато Смед даде знак, че работата е привършена, Кремен наруши мълчанието:

— За корабниците, стражите и галоерите оставих храна и вода като за три дни. Ще ти бъдат предостатъчни до Ликостомо[35], пък ако поемеш направо — може и до Кафа[36].

— Губиш си времето, като се правиш на благороден — смръщено отговори италиецът. — Няма да се откажа от отмъщението, което ти обещах.

Кремен прихна в незлоблив смях.

— Както искаш, Ястребчо. Да отидем до службата ми, за да подпишем описа, пък сетне, щом бързаш — прав ти път.

— Не ми е нужен никакъв опис. Генуезката комуна е свикнала да вярва в думата на Джанлука Спарвиеро.

— Но е нужен на мене! — остро каза Кремен. — Товарът на „Санта Кроче“ е вражда[37], а не плячка. Вражда за това, че не си плати честно да̀ждието по закон и по обичай. Описът ще ми потрябва, когато ще отчитам враждата според законите на царството. И ти препоръчвам да дойдеш доброволно, Ястребчо. Иначе, кълна се в паметта на майка си, ще се принудя да те завлека със сила.

— Нека бъде твоето. Но и този позор ще се впише по сметката ти за моята мъст.

Те тръгнаха към града. Кремен тайничко се стараеше да върви така близо и така естествено до пленника си, че с поведението си да пресече отнапред възможните заядливи подмятания към генуезеца. И усилията му дадоха плод — тълпата се разкъсваше пред тях, за да им стори път, но имаше само един вик: на побѐден възторг, никой не посмя да запрати обида или злорада закачка към Спарвиеро. И те вървяха така рамо до рамо сред невъобразимата гълчава, а пътят им се чертаеше от цветя и зелени клонки.

Наближаваха вратата на крепостта, когато крясъците, благословиите и шумните поздрави рязко прекъснаха. Кремен потърси с поглед причината. И скоро я съзря: насреща му, облечен в тържественото си мораво рухо до глезените, обшито с ивици сърма и скъпи кожички, приближаваше кефалията Трошан с лице, грейнало като месечина, а зад гърба му в бранен ред и с всичките му там ризници, щитове и копия, сякаш се готвеха след минута да влязат в кървава битка, крачеха петдесетина воини от крепостната стража. Нямаше съмнение — тази с нищо неоправдана процесия идваше за него, Кремен. И като си даде сметка за това, той спря, спря до него и Джанлука Спарвиеро.

Трошан застана на три крачки пред тях. Беше среден на ръст човек, малко по-охранен, отколкото му се полагаше, с правилни черти на едрото лице. И двете му ръце бяха заети — в едната пергаментов[38] свитък, в другата гъвкав бич от преплетени волски кожи. Иззад рамената му стражите образуваха нещо като полукръг; копията на всички бяха насочени към Кремен.

— Какво означава това, кефалио? — попита Кремен. — Вижда ми се странно посрещане за военачалника на царските корабни войски, който се завръща след поредна победа.

Цялата фигура на Трошан излъчи безмерно тържество, когато отговори така високо, че да го чуе и тълпата:

— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.

— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана[39] от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.

— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.

Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.

— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.

— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!

Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.

— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.

Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.

— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.

И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:

— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…

В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.

— Защо стори това, Благовесто? — попита той.

Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?

— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.

Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…

— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.

Тя кимна. Две сълзи като бисери се хлъзнаха от дългите й мигли.

— Ще я запазя, обещавам.

— А ще ми направиш ли един дар? Сега, когато според думите на баща ти съм напъден от войската и съм извън закона? — Тя кимна мълчаливо. — Подари ми токите на колана си, Благовесто.

Без да каже дума, девойката откачи колана си и му го подаде. Едва сега Трошан се съвзе и се развика на воините зад гърба си:

— Какво зяпате, никаквици такива? Не чухте ли, че тази човешка отрепка е вече извън закона? За украса ли са копията в ръцете ви?

Стражите пристъпиха, но объркано и плахо — тъй или иначе допреди минута в лицето на Кремен те бяха виждали най-висшия по сан представител на българската войска в града, много по-нагоре по стълбицата от техния кастрофилакс[40]. Но в същото време се съвзе от изумлението си и народът. С гневни викове людете, мъже и жени, се спуснаха с невъоръжени ръце срещу войскарите, заблъскаха ги, задърпаха ги настрана.

Кремен, син на Видул, използува възникналата суматоха и с един внезапен скок се шмугна сред тълпата.

Никой повече не го видя.

I. В сметището на четирите морета

Ако се вярваше на приказките, които се ширеха по пристанищата на Понтийско море, не съществуваше нещо под слънцето, което да учуди Созопол и созополци. Вярно ли беше или не, но във всички случаи пристигането на „Кротушка“ в този слънчев априлски ден на лято от Христа 1306-то съвсем не отмина незабелязано и се превърна в злободневието на старинния пристанищен град.

Преди всичко заради самото пристигане. Отколе се знаеше, че тук не спираха галери, а доколкото все пак се случваше да се отбият, те спущаха котви далече от брега, стоварваха или вземаха, за каквото бяха дошли, и бързо-бързо поемаха пак по синия си път; не само дългият опит беше показал, че тук пристанището не е като за подслоняването на големите, тежки и газещи дълбоко галери, но се говореше, че това било отбелязано и в портуланите.[41] После галерата имаше толкова особености, че за людете тук, които — где на шега, где наистина — казваха, че кръвта им е добре размесена с морска вода, тя възбуди интереса им и за цели дни остана в центъра на тяхното внимание.

Беше от най-бързите кораби, които по това време бродеха по моретата — от типа на леката венецианска галера, ще рече — с около сто и петдесет гребци на борда (в разноезичния Созопол тях ги наричаха и галоери, и шиурми[42]); познавачите дори добавяха, че в едно или в друго по нея откривали майсторството на корабостроителите от Венеция. А се споменаваше неизменно „от типа на“, защото странната галера и приличаше на венецианските, и се отличаваше от тях. Например една от отликите беше в броя и вида на мачтите: не беше с една или две малки мачти, както беше прието, а с три — непривично голяма в средата и две по-обикновени към носа и кръмата. Друго различие откриваха в тарана[43] й; той не беше висок и надводен, а почти до морската повърхност. Чудновато беше и името на кораба. Във време, когато корабите носеха предимно имена на светци-закрилници или по-рядко — военните — разни победоносни или разпалващи юначеството и когато съдовете, намерили свърталище в Созопол, най-често биваха с добре заличени имена, кой, за Бога, ще кръсти една нова-новеничка галера „Кротушка“? Изненада будеше и това, че доколкото се виждаше от брега, всички на борда на „Кротушка“ бяха в еднакви дрехи — жълт кафтан на кафяви гащи. И това, представете си, именно в Созопол, където всеки обличаше, каквото му е паднало и най-честата дреха беше риза в който и да е цвят на дъгата, отдавна не видяла корито и сапун, и също така разноцветна кърпа на главата, вързана вместо шапка.

Но може би най-особеното беше, че тази галера имаше знаме на върха на мачтата си. Доколкото знаеха созополци, май имаше само един кораб, който идваше тук и развяваше знаме на мачтата си — пощенският неф[44]. Онзи, който веднъж в месеца изминаваше пътя от устието на Тирас[45] на север до Агатопол[46] и Кастрич[47] на юг и обратно. Ще рече — който обхождаше в двете посоки целия български понтийски бряг, като се отбиваше задължително във всички малки и големи пристанища, за да пренася писма, сведения и заповеди. Нему, като кораб на царството, подобаваше да е под червения пряпорец с трите златни лъва. Но изключим ли него, „Кротушка“ навярно беше единственият плавателен съд, влязъл в Созопол, който имаше свое знаме.

Хората от „Кротушка“ очевидно не бързаха да сложат крак на твърда земя — още една отлика от главните обитатели на Созопол, които след всяко плаване презглава тичаха към някоя от тридесет и осемте пивници и странноприемници в града. Те изчакаха цели две денонощия, докато на брега се умориха и най-упоритите зяпачи. Едва тогава спуснаха ладия, която стовари само трима души на сушата и веднага се прибра на кораба. Също и те бяха облечени в жълто и кафяво, различаваха се само по онова, което носеха на главите. Двамината бяха с еднакви шапки, направени от ниска кожена околожка с космите навън и от дълго меко дъно от жълтия плат на кафтаните, провиснато свободно върху едното рамо; третият, който крачеше между тях и на една крачка напред, беше гологлав, с руси и дълги къдрави коси, разпилени чак върху раменете, руса беше и късо подстриганата му брада. Бяха въоръжени, разбира се — кой ще ти слезе в Созопол без оръжие под ръка? Оръжието и на тримата беше еднакво: бранен колан с бронзови обковки и на него окачени меч от едната страна, къса мечица от другата и в дясно отзад кожена кесия с неизвестно съдържание. Гологлавият се отличаваше от своите придружници и по украсата върху кафтана си — там, от двете страни на гърдите, където морските ратници носеха военните си отличия, този необикновен човек бе окачил двете части на сребърна тока от женски колан, всяка с по три зелени камъчета. Де видиш другиго с такова чудновато украшение, можеш да го помислиш за фокусник или смешник от сборищата; този мъж обаче излъчваше нещо такова, че при неговия вид никому не идваше подигравателна усмивка на устата.

Тримата, без да разменят нито дума, се отправиха към града. На крепостната порта, разбира се, никой не ги спря — от години вече тя си зееше приветливо отворена денем и нощем и без никакъв страж нито до нея, нито на някоя от бойниците горе на стената. Имаха вид на хора, които знаят къде отиват, ала не бързат да стигнат там — свърнаха настрана и пообиколиха да се запознаят със Созопол. И колкото повече обикаляха, толкова по-смръщени ставаха лицата им.

По онова време Созопол бе сборище и заветен пристан на изметта от целия тогавашен свят — пирати, търсачи на приключения, комарджии, прекупвачи на крадени стоки, кръвопускачи по занаят, бегълци от какви ли не войски, всякакви отрепки бяха „спуснали котва“ в този град. Имаше светлокожи славяни, ромеи с тъмни коси и прави носове, мургави семити, но се чуваше още италийска, иберийска, мавърска и каква ли не друга реч. Но това все още беше „само“ човешка пъстрота. По-страшна, направо погнусяваща беше картината на самия град, която се разкри пред погледа на тримата новодошли. По улиците и стъгдите лежаха мъртвопияни; минувачите ги прескачаха, гледката не им правеше никакво впечатление. Макар да беше сутрешен час, от пивниците се носеха или „юнашки“ песни на мъже, чиито езици се плетяха, или караници и шум на строшени маси и стакани. Почти на всеки ъгъл имаше купчинки хора със сведени глави — играчите на комар следяха променливото щастие на заровете; от време на време избухваше крамола между тях и тогава начаса лъсваха ножовете. Другаде шепнешком се купуваха и продаваха малки и големи товари стока; нямаше нужда човек да е ясновидец, за да се досети, че това беше плячка на пирати или незаконен внос на закоравели мошеници. Не липсваха и жени, много на брой жени — все от онези, които следват войските или, преживяват най-щастливо там, където царствуват безделието и беззаконието.

— Попаднали сме в сметището на четирите морета — каза русият с токите от колан на гърдите. Усещаше гадост и тя личеше във всяка произнесена от него дума. Спътниците му не отговориха нищо.

Тримата очевидно скоро се наситиха на тази човешка помия, та свърнаха към южния край на полуострова и скоро бяха пред къщата на дукса[48]. Не се разбра дали отнапред знаеха къде се намира тя, или я разпознаха по стража пред нея, който се облягаше на копието си, прозяваше се до разчекване на устата и всеки миг рискуваше да се срине на земята, без да се събуди.

Не се наложи дълга разправия — русият умееше да говори заповедно и от горе на долу — и не след дълго тримата бяха поканени при дукса на Созопол. Драголюб (така беше неговото име) ги прие, без да се надигне от стола си. Размениха неизбежните поздрави и той им направи знак да седнат на мястото за гости пред него — нещо средно между дъсчена пейка и застлано с проскубан китеник миндерче.

Краткото време на настаняването, изглежда, даде възможност на Драголюб да осъзнае, че са дошли посетители с по-друга от обикновената за Созопол кройка, защото първоначалното му отегчение отстъпи място на държание с известна предпазливост и уважение.

— С кого имам честта? — попита с опипващ глас.

— Наричам се Кривич — отговори русият. — Собственик и началник на галерата „Кротушка“. — После посочи един по един спътниците си: — Помощникът ми комит Беро и главният ми кръмчия Влад.

Дуксът хвърли уж бегъл поглед към двамата, но той беше човек с голям опит, та все едно ги запечата като на картина в съзнанието си. Беро беше нещо като човешка планина — положително беше над седем стъпки висок и с мускули, които разпъваха кафтана му във всички посоки; този великан не само със сигурност би надвил кого да е в честна борба, но вероятно би се справил с голи ръце и с мечка, уловена нейде из най-дивите дъбрави на Веригава[49]. Нищо чудно, че русият с кривото рамо го бе избрала за свой помощник — голиат като Беро, излъчващ дива, необуздана сила, би поддържал реда не в някаква си там галера, но и в Цариград, стига да му възложеха да го управлява. Другият обаче бе негова пълна противоположност. Споменатият Влад беше слаб и кокалест, за такива хора казват, че са направени само от кожа и кости. Докато го отбелязваше в паметта си, Драголюб се запита как ли този жив скелет съумява да се справи с широкото и тежко кръмово весло на такава бързоплувна галера като „Кротушка“ (дуксът също тайничко бе отишъл да я види, както беше закотвена в тихия завет на Свети Кирик). Все пак главното си внимание Драголюб посвети на човека, който седеше по средата между тримата — прозорливостта и опитът на годините му подсказваха, че ще си има много работа с него и че тя, работата, няма да е от най-веселите.

— Кривич, син на…? — попита.

— Няма „син на“ — прозвуча сухият отговор. — Кривич и точка. — Гостът посочи рамото си. — Криво рамо и Кривич, друго няма.

Драголюб се облегна в стола си. Той беше възнисък и твърде пълен мъж в неопределената възраст между четиридесет и петдесет години, напълно плешив и с червени бузи, които издаваха склонността му към обилните гозби и хубавото вино. Но зад тази, общо взето, неблагодарна външност се криеха превъзходен ум и тънка наблюдателност. Сега Драголюб бе призовал на помощ именно наблюдателността си — толкова съсредоточено, че очите му бяха заприличали на тънки цепки.

— Защо ми се струва, че те познавам, Кривич и точка? — каза бавно и замислено.

— Сигурно грешиш, дуксе — отвърна другият. — За пръв път идвам по тези места. — Той се засмя сдържано. — И онова, което видях, докато идвах насам, ме кара да мисля, че не съм загубил много…

Драголюб въздъхна и безпомощно разпери ръце.

— Господарят благоволи да ме изпрати тук веднага след Скафида[50].[51] Питам се с какво ли заслужих пред царство му тази тежка участ…

— Да си управител на град и при това важно пристанище като че ли не е най-тежката възможна участ…

— Но не и на Созопол, Кривич и точка, не и на Созопол. Ти сам го каза преди малко. Тук е за окайване… — Драголюб повторно разпери ръце — явно негов привичен жест. — Може и да не повярваш, но когато дойдох в Созопол, аз бях съвсем малко по-закръглен от този приятел тук. — Той посочи с поглед Влад. — Но нравът ми е такъв: ядосам ли се за нещо, трябва непременно да си насипя една паница гозба и да я изям, в противен случай нервите ми стават на парчета. И за тези две години толкова начесто трябваше да си лекувам нервите, че ето на какво заприличах. — Устните му едва забележимо се подръпнаха. — Подир малко, когато си излезете, също ли ще трябва да ми изпържат четири-пет яйца?

Кривич се засмя. Лицето му лесно сменяше изражението си, но усмивката му положително беше само една — слънчева.

— Зависи как ще приемеш новината, която дойдох да ти съобщя, дуксе. Решил съм да открия търговска къща в Созопол…

— Какво? Какво? — изумено попита Драголюб.

— Търговска къща. Или фактория[52], както искаш го наречи. И се явявам според закона да ти платя да̀ждието. — Кривич кимна на помощника си. Беро прекрачи и остави на масата пред дукса добре натъпкана кожена кесия. — Плащам в номизми[53]. Тука вървят, нали?

Очите на Драголюб бяха станали кръгли като палачинки и сякаш се готвеха да изскочат от орбитите.

— Няма да се ядат яйца — каза, като се посъвзе от смайването си. — Ще бъда зает. Защото ще бъда на погребение. На собственото си. Сърцето ми няма да издържи на толкова изненади… Знаеш ли ти, човече и точка, че за изминалите две години ти си първият, който внася да̀ждието по този закон? И че тук всеки си прави, каквото си иска, без да дава сметка някому? — Той помисли малко, сетне попита предпазливо: — Що за търговска къща ще откриваш?

— Ще търгувам с генуезки стоки.

— Само с генуезки?

— Е, може сегиз-тогиз и нещо ромейско, но генуезките ще бъдат основното.

Дуксът разтри с показалец челото си. По-късно Кривич щеше да разбере, че това той прави винаги, когато мисли съсредоточено.

— Точно ли са парите в кесията? — попита по едно време.

Всички в стаята усетиха, как Кривич се наежи. То беше непредаваемо с думи едва забележимо движение, но приличаше на напрягането на хищник, който се готви за скок върху жертвата си.

— Не съм ти дал никакъв повод да се съмняваш в честността ми, дуксе Драголюб — каза той с променен глас.

За трети път днес Драголюб разпери ръце.

— Погрешно ме разбра, човече — отговори. — Досега съм нямал случай да получа от името на царя да̀ждието, което се полага за отваряне на търговска къща. Разбираш ли, нито един случай за двете години. И отдавна, забравих колко бе определено според закона…

Беро и Влад не се удържаха и прихнаха в смях. Това бяха първите звуци, които издаваха, откакто слязоха на Созополския бряг…

Драголюб обаче остана сериозен. Разтърка още веднъж челото си с пръст и потърси синия поглед на Кривич.

— Може ли един-два въпроса, Кривич? Ей така, от чисто човешко любопитство?

— Заповядай — подкани го другият.

— На мачтата на кораба ти има пряпорец. Какво означава той?

— Абсолютно нищо. Просто го измислих такъв.

— Но всеки пряпорец обикновено говори за принадлежност на кораба към някое царство…

— Този с жълтия плат и черния лъв прави изключение, дуксе. Той е стяг само на Кривич…

— … и точка — завърши вместо него Драголюб.

— И точка — с усмивка потвърди Кривич.

— А еднаквите дрехи на корабниците и галоерите ти? Тя напомня за бранна униформа, пък ти, хм, се готвиш да откриваш търговска къща. Как да разбирам това?

— Никак. Просто хрумване. Или, ако ще ти доставя удоволствие, като „суета на суетите и всичко е суета“.

Драголюб го изгледа втренчено. След това плесна с ръце и нареди на влезлия слуга:

— Пет изпържени яйца. И повечко пиперец в мазнинката.

— От какво ще лекуваш нервите си този път, дуксе? — осведоми се Кривич.

— Току-що получих зашеметяващ удар, човече. Един от най-зашеметяващите за последните две години. Не допущах, че в „моя“ Созопол, такъв, какъвто го познавам, ще се намери човек, който ей така, с лекота да цитира „Еклисиаста“[54]. Предпочитам петдесет пияни до безпаметство, десет обира и три намушквания…

Този пъти Кривич се разсмя шумно заедно с хората си.

II. Многообещаващо посрещане

— Този човек така съблазнително говореше за проклетите си пържени яйца, че и моят търбух ми напомни за себе си — каза Кривич, когато излязоха от дома на управителя.

— Виждам насреща една странноприемница — подхвърли Влад. — Може би там ще залъжат стомасите ни.

— „При Точилката“ — прочете Кривич надписа над вратата. — Можеше да намериш странноприемница с по-малко странно име.

— Съществува ли изобщо нещо в Созопол, което да не е странно? — възрази кръмчията, докато прекрачваха в заведението.

Още на вратата ги блъсна в гърдите миризма на спарени тела и вино, с добавка невъобразима глъч, гъсти като тесто — да измесиш тиганици от тях. Макар че имаше доста време до обед, сравнително просторното помещение беше почти пълно. Тук се пиеше в стакани, големи колкото средноголяма стомна, играеше се на зарове и на кокалчета, на някои маси се пееха песни, съдържанието на които не би могло да бъде написано, другаде се надлъгваха с бивали и небивалици, като най-често споменаваните думи бяха „меч“, „секира“, „плячка“, „вятър“, „платна“, „сеч“, „абордаж“ и все от този род.

Тримата се огледаха. В първия момент им се стори пълно до краен предел, но после зърнаха една по-отдалечена маса, на която имаше самотен човек с огромен стакан пред него, който рееше размътен поглед някъде в далечината. Попитаха го и седнаха при него. Почти веднага при тях се изправи тринадесет-четиринадесетгодишен прислужник и сравнително учтиво ги попита за поръчката им. Бяха очаквали, че тук не ще намерят друго освен вино и само с големи молби може да им изпържат яйца като на Драголюб, но се излъгаха — в „При Точилката“ предлагаха осем вида риба, също печен глиган, задушени патици и какво ли още не. Кривич поръча ядене и вино за тримата, после подхвърли на Беро:

— Какво става с тебе, дребосък? Не съм чул гласа ти… Да не си си глътнал езика?

— Мисля — отговори запитаният. Гласът му напомняше стържене на бичкия и бе толкова силен, че стаканът на непознатия се разклати върху масата.

— Не му придиряй, Кривич — намеси се Влад. — Знаеш, че нищо не затруднява нашия Беро повече от мисленето. И затова му се случва не по-често от веднъж в годината.

— И все пак над какво толкова умуваш? — настоя Кривич.

— Над думите ти. Ти каза, че тук е сметището на четири морета. Пък аз броя, броя — все до три ги докарвам.

— Опитай още веднъж гласно.

— Понтийско, Мраморно и Бяло. За друго не се сещам.

— А Меотийско[55], приятелю? — неочаквано се намеси непознатият с блуждаещия поглед. — Да не мислиш, че тук няма отрепки и от онези с дръпнатите очи — човекът явно говореше за хазарите, — които пъплят като хлебарки около Меотийско море?

Докато още бъбреха, младият прислужник чевръсто им поднесе поръчката — вино в кана, която някой би могъл да сбърка с малка бъчва, и три стакана, по две пържени яребици за Кривич и Влад и печена овнешка плешка за великана Беро. Влад разсипа виното, като не отмина и стакана на непознатия. Тъй като почерпването можеше да се смята за начало на сприятеляване, Кривич използува случая, за да попита:

— Знаеш ли случайно, приятелю, откъде иде това чудновато име на странноприемницата?

Онзи се засмя криво и отговори с надебелен, от виното език:

— „При Точилката“ ли? Ами че то е по името на стопанката, драги. Ето я там Точилката. Спасуна Точилката, щом ви интересува по-подробно.

Извърнаха очи нататък, накъдето сочеше показалецът му. И прихнаха в смях — трудно можеше да се измисли по-невероятен, по-неприлягащ прякор за собственицата на заведението. Беше жена на петдесетина години, запазена в лице, но с неимоверно пълно тяло; така, както седеше на един стол на крачка-две от тезгяха, месата и сланините й буквално висеха от двете страни на седалката. Поради дебелината си изглеждаше като без врат, а лицето й, украсено с къс и много чип нос, сякаш бе по-широко, отколкото високо. Не помръдваше и наглед изглеждаше безучастна, но всъщност опипващият й поглед непрекъснато шареше из помещението. Случайният им познат го потвърди:

— Не се лъжете от бездействието й. Спасуна Точилката не изпуща нищо, което става между тези четири стени и е винаги нащрек.

— Не виждам каква полза от нейното „нащрек“ — каза Беро. — Че ако стане нещо, тя не може да се изправи на краката си от тия дебелини, камо ли да се намеси…

— Бъди спокоен, за намесването си има нарочен човек. Блазко. Говори се, че можел с юмрук да пръсне главата на вол, а веднъж с голи ръце разчекнал устата на вълк-единак.

Като че нарочно, за да се потвърдят думите на непознатия, на една маса близо до вратата двама се сбиха, скочиха и в ръцете им лъснаха ножове. Дебелата стопанка кимна едва забележимо на един мъж, който се подпираше на стената недалеч от нея и той без бързане се отправи към побойниците. Беше грамадище колкото Беро или даже още по-голям, но несъразмерен до грозота — едра глава с тесен лоб, а широка челюст, плещест, но попрегърбен и с две ръце, увиснали покрай тялото му, които стигаха почти до коленете. Той тромаво, поклащайки се наляво и надясно при всяка крачка, измина разстоянието до вратата. Изобщо не се опита да разговаря с онези, които дебнеха да се намушкат, а ги улови за яките зад врата, вдигна ги от пода и все така полюлявайки се излезе навън и ги изхвърли по-далеч един от друг от двете страни на вратата. После, сякаш нищо не било, Блазко се върна назад по стъпките си и се облегна на същото място до стената.

— Интересно, за какво ли се бяха скарали онези — лениво проточи Влад, като сдъвкваше крилцето на яребицата заедно с костичките.

Непознатият схвана думите като въпрос към самия него. Той, вече без да чака, си наля сам вино от тяхното, отпи и отговори:

— Тук кавгите избухват за нищо и никакво. За созополци те са като „хляб наш насущни“ — „добър ден“ ако кажеш не както трябва, и кавгата е готова.

— Ама чак с ножове? — продължи да пита кръмчията.

— Когато е без ножове, изобщо не я броят за кавга, а за най-обикновена размяна на мнения. — Лицето на човека изведнъж се съсредоточи. Внезапно изтрезнял, той продължи вече без да плете език: — Аха! Комай ей сега ще разберете как стават тези работи…

Проследиха погледа му. От отсрещната страна на гостилницата се бе надигнал един висок мъж с шарено облекло, от което не можеше да се разбере народността му, и без бързане се отправи към тяхната маса. Докато приближаваше, се видя, че лицето му е смачкано от ужасен белег; навярно някога е бил ударен с камък от прашка или боздуган, защото едната му ябълчна кост изобщо я нямаше, може би с нея и част от горната челюст, та на това място в лицето му имаше дупка — лястовица да си иззида гнездо в нея.

Посетителите, изглежда, усетиха, че ще се случи нещо, защото разговорите и песните секнаха. И в настаналата тишина крачките на приближаващия отекнаха тежко, заплашително. Той спря до масата им и подпря ръце на кръста. Обходи ги с поглед и навярно поради ръста реши, че най-важен от тях е Беро, та говорейки на тримата, той всъщност през цялото време се обръщаше към него.

— Вие бе, жълтопери патета — започна. Говореше на много чист български език. — Не знаете ли вие, че дойде ли нов човек в Созопол, първата му работа е да се яви с дарове при мене, Радѝн, и коленопреклонно да ми поиска разрешение за влизане в този град?

— Бъркаш ни с някои други, човече — надигна се от мястото си Влад. — Корабниците на „Кротушка“ само един е виждал да застават на колене пред него и той е някъде ей там, горе.

Онзи, който нарече себе си Радѝн, явно бе пийнал порядъчно и не се крепеше особено сигурно върху краката си, но виното положително не бе намалило силата му, защото като натисна кръмчията по рамото и го залепи отново за стола.

— Ти не се бъркай в мъжкия разговор, мършо такава — каза. — По-добре внимавай, като вървиш по улицата, дръгливото ти тяло да не се разпадне и разни крайници и ребра да се разхвърчат наоколо. — Той се изкиска зло. И добави: — За радост на кучетата… — Сетне сякаш го отписа от съзнанието си и се обърна пак към Беро: — Чувате ли бе, жълтопери патета? Ще поднесете ли тозчас дарове на Радѝн, или да ви накълцам за кюфтета на кака ви Спасуна?

— Виж какво, драги — заговори Беро, докато започна бавно да се изправя. — Не се опитвай…

Никога не се разбра, какво е искал да каже. Защото Кривич затисна ръката му — беше заповед. Беро я разбра и си седна отново.

Навярно неприятния разговор щеше да поеме сам Кривич, но не се стигна до него. Защото точно в същия момент скандалджията се отлепи от пода и се понесе назад към мястото си. Едва сега видяха, че неусетно бе приближил горилоподобният Блазко и се бе погрижил по свой начин да въдвори ред.

Тримата от „Кротушка“ проследиха пътя на Блазко и Радѝн през гостилницата, после извърнаха въпросителни погледи към сътрапезника си.

— Радѝн Хубавеца — каза им той в отговор. — Не съм го виждал с очите си да побойничества, но има славата на един от най-личните кръвопускачи на Созопол. От онези, дето първо те ръгват с ножа, а после питат кой си.

Той се надигна от стола и захвана да рови по джобовете си.

— Остави, ще платя аз — каза му Кривич. — Но защо така изведнъж реши да станеш?

— Защото съм пиян, човече. Но не чак толкова пиян, че да имам желание да бъда тука, когато Хубавеца дойде отново да продължи свадата. А че той ще дойде — няма съмнение. Казват, че в такива случаи Радѝн не оставя работата по средата. Да, Радѝн ще дойде и този път ще заговори направо с мечицата, не с кривата си уста. — И той си тръгна, олюлявайки се, но не забрави да каже едно: — Пък иначе благодаря за почерпката…

Кривич се върна към недовършената си яребица, но му хрумна нещо и остави късчето в паницата.

— Странни прякори измислят в този град — каза. — На̀, стопанката не се събира върху един стол, пък са я нарекли Точилката. Побойникът Радѝн има дупка в бузата си, цял дромон[56] да се вмести в нея, пък за созополци е Хубавеца. Питам се какви ли имена ще лепнат и на нас?

— Тъй както си знаем — изхихика кокалестият Влад, — навярно ще бъдем Кротушковци. Друго май не ни подхожда.

Те се върнаха към яденето си, но отново не им провървя. Защото на отсрещния край на заведението се разнесе такъв глас, който надви всички други шумове и привлече всеобщото внимание към себе си. Погледнаха нататък и тримата. Там Радѝн Хубавеца бе станал пак на крака, тъкмо измъкваше меча си и викаше така, че стаканите и паниците, наредени на лавиците зад тезгяха, трепереха с весел звън:

— Кой ще спре мене, Радѝн? — заканваше се с пиянска настойчивост онзи. — Ей сега ще видите как се колят жълтопери патета…

И сякаш да даде сам на себе си кураж, размаха меча над главата си.

Онова, което последва, не отне и пълни две секунди. Влад скочи прав и наглед без да се прицелва, захвърли нож. Оръжието прелетя със свистене през гостилницата и след миг прикова вдигнатата над главата, ръка на побойника в дъсчената стена зад него. Изтрезнял изведнъж, Радѝн слисано гледаше ръката си, която само допреди малко бе размахвала войнствено меча. Натам отправиха погледи и всички в залата. И смаяно видяха, че ножът бе пронизал само широкия ръкав на скандалджията, без изобщо да засегне ръката му, която още стискаше дръжката на меча.

Тримата от „Кротушка“ се надигнаха. Кривич изсипа няколко монети на масата и те се отправиха към вратата.

Като излязоха навън, Кривич вдиша и издиша няколко пъти от чистия морски въздух на Созопол. А когато тръгнаха към кораба си, каза само:

— Вижда се, тук няма да скучаем…

III. Хиените ходят по двойки

След излизането на тримата може би цяла минута никой в „При Точилката“ не помръдна. Тези хора тук, видели какво ли не в живота си и газили до колене в злато, в кръв и в кал, сега се държаха така, сякаш неочаквано бяха станали свидетели на библейско чудо — всеки залепнал за мястото си, мнозина притаили дъх, други опулени, трети зяпнали като фурна. И имаше само едно комично нещо в цялата картина — закования за стената Радѝн. Да си с меч в ръка (вижте ме кой съм!), пък ръката ти да е закачена — все едно тропосана — високо над главата ти, тази гледка наистина беше като за смях. Беше, но никой не се смееше: тъй или иначе околните си даваха сметка, че тази ръка с име на смъртоносна все ще се освободи…

В гостилницата нямаше нарочен човек за подобен род обстановки, та Блазко помисли, изглежда, че е негова длъжност да освободи прикования към стената размирник. Дори понечи да помръдне нататък, ала един бърз повелителен поглед на Спасуна го накара отново да заеме привичното си място. Измина още поне минута в пълно бездействие — навярно тези, които заслужаваха да бъдат наречени сметта на четири морета, се бояха да не долети и втори нож за онзи, който ще помогне на злополучния кръвопускач. После обаче се намери един да се надигне от стола си. Той отиде до „тропосания“ Радѝн, взе едно столче (не беше от високите, та не можеше да стигне до ножа), качи се и не без усилие изтръгна ножа от дървената стена. Радѝн Хубавеца разтърка ръката си — беше отмаляла.

— Ела да пийнем по чаша — простичко го покани освободителят му на онзи невероятен език, на който се говореше по пристанищата на Понта. Радѝн кимна; искаше да бъде само потвърждение и съгласие, но в жеста му се прокрадна и благодарност.

Отидоха до масата, където до преди малко бе седял непознатият. Там имаше още двамина, но той с късо помахване на пръстите ги напъди. Навярно имаше голямо влияние върху тях, защото те безропотно взеха стаканите си и се преместиха на масата, освободена преди малко от Кривич и другите. А вместо тях дотича един от младите прислужници на Спасуна.

— Кана, вино! — каза освободителят на злополучния побойник. — Чакай, не бързай. Предай на Точилката, че виното е за Ставрос Априн. Запомни ли? Априн. Речи й още, че Ставрос Априн иска вино, но не какво да е, а от хиоското[57]. Знам, че има. Знам още, че иска за него три пъти повече отколкото за анхиалското[58] или копсиското[59], но Ставрос Априн е насреща за плащането, тъй й кажи?

Видяха как момчето изтича назад, размени няколко полугласни думи със стопанката, на които тя отговори с ням жест на потвърждение. Не след много същото момче се появи с кана вино и два чисти стакана. Наля и над масата плувна ухание на южно слънце.

Двамата мъже чукнаха стакани и отпиха по няколко глътки.

— Питие за богове! — похвали го Радѝн Хубавеца.

— И за Ставрос Априн — нескромно добави другият. — Вече научи името ми, нали?

— Ромеец?

— Ромеец.

— Защо ми се струва, че съм чувал името ти?

— Навярно си чувал не моето, а на дядо ми. Пак Априн. — И се похвали: — Може би най-славният пълководец на Византия след Велизарий[60].

— Благодаря ти, че ми помогна — простичко каза Радѝн. — Не че щях да стърча там до второто пришествие[61], но щях да стана за смях. И сетне щеше да се наложи да пролея река кръв, докато накарам веселяците да си преглътнат смеха и подигравките.

Ромеецът прие благодарността само с кимване на глава.

— Ти си Радѝн, нали? Чувал съм добри думи за тебе. Казват: когато си въртял меча, все едно желязна стена се образувала около тебе. Да пием за срещата ни, Радѝне.

Пиха. После Ставрос отново напълни стаканите.

— Сигур са ме похвалили повечко, отколкото заслужавам — невесело, но прямо каза българинът. — Трябва да не е чак желязна тази стена, която мечът ми образува около мене, щом преди години един твой сънародник успя така да ме халоса с боздугана си през нея право в лицето. — Той вдигна чашата, но не пи, само с наслада вдъхна от аромата на питието. — В моя защита ще добавя, че тогава бях още доста млад, не ми стигаше опит.

— От кой кораб си?

— Засега от никой. Бях комит на Александър Бурята… — (при споменаването на това име ромеецът свирна многозначително с уста) — … но ни спипаха галерите на цар Светослав.

— Кремен?

— Не. Кремен го нямаше вече, бяха му духнали под опашката. Водеше ги неговият заместник Смед, син на Драгия. Потопиха ни, шиурмите, нали са заковани за палубата, отидоха на дъното заедно с дромона, пък другите, които останаха на повърхността, българите на Смед изтрепаха като бесни кучета. Александър загина току до мене със стрела в главата. Може и да се лъжа, но аз невям съм единственият от кораба, който успя да се спаси. — Лицето на Радѝн се изкриви; при тази дупка в бузата му това вероятно трябва да беше усмивка. — Благодарение на свети Никола[62] спасих и имането си. И сега съм тук в очакване на по-добри дни.

— Да пием за щастливото ти избавление. И за възхвала на свети Никола. — Ромеецът направи знак с ръка и младият прислужник отново дотича с кана от същото вино. — Пък иначе ще река така: може да е по-добре, дето сега-засега си без кораб.

Радѝн го погледна втренчено — всъщност за пръв път, откакто бяха заседнали на приказка и хиоско вино. Ставрос Априн, както вече знаем, беше среден на ръст, с яко телосложение. За разлика от другите посетители в „При Точилката“, обрулените лица на които издаваха връзката им с морето, той беше светъл, с широко, почти квадратно лице, украсено от мъжествена бръчка между веждите, остър поглед на воин и гъсти, добре поддържани мустаци над уста с месести устни. Може би щеше да му приляга да бъде наречен хубав, ако не беше прекалено тясното му чело и един непредаваем с думи израз на смес от лукавство и жестокост в тъмните зеници и в гънките на устните. Сега Априн пресрещна погледа на българина и издържа, не отклони своя.

— Може би не трябваше да казваш последните думи, Ставрос Априн — изсумтя Хубавеца. — За един корабник не може да се рече нищо по-лошо от това, че е добре, дето е загубил кораба си.

— И защо, ако смея да попитам? Ти си бил на дромона на прочутия пират Александър не за да служиш на кораба, а корабът да служи на тебе. Пълната кесия, която си спасил, е доказателство, нали? Защото, за хора като тебе и мене богът, на който се кланяме, не е някакъв си кораб, а Сполуката.

Радѝн продължаваше да го гледа, без да мига. Личеше, че напряга ум над нещо, но без особен успех. Следващите му думи го потвърдиха:

— Усещам, че казваш нещо голямо и важно, пък нямам сили да го проумея. Не можеш ли да говориш по-разбираемо, Ставрос Априн?

Ромеецът вдигна чаша. Не отпи много, но я задържа дълго до устните си — използуваше времето, за да изучава изражението на Хубавеца. То, изглежда, го задоволи, защото отговори вече по-ясно:

— Много плячка очаква умните и смели мъже не само в морето, но и на сушата.

— Какво по-точно ми предлагаш?

— Да преминеш на служба при мене. Комит си бил на Александър Бурята, комит да станеш на Ставрос Априн… нищо, че той няма кораб под краката си.

— С какъв дял?

— Какъв беше дялът ти при Александър?

— Всичко се делеше на тридесет. Осем дяла бяха за Бурята, пет за мене, а останалите за другите, всекиму според длъжността.

— Предлагам ти същите условия.

— И какво ще се иска от мене?

— Вече го казах: същото, както при Бурята. Ще бъдеш мой комит, макар и на сушата и без галоери за налагане с бич по гърбовете. А когато потрябва, да потвърждаваш и славата си на най-бърз меч по пристанищата на Понта.

— И смяташ, че ще се печели добре? Поне толкова, колкото ако три пъти спипаш кораб с богат товар?

— Корабите с богатите товари от миналото ще ти се виждат като скромните подаяния в дискоса на попа след неделна литургия.

Радѝн Хубавеца отново напрегна ум в размисъл.

— Докато чакахме птичето на щастието да кацне на нашето рамо, Александър, царство му небесно, ни хранеше и поеше, пък и ни даваше скромна плата — где за дрехи, где за вино, где за някой весел час с жените от пристанищата… — подхвърли той многозначително.

— Ще го имаш и при мене. И като ми кажеш каква беше платата между две кацания на птичето, лично аз ще ти плащам двойно.

— Искам да обещаеш още само едно нещо, Ставрос Априн, и начаса ще получиш десницата ми за подпечатване на договора. Когато одеве висех като чучело там, на стената, аз се заклех пред себе си да не оставя без отмъщение онова, което патоците от проклетата „Кротушка“ ми сториха. Дай дума, че службата ми при тебе няма да отива напреки на клетвата ми за мъст и можеш да ме броиш за твой комит.

— Така те харесвам, Радѝне. Не са по вкуса ми онези мъже, които хрисимо и по християнски милозливо прощават на нанесената им обида. Ето ръката ми, приятелю. Не само, че няма да преча на клетвата ти, но и ще ти помагам с всичко, каквото имам — власт, хора, сила, собствената ми десница.

Радин се протегна през масата и разтърси ръката му.

— Брой, че от този момент сме двама в добро и в лошо — каза.

Договорът между хиените бе сключен.

IV. По-страшно отколкото в гората

Едва напуснаха Пиргос[63] и Благовеста вече започна да повтаря:

— Вижда ли се Созопол? Наближаваме ли? Кога ще пристигнем?

Началникът на пощенския неф, стар и опитен моряк, в отговор се усмихваше дружелюбно:

— Обуздай нетърпението си, момиче. Този кораб все още се движи с весла, дядо Господ не е благоволил да го обдари с крила. Почакай! Щом се мерне Созопол, ще ти го покажа. — И се усмихваше като на дете, което трябва да бъде залъгвано: — Какъв красавец е той, за чудо и приказ! Прилича на бяла птица, кацнала на вдадена в морето скала.

След дълга размяна на писма и покани и след сложни многомесечни преговори с баща си Благовеста най-сетне бе измолила разрешение да погостува на приятелката си Радомира, дъщеря на созополския дукс Драголюб. Трошан не даде лесно това позволение — нефът, който обикаляше крайбрежието, носеше твърде обезкуражаващи новини за този южен град. За да измоли пътуването, Благовеста използува цялото си влияние върху баща си и всичкото си красноречие. Нямаше да дадат резултат, макар Трошан да изпитваше болезнена слабост към дъщеря си; склони да я пусне на това пътуване едва тогава, когато — вероятно под влияние на неговата дъщеря — получи лично писмо от Драголюб, който обеща сам да поеме грижата за гостенката на Радомира.

И ето, дойде времето Благовеста да предприеме най-изумителното „приключение“ в живота си — сама, без опеката на баща си или брат си, да тръгне по море към Созопол, „чак на другия край на царството“. Оставиха й илюзията да смята, че пътува напълно самостоятелно, но иначе баща й бе имал един дълъг разговор „на четири очи“ с началника на нефа, който се задължи да се грижи по пътя за момичето като за собствена дъщеря и нито за момент да не отслаби вниманието си, чак докато предаде младата гостенка на нефа на семейството на созополския дукс.

Беше прекрасно време през юни — нито много горещо, нито много хладно, — също и морето се показа благосклонно, та пътуването излезе наистина едно дълго удоволствие за Благовеста. Момичето изпитваше неземна радост при пурпурните изгреви на слънцето, което сякаш излизаше направо от морските недра, при шумната гълчава по малките и големи пристанища по пътя (най-много я порази Месемврия[64], този невероятен град в морето, който само една тясна ивица земя свързваше със сушата), увлекателните разкази на стария началник, може би и доста поукрасени, но толкова вълнуващи, че чак дъхът ти да спре, докато ги слушаш… И все пак над всичко беше нетърпението да стигне най-сетне до Созопол и до Радомира, която още от времето, когато живееха в Търновград, имаше като сестра…

В малкото пристанище на Атия[65], където уж щяха да кажат само „добър ден“, се наложи да останат непредвидено дълго — бе дошъл управителят на близките рудници и толкова подробно уточняваха някакви книжа с началника на нефа, че той, началникът, не се реши да тръгне по здрач и останаха да пренощуват в удобното заливче, защитено откъм морето от сивите скали на носа. Тази нощ се стори най-дългата в целия живот на Благовеста. Слава Богу, поеха оттам още с първите лъчи на слънцето. И още далеч преди пладне началникът с белите коси и бронзовата кожа на лицето повика при себе си девойката и й посочи на юг:

— Созопол!…

… В Созопол, разбира се, също отдалече бяха забелязали приближаването на нефа. И докато корабниците бяха още заети да намерят удобно за̀ветно място и да спуснат котвите, Благовеста различи приятелката си на брега. И как да не я различи, когато Радомира размахваше над главата си толкова голяма алена кърпа, сякаш за целта бе боядисала в червено цяла постелка за легло. Гостенката отговори по същия начин и едва дочака първата ладия от брега, за да скочи в нея.

На сушата двете приятелки се хвърлиха в прегръдките си. Раздалечаваха се, за да видят промените, настъпили във всяка през изминалите две години, после отново се прегръщаха. Смееха се като полудели, но, както става обикновено, разговорът помежду им тъй и не потръгваше. За да запълни празнотата, Благовеста подкани:

— Няма ли да тръгваме към вас?

— Нали имаш багаж?

— Разумява се. Дрехи, пък и… — Благовеста се усмихна тайнствено — … пък и нещичко дар за тебе. — Тя смръщи носле. — Знаеш ли, аз мислех, че ще ти взема дъха с моите подаръци, пък като виждам как разкошно си облечена, просто ме е срам за онова, което нося…

Приятелката й наистина беше облечена така, че би предизвикала завист и в двореца на Царевец. Носеше руба до глезените от плат в оранжево и мораво с мънистена украса на всяка пресечка на цветовете, а през раменете — леко наметало в небесносиньо. Тези цветове много подхождаха на Радомира. Малко по-ниска от гостенката си и с по-заоблени форми, тя бе наследила от баща си кръглото лице и алените бузи, но за разлика от него имаше пищна буйна коса с цвят на старо дъбово дърво, оплетена в две разкошни плитки, които се стичаха по гърба й почти до бедрата.

— Тук има много хубави стоки от всички краища на света — каза тя с непроницаемо лице. — Бих рекла дори повече, отколкото в Търновград. Ще ги видиш и ако ти харесват, ще можеш да си накупиш и ти от тях.

— А сега да тръгваме, а? — предложи повторно гостенката. — Нетърпелива съм да видя вашия южен град… Началникът на нефа е много мил човек, той ще има грижата да изпрати багажа ми у вас.

За нейна изненада Радомира отново не помръдна.

— Не, да почакаме — настоя. — Водя и двама прислужници за раклата ти. А междувременно запознай се с нашия кастрофилакс. Негослав, син на Ханко.

Посоченият мъж със знаци на а̀рхон[66] се поклони. Беше сравнително млад мъж, не повече от тридесетинагодишен, с правилни черти, но с толкова сериозно и строго изражение, че пред него човек неволно се стъписваше. Едва сега Благовеста забеляза, че освен кастрофилаксът за посрещането й бяха дошли и една десетица стражи в пълно въоръжение. Тя ги изгледа смаяно, после прихна в смях:

— Ама какво става тук, мили хора? Какво е това посрещане с воини във вид като за люта бран? Ами че ние сме в Созопол, не в гората…

— Тук е по-страшно, отколкото в гората, Благовесто, дъщеря на Трошан — обади се с равен и наглед безизразен глас Негослав.

— Пък аз си представях, че идвам на увеселение… — засмя се гостенката. После кимна сговорчиво: — Нека бъде вашето, вие по-добре си го знаете. Тъй или иначе всеки дом си има свои закони.

След малко те тръгнаха към дома на дукса. Напред вървеше кастрофилаксът Негослав, зад него двете девойки, после слугите с багажа на гостенката, а от двете страни с ръце на оръжията крачеха един зад друг две редици по петима стражи. Слава Богу, никой не направи опит нито да ги закачи, нито дори да подметне неприлична дума, но иначе по пътя им не липсваше присъщата „украса“ на Созопол — комарджиите, продажните жени, пияните, застигнати от съня там, където ги бе повалило виното, прекупвачите на стока…

Когато стигнаха до дома на дукса, Радомира настани гостенката си в определената за нея стая и й помогна да подреди вещите си. Тъкмо бяха стигнали до даровете, когато при тях влезе Драголюб. Той шумно и сърдечно приветствува младата гостенка и, възползувайки се от правото на възрастта си, звучно я разцелува по двете бузи. Тя пък от своя страна му връчи подаръка, изпратен по нея от баща й Трошан. Беше наистина болярски подарък: сребърна чаша за вино с гравирани от умела ръка върху нея ловни сцени. Драголюб я огледа и лицето му грейна от неподправено удоволствие:

— Царски дар! — каза. — Още довечера ще проверя колко е дълбоко дъното му… А ти бъди добре дошла под моя покрив, Благовесто. Всеки ден, в който те виждам, ще бъде празник за мене. А доколкото зависи от скромната ми власт, ще се постарая да запазиш добър спомен от нашия, хм, пъстър и, хм, богат на преживявания Созопол.

Когато най-сетне останаха сами и уловили ръцете си, се отпуснаха в купчината възглавници върху китеника на земята, Благовеста поде полушеговито-полусериозно:

— Няма да скрия, посрещането ме изненада, мила приятелко. Покрай баща ми съм била в доста градове на царството; не помня някъде да се е налагало да ни съпровожда въоръжена до зъби стража. Пък ме поразиха и думите на кастрофилакса…

— Той ти каза истината, Благовесто. В Созопол е по-страшно отколкото в гората.

— Защо? Аз, честно казано, си представях Созопол като град, подобен на всички други по крайбрежието, само че по-топъл и по-чаровен: с рибарите, които се прибират от морето с препълнени от още живи и подскачащи риби ладии, с шумните улички на бъчварите и медникарите, с тихите на шивачите и цънгарите[67], с пъстрите пазарища на наши и чужди стоки, с олелията на корабостроителите около вече възправената на стойките си панфила[68]… Вярно, може да се мярнат и пийнали мъже, но бива ли без тях в пристанище?

— Всичко това го имаме и ние — с мрачно лице потвърди Радомира. — И златари, и дърводелци, и хлебари, и зидари… Не ни липсват също хубави черкви, а даже си имаме и митрополит. Да, да, в Созопол има митрополит. За да бъда честна ще ти добавя, че за пръв и единствен път съм го виждала при пристигането ни, когато бе излязъл с другите първенци да ни посрещне… Не се е мярвал повече, пък се и дочува, че се е пропил от безделие. Тук има такъв свят, който не претрива праговете на църквите, знаеш. А иначе цялата сила на дукса, баща ми, се състои в тези десет-дванадесет стражи, които вече видя. Стоят си в живелищата, умират от скука и само дето дават по един полузаспал пазач пред нашата порта. Символ на власт, а не действителна власт, ако разбираш какво искам да кажа.[69]

— Защо баща ти се примирява с това положение?

— Какво може да стори срещу него с тази дузина скапани от мързел стражи? Кастрофилаксът Негослав е решителен и смел човек, но и той е безсилен срещу злото. Защото тук си е дала среща човешката тиня на света. Хора на меча, отчаяни главорези, предимно пирати, прекупвачи на крадена стока, пияници, комарджии, търгаши и всичко друго най-лошо, което може да ти дойде на ум. Ако баща ми или Негослав предприемат нещо срещу тях, те ще се обединят и ще ни пометат за по-малко време, отколкото ти е нужно да кажеш „Отче наш“.

— Но как цар Светослав търпи тази смет? Не може да не е чувал за нея…

— Как да не е чувал, щом баща ми я описва във всеки свой доклад? Но има някакви свои, царски съображения да не се намесва и да оставя всичко това, както ти го разказах. Не ме питай какви — много безсънни нощи съм си задавала този въпрос и все не намирам отговор. Не намира отговор за себе си и баща ми.

— Поради тази сган ли кастрофилаксът каза, че тук е по-страшно отколкото в гората?

— Разбира се. В гората има вълци, мечки, рисове и други разни зверове, но и най-страшният от тях не може да се сравни с последния от пиратите, намерили убежище в Созопол. Впрочем…

— Впрочем какво? Хайде, не спирай по средата.

— Впрочем длъжна съм да направя една уговорка, Благовесто. Преди месец дойде още един, някой си Кривич. Българин, само Бог го знае от кой край на царството е. Притежава най-добрия кораб, какъвто навярно няма и в корабните войски на царя. Сега е на плаване, но по-нататък ще го видиш. Наглед е същият като другите и пак като тях си вади хляба не от честен труд, а от пиратство, но има нещо — не ми стигат думи да го определя, — което го прави напълно различен.

— Говориш, като влюбена в него… — закачливо се засмя гостенката.

— Аз? Влюбена в пират? — Радомира комично плю три пъти в пазвата си. — След като съм била две години тука, няма да ми трепне сърцето за пират, пък дори да е направен цял от злато и драгоценности, или да ми се кълне, че е преоблечен светец.

— Тогава? Какво е различното тогава на този Кривич?

— Че може би с него бих се решила да отида в гората. Или да премина през Созопол, което е още повече…

V. При безвластие най-безсилна е властта

Може да се нарече съвпадение, че само два дни по-късно под този покрив се говореше с почти същите думи за хаоса, който беше истинският господар на Созопол.

… Поводът не представляваше нищо изключително за този град — едно обикновено сбиване в „Трите делфина“. Двама играеха на зарове (наистина при доста високи залози — по три венециански дуката[70] на хвърляне) и единият уличи другия, че ловко пуща в играта ту истинските, ту подправени зарове. И както ставаше по правило в подобни случаи, извади нож. Вторият обаче не се остави да го заколят като гергьовско агне и в ръката му също лъсна наточена като бръснач мечица. Скочиха на крака и масата помежду им отлетя настрана, задебнаха се, дори сполучиха и да се понамушкат. Дотук — нищо особено. И Димитриос, стопанинът на „Трите делфина“ още от времето преди Скафида, сигурно нямаше да го приеме като нещо, нарушаващо ежедневието, ако един никаквик не се бе полакомил да вземе от разпиляното по пода злато. Това, виж, противоречеше на „правилата на играта“: да посегнеш на парите на хора, които се бият, тук се смяташе за пладнешка кражба. Двама от прислужниците на Димитриос се спуснаха да поставят на мястото му нарушителя на неписания закон. Да, но зяпачите, които до този момент само бяха преместили столовете си, за да не пречат на сбилите се, помислиха, че тези двамата вземат страна в двубоя. Това сякаш беше удар на камбана, с която се възвестяваше краят на безразличието в пивницата. Всички посетители без никакво изключение — а те бяха тридесетина души — извадиха ножовете и ритнаха настрана столове и маси. И тогава започна истинското, първокласното сбиване. Само Сатаната знае по какъв признак хората се разделиха на две. И между четирите стени се разпали не побой, а истинско сражение; вложиш ли малко въображение и пренесеш гледката от сушата в морето, спокойно можеш да си речеш, че това е схватка на два пиратски кораба, които взаимно си оспорват първенството, и пиратите на които знаят, че единственият начин за оцеляване е да изтребят до крак противниците си.

Беше наистина чудесна битка! Тъй като не липсваха оръжия — мечове, ножове, къси боздугани и прочие, — седалките на столовете и отчекнатите дъски от масите и тезгяха служеха само като щитове. Настана адски шум, от който стените сякаш се издуваха навънка — ругатни, закани, клетви, стенания, нищо не липсваше в този набързо скалъпен хор. Паднаха първите жертви, разплиска се кръв, но тя не личеше особено ясно, защото се смесваше с виното от неволно или умишлено пробитите бъчви и счупените делви на пивницата.

И тук Димитриос направи невероятна за човек с неговия опит грешка. Като виждаше как се рушеше заведението му, на него му причерня от мъка и на свой ред наруши неписания закон. Измъкна се през задната врата и с все сили се затича към отсрещния край на града, където бяха помещенията на стражата. Ако до тук свършеха лошите съвпадения, нямаше да има никакви последици; щяха да го изслушат, да му рекат „да, добре, ще сторим нужното“ и да го отпратят, а сетне да се върнат към безпримерния си мързел. За зла слука обаче Димитриос попадна на кастрофилакса и нему изплака мъката си под формата на загриженост за масовото кръвопролитие. И Негослав, син на Ханко, сърцат човек, реши, че неговият дълг на началник на градската стража не му позволява да стои бездеен, когато в подвластния му Созопол бе възникнала малка война. Той мигом вдигна на оръжие наличните стражи — заедно с него самия бяха точно дузина — и, донагласяйки шлема на главата си, ги поведе тичешком към „Трите делфина“.

Случи се обаче точно онова, което кой да е здравомислещ човек от Созопол би могъл да предвиди. При появяването на стражата негодниците от „Трите делфина“ забравиха своята свада (всъщност малцина измежду тях можеха да кажат как и за какво бе започнала тя), завчас се съюзиха и с дружни сили се нахвърлиха върху представителите на властта. Битката, доколкото за нея заслужава да се употреби думата битка, не продължи дълго. Не би продължила тя дори ако двете страни бяха равни по брой — къде можеха да се мерят стражите, предимно случайно събрани и негодни за нищо свястно хора, с опитните главорези, преминали през Бог знае колко малки и големи сражения, — пък то на всичко отгоре на един страж се падаха по трима или дори по четирима побойници! Някои от набедените „воини“ на Негослав побягнаха още преди да са се кръстосали оръжията. Други се престориха, че уж се бият, а всъщност ловко се криеха зад гърбовете на по-предните. Кастрофилаксът и още трима-четирима от людете му подхванаха истинска битка, но набързо бяха сметени от негодниците. Негослав беше човек с безмерна лична храброст, но не му липсваше и здрав разум, та скоро-скоро даде знак за отстъпление. И те наистина се оттеглиха, като взеха на ръце и двамината, които бяха ранени в схватката; единият от тях умря още докато го носеха. Главорезите не ги преследваха. Задоволиха се да ги изпратят с купища подигравки, а сетне, като пееха в нестроен хор песни, съдържанието на които не може да бъде написано, се върнаха в „Трите делфина“ и за назидание на „предателя“ Димитриос се отдадоха на такова пиене и рушене, каквото отдавна не бе виждано дори в град като Созопол.

Два дни по-късно Негослав седеше от другата страна на масата на дукса и с унил поглед му описваше случката. Драголюб го изчака да свърши и едва тогава запита:

ДРАГОЛЮБ: — Какво стана с втория ранен?

НЕГОСЛАВ: — Зле е, но ще го бъде. Раната му не е смъртоносна, само дето много кървеше. Спряхме кръвта…

ДРАГОЛЮБ: — С гъба пърхавица?

НЕГОСЛАВ: — С пърхавица и мехлем от меча мас със звъника, тутунига и чер корен[71].

ДРАГОЛЮБ (замислено, след дълго разтриване на челото с показалец): — Ти се прояви като храбър мъж, но може би щеше да бъде по-полезно, ако в случая разумът ти вземеше връх над порива на сърцето.

НЕГОСЛАВ: — Как да разбирам укорните ти думи, дуксе?

ДРАГОЛЮБ: — Не са точно укорни. Просто изричам на глас онова, което се върти през ума ми. Храбростта е хубаво нещо. Но още по-хубаво е, когато тя при случай съумява да стори път на здравомислещата и чужда на чувствата преценка.

НЕГОСЛАВ: — Отново те моля за повече яснота.

ДРАГОЛЮБ: — Двамата сме от две години в Созопол, Негославе, и би трябвало да го познаваме добре. Ако при идването на онзи лукавец Димитриос беше размислил по-трезво и спокойно, ти положително щеше да прецениш онова, което щеше да последва и…

НЕГОСЛАВ (рязко): — И когато някой вика „Помощ, убиват ме!“ аз да отговоря „Почакай, сега съм малко зает“. Не съм способен на това, дуксе.

ДРАГОЛЮБ: — Но не се ли досети, че онези мигом ще забравят свадата си и ще се обединят срещу тебе и стражата?

НЕГОСЛАВ: — Разбира се.

ДРАГОЛЮБ: — И в такъв случай — че при неизбежното сбиване ще се окажете със значително по-слаби сили от размирниците?

НЕГОСЛАВ: — В битката не винаги броят на воините е решаващ. При Скафида аз бях началник само на Хръсградската[72] дружина. И по заповед на царя с нея удържах цялото дясно крило на ромеите, докато нашите главни сили се прехвърлиха в строен ред на другия бряг на реката, примамиха там византийските турми[73] и…

ДРАГОЛЮБ: — Знам, знам. Сечта, издавянето в реката и прочие. Грешката ти е, приятелю, че онзи ден си преценявал само броя на людете, не и стойността им. При Скафида си имал дружината на Хръсград, казваш. Ами че тя имаше славата на една от най-добре подготвените, мнозина я поставяха наравно с Търновградската и с Бъдинската[74]. Как можеш да сравняваш нашите скапани стражи с хръсградци? И пияните от самомнение ромеи с тези убийци по занаят, които са истинските господари на нашия Созопол?

НЕГОСЛАВ (мрачно): — За стойността на нашите стражници ти признавам, дуксе. Има три-четири свестни момчета, но иначе са чисти бездарници и страхливци. Ще река и нещо повече. Не мога да го докажа, но имам подозрението, че някои получават плата не само от твоя вестиарий[75], но и от пиратската паплач.

ДРАГОЛЮБ (неприятно поразен): — Кое те кара да мислиш така?

НЕГОСЛАВ: — Поведението на неколцина. Те побягнаха още преди да е изсвистяла стрела или да се е чул звън на мечове.

ДРАГОЛЮБ (с бръчки не само по челото, а чак до темето): — Не е ли това още едно основание да мислим, че онзи ден ти постъпи може би юнашки, но не напълно здравомислено?

НЕГОСЛАВ (с по-сурово лице от когато и да било): — Винаги съм се отнасял с тебе честно, дуксе. Ще бъда почтен към тебе и сега. Ако пак се случи онова, онзиденшното, аз отново ще постъпя по същия начин… въпреки горчивия опит от „Трите делфина“.

ДРАГОЛЮБ: — Защо? Това вече не е неразумно, а направо безумие.

НЕГОСЛАВ: — Аз съм воин, дуксе. Целият: космите на главата и ноктите на краката — всичко в мене е воин. А за воина има три неща, които са по-горе дори от Десетте божи заповеди: верността към Отечеството, воинската чест и безпрекословното подчинение на началниците. Отечеството, честта и подчинението — ето с три думи цялата философия на живота и съществуванието ми.

ДРАГОЛЮБ (разперва по навик ръце): — И после?

НЕГОСЛАВ: — Назначението си за кастрофилакс на тази проядена от проказа крепост аз получих не от катепана[76] на Боруй[77] — (по онова време Созопол заедно с цялата тази южна част на крайбрежието се водеше под повелението на Боруйската хора[78]) — а лично от светлия наш господар Светослав. И ето ти трите опорни точки на воина в мене: получих заповед от самия цар да служа на Отечеството като кастрофилакс на Созопол и воинската ми чест не ми позволява да правя никакви отстъпки от онова, което според закона и според моето разбиране съставлява дълга ми на български воин и а̀рхон. Това е целият Негослав, дуксе, от аз до йъс[79].

Продължително разтриване с показалец на челото. И после:

ДРАГОЛЮБ: — Има прилика и разлика в мировъзрението ни, кастрофилаксе. А кое е повече — приликата или разликата, — това оставям ти да прецениш. Не мога да се сравнявам с тебе по воински дух, не съм участвувал в нито едно истинско сражение. Но Отечеството, честта и дългът също и за мене са началото и края на философията ми. Обаче към тях аз прибавям и разума, най-великата благодат, с която Господ Бог е изволил да ни отличи от другите живи твари. Не сляпо подчинение, а подчинение с разум — тъй разбирам аз онова, което съставлява моя дълг.

НЕГОСЛАВ: — Не мога да се похваля, че те разбирам много добре.

ДРАГОЛЮБ: — Ще се опитам да го очертая с пример, и то от област, където се чувствувам най-неравностоен на тебе — войната. Нека да си представим, че царят ми е възложил да ръководя едно сражение. Което, разумява се, ще рече — и да го спечеля. Сляпото подчинение е да построя в бранен ред полковете и дружините, да развея пряпореца с трите лъва, да заповядам „Напред“, пък нататък… каквото Бог реши. Подчинението с разум би ме накарало да постъпя по друг начин. Например да устроя сигурна засада, чрез дразнене на врага и чрез мнимо отстъпление да го увлека към нея и там сигурно и с малко жертви да го сразя.

НЕГОСЛАВ (с по-дълбока от друг път бръчка между веждите): — А ако виждаш ясно, че разликата в бранната сила е толкова голяма, та дори и да вкараш врага в подготвената засада, той пак ще те победи?

ДРАГОЛЮБ: — Тогава ще призова на помощ цялото си воинско умение, за да задържа двете войски на местата им.

НЕГОСЛАВ: — Да избегнеш сражението, за което си пратен?

ДРАГОЛЮБ: — Можеш да го наречеш и така. Но можеш и по друг начин: да опазя войската си и, като доложа на моя господар за неравенството на силите, да поискам помощ, за да не бъде битката безсмислена хекатомба[80], а наистина път към нужната на царството победа.

Дълго и напрегнато размишление — този път на кастрофилакса.

НЕГОСЛАВ: — Отнеси примера си към нашия, хм, „славен“ Созопол.

ДРАГОЛЮБ: — Познавам цар Светослав още от момче. От онзи кратък къс време, когато се върна от заложничество в Цариград и пое към другото заложничество в Кипчак. Още оттогава разбрах, че той има ум и прозорливост не като за възрастта си, а за жизнения опит — изобщо да не говорим. Откакто се възкачи на престола на Асеневците, той показа, че не само е запазил предишните си дарби, но и многократно ги е умножил. Това е човек неподатлив на чувства, не става нито роб на възторзите, като на милозливостта. Добър християнин е (макар че не се поколеба да бутне от Лобната скала патриарха Йоаким), ала истинският му бог е разумът.

НЕГОСЛАВ: — България!

ДРАГОЛЮБ: — Приемам. Нека богът му да е България, но религията му не е псалмопения и кадене на тамян, а хладният и пресметлив разум. Знае всичко, което става в царството или поне което се отнася до него, но не мръдва и пръст да промени едно или друго, без предварително да го е поставил на везната и да е избрал най-доброто.

НЕГОСЛАВ: — Отново ще те приканя, дуксе, да се върнеш към подвластния ти Созопол.

ДРАГОЛЮБ: — Не би могъл да измислиш по-злъчна шега от това „подвластния ти Созопол“. Защото аз, също като тебе, великолепно зная, че малко неща тук са по-безсилни от моята мнима „власт“ — истинските господари на Созопол са пиратите и изобщо цялата тази смет, която вихрушките на всички морета от Херкулесовите стълбове[81] до Колхида[82] са довеяли тук. Работата е в това, че според мене го знае и цар Светослав Тертер.

НЕГОСЛАВ (изумено): — Не!

ДРАГОЛЮБ: — Да. Преди малко ти казах, че той знае изтънко всичко, което става в царството. Не мога да си представя, че не е осведомен за истината тук и че си представя Созопол като някакво късче от рая, което Господ по прищявка е захвърлил на Земята.

НЕГОСЛАВ (недоверчиво): — И все пак мъж като цар Тодор Светослав, ако знаеше…

ДРАГОЛЮБ (настойчиво, но без да повиши глас): — Той знае! Не ме питай защо знае, а не превърне една дружина редовна войска в нещо като река Алфей[83] и да отнесе в морето това мръсно котило. Не ме питай защо търпи изобщо това положение в Созопол, което прилича на брадавица на върха на носа — е, не се умира от нея, но загрозява и буди присмех. Не ме питай, защото не мога да ти отговоря. Но с кожата си усещам, че той, господарят, ни е пратил тук именно за да…

НЕГОСЛАВ (прекъсва го тъжно): — … за да сме посмешище в този град на безвластието?

ДРАГОЛЮБ: — Обратното, за да представляваме властта в него. За да се веят пряпорците с трите лъва над този дом и на пристанището и да заявяват на света, че тук може да е помийна яма, но все пак е земя на българите.

НЕГОСЛАВ (замислено): — Тогава ще излезе, че съм навредил на намерението на царя, когато съм вдигнал стражата към „Трите делфина“?

ДРАГОЛЮБ: — Не, само си се престарал. И си заплатил за престараването си с един убит, един ранен и… Е, да, и с разочарованието си, че може би някои от хората ти служат на пиратите.

НЕГОСЛАВ (след дълъг размисъл): — Колкото и да напрягам ум, не разбирам защо цар Светослав Тертер понася това положение. Като пристанище Созопол служи само на пиратите — нито един кораб, който носи стока за царството, не спира да разтовари тук. Не е и за връзка с Византия — за това все още служи Месемврия[84]. Венецианците си откриха представителство във Варна. Защо, защо, защо?

Драголюб отговори само с привичното си разперване на ръце.

НЕГОСЛАВ (продължава): — Ние с тебе, дуксе, сме впрегнати в една каруца, а ти се държиш тъй, сякаш цялото тегло — и грешките по пътя — минават само по моя сметка…

ДРАГОЛЮБ (с невесел смях): — Напротив, драги, напротив. Ние само изглеждаме впрегнати заедно, но всъщност пътищата ни са различни.

НЕГОСЛАВ: — Къде е разликата?

ДРАГОЛЮБ: — Във философията на живота и съществуванието ни, както ти се изрази одеве. За тебе тази философия се състои в Отечеството, честта и подчинението. Правилно е и те поздравявам — така подобава на воин. Но аз не съм воин, приятелю. И затова трите основни камъка на моята философия са малко по-други: Отечеството, честта и дълга.

НЕГОСЛАВ: — Не виждам разлика между подчинението и дълга.

ДРАГОЛЮБ: — А тя е колкото от Земята до небето. Ти си воин, подчинен си и трябва да стоиш тук, пък ако ще светът да се срине над главата ти. Аз съм само служител. Служителят е волнонаемен — той може да заеме поста си, но има право и да поиска да бъде освободен от него.

НЕГОСЛАВ: — Смътно започвам да те разбирам. Но прекалено смътно…

ДРАГОЛЮБ: — А не е никак сложно. Също като тебе аз не мога да се примиря с положението в Созопол и с незавидната си роля на чучело. Ще потърпя още съвсем малко, за да изчакам дали все пак ще проблесне истинското намерение на цар Светослав. Но търпението ми е към края си. Предчувствувам, че не е далеч денят, когато ще поставя ребром едно искане: или да ми се разреши да въдворя тук ред, или да бъда освободен и да се махна. (Кратко замълчаване.) И като че ли по̀ ми се ще второто. Имам край Дръстър[85] имот. Не е голям, но (Въздишка.) ще стигне за двама.

Негослав го разбра. Никога не се говореше за това, но се знаеше, че Драголюб бе имал голяма челяд: шест сина и три дъщери. Преди петнадесетина години обаче, когато бе преминала поредната жестока чума, болестта бе отнесла в гроба почти цялото му семейство: жена му и осем от деветте му деца. И бяха останали само той и Радомира.

НЕГОСЛАВ: — Значи, все пак за по-кратко или за по-дълго ще останем впрегнати врат до врат в ярема. Ти си ми началник и имаш решителната дума: как смяташ да я караме до тогава?

ДРАГОЛЮБ: — Като се правим на слепи и глухи. Като онези три маймуни от приказката, нали знаеш? Ще газим до колене в тиня и кръв, а ще се преструваме, че не виждаме нищо извън пълнолунието и се прехласваме до премаляване в златната пътека, която то рисува върху синевата на морето. (Двамата се изкискаха — нервно и едновременно от сърце.) Например за начало ще ти предложа чаша вино.

НЕГОСЛАВ: — Е, голяма щедрост като за един дукс, който е влюбен в лунната пътека…

ДРАГОЛЮБ: — Да, но чашата вино ще изпием в която си избереш от тридесет и осемте пивници на нашия богосмирен град.

НЕГОСЛАВ (прихва отново в смях): — А, това е вече друго нещо. Ще има да се чудят и маят… (Спира сепнато.) В която пивница избера аз, така ли? Тогава избирам „Трите делфина“.

ДРАГОЛЮБ (отново разперва ръце): — Великолепна идея. Да се облека и тръгваме.

… Когато ги видя да влизат в заведението му, Димитриос за малко не получи разрив на сърцето. Не изглеждаха по-добре и посетителите на „Трите делфина“: те вече втори ден се глумяха, че управителят и началникът на стражата са загубили ума и дума, пък виж… И стана така, че когато им поднесоха нещо за хапване и кана нарочно подбрано вино, Драголюб и Негослав бяха останали единствените гости на „Трите делфина“…

VI. Пред лов ястребите острят ноктите си

— Предавам се! — каза капитанът на „Сан Себастиано“ и в потвърждение на думите си хвърли меча.

Кривич обаче не последва неговия пример и насочи острието на оръжието си към гърдите му.

— Не е достатъчно, капитане. В името на здравия разум и човещината заповядай на хората си да последват примера ти.

Генуезецът извика нещо на непознато наречие. Имаше висок и звънък глас — ще помислиш: глас на псалт, не на моряк — и благодарение на него надвика шума и крясъците, които се носеха от четирите краища на палубата на „Сан Себастиано“. И воините от стражата на кораба — где с недоволство, где с облекчение — свалиха щитовете, мечовете и бойните брадви. Едва сега и Кривич спусна меча си в ножницата, окачена на колана му.

— Маурицио ди Чекини, капитан на линьо[86] „Сан Себастиано“ — представи се младият италиец с изисканост, която не може да се научи от никакви учебници, а се придобива само в наследство от много поколения благородници.

— Е, щом такъв е редът — сви рамене Кривич, — аз пък съм…

— Кривич, капитан на галерата „Кротушка“ — завърши вместо него ди Чекини. При тези думи Кривич отначало се слиса, после прихна в искрен смях:

— Не допущах, че съм станал толкова именит — каза. — Имам по-скромно мнение за себе си.

— То не се споделя от онези мои сънародници, които вече са изпитали, хм, съмнителното удоволствие да срещнат „Кротутшка“ в открито море. В Килия[87], откъдето се връщам, дочух да те наричат „Бича на Генуа“, капитане.

— Като за начало не е лошо — кимна българинът.

— „Като за начало“?

— Ами да. Войната между мен и Генуа е едва в началото си. С какво ли име ще бъда почетен по-нататък? Но тъй или иначе срещата ни и това „Бичът на Генуа“ трябва да се полее, капитан ди Чекини. Заповядай на „Кротушка“. Там на чаша ще уговорим и — кратък смях — … и последиците на щастливата ни среща.

Двата кораба бяха закачени борд о борд с няколко здрави куки. Докато преминаваха на палубата на пиратския, генуезецът даде израз на удивлението си:

— Учудвам се на държанието ти, капитан Кривич. Ако се вярваше на мълвите в Генуа и в Пера[88], трябваше да си с див поглед на глиган, с издадени напред зъби на тигър и с генуезка кръв, засъхнала около устата. Пък аз срещам учтивост и покана за чаша вино…

— Защо не? — отговори другият. — За мен морската битка, стига да е между истински моряци, прилича на учебен бой с притъпени мечове: двамата противници се бъхтят, мушкат и секат, пък сетне си стискат ръцете и отиват да се почерпят.

— Странна философия за един пират — подхвърли италиецът; не се разбра дали беше просто изразяване на мнение или тънка нападка.

— Щастлив съм, че съм накарал Генуа да си трепе главата над тази загадка — безизразно произнесе пиратът, без да си даде труд да умува над думите му.

След малко двамата бяха на командната площадка върху кръмовата надстройка на „Кротушка“. Като по магия там се появиха два стола и масичка, а върху масичката — чаши от венецианско стъкло, пълни с гъсто червено вино. Двамата мъже се поздравиха и отпиха. Маурицио ди Чекини цъкна доволно с език.

— Тасоско[89]? Не? Критско? Или чак от Иберия[90]?

— Не, българско, капитане. Българско от Станимака[91].

— Сигурно давате от него на ранените. Ами че то положително става веднага на кръв… — Генуезецът сръбна още няколко малки глътки — както пият познавачите, не и пияниците. После рече замислено: — При учебните боеве с притъпени мечове двамата играчи, когато седнат да починат, обикновено взаимно си посочват грешките и сполучливите удари. Мога ли да се възползувам от тези правила, капитан Кривич?

— Разбира се.

— Че ни надвихте в самата битка, не се изненадах — тъй или иначе „Сан Себастиано“ е товарен кораб с непълна петдесетица водни ратници, докато на „Кротушка“ те навярно са две-три стотици. Друго ме удивлява: че така лесно ни настигнахте. Все пак според всичко, което се знае за мореплаването, един линьо е къде-къде по-бързоплувен от една галера.

— Имах на моя страна важен съюзник, капитан ди Чекини. Вятъра. Погледни мачтите и платната на „Сан Себастиано“, след това и мачтите и платната на моя кораб. За вас платната имат само спомагателно действие, докато ние сме се научили с тях да ловим вятъра и да го превръщаме в движение. Така облекчаваме и галоерите, и достигаме уж по-бързите кораби.

Маурицио ди Чекини огледа „Кротушка“ с око на познавач.

— Не се ли страхуваш, капитане, че като издаваш тайната на галерата си, ние ще се възползуваме от нея, ще приспособим по същия начин нашите кораби и после доверчивостта ти ще се стовари върху собствената ти глава?

В русата брада на Кривич се появи усмивка — едновременно снизходителна и надменна.

— Не, не се страхувам. Защото няма да го направите, капитане. Вие сте много стари мореплаватели и с тези ваши кораби сте станали господари на всички морета. Това, без да го съзнавате, ви е направило назадничави. Да, да, точно така, назадничави. Ами на̀ — погледни галерите ви. С незначителни изменения те са същите, с които вашите предци, римляните, са разбили при Акциум[92] огромната сила на прочутата египтянка. А ние, българите, сме ваша противоположност, ди Чекини. Нашите прадеди от памтивека не са били чужди на морето, бродили са из него и за риболов, и за търговия, ала като корабни войски сме съвсем млади, само седемдесетгодишни[93]. Нам не тежи никаква традиция и затова нищо не ни пречи да опитваме, да търсим новото, различното. Например да сложим трета мачта на галерата, да издигнем средната по-високо от другите, да увеличим площта на ветрилата…

— За съжаление си прав — кимна в съгласие генуезецът и издигна отново чашата си. — Понявга дълговечният опит е бреме, а не помощник. Вие наистина…

Думите му секнаха рязко, изведнъж. Онова, което последва, изисква много повече време да се разкаже, отколкото да се преживее. Защото самата случка не продължи повече от две или три секунди.

Някой от палубата на „Сан Себастиано“ извика:

— Кривич, пази се!…

Кривич и Маурицио ди Чекини извърнаха погледи нататък. Точно навреме, за да видят как единият от воините на генуезкия кораб се прицелваше с лък към тях. По-бърз от него обаче беше кокалестият Влад. Той хвърли нож, острието му прониза врата на стрелеца точно над ризницата; ударът беше толкова силен, че върхът на ножа се показа откъм тила на генуезеца. Воинът падна назад и стрелата, предназначена за Кривич, отлетя по посока на слънцето.

— Безчестна и предателска постъпка — навъсено изрече ди Чекини. — Сега каквото и да направиш, капитане, дори главата ми да вземеш, всеки справедлив и благороден човек ще те оправдае.

— Да ти взема главата? — вдигна вежди българинът. — Заради това, че някой от смахнатост или тщеславие е нарушил заповедта ти? Хайде де, капитане, аз съм пират, но не и пладнешки убиец.

— Ако вярно те разбирам, ти имаш вече планове за мен и за моя линьо?

— Естествено. Че ще взема товара, това се разбира от само себе си — такъв е занаятът ми. Но в случая ще взема и кораба, капитане. Той е бърз, подвижен — ще ми върши добра работа. — И за да не остави никакво съмнение в думите си, Кривич се провикна към хората си: — Вдигнете на пленения кораб нашия пряпорец, момчета. От този момент той става моя собственост.

Няколко корабници се разтичаха с весело оживление. Свалиха от мачтата бялото знаме с червения кръст и на негово място издигнаха друго — жълтото с черния лъв.

— Има противоречие между думите и делата ти, Кривич — укорно поклати глава младият Маурицио. — Ще ни вземеш кораба и ще ни оставиш в няколко несигурни ладии тук, посред това неспокойно море. Предаваш ни на смърт, но не искаш да си цапаш ръцете с кръвта ни, а ще я представиш като че сме станали жертва на Нептун…

Кривич го стрелна с поглед — металносив и студен.

— Много си прибързан като за добър капитан, генуезецо — каза.

— Може би си си наумил да ни превърнеш в роби?

— Отново избързваш. Или имаш прекалено развинтено въображение. — После на свой ред попита: — Искам да предложа нещо на хората ти. Ще ми превеждаш ли? Някои може би знаят само родния си език…

— Какво искаш да им кажеш?

— Че който желае, ще го приема на работа при мене.

— И се надяваш, че някой ще ти отговори утвърдително?

— За галеоттите[94] съм сигурен. Защото ще им обещая свобода. И на онези, които приемат, веригите ще бъдат тозчас свалени[95]. Стремежът на всяко човешко същество към свободата е сила, която вие, генуезците, пренебрегвате дори повече от силата на вятъра.

— А които откажат да станат пирати?

— Между тях ще бъдеш, естествено, и ти, нали? Ще ви натоваря на „Кротушка“ и ще ви отведа наблизо до някое византийско пристанище, където ще намерите спасение.

— Хайде де… — недоверчиво се засмя Маурицио ди Чекини, но Кривич се задоволи да му отговори с неопределено повдигане на рамене.

Всъщност както беше предвидил той, така и стана. С генуезкия капитан за преводач обяви на хората от „Сан Себастиано“, че който остане на служба при него, ще бъде смятан за оимин[96], волнонаемник, няма да бъде окован във верига и ще получава прилична плата. Всеки щеше да има право да го напусне тогава, когато пожелае. Но докато е на служба, трябва да приеме железен воински ред, пиян човек на борда ще се наказва с незабавна смърт. Онези обаче, които в продължение на една година покажат примерно поведение като галоери, ще получат въоръжение и в случай на сражение ще участвуват наравно с водните ратници както в битката, така и в разпределянето на плячката.

Думите на Кривич породиха небивало оживление на „Сан Себастиано“. Веднага 148 от всичките 150 галеотти избраха да минат на служба под пряпореца на черния лъв (само двама, на които изтичаше срокът на наказанието, предпочетоха да останат под знака на грифона). От „Кротушка“ пуснаха чукове и веднага с весел и нетърпелив звън се разхвърчаха строшени вериги. Както и можеше да се очаква, воинската стража на кораба — храбри и доблестни генуезци — остана вярна на своя капитан.

— Беро! — повика Кривич.

— Ето ме — изправи се пред него великанът.

— От днес те въздигам в началник на тази катарга, дребосък. За веслата ще имаш достатъчно свободни люде, които искат да бъдат наши галоери. Ще вземеш и половината ни водни ратници. Така, с целия товар, се отправяте към Созопол и ще ме чакате там.

— Разбрано, Кривич. Благодаря ти за доверието.

— По пътя направете само едно — махнете това латинско име от кръмата. Като се съберем отново, ще реша как да наречем кораба. Избери си които искаш за помощници от нашите хора. Не ти давам само Сръдан Белязания — него ще го направя комит на „Кротушка“ на твое място. Чу ли, Сръдане?

— Чух, Кривич — отговори бодро един плещест мъжага с голям белег, който разполовяваше лицето му от десния връх на челото до лявата челюст; беше лесно да се предположи, че именно на него той дължеше прякора си.

Беро издаде няколко заповеди за прехвърляне на хора и оръжие от борд на борд, които показаха, че новата му длъжност няма да го завари неподготвен. После се обърна пак към Кривич:

— Може ли да предложа нещо за името? — И като видя утвърдителното кимване, продължи: — „Добродушко“, това ми се вижда най-подходящо за бъдещата дейност на това чудесно линьо.

Избухна всеобщ смях, не остана настрана от него и Кривич.

— Дявол да го вземе, бива те за кръстник! Нека бъде „Добродушко“. Наистина добре го измисли, Беро.

Той лично огледа как и къде са настанени обезоръжените бранни ратници от „Сан Себастиано“ на кораба му и дали се охраняват добре, после даде знак да откачат канджите. Вълните и вятърът отделиха двата кораба, проечаха за сбогом ратни тръби, после седемдесет-осемдесет весла се забиха едновременно в синята повърхност на морето и галера и линьо се отдалечиха в различни посоки.

Почти се свечеряваше, когато Маурицио ди Чекини потърси Кривич на команднатаму площадка.

— По моя преценка не след много ще се зададе брегът…

— Малко повече, отколкото предполагаш, капитане. Отначало поех точно към запад, с намерение да ви оставя в залива на Инеада[97]. Но може да излезете на пуст бряг и да се лутате по пясъците или да се загубите из пущинаците на Железна планина[98]. Затова свих малко към югозапад, за да ви стоваря наблизо до Мидия[99].

Младият генуезец го изгледа продължително. В очите му можеше да се прочете смес от удивление и възторг.

— Защо го правиш, Кривич? — попита тихо.

— Защото съм във война с Генуа, не с генуезците — беше странният отговор.

— Не знаеш ли, че тук може да налетиш на стражевите галери на Византия?

— Как не? Веднъж ли съм се сблъсквал с тях…

— И приемаш доброволно този риск?

— А ти какво предпочиташ, Маурицио ди Чекини? Да оставя да се издавите като мишки, отвлечени от порой? Одеве ти обещах, че ти и хората, които пожелаят да ти останат верни, ще бъдете спасени и не желая да наруша думата си.

— Но ти освен дето рискуваш главата си, но и губиш. Аз съм от благородна и заможна фамилия, която би платила богат откуп за мене. Генуезката комуна — също. Защо пренебрегваш тази лесна печалба?

— Защото ти се държа храбро и благородно, а от времето, преди да стана пират, аз съм научен да уважавам храбростта и благородството на противника. — Кривич посочи напред по носа на кораба. — А, ето и сушата. Дори ми се привиждат и очертанията на Мидия. Скоро ще се разделим, капитане.

Маурицио ди Чекини явно мислеше за друго.

— Досега благородството е все на твоя страна, капитан Кривич. Не искам да ти остана длъжник…

Слънчевата усмивка на пирата отново грейна всред късата му брада.

— Тъй ли? В дукати или перпери[100] ще ми се отплатиш?

— И мен са ме учили да уважавам храбростта и благородството — отвърна сериозно генуезецът. — И нещо повече са ме учили: че те не са предмет на вземане-даване. На благородството се отплаща само с благородство.

Кривич направи знак да подготвят ладиите за спущане, а иначе не прекъсна разговора:

— Продължавай, капитане.

— Спасяваш ми живота, искам да ти отговоря със същото. Не, не тука — на твоята „Кротушка“ аз не съм нищо повече от един безсилен пленник. Но ще ти заплатя със сведение, което може би също има стойността на един живот, Кривич.

— Целият съм слух…

— Сигурно не си забравил Джанлука Спарвиеро, един от най-добрите капитани на Генуезката комуна. И клетвата за мъст, която ти е дал. — Пиратът потвърди. — Сигурно вече разбираш, Спарвиеро отдавна е открил кой се крие зад прякора Кривич. Преди месец поиска от Комуната да бъде освободен от търговското плаване и да бъде прехвърлен във военната армада. Разрешиха му. И в момента в закритите от хорски очи корабостроителници на Пера Джанлука Спарвиеро лично ръководи преустрояването на „Санта Кроче“. Желанието му е на външен вид изцяло да прилича на предишната търговска галера, но в търбуха си да крие част от онази мощ на Генуа, която преди по-малко от десет години при Курцола[101] я направи господарка на всички морета. Казано накратко, Джанлука Спарвиеро се готви да си разчисти сметките с тебе… въпреки че вече си низвергнат като военачалник на корабните войски на царство България…

Слънчевата усмивка на Кривич стана още по-широка, още по-сияйна. Нищо не показваше застрашителната вест да му е направила някакво впечатление.

— Какво излиза? — каза през смях. — Че ястребът се готви за лов и вече остри ноктите си…[102] — После изведнъж стана сериозен: — Видя ли, че съм имал право, когато оценявах благородството ти, капитане? Не зная дали вестта, която сега ми съобщи, ще ми послужи, но още сега те моля да приемеш благодарността ми. — Те си стиснаха ръцете — честно, по мъжки. — А сега побързай да се прехвърлиш през борда, Маурицио ди Чекини. Виж, ладиите чакат само тебе…

Кривич изчака ладиите да се отдалечат по посока на Мидия, помаха с ръка подир тях, после се разпореди на мършавия Влад и на новия си комит Сръдан Белязания да извърнат „Кротушка“ към север. Вдигнаха и ветрилата — духаше остро[103] и вятърът издуваше платната, като караше галерата да лети по разлюляната морска шир.

VII. Наивниците се ловят и по пладне

Че корабът, който привечер спусна котвите си в за̀ветното място между полуострова и Свети Кирик, принадлежеше на Кривич, в това не се усъмни никой — то личеше от стяга с черния лъв на мачтата му. Никой не се усъмни и в начина, по който пиратският главатар се бе снабдил с него — от две поприща личеше колко нова е боята, с която бе изписано името му.

Имаше обаче друго, което учуди определена част от населението на Созопол — пиратите, прекупвачите на плячка, контрабандистите: противно на обичая от кораба не спуснаха ладии и корабниците не се втурнаха към поразголените жени, които ги мамеха по различни начини от брега, или към тридесет и осемте пивници на града. Плъзнаха догадки, коя от коя по-надути и по-необикновени (например според едната Кривич бил убит при превземането на кораба, но не го хвърлили на рибите в морето, а на утрото щели да го погребат на сушата), и по-любопитните и по-заинтересуваните се качиха на ладиите си и загребаха към този чудноват „Добродушко“.

В една от първите ладии, които се отблъснаха от брега и поеха към кораба, беше и Ставрос Априн с двама гребци. Замаскира се като продавач на топли тестени закуски и благодарение на това има̀ сгодата да обикаля съвсем близо до бордовете и да заприказва людете на палубата. С корабниците на Кривич не му провървя, те сякаш бяха с изрязани езици, но не беше така с галоерите, облечени в дрипи — още не им бяха раздали жълтите кафтани и кафявите гащи, които отличаваха подчинените на Кривич. Като италийци бяха бъбриви по природа, а като току-що свалили веригите не можеха да се нарадват на свободата си, та купуваха или не за аспра[104], а бъбреха за цяла кесия дукати. И тъй като за щастие Ставрос владееше наречието на генуезците[105], та му провървя — не толкова в продажбата на тиганици, колкото в изчоплянето на полезни сведения. И вечерта той събра на една маса „При Точилката“ тримата си най-близки помощници — Радѝн Хубавеца и още двама; имената им — Фотий и Григорас — издаваха, че са ромеи като главатаря си.

— Да вдигнем чаши за божия ден, който ще последва тази нощ — започна той, като им даде пример с няколко големи глътки вино. После с опакото на ръката си избърса няколко червени капки от внушителните си мустаци и продължи: — Трябва да надникнем в календара какъв ден е, защото, обещавам, за в бъдеще ще го чествуваме като празник. Особено ти, Радѝне.

— Защо точно аз? — попита онзи със смачканата буза.

— Защото ще осъществиш клетвата си за мъст. Или най-малкото — ще бъде началото на твоето отмъщение.

— Не говори с притчи, Ставрос Априн — подкани го Фотий. — Що има да става утре?

— Напук на поговорката утре с трици ще се ловят маймуни.

И след това многообещаващо встъпление Ставрос им разправи всичко — както сведенията, които бе научил от дърдорковците-италийци, така и плановете си за утрешните действия. Предадени накратко, едните и другите бяха следните:

До тази сутрин корабът носел името на Свети Севастиан и принадлежал на Генуа. Идвал от Гави[106] на път за родината си и в трюмовете му имало изумителни богатства — кожи на редки и скъпи северни животни и цели ракли с украшения от кавказко сребро. Кривич не бил на борда, очаквали го с „Кротушка“ нощес. А утре към пладне щели да разтоварват плячката и веднага да я отнесат на сигурно в избите на наетата и укрепена от Кривич къща. При това положение Ставрос Априн бе скроил такъв план. Радѝн, Григорас и Фотий още тази вечер (за да има време да изтрезнеят) да съберат хората си и по тъмно да ги разположат на закрито в шубраците, които като непроходим лес покриваха сушата над жълтата пясъчна ивица в южната страна на Созопол. И тъй като пиратите от „Добродушко“ ще разтоварват там, на плиткия северен бряг извън крепостната стена…

— Ами ако им скимне да разтоварят отсам стената? — недоверчиво попита Григорас.

— Ти луд ли си? — вместо Ставрос отговори Радѝн Хубавеца. — Говорят ти за ракли със сребро, човече. Кой може да свали ракли с метал на този скалист и почти отвесен бряг? И кой ще рискува да цамбурне някоя ракла на дълбокото, пък сетне иди я вади, ако си докараш за помощници октоподи…

Ставрос му поблагодари с кимване на глава — Радин бе изкарал на глас очевидното — и завърши с плана си. Скрити в храстите, те (ромеецът се надяваше да има под своя заповед около шестдесет души) щяха да изчакат свалянето само на част от богатия товар и по знак на Ставрос — той, като внук на Априн, най-добре щял да избере подходящия момент — всички с оръжие в ръка трябваше да нападнат, да разгромят слабата стража, която Кривич вероятно ще остави на брега да следи за разтоварването на богатствата, после половината под началството на Ставрос и Фотий да отнесат раклите, а другата половина с Радѝн и Григорас да ги прикриват от възможните преследвачи.

— Някакви въпроси? — каза ромеецът, като завърши.

— Искам да се сменя с Фотий — избърза Григорас. — Ако ще се мре, нека бъде при среброто, а не на пустия бряг.

— Съгласен съм, но при едно условие — вдигна рамене Фотий. — Раклите да се отворят, когато всички се съберем в скривалището.

— Прието — рече Ставрос. — Друго?

Сега се обади Радѝн Хубавеца:

— Приказваше, че търбухът на този, хм, „Добродушко“ пращял от товар. Защо ще ударим още при първите бали и ракли? Няма ли да се пооблажим по-добре, ако нападнем при стоварването на по-голямата част от богатствата?

— Защото — поучително му обясни Ставрос Априн — Кривич ще е пълен глупак, ако снема на сушата балите и раклите, без достатъчно хора да ги пазят. Ние ще бъдем шестдесетина. Той само на „Кротушка“ има над двеста морски ратници и горе-долу толкова въоръжени галоери. Ако към тях се прибавят и новоприетите при него генуезки галеотти[107], ще изпаднем по един срещу десет. И ще ни изколят като пилци. Не можем да допуснем такъв риск, Радѝне.

Уговориха се за подробностите и се пръснаха да събират хората си. И точно по плана на Ставрос далеч преди слънцето да обагри в бакърено и златно морето на хоризонта, шестдесетината разбойници, всички в пълно въоръжение, лежаха на скрито в храстите на брега.

Утрото потвърди всичко онова, което бе предвидил византиецът. В тихите води до Свети Кирик на половин поприще от „Добродушко“ се поклащаше и по-голямата „Кротушка“. Очакваха с началото на деня да започне и разтоварването, но то се отложи чак докъм пладне. Изненадан и малко разтревожен, Ставрос изпрати Фотий да разучи причината. След половин час помощникът му се върна и ги успокои. Забавянето се дължало на най-глупавата възможна причина — задължили генуезките галоери да се изкъпят в гореща вода и да се изпощят, а сетне им раздали от жълто-кафявите дрехи, за да не се отличават от другите корабници под пряпореца с черния лъв.

Най-после дойде щастливият миг, когато Григорас (той бе прочут с острото си зрение) предаде от ухо на ухо радостната вест: от пленения линьо с безкрайна предпазливост спуснали и натоварили в една ладия обкована с мед и желязо ракла; била толкова голяма, каза ромеецът, че двама по-дребни мъже, ако се свиели на кълбо, биха се сместили в нея. Нервна тръпка премина по редицата на „земните пирати“: Господи, Господи, какъв ли безценен товар съдържаше тя!…

Като гребяха така, сякаш пренасяха стъклария, корабниците от „Добродушко“ спряха чак тогава, когато носът на ладията им заора в пясъка на брега. Мъжете наскачаха във водата, подхванаха раклата и внимателно я отнесоха на сушата. Край нея останаха — о, ще си платиш, лековернико! — само двама въоръжени стражи, другите корабници се качиха пак в крехкия еднодървен съд и загребаха към своя линьо. По пътя се разминаха с друга ладия, която се движеше още по-предпазливо — ако беше по суша, можеше да се каже, че стъпва по лапки. И стана пак същото. Свалиха втората ракла и я положиха до първата, оставиха и за нея само двама водни ратници и потеглиха назад.

Когато раклите на брега станаха общо шест, Ставрос Априн извади меча си и на онзи пъстроезичен говор, който беше общоприетият за Созопол, изкомандува:

— Напред!…

И сам даде пример на храброст — а може би и на алчност? — като се втурна не зад, а пред своите събрани от кол и въже бранници. Те го последваха буквално въоръжени до зъби — мнозина бяха с копия, а стискаха (за да са им подръка) и остри мечици между зъбите си.

Бяха се приготвили дванадесетте воини на Кривич да им окажат люта съпротива — или докато бъдат избити, или докато получат помощ от корабите, — но не се случи нищо подобно. Те очевидно или бяха съвсем изненадани, или не се отличаваха с особена сърцатост, защото едва дочакаха сблъсъка, пък запокитиха мечове, щитове и копия и презглава наскачаха във водата, като заплуваха с всички сили към корабите с черните лъвове на мачтата; по-късно през този ден, като претакаше в ума си събитията от тази несъстояла се схватка, Ставрос Априн щеше да си даде сметка, че те плуваха много бързо като за хора, облечени (както трябваше да се предполага) в брони или ризници. Тогава обаче не се занимаваха много-много с тях. Пуснаха напосоки няколко стрели подире им, пък грабнаха тежките — о, как приятно тежки!… — ракли и с всички сили се втурнаха към онази созополска къща, която Ставрос бе купил за свое жилище, а избата й — за скривалище на всички днешни и бъдещи печалби.

Раклите бяха, разбира се, не само заключени, но и заковани. Неколцина от нехранимайковците, най-нетърпеливите, забиха мечици в цепнатината между капака и раклата, но Радѝн Хубавеца ги спря:

— Почакайте! — викна им строго. — Всичко дължим на Ставрос Априн — той разузна за съкровищата, пак той скрои плана за плячкосването. Нему и само нему принадлежи правото да отвори раклите и да разпредели богатството според договора!

Ставрос Априн излезе напред с чук и длето в ръце — същински свещенослужител пред олтара — с тържествени движения разби обковката на първата ракла. С ликуващо изражение отвори капака и…

… и в следващия миг сякаш се вцепени. Стоеше неподвижен и без дъх, прегърбен над раклата и нито помръдваше, нито изговаряше дума. Други се спуснаха и покрай него се навряха до кръста под капака. Разнесоха се проклятия и мръсни псувни на всички езици — в богато обкования сандък имаше само изгладени от морето прибрежни камъни, а за да няма издайническо почукване, между тях обилно бе натъпкано с водорасли.

Нахвърлиха се безразборно към останалите ракли и ги разбиха. Всичките съдържаха все едно и също — камъни и водорасли.

Тогава Ставрос Априн целуна дръжката на меча си, която образуваше нещо като кръст, и размаха пестник по посока на пристанището.

— Кълна се във Всевишния — извика гръмогласно, — ще ми платиш, Кривич!…

… Клетвите очевидно не стигнаха до Кривич или той не даваше и пет пари за тях. Защото след като се насмя до насита на „плячката“ и „плячкаджиите“, подхвана под свое собствено ръководство да опразва трюмовете на линьо. Започна с това, че пренесе на брега сто водни ратници в познатата одежда в жълто и кафяво; личеше си, че това са обучени и привикнали на бран хора, които биха били способни да излязат насреща на пет друнги[108] като Ставросовата паплач. Едва тогава започна същинското разтоварване — със сръчност на изпитани „морски вълци“ и с много ладии, та всичко привърши за по-малко от час. Тогава носачи, ръководени от Сръдан Белязания, вдигнаха товарите и ги понесоха към онази къща на северния бряг на Созопол, която Кривич бе наел от една бедна вдовица за своята „фактория“. А в същото време самият Кривич, съпроводен от един-единствен придружител с неголям товар в ръце (Луд ли беше този човек или безразсъдно смел? Не си ли даваше сметка, че сега в Созопол беснееха шестдесет убийци по занаят, които биха дали мило и драго, да видят цвета на неговата кръв?), се отправи към седалището на дукса и не след много се изправи от другата страна на масата му. Поклони се — нека да си спомним, че той не носеше никога шапка — и русата му къдрава коса се килна пред лицето.

— Привет и мир, дуксе — каза общоприетите за случая думи.

— Привет и мир и на тебе, Кривич — кимна плешивата си и лъскава като ябълка глава Драголюб. — Какво те води насам?

— Желанието ми да засвидетелствувам уважението си, дуксе. И стига да позволиш да поднеса малък дар на тебе и семейството ти.

— За пръв път ми се случва в този град — сбръчка чело управителят на Созопол. — Да не би днес да имаш рожден ден? Или е празник на светията ти покровител?

Познатата усмивка разцъфна на устните на госта.

— Причината е къде-къде по-делнична — продума в отговор пиратът. — Сполучих в търговията, дуксе, и сметнах, че благоприличието изисква поне отчасти да споделя с тебе, господаря на този град, плодовете на моето, хм, търговско щастие.

— Да, дочух за него — с нескрита ирония подхвърли Драголюб. — Имал си нов кораб. Боята на името му още не била засъхнала, казват.

— Него не го причислявам към търговската сполука — с безизразно лице произнесе Кривич. Не може да се каже, че сви рамене, понеже сви само дясното — лявото поради старата рана си беше изобщо свито. — Купих го и дадох доста грешни пари за него. Имаш ли желание да видиш книжата, които получих от предишния собственик?

— Да, да — продължи в същия тон дуксът, — някой път ще се заинтересувам за тях. Щом така държиш да ги видя, вероятно ще се обидиш, ако не проявя никакъв интерес…

И двамата много добре знаеха, че нито единият щеше да се заинтересува когато и да било, нито пък и да се заинтересуваше — другият щеше да му покаже каквото и да било.

Без да извръща глава, Кривич заповяда полугласно:

— Тихо!…

Човекът, назован с това име, приближи и остави пред дукса товара си — един вързоп, нито голям, нито малък, и отделно едно изящно изработено ковчеже, инкрустирано със седеф и медни пластинки.

Тихо се отдръпна, а Кривич сам разгъна белоснежния плат на вързопа. Колкото и да умееше да се владее, Драголюб не удържа едно възклицание на възхита: бяха шест самурени[109] кожи, толкова пухкави и бляскави, свиленокафяви и със сякаш измерено до пръст еднакво бяло петно на гушките и гърдите — ще речеш, работени по поръчка. Тези кожи биха били украшение не само на някакъв си дукс на пристанище без закони на брега на Понта, а бяха достойни за рухото на кой да е цар или император.

Драголюб не се беше опомнил от гледката на кожите, когато пиратът отвори и ковчежето. Там имаше само няколко драгоценности, но подбрани с вкус и тънко познание. Всичките бяха дело на най-опитен ювелир. Малка диадема, обеци със същата украса във вид на листа от непознато дърво и три разкошни фибули, мъжки пръстен и колан от сребърни плочки за тържествена руба, на която би завидял и самият логотет[110].

— И всичко това е дар за мене? — с пресъхнало гърло произнесе Драголюб, когато въобще възвърна дарбата си да говори.

Сега беше ред на Кривич да прояви умението си да иронизира.

— А, не всичкото, дуксе. Моля те да ми простиш, но не мога да си те представя с тази диадема на главата и с обеци на ушите. Те, заедно с фибулите, са за дъщеря ти Радомира, която още нямам удоволствието да познавам. Но кожите, пръстенът и коланът са за тебе.

Драголюб още не се беше опомнил напълно, когато Кривич извади една добре натъпкана кесия и също я остави пред него.

— А това какво е, Кривич?

— Предложение за една сделка, дуксе. Моля те да ми продадеш остров Свети Иван. Е, разбира се, и с онзи камък до него, Свети Петър, който несправедливо също наричат остров. Измерих ги съвсем точно, дуксе. И тук, в перпери, е цената за тях. И за да няма повод за дребнав пазарлък, прибавил съм и една четвърт отгоре.

Беше молба, и то изречена съвсем, съвсем прилично, но Драголюб великолепно разбираше, че просто е немислимо да не се съгласи.

— Какъв дявол ще търсиш там, Кривич? — попита, с което косвено даде съгласието си. — Бил съм дважди на Свети Иван. На острова освен змии и няколко заека няма нищо друго.

— Не се засягай, но ще отида, за да избегна, хм, прелестите на този град, дуксе. Тук се живее малко прекалено бурно като за моя мирен нрав. Дочу ли, че днес направиха опит да ме оберат? И то не в мрака на нощта, а посред светло и ясно пладне?

— Но там няма да намериш керемида над главата си, нито вода да утолиш жаждата си!…

— Не си съвсем прав — отново сви едно рамо пиратът. — Има на острова руини от прастар манастир. Ще си построя нещичко, като ще използувам оцелелите основи на някогашната обител. И стига да изволиш, ще те приканя, когато дойде време да го осветя. Пък за водата не ме е грижа. Аз съм корабник от ей такъв, дуксе. И ако не друго, поне съм научил как се опазва храна и вода при продължително плаване. Свети Иван ще бъде все едно мой кораб на сушата. Не, не, няма да закрия търговската си къща тук. Но тя ще бъде само за занаята ми. Вземане-даване, нали разбираш. Пък иначе предпочитам да живея далеч от някои много предприемчиви за моя вкус созополци.

— Да бъде твоето — издума тежко дуксът; издума го с тон на човек, който си дава ясна сметка, че не може да каже нищо друго. И тъй като пиратът след тези думи се поклони и си тръгна заднишком, извика подир него: — Пък иначе благодаря за даровете. Наистина са царски…

VIII. Всеки обръща гръб на пирата

Радомира изтича в стаята на гостенката си и изтръгна гергефа от ръцете й.

— Остави това! — каза й възбудено. — За днес съм ти подготвила много по-вълнуващо преживяване. — После, вече малко по-спокойно, отговори на питащия й поглед: — Помниш ли, че ти бях разказала за един от тукашните пиратски главатари, който е по-различен от всички останали?

— Как да не помня? Онзи, с когото си била готова да отидеш в гората. С едно такова по-особено име… Да, спомних си, Кривич.

— Тъкмо за него ми е думата. Ей сега дойде пратеник при баща ми. Кривич моли подир час да бъде приет.

— И какво? Ние ще се изтъпаним там от двете страни на баща ти?

— Ах, ти, глупавичката ми!… Не, разбира се. Но една от стените на бащината ми работна стая е тънка, дъсчена. През нея се чува всичко. Ще се спотаим там и няма да изпуснем нито дума. Ще видиш, не съм те излъгала: дори само по приказките се разбира, че Кривич не е като главорезите и комарджиите от нашия Созопол.

— Не е ли нечестно към баща ти? — въздържано произнесе Благовеста. — Ами че това си е чисто подслушване…

— А ти пък толкова ли лошо мнение имаш за мене? — шеговито се намуси Радомира. — Баща ми ще знае, естествено. Още като научих и измолих разрешение от него.

След час двете приятелки бяха вече притаили дъх до дъсчената стена. И наистина не изпуснаха нито дума. Само че дочутото се отрази по съвсем противоположен начин на девойките. Когато до ушите им достигнаха думите за диадемата и обеците, и без това кръглото лице на Радомира заприлича съвсем на пита кашкавал, само че не жълта, а с червенина на зряла череша. Обратното — приблизително по средата на разговора между мъжете всичката кръв се оттегли от лицето на Благовеста, ръцете й се разтрепериха, краката й се подкосиха.

— Какво ти става, момиче! — спусна се да я подкрепи Радомира и от това движение двете плитки на косата й се усукаха чак на гърдите. — Изглеждаш така, сякаш ей сега ще предадеш Богу дух…

— Мога да се закълна, че познавам този глас…

— Е, голяма работа! Сякаш си единствената, която познава жив пират… — Разговорът помежду им се водеше, разбира се, шепнешком. — Като разберем, че си тръгва, ще те заведа на едно скрито място на двора. От там ще видиш познаваш ли човека, или ти се е сторило.

Така и стана. Когато мъжете заговориха за достойнствата и недостатъците на острова, двете приятелки се измъкнаха безшумно и избързаха в укритието на Радомира на двора. Не чакаха дълго, когато вратата на дома се отвори и в очертанието й се появи Кривич. Сърцето на Благовеста сякаш спря да бие — особено като зърна и токите на колана си от двете страни на гърдите на мъжа. От премаляване почти щеше вече да го пропусне край себе си, но в последния момент намери сили да извика полугласно:

— Кремен!…

За секунда мъжът като че ли се вкамени и остана така, с крак във въздуха. После се съвзе и продължи към дворната порта. Междувременно обаче се бе съвзела и Благовеста, та изтича подир него.

— Кремен! — повтори по-високо. — Не може да си ме забравил, щом носиш малкия ми дар на кафтана си…

Той спря, махна на придружника си да продължи, после бавно се извърна. Като я видя, очите му се изпълниха с топлота и нежност, ала гласът, с който й отговори, бе напълно овладян:

— Онзи Кремен, за когото споменаваш, не съществува, Благовесто. Той умря. Умря още тогава, на Варненското пристанище, малко преди ти да му подариш колана си. Сега пред тебе и за света е само Кривич. Днес и завинаги.

— Кривич пиратът?

— Пиратът.

В погледа на девойката проблясна суровост, примесена и със съжаление.

— Значи така — продума тихо. — Онзи Кремен, когото познавах, беше герой над героите, народът го поставяше наравно с юнаците от легендите. А сега е само един презрян пират…

При тези жестоки думи лицето на Кривич пребледня като на смъртник.

— Презрян пират — повтори той отчетливо. — Ще запомня това жигосващо слово, Благовесто.

Благовеста усети, че бе прескочила границите на допустимото, но вместо да се извини с няколко простички думи, непоследователността на женската й природа я накара да задълбочи стореното.

— Мигар не съм права? Не си ли един от стотиците оплискани с кръв пирати на Созопол? А аз те помнех като свободен, честен и благороден воин, Кремен…

— Кривич — поправи я той.

— Онзи беше Кремен. Кривич е името на пирата…

Той направи крачка към нея и с пръсти поразтвори русите косми на късата си брада.

— Виж този белег — каза сухо. — Получих го от баща ти като награда, че съм бил „свободен, честен и благороден воин“. Ето как непризнателното отечество слага дамга на — как го рече? — своя герой над героите.

— Признавам, към тебе бе извършена чудовищна несправедливост. Но тя не може да бъде оправдание, загдето си избрал пътя на…

— На презрян пират, вече го научих — завърши той вместо нея. — А защо не помислиш какво ме тласна в попрището на пирата, Благовесто? Спомни си добре. Царят и твоят баща не само ме свалиха като военачалник на корабните войски, но и ме изхвърлиха извън закона. Разбираш ли какво значи това „извън закона“, Благовесто? Нещо като безстопанствено псе, на което всеки с или без причина може да отнеме живота и за това да не носи никаква отговорност пред никого. Никаква! Бездушна вещ, а не човешко същество — ето какво значеше да съм извън закона. И отговори ми честно: какво ми оставаше? Пред себе си тогава виждах само два пътя: или да преобразя външността си и да разчитам, че никой не ще познае в мене онзи, който може да бъде убит заради дивашкото удоволствие на някого, или да потърся азил[111] и да дочакам края на дните си като полуроб на лентяите-калугери в някой манастир. Не! Пред тези две възможности аз избрах третата — да бъда свободен, пък макар и… презрян пират…

— А имало е и още една възможност, четвърта. Да се самонакажеш с най-лекото наказание, като отидеш сам в изгнание[112]. Мъчително е, но не е позорно… — Девойката се изчерви. — Пък, кой знае, може би щеше да се намери някой, който да сподели…

Кривич я прекъсна рязко:

— Не! За мен да бъда изгнаник в чужда земя е по-страшно и от смъртта.

— Ти и сега не си, в „своя“ земя…

— Но съм в морето, а то принадлежи на всички. — Той замълча малко. — При това въпреки несправедливостта на обидата, въпреки този белег тука, аз никога не съм посегнал и няма да посегна на български кораб. Пират съм, вярно. Но не и безродец. Обявил съм моя лична война на Генуа, защото заради нея нося сегашния си позорен кръст. И ще воювам и пакостя, докато… Е, знаеш какъв бива рано или късно краят на пирата.

Те като че ли си казаха всичко. Кривич се досети нещо и спря още за малко.

— Сега, когато разбра какъв съм, искаш ли да ти върна токите от колана, Благовесто?

— Не — каза тя толкова бързо, сякаш винаги бе имала готов отговор в главата си. — Аз подарих колана на човека Кремен. Не на военачалника или пирата.

Кривич не продума нищо повече. Поблагодари мълчаливо и продължи прекъснатия си път. Девойката остана загледана в широките му плещи и в русите му къдрави коси, достигащи до раменете. Кой знае защо, но би дала безкрайно много той да се обърне и да погледне още веднъж към нея. Ала мъжът не се обърна. Тогава Благовеста запретна полите на рубата си и с все сили затича към къщата.

Когато малко по-късно Радомира я потърси, завари я в стаята й.

Благовеста се бе проснала по очи в леглото си и плачеше неудържимо.

IX. В Търновград вдигат безпомощно рамене

Драголюб не се бе качвал на кон още от Ивайловите войни (той бе от болярско коляно, но бе воювал на страната на свинепаса Ивайло). От тогава за пътуване си имаше кочия[113], която возеше извънредно меко — дуксът на Созопол уважаваше удобствата, пък и при продължително друсане получаваше болки в кръста. За три дни той достигна Боруй и тук направи задължителна почивка; задължителна, защото, каза се вече, по онова време Созопол се числеше към Боруйската хора.

Катепанът на Боруй не го остави да отседне в странноприемница, а настоя да го вземе в замъка си; точно казано, не бяха приятели, ала не бяха и само началник и подчинен — имаше някакво сродство между тях, което се дължеше на обичайното им единомислие.

След като вечеряха и излязоха да си допият виното на просторния трем, от който се виждаше като на длан цялата крепост, Драголюб подробно разказа за положението в Созопол и за намерението си, поради което бе поел пътя към Царевград Търнов — преведено на днешен език, той отиваше в столицата, за да си подаде оставката.

— Разбирам терзанията ти, приятелю — каза катепанът замислено, — но ме е страх, че отиваш в Царевец, в много неподходящо време.

И той обясни мисълта си. В Маврокастро[114], град под български пряпорец, но с разнонародно население като повечето големи пристанища, при случайни обстоятелства български стражи убили един францискански монах, някой си фра Анджело от Сполето. Нарочен пратеник на цар Светослав признал виновността на воините и предложил скъпо обезщетение на францисканския орден, но на генуезкото искане да им се предаде на съд виновникът отказал напълно непреклонно — царят бе известен с това, че милееше като за брат и за последния от бранниците си. За да се дообърка спорът, апокриспарият[115] на Светослав изнамерил (вероятно лъжливи) свидетели, които твърдели, че по време на нещастието фра Анджело бил пиян до смърт и се крепял на краката си само благодарение на двама хазари — също и те пияни, но не чак колкото него. Представителят на Генуа в преговорите (не бил случаен човек, а цензорът[116] на колонията Килия) отначало се заплел в безконечен спор пиян ли е бил монахът или трезвен, после обаче недвусмислено заплашил, че Комуната няма да остави така ненаказано посегателството върху божия служител и ще отговори по единствения начин, който „варвари като българите“ разбират — война и разоряване на цялото българско крайбрежие.

— Ясно ли ти е, приятелю — завърши катепанът. — Сега в Търнов никак не им е до бъркотиите в твоя Созопол. Даже ако помислиш безпристрастно, царят има полза от твоите пирати — те отвличат вниманието на Генуа и дори ако не я залисват дотолкова, че да забрави проклетия си (прости ме, Боже!), чернокапец Анджело, поне разпилява вниманието си.

— Това разбирам — рече Драголюб, — но в края на краищата и аз съм човек и възможностите ми на човешко същество не са безкрайни.

— Съветвам те да не се позоваваш на това в престолния град, Драголюб. Там поне петдесет души с Тодор Светослав начело веднага ще ти отвърнат, че огънят под техните задници съвсем не е по-слаб от твоя във вмирисания ти Созопол. И оплакванията ти ще станат направо смешни.

— Въпреки това ще опитам, болярино — не се предаде дуксът, макар че, разколебан, често-често се почесваше по плешивия лоб.

— Нека бъде твоето — каза катепанът. — И все пак ще ти дам един съвет. Говори за — как го рече? — възможностите ти на човешко същество по такъв начин, че да не изглеждат като бягство пред лицето на врага. Знаеш, в такива случаи царят не си поплюва…

Съветът беше добър и Драголюб многократно го премисляше от всички страни, докато в следващите дни кочията му го отнасяше към Търновград. Не се бе отказал от желанието си да каже „сбогом“ на мнимата си власт в Созопол и да потърси край Дръстър спокойствие за останалите дни от живота си, ала не бе останал безучастен и към пълния с тревога за царството разказ на катепана.

В престолнината той пристигна привечер и се настани в една позната му странноприемница на две крачки от църквата „Свети Димитър“ — скъпа, но обзаведена като за „от деспот[117] нагоре“ и с превъзходна кухня; все качества, към които Драголюб не беше безразличен. След един укрепителен сън на праведник на сутринта той изкачи стръмния път до Малката порта на Царевец и отиде да заяви присъствието си в службите на логотета и протоасикрита[118]. Тъй като и на двете места му казаха, че не би трябвало да се надява на много скорошен прием, Драголюб посвети времето си до пладне да поскита по купците в Царевец и Трапезица, българските, но също и дубровнишките и венецианските — дъщеря му бе дала толкова дълъг списък с поръчки… За обед обаче той се върна в странноприемницата — дуксът ценеше вкусните гозби и подбраното вино и нямаше никакво намерение да се откаже от тях.

Нямаше намерение, ала днес ги опита, ами в този ден — според собствения му израз — било писано изобщо да не смаже езика си. Защото пред странноприемницата го чакаше един алагатор с трима воини в пищните одежди на царската свита, който, потропвайки от нетърпение, му каза, че начаса трябва да го последва в Царевец и при това не при логотета, а „на много, много по-високо място“. Този алагатор, който по самочувствие би забил в земята и сам протостратора[119], едва склони да му даде няколко минути, за да се преоблече в по-представителни дрехи. Докато надяваше рубата си (а бе не беше лоша, ама си личеше, че е видяла и по-добри дни), Драголюб хиляда пъти се прокле, че не си бе ушил нова и да я украси със самурените кожички от Кривич. Ала, дявол да го вземе, кой да ти предполага, че събитията ще вземат такъв неочакван обрат… Половин-един час по-късно го въведоха не къде да е, а лично при царя. И още в първия момент Драголюб преглътна всичките си себехулства и клетви в странноприемницата (по-късно щеше да разправя, че това било целият му обяд в този ден). Защото Светослав го прие в катадневна дреха и не в зала с позлата, мрамор и брокати[120], а в работната си стая до маса, отрупана с книги, писма, свитъци и карти. Как ли щеше да се чувствува тук дуксът на Созопол в руба на източен велможа и със самурените кожички?

Започна с обичайните за случая пищни встъпления, но Светослав набързо го прекъсна — знаел ги наизуст до края, каза, нека да пристъпели направо към работата. Той настани дукса в удобен стол до прозореца и сам седна в свойска поза срещу него.

— Е, що, Драголюб? — поде. — Идваш да ми се оплакваш от Созопол, нали?

Като се посъвзе малко от това встъпление, Драголюб го изгледа. За последен път бе виждал царя преди две години, но за това кратко време Тодор Светослав се бе изменил значително. Поостарял, да, но като че ли повече от това биеше на очи една натрупана безмерна умора. „Не е за чудене — помисли си на това място дуксът. — Загуби жена си Ефросина, после ядовете с непокорните боляри и чичо му Елтимир, търканията с Генуа и Византия, пък и тази маса, собственикът на която очевидно прекарва край нея дни и нощи…“ Царят по прежнему бе висок и не слаб, а по-скоро тънък, косите му все така се стичаха до раменете, но вече не бяха с предишния си светлокестеняв цвят, а, примесени с подранили сребърни кичури, те наподобяваха повече платина. Лицето му, дълго и тясно, пак беше — противно на обичая — бръснато, ала тези тъмни кръгове около очите бяха нещо съвсем ново. Имаше само две неща, останали напълно непроменени във физиономията на Тодор Светослав. Преди всичко очите — сиво-сини, те бяха запазили пронизващия си блясък, сякаш този човек умееше чрез техния поглед да прониква направо в гънките на мозъка и да чете мислите. И после — общия изглед на лицето. Светослав Тертер безспорно заслужаваше да се нарече красив мъж, но в израза му имаше нещо демонично, което караше хората да чувствуват сякаш мравки лазят по гръбнаците им.

Драголюб пое дъх, стисна дръжките на стола и отговори:

— Позна, господарю. И ще добавя: както обикновено. Да, позна, дошъл съм да се оплача от Созопол и да помоля за великата ти милост да ме избавиш от съмнителното удоволствие да бъда негов дукс.

— Пиратите ли?

— Пиратите и цялата останала пасмина около тях. Но повече от пиратите ме смущава самото обстоятелство, господарю, че ти знаеш за тях и ги търпиш.

— Какво друго мога да направя?

— Наскоро кастрофилаксът Негослав ми казваше, че стига да има една дружина редовна войска като неговите хръсградци например, той се наема за един светъл ден — от изгрев-слънце до залез — да направи Созопол чист и светъл като новичка номизма.

Бледа усмивка се плъзна по устните на Светослав Тертер при това сравнение.

— А двамата с Негослав не смятате ли — попита, — че един цар ще стане за посмешище, ако изпраща дружини своя войска да воюват срещу собствените му подвластни градове?

— Извинявай, царство ти, но за град като Созопол трудно приляга думата подвластен. Созопол е подвластен само на злото и на нищо друго. Въпреки че над моето седалище и на пристанището се вее червеният пряпорец с трите златни лъва.

— Точно поради този пряпорец един напад на моя бранна сила ще стане позорище[121] за владетелите по цялата земя.

Беше дошло време Драголюб да разтърка чело.

— Не съм дошъл да прося повишение, господарю, дори пари на заем не съм дошъл да търся — повторна усмивка се сгуши в ъглите на Светославовата уста, — затова трябва да повярваш на думите ми: по далновидност и разум народът те поставя на едно стъпало с Иван Асен, сина на стария цар Асен.

— След такова ласкателство можеше и пари да поискаш…

— Не е ласкателство, а чиста истина. Просто оценка на народа, който никога не се лъже за истинската цена на владетелите си, колкото и те да го залъгват с пищни думи, хрисовули и всякакво друго преливане на слово от пусто в празно. Та именно този народ, царство ти, и аз заедно с него се питаме: хайде, нека да не е дружина хръсградци, но може ли владетел като тебе да не намери начин да смаже котилото, събрано в Созопол?

— Искаш да знаеш защо го търпя? Ще ти отговоря, Драголюб. — Царят присви очи; не се разбра дали виждаше картини от миналото, или зад спуснатите си клепачи скриваше истинските си мисли. — Когато бях заложник в Златната орда, дуксе, хан Ногай имаше от петдесетината си жени неколкостотин деца. Поне за момчетата със сигурност мога да ти кажа, че бяха повече от сто. Чудатости и шаренѝя от характери, в която би се объркал и свети Павел, най-умният от апостолите. Имаше свестни момчета, други — пълни тъпаци, трети хитреци, четвърти лакомници и тъй нататък, и тъй нататък. Но имаше и десет-петнадесет, на които им викаха „буйни“, за да не обидят хана, а те си бяха живи непрокопсаници. Ако останеше на Негослав, да им вържеха по една верига на врата и да ги пратеха в железните рудници на Кипчак — Ногай, както казах, нямаше причини да се страхува, че ще остане без наследник. А как, мислиш, постъпи ханът? Той заповяда да издигнат една голяма сграда — с кон да летиш в нея — и там настани своите безделници и побойници. А когато го попитах за разума в тази постъпка, ми отговори приблизително така: „Прогоня ли ги, ще тръгнат по четирите страни на света и ще разнасят злото със себе си. Сега поне са на едно място и могат само да си пакостят един на друг. Пък има и друга полза — така, събрани, те все пак са пред очите ми…“

— Ако вярно те разбирам, Созопол е твоята Ногаева къща, така ли?

— Точно така, вярно си ме разбрал. Разликата е само тази, че твоите пирати сами са избрали Созопол за свое свърталище, не съм ги натикал аз в него. Но ще добавя и друго, Драголюб. Вие с кастрофилакса погрешно си представяте намесата на тази хръсградска или друга първостепенна дружина. Тя просто няма да има работа в Созопол, дуксе. Още като вдигне пушилка някъде към Дъбилин[122] и твоите питомци ще се натоварят на корабите си и ще офейкат. А сгодни места за тях — колкото искаш: Агатопол на юг, Карвуна[123] или Калиакра[124] на север, къде ли не. Така че трябва да се примирите именно Созопол да е Ногаевата къща на Българското царство.

— Не завиждам на онзи ханов избраник, който е бил натоварен да управлява къщата, в която е можело да се лети с кон… — комично се прекръсти Драголюб.

Светослав Тертер бавно разтвори тесните цепки на очите си.

— Може ли и аз да попитам нещо на свой ред, Драголюб?

— Заповядай, царство ти.

— Ти си повече от две години в Созопол, пък този град още от първия ден е бил същото сметище, миризмата на която те задушава. Защо идваш днес да искаш да те освободя от поста ти? Защо не дойде вчера? Преди година? Преди две години?

Ново разтъркване на челото с показалец.

— Може да ти се види невероятно, господарю, но истинската причина е, че в Созопол от известно време се подвизава един пират, когото можеш да помислиш за преоблечен благородник — така различен е той от цялата друга сган.

— Да не говориш за Кривич? — вдигна вежди царят.

— Аха! Славата на пирата е изпреварила идването на дукса…

— Да, чух за него. С какво е той по-непоносим от останалите?

— Всичко, каквото този човек върши, е всъщност една предварително скроена подигравка по отношение на царството.

— Не го оправдавам, но го разбирам. И честно ще призная, че ние — царството и аз самият — имаме вина за неговото поведение. Осъдихме го в нарушение на закона… Да, да, точно така. Осъдихме го за нещо, което не е било предварително обявено за престъпление. И когато той го е извършил, всъщност си е изпълнявал воинския дълг. Ние не само го осъдихме със задна дата, като го лишихме от звание и го поставихме извън закона, но кефалията на Варна дори си е позволил да го шибне с бич пред народа. Ако сме справедливи, трябва да си признаем, че ние имаме вина за деянията му.

— Кривич ни го връща тъпкано, господарю. Не прави кой знае какво повече от другите пирати, но го прави така, че всяка негова постъпка е като насиняване окото на царството.

Този път цар Тодор Светослав се засмя с глас. Смя се дълго, после каза задъхано:

— Благодаря ти, Драголюб. Ако искаш вярвай, но поне от година време не се бях смял така от сърце.

— Какво казах, което те разсмя, царство ти?

— Не какво, а как разказваш, приятелю. Царедворците, които се тълпят около мене, се надпреварват да се учат на витийство и на префърцунени изрази от Византия, пък ти — Кривич насинявал окото на царството!… Кому ще дойде на ум такава приказка?

— Това е най-малкото, което човек може да научи в твоята Ногаева къща… Пък иначе наистина Кривич прави всичко, за да ни подиграе.

— Например?

— Например това, че си е измислил пряпорец. И не какъв да е, а с лъв, само че черен, който е точно копие на средния лъв от твоя стяг, царство ти. Въвел е и униформа за людете си и те се кипрят ли кипрят с нея сред дрипльовците на Созопол. Същата униформа носи и той, пък на мястото на началническите си знаци е поставил не друго, а токи от женски колан. Пък какви имена е сложил на катаргите си само!…

— Катарги? Повече от един кораб ли има?

— Станаха два, царство ти. И дръзвам да кажа, че са най-добрите, които порят морето на България. Няма да се учудя, ако наскоро се превърнат в цяла армада. Тези двата е кръстил „Кротушка“ и „Добродушко“. Господи Саваоте[125], кой назовава кораб с такива имена?

— Какво значи „Кротушка“?

— Една малка сладководна рибка. От името й се разбира и нравът й. А за началник на „Добродушко“ пиратът избра един от най-преданите си помощници. На шега го наричат „дребосък“, пък той е голям като камбанария. И умението му на корабник, както и храбростта му, отговарят на неговия ръст, ако не и нещо отгоре. Така Кривич с „Кротушка“ и „Добродушко“ се превърна в бич за Понта и особено за генуезците. Чувам, че така и му казвали: „Бичът на Генуа“. В Созопол се говори, че когато генуезките капитани сънували черен лъв, после ходели да им леят олово против страх.

Последва нов пристъп от смях на царя. После обаче каза сериозно:

— Дочул ли си какво стана в Маврокастро, дуксе?

— За калугера ли? Да, стигна и до моите уши.

— А че за този фра Анджело Генуа съвсем сериозно ни заплашва с война?

— И какво, да отидем и ние да си леем олово ли? При Скафида ти, венценосни, срази великата Византия, че сега някаква си там Генуа ли ще ни плаши? Тъй или иначе само един град…

— Грешиш, много грешиш, приятелю. Генуа е велика сила, с която всеки трябва да се съобразява. Особено ние, дето още не сме смазали разглезените от баща ми и от Смилец боляри, които все теглят чергата към себе си. (Боже, и аз се заразих от созополския начин на говорене, дуксе!) Знаеш ли ти, че само в корабостроителниците си Генуа има 16 000 души!?[126] Шестнадесет хиляди… Ами че само половината от тях ако изпрати срещу нас, Комуната ще ни премаже. А с колко ли друга войска разполага? За корабите да не говорим…

— Затова ли беше несправедливата казън над Кривич, за която сега се самоукоряваш?

— Разбира се. Той си изпълняваше честно дълга на воин, но не съумяваше да си затваря едното око, когато нарушителят е бил под стяга на Генуа. И можеше да ни доведе такава пакост, че…

— А за нещастието си той отмъщава на Генуа. Може да е нападнал и друг кораб, не знам, но обичайната му плячка са генуезките.

— И те си го заслужават. Стигнало ли е до ушите ти например, че генуезците искали да превърнат Понта в „тяхно море“. Така и го наричали по едно време, „mare nostro“, но напоследък, чувам, позабравили това име. Не мога да оправдая Кривич, нито който и да е пират, но тайничко ще ти призная, че в момента той ни върши безподобна услуга. Не по линията на „mare nostro“, не. Без да е убивал монаси, Кривич сега-засега е главният враг на Генуезката комуна. И като преследва него, ние оставаме в сянка.

Беше подходящ момент Драголюб да разпери ръце.

— Какво излиза, господарю? Созопол ти е нужен като Ногаева къща. Кривич, който е като принц сред другите пирати, е полезен за царството. Впрочем казах ли ти, че той си купи един остров срещу Созопол и сега си строи нещо като замък, нещо като морска крепост на него? Наскоро се очертава да имаме чудесна гледка, господарю: червен пряпорец с три златни лъва на сушата, жълт пряпорец с черен лъв на три поприща навътре в морето…

Царят отново се засмя.

— Явно на този човек не му липсва усет за смешното…

— Но аз загубих моя, господарю. Даже по-зле — загубих самоуважението си. И затова дойдох тук да измоля голямата ти милост да ме освободиш от службата ми, господарю. Имаш други хора, по-способни от стария Драголюб. Изпрати някого от тях, светли господарю. Сигурен съм, че ще се справи не по-зле от мене в Созопол… — Светослав Тертер решително поклати глава.

— Ако настоиш, ще го направя, Драголюб. Не си воин на пост, а волнонаемен служител. Но сега е мой ред да кажа: моля те да останеш. В тежкото време, настанало за царството ни, твоето напущане ще отвори празнота в редиците ни, която никой друг не ще може да запълни. Кой повече от тебе познава тази действително противоестествена обстановка в Созопол? Кой може като тебе с такт и умение хем да не закача пиратската паплач, хем да прави така, че никому да не скимне да оспори върховната власт на пряпореца с трите златни лъва над Созопол?

— Но аз… Аз просто изчерпих силите си, господарю…

— Повтарям ти, че те моля да го направиш, Драголюб. За мен да го направиш и за България. Обещавам ти, че няма да е до страшния съд. (Дявол да го вземе, отново заговорих по созополски!) Ще те освободя, но не сега. Сега сме като в навечерие на сражение и всеки един от нас трябва да бъде на поста си.

Въздишка, едновременно комична и искрена.

— Предавам се — каза Драголюб сговорчиво. — И знаеш ли кой спечели от всичко това, царство ти? Дъщеря ми Радомира. Все едно, че ме е пратила да й накупя дрънкулките, които са изредени в две педи дълъг списък.

Беше недвусмислено съгласие и цар Тодор Светослав предпочете да спре убеждаването до тука. Като се възползува от отклонението на разговора, от едно шкафче извади дървена кутийка с майсторска резба и я подаде на созополския дукс.

— Не познавам дъщеря ти, но нека това да бъде дар от мене. Нещичко извън списъка, искам да кажа…

Драголюб отвори кутийката. На кръглата му и гладка като диня глава се посипаха хиляди бръчици.

— Като че ли се чувствуваш затруднен, Драголюб? — попита царят.

— Мога ли да бъда напълно откровен, господство ти? — попита в отговор дуксът и като получи утвърдителен жест, продължи: — Съвсем наскоро моята Радомира получи един безподобен дар от същия този жив сатана Кривич. На всичко отгоре го получи не зад гърба ми, а чрез моята ръка, на дукса. Диадема и прочие драгоценности от великолепно изработено сребро. Е, да, той положително не е дал дори пробита аспра за тях, но…

— Охо! — проточи глумливо самодържецът. — Дуксът на Созопол получава дарове от пиратите?

— Не от пиратите, а от един пират, царство ти. Кривич. Защото той през цялото време се представя за търговец, а аз се преструвам, че му вярвам. И докато бих изритал пирата, длъжен съм да приема вниманието на собственика на най-крупната търговска къща в Созопол.

— И после?

— Съжали се над мене, царство ти. Как да обясня на деветнадесетгодишната хлапачка, че дарът на владетеля…

За последен път в този разговор Светослав Тертер се разсмя до сълзи.

— Започвам да разбирам как съумяваш да държиш в ръцете си кръвожадната сбирщина на Созопол. — Той плясна с ръце и прошепна нещо на влезлия протокелиот[127]. Служителят го изслуша, излезе, но се върна скоро и му подаде мъничко златно ковчеже. Царят го отвори. Вътре на кадифяна подплата лежеше една също така златна огърлица. — Това, вярвам, ще ме отсрами пред Радомира, Драголюб.

— О, Боже, не съм виждал по-хубаво нещо!… — възкликна дуксът. После като поразмисли, продължи сериозно: — Ще ми позволиш ли да скрия този накит и да й го поднеса по-нататък. Например — защо не? — като сватбен дар от тебе… когато му дойде времето, естествено.

— Нямам нищо против. Но поне ще ми обясниш причината?

— Ако между моите, хм, созополски верноподаници се разчуе за това злато, може би ще ме пратят на бърза ръка в ада… въпреки всички хвалби, които ти преди малко изрече за такта и умението ми…

— Имаш думата ми, дуксе.

— И ти имаш моята дума, царство ти. За всичко…

Докато посетителят се оттегляше заднишком, застигнаха го последните думи на Светослав Тертер:

— Гордея се с тебе, Драголюб. Ех, да имах още петдесетина служители като тебе!…

Изобщо се оказа ден на изключителни вълнения. И според собствената си практика вечерта Драголюб се подложи на съответствуващо лечение: пъстърва, печена на керемида, половин патица, задушена в масло, плешка от млада сърна, шест пъдпъдъка и за завършек — четвърт баница. На виното не можа да се хване сметката — то беше наливно…

X. Мъртво вълнение в Созопол

В тесния пролив, който отделяше Созопол от скалистия Свети Кирик, се появи ладия. Макар греко да изпращаше насреща й високи и дебели вълни, последен отглас от бушувалата допреди три дни буря, ладията се движеше сравнително бързо — нейните четирима яки гребци очевидно си разбираха работата. Не се стряскаше от вълните и петият човек в нея — той стоеше прав и като се накланяше ловко насам и натам, нагласяше тялото си според играта на морето. Когато презполовиха разстоянието до Свети Иван, петимата, изглежда, забелязаха самотната еднодръвка вдясно и свърнаха нататък. Обаче като приближиха, ударите на веслата станаха някак си по-вяли — бяха се припознали в онзи, който, също нехаен към неспирното люлеене, ловеше риба с въдица.

— Помислих те за Кривич — извика Тихо, правият в бързащата ладия.

— Ти луд ли си, бе! — отговори му Влад, самотният риболовец. — Сега за Кривич не съществува нищо извън строежа. Пръв е на зида, последен си отива. Ей, чакай! Ама вие… къде така?

— Тръгнал съм за Кривич. Ти продължи с въдиците…

— Я хвърлете едно въже, момчета. То и досега не кълвеше, пък след като ти пусна своята йерихонска тръба[128], положително и най-глухата риба вече е на сигурно отвъд хоризонта. — И Влад изсумтя: — И туй ми било Тихо… Какво ли пък щеше да бъде, ако те бяха кръстили Шумчо?

Беше вярно. Напук на името му Господ бе сподобил Тихо с такъв глас, че според друга, предишна задявка на Влад, с него можел да предаде съобщение направо от Созопол в Анхиало…

Като слязоха на брега, двамата тръгнаха един до друг. Запътиха се, разбира се, веднага към строежа. А той за тези месеци бе извисил ръст, виждаше се отдалече — четиридесетте майстори-зидари от прочутата със строителите си Железна планина, доведени от Кривич, и двестата им помощници, главно галоери от двата кораба, не си бяха губили времето напразно. Вече съвсем ясно се очертаваше жилището на самия Кривич. Не много голямо, нито претенциозно по украса, то все пак съдържаше някаква своеобразна представителност, та дори и случайно попаднал човек би си казал: това ще да е за главния… По-нататък бяха живелищата за корабниците и галоерите; тъй както вървеше строежът, двете продълговати постройки с многобройни стаи като големи килии твърде наподобяваше манастир. Приликата с манастир се увеличаваше и от това, че — кой може да го допусне за един пират? — в дъното зад двата правоъгълника железненци градяха параклис. Също и той не беше особено голям, но въпреки това на него още отсега биха завидели мнозина от великите боляри, които неизменно — това беше част от представителността им — край жилищата си на Трапезица издигаха и параклис. Малко по-настрана, от неветрената страна на острова, сравнително по-небрежно се строяха складове, работилници, дълбаеха се щерни за вода и дълбоки изби за амфорите с вино, вече бяха готови пекарниците за хляб и готварниците като за гърлата на стотици гладни мъже наведнъж…

Както бе предположил Влад, така се и оказа — завариха Кривич гол до кръста да помага при градежа на параклиса. Личеше, че трудът му доставя чисто физическа радост. Но личеше и друго — както беше разголен, белегът от раната му се открояваше съвсем ярко и едва сега проличаваше колко тежък е бил онзи удар на татарската бойна брадва.

— Няма ли да помогнете? — подвикна им той, като ги забеляза. — Точно имаме нужда от два чифта здрави ръце…

— Да не съм луд — присмя се Влад. — Ако трябва непременно да правя нещо, ще се върна при моите толкова оядени риби, че не се съблазняват нито от мушици, нито от червейчетата.

— Аз пък ти предлагам обратното — каза на свой ред Тихо; каза го уж полугласно, но събра погледите на строителите от целия градеж. — Идвам от Созопол, Кривич. И съм натъпкан чак до тука — той показа адамовата си ябълка, която беше колкото средно голям женски пестник — с клюки.

Кривич разбра, че става дума за нещо сериозно, та захвърли мистрията и в едно ведро се изми — не само ръцете, но и гърдите. После забра с ръка и Беро, който малко по-нататък — същински Голиат! — носеше по дървените стълбички камъни, дето биха се опънали и на двамина обикновени люде. Малко по-късно четиримата вече седяха на една скала край морето.

— В Созопол става нещо измамно, не мога да намеря точната дума за него — започна Тихо направо; гласът му надвиваше грохота на прибоя. — Отгоре е гладко (доколкото изобщо може да е гладко в този град), но под повърхността се усеща, че всичко ври и кипи.

— Ще рече — намеси се Влад, — като това вълнение. Мъртво. Уж дебелите вълни са лениви като търтеите на кастрофилакса, пък ударят ли те с цялата си мощ!… Такава вълна̀ веднъж изтръгна кръмилното весло из ръцете ми.

— Именно затова дойдох — продължи Тихо. — Да разкажа на Кривич, та никаква вълна̀ да не може да го изненада и да изтръгне кръмилното весло от неговите ръце.

В Созопол се разчуло, че Драголюб ходил чак до Търновград и се е виждал със Светослав Тертер. Молел да бъде освободен, така се приказвало. Но царят с добро или лошо го накарал да остане.

— Защо? — попита на свой ред Беро. — С какво Драголюб е толкова нужен на короната?

— Ако знаех, сега короната щеше да е на моята глава, дребосъче — беше насмешливият отговор на Влад.

— Бъди благодарен, че не е — не му остана длъжен бързорекият Тихо. — Какъвто си мощен, ще те смачка на кюфте. — И се изкиска: — Най-кокалестото кюфте, виждано нявга под небето на България…

Кривич беше нетърпелив за новините от Созопол, но не прекъсваше хората си. Той обичаше този техен начин на разговор. В него усещаше самоувереност и сила — най-важното за мъже, на които поне веднъж в седмицата се налагаше да излагат живота си.

Но всъщност най-голямата новина на Созопол се наричала барон рицар Анхел ди Буѐнафорту̀на, продължи Тихо. И доволен от въздействието на думите си, повтори разчленено: ба-рон ри-цар Ан-хел ди Бу-е-на-фор-ту-на. Сега за града той представлявал онова, което преди няколко месеца било идването на „Кротушка“, че и нещо отгоре.

— Разкажи малко повече за него — подкани го Кривич.

— Видях го, и то неведнъж. И това не е никакво достойнство за мене, защото баронът комай има за първостепенна грижа да се кипри навред из Созопол. Хубав мъж, не може да му се отрече, нагизден като за прием при царя, но си личи, че под труфилата си носи мъжка сила, не купчина кокалаци като на нашия Влад. Има и отличен кораб. Дромон, но пригоден за бой, не за товар. Има си и някакво име, ама е написано с такива букви, че не разбрах нито една. Иначе ми се вижда бърз и повратлив; не се засягай, Беро, но комай излиза насреща на твоя „Добродушко“.

Този Анхел ди Буенафортуна се появил преди четири-пет дни в Созопол. Но всичко около него намирисвало на тайнственост. Засега единствената по-сигурна мълва за него била, че имал такъв характер, че дори каталаните не могли да го търпят между себе си и го изпъдили.

— Не го търпели дори каталаните? — не повярва на ушите си Кривич.

Той имаше основание да се изненадва — по онова време каталанин и свиреп негодник бяха равнозначни понятия.

За тях се говореше, че родината им била някъде в предалечна Иберия[129]. Бяха армия от 6500 превъзходни войници и отчаяни авантюристи, съставени предимно от обеднели каталонски рицари, която предлагаше умението, кръвта и нечуваната си жестокост на онзи, който й платеше най-добре. Воювали тук-там из Европа и в Сицилия, каталаните (така бяха известни те) предложиха услугите си и на Византия. Император Андроник II Палеолог ги прие с радост и веднага ги прати в Мала Азия срещу турците. Беше им обещал пребогати възнаграждения, а на предводителя им Роже Дьо Флор даде титлата кесар и племенницата си за жена. Каталаните оправдаха заплащането си и в няколко поредни сражения нанесоха тежки поражения на турците. Но при заплащането Андроник се опита да ги измами, като им предложи жълтици, в които имаше малко злато и повечко мед. Каталаните отговориха с безумен гняв, което за люде от тяхната порода винаги означаваше поредица от кланета. Андроник побърза да оправи отношенията си с тях, прехвърли ги на европейския бряг и ги изпрати срещу българите. Но в лицето на своя зет дьо Флор той виждаше опасен съюзник, който поради роднинството си с императорския двор лесно можеше да се превърне и в претендент за престола. Затова покани каталанския вожд в Адрианопол[130], уж да си оправят сметките, а съимператорът Михаил се погрижи той там да бъде предателски убит (1305 г.). Смъртта на главатаря им доведе каталаните до луда ярост. Те се настаниха в Галиполския полуостров, обявиха се за самостоятелни и вече под предводителството на Беренгар де Рокафорте в продължение на две години и половина подлагаха Византийска Тракия — от Цариград до Плъвдив[131] — на нечувани опустошения. Много градове и по-малки селища бяха предадени на сеч и огън, населението унищожено или продадено в робство, плодната земя превърната в пустиня[132]. Малко по-късно — за радост на едни и за ужас на други — каталаните свърнаха на югозапад и се установиха в Тесалия.

Имаха право да се чудят Кривич и най-близките му помощници: какъв ли трябва да е този Анхел ди Буенафортуна, че да бъде нетърпим дори в редиците на каталаните?!

Всичко в него намирисвало на измама, продължи разказа си Тихо. Името му вероятно било измислено. Намерил се човек в Созопол да разбира езика на иберийците, който превел, че името всъщност означавало Ангел на Добрата Сполука; абе не че не можело да се случи такова име, но то много повече подсказвало за прякор на човек, който е избрал меча и сполуката за своя пътеводна звезда.

После — баронската му титла. Той си държал на нея, готов бил да извади нож срещу всеки, който му я оспори, ала моряци, пътували до Галиполи и търгували с каталаните, разправяли, че самите кръвопускници на Беренгар де Рокафорте не били чували по техните далечни земи да има баронска фамилия с името Буѐнафорту̀на. Впрочем не знаели дори обикновен род с такива име, камо ли баронски.

И още — рицарското му звание. Анхел ди Буенафортуна разправял, че получил златните си шпори[133] лично от крал Филип Хубавия[134], докато — обратно — злите езици твърдели, че в земята на франките имало подписана смъртна присъда за този „герой“ и че сам крал Филип бил определил голяма награда за главата му.

— На Созопол сякаш не достигаше другата поквара — глухо продума Влад, когато Тихо завърши, — та сега и този Анхел-Не-Знам-Какъв-Си…

— Нещо ми подсказва, че ще видим и патим от него… — присъедини се към недоволството му и Беро.

— Може би всичко да зависи и от нас — замислено проточи Кривич. — Дали ще направим така, че силата на каталанеца да ни служи, а не да бъде срещу нас. Ако не — да го сразим благодарение на собствената му сила.

— Какво искаш да кажеш? — стрелна го изпод вежди Тихо.

— Има такъв похват в двубоите с мечове. Силен, много силен противник срещу тебе, пък с малко сръчност можеш да направиш да стане жертва на собствената си сила.

— Питам за другото, Кривич. Как очакваш да сме един до друг с такъв човек, какъвто току-що ти го описах?

Дясното рамо помръдна неопределено.

— Мигар галеоттите, които наследихме от Маурицио ди Чекини, са по̀ стока? До един са с присъда за тежки провинения. Ала успяхме да ги привлечем на наша страна и досега поне аз не зная някой от тях да е измамил доверието ни. В края на краищата ако питаш генуезците, и ние не сме цвете за мирисане. — Кривич помълча малко. — Друга вест от Созопол, Тихо?

— То не е вест, а по-скоро неясно предчувствие. Помниш ли онзи грък, дето го обдарихме с камъни и водорасли?

— Как не, Ставрос Априн. — Кривич се засмя. От сърце — при него друга усмивка изобщо не съществуваше. — Да му се чудиш на ума, че си е присвоил не друго, а името на Априн. Ами че тъкмо Априн е бил онзи злополучен пълководец, когото преди четвърт век Ивайло така хубавичко е отупал в проходите на Веригава[135]. От неговите пет хиляди души не е останал дори един-единствен човек, който да разкаже как са яли пердаха… Та какво за Ставрос Априн, Тихо?

— Около този човек витаят много тъмни и неясни неща, Кривич. Пират, който нито има кораб, нито плава с чужд, пък кесията му винаги издута до пръсване от перпери; разправят, хвалел се сам, че ако няма поне една литра[136] злато отгоре си, се чувствувал като без пари… Откъде толкова злато в кесията на „сухия“ пират, Кривич? И да кажеш, че го прахосва по комар или жени — не. Купува хора. Купува всякакъв възможен измет…

— Пък такъв — дал Бог в Созопол — вметна Влад.

— … държи негодниците на плата, пък не ги използува за нищо. Защо? А наши верни люде ми разправяха, че ден през ден при него пристигали разни тайнствени пратеници от юг…

— От Цариград? — прекъсна го този път Беро.

— Че откъде другаде ще идват пратеници при един ромеец? Пристигали те под плаща на нощта, шушукали си и също така по тъмно се измитали. Не му е чист косъмът на този човек, помнете ми думата.

— Ще я помним — кимна Кривич. Не личеше да се е загрижил особено. — А сега елате на градежа, приятели. Не, не да помагате — елате да погледате тези чудо-майстори от Железната планина. Златни ръце им дарил Бог, просто е радост на сърцето да следиш работата им.

Той стана пръв. Другите без особена охота го последваха. Последен се изправи кръмчията Влад.

XI. … а на български се казва „хытрост воинствена“[137]

 

В един тих и слънчев ден през началото на октомври откъм Созопол се видя струйка дим, която събуди всеобщо любопитство всред мъжете на остров Свети Иван. Необикновеното в нея беше цветът й — такъв оранжев дим комай никой досега не бе виждал. И докато хората заспориха дали цветът наподобява невен или минзухар, съвсем друго бе въздействието на тази гледка върху Кривич. Той се облече набързо, нареди да изтикат в морето една ладия и накара двамата, които седнаха при веслата, да гребат колкото се може по-бързо към града.

Когато слезе на сушата, Кривич последователно направи две неща: даде си вид на човек, който скита безцелно, сякаш не може да се реши в коя от четиридесетината пивници да се отбие за чаша вино, а същевременно така премина на зигзаг по кривите улички на града и на няколко пъти дори се върна по стъпките си, докато се увери, че никой не вървеше по петите му. Извършил тези две предпазни действия, той не влезе, а просто се шмугна в една къща. Ако наистина го бяха следили, никой нямаше да сбърка — тук беше задната врата на странноприемницата „При Точилката“.

Той прекоси някакво тремче и влезе в самата сграда. Озова се в онова внушително по размери помещение, в което Спасуна Точилката държеше бъчвите с вино от различни краища на Българско, ако не и на света — някои от тях надминаваха два човешки ръста. Както и Кривич предполагаше, жената вече го чакаше на един стол до отсрещната стена. И като го видя, пълното й лице разцъфна в широка усмивка.

— Здравей, дойке — поздрави Кривич сърдечно и с уважение.

— Здравей, момчето ми. — Тя, разбира се, не стана да го посрещне; щеше да бъде голямо мъчение за дебелото й тяло. Но Кривич се приведе към нея и те се разцелуваха по двете бузи.

— Докъде върви строежът, Кременчо? — осведоми се жената.

— Грубата работа е готова. Сега едни измазват, други правят дървенията. Тъй или иначе, ако е рекъл Бог, ще се зимува на Свети Иван. Но ти не от интерес за градежа запали уговорения огън, нали, дойке?

— Иска ли питане? — Тя имаше дебел, мъжки глас, който по сила много малко отстъпваше на Тиховия. — Всъщност донякъде ти сам го рече, момчето ми: „ако е рекъл Бог“. Аз пък ще добавя: „Ако е рекъл Бог и твоят приятел Спарвиеро.“

— Аха — кимна с разбиране младият мъж. — Имаш вест от Константиновия град…

— И тя ми се стори така важна, че реших за пръв път да се възползувам от онзи прашец в жаравата. Блазко извърши останалото.

Той притегли едно столче и седна срещу нея.

— Слушам те.

— Онзи генуезки капитан, на когото ти подари живота, се оказа честен човек. Спарвиеро наистина си е преустроил кораба „Санта Кроче“ и преди два дни е излязъл да те търси в Понта. „Санта Кроче“ приличал досущ на предишния, само че сега в търбуха му вместо скъпи платове, драгоценности, подправки и редки вина от островите има четиристотин воини, с каквито някой би дръзнал да тръгне да завоюва цяло царство. Те са изненадата, приготвена за тебе, Кременчо.

— Всъщност изненадите станаха две — каза сериозно мъжът. — Че корабът продължава да прилича на търговски и че носи толкова войска. Хвала и чест на Маурицио ди Чекини, действително се показа благороден мъж. А ти сигурна ли си в сведенията си?

— Искаш ли да говориш лично с човека, когото пратих в Цариград, след като научи за подготовката на Спарвиеро?

— Не. Нека както досега никой не разбере, че се познаваме…

— … от първия вик, с който поздрави света — завърши тя вместо него. — Моят човек е успял дори да проникне в Пера и да работи в генуезката корабостроителница. Каквото казва, видял го е с очите си. А после е уморил три коня под себе си, за да ми съобщи навреме.

— Възнагради го, както подобава, дойке. — Тя потвърди мълчаливо. — А за плановете на Джанлука Спарвиеро?

— Напил е до безпаметство кръмчията му и ги е измъкнал от него. Спарвиеро е поел по правата линия от Цариград до Кафа, а ще се върне по другата — от Ликостомо към Цариград.

— Умно — призна Кривич. — Иска да преброди местата, където аз причаквам корабите със знака на грифона.

— Има и продължение, момчето ми. Ако не те срещне, „Санта Кроче“ ще приближи насам. И усетят ли, че си на острова, ще стоварят войската си там.

— Рисковано…

— Не толкова. Защото ще имат помощ. Стигне ли се до напад върху Свети Иван, един тукашен негодник ще ги подкрепи с двеста пирати. И по предварителен сговор ще ударят така, че ти, както е думата, да се озовеш между два огъня.

— Анхел ди Буенафортуна?

— Не. Ставрос Априн с убийците, които наема напоследък.

Кривич не скри изненадата си.

— Този ромеец ме учудва — каза. — Ако ще звездите да свали от небето, няма да повярвам, че плаща луди пари да наема разбойници само за да ми отмъсти за раклите с камъни. Но каква може да е истинската му цел, просто не проумявам.

— Права ли съм била да те призова с жълтия прашец, Кременчо?

В отговор той стана от мястото си и отново я целуна.

— Само за това ако беше идването ти в Созопол, дойке, и преобразяването ти в гостилничарка, пак е било за превелика полза.

— А да знаеш как ми е мъчно за Виза, момчето ми — въздъхна дебелата жена. — Сега там въздухът ухае на наляти със захар грозда, на шира̀, на плодородие…

— Не съжалявай, щом ще спасиш човека, когото си закърмила с млякото си. Ами че аз те имам почти за майка!…

— Наистина ли вярваш, че ще се спасиш, Кременчо?

— Не само вярвам, а съм сигурен. Щом съм предупреден, в боя аз ще бъда по-силен от Спарвиеро и неговите четиристотин воини. За победата ще имаш голям дял и ти, дойке. И още отсега ти благодаря за това.

Като се върна на Свети Иван, Кривич свика на бранен съвет най-близките си помощници. Освен Влад, Беро, Сръдан Белязания и Тихо, тук беше също Добрил. Него Беро го бе въздигнал в главен кръмчия на „Добродушко“ и в няколкото набега по морето Добрил бе доказал, че е вещ не само с голямото кръмово весло, но изобщо с корабните дела.

След като им разказа за опасността, която ги грози, повечето от помощниците бяха на едно мнение: да излязат срещу „Санта Кроче“ с двата кораба, с ловко маневриране да го нападнат от двете страни и с едновременен двоен абордаж да надвият генуезците. Кривич обаче не се съгласи — при такава крупна морска битка неизбежно щяха да се дадат много излишни жертви („От нас, също и от генуезците — каза той. — А нали все пак те не са виновни, че Джанлука Спарвиеро поставя отмъщението си над всичко…“). Вместо това той предлагаше силите си да разделят на три. Срещу „Санта Кроче“ да излезе само той с „Кротушка“, като обаче вземе най-опитните корабници, най-силните галоери и най-решителните водни ратници. Беро с „Добродушко“ да остане в залива на Созопол с една-единствена задача: да следи за действията на Ставрос Априн и ако той с панфилите (пиратите разполагаха предимно с панфили и нефове) реши да нападне острова, да го удари откъм гърба още в морето между сушата и Свети Иван. Третата част Кривич щеше да остави на острова под началството на Тихо. Щяха да бъдат най-малобройната група, но съставена само от опитни бойци (по-късно, когато се разбра какво предстои, към тях доброволно се присъединиха и майсторите-зидари от Железна планина — не само защото не им даваше сърце враг да посегне на току-що построеното, но и през дългите месеци на съвместна работа бяха се сприятелили с мнозина от хората на Кривич). Те трябваше да действуват заедно с водните ратници на линьо „Добродушко“ и да пазят Свети Иван откъдето и да дойдеше опасността.

Както ставаше обикновено, това мнение се наложи. Но Кривич не пое веднага да търси „Санта Кроче“. Преди това той положи много грижи за подготовка. От „Кротушка“ той свали всичко излишно, до последния пирон. Прегледаха и изкърпиха, където трябва, ветрилата, а опитни гмуркачи почистиха подводната част на бордовете. „Искам такъв бърз и маневрен кораб — повтаряше Кривич, — все едно че го теглят тритони[138] и делфини.“ Най-после дойде определеният ден. Корабниците се наловиха на руданите[139] и изтеглиха котвите. Сръдан даде знак и тръбачите надуха роговете[140]. Неколцина се изкачиха с маймунска пъргавина по вантите[141] и откачиха ветрилата от реите. Лекият ветрец откъм поненте изду платната, петдесетте весла се забиха като едно в морската повърхност и корабът с черния лъв на мачтата бързо се отдалечи към открито море.

… Стана така, че двата кораба се срещнаха още на следното утро. Приличаше на случайност, но не беше — всъщност Спарвиеро бе пошетал из обичайните „ловни полета“ на Кривич и сега, следвайки плана си, се бе отправил да се разправи с него (според собствения му израз) в леговището му. Разпознаха се отдалече — и на двете палуби имаше опитни корабници, които можеха да отличат особеностите на кораба отдавна преди да се види пряпорецът му, още по-малко — името. Разпознаха се, повтаряме, и се насочиха точно един срещу друг, сякаш с намерение да се сблъскат нос с нос и таран с таран. По-бързо от двата се движеше „Санта Кроче“, но това не беше поради качествата на кораба, а защото през нощта вятърът се бе извъртял и отначало със слаби пориви духна маистро, после, вече много по-силно, обърна трамонтана, а това облагодетелствуваше генуезеца.

Когато ги деляха само две поприща и вече се забелязваха подробностите, Кривич даде заповед по най-по̀казен начин да се готвят за абордаж. Едни приготвяха канджите, други захванаха да надяват ризниците, морските ратници застягаха лъковете и колчаните със стрели, на палубата лъснаха и мечове. А след още едно поприще последва гибелната грешка на „Санта Кроче“: не на Джанлука Спарвиеро, не и на корабниците му, а на воините в трюма, на които очевидно нервите не издържаха. Те не можаха да понесат да започнат битката така, натъпкани като говеда в долния кат на галерата, и с бранни подканяния един към друг изскочиха на палубата. При вида им Кривич много майсторски изигра изненада. От височината на командната си площадка той извика няколко резки повеления, които се чуха чак на генуезкия кораб. Влад, който бе чакал този момент, та си бе взел и помощник, не натисна, а направо легна с цялото си кокалесто тяло върху широкото кръмно весло. Други се заизкачваха на ръце по въжетата и дадоха подходящ ъгъл на реите. И в резултат „Кротушка“ толкова рязко зави на запад, че левият й борд загреба малко вода.

Така корабите се разминаха на петдесетина стъпки разстояние (по-късно някои галоери разправяха, че за едно-две загребвания веслата на двата кораба са се заплитали едни в други) и вместо очаквания сблъсък започна преследване. Сега обаче трамонтана духаше благоприятно и за по-бързата „Кротушка“, та преследването всъщност се диктуваше от Кривич. Ако го искаше, той би могъл дори да вземе такава преднина, че още преди залез-слънце Спарвиеро да се откаже от гонитбата. Но Кривич не желаеше това. Той поддържаше разстояние колкото два хвърлея със стрела, а когато „Кротушка“ набереше преднина, по знак на Сръдан Белязания галоерите понамаляваха старанието, с което теглеха веслата, и предишното раздалечение се възстановяваше. Напразно комитът на „Санта Кроче“ и помощниците му щедро раздаваха удари с камшици наляво и надясно[142] по гърбовете на галеоттите — те гребяха с всички сили, но не можеха да стопят разстоянието до пиратския кораб.

Пладне отмина, постепенно слънцето се наклони пред носовете на двете галери, а преследваните се движеха все по същия начин — достатъчно далече, за да бъдат извън обсега на генуезките стрели, но и достатъчно близо, за да не намалява стръвта на Спарвиеро. И тогава изведнъж се видя, че точно пред тях имаше земя; за генуезците това бе земя като всяка друга, но Кривич и хората му веднага разпознаха, че това е Медни рид над Атиа. На „Санта Кроче“ се разнесоха радостни възгласи, там явно мислеха, че сега, когато пред „Кротушка“ се възправяше сушата, тя нямаше да има накъде да бяга и подготвената кървава разправа щеше да настъпи. Наглед нещата щяха да се развият точно така, ако на борда на „Кротушка“ не бе последвала неочаквана маневра. Когато корабът беше само на поприще или поприще и половина от скалистия бряг, той рязко промени хода си, като зави точно на юг. Спарвиеро, който го подгони направо, се надяваше, че спечеленото разстояние ще бъде достатъчно, за да застигне пирата. Ала и този път се излъга — трамонтана издуваше до спукване големите ветрила на „Кротушка“, та тя пак набра предишната си преднина.

Така един зад друг двата кораба прекосиха някакъв (Спарвиеро не го намери на картата си) недълбок залив и пред тях се показа позната гледка — вдясно вдаденият в морето полуостров на прастарата Аполония[143], а на три или четири поприща пред него — пиратското убежище Свети Иван. Джанлука Спарвиеро доволно потри ръце: наистина не успя да осъществи отмъщението си в открито море, но затова пък събитията явно отиваха към резервния план — Кривич щеше да потърси укритие в своето полуживелище-полукрепост, „Санта Кроче“ щеше да изсипе мощната си войска откъм морето, ромеецът Априн щеше да нападне откъм брега и тогава…

Но какво ставаше, за Бога? Кривич не знаеше да пристава при северен вятър ли? Защо не свърваше наляво към острова, а продължаваше в широкия пролив между него и сушата? И дори не се движеше по средата, а избягвайки две скалисти островчета, вземаше курс малко на югозапад, с който още повече се отдалечаваше от убежището си?[144]

Именно тук „Кротушка“ забави ход и разстоянието между двата кораба чувствително се скъси; вече някой по-добър майстор на лъка би могъл да я достигне със стрелата си. И точно тук последва сгромолясването. С вече познатата на Спарвиеро маневреност галерата на пирата рязко изви наляво, но измина само половин поприще и пак извърна нос право на юг. „Санта Кроче“ продължи направо и…

… И със страхотен грохот се надяна на риф, който никой досега не бе забелязал. Хората изпопадаха; едната мачта се пречупи, като затисна няколко от галеоттите, кръмовата надстройка се пропука. Джанлука Спарвиеро още не можеше да се ориентира в станалото, за да предприеме нещо, когато трамонтана и високите вълни издигнаха още веднъж „Санта Кроче“ и повторно го тръшнаха върху рифа, като направиха кила му на трески. Великолепната галера, гордост на Генуа, не издържа, пречупи се подобно на суха пръчка на две, като носовата половина потъна от южната страна на рифа, а кръмовата се вирна почти отвесно от северната и така изчезна в морските дълбини.

Вече нямаше място за никакви заповеди — всеки трябваше да се спасява както може. Мнозина бяха погълнати от морето: от воините — които не свариха да се освободят от ризниците си, изплетени от железни колелца, и от галеоттите — на които не стигна времето да строшат веригата, приковаваща ги към седалките. (По-късно в един доста мрачен доклад до Комуната Джанлука Спарвиеро щеше да пресметне загубите си на около двеста и четиридесет души! А щяха да му отговорят, че може би е проявил скромност при изчисленията… Ала и не му придиряха много — поне половината от издавените бяха галеотти, пък тях Генуа не ги броеше много-много за хора…) Спасение намериха предимно онези, които или бяха великолепни плувци, или успяха да докопат нещо дървено от потъналия кораб. Между тези последните бе и Джанлука Спарвиеро.

Междувременно „Кротушка“ направи ловък поворот, приближи и корабниците й започнаха да спасяват корабокрушенците. Откъм Свети Кирик се появи и „Добродушко“ и подхвана същото в по-трудната, наветрената страна северно от рифа. Впрочем не закъсняха и пиратски ладии от различни големини, но тяхната цел не бяха пострадалите хора, а заграбването на едно-друго от престаналия да съществува „Санта Кроче“.

Когато вече не се виждаше някой да маха за помощ, галерата и линьото се отправиха към Созопол. Спарвиеро се бе случил на „Добродушко“, но Кривич изиска да го прехвърлят на неговия кораб. За негова — на Кривич — чест трябва да се каже, че не произнесе нито един подигравателен звук, а точно обратното: с изискани думи изрази съчувствието си за участта, сполетяла капитана. Обратното — генуезецът бе в толкова мрачно настроение, че не можа дори да благодари за спасението си.

— Каква ще бъде съдбата ни, капитане? — попита.

— Ще ви предам на управителя на Созопол. Поемаш ли отговорността за людете си, или да ги навържа двама по двама?

— Приемам. За тях аз все още съм капитанът… макар че корабът го няма вече. Но ти не отговори на въпроса ми, капитане.

— За съдбата ли? Откровено казано, не зная, никога не съм бил сухоземен служител на царя. Но предполагам, че ще ви задържат и ще пратят вест в Цариград да дойде кораб да ви прибере. Впрочем и да донесе тлъстата вражда, която дължите, загдето „Санта Кроче“ за втори път наруши принадлежащата на България част от морето. Или отново ще оспориш, че си нарушил българските води, капитане?

Джанлука Спарвиеро преглътна иронията, която се съдържаше в тези думи. Обърна поглед назад през кръмата и дълго, дълго се взира към Паликари. Сега, когато беше известен за него, той ясно видя как подгонените от трамонтана вълни се разбиваха в рифа.

— Беше бойно щастие, Кремен, син на Видул.

— Кривич — поправи го пиратът. — Онзи Кремен не съществува вече.

— Добре, нека да си Кривич. Но ще повторя, че победата ти (доколкото това изобщо може да се нарече победа) се дължеше на бойно щастие, не на воинска сила или на корабоплавателно умение.

— Ние на български го наричаме „хытрост воинствена“. Да познаваш морето там, където ще се състои сражението, и да го превърнеш в свой съюзник, е част от военното изкуство, капитан Спарвиеро.

Генуезецът така яростно стисна челюсти, че зъбите му изскърцаха. И не изрече нито дума повече — сега би било нелепо да сипе предишните си заплахи. Но че не се бе отказал от обещанието си за мъст, това сякаш бе дамгосано върху лицето с черните очи и гърбавия нос.

Двамата слязоха заедно на брега още с първата ладия, която започна да разтоварва пленниците-корабокрушенци. И тук в един миг с Кривич стана рязка промяна — посърна, лицето му загуби цвета си. Генуезецът усети необяснимия обрат в настроението на своя победител и проследи погледа му. На тридесетина крачки от тях пристанищна ладия бе заета да товари обкована ракла и друг по-лек багаж, за да ги превози до един неф, спрял недалеч от брега. Около корабниците се въртяха няколко стражи и две девойки; мъжкото прозрение подсказа на Спарвиеро, че промяната в пирата се дължеше на по-високата и по-слабата от двете — онази с тъмнокестенявите коси и високото мраморно чело.

Момичето също погледна към тях. Кривич я поздрави с учтив поклон. Тя му отговори, но толкова студено, че на генуезеца се стори сякаш отново го облива октомврийското море…

XII. Тъмни облаци над главата на Кривич

Месеците, които изминаха, окончателно утвърдиха славата на Кривич като страшилището на Понта. Този човек като че бе сключил договор или с Посейдон[145], или със самия Велзевул[146], та нехаеше към всичко онова, което през зимата стъписва и най-добрите капитани — пронизващия леден вятър, бурите с гигантските вълни, обледеняването на галерата, вихрушките, които откъсват платната и трошат мачтите… Двата му кораба бродеха навред между подстъпите на Веригава на запад и на Кавказ на изток, дръзко се появяваха ту пред ромейските пристанища на юг, ту пред генуезките колонии по северния бряг на Понта. Тъй или иначе за около половин година един-единствен генуезки кораб успя да премине през тази своеобразна морска обсада, за да достави в Тана[147] и Кафа продоволствие и поща, но не така щастлив бе и обратният му път — Кривич го завладя с абордаж, остави на корабниците само храна и вода колкото за пътя до Пера, а всичко друго — богатите товари от земите на Хазария и на татарите — отиде в трюмовете на неговата „Кротушка“.

Това сякаш се видя недостатъчно на този човек, та той започна по-често да посвещава „вниманието“ си и на византийските кораби. Поводът беше, че веднъж генуезците се опитаха да поддържат връзката с колониите си чрез ромейска галера; Кривич наистина трябва да го е разбрал от Сатаната, защото не само не допусна осъществяването на тази хитрост, но после започна „да си го връща“ почти на всеки срещнат византийски съд. Не стига това, но той на два пъти влезе в големите ромейски пристанища Трапезунд[148] и Килиос[149], на три крачки от Константинопол, както е думата, на бърза ръка прибра съдържанието на по един закотвен там кораб и изчезна, преди някой да се сети да организира преследването му.

Последицата беше, че още преди пролетта да влезе в пълните си права, жълтото знаме с черния лъв се превърна в кошмар не само за генуезците, но и за ромеите. И стана така, че след кратка размяна на писма с бързи гончии[150], в последните дни на април съимператорите на Византия Андроник и Михаил проводиха важно пратеничество в Търновград. А че беше важно, личеше не само по богатите дарове за цар Тодор Светослав, но и от избора на апокриспария — империята се представляваше не от кого да е, а от Лъв Мелисин, протоиракарий[151] на Андроник и един от най-близките му съветници. Отначало Светослав Тертер имаше намерение да приеме знатното пратеничество според установените обичаи — ще рече в престолната зала, с целия синклит наоколо и прочие — ала по молба на самия апокриспарий срещата се състоя в съвсем затворен кръг. Царят го прие в работната си стая и в присъствие само на протостратора Диман (за него в Цариград се говореше, че бил от простолюдието и достигнал до ранга на втори човек във войската след владетеля само благодарение на личната си храброст, верността си към Светослав и вродената си дарба не да разсъждава, а да чувствува развитието на боя) и на Йоан Век.

За този Йоан Век си заслужава да се кажат няколко думи повече. Знаеше се за него, че е чистокръвен созополец по род, посветил се на младини на духовното поприще и достигнал до самия връх — станал патриарх на Византия. Да, но не се задържал дълго на патриаршеския престол — всичко на всичко седем години. Причината: чепатия му созополски характер. В 1303 година императорът пожелал да повиши цените на някои от основните храни на трапезата на обикновените люде, а Йоан ХIII решително се противопоставил; стигнал в дързостта си дори до там да предупреди, че ще откаже да изпълнява патриаршеските служби, ако Андроник присъствува в църквата. Императорът се опитал на няколко пъти да се спогоди с непокорния патриарх, но Йоан Век държал на своето по созополски. И се случило онова, което става открай време, когато властта се сблъска с неизгодната й истина, дори когато тя се изрича от главата на църквата — в двубоя победила властта. Андроник потърсил услугите на продажни епископи и митрополити, свалил непокорника от патриаршеския трон и го заточил в родния му Созопол. Там година по-късно го заварил Светослав Тертер след битката при Скафида и го отвел със себе си в престолнината.

Особено беше положението на Йоан Век и в Царевец. Никой не бе присъствувал на тези разговори, но се приказваше, че Йоан при всяко оставане насаме с царя го засипвал с молби да се върне във Византия, на които неизменно получавал отговор от рода на: „Ама да, разбира се, само че не му е дошло още времето.“ Пък иначе Светослав се отнасяше към него като към най-личен гост. Напомняше му, че майката на Йоан е била чистокръвна българка, така че той трябва да се чувствува между свои, публично заявяваше, че не признава низвергването му и се отнасяше към него като към истинския и единствен патриарх на Византия. В съответствие с това го обграждаше с удобства и вкусни трапези, подчертаваше му доброжелателността си, но не му позволяваше никакви лични връзки с Цариград.[152]

Такъв беше човекът, когото по кой знае какво свое хрумване Тодор Светослав покани да участвува и на срещата с Лъв Мелисин — казано между другото, отдавнашен познат и почти приятел на патриарха. Апокриспарият заведе на срещата само един тълмач и нито човек повече; в първия момент царят понечи да отпрати тълмача — от времето на заложническите си години в Цариград той говореше гръцки по-добре от мнозина ромеи — но веднага се отказа; тълмачът щеше да превежда на Диман, който не знаеше нито една гръцка дума.

След неизбежната церемония по връчването на даровете Лъв Мелисин изложи целта на своето пратеничество. То можеше да се изрази и с една-единствена дума: Кривич. Но протоиракарият нямаше да бъде византийски велможа от девет колена насам, ако говореше така кратко и ясно. Той започна с многословно встъпление за „благодатното примирие, настъпило между империята и царството подир онова злощастно недоразумение при Скафида“, после премина на събитията от последната година, като описа надълго и нашироко всички пакости, които Кривич бе сторил на Византия и на нейния добър съюзник Генуа…

— На твое място не бих споменавал в тази стая името на Генуа, благороднико — прекъсна го остро Светослав Тертер, като наруши осветените от обичая правила за разговор с апокриспарий. — Няма да спечелиш нищо, ако изтъкваш приятелството ви с тази държава, която вече цяло десетилетие нарушава законите на царството ми, пренебрегва и нормите на корабоплаването, а неотдавна стигна до там, че дори ме заплашваше с война.

Лъв Мелисин преглътна шумно — думите не му идваха лесно.

Когато се поокопити, той съобщи предложението, което „венценосните и богонравни императори Андроник и неговият син Михаил“ изпращаха чрез него на „своя събрат во Христе и по владелческа корона“ Тодор Светослав. Ако се съкратят витийските усуквания в словото на протоиракария, предложението се свеждаше до следното. Царят на българите да нападне по суша „това змийско гнездо“ Созопол и да унищожи до крак или да принуди пиратите да го напуснат завинаги, а междувременно така да укрепи пристанищата по цялото крайбрежие на дареното му от Бога царство, че те да не намерят там укритие. Византия обещаваше да направи същото със своето крайбрежие, „а Ге…, тоест, а някои нейни съюзници“ щяха да поемат грижата за останалите брегове на Понта.

— Благочестиво начинание — побърза да го подкрепи Йоан Век.

Той беше любопитна фигура, този Йоан Век. Върлинест и мършав като отшелник (макар че — ако се дадеше ухо на онова, което си говореха слугите в двореца — на трапезата проявявал охота за трима), с подвижни като на хищник очи и със силно прошарена брада, която подстригваше по много необичаен начин — тясна, пък дълга до под пъпа.

— Щях да се сгромолясам от стола, ако беше рекъл обратното, твое препоподобие — студено рече царят. — А ти, Димане?

Макар и също далеч не в първа младост, Диман бе пълна противоположност на патриарха. Само малко над среден ръст, той беше толкова плещест, че изглеждаше нисък. Имаше широко, простовато лице, прям поглед и изражение, на което трудно може да се даде друго определение освен суровост. Говорът му напълно отговаряше на изражението — сух, рязък, все едно всяка дума бе военна повеля.

— Напълно се противопоставям както на уважаемия апокриспарий, така и на негово преподобие — каза Диман. — Царството и самият ти, господарю, ще станете за посмешище на света, когато се разчуе, че провождаш войски да воюват срещу собствените ти подвластни градове.

Боже, какво ли биха помислили Лъв Мелисин и Йоан Век, ако знаеха, че не много отдавна Светослав почти със съвсем същите думи бе отказал намесата си на дукса Драголюб? Или не, няма нужда да викаме на помощ Бога — двамата хитри ромеи великолепно умееха да направят сметка колко е две и две, та отговорът не би ги затруднил.

— За да не прахосваме време в празнословие — отсече Светослав Тертер, — веднага ще ти съобщя, благороднико, че напълно споделям мнението на моя протостратор. Кривич също и в моите очи е като гноен цирей в снагата на България, ала никой не лекува циреите си с бранна сила. Войската на царството ми има други задачи.

— Това ли да предам в Константинопол, господарю?

— Точно това, Лъв Мелисин. Ала добави, че съм готов на всякакво друго сътрудничество, което няма да опозори мен и България.

Бързината, с която протоиракарият се улови за тези думи, издаде, че в Цариград бяха предвидили отказа и си бяха подготвили резервно предложение. Лъв Мелисин произнесе сговорчиво:

— От мое име ще кажа, господарю, че макар и да намирам становището на протостратор Диман твърде крайно, разбирам добре твоите задръжки. А с готовността си за сътрудничество ти доказваш, че си онзи владетел, който светът описва — мъдрият, царствено благородният, достойният за скиптъра и короната си. И от името на моите съгосподари аз ще си позволя да се обърна именно към този велик…

— И прочие, и прочие — кипна Диман. После се извини на господаря си: — Прости ми, царство ти, но докато благородният Лъв Мелисин завърши встъплението си, аз ще се уморя и няма да проумея същинското предложение.

— Смили се над протостратора ми, благороднико — рече царят, — и стигни по-накъсо до онова, което имаш още да предложиш.

Този път на Лъв Мелисин бяха нужни почти пет минути, за да се съвземе — той не бе приучен на разговор „по царевецки“.

— Със съвместни сили да смажем пирата, господарю. Да го смажем там, където той обичайно върлува — в морето. Тогава и опасенията ти, че може да станеш за присмех, отпадат от само себе си.

— Това вече е друго нещо — изръмжа одобрително Диман.

— Това вече е друго нещо — повтори на свой ред Светослав Тертер. — Но как си ги представяте тези „съвместни сили“, благороднико?

— Да образуваме една съвместна армада с по равен брой галери — български, ромейски и генуезки…

— Думите „Генуа“ и „генуезки“ забранявам да се произнасят повече под този покрив — повиши глас царят. — Не събуждай гнева ми, Лъв Мелисин, ако все пак желаеш да постигнем споразумение.

— Но защо, господарю? — дръзна да се опъне патриархът. — Все пак твоето царство не е във война с Генуа…

— Защото най-вероятно бойните действия срещу пирата да се състоят в български води. А в български води аз няма да допусна кораби на страна, която редовно, упорито и сякаш с желание да ме унижи нарушава законите, по които се управляват тези български води. — Светослав спря пронизващите си сиво-сини очи върху пратеника на императора. — Тук вие можете да изиграете голяма роля, протоиракарие. В последните години с Генуа станахте като гърнето и похлупака. И казано съвсем между нас, просто ви се чудя. Ами че ако генуезците превърнат Понта в „mare nostro“, това ще бъде измъкване на залъка не само от устата на България, но дори в по-голяма степен на Византия. А вие — пфу! — дори им дадохте Пера… Както и да е, това са си ваши работи, ако искате, дори възкачете дожа на Комуната на цариградския престол. Аз обаче няма да се съглася и няма да се примиря нито с унижаването на България, нито с охотата на Генуа да превърне Понта в „mare nostro“. Никога!

— И каква е ролята, която можем да играем ние, господарю?

— Да използувате влиянието си върху Генуа, за да се откаже тя от надменната си политика към моето царство. Нека да търгуваме, нека дори да другаруваме, ала като равни, не като господар и слуга. Тогава всички досегашни грапавини ще се изгладят от само себе си.

Лъв Мелисин размисли върху думите му и кимна.

— Не е невъзможно — каза. — Но това ще бъде един дълъг процес. Докато с пирата Кривич трябва да се справим час по-скоро. А най-засегнатата от неговите действия си е все пак Генуа…

— Може и да е най-засегнатата, но в случая ще стои само на пейката като зрител. За това е излишно да спорим, благороднико. За Генуа казах последната си дума и ще чакам онова, което ти нарече дълъг процес. Не бързам. — Между веждите на царя се появи строга бръчка. — Да се върнем на главното — предложи. — Как си представяхте в Цариград нашите съвместни действия?

— Например по седем галери от трите страни…

— Вие луди ли сте! — повторно го прекъсна буйно протостраторът Диман. — Кривич има всичко на всичко една галера и едно линьо, а вие ще пращате по десет галери срещу един негов кораб, че и нещо отгоре. Никой не удря с боздуган върху мухата на масата, пратенико.

— Съгласен съм с протостратора — подкрепи го царят. — Пет ромейски галери и пет български, това е най-голямото уважение, което пиратът заслужава.

— А командуването? — попита ромеецът. — Щом е обща армада, трябва да има и един общ началник.

— Нека да бъде вашият мегатриарх[153]… както там му беше името…

— Никифор Дермокаит — побърза да подскаже протоиракарият.

— Изглеждаш доволен от предложението ми, Лъв Мелисин?

— Няма да го скрия, господарю. В Константинопол се бояхме, че ще искаш вам да принадлежи общото командуване.

— Имам две причини за предложението си. Преди всичко да разберете, че ще бъда почтен съюзник. И второ — не разполагам с корабник, комуто да поверя такава голяма сила. Може и да не го знаете в Цариград, но след изгонването на Кремен аз още не съм назначил военачалник на корабните войски. Засега това все още се върши от Смед, син на Драгия, който бе помощник на Кремен. Бил добър и способен, казват, ала все още не го е доказал в голямо сражение.

— Няма да скрия, че свали голяма тежест от гърдите ми, господарю. Ние се страхувахме, че тъй като вероятно ще се воюва във води на царството… Но кълна се, няма да съжаляваш, господарю. Мегатриарх Никифор Дермокаит има слава на морски Велизарий.

Те се впуснаха в уговаряне на подробностите — разговор, в който от българска страна говореше предимно Диман. Споразумяха се за всичко най-съществено — какво ще е въоръжението на десетте галери, кога и къде ще се срещнат (определиха място в морето на едно денонощие път източно от Созопол), как ще търсят пирата, с какви знаци ще се разбират ромейските и българските кораби и тъй нататък, и тъй нататък. Когато свършиха и това, царят показа, че се готви да стане.

— Като че ли изчерпихме всичко, Лъв Мелисин. Върни се в Цариград и предай на венценосните си господари Андроник и Михаил, моите братя по власт и корона, поздрав и дружелюбие от мене. И не пропущай онова, което ти казах за възможността Византия да стане миротворен посредник между моето царство и Генуезката комуна.

Ромеецът се изправи пръв и започна церемониалните поклони, но точно тогава отново се обади сълзливо патриарх Йоан Век:

— А аз, царство ти? Не е ли сега най-подходящият момент да ме върнеш с протоиракария в родината ми? — Брадата на свещенослужителя трепереше по цялата й внушителна дължина.

— А, не — с непроницаемо лице отговори Светослав Тертер. — Ти си ми нужен тук, твое светейшество. В морето ще се води люта бран, а в Царевец ние с тебе ще се молим заедно и единогласно за победата на обединените оръжия на България и Византия.

С тези думи царят стана. Беше знак, че срещата е приключена.

* * *

Разговорът беше предаден дума по дума в Цариград, като не беше пропуснато да се разкаже и за хленченето на Йоан Век да бъде върнат там, където той виждаше своята родина.

XIII. „Да върви по вода“ не винаги е нещо за завиждане

Когато във Варна се получи хрисовулът[154] за предстоящото сразяване на пирата Кривич, кефалията Трошан, син на Властимир, изпадна в такова състояние, за което най-подхождат думите припадък от радост. Нявгашната омраза в сърцето на Трошан съвсем не бе загаснала; напротив — като си спомняше достойнството, с което бившият военачалник на корабните войски бе посрещнал и лишаването му от звание, и удара с бич (кефалията не забравяше също и заплахата на нака̀зания), тази омраза кървеше като прясна рана. Не спомогна за заличаването й и превръщането на Кремен в Кривич — превръщане, което отдавна не беше тайна за никого от крайбрежието, а Трошан получи потвърждение за него и от собствената си дъщеря. Защото в новото си поприще Кремен — Кривич дори надмина легендарната слава на военачалника; говореше се, че няма момче от устието на Тирас на север до Агатопол на юг, което да не мечтае да служи на кораба с черния лъв на жълтия пряпорец.

В предстоящата разправа с пирата Трошан виждаше удовлетворяване на глождещото го от години чувство. А че щеше да го удовлетвори, той изобщо не се съмняваше — крила да сложеше на своите кораби, Кривич пак нямаше да се спаси от клещите на десетте галери, поставени в ръцете на такъв майстор като Никифор Дермокаит. И като се ръководеше от тези две подбуди — желанието за мъст и пълната увереност в победата над Кривич, — Трошан съзнателно си позволи едно своеволие, което иначе, при здрав разум и спокойствие, никога не би и помислил. Използува властта си на кефалия и обстоятелството, че Смед все още се водеше помощник военачалник, за да наложи той сам да стане на командната площадка на „Отмъстителят“, като на Смед остави „Победоносецът“. Трошан не разбираше нищо от мореплаване и още по-малко — от изкуството на морската рат, през целия си живот бе пътувал само пет-шест пъти по море с пощенския неф до близките му подвластни пристанища, но той не без основание се надяваше, че други щяха да свършат черната работа, а той само щеше да присъствува, когато морската бездна ще погълне завинаги Кривич и неговите пирати. Това щеше да му плати всичко, дори морската болест, която Трошан не изключваше за себе си.

Така и стана. Смед, син на Драгия, подготви корабите, отплаваха в уреченото време (водеше, разбира се, „Отмъстителят“ с Трошан на кръмовата площадка) и също така в определения ден се срещнаха с ромеите. Византия всъщност бе изпратила по-голяма сила от обещаната — личното знаме на мегатриарха се вееше не над галера, а галеацца[155] с повече от петдесет весла и вероятно над хиляда корабни войскари в рубките[156] под седалките на галоерите.

Преди да се отправят на път, Никифор Дермокаит свика на галеацата съвещание на всички капитани. За изненада на българите се оказаха един човек повече от броя на галерите. За двойно по-голяма изненада Трошан и Смед познаха единадесетия: беше Джанлука Спарвиеро.

— Не мога да приема никакви съвместни действия в присъствието на този човек — гневно заяви веднага Смед. — Моят господар се е съгласил на съюзничеството само при едно условие — че Генуа и генуезците ще останат настрана от него. Или Спарвиеро, или аз!

Започна един дълъг пазарлък, в който на Никифор се наложи да покаже качествата си не на мегатриарх, а на ловък ромейски вития. В края на краищата се стигна до спогодба, и то след като Никифор Дермокаит гласно обяви, че Джанлука Спарвиеро ще присъствува не като съветник, а само като негов, на мегатриарха, личен гост (и затова по настояване на Смед генуезецът бе принуден да напусне съвещанието), а Трошан в ролята си на най-старши от българите заяви, че приема нарушението на предварителния сговор при това последно условие.

Едва сега капитаните започнаха същинската си работа. Уговориха още веднъж знаците помежду си и тактиката при всички възможни обстановки по време на боя. А сетне Никифор нареди да поемат на запад — оказа се, че междувременно негови кораби бяха обходили обичайните засади на пирата, не бяха го забелязали и следователно трябваше да го търсят по̀ към брега. Претърсването щеше да започне приблизително от Мона Петра[157] при Козяк[158] и да продължи на юг, докъдето най-сетне спипат „Кротушка“ и „Добродушко“; галерите трябваше да се движат ветрилообразно на зрителна връзка помежду им, като българските трябваше да заемат дясното крило, по-близкото до брега (Никифор: „За да не дадем повод за някакви неправилни тълкувания на вашия бележит владетел.“). Галеаццата на мегатриарха щеше да се движи в средата на ветрилото и при откриване на Кривич да поеме ръководството на цялото сражение.

Както предвиди Никифор Дермокаит, така и стана — десетте кораба се втурнаха като глутница вълци през морето и още на втория ден на мачтата на „Победоносецът“ се появи уговорения стяг: наблюдателите на Смед бяха забелязали двата пиратски кораба. Сигналът бързо обходи галерите, ветрилото се стесни, като преряза всички възможни пътища за отстъпление на Кривич. Сега вече пиратската „армада“ се видя от всички — галерата и линьото лежаха на дрейф[159] на около осем поприща срещу Анхиало. Не бе възможно от наблюдателниците на двата кораба да не бяха съзрели приближаващата опасност, но дълго време „Кротушка“ и „Добродушко“ изглеждаха като мъртви — нито се спущаха платната[160], нито веслата се раздвижваха, нито на палубите се забелязваше обичайното оживление като пред битка. Но после всичко се измени с такава бързина, че Спарвиеро, който стоеше до мегатриарха на кръмовата площадка, се принуди да произнесе с ядно възхищение:

— Бива си ги, проклетите! Не зная дори генуезки корабници, които биха се справили с по-голяма сръчност…

Причината за оценката му бе, че двата кораба само в минута време не само се пробудиха от мнимия си сън, но и с бързи действия се приготвиха да посрещнат нападателите си. Имаха също, изглежда, уговорка за тактиката си, понеже с ловка маневра образуваха нещо като голяма буква Т: „Кротушка“ перпендикулярно на брега с носа към открито море, а на едно поприще пред нея „Добродушко“ застана като горното на Т-то. Бяха вече толкова близо, че от корабите на преследвачите видяха златножълтите им знамена с черните лъвове.

— Луди ли са тези хора!? — изсумтя в брадата си Никифор Дермокаит. — Не си ли дават сметка, че ще ги смачкаме, преди да имат време да кажат „Веруюто“?

— Ако нямаш нищо против, ще си взема едно от знамената им за спомен — изсмя се Джанлука Спарвиеро. — Имам право на него…

Още си деляха бъдещите трофеи, когато линьото пред тях се раздвижи. Направи поворот наляво и се отправи срещу византийците.

— Аха! — снизходително каза Никифор. — Тактика, която вероятно са познавали още финикийците. Иска да се вреже между мен и съседа ми и като започне престрелката, всъщност през него да се стреляме едни-други. Но ще има да почакат, милите…

Той заповяда да издигнат на мачтата онзи пряпорец, който нареждаше на съседа му да не стреля. Пък и нямаше нужда — галеаццата носеше двеста опитни водни ратници, които положително щяха да пометат хората на линьото.

— Само не разбирам едно — учудено се обади Спарвиеро. — По червените знамена с жълтите кръстове те би трябвало да се досетят, че вие сте военни кораби на Византия. Защо, по дяволите, нападат вас, а не българските, които положително ви отстъпват и по мощ, и по опитност? Дали това не е…?

Никога не се разбра какво още щеше да предположи генуезецът. Защото българският кораб им бе подготвил нещо, което никак не наподобяваше описаната финикийска тактика. От палубата му със свистене излетя тежък камък и след секунди проби левия борд на галеаццата точно на линията, до която тя газеше във водата.

— Пробойна на левия борд! — чу се отдолу тревожният глас на комита. — Водата нахлува неудържимо, капитане!…

— Няма ли възможност да се запуши с нещо?

— Изключено, капитане. Пробойната е почти човешки ръст голяма.

— Бих дал половината от остатъка на живота си, за да имам под своите заповеди пиратския мерач на балиста[161]. — После, свестил се от първата покруса, Никифор Дермокаит предприе бързи мерки за спасение. Заповяда галоерите от левия борд да бъдат отключени от веригите и до един да се преместят на десния. Натикаха нататък и многото стотици облечени в желязо бойци, та галеаццата силно се наклони надясно, пробойната се оказа над водолинията и нахлуването на водата почти спря.

Докато се занимаваха с всичко това и вдигаха другия пряпорец със значение „Имам нужда от помощ“, от линьото излетя втори камък и отвори същата дупка в галерата, която плаваше откъм левия борд на военачалническата галеацца. На нея последва същата суетня, а сигналът „Имам нужда от помощ“ се издигна и на нейната мачта.

Неизвестно защо линьото не прояви охота да доразвие успеха си. Стига да искаше, той щеше да стигне и до двата кораба преди другите галери, които вече бързаха на помощ. И къде с удар на тарана, къде с просто блъсване да ги прекатури един след друг в морето и да види киловете им. Вместо това „Добродушко“ (дали не искаше да докаже името си?) направи широк завой и се върна към предишното си място. Това даде възможност на трите здрави галери с червен пряпорец и жълт кръст на мачтите да приближат до тежко пострадалите, да се вържат с котви четирирожки и канджи за тях и бавно да ги изтеглят настрана от боя. А той, боят, вече придоби съвсем различен изглед — сега срещу двата пиратски кораба имаше не армада от десет мощни съда с военачалник Никифоря Дермокаит, а само пет български галери с качества, които Бог знае на какво ниво бяха…

Междувременно се бе раздвижила и „Кротушка“. Кривич очевидно веднага бе познал кораба, на който бе прекарал годините от живота си, и вероятно по тази причина му отдаде „предпочитанието“ си. Той отведе своята галера успоредно на „Отмъстителят“, докато двата кораба застанаха борд срещу борд само на половин поприще един до друг. И тогава от двете палуби започна бясна стрелба на лъчниците. Стрелба и само толкова — никоя от двете галери не предприемаше някаква маневра за абордаж или друга развръзка на боя.

Останалите български галери понечиха да се притекат на помощ на „Отмъстителят“, но нищо не излезе от намерението им. Преди всичко по причина, че Трошан, който си бе присвоил правото на военачалник, не правеше каквото и да било, за да командува подчинените му кораби. А от друга страна, още няколко камъка, изстреляни макар и не така успешно от „Добродушко“, вдигнаха гейзери толкова близо до галерите, че началниците им предпочетоха да не си търсят белята и благоразумно се оттеглиха на север от битката.

Всъщност се оттеглиха само три от четирите галери. Смед с „Победоносецът“, нали бе ученик на Кремен, съвсем не показваше намерение да изостави Трошан сам срещу далеч по-опитните пирати. С добре извършена маневра той премина откъм изток и като използуваше, че „Кротушка“, вярна на името си, дори не помръдваше, с цялата сила на ветрилата и гребците се устреми да я таранира точно по средата на дължината й. Какво ставаше на кораба с черния лъв на мачтата? Толкова ли бяха увлечени пиратите в безсмисленото надстрелване с „Отмъстителят“, че изобщо не поглеждаха какво става зад гърба им? Ето, галерата на Смед, син на Драгия, вече приближаваше с пълна скорост, а от „Кротушка“ сякаш не я забелязваха.

Ала това бездействие се оказа мнимо и разчетено по време до последната секунда. Корабниците на „Победоносецът“ вече очакваха да чуят характерния трясък, който съпровожда забиването на тарана в борда на противниковата галера, когато от пиратския кораб прозвуча остър звук на меден рог. Петдесет весла не загребаха, а като че катапултираха галерата напред. Още две бързи и мощни замахвания на веслата и „Кротушка“ се оказа извън пътя на застрашително връхлитащия Смед. Кръмата на единия кораб и носът на другия се разминаха толкова наблизо, че, както после се шегуваха пиратите, ако бяха със стакани в ръка, можеха да се чукнат с корабниците на „Победоносецът“. Но докато за тази майсторска маневра хората на Кривич бяха подготвени, тя напълно изненада Смед и неговите корабници. Слисването им беше така пълно, че никой не спря галоерите. Бранната галера продължи все така устремно напред, за секунди измина половината поприще пред себе си и с все сила се вряза в борда на „Отмъстителят“. За нещастие злополучията не свършиха до тук. Галерата на Смед просто понесе върху тарана си кораба на Трошан, влачи го така още половин или едно поприще, докато „Отмъстителят“ плътно заседна на една плитчина, съществуването на която никой не подозираше.[162]

Смед най-сетне се овладя и започна да предприема необходимото за спасяване на „Отмъстителят“ и на хората от него. Не можа да направи кой знае колко — един камък, изстрелян от опитния мерач на балиста на линьото, падна толкова близо до галерата му, че строши няколко от веслата. Смед си даде сметка, че следващият изстрел на балистата ще бъде вероятно по-точен и ще изпрати „Победоносецът“ на дъното. И като остави Трошан на собствената му съдба, той даде заповед за изтегляне назад, отдели се от „Отмъстителят“ и с поворот надясно побягна подир другите три галери, които бяха взели вече достатъчна преднина. Пиратското линьо го преследва известно време, но то отстъпваше по бързина на галерата, та разстоянието помежду им бързо се увеличи.

Докато беше нанизан на тарана, „Отмъстителят“ се крепеше сравнително прилично върху плитчината. Но когато Смед се оттегли, галерата чувствително се наклони и в пробойната й с весело бълбукане се втурна морето. Трошан нямаше качествата на Никифор Дермокаит, та не знаеше какво следва да предприеме и само безпомощно кършеше ръце. И тъй като галерата всеки момент можеше да се претъркули по пясъчния насип с кила нагоре, мнозина от корабниците и галоерите, недочаквайки каквато и да е заповед, наскачаха в студените води на морето, търсейки спасение с плуване. За щастие (то какво ли щастие бе това, ама както и да е!) точно тогава приближи „Кротушка“ и с придвижване около плитчината започна да обира корабокрушенците, после застана на подходящо разстояние от потъващата галера, прехвърли сходня[163] от борд до борд и по нея с нетърпеливо блъскане заизтича потокът на корабниците и галоерите от „Отмъстителят“. На палубата на пиратския кораб ги разоръжаваха и вече в по-строен ред ги натикваха в трюма. Спасителните действия завършиха точно навреме — едва прибраха и последните люде и „Отмъстителят“, натежал от нахлулата вода, се катурна настрана. Не се обърна чак с кила нагоре, но остана да лежи на пробития си борд върху плитчината.

Когато духовете се поуспокоиха, Кривич с ръце на кръста застана пред пленниците. Стоеше на по-високо, та всички го виждаха.

— Мнозина от вас ме познават — започна той, — сигурно са служили под заповедите ми, та трябва да знаят, че няма да причиня зло никому. Да ви отведа в Месемврия, не смея — може четирите галери да са потърсили убежище там и да попадна в капана им. Но затова пък ще ви стоваря още по-близо до Варна — във Виза. Като проводите вест, от Варна лесно и бързо ще дойдат да ви приберат.

— Вземи ни със себе си, Кремен, син на Видул — проеча един глас от по-тъмната част на трюма. — Ние, старите ти корабници, никога не сме вярвали в мнимата ти вина и желаем отново да служим при тебе.

— Вземи ни, вземи ни, вземи ни! — чуха се и още много гласове. — Щом ти си на кръмата, за нас няма значение, че над главите ни няма да бъде червеният пряпорец с трите златни лъва, а жълтият с черния.

— Не — поклати глава Кривич и русите му коси се втурнаха по вятъра. — Не настоявайте, защото няма да приема никого.

— Поне ще ни кажеш ли причината? — попита първият глас.

— Ще ви кажа дори не една, а три. Първо, имам достатъчно люде, не са ми нужни повече. Второ, не искам под моя пряпорец хора, които така лесно се отказват от клетвата си. Защото вие до един сте давали клетва за вярност на цар Светослав, нали? Е, който стане клетвонарушител веднъж, много лесно и ще повтори… И трето, вие се показахте като некадърни корабници. Срам ме е, че повечето от вас аз лично съм обучавал в азбуката на корабоплаването.

За малко настана гузна тишина, после един се обади в отговор:

— Не приемаме третото обвинение, Кремен, син на Видул. Ние сторихме всичко, което се изискваше от нас. Какво сме виновни, че военачалникът ни разбира от море толкова, колкото рибарят — от оран и сеитба?

— Не ме убеждавайте, решението ми е непреклонно — каза Кривич. — Благодарете се даже за това, че ще ви оставя на сушата, без дори някои измежду вас да си намокрят ботушите. В края на краищата вие воювахте срещу мене и ако бранното щастие беше на ваша страна, може би рибите вече щяха да се гощават с тялото ми.

— Какво искаш да кажеш с това, че някои няма да си намокрят и ботушите? — попита друг от спасените. — Обвиняваш нас, които скочихме да се спасяваме с плуване ли?

— Не! — сухо отговори Кривич. — Всъщност някои е само един, който тепърва ще опита дали е студена водата. Тук ли е Трошан, син на Властимир?

Трошан, който досега се бе спотайвал, полуклекнал, между другите корабници, се принуди да се изправи и да прекрачи напред.

— Ние имаме стара сметка за уреждане, Трошане. С участието ти в днешната битка сметките станаха дори две. Не бих изпитал угризение на съвестта, ако даже ей сега те обеся на мачтата. Ала няма да го направя. Само ще… Впрочем като видях що за корабник си, трябва да те попитам: ти изобщо знаеш ли да плуваш?

Едно гневно изръмжаване беше отговорът. Кривич и останалите го изтълкуваха като смес от „Как може да не знам“ и „Бъди проклет!“

— Много добре — студено произнесе Кривич. — Излез горе. — А на хората си нареди: — Изнесете една дъска през борда.

Изнесоха една дъска и двама здравеняци стъпиха на задния и край. Трошан, който междувременно бе излязъл на палубата, огледа това странно съоръжение и попита с едва прикрита боязън:

— Какво смяташ да правиш с мене, Кремен, син на Видул?

— На тебе в битката не ти провървя, Трошане, син на Властимир. Но затова пък при спасението ще ти върви по вода. От тук до брега не е далече, драги ми кефалио. Но ако слушаш мене, все пак по-добре е ботушите ти да останат сухи — ще ти тежат, когато се напълнят с вода. Не щеш? Твоя работа. Е, стъпвай на дъската!

Няколко от корабниците на „Кротушка“ с весели подмятания избутаха Трошан върху дъската. Той бавно, сякаш опипвайки я, стигна до издадения й през борда край. Наложи се да се самоовладее, извърна се да каже нещо — от вида му личеше, че щеше да бъде я ругателство, я заплаха, — ала в този момент двамината едри мъже скочиха едновременно от задния край на дъската и с неясен вик Трошан цамбурна в морето. Увериха се, че наистина знае да плува, и Кривич даде знак на Сръдан Белязания, комитът на галерата, да поемат към Виза. Със смях и хлевоустия галоерите се уловиха за веслата и катаргата без бързане се отправи към север, където на дрейф ги чакаше „Добродушко“. Зад тях долетяха неясни хули. Не ги разбраха, но видяха как Трошан ги съпровождаше и с гневно размахан пестник…

XIV. Като не върви по вода, не върви и по суша

Трошан се прокле в същия миг, в който цар Светослав Тертер се появи в стаята. Защото за тази нарочна покана в Царевец кефалията на Варна се бе пременил в празничното си рухо, като че щеше да вземе участие в синклита наред с великите боляри, докато царят беше в най-обикновена риза от ленено платно и дори не си бе сторил труда да притегне вървите на пазвата, та в процепа напираха коравите му гърди на воин. Това, Трошановото, беше да си отишъл облечен като за сватба, пък то да се окаже, че си бил поканен на лов за лисици.

Царят беше делничен не само в облеклото. Чувало се бе за него, че мразел церемониалностите, ала сега било писано Трошан да го изпита на гърба си. Светослав Тертер изобщо не го остави да произнесе предвидените за такива случаи помпозни приветствия и благопожелания, а направо му посочи един стол и каза просто:

— Сядай! — След това седна на свой ред от другата страна на отрупаната с книжа и карти маса и продължи по същия сух и кратък начин: — Разказвай!

Имаше толкова много неща, за които можеше да се отнася това „Разказвай!“, че Трошан се престраши да попита:

— За какво, царство ти?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — За подвизите си на корабоводец и на военачалник на корабните войски, разбира се.

ТРОШАН: — Ти сигурно знаеш, господарю, за станалото пред Анхиало…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Започни от по-далече, Трошане, син на Властимир. Защо и с чие разрешение се обяви не само за опитен корабник, ами дори се самовъздигна във военачалник?

ТРОШАН (с изглед на човек, който се моли земята да се отвори пред краката му, за да се хвърли в бездната): — Мислех, че е за доброто на царството. И тъй като военачалник още не е назначен…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Известно ли ти е как се нарича напречникът на мачтата? А площадката на носа на кораба? А тежката греда под галерата, която й придава устойчивост? Не? Ами че то, оказва се, ти не знаеш дори азбуката на корабоплаването, пък си се заловил да водиш пет български галери в битка на смърт…

ТРОШАН: — Разчитах на мегатриарха, царство ти. Нали се знаеше отнапред, че той ще води обединената армада… (Кефалията по чувство разбра, че бе добър отговор и се постара да го доукрепи.) При това искам да ти напомня, царство ти, че Никифор Дермокаит загуби две от галерите си, а аз — само една. И то благодарение на чужда грешка.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Не бързай да споменаваш за грешката, за нея ще поговорим отделно. Все още чакам да ми обясниш с какво право ти, който не разбираш нищичко от море и корабоводене, не само си се обявил за началник на „Отмъстителят“, ами за военачалник на петте ми галери.

Дълго мълчание. И после:

ТРОШАН: — Иначе трябваше да оставя този пост на Смед…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (прекъсва го): — Боже, най-сетне каза една разумна приказка. Разбира се, че трябваше да оставиш всичко на Смед, син на Драгия. Засега той е най-старши в корабните ни войски.

ТРОШАН: — Ще си позволя да ти обърна внимание, господарю, че загубихме „Отмъстителят“ именно поради грешка на същия този Смед.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Добре, все теглиш към грешката. Какво пък, нека да поговорим за нея. Грешката, поради която загубихме най-добрата си галера, е лично твоя, Трошане, син на Властимир. Защото ти, щом си се нагърбил да бъдеш военачалник, е трябвало да ръководиш маневрите на петте галери, докато на дело ти не си се оправил и със своята собствена. И още — Смед е нанизал на тарана си „Отмъстителят“, когато е идвал да те спасява от безнадеждното ти положение.

ТРОШАН: — А, безнадеждно! Това пък кой го каза?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Казвам го аз, макар да не се имам за никакъв корабник. Корабът ти е бил между галерата на пирата, от която се страхуват дори генуезците, и плитчината. Кой пълководец с капка разум в главата ще допусне това? Ако го преведем на сухоземен език, това е все едно да разположиш дружините си с врага пред тебе и бездънна пропаст зад гърба ти. Такъв пълководец аз бих осъдил на смърт още там, на бойното поле.

Кефалията пое в гърдите си толкова въздух, колкото би отишъл за надуването на половин дузина гайди. А времето, в което го изпусна с шум през носа си, би стигнало за едно средно продължително хоро.

ТРОШАН (без капка кръв по лицето): — И все пак ще ти припомня, царство ти, че такъв опитен корабоводец като Никифор Дермокаит загуби…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Две галери, вече го чух. Тези две галери обаче не са и двадесетата част от морската сила на Византия само в Понта, докато за нас „Отмъстителят“ е една от всичко дванадесетте ни галери. И още. Никифор все пак е спасил галерите си и в корабостроителниците на Цариград ще съумеят да ги възстановят, докато вълнението вече, чувам, е превърнало в трески за огрев кораба, загубен от тебе.

Ново продължително мълчание. Трошан избърса студената пот, избила по челото му. След това произнесе едва доловимо:

ТРОШАН: — Каква участ си определил за мене, царство ти?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Не бързай, все още въпросите ги задавам аз. Ти мразеше Кремен, син на Видул, нали?

ТРОШАН (опасявайки се от нов словесен капан): — Омраза е може би малко силно казано. По-скоро въздържане да се присъединя към славословенето на другите.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ударът с бич надали е белег на въздържание. Но както и да е. Като си се произвел военачалник на водните войски, ти всъщност си поел върху себе си основната цел на похода — да бъде унищожен или заловен пиратът, известен под прозвището Кривич. Защо не изпълни задачата, която сам си си поставил?

Мълчание, което обещаваше да продължи до края на вековете.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Вече се очертаха всичките ти престъпления, Трошане, син на Властимир.

ТРОШАН (уплашен от думата и нейните вероятни последици): — Е, чак пък престъпления, господарю. Грешка — да, неумелост — да, но престъпление?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Грешката и неумелостта на пълководеца е равна на престъпление. Защото той не губи стока или къща, а синове на България или… или галерите й.

ТРОШАН (смъква се на колене и събирайки молитвено ръцете си пред гърдите): — Милост, царство ти. Милост в името на Всевишния!

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Милост за какво по-напред, Трошане? Хайде да изреждаме заедно. Първо престъпление — присвои си права на военачалник. Второ престъпление — загуби кораба си. Трето престъпление — не изпълни задачата да унищожиш пирата, която сам си постави. Четвърто престъпление — направи корабните ни войски за смях пред света. Пето…

ТРОШАН (прекъсва го със сълзи на очи): — Милост, царство ти!…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Дръж се като мъж, дявол да те вземе. Дръж се като мъж, стани и престани да се цивриш. Така… Лесно е да се провикнеш прочувствено „Милост в името на Всевишния“. Но хайде опитай се мислено да размениш местата ни. И като цар и самодържец да определиш казънта за онзи, който е извършил такава поредица от престъпления срещу царство ти.

ТРОШАН (след продължително размисляне): — Да определя казънта си не мога, господарю. Но ще река друго: че и най-строгите закони дават възможност на онзи, който е съгрешил само веднъж, да изкупи вината си и да докаже, че се е поправил…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Признавам, умен отговор. Е добре, ще постъпя според твоя съвет, Трошане. Първо, за галерата. Ще построим или ще поръчаме във Венеция нова галера, която ще изплатиш изцяло ти.

ТРОШАН (скъпернически): — Но една галера е цяло състояние!…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (иронично): — Зависи чие е състоянието. Аз съм осведомен за имението ти в Стохълмието. Мисля, че четвъртината от него — но от по-плодородните четвъртини — ще бъде криво-ляво достатъчна за заплащане на галерата. Какво, не си съгласен? Може би предпочиташ един хубав полет през Лобната скала?

ТРОШАН (бързо): — Как да не съм съгласен, царство ти!… Нека побирчиите[164] вземат онова, което те ще определят като „четвъртина от по-плодородните“. Няма да възнегодувам: всяка грешка се заплаща…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — До тук говорихме само за едната грешка. За онази, която може да се заплати в пари или имот. Сега е време да отворим дума за другите. За присвояването на власт, за неизпълнението на задачата и тъй нататък. (Светослав поглежда в един свитък на масата.) Познаваш ли дукса на Созопол, Трошане?

ТРОШАН: — Драголюб? Не мога да го нарека близък приятел, но близък познат — да.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Драголюб е служител за пример, а лани беше дошъл да го освободя от поста му. Не можеше да понася пиратите, които са превърнали Созопол в свое свърталище. Впрочем и твоят Кривич е там заедно с другите, дори си е откупил самостоятелен остров.

ТРОШАН: — Защо ми разказваш това, господарю?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Защото още като излезеш от тази врата, ти ще се отправиш веднага към Созопол. Моите нотарии ще ти дадат два приказа: единия — за освобождаването ти като кефалия на Варна и понижаването ти в дукс на Созопол; втория — за освобождаването на Драголюб като дукс на Созопол и повишаването му в кефалия на Варна.

ТРОШАН: — Тежка участ, но… И все пак защо така веднага, царство ти? Не ще ли мога да отида да прибера детето си и вещите на дома си от Варна?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с ледена заплаха в гласа): — Да се пазариш с владетеля си е равносилно на ново присвояване на власт през главата му, Трошане.

ТРОШАН: — Виновен съм, хиляди пъти съм виновен, господарю. Още днес, не, още след час заминавам направо за Созопол.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (кимва в знак на съгласие): — Трябва да ти кажа какво те чака в Созопол и какво изисквам от тебе като негов дукс. Вече ти споменах, че там е сборище на пирати, пияници, комарджии, продажни жени и всякаква друга смет от четирите краища на света. Ще го видиш сам, ще го разбереш; думите в този случай са по-слаби от действителността. Запиши си с ей такива букви под шапката, Трошане: изпращам те в Созопол не за да го прочистваш и да въвеждаш ред, а обратното — да го оставиш такъв, какъвто е.

ТРОШАН (искрено удивен): — Но каква полза от това, царство ти?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ползата или вредата остави да преценявам аз. И предупреждавам те, не се опитвай да вършиш нещо на своя глава. Много от пиратите в Созопол — твоят „приятел“ Кривич също е между тях — разполагат с такава сила, че ще те смачкат заедно със стражата ти за по-малко време, отколкото ще е нужно на нотариите ми да напишат приказа за назначението ти.

ТРОШАН: — Но тогава в какво ще се състои властта ми?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — В това, че над седалището на дукса и на пристанището както досега ще се вее червеният пряпорец с трите златни лъва на България. Друго не искам от тебе. (Кратко замълчаване.) Не бързай, да се радваш, че си се отървал с едно нищо и никакво понижение, Трошане. Ако се вярва на Драголюб, обстановката в Созопол е такава, че понякога ще съжаляваш, загдето не си избрал по̀лета през Лобната скала. Някакви въпроси?

ТРОШАН (все пак с искрица на радост поради спасението си): — Не, господарю. Всичко ми е ясно.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Дано… Е, остава да си кажем сбогом. И както обеща, след един час кочията ти да изтрополи през моста на Сечената скала. Приеми го като първа проверка, че си се поправил, Трошане, син на Властимир…

Царят се изправи — разговорът беше завършил.

XV. Дръзки мъже — дръзки замисли

Носът на ладията заора в пясъка и едва тогава Кривич скочи на брега; скочи като човек, когото самата мисъл, че може да се намокри с морска вода, ужасяваше. Каза нещо на гребците и понечи да тръгне към крепостната врата. В този момент обаче един човек, който досега бе облягал гръб на стъблото на крушата-дивачка отсреща, развърза възела на ръцете си, сключен на гърдите, и с небързащи крачки се насочи към него. Кривич го позна — беше кастрофилаксът Негослав, син на Ханко — и също се отправи насреща му.

— Какво, кастрофилаксе — усмихнато заговори пръв Кривич, — изглеждаш така, сякаш ме чакаш да ме задържиш…

Каза го весело, почти приятелски, но не направи грешката да подаде ръка — за Негослав се знаеше, че разменя дружелюбни думи с пиратите, но вътре в себе си се гнуси от кървавия им занаят.

Негослав отговори по същия начин, но не измени обичайния строг израз на лицето си, та човек можеше да се запита докъде стига дружелюбието му и откъде започва презрението му на прочут с праволинейността си архон на България към този пират, за когото Драголюб бе рекъл, че любимото му занимание е да насинява окото на царството.

— Когато един ден го направя, вечерта ще се напия от радост. За жалост този ден не е настъпил, макар че…

— Макар че?

— Макар че невям вече се задава на хоризонта. Вярно ли е, че си погубил една българска галера, и то най-добрата?

— Излъгали са те, кастрофилаксе. Щом е българска, не съм погубвал дори лодка-еднодръвка. Галерата стана жертва на некадърността на вашите нескопосни корабни началници.

— Но ти с внезапна маневра ги подведе, нали?

— Ако сега, както вървим един до друг, не ти посоча камъка, който стърчи по-високо от другата настилка на пътя, ти се препънеш в него и си разбиеш носа, аз ли ще бъда виновен за несръчността ти? — Негослав не отговори. — За това ли ме посрещна на брега, кастрофилаксе?

— За да бъда честен, ще ти призная, че изобщо не ми се е мярвало през ума да те посрещам. Минавах насам, познах те в ладията по проклетата униформа и кривото рамо и почаках да те видя. Впрочем не — имам и една вест за тебе, която положително, хм, много ще те зарадва. За дукс на Созопол пристига Трошан, син на Властимир. Доколкото знам, вас ви свързва безумна любов, а?

Кривич съумя да не издаде чувствата, които тази вест предизвикаха в него.

— Да, съвсем безумна — каза. — Поне в последната ни среща пред Анхиало Трошан доказа, че е съвсем без ум… Не мога да си представя, че като дукс ще покаже повече способности, отколкото като началник на галера. Та затова не знам от тебе и мене кой повече има основание да се радва.

Кастрофилаксът махна пренебрежително с ръка — очевидно не му се говореше за Трошан и за бъдещата му съвместна служба с него. А като минаха през крепостната врата, се върна към предишния разговор:

— Цялото крайбрежие те славослови за победата ти при Анхиало, Кривич. Не за потапянето на „Отмъстителят“, нито за окъпването на Трошан, не. Епиникиите[165] са за разгромяването на Никифор Дермокаит.

— Излиза, че ми приписват чужда заслуга. — Кривич спря изведнъж. — Искаш ли да се запознаеш с истинския победител над Никифор, кастрофилаксе? Онзи, който с два камъка на балистата си го развенча като пръв морски стратег на Византия? Ела, не е далече. Неколцина мои помощници са се събрали „При Точилката“ и ме чакат. Мирѐн, когото искам да ти покажа, ще е там.

Негослав се поколеба, пък сви рамене и мълчаливо се съгласи. Те свърнаха надясно и след минути вече влизаха в пивницата „При Точилката“. Кривич не се бе излъгал — пет-шест от неговите хора бяха насядали около една маса. И нещо незапомнено в историята на заведението — Спасуна Точилката бе заела място между тях, макар че не им правеше дружина в пресушаването на стаканите.

— Разбрах, че ще дойдеш и чаках тебе — започна първа дебелата жена, като се обръщаше към Кривич. — Исках да те питам колко ще ми вземеш, за да пиша на вратата „Тук великият Кривич си пие виното“. Защото сега името ти не слиза от устата на хората, човече…

Кривич промъкна два стола и показа единия на спътника си.

— Внимавай какво приказваш, Точилке — отговори й с нейния шеговит тон. — С мен е кастрофилаксът, пък като ме хвалиш, може да ти излезе лошо име пред него. И пред властта изобщо.

— С Негослав ние се уважаваме — каза Спасуна, докато по неин знак два стакана с вино се появиха пред новите посетители. — Той не е от честите гости при мене, ала се знаем, че и двамата ценим реда и се обичаме. Права ли съм, кастрофилаксе?

Вместо Негослав се обади гръмотевичният глас на Тихо:

— Как само го рече това „обичаме се“, Спасуно. Човек ще помисли, че работата комай отива към сватба…

— И знаете ли кой ще е кумът? — продължи шегата Кривич. — Трошан от Варна. Току-що научих, че го пращали да замести Драголюб.

Не се забеляза вестта за предстоящото идване на Трошан да разтревожи някого на масата. Напротив, сега Влад продължи шегата:

— Чиста печалба за нас — каза. — Нали го окъпахме, та му се падаме нещо като кръстници. На Заговезни ще чакаме дарове от него.

— Хайде, наздраве за кръщелника ни Трошан — вдигна стакана си Беро и всички го последваха. Отпи и Негослав, после посочи със стакана си към един средна възраст мъж до масата с пестници като каменарски чукове.

— Ти си Мирѐн, нали? Всъщност за тебе дойдох, да се запознаем.

— И как го позна, дявол да го вземе? — възкликна Кривич.

— Много просто — това е единствената нова муцуна на масата. Всички други — Добрил, Тихо, Сръдан, Беро и Влад — вече ги зная.

— Позна, кастрофилаксе. Да, този е Мирѐн, отскоро е под пряпореца с черния лъв. Чуден мерач! С балистата си може да улучи лястовица, която лети в небето.

— Чудя ти се, Мирѐне — с обичайната си смръщеност рече Негослав. — С тази дарба, която Бог е вложил в точното ти око, можеш да стигнеш висок сан във войската, пък ти си избрал пътя на…

— … пирата — завърши вместо него Кривич. — Можеше да го кажеш, кастрофилаксе, ние не сме особено обидчиви.

Негослав изпразни стакана си и изсипа няколко монети на масата.

— Остави — опита се да го спре Сръдан Белязания. — След тези похвали редно е Мирѐн да почерпи днеска…

— Свали си ръката, човече! — студено го сряза кастрофилаксът. — Никой не може да каже, че Негослав, син на Ханко, някога е приел залък хляб или глътка вино от човек из вашия занаят.

И с тези думи стана и се запъти към вратата на пивницата.

— Не му обръщайте внимание — каза подире му Добрил, кръмчията на „Добродушко“. — Негослав е остър като черясло, ала е честен и справедлив човек. Спазваш ли реда, не чакай зло от него.

— Реда по созополски, нали? — осведоми се Беро и всички, включително Спасуна Точилката, прихнаха в смях.

— Очакваш ли някакви главоболия от Трошан, Кривич? — запита Влад. — Драголюб е разбран човек, ала онзи вироглав овен…

Кривич махна пренебрежително с ръка.

— За да го пращат тука, значи го понижават — каза. — А като са го понижавали, сигур добре са го насолили, където му се полага. Пък и вече ни яде попарата, та нека се надяваме да е по-здравосмислен. — Той отпи глътка от стакана си. — Аз мисля за друго, приятели. При Анхиало премерихме сили с Византия и нашата непризнателна България. Кой знае защо, но там не видяхме белия стяг с червения кръст на основния ни неприятел.

— И какво от това? — стрелна го с поглед кокалестият Влад.

— Време е, мисля, да пренесем войната на негова земя.

— Ти с ума си ли си, човече? — обади се дебелият глас на Спасуна. — Да не ти се привиждат сънища как с двата си кораба минаваш незабелязано три-четири морета и нападаш великата Генуа?

Другите я подкрепиха — кой си възклицание, кой само с недоумяващ поглед, кой с дума на неверие.

Кривич размаха коса наляво и надясно.

— Октоподът, казват, имал осем пипала — отговори, — но всяко пипало е част от тялото му. Пипалата на Генуа са нейните колонии…

— Аха, разбирам — възкликна Сръдан Белязания и подкрепи думите си с плесник по коляното си. — Дявол да го вземе, дързък е замисълът ти, Кривич, но и ние не сме божи кравички.

— Ти, вижда се, вече си мислил над тази задача — рече разсъдително Беро, който очевидно не споделяше лесния ентусиазъм на новия комит на „Кротушка“. — Кое от пипалата на Генуа се мярка най-често пред очите ти?

— Ликостомо е непревземаем — то си е крепост, не колония. Да нападнем Килия не бива — тъй или иначе е на остров посред български земи. Ако сторим нещо на Кафа, ще настроим против себе си целия Кипчак. И погледнеш, че Светослав, за да омилостиви хан Токтай, му поднесе нас, както преди няколко години му изпрати в делва с мед главата на Чака. Като не броим Пера, която е в самия Цариград, остава ни само Тана.

— Тана?! — възкликна Влад. — Най-голямата, най-силната колония на Комуната по тези места?

— Това, че е най-голяма и най-силна, е на наша страна, Влад. Защото генуезците в Тана ще си спят на това ухо, че са силни и непревземаеми. И така до половината ще са свършили нашата работа.

Никой от шестте мъже и Спасуна не подкрепи думите на Кривич, дори Сръдан явно бе направил крачка назад от първоначалното си въодушевление. Измина така дълга, дълга минута, после Беро поклати голямата си глава:

— Нявга бях волнонаемен шиурм на търговска галера — продума бавно и според възможностите си тихо. — Бил съм поне пет пъти в Тана — и преди генуезците да я направят своя колония, и след това. Работата наистина не е невъзможна, Кривич. И не откъм морето — устието на Танаис[166] дава възможност за изненадващ удар откъм тила. Но Тана е голяма и се пази от многобройна войска, Кривич. Тъй както си знаем силите, не достигат за успех срещу нея.

Нестроен хор на другите показа, че всички споделяха мнението на началника на линьо „Добродушко“. Невесела усмивка сви устните на Кривич.

— Уплашихте ли се, мои верни люде?

За всичките отговори Мирѐн:

— Аз съм отскоро при вас, Кривич. Пратиха ме… Какви ги говоря, избягах, за да се присъединя към вас преди малко по-малко от месец. Но ви видях в морето на Анхиало, та се наемам да изразя общото мнение, Кривич. Ние не сме плашливи и ти го знаеш най-добре. Не сме плашливи и ако ни пратиш на сигурна смърт, пък било то и за една гола слава, до един ще тръгнем. Но ако искаш не само да измрем при Тана, а да я поставим на колене, нужен ни е съюзник. Прав е Беро, собствените ни сили не стигат за успех.

— Съюзник? — тъжно се присмя Кривич. — За кого си мислите, приятели? За Светослав? Или може би за Андроник? За Венеция?

— Очакваш от нас отговор на готово — каза Добрил. — А няма една склянка време, откакто ни спомена за новия си замисъл. Дай ни срок и ние да поровим в мозъците си, Кривич.

Едно общо изръмжаване показа, че и останалите споделяха Добриловите думи. И тогава неочаквано се обади Спасуна Точилката:

— Напоследък тук се върти една нова птица, Кривич. Някой си барон ди Буѐнафорту̀на. Идва да си пие виното при мене. Тъмна личност, но разполага с великолепен кораб и хора поне колкото твоите на „Кротушка“. Вече два-три пъти ми подхвърля, че има желание да поговори с тебе за сдружаване за общи напади. Особено пък след като се разчу за Анхиало…

— Анхел ди Буенафортуна. Виждал съм го и дори съм разменял приказка с него — глухо произнесе Влад. — Наистина тъмна личност. Ще добавя: не му е чист косъмът на този човек.

— Кому от нашия занаят е чист косъмът? — възрази му Сръдан.

— Анхел ди Буенафортуна — повтори замислено Кривич. — Какво пък, ще поговоря с него. И ако приеме някои условия, може и да се съглася на съюз с него. За да напакостя на Генуа, готов съм да се сдружа и с дявола, приятели.

— Ала никога не забравяй, че имаш дявол за съдружник, сине — тежко-тежко допълни Спасуна.

Никой не каза дума повече. Мъжете вдигнаха стаканите, но личеше, че умовете им не са във виното…

XVI. Ангелът на добрата сполука

Както беше уговорката, източената и остроноса ладия с четирите двойки гребци се насочи към пристана „Дендри“[167]. Впрочем натам ги водеше и жълтото знаме с бродиран върху него черен лъв, което бе издигнато на висока върлина току до мостчето. Анхел ди Буенафортуна, единственият пътник в ладията, се изненада — е, вярно, нямаше предварително споразумение за каквито и да са тържествености, но все пак той, барон и рицар, не можеше да си представи, че ще го посрещне един-единствен човек, небрежно подпрял гръб на пръта на пряпореца.

Когато приближиха, самотният посрещач пристъпи напред, направи знак да му хвърлят въжето на лодката и със сръчността на човек, който десетилетия е имал вземане-даване с море, пристани и малки и големи катарги, изтегли ладията и върза въжето на трупчетата, забити за тази цел на брега. После помогна на пътника да слезе на сушата.

Представиха се един на друг. И Анхел ди Буенафортуна преживя втората си изненада — бе помислил посрещача за някой корабник от свитата на прочутия пират, а то се оказа самият Кривич. Отначало не повярва на ушите си: възможно ли беше този прославен Кривич, който се бе превърнал в страшилище за великата Генуа и навярно бе прехвърлил богатства за милиони от нейните кораби в трюмовете на своите, да ходи така, по разгърдена бяла риза? Ами че ако не беше тази тънка ивица дантела около врата, нали можеш да го помислиш за рибар, приготвил се за неделна литургия, или даже още повече — за бащинник[168] или парик, тръгнал по празник на хоро в стъгдата на селото?

С изпитателно око и Кривич огледа госта си. И тънка подигравателна усмивка се сгуши между брадата и мустаците му. Макар да идваше на гости, каталанът бе навлякъл пълни бойни доспехи — стоманен шлем със снопче пера на върха, излъскана до блясък броня и също такива раменници и наколенници. Пък колко оръжие бе накачулил по себе си! То бяха меч и мечица, бойна брадва, шотландски боздуган[169] и какво ли още не. Ако имаше на ум сам, с двете си ръце, да превземе Свети Иван, той надали щеше да се запаси с повече оръжие.

Иначе от Анхел ди Буенафортуна се излъчваше дива мощ, която напълно отговаряше на мрачната му слава. Висок, но не чак великан, той беше с широка, почти квадратна глава, поставена върху як, масивен врат. Вероятно огромна сила имаше и във всеки мускул на тялото му, щом като с цялата тази железария върху себе си мъжът се движеше с лека и пъргава походка; за такива като него се казва, че „камък да стисне — вода ще пусне“. Ала в това време, когато физическата мощ се смяташе украшение за мъжа, при Анхел ди Буенафортуна тя отблъскваше. Кривич се запита за причината и скоро я откри — тя беше животинска, не човешка. Отблъскваше и този постоянен израз на стръвен хищник върху лицето на каталана. За това лице очевидно се полагаха много грижи — от прическата, която се подаваше изпод шлема, до майсторски подстриганата в четириъгълна форма черна къса брада, — ала тясното чело, съединените свъсени вежди, приближените очи на рис, потръпващите ноздри и тънките като ивички синкави устни издаваха жестокосърдечна и безжалостна природа.

Разговорът, както е речено, не потръгна още от първата дума. Кривич произнесе неизбежното приветствие:

— Добре дошъл на моя остров, ди Буенафортуна.

А каталанът отвърна троснато:

Барон ди Буенафортуна.

„О, такава ли била работата! — присмя се в себе си Кривич. — Много добре, приятелю. Тогава ще те науча на що българите думат «каквото повикало, такова се обадило». А ти се сърди на себе си…“ Но гласно се поправи спокойно:

— Добре дошъл на моя скромен остров, барон ди Буенафортуна. Не крия, че поканата ми е за разговор по работа, ала постигнем ли спогодба или не, пожелавам да запазиш добър спомен от гостуването си при мене.

Анхел ди Буенафортуна облещи очи от смайване. В пъстрия си живот той бе видял много — от кралски палати до криене в мечи хралупи, но да чуе един пират да го приветствува с изискаността на франкски благородник, това бе вече нещо съвсем ново и неочаквано за него. А докато той се съвземаше, домакинът на острова предложи:

— Вътре — Кривич имаше предвид своето живелище — цари непоносима задуха. Не предпочиташ ли, бароне, да останем на чист въздух? Виж какво море се е ширнало, пък и този полъх на греко…

— Иска ли питане, капитан Кривич. Нека останем на въздух.

Настаниха се на два камъка край брега; бяха издялани така, че да дават удобства на столове с ниски облегала.

Тук последва нещо, което даде повод на каталана отново да ококори очи. Кривич само направи някакъв знак с ръка — все едно че щракна пръсти над главата си — и веднага се появиха двама от неговите хора в жълто и кафяво; единият постави малка масичка помежду им, другият поднесе стакани с добре изстудено вино. Поднесоха вино и на гребците в ладията, но не ги поканиха да слязат на брега.

— Тук е като в пещерата на Аладин… — изрази възхищението си гостът, но Кривич поклати глава.

— Има една съществена разлика, бароне. За моята „пещера“ няма магическо „Сезам, отвори се“. На това късче земя може да стъпи само човек, когото аз поканя.

Те пиха (малко — и двамата знаеха, че им предстои важен разговор, в който трябваше да участвуват с бистри глави), после се заприказваха за врели-некипели. И постепенно се случи онова, което Кривич бе очаквал: слънцето жулеше немилостиво като за месец май и напече железариите по каталана, та не след много по лицето на госта се проточиха вадички пот.

— Май стана горещичко… — несмело подхвърли ди Буенафортуна.

— А, напротив. Времето е прекрасно като за пролет по тези ширини — възрази българинът и продължи с веселия, но празен разговор. Постепенно гостът все по-трудно отговаряше: сварѐн като пиле в бронята си, нему бе пресъхнала устата, та за да пророни дума, трябваше да я наквасва с по глътка от стакана. И толкова зачести това наквасване, че хората на Кривич два пъти му доливаха, докато домакинът все още едва бе презполовил своето вино.

— Сгорещих се — изпъшка по едно време каталанът. — Като че ще е добре да махна поне шлема…

— Постъпѝ, както ще ти е по-удобно — помръдна дясното си рамо господарят на острова. Но добави: — И все пак жалко — толкова си представителен в тези блестящи доспехи, бароне…

Въпреки подмятането Анхел ди Буенафортуна с облекчение свали шлема си. Видя се само, че има твърда и права коса с цвят на гарваново крило, ала претенциозната прическа тъй и не можа да изпълни предназначението си да стъписа домакина — косата се бе сплъстила и смачкала под шлема…

Но с това не се свърши. Слънцето продължаваше да сипе жар, та баронът едно след друго се освободи от всичките си доспехи. И постепенно до него се образува внушителна купчина от железа — броня, ръкавици, лакътници, наколенници, цяла колекция от какви ли не оръжия.

— Е, сега е друго!… — въздъхна с облекчение каталанът.

— „Другото“ е може би онова, което трябваше да си бъде от самото начало — с непроницаемо лице каза Кривич. — Поне по нашите обичаи не е прието човек, когато е поканен на гости, да отива в такъв вид, сякаш ще влезе след минута в сражение. Но всъщност може би съдя пресилено, бароне. Аз те поканих, защото ти поиска среща и разговор с мене. И в такъв случай в сила са вашите, а не нашите правила за гостоприемство. Впрочем ще ми обясниш ли, причината за твоето желание да се видиш с мене?

Ди Буенафортуна разбра, че досега е било само урок — все едно подръпване по ухото, — а разговорът тепърва започваше. И той остави стакана си на масичката.

— Стоял ли си някога да наблюдаваш мравуняк, капитан Кривич? Да? Тогава сигур си видял как постъпват тези дребни, но мъдри твари — мравките. Когато една е попаднала на добра храна, ала силите не й достигат да я нарами, другите й се притичват на помощ и малкото им богатство лесно бива пренесено до мравуняка.

Кривич кимна утвърдително.

— Какъв е смисълът на тази притча?

— Аз имам великолепен кораб и екипаж, с който се наемам да превзема и царството на Хадес[170]. Но при Анхиало ти доказа, че също те бива. И аз си помислих, че ако обединим силите си…

— Сигурно не сме равностойни — поклати глава Кривич. — Моята сила е само върху ей тази синя повърхност и не бих се наел да посегна на владенията на Хадес.

Каталанът се засмя. Не, това неговото не беше усмивка. Той просто издърпа краищата на устните си, докато всичките му тридесет и два зъба лъснаха между брадата и мустаците, после отново ги върна на мястото им. Това беше движение на мускулите на лицето, мимика, а не усмивка, която е свързана по невидими пътища със сърцето.

— Мислех, че разбираш от иносказания — каза.

— Когато се разговаря по работа, иносказанията са опасно нещо, ди Буенафортуна.

Барон ди Буенафортуна — отново го поправи каталанът.

— Не, само ди Буенафортуна — властно рече Кривич. — Докато бяхме гост и домакин, можех да уважа титлите ти, дори ако държеше да те наричам не барон, а дож, крал или — защо не? — император. Но като ще говорим по работа, ние сме само двама капитани и нищо друго. Какво, не си ли съгласен, ди Буенафортуна? Тогава позволи ми да те изпратя до ладията ти…

— Говори, капитан Кривич — свъсено остана на мястото си гостът и очите му сякаш се събраха по-близо едно до друго. — Когато ме покани, ти навярно също си имал причина за това…

— Даже две. Намислил съм един голям удар, от който златото ще потече върху главите ни по-щедро, отколкото се лееше дъждът онзи ден. Но силите ми не стигат. Имам нужда от съдружник и съюзник.

— Чудесно! — възкликна другият. — Значи и ти си мислил за мравките, макар и по друг начин. А втората причина, капитане?

— Името ти — беше неочакваният отговор. — Доколкото разбрах, Анхел ди Буенафортуна означава Ангел на Добрата Сполука, нали? Замисълът ми е така дързък, че наистина ще се нуждае от един Ангел на Добрата Сполука.

Каталанът закима енергично и за секунда повторно разкри седефената редица на зъбите си.

— Точно така, точно така — потвърди самомнително. — И трябва да знаеш, капитане, че името има пълно покритие от делата.

— Ако се вярва на приказките в Созопол, това „пълно“ надали е чак толкова пълно — безизразно произнесе Кривич. — Мълвата твърди, че добрата ти сполука досега е само един генуезки дромон с жито от Хазария и две ромейски ладии със скумрия. Или погрешно са ме осведомили?

— Не съм виновен аз, че съдбата не изпрати нещо по-значително на пътя ми. Тогава друга песен щеше да се пее във вмирисания Созопол.

— Но в такъв случай къде остана прословутата ти „буѐнафорту̀на“? — вдигна вежди Кривич и в отговор другият го стрелна с маслинените си зеници.

— За да ми кажеш това, ли беше поканата ти, капитане?

— Не. За да ти предложа да вземеш участие в замисления от мене удар. Но когато се сдружаваме за нещо толкова голямо, трябва да сме наясно не кой какво се хвали, а кой какво е доказал, че може. И с оглед на това да определим мястото и ролята на всекиго в начинанието.

— Начинанието… Ти още не си го споменал, капитан Кривич.

— Колонията Тана и несметните й богатства — беше отговорът.

За миг изглеждаше така, сякаш каталанът се бе удавил на сухо.

— Тана!… — повтори той изумено. — Мадре де диос[171], мигар си дръзнал да… Дявол да го вземе, но това би било наистина удар, за който ще се разчуе по всички морета!…

— Да смятам ли, че си съгласен, ди Буенафортуна?

— Ето ръката ми, капитане — отговори онзи с лекотата на авантюриста по занаят. — Ето ръката ми за бран и за… златото на Тана.

Едва сега двамата заговориха наистина за работата. Не беше лек разговор — имаше в него и много недоволства, и спорове, и пазарлъци. В края на краищата се споразумяха за следното:

Съдружието им щеше да бъде „въобще“, а не само за Тана. Когато действуваха заедно — както щеше да бъде на първо място при нападението върху колонията, — общите действия щеше да ръководи Кривич и Анхел ди Буенафортуна обеща пълно и безпрекословено подчинение; за тези случаи уговориха и цяла сложна система за разпределяне на плячката — какви дялове щяха да получат тримата капитани (те двамата и Беро от „Добродушко“), дяловете на комитите и кръмчиите, а още по-надолу на водните ратници и галоерите. В другите случаи, когато някой от трите кораба действуваше самостоятелно, плячката следваше да се дели просто на три — по една третина за отсъствуващите кораби, — а как щеше да разпредели капитанът дяла на своя кораб, това си оставаше негова работа. В споразумението влязоха и още две точки, които каталанът искаше да отмине с досада, но — обратното — Кривич се запъна за тях „като рак на бързей“. Ставаше дума да не се нападат никога и при никакви обстоятелства български кораби и при всички действия да не се действува безименно, по пиратски безлично и тайно, а винаги на мачтата да се вее пряпорецът на съответния капитан.

— Добре де, добре — с отегчение се съгласи ди Буенафортуна. — Ала знай, че аз нямам пряпорец. Само на платната ми е изписан черният кръст на родната ми Каталония. Това е достатъчно, нали?

— Достатъчно е — съгласи се Кривич. — А сега да отидем у дома и всичко да скрепим върху бомбицина[172] пред свидетели.

Те станаха, поразкършиха се (бяха прекарали твърде дълго неподвижно), каталанът извика на гребците си да приберат доспехите и оръжията му и двамата се отправиха един до друг към сградите.

— Господи! — изумено възкликна ди Буенафортуна. — Ти си построил и църква? Никога не бих го допуснал за един пират…

— Само параклис — каза непроницаемо Кривич. — На името на свети Никола. За нас, православните, той е покровител на тружениците на морето… дори и когато плават под пиратски стяг…

В работната стая на Кривич се появи неочаквано затруднение: те говореха помежду си на онзи пристанищен език, който нямаше своя писменост, а нито Кривич знаеше езика на каталаните, нито ди Буенафортуна — езика и писмеността на българите…

След доста лутане се разбра, че има само един език, който и двамата владеят и говоримо, и писмено — италийският на главното му наречие — тосканското.

И стана така, че договорът за нападение над италийската колония бе написан на езика на самите италийци…

XVII. Черен лъв над „Палаццо ди Тана“

Своеволията на Анхел ди Буенафортуна започнаха още преди началото на похода. На своя глава и без не да поиска разрешение, а поне да уведоми Кривич, той нае някой си Петър, Пиетро, Пиер, Педро — всеки го наричаше, както му беше най-удобно на езика и той се отзоваваше на всяко име, — човек с по-тъмно минало и неразгадаемо настояще и от самия каталанец. Сигурните неща, които се знаеха за него, бяха само, че притежава един дромон в прилично състояние, но, кой знае защо, го държи на стоянка не в Созопол, а в Урдовиза[173]. И още — че не поддържаше постоянен екипаж, а за всеки отделен набег събираше по около двеста души от онези отчаяни търсачи на приключения и на лесно придобити пари, които никога не липсваха в Созопол. „Прецених, че за моята роля в плана за нападението силите ми няма да стигнат — обясни ди Буенафортуна, когато Кривич го наруга за самопроизволните му постъпки. — Педро го бива в боя по море и на суша, ще ми бъде в помощ.“ Не беше трудно да се отгатне същинската подбуда на каталана — той искаше плячката да се дели на четири, като вероятно имаше намерение да даде по-малко от една четвърт на този Петър или Педро, — ала вече нямаше време да се правят големи промени (пък и тайничко се страхуваха Петър да не отмъсти, като издаде начинанието им) и останаха така, с четирите кораба. И една нощ в края на май потеглиха. Както бе разпоредил Кривич, движеха се един след друг на около едно поприще от кораб до кораб. Водеше Беро с линьо „Добродушко“, след него ди Буенафортуна с катаргата си (по-късно Кривич щеше да си даде сметка, че не е видял черните каталонски кръстове на платната), после Петър с дромона и накрая Кривич с „Кротушка“. Според очакванията им прекосяването на Понта премина напълно незабелязано — неслучайно Кривич бе избрал придвижване настрана както от бреговете, така и от обичайните пътища на генуезките кораби. Избиколиха Кафа посред бял ден, ала толкова далече на изток, че беше немислимо да попаднат на нежелана среща. Но затова пък през тесния пролив към Меотида се провряха при пълно безлуние, когато и най-острите очи не виждаха по-далеч от носа си. И след още един ден път наближиха Тана.

Тук още преди да навлязат в дълбокия залив, се разделиха. Ди Буенафортуна и Петър останаха да чакат две денонощия на дрейф, а корабите на Беро и Кривич незабелязано приближиха брега достатъчно надалеч от устието на Танаис и стовариха безброй еднодръвки и почти цялата си въоръжена сила — на галерата и линьото оставиха само толкова хора, колкото да се справят при внезапно възникнала буря. На сушата корабниците вдигнаха на рамене леките еднодръвки и поеха по безлюдни места настрана от селища и пътеки. Извървяха така доста навътре, като се разпределяха из многобройните притоци на Танаис, а в уречената нощ от всички посоки се отправиха по теченията към морето, а това ще рече — и към Тана.

За съжаление събитията не се развиха точно така, както ги бе замислил Кривич. Според плана му каталанът и Петър трябваше с внезапен удар да потопят колкото се може повече кораби от онези, застанали на котва пред Тана, а после с постоянно дразнене, но на прилично разстояние, да привлекат срещу себе си войсковата сила и катапултите[174] на колонията, за да се освободи тилът й откъм сушата. Анхел ди Буенафортуна обаче, който тъй и не се примиряваше с подчиненото си положение в армадата, отново реши да действува самостоятелно; искаше му се да направи така, че когато пиратите на Кривич и Беро дойдат откъм сушата, той вече да е завзел колонията (и нейните богатства, разбира се) и — малко, но сладко отмъщение — да ги посрещне по славянски с хляб и сол. А после да дели плячката така, както той, завоевателят, ще сметне за отговарящо на заслугите.

За да постигне този си таен кроеж, ди Буенафортуна наруши почти всичко, което влизаше в предварителните уговорки. На двата си кораба той развя белите знамена с червените кръстове на Генуа и заобикаляйки закотвените съдове в просторния залив, приближи до дървените скели на пристанището и с викове на генуезко наречие хвърли въжетата за обичайната маневра при приставане. Измамата му успя, но само до първата й третина — колонистите отначало се заблудиха и както ставаше обикновено при пристигането на нови кораби от далечната родина, с радостни приветствия се струпаха на брега. Ала заблудата им продължи съвсем кратко, само докато по траповете на двата дромона не слязоха първи капитаните в бляскави одежди, а след тях даже не войска, а сбирщина от въоръжени до зъби пирати, които начаса се втурнаха да секат и колят где когото им падне.

Но заблуда имаше у каталанът и тя се състоеше в това, че според него изиграните колонисти при това положение ще загубят ума и дума и веднага ще заизваждат златото и скъпите си стоки, за да откупуват себе си и своите семейства. Всъщност се оказа, че генуезците съвсем, ама наистина съвсем не са толкова нехайни. И след първото смущение от измамата срещу нападателите се появи редовна войска в отлично въоръжение. Също и ръководството на ратоначалниците[175] й беше превъзходно, та подир една действителна тежка и кръвопролитна битка на пристанището и между сградите на складовете пиратите се принудиха отначало да отстъпват, а после и да побягнат безразборно към корабите си. Някои смогнаха да изтичат по траповете или да се качат по спуснатите от бордовете въжета, но и мнозина изпопадаха във водата. За да се спаси от пълния погром, Анхел ди Буенафортуна не дочака всичките му хора да се приберат, а даде заповед да се секат въжетата. И започна срамно бягство…

Не им провървя обаче и в бягството. Защото тогава се намесиха в битката катапултите от брега. Пък и корабите в залива, разтълкували вярно събитията на пристанището, обраха котвите си и удариха неканените гости откъм морето. Така каталанът и Петър се оказаха, както е думата, между два огъня. За по-малко от половин час пострада дромонът от Урдовиза. Един отлично изстрелян камък от катапулта отнесе кръмата му с управлението, а вече безпомощен и въртящ се в кръг, втори камък откри пробойна в борда му и бързо-бързо го изпрати на дъното; смешно и може би многозначително беше, че над водата остана само върхът на мачтата му и на нея — бялото знаме с червения кръст на Генуа… Пирати и гребци наскачаха във водата да търсят спасение. Историята не е запазила никакво сведение нито за Петър, нито за когото и да е от екипажа му, и сам по себе си този факт като че ли е достатъчно красноречив.

Не беше в по-блестящо положение и дромонът на каталана. Един камък отнесе голямата му мачта, а памфила от корабите, които налитаха на него като оси, успя да го таранира в левия борд; щастие в нещастието беше, че пробойната от тарана се отвори доста над водолинията, та не се стигна до нахлуване на вода — такива бяха генуезките кораби през епохата, не с подводни, а с високи тарани[176]. В тази трудна обстановка Анхел ди Буенафортуна показа, че все пак не е бос в морското бранно изкуство. С мощен напън на галоерите си той успя да се закачи за един от връхлитащите кораби, завладя го с отчаян абордаж и така, привързан към него, той все едно вече имаше щит и за камъните на катапултите, и за стрелите от другите кораби.

И все пак той надали би се спасил, ако далеч от другата страна на колонията Кривич не бе чул грохота на битката и не се бе досетил за истинското развитие на събитията. Той разпрати бързи гончии до отделните групи, вдигна хората си и с решителен напад връхлетя върху Тана откъм сушата. Водени от него, воините му се сражаваха, сякаш всички до един бяха синове на Енио[177], но в интерес на истината следва да се каже, че на тяхна страна беше и глупостта, извършена от барона-каталан — той бе привлякъл към пристанището почти цялата въоръжена сила на колонията, та Кривич и неговите войскари в жълто и кафяво срещнаха сравнително по-слаба съпротива. Много по-тежко се разви битката, когато излязоха на пристанището. Защитниците на Тана, ръководени лично от консула[178], сполучиха да се обърнат с лице към града и да заемат добри места за отбрана. Започна бясна престрелка, в която генуезците имаха предимството на своите арбалети[179], пък и в тяхна чест трябва да се признае, че не им липсваха нито храброст, нито умение. И все пак съпротивата им бе сломена. Първо се прекършиха духовете им, когато видяха пряпореца с червения кръст да пада от мачтата над „Палаццо ди Тана“ — така, „Дворецът на Тана“, се наричаше седалището на консула и на по-важните му служби, — а на негово място да се издига златножълт стяг с извезан черен лъв върху него; беше навременен и славен подвиг, който бе извършен лично от великана Беро с неколцина доброволци. Последва и един удар, зад който пък стоеше Мирѐн. Заедно с около петдесетина воини той достигна до една от генуезките катапулти, извъртяха я на поставката й и опитният мерач изстреля един камък върху най-гъстата купчина на защитниците, като ги превърна в каша от месо и кръв. И тогава консулът на Тана Лучано Мизино не издържа и заповяда на хората си да свалят оръжието.

Целият още оплискан с кръв, Кривич му продиктува условията си. А те бяха такива, че колкото повече го слушаше, толкова по-безкръвно ставаше благородното лице на Лучано Мизино: обезоръжена, войската да бъде заключена в главния храм на колонията; на корабите в пристанището да се даде нареждане да се оттеглят чак в залива Сиваш[180] на отсрещното, западното крайбрежие на Меотийско море; в срок от три дни да се събере баснословен откуп — четвърт милион дуката или равностойността им в злато на слитъци или украшения; в противен случай пиратът заплашваше да подпали Тана от четирите й краища, без да пожали когото и да било от населението; при оттеглянето си Кривич щеше да вземе половин дузина заложници, между които и сина на консула Мизино — изискваше знамето му с черния лъв да остане точно една седмица над „Палаццо ди Тана“, срещу което обещаваше нито косъм да не падне от главите на заложниците и да ги остави или в Кафа, или в Ликостомо.

Лучано Мизино понесе с нескрита мъка условията, особено двете им последни точки, ала показа, че неслучайно Генуезката комуна го е въздигнала в консул на най-голямата си и първа по значение колония в Понта. Той обяви на гражданството изискванията на пиратския главатар („тъй наречения капитан Кривич“) и сам даде пример на населението, като вложи в общата каса цялото си лично злато, а веднага предаде и сина си като заложник.

Докато течеше тридневният срок за събиране на откупа, градът се охраняваше от корабните ратници на Кривич. Опасяваха се жителите на Тана, след като се поокопитят, да не се организират за въоръжена разплата с пиратите. Неприятности наистина възникнаха, но те дойдоха не от там, откъдето ги очакваха. Привечер на втория ден Лучано Мизино поиска среща с Кривич и му каза укорно:

— Пленници и пленители не сме равностойни по честност, капитан Кривич. Ние изпълняваме наложените от тебе условия, златото малко по малко се събира, шестимата заложници вече са отделени в една стая на „Палаццо ди Тана“, като между тях е и синът ми Ренцо. Ала договорът се нарушава от твоите хора…

— Напротив — отрече Кривич, — именно моите корабни ратници следят договорът и мирният живот на Тана да се спазват докрай.

— Повтарям и залагам почтеността на името си, че те се спазват докрай само от гражданството на Тана, а иначе…

— А иначе? — подкани го Кривич.

— Има случаи на изнасилвания, капитане. Пострадали са млади жени и дори девици.

— Не! — възкликна българинът. Личеше, че изрича искрено тази къса думичка.

— И все пак е вярно. И мога да го докажа.

— Докажи го, консул Мизино. И ако се окаже вярно и бъде намерен виновникът, отсега поемам задължението да принудя извършителя на това гнусно дело да се ожени за жената или девойката… стига тя да пожелае да се свърже с, хм, един презрян пират като всички нас. Ако не — ще бъде обезщетена с десет хиляди дуката от откупа. Достатъчно голяма сума, за да се забрави огорчението, нали?

Преди да провери вярността на обвинението, Кривич събра командния състав на трите кораба и им обяви както оплакването на консула, така и обещаното възмездие. Всички до един се врекоха, че за пръв път чуват да е извършено подобно престъпление.

Ала по-късно се оказа, че има шест пострадали. И една от тях — девойка на петнадесетина години и внучка на цензора — твърде точно описа онзи, който я бе изнасилил; толкова точно, че опитен шарчия само следвайки думите й, би могъл да нарисува съвсем верния портрет не на кого да е, а на барон Анхел ди Буенафортуна. Иначе, както и следваше да се очаква, нито една от пострадалите не пожела да отиде под венчило с пират и насилник. На всички тях Кривич веднага изплати обещаните суми в злато.

Малко по-късно той намери ди Буенафортуна в корабостроителницата на Тана, където вече бяха изправили мачтата на дромона му и сега изкърпваха пробойната в борда. Каталанът отначало отрече обвинението, но пред заплахата да бъде изправен лице в лице с обезчестеното момиче, възприе обратната тактика. Той дръпна устните си в типично своето подобие на усмивка и рече:

— Не виждам за какво толкова вдигаш шум, капитан Кривич. Та нали плячката се дели на три? Следователно също едната третина от жените и девойките на Тана принадлежат на мен лично и на людете ми.

— Безсрамник! — кресна насреща му българинът. — А при това твърдиш, че си рицар, имал си бил златни шпори от не знам кого си. А рицар — това поне за нашите понятия е човек на честта, който в защита на жените и онеправданите е готов да даде и живота си.

— Нищо подобно, нищо подобно, приятелю — изсмя се в лицето му баронът. — Рицарите за пред хората въздишат по кърпичката на дамата на своето сърце, ала въздишките не им пречат да правят деца навред, където минат. Е, разбира се, те нямат успехите на трубадурите[181] и особено на тартора им Валтер фон дер Фогелвайде[182], който, казват, оставил добри спомени и в твоята родина. Но всеки според възможностите си, капитане…

Кривич разбра, че с Анхел ди Буенафортуна е невъзможно да се спори. Този човек бе роден с онова отношение към хубавите жени, което рибарят има към скумрията в морето, и животът му досега не му бе предложил никаква причина да го промени. Той се задоволи да измърмори някаква неясна заплаха от рода на „Пак ще си поговорим за това“ и да се закълне, че обезщетението ще бъде удържано от личната плячка на барона. Но повече от това нямаше какво да направи.

Трите дни изтекоха, жителите на Тана изплатиха откупа, за който после години наред се приказваше като легенда по всички пристанища на света, пиратите натовариха заложниците си и потеглиха. Рицарят и баронът Анхел ди Буенафортуна предлагаше в открито море чисто и просто да хвърлят заложниците за храна на рибите, но Кривич не се съгласи и значително се отклони от пътя си, за да изпълни своето обещание. В непрогледна нощ пиратските кораби приближиха на три-четири поприща от пристанището на Кафа. Там спуснаха ладия, натовариха шестимата от Тана, показаха им светлините на колонията и ги изпратиха с пожелания за „по живо, по здраво“. По-късно се чу, че също и Лучано Мизино след заминаването им изпълнил и последното условие от договора си с пирата.

И по моретата се понесе още една невероятна мълва: цели десет дни над „Палаццо ди Тана“ се бе вял златножълтият пряпорец с черния лъв на пирата Кривич…

XVIII. Среща на стари „приятели“

Кривич си бе създал привичка след всеки успешен поход да се явява при дукса Драголюб и лъжейки безочливо, че се връща от успешна търговска сделка, да поднася малък, но изискан дар, най-често за дъщеря му Радомира — парче скъп плат или изящно украшение. Драголюб много добре съзнаваше какъв е произходът на даровете, но нали му бе заповядано да се преструва, че вярва във „факторията“ на пирата, ги приемаше — да ги откаже, се изискваше преди всичко да го изобличи за действията му. Тоест точно онова, което изрично му бе забранено лично от самодържеца.

Когато се върна от Тана, Кривич завари големи промени, станали в негово отсъствие. Дукс на Созопол вече беше неговият стар „приятел“ Трошан, син на Властимир, а Драголюб използувал минаването на пощенския неф, натоварил имуществото си и с дъщеря си заминал за Варна като кефалия.

Цял ден Кривич се колеба как да постъпи. Накрая реши да спази привичката си и да се яви при дукса, само че без подаръци; подаръците бяха знак на благоразположението му (имаше го към Драголюб и то бе искрено), докато това бе последното чувство, което изпитваше към Трошан. Изпрати човек да предупреди за посещението му и на другия следобед, придружен само от великана Беро, се яви в седалището на дукса.

— Привет и мир на дукса на Созопол — изрече той обичайното приветствие, но по такъв начин натърти „и мир“, за да разбере Трошан готовността му ако не се заобичат, то поне да поддържат благоприличие в рамките на добросъседството.

За съжаление Трошан или не го разбра, или нямаше никакво намерение да му прости, че именно заради него бе понижен от кефалия на богатата Варна в дукс на пиратския Созопол.

— От един пират — изсъска той в отговор, — от пръстите на когото още капе човешка кръв, нито мога да приема привет, нито да му обещая мир.

— Пират? — с комично учудване вдигна вежди Кривич. И тъй като още от Драголюб бе дочул забраната на царя да се споменава за основната част от населението на града, запита с ангелско смирение: — Нима искаш да кажеш, дуксе, че в Созопол си видял жив пират?

Трошан стисна така дръжките на стола си, че дървото простена жалостиво. Той прецеди сричка по сричка:

— Искам да знаеш, че не съм забравил нищичко, хм, собственико на търговска къща. Нищичко! Нито от Варна, нито от… Анхиало…

Кривич удържа сериозното си изражение, но сините му очи се смееха неудържимо, когато каза, свивайки дясното си рамо:

— Просто не разбирам за какво говориш, дуксе. Варна, Анхиало… В бъдеще може да открия клонове на факторията си в тези градове, но засега те са напълно извън моите интереси. — После запита с пресилена учтивост: — Позволяваш ли ми една забележка, дуксе?

Като очакваше продължаване на тази игра, уж се срещаха за първи път, Трошан не каза „да“, само изсумтя утвърдително.

— С всичкото ми уважение към представителя на властта в този град — церемониално се поклони Кривич, — искам да обърна внимание, че говоренето по един и същ начин — все „нито“, „нито“ — издава словесна бедност, дуксе. „Нито“ привет, „нито“ мир, „нито“ от Варна, изобщо постоянно само „нито“, „нито“… За мен, един скромен търговец на генуезки стоки, това не е нещо осъдително, ала ще създаде лоша представа за нивото на управниците на тази страна при случаен или неслучаен разговор с представители на друга държава, дуксе.

Новият дукс на Созопол си бе по-охранен, отколкото ръстът му го позволяваше, но сега, под влияние на гнева, който го изпълваше, пое толкова въздух в дробовете си, че заприлича на онези старинни съдове от глина, които се наричаха питоси[183].

— Искам да те предупредя, „търговецо“ — застрашително разчлени той. — Помежду ни има неплатени сметки, в които длъжник съм аз. Познаваш ме и трябва да си чувал, че Трошан, син на Властимир, никога не оставя дълговете си неизплатени. Сега можеш да ми говориш небивалици за твоята „фактория“ и да ми даваш уроци по правилен говор. Но запомни едно, „търговецо“: като вървиш, гледай пред всяка своя стъпка. Понеже само веднъж ако стъпиш накриво, ще рече — ако ми дадеш повод, ще ти се наплатя за всичко, и то с лихвите.

— Позволявам си да река, че ще сбъркаш, ако го направиш, дуксе — грейна в усмивка лицето на пирата. — Може и да не е ставало дума, но факторията ми разполага с такава сила — ясно ли се изразявам: не стока, а мишци и оръжие, — че само ако духна, и мнозина шишковци ще се озоват посред морето. — Усмивката на Кривич стана още по-широка, по-слънчева. — Но ти няма защо да се плашиш, дуксе. Чувам, добър плувец си бил и напоследък ти се бил отдал щастлив случай да упражняваш изкуството си…

Трошан имаше правилни черти, но сега те се загубиха в изражението на злоба и в зеления цвят, който покри лицето му.

— Аз ще… Аз ще… — задави се той.

Кривич се възползува, за да го прекъсне:

— Недостойно е онова, което правим, дуксе. Търговецът е дошъл да поднесе уважението си на управителя, пък управителят го заплашва, че ще го дебне за най-малката крива стъпка. Не си прахосвай силите, дуксе. Вместо това ще си позволя да ти дам един съвет. Може ли? — Трошан не каза нищо, защото още не бе възвърнал способностите си да говори. Пиратът се престори, че приема мълчанието му като подкана да продължи: — На твое място бих използувал дарбите си за дебнене и следене на един ромеец, който положително играе нечиста за царството игра. Казва се Ставрос Априн, дуксе. Не мога да ти съобщя нищо определено, но съм готов да си сложа ръката в огъня, че този ромеец крои долни планове.

Трошан най-сетне успя да поеме отново власт над езика и челюстите си.

— Не приемам съвети от един пладнешки пират — каза.

Думите му предизвикаха странно въздействие върху мнимия търговец. Той се разсмя гласно и разпери ръце в добре изиграно удивление.

— Какво излиза от това? — рече, задъхвайки се в смях. — Аз, пиратът, поставен извън закона, се грижа за царството, докато ти, управителят и представителят на цар Светослав…

— Вън! — изрева с всички сили дуксът. — Вън!…

Така завърши първата среща между дукса на Созопол Трошан и прославения пират Кривич. Те дори и не подозираха, че в книгата на съдбата било отбелязано тя да е и последна…

XIX. Незапомнено: могъщата Генуа във война с един-единствен човек

Съвет на колониите в Понта — това като че ли не беше се случвало от войната с Венеция насам. Но да се свика съвет на генуезките колонии поради война с един-единствен човек, това положително не бе запомнено в цялата дълга история на Комуната.

Незапомнено, но все пак се случи. Изиска го и го наложи самият живот — тъй или иначе повече от година Генуа търпеше поражение след поражение и не от някакво могъщо кралство или съюз на големи и малки държави, а от един пират, който бе избрал за свое знаме черен лъв на жълта основа.

Както и можеше да се очаква, починът за съвета принадлежеше на Лучано Мизино. Не само защото неговата колония бе понесла тежък удар от пирата Кривич, а повече от това — защото Тана бе призната за първа по важност от колониите в Понта. А за място на срещата определиха Пера; никой нема̀ смелостта да го признае, но се насочиха именно към тази колония, защото там, под крилото на непревзимаемия Константинопол, щяха да се чувстват в безопасност — примерът с Тана им бе показал, че за този Кривич, съчетал в себе си необуздания храбрец и опитния стратег, сякаш не съществуваше нищо невъзможно…

За деня на съвета пристигнаха всички поканени, липсваше само представител на Ликостомо. Впрочем той май и не беше поканен: каза се вече, че Ликостомо не представляваше колония в познатия смисъл на думата, а остров-крепост, нещо като крайпътна станция за корабите, плаващи на север към тържището при устието на Бористен[184] или към Кафа и Тана. Предвид на важността на съвещанието колониите бяха представени от консулите си. Освен тях присъствуваха извънредно тесен кръг лица: логотетът на Византия Адриан Кастамонит — малък знак на уважение към съимператорите и тяхната столица, и двамата опитни генуезки капитани Джанлука Спарвиеро и Маурицио ди Чекини. Те бяха в много особено положение, тези капитани. И двамата бяха загубили корабите си в борбата срещу Кривич, но Комуната не само не ги наказа, но им разреши да останат в Пера и от там да ръководят военните действия срещу пирата. Впрочем това разрешение бе дадено на Спарвиеро, а по-късно без специални декрети към него се присъедини и ди Чекини.

Като домакин съвещанието откри Романо д’Анци, консул на Пера. Той очерта накратко ненормалната обстановка в Понта, а после даде думата на най-старшия — и най-пострадалия — Лучано Мизино. Консулът на Тана говори повече от час и описа всичко най-подробно. Започна честно от собствената им — на Генуа — вина със съзнателното пренебрегване на българските закони и на правата на България върху прибрежната част на морето, породило първите търкания между Комуната и царството. Спря се после на появяването на „този Кривич, който за няколко месеца се превърна в зъл демон за Комуната в Понта“, изреди многобройните му пиратски успехи и завърши със сбито, но точно описание на злополучието на Тана. За чест на Мизино трябва да се каже, че не премълча и някои добри прояви на пирата: почтеното му държане в Тана и проявената справедливост при няколкото извършени насилия, връщането на заложниците и така нататък.

— Трябва да имаме смелостта да погледнем истината в очите, благородни синьори — поде след него Аугусто Леони, консулът на Килия, — че Понт не само не стана „mare nostro“, а е море на Кривич. И трябва като хора с мъдрост и опит да се съобразяваме с този факт. Поне аз се съобразих и не съжалявам за това.

— Как? — попита д’Анци.

— Като не само си платих за преминаването през българските води, но и наех една българска галера да ме охранява.

— Позор! — изсумтя Спарвиеро, но Аугусто Леони начаса отхвърли обвинението:

— Не виждам нищо позорно — каза. — Доказа се от изминалата година, че Кривич, макар и смъртно обиден от своите, никога не напада български кораб. Възползувах се от това и срещу умерено заплащане най-старшият български корабен началник, някой си Смед, ме посрещна при Констанция[185] с галерата си и ме съпроводи до Кастрич, на самата граница между България и Византия. Пътуването ни бе толкова спокойно, че заприлича на разходка. И пристигнах от Килия до тук само за три светли дни; ако не бях предприел това, което младият и буен капитан нарече „позор“, щяхте да ме чакате още цял месец, докато обикалях Понта чак покрай източните му брегове.

Мрачна тишина изпрати тези разумни думи. Те бяха огорчили всички, но никой не се опита да ги оспори.

— Лошото е — поде Луиджи Бокардо от Кафа, — че докато носеше знаците с трите златни лъва, Кривич, тогава Кремен, действуваше само в защита на царството. Откак обаче вдигна жълтия пряпорец с черния лъв, той открито премина в нападение. Много наши кораби го разбраха, върху себе си, а събитията при Тана доказаха окончателно, че този човек си познава занаята.

— И какво искаш да кажеш с това? — веднага се обади Лучано Мизино, който донякъде разтълкува думите като укор към себе си.

— Искам да кажа — сговорчиво отговори Бокардо, — че не трябва да си затваряме очите пред действителността. А действителността е, че сега в нападение е Кривич, а ние, щем не щем, сме принудени да преминем в отбрана. Лично аз съветвам да образуваме маона.

„Маона“ на езика на Генуезката комуна, означаваше сдружение за отбрана на колониите от определен район, което се прекратяваше от само себе си с премахването на причинилата го опасност.

— Маона! Съгласни сме! — обадиха се няколко гласа, между които и гласовете на представителите на Пера, Кастро[186] и Гави. — Трябва да се обединим, за да се опазим от това зло Кривич!…

— Позволено ли е и аз да кажа нещо? — запита младият Маурицио ди Чекини, като се обръщаше към най-старшия — консула на Тана. И след като получи потвърждение, продължи: — Приемам общото становище, че пиратът ни наложи да преминем в отбрана. Но има отбрана и отбрана, уважаеми господа. И ще си позволя да припомня прастарото правило, че най-добрата отбрана е нападението.

— Доразвий мисълта си, капитане — подкани го Лучано Мизино.

— Тя не е сложна, уважаеми господа консули. Образуваме ли маона, ние фактически ще имаме в ръцете си огромна сила от всякакъв вид и големина кораби и една внушителна войска, превъзходно въоръжена, от опитни бойци. Пиратът Кривич наистина по великолепен начин се справи с петорно по-голяма сила от галери на дружеската ни Византия и враждебната ни България. Но аз залагам честта и меча си, че той в никакъв случай не би устоял на съединените армади на нашите колонии в Понта. Както в открито море, така и ако войната се пренесе на суша. Обясних ли се добре? Мисълта ми не е да чакаме Кривич тук или там и да му устройваме засади, а сами да минем в решително нападение. Да го намерим дори и ако се е сврял в ада и да се справим веднъж за винаги с него. За себе си ще добавя, че ще приема като голяма лична чест, ако ми поверите един от корабите. А ако е онзи кораб, който в битката ще нападне пръв, честта ще приема като десеторна.

Както става в подобни случаи, сега, след дръзкото слово на ди Чекини, нестроен хор се изрази в негова подкрепа; никой не се изказа ясно, само се чуха отделни изрази от рода на „Прав е младият човек“, „Ами да, разбира се“, „Наистина съюзени ще го смачкаме“. Може би те бяха произнесени от същите хора, които преди минути подкрепяха изчаквателната отбрана. Тогава обаче — за пръв път днес — в разговора се намеси логотетът Адриан Кастамонит:

— Приятелската нам Генуа трябва да се гордее с този свой доблестен син — рече той, като стори нещо като полупоклон по посока на Маурицио ди Чекини. — Мисля, че именно такива герои накараха света да склони глава пред грифона[187]. Но като го възхвалявам от все сърце, аз ще ви приканя, уважаеми благородници, да не се вслушвате в неговия съвет, който съдържа много храброст, но малко благоразумие.

— Този път съм принуден да приканя тебе, светли логотете, да доразвиеш мисълта си — обади се отново консулът на Тана.

— Тя не е сложна, месере[188] Мизино, и се свежда до просто логическо подреждане на нещата. Обединените сили на маоната няма да действуват под стяга на някоя от колониите, а на Генуа. Генуа обаче не е във война с българското царство и вие нямате право да вземате такова важно решение през главата на Комуната. А Комуната, мисля, няма да даде съгласието си да обявите война на България. Защо ли? Много ясно — защото няма повод. Кривич действува от свое име, а не от името на царството. И нещо повече — самото царство съвместно с нас влезе в бой с пирата и дори загуби в сражението една от най-добрите си галери. Гибелта на фра Анджело от Сполето е вече стара работа. На какво основание Генуа ще обяви война на България?

— Никой не е предлагал да обявяваме война на България — нацупено рече младият капитан. — Аз само настоях да действуваме нападателно, а не в сляпа и беззъба отбрана.

— Но ако чух добре — не му остана длъжен логотетът, — стана дума и за възможна война на суша. А искам да ти припомня, млади човече, че остров Свети Иван, бърлогата и крепостта на Кривич, не само е част от земята на Българското царство, но и, казват, бил непревзимаем. Ала хайде, нека да пренебрегнем това последно обстоятелство. Българите отдавна ви показват, че са готови да воюват даже не за земята си, но и за морето, което принадлежи към нея. Нападението над острова ще е равносилно на започнали военни действия, уважаеми благородници, което за вас ще доведе до неприятни последици както от страна на българския цар Светослав (който, споменато между другото, доказа, че никак не е за подценяване), така и от Комуната. — Никой не се готвеше да му възрази, но Адриан Кастамонит сметна за необходимо „да закове дъската с още един гвоздей“, както разказваше по-късно на хората от близкото си обкръжение. — Ще добавя — продължи, — че също и моят господар Андроник Палеолог, императорът-баща, е безусловно против предизвикването на една нова война с българите, уважаеми благородници. Няма защо да крия от вас, ние във военно отношение още не сме се съвзели от неуспеха си при Скафида. И император Андроник не позволява и дума да се произнесе за нова война…

Сега вече и Маурицио ди Чекини не намери дума да възрази. И за малко се възцари неловко мълчание. Романо д’Анци се престори на зает да премества плодовете и плодовите сокове към гостите си. Луиджи Бокардо се задави в изкуствена кашлица. Аугусто Леони от Килия се приведе да си вземе някакви бележки на листа пред него.

— Моя длъжност е да обобщя говореното до тук — вдигна най-сетне глас Лучано Мизино. — Видяхме всички, че съветът, даден ни от капитан ди Чекини, е може би мъжествен, но неосъществим. Затова пък напълно в нашите права е да обявим маона на нашите колонии. Ще си помагаме взаимно със сведения и с въоръжена сила. Но само в отбрана! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Прието!… Прието!… Прието!… — чу се от различни страни.

— В такъв случай — обади се на свой ред Романо д’Анци — аз ви каня да преминем в трапезната стая, уважаеми гости. Предлагам ви да проверим майсторството на моя готвач, който е приготвил за случая изтънчена вечеря. Заповядайте!

Повечето понечиха да се надигнат, но един властен глас ги спря.

— Момент, уважаеми господа консули. — Говореше Джанлука Спарвиеро. Дали заради острия му черен поглед, или поради прегърбения римски нос, но в тази минута капитанът твърде напомняше на птицата, чието име носеше. — Ще дръзна да кажа, че изпитах срам, дордето ви слушах. Порка мизерия[189], сякаш говорим за поход към Индия, а не за разправа с един нищо и никакъв пират…

— Ще ти дам възможност да се доизкажеш, синьор капитано — с наставнически тон го смъмри Мизино. — Но имам две забележки. Моля да подбираш изразите си; тук, трябва да ти напомня, не се намираш на палубата на своята галера. — Консулът на Тана очевидно намекваше за току-що избълваното „порка мизерия“. — А що се отнася до „нищо и никакъв пират“, ще си позволя да отбележа, че ти лично като че ли на два пъти загуби в битка с него. Веднъж, когато той беше още Кремен и втори път — когато стана Кривич.

Плесницата беше много силна дори и за такъв буен човек като капитан Джанлука Спарвиеро. За няколко секунди той зяпна слисано, после се видя как гъста червенина избива изпод туниката му и се разлива по бръснатото му лице; дори смолистата му коса сякаш придоби червен оттенък.

— Чакаме да чуем продължението — подкани го консулът на Тана.

— Вие взехте решение да образувате маона и да преминете към глуха отбрана. Това е ваше право и аз няма да го обсъждам. Но докато вие се защитавате по избрания от вас начин, моля за разрешението ви, уважаеми господа консули, аз със собствени сили да се справя с този, на когото могъщата Генуа прави честта да обяви война.

— Нямам нищо против — рече Лучано Мизино и нестройният хор на онези, които винаги казваха „да“, отново го подкрепи. — Стига, разбира се, да не престъпиш отново морската граница на царството, както впрочем вече го направи на два пъти.

— Обещано![190]

— Все пак ще ни издадеш ли мъничко от плана си, капитане? — запита Аугусто Леони, като придружи думите си с хитра гримаса.

— Бих искал първо да го дообмисля — дипломатично отклони отговора Спарвиеро. — Ще ви очертая само най-общите рамки на замисъла си. Ей сега бях справедливо обвинен, че на два пъти съм претърпял поражение от Кривич. Вярно е. За мое оправдание ще ви кажа само, че и в двата случая станах жертва не на битка гърди срещу гърди, а на военна хитрост. Разбирате ли ме, уважаеми господа консули? Военна, но хитрост. Е, добре — този път съм с намерение да сразя пирата със собственото му оръжие. Ще го потърся вече не за открит бой, а за да го заловя или убия с хитрост.

— Както примамното червейче, което се надява на кукичката, за да се хване на нея вкусната и уж много хитра риба — със смях подхвърли д’Анци. — А, точно се сетих, скъпи приятели. Готвачът ми е приготвил за вас и вкусен лаврак, царя на рибите. Нека не обиждаме повече нито готвача, нито горкото животинче, господа. Заповядайте оттатък, където трапезата е вече сложена.

Този път всички се надигнаха от местата си и го последваха.

XX. „Пази се от предупредения противник, Ястребчо!“

Спасуна Точилката дълго и в най-тънки подробности разпитва посетителя, но когато видя, че прашното му и набраздено от вадички пот лице се унася в сън, най-сетне благоволи да му даде почивка. Тя го заведе да се измие, нареди да го нахранят и да му застелят за спане, а самата надникна в пивницата и повика винаги готовия за всяка нейна заповед Блазко.

— Ще отидеш на скалите при северния край на града под къщата на Кривич — нареди му дебелата стопанка. — Ще накладеш огън и когато се разгори, ще изсипеш в него прашеца, който е в ей това пликче.

— Както миналия път, а? — попита горилоподобният Блазко; имаше такъв глас, сякаш се рушаха канари.

— Както миналия път — потвърди Точилката и отиде да заеме обичайното си място до тезгяха на пивницата.

След около час се появи и Блазко и се облегна там, където стената вече бе протрита от могъщия му гръб. Огледа посетителите, а на Спасуна само кимна многозначително. Тя с мъка надигна огромното си тяло и без бързане премина в помещението отзад, където се пазеха бъчвите, делвите, сушените меса и рибите — изобщо вината и закуските. Там вече я чакаше Кривич; не беше сам — с него бяха дошли също Беро и Добрил. Като я видя, русият мъж разцъфна в усмивка и той се отправи насреща й с разперени за прегръдка ръце:

— Привет, дойке!

Тя се сепна, спря го на крачка от себе си.

— „Дойке“? — повтори въпросително. — Значи тези хора…

— Казах им аз. Имам пълно доверие в тях, дойке. Имай го и ти.

— Не искам да кажа нищо против Беро и Добрил — Спасуна Точилката бе прочута с това, че познаваше по име почти цял Созопол, — но когато една тайна се знае от повече от двама души, Кременчо, тя престава да е тайна.

Кривич предпочете да не се поддава на спор по тази тема.

— Видях оранжевия дим и на̀ — тозчас пристигнах. Какво, дойке? Пак вест от Цариград ли?

— Пак вест от Цариград — потвърди тя. — Ако отново събираха армада или се готвеха да нападнат Свети Иван, нямаше да те призовавам така тревожно. Но този път ти готвят капан, Кременчо.

Поне външно съобщението не му направи особено впечатление.

— Капаните са коварно нещо — каза. — Измайсториш го, пък понякога сам попадаш в него.

— Все пак не е ли добре да научим какво ни се готви? — предложи Добрил.

— Иска ли питане. Нали затова мигом скочихме в ладията, когато видяхме оранжевия дим. Слушаме те, дойке.

Жената им разказа с пълни подробности онова, което малко по-рано през деня бе научила от „своя човек“, дето сега спеше непробудно на втория кат на странноприемницата. Започна със съобщението за съвета на консулите в Пера и за сключването на маона. Особено впечатление им направи становището на логотета и още по-точно — на императора, от чието име той бе говорил. Повече обаче Спасуна се спря на бурното несъгласие на Джанлука Спарвиеро и заканата му да търси разплата въпреки решението на съвета, като частно лице.

— Този човек посвоему ме възхищава — прекъсна я на това място Кривич. — Спарвиеро е воин до последната частица на снагата си. Жалко, че ми е така заклет враг — бих се радвал да имам приятел като него.

— Засега наистина имаш само враг — продължи Спасуна. — И то враг не като воин, а като човек с лична мъст. Пък като знаеш вече способностите му, не е лошо да се съобразяваш с него.

И тя продължи разказа си, като от двореца на Романо д’Анци вече се пренесе в генуезката корабостроителница в Пера. Джанлука Спарвиеро със собствени пари откупил един добър дромон, изтеглил го на брега, за да го постегне — „и да го направи бърз като лястовица“, както повтарял непрестанно, — но и да го промени като за битка. Най-важното от всичко било, че на палубата поставяли площадка за изстрелване на гръцки огън.[191]

— Разбираш ли, Кременчо? — каза загрижено пълната жена. — Вие ще срещнете в морето един нищо и никакъв търговски дромон, ще си помислите за богатствата в трюмовете му, а когато го приближите, за да го плените, от него ще ви посрещнат не с медени питки или със стакани руйно вино, а с гръцки огън в каменни гюллета.

— Един много, много важен въпрос, дойке. Напълно сигурен ли е твоят човек, че Спарвиеро ще ни зарадва с гръцки огън, изстрелян с балисти, а няма да го издуха със сифони?

— Десет пъти го разпитвах и той все казва същото. В корабостроителницата правели на дромона площадка за балистата, и то малко под стената на бордовете, за да остане тя скрита за погледите ви. Сифоните се забелязват отдалече, Кременчо, и тъй като вие ще сте по-бързи от дромона… При това „моят човек“ видял и когато изчовъркват гюллетата, които после ще напълнят с гръцки огън.

За малко мъжете останаха замислени и съсредоточени, после познатата сияйна усмивка плъзна по русото лице на Кривич. Той издигна показалец и с шеговита заплаха го размаха някъде към юг.

— Пази се от предупредения противник, Ястребчо! — изрече самонадеяно. — Ще използуваш хитрост? Добре, ще воюваме с избраното от тебе оръжие.

Те поприказваха още малко с жената, после се измъкнаха от задната врата на странноприемницата, пък минута по-късно — „ни лук яли, ни на лук мирисали“ — влязоха от предната и заеха една свободна маса. От мястото си Спасуна Точилката изобщо не благоволи да ги погледне. Тримата мъже изчакаха да им донесат стакани и стомна вино, наляха си и едва тогава Беро отвори приказка:

— Много хубаво прозвуча това твое „Пази се, Ястребчо“, Кривич, но няма да скрия — загрижен съм. Бях момче, когато ми се случи да видя гръцки огън. Май не съм виждал нищо по-страшно. Мигом всичко лумваше в пламъци…

— Ти каза — продължи думата му Добрил, — че на хитростта ще противопоставим хитрост. Имаше ли нещо на ум или само така?…

— Само така. Ала не и само така. План нямам, но затова пък имаме още време — все ще измислим нещо. Важното е, че сме предупредени. Ние… — Кривич не довърши и с особено изражение се загледа в чашата си. Дълго, много дълго стоя така неподвижно, после вдигна очи към помощниците си. — На сивите пясъци южно от Анхиало ми се мярнаха развалините на някакъв кораб…

— Как не си го познал! — рече веднага Беро. — Ами че това е твоят „Отмъстителят“. Разцепил се е на две в плитчината, сетне бурите са изхвърлили останките на брега. Людете, разбира се, са го разграбили, останали са само двете половини на черупката.

— „Отмъстителят“, точно това ни трябва — продължи все така унесено Кривич. — За по-бързо се вдигнете с вашия линьо, приятели, и идете да разгледате останките на галерата. Интересува ме не дали може да се поправи (тя и да се поправи, ще струва повече от една нова галера), а дали може да се постегне дотолкова, че няколко дни да се държи над водата. И да се издокара така, че да заприлича на „Кротушка“. Тръгнете още днес. Аз ще ви чакам на Свети Иван.

Те платиха и си тръгнаха. От стомната вино не бяха изпили дори половин стакан…

XXI. Благовеста попада в дънна яма

Като преброи отново всичкия огромен багаж на нефа — ракли, бали, покъщнина, делви с храна и тъй нататък, и тъй нататък, — Благовеста слезе да се сбогува с изпращачите си. Не бяха многобройни — Трошан не бе оставил особено добри спомени за себе си…

Още преди да се хвърли в прегръдките на Радомира (те бяха прекарали няколко хубави седмици тук, във Варна), напред се изстъпи Смед, син на Драгия:

— Още веднъж от сърце ти предлагам, Благовесто, да те съпроводя с галерата си до Созопол. Не мисли, че с това ще злоупотребя с властта си: в моите задължения и без това влиза да бдя за сигурността и спокойствието на крайбрежието.

— Аз пък от сърце ти благодаря, но ти отказвам, Смед — усмихна му се девойката. — Бди над спокойствието на крайбрежието, но не и над дъщерята на бившия кефалия. — С крайчеца на очите си тя забеляза с какво доволство изслуша думите й Радомира и си помисли: „Охо, тук става нещо… Май ще се идва отново във Варна, този път на сватба…“ А гласно продължи: — И какъв смисъл има, Смед? Морето е тихо, крайбрежието е мирно, не е запомнено някой да посегне на нефа — защо трябва да ме придружаваш до Созопол?

— Не съм съгласен с тебе, Благовесто. Крайбрежието сега е като гора, в която на всяка крачка са заложени капани. Или да го кажа на „по-морски“ език: гледано отгоре, морето е гладко и като заспало, ала газиш ли в плитчините му, всеки момент може да попаднеш в дънна яма.

Началникът на нефа, човек с бели коси и бронзов загар на лицето, сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи, Смед. Обещавам ти аз лично да се грижа за Благовеста. И да ти кажа право, никога друг път не съм поемал по-леко задължение. Вече съм плавал с това чудесно момиче, познаваме се. И да знаеш — тя сякаш е родена за корабник. — Беловласият мъж се засмя. — Помни ми думата, един ден ще ни вземе хляба из ръцете…

Ръкостискания, целувки, благопожелания, „Да пишеш“ и после… после проеча писклив рог, галоерите забиха веслата в морето и нефът плавно се откъсна от пристана.

Пътуването наистина заприлича на приятна неделна разходка. Плаваха само на весла — беше пълно затишие, та ветрилата на нефа висеха лениво отпуснати. Началникът на кораба уж се сърдеше на безветрието, но всъщност бе доволен. Е, той благородно похвали девойката като „морски вълк“, ала никак не знаеше как би й понесло едно по-осезателно вълнение — на нея и на товара й, в който положително имаше и много трошливи вещи. Те спряха в Галатос[192] и в още няколко попътни по-малки пристанища и още рано следобед бяха в тихия залив на южната страна на Свети Атанас[193]. Тук дуксът на Виза малко ги позабави (имаше някаква своя си разправия с Карвуна). Началникът на нефа прецени, че с малко повече усилия биха стигнали преди настъпването на нощта до Месемврия, но благоразумието му надделя, та останаха да пренощуват там. Затова пък още рано сутринта поеха пак на юг. В Козяк само хвърлиха снопче писма, а после, като заобиколиха облия нос, взеха посока пряко през залива към синеещата се в далечината Емона[194]. О, колко скоро и колко тежко щеше да съжалява началникът, че с тази проста маневра се отдалечи от спасителната близост на брега!… Защото едва бяха по средата на широкия залив на Иракли, когато — сякаш изневиделица — към тях от открито море се устреми един действително добропловен (както бе прието да се казва в такива случаи) дромон. За принадлежността му началникът не се поколеба — черните кръстове на ветрилата му той бе виждал в Созопол, та знаеше, че дромонът е под заповедите на този твърде тъмен като минало и твърде опасен като настояще барон по име Анхел ди Буенафортуна. Не се поколеба и за намеренията му — макар на мачтата на нефа да се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва, оживлението на дромона издаваше хищните му замисли. И тогава опитният корабник направи единственото, което му оставаше като възможност: заповяда остър поворот надясно, насочи се към брега и прикани галоерите си да гребат до края на силите си.

Бягството не им помогна. Не бяха дори презполовили разстоянието до пустия пясъчен бряг, когато каталанът ги застигна. Галоерите вдигнаха веслата — на общоприетия език на морето това означаваше, че нефът се предаваше, — ала дромонът изобщо не се съобрази с това, а връхлетя малко вляво от кръмата му, като направи борда на парчета. Без да губи време, Анхел ди Буенафортуна начело на водните си ратници се прехвърли на палубата на нефа. Началникът, напълно безоръжен, тръгна насреща му.

— Какво означават тези действия, капитане? — каза строго. — Този неф принадлежи на самодържеца на…

Това бяха последните думи, които началникът на нефа произнесе в живота си. Тъй както минаваше, ди Буенафортуна замахна хоризонтално с меча си. Ударът бе толкова силен, че почти разполови през кръста белокосия началник. Смръзнати от изненада и ужас (те бяха плавали години наред под заповедите на същия началник), воините и галоерите на нефа стояха като вкаменени. Когато се увери, че не се готвят да му окажат съпротива, каталанът нареди през рамо на хората си:

— Изхвърлете тази мърша на рибите!

Двама-трима уловиха останките на стария корабник и ги преметнаха през борда. А останалите пирати се втурнаха да разоръжават воините и да ровят в трюма.

И точно тогава Анхел ди Буенафортуна зърна Благовеста. Красотата й така го заслепи, че той премига бързо-бързо няколко пъти, все едно че е погледнал срещу слънцето. Най-после се съвзе, свали шлема си и с протегнат напред ляв крак го развя пред себе си с такъв замах, че панашът[195] му докосна рубата на девойката; беше зашеметяващо изтънчен поклон, какъвто баронът навярно не бе правил от двора на крал Филип Хубавия… ако изобщо кракът му бе стъпвал някога в него.

— Най-прелестна от прелестните — задъхано рече каталанът, — позволи на барон Анхел ди Буенафортуна да падне на колене в нозете ти, за да ти каже, че от този миг в негово лице ти трябва да виждаш роб на волята си и слуга на неземната ти красота.

— Защо не посечеш и мене? — произнесе Благовеста с вкаменено лице. — Почтеният стар корабен началник[196] беше точно толкова виновен за каквото и да било, колкото съм и аз.

Опитен в езика на царедворството, баронът съумя веднага да намери такъв отговор, на който биха завидели дори крал Артур и неговите приятели от Кръглата маса:

— Той ни разделяше, благородна девойко. А всеки, който дръзне да застане между тебе, дъще на слънцето, и барон ди Буенафортуна, няма право на място под небето.

— Приписваш си място в живота ми, убиецо, което никога няма да заемеш. Освен ако въпреки намирисващите ти на тамян думи не се възползуваш от грубата си мъжка сила.

Той си придаде изражение на пълно отчаяние.

— Поне не се вричай по този начин, красавице. Аз съм рицар. И остави на мене, рицаря, или да завладея с чаровни думи сърцето ти…

— Никога! — прекъсна го Благовеста.

— Не бързай да казваш тази дума, преди да си надникнала в книгата на съдбата. „Amor vincit omnia“[197], са твърдели древните римляни и аз с търпение и всеотдайност ще проверя верността на тези думи. А ако се окажеш права, ако сърцето ти завинаги остане заключено за моите ласки, тогава поне не ще ми откажеш да умра в краката ти.

— А, това можеш да направиш още сега — подхвърли тя повече предизвикателно, отколкото с досегашната си погнуса. — В мое лице съвсем сигурно ще има един човек, който ще изживее искрена радост.

Не се знае докога каталанът щеше да изпробва красноречието си, в което имаше толкова вяра, ако един от помощниците му не се бе приближил до него и не бе прекъснал ухажването му:

— В нефа има интересен товар, капитане. Богати дрехи, скъпа покъщнина… пък и тези стотина корабници и галоери, капитане, и те са добра стока. Хората ни настояват тозчас да слезем на брега, да разпределим плячката и всеки да си получи своя дял.

Баронът-пират се опомни. Той си даде сметка, че точно сега надали беше най-удачното време за любовни излияния — екипажът му се състоеше от такива отчаяни разбойници, че ако не спазеше закона на служителите на Добрата Сполука, можеше да предизвика бунт срещу себе си. Все пак за да не загуби очарованието си на господар (той бе убеден, че вече поне отчасти го бе наложил на девойката), Анхел ди Буенафортуна каза още няколко галантни приказки и ги завърши с помпозното:

— Нека прекъснем за малко нашия разговор, избранице на сърцето ми, защото дългът ми към тези хора ме зове. После ще го продължим, за да не завърши той до края на дните ни.

И като размаха още веднъж шлема с пъстроцветния панаш, той отмина нататък. Огледа се — тази част на брега не му бе позната. После заповяда на помощника си:

— Да измерят с лота[198] дълбочината и да пуснат котвите на безопасна дълбочина. А ей там отсреща има устие на река. На дромона ще оставим само дузина стражи, а с останалите хора и с пленниците ще поемем с нефа срещу течението. Там някъде ще оправим всички сметки според закона. — И не пропусна да подхвърли още един израз за ушите на девойката: — Барон Анхел ди Буенафортуна е човек на честта и по-високо от закона поставя само любовта си.

XXII. Другото значение на думата „барон“

От северната страна на дюната, която ветровете бяха натрупали по продължението на реката, барон Анхел ди Буенафортуна извърши обичайната подялба на плячката. Всички вещи, заграбени от нефа, бяха съответно оценени, също и корабниците и галоерите, и каталанът раздаде на всекиго онова, което му се падаше по договор. Единственото, което изобщо не бе предложено за оценяване и подялба, бе плененото момиче — него ди Буенафортуна запазваше за себе си. Като свърши всичко, той, все придържайки се към неписания закон на пиратския ред, издигна глас, като се обръщаше едновременно към всичките си хора:

— Спазен ли беше обичаят? Има ли някои да е недоволен?

Отговори му неясен утвърдителен хор — пиратите признаваха, че ди Буенафортуна бе спазил правилата. И затова много странно прозвуча един глас откъм дюната — не заплашителен, но твърд и решителен:

Аз съм недоволен, барон Анхел ди Буенафортуна.

Всички се извърнаха нататък. Към тях приближаваше Кривич. Беше гологлав, както ходеше най-често, с кръстосани на гърдите ръце и пристъпваше без бързане, почти нехайно, сякаш се разхождаше.

И слава Богу, че не вървеше бързо — така даде време на барона да се съвземе от смайването си. Не, смайване е слаба дума — каталанът цели минути изглеждаше така, като че току-що е бил поразен от небесен гръм. Ала като се овладя, той се постара да отговори с глас и държание, които да не отстъпват на гласа и държанието на твърде своенравния му съдружник:

— Недоволен ли си Кривич? Може би ще ни обясниш причината?

— Ти наруши договора между нас, бароне. Така, както вече те познавам, може и да си премълчал за него пред хората си, ала това не значи, че той не съществува. — От един джоб на ръкава си Кривич извади свитък, вързан с червена панделка. — Предполагам, че няма да имаш желание да им го прочетеш сега. Не ще го сторя и аз — ти, разбира се, ще представиш, че пише едно, а аз чета друго. Затова нека един от хората ти, който знае италийски, да свърши това вместо нас. Хайде, момчета, нека пристъпи напред онзи, който познава езика на италийците. — Не последва отговор, но това не смути Кривич. — Не се спотайвай, Диего — той се обръщаше към комита на дромона. — Зная, че си бил каторжник при венецианците и там си научил не само езика, но и писмеността им. Излез и чети!

Последните думи, бяха изречени така повелително, че споменатият Диего, плещест мъжага с червена кърпа, вързана на главата, се подчини, като избягваше погледа на началника си. Той взе свитъка, разгъна го и, сричайки, го прочете.

— Прав ли бях да съм недоволен, ди Буенафортуна? — поде отново Кривич. — Ами на̀ — почти няма споразумение, написано и подписано от нас, което ти да не си нарушил и да не продължаваш да нарушаваш. Няма да ти напомням Тана — тогава твоите хора достатъчно си изпатиха за своеволията ти. Но днес ти си престъпил всички други уговорки. Нападнал си български кораб. Хайде, хайде, не ме убеждавай, че не си го разбрал — червеното знаме с трите златни лъва още се вее на мачтата на нефа. После, все според писаното в договора, трябваше да разделиш плячката на три, да отделиш по една третина за „Кротушка“ и „Добродушко“ и само последната третина да разделяш между хората си. — Кривич усети как при последните му думи пиратите на каталана настръхнаха и побърза да ги успокои: — Стореното — сторено и раздаденото — раздадено. Но имам въпрос към вас, момчета. Какво смятате да правите с плячката си?

— Много просто — обади се един. — Ще я продадем, пък после… — Той изхихика нечестиво. — Е, капитан Кривич, ние не сме люде, които да не знаят какво да правят, когато са с пари в кесията…

Кривич седна на един дънер, кой знае кога изхвърлен тук от реката, и отново скръсти ръце на гърдите. И свъси нос.

— Струва ми се, че нещо издиша в сметката ти, момче. Тука са главно вещи от имуществото на новия дукс на Созопол. Мигар допущаш, че няма да си ги познае? И че като не се появи и нефът, той не ще съумее да събере две и две? А когато доложи в Търновград, че сте нападнали кораб, който плава в български води и с български пряпорец на мачтата, Светослав Тертер, който никак не е склонен да си поплюва, вярваш ли да се ограничи само да прочете една заупокойна молитва за нефа и за хората си? — Кривич не пропусна да забележи как тръпка на разколебаване премина по редиците на пиратите. И обратно — в групичката на навързаните пленници, стражи и галоери се долови нещичко, сякаш лъч на надежда премина по лицата им. — Добре де — продължи, — да приемем, че ще потопите нефа, а плячкосаните вещи ще скриете за продан някъде по-далеч от Созопол. Ами пленниците? Какво ще правите пленниците, докато успеете да ги отведете на някой пазар за роби? Я погледнете колко хора са — минава ли ви изобщо през ум, че ще успеете да ги укриете в Созопол, да ги храните и поите, докато дойде време да ги продадете?

— Честно казано, не бяхме помисляли за тези препятствия, капитан Кривич — отговори за всичките Диего. — Ти имаш повече опит от нас, пък познаваш по-добре и българите. Какъв съвет ще ни дадеш?

Кривич кимна доволно — беше довел пиратите на каталана точно там, където искаше. И след един престорен размисъл, рече тежко.

— Готов съм да ви помогна, момчета, тъй или иначе вие не сте виновни, че капитанът ви е нарушител договора ни.

— Как, капитан Кривич? Как? Как? Как? — заваляха отвред питания.

— Ще откупя още сега цялата ви плячка по стойността, която приехте при подялбата. А грижата за по-нататък ще поема аз — знаете, че имам големи връзки по крайбрежието. Съгласни ли сте?

Бяха съгласни, разбира се, дори им се искаше ръка да му целунат. А той отново се обърна към комита.

— Кажи оценката, Диего! Поотделно за вещите и за пленниците.

Диего назова цените, другите ги потвърдиха.

— Много високо сте оценявали пленниците — помръдна рамото си Кривич. — Толкова можете да получите на робските пазари в Тир или Александрия, вярно, ала до там ще стигнете само ако поникнат крила на дромона ви. А в Трапезунд няма да вземете и половината. Но както и да е, няма да се пазарим. Диего, превърни цената в номизми.

Пиратът с червената кърпа на главата назова сумата — в този род сметки той очевидно бе безпогрешен. Едва сега българинът развърза възела на ръцете си, извади кесия и отброи от нея една чувствително голяма купчинка. Над двеста чифта очи следяха всяко негово движение с нескривана алчност.

— Парите ще дам на Диего, той ще ги разпредели между вас — каза Кривич. — Но искам всичко да получа така, както сте го намерили на борда на нефа. Дрехите и имуществото в раклите и балите, пленниците развързани и така нататък. Хайде!

Никой не оспори думите му — Кривич бе успял да наложи волята си над тази сбирщина, която иначе признаваше само езика на силата. Едва когато изсипваше златните монети в разтрепераните пръсти на комита Диего, зад него се чу един познат глас:

— Защо Диего ще разпределя парите, капитан Кривич? Това по обичай е право и дълг на мене, капитана на кораба.

— Защото ти се прояви като нечестен човек, Анхел ди Буенафортуна — отчетливо отговори българинът. — Който е способен да измами съдружника си, още по-лесно ще измами своя екипаж.

— Как?! — не каза, а изрева каталанът. — Ти дръзваш да наречеш измамник мене, барон ди Буенафортуна?

— Да не би баронската си титла да си спечелил в земята на италийците? И да си, тъй да се каже, барон по италийски?

— Куче проклето! — напълно изпусна нервите си каталанът. — Лепваш ми име на мошеник?!?[199]

Кривич полека се извърна към него.

— Мигар не си барон по италийски, ди Буенафортуна? Ами нарушения договор? А постъпките при Тана? Не са ли това действия на най-обикновен измамник? — Той видя, че каталанът посегна към меча си и го спря с длан, обърната срещу него. — Почакай, ще стигнем и до мечовете — каза. — Първо имаме да довършим сметките. Платих за вещите, за корабниците и галоерите. А това момиче зад тебе?

Досега той изобщо не бе проявил с нищо, че е забелязал Благовеста, която седеше така, както я бяха блъснали на пясъка, и с ужасени очи следеше разиграващата се пред погледа й сцена.

— Момичето е плячка като всичко друго — продължи Кривич. — И както всичко друго, две третини от него ми принадлежи. Ще изплатя на тебе и хората ти и другата третина и…

Не успя да завърши. Защото обезумелият от гняв ди Буенафортуна измъкна четири пръста широкия си меч и като го размаха с две ръце, се хвърли с див вик на уста в напад. Кривич едва смогна да отскочи и тежкото оръжие се стовари върху дънера точно там, където мъжът бе седял допреди миг.

— Видя ли, че твоето оръжие е барона̀тата[200]? Не зная как другояче следва да се рече, когато някой напада невъоръжен човек…

Докато казваше това, Кривич също извади меча си. Но вместо да заеме бранна поза, той изведнъж прихна в смях:

— Какво виждам? Май ще излезе, че съществува справедливост…

Смехът и думите бяха, защото каталанът бе изпаднал в много особено положение — макар и почти разцепен на две, дънерът бе склещил оръжието му и ди Буенафортуна напразно се силеше да го освободи.

— Ето, паднал съм ти, защо не удряш? — кресна в лицето му каталанът. — Сигур и това е част от справедливостта, на която се кланяш.

— Аз не съм барон и затова не ми приляга да прережа врата на противник, който е загубил оръжието си. Но побързай, хм, бароне. В края на краищата може и да изчерпиш търпението ми.

Двамина отидоха да помогнат на началника си. Докато още се напъваше да измъкне заклещения си меч, ди Буенафортуна каза през рамо:

— Ще ми платиш, за всичко ще ми платиш. Сам сатаната те е пратил на пътя ми — нека той дойде да те спаси от гнева ми.

— Не сатаната, Ангеле на Добрата Сполука — спокойно го поправи другият. — Прати ме Нейно величество случайността.

… Кривич казваше истината — появяването му тук се дължеше на чиста случайност. След безплодно плаване (ще рече: в което не срещна генуезки кораб) нему се дощя да хвърли око на родната си Виза. Не да посети самата крепост, разбира се, там положително би се озовал в тъмницата, а само да й хвърли един поглед откъм морето. Стори го, а после заповяда курс към Свети Иван. Бяха нейде по средата между Виза и нос Емона, когато наблюдателят от височината на главната мачта извика:

„Човек в морето!…“

Извадиха го, но не беше човек, а труп, съсечен с жесток удар през средата. Почти всички го познаха — беше беловласият по вид и благороден по душа началник на пощенския неф.

„Убит е съвсем наскоро — произнесе се Тихо. — Дори не е изстинал напълно.“

И сякаш да отговори на неизречените им въпроси, наблюдателят се провикна отново от мачтата:

„Кораб в залива. Мога да се закълна, че е дромонът на нашия приятел Ангела на Добрата Сполука.“

Кривич се огледа. И тъй като бе отраснал по тези места, веднага се досети какво е станало.

„С пълни сили към катаргата — заповяда той. — Пленили са нефа, но тъй като дромонът гази много дълбоко за реката Иракли[201], сигурно са спрели тук, а са отвлекли нефа навътре. Напред! Трябва да разберем какво е станало.“

Когато наближиха, вероятно ги забелязаха и от дромона, понеже от него спуснаха лека еднодръвка и двамина загребаха към брега.

„Влад! — извика Кривич на кръмчията си. — Към ладията!“

С ловка маневра Влад застигна с „Кротушка“ ладията, връхлетя върху нея и я разцепи на две. Единият от гребците направи знак, че иска помощ и го извлякоха. Но другият продължи да плува към брега.

„Не трябва да го оставим да съобщи за нас“ — рече Кривич.

Докато стрелците да си приготвят лъковете и стрелите, Влад измъкна верния си нож и го метна почти без да се цели. Секунда по-късно ножът застигна плувеца и се заби в тила му…

Хвърлиха канджите и бързо завладяха дромона на каталана. Неговите хора не само не оказаха никаква съпротива, докато ги връзваха, но и без заплахи и уговорки разказаха случилото се. Кривич веднага заяви, че ще отиде да помогне на хората от нефа и обяви, че ще вземе със себе си само доброволци. Всички до един от кораба му пожелаха да го последват; дори галоерите, свободни оими, се въоръжиха и наскачаха в лодките. Така на двата закачени един за друг кораба останаха само дузина пазачи, всички останали поеха към устието на Иракли.

Вече на сушата, те за по-малко от четвърт час стигнаха до тежко пострадалия и изоставен неф. А гласовете, които се носеха иззад дюната, им подсказаха какво става оттатък. Кривич обаче, воден от желание да не се пролива излишна кръв, заповяда да останат там в засада, а отиде сам — точно навреме, за да извика своето „Аз съм недоволен, ди Буенафортуна!“

… Междувременно с помощта на хората си баронът успя да измъкне затиснатия си в дънера меч. И макар уж да беше барон и рицар, той съвсем не прояви готовност да отговори на благородството с благородство — без предупреждение той улови отново меча си с две ръце и се хвърли срещу съдружника си. Сега обаче вече имаше насреща си въоръжен противник, а не безгрижно седнал човек.

Още първата схватка показа на Кривич с какъв съперник ще си има работа в двубоя. Каталанът несъмнено притежаваше страхотна, нечовешка сила, ала иначе бе твърде далеч от благородното изкуство на фехтовката, което в много страни по тогавашния свят бяха започнали да поставят наравно с изкуството на танца. Като разбра това, българинът нагласи тактиката си според противника — нападаше го, колкото да го дразни, ала през цялото време внимателно избягваше тежките му удари. И скоро се стигна до развръзката. Анхел ди Буенафортуна сметна ескиважите[202] като бягство и стана още по-непредпазлив. Замахна с такава сила, че ако бе улучил противника си, навярно щеше да го раздели на две половини от главата до чатала. Ала Кривич се отмести само педя встрани и тежкото оръжие със свистене се заби в земята. Тогава даже не удари, а само подложи меча си и баронът, рицарят и пиратът ди Буенафортуна, залитнал напред, се надяна на него в средата на шията, на два пръста от горния край на бронята. Това беше и краят на Ангела на Добрата Сполука.

Кривич измъкна меча си и ди Буенафортуна не падна, а пльосна по очи на пясъка. Прибра оръжието си и отиде да подаде ръка на Благовеста, която, бледа и с безкраен ужас в очите, бе наблюдавала двубоя. Тя обаче отказа да приеме помощта му и се изправи сама.

— Е, какво — каза тя с погнуса, — вълците се сдавиха и по-силният завладя самката, така ли?

Той се изненада от неблагодарността й, но бързо се овладя.

— И защо не? Нали все пак аз съм само един презрян пират…

Може би щяха да си разменят и други остроти, ала събитията отклониха вниманието им. Отначало стъписани от смъртта на капитана си, пиратите на ди Буенафортуна постепенно се съвзеха. Един — Кривич разпозна гласа на Диего — извика:

— Убиха капитана ни!… Да отмъстим за него…

Разнесоха се и други гласове, които обаче не призоваваха непременно за отмъщение. Повечето се подканваха с изрази като „Сам е и е тъпкан със злато…“

Кривич извади отново меча си, а със свободната си ръка изтика девойката зад гърба си. И така заотстъпва заднишком към дюната. А онези — стотина или двеста срещу един — с мечове или бойни брадви в ръце закрачиха подир него; навярно лекотата, с която бе сразил капитана им, ги бе стъписала, защото никой не бързаше да затича срещу самотния воин. Пръв го направи Диего. То му се и полагаше — нали на дромона бе втори след каталана. Той застана пред въоръжената тълпа и издигна меча над главата си.

— Напред, момчета!… Златото и девойката са наши!…

И понечи да хукне напред. Но само понечи — откъм дюната излетя черен облак стрели, който покоси предната редица на нападателите. Първата жертва беше Диего…

Веднага след стрелите откъм дюната потече лавина в жълто и кафяво. И докато пиратите на каталана се чудеха какво да предприемат, пленените допреди малко корабници от нефа се съвзеха първи и с вик за мъст се хвърлиха с голи ръце откъм тила им. Само да беше останал безучастен, Кривич положително щеше да присъствува на клане до последния човек. Нему обаче не липсваше нито самообладание, нито опит на началник — независимо дали военен или пиратски. С рязка повеля спря хората си и корабниците от пощенския неф, после на заповедта му се подчиниха и пиратите на ди Буенафортуна и сложиха оръжието. Кривич заповяда да бъдат навързани — удоволствие, което току-що освободените пленници на нефа не оставиха другиму…

Когато духовете се поуспокоиха, Кривич отново пое положението в ръцете си. Заповяда да погребат каталана там, на пясъка; трябва да не му е липсвало чувство за хумор, щом нареди да поставят кръст на гроба му и на него да напишат „Тук почива Добрата Сполука“… После попита за комита на нефа. Оказа се, че белокосият началник бе плавал без комит, или по-скоро — че бе изпълнявал и неговата длъжност. Имаше само кръмчия, но за него се виждаше, че няма качества да застане на командната площадка на една голяма катарга…

— Началник ще ви бъде ей този човек — Кривич изтика пред себе си Тихо. — Първо ще издърпаме всички заедно на ръце нефа с кръмата към сушата, за да не го залее някое вълнение. Пленниците — в трюма на каталанския дромон, там вече ги чакат десетина техни другари. Ще отплавате с дромона към Месемврия… Не, не към Месемврия, там нямат сили да спасят от потъване нефа. Ще поемете на север и ще се приберете във Варна. Пленниците — на кефалията. Той и севастът[203] на Варна да определят онази казън, която са заслужили с престъпленията си; тъй или иначе са нападнали български кораб и са убили български корабник. За нефа ще съобщите на корабните войски — нека те се погрижат за спасяването му. Ще ви предам и тленните останки на вашия началник. Погребете го във Варна по християнски и с цялата почит, която този доблестен мъж заслужава. А за сигурността на Тихо ще се погрижите вие — не вярвам Драголюб да го затвори като пират, но знае ли човек… — Някои от освободените корабници на нефа се опитаха да му благодарят, но той ги спря с властен жест. — Аз съм само един презрян пират — каза и с ъгълчетата на очите си видя как лицето на Благовеста пламна в огън, — за хора като мене единствената благодарност е малко сапун на въжето, когато ни бесят. — После продължи пак с тона на опитния началник: — Без повече приказки! Всички на нефа. Само ти, Сръдане, вземи една ладия и отведи, хм, благородната ми и тъй признателна гостенка на „Кротушка“. Настани я в моята каюта и смушкай кока[204] да й приготви нещо разхладително за пиене. Сигурно се нуждае от това.

Те потеглиха вкупом през дюната. Корабниците от нефа подкараха доскорошните си пленители, които се бяха готвили да ги разпродадат по робските пазари — „задължение“, което за нищо на света не биха отстъпили другиму.

XXIII. Изненадите на морето понякога имат човешки имена

Благовеста не знаеше каква точно ще бъде съдбата й, но нещо вътре в нея й подсказваше, че няма основание да се страхува — нито за живота, нито за честта си. Наистина отначало я смущаваше, че я бяха затворили в тази тясна каюта, стените на която бяха почти напълно покрити с накачени по тях морски карти — в нея се чувствуваше като пленница. Наистина готвачът на галерата й носеше тук храна и питие, понякога надникваше при нея Сръдан, човекът с огромния белег, разполовяващ лицето му, с когото донякъде се бяха сприятелили, докато плаваха в лодката от брега до кораба, но и той само разменяше няколко думи с нея и отново я оставяше затворена между четирите стени на каютата.

Затворена ли? Изведнъж на Благовеста й мина през ума, че нито веднъж не бе чула щракване на ключалката зад гърбовете на Сръдан или на кока. Хрумна и да провери. Полека натисна бравата и вратата без никакво затруднение се отвори. Какво значеше това? Можеше ли да смята, че не е затворница и че стига да иска, би имала възможност да излезе на палубата? Девойката отново реши да опита. Прекрачи навън и внимателно затвори вратата зад гърба си. Никой не й кресна, никой не я натика обратно в каютата, която, ако не бяха картите, би могла по строгост да се сравни с монашеска килия. Господи и света Богородице, ами че тя била свободна!…

Благовеста почака очите й да привикнат към ослепителния блясък на слънцето и на морската повърхност, после се огледа. Намираше се в задния, кръмовия край на онази пътека, която на всички кораби се проточваше по цялата им дължина до носа между двете редици на галоерите. Приблизително по средата на пътеката се бе изправил Сръдан и с висок, отчетлив глас управляваше ударите на веслата. „Раааз… двааа… Раааз… двааа…“

Комитът с нищо не издаде да я е забелязал и това отново подтикна любопитството й: действително ли беше свободна на палубата на тази пиратска галера или просто, улисани в работата си, никой не я бе зърнал, за да я върне в затвора й? Окуражена от първите си опити, девойката се престраши сама да се натика в очите на пазачите си. Пристъпи по пътеката и застана до Сръдан.

— Това зад гърба ни не е ли Месемврия… — тя се поколеба как да се обърне към човека, и додаде: — … чичо Сръдане?

Като я чу, Сръдан Белязания избухна в смях.

— Какъв чичо съм ти аз, Благовесто? Ако баща ти те чуеше отнякъде да наричаш чичо един пират, щеше да му се пукне сърцето… — Той надмогна усмивката си. — Да, отминахме Месемврия. Не знаех, че се интересуваш от местата по крайбрежието, иначе сам щях да те поканя навън. Пък ако искаш, застани на носа. Оттам се вижда най-добре… е, ако не броим наблюдателницата на мачтата и площадката на началника, разбира се.

Тя проследи накъде й сочи той и за миг й се стори, че премалява. Защото „площадката на началника“ не бе нищо друго, освен плоския покрив на каютата, където я бяха настанили. И на тази площадка, прав и с ръце на въжената оградка, стоеше Кремен-Кривич. Какво излизаше, Божичко? Той, който днес толкова пъти запрати в лицето й това нейно „презрян пират“ от предишната им среща, сега всъщност я бе следил от първата й крачка на палубата. И й бе отмъстил и за „презрения пират“, и за вълците и самката, като се бе държал към нея като към гостенка, а не като към пленница…

За да не се забележи смущението й, Благовеста послуша комита и отиде на носа. Оттам наистина се виждаше по-добре, но не така, както преди време от палубата на нефа. Тя се замисли и лесно откри причината: нефът бе плавал близо до брега и от борда му се бе виждала всяка подробност по крайбрежието, докато такова плаване бе опасно, пък и ненужно за един пиратски кораб.

Доскуча й да гледа ширналото се пред нозете й море и вече се чудеше дали да не се върне доброволно в „килията“ си, когато на кораба настана внезапно оживление. Започна се то с едно провикване на наблюдателя от горната рея на мачтата:

— Знак от дим от брега, Кривич. Доколкото забелязвам, иде от нашия скрит пост до устието на Ахелой…

Ахелой беше същата онази река между Месемврия и Анхиало, в която преди около четиристотин години великият цар Симеон бе издавил „цвета на ромейското войнство“, както пишеха хронистите.

Благовеста се изненада от въздействието на тези думи върху Кремен-Кривич. Той, който с такова показно безразличие бе стоял със скръстени ръце срещу връхлитащия върху него с меч в ръка каталан, сега в един миг се преобрази. За да не загуби време да слезе по стълбичката, той прекрачи въжената оградка, скочи на дървената пътека и не тръгна, а се затича към мачтата. Заизкачва се нагоре, но по пътя си бе посрещнат от нов вик на наблюдателя:

— Втори знак на юг. Някъде отвъд Анхиало е…

Кривич с неподозирана за един началник пъргавина се изкачи на наблюдателницата, засенчи очи и дълго се взира към брега. Погледна нататък и Благовеста. Да, по-близкият дим се виждаше и от бака[205] на галерата. Ако го бе забелязала сама, тя навярно не би му обърнала внимание. Но сега и направи впечатление, че това не беше обикновена струйка дим; навярно хората на брега ту покриваха, ту освобождаваха пушливия огън, защото димът се устремяваше към небето на по-малки и по-големи кълбета. И техният ред очевидно означаваше точно определено нещо, което Кремен-Кривич четеше като на книга.

Не след много той слезе от наблюдателницата и свирна на помощниците си да се съберат при него на задния край на пътечката. Бяха всъщност само трима — Сръдан и кръмчията Влад, които девойката вече познаваше и в лице, и по име, третият беше един възнисък и възпълен мъж, за когото можеш да си помислиш всичко друго, само не и че е пират и то, явно, от близкото обкръжение на страшилището на Понта Кривич; по-късно тя научи, че човекът се наричаше Мирѐн и на галерата заемаше важния пост на главен мерач с балистата.

Благовеста си даваше сметка, че върши нещо непозволено, ала любопитството и надви, та бавно, преструвайки се, разсеяно разхождаща се, също извървя обратния път по пътеката. Не се присъедини към четиримата мъже, разбира се, но все пак застана достатъчно близо, за да достигнат до слуха й отделни изрази:

— Димните знаци са по-бързи от него…

— Значи горе-долу е на един ден път от Цариград…

— А, защо да сме неподготвени? Нали Беро казваше…

И тъй нататък, и тъй нататък. Думи, които хем говореха много, хем и казваха твърде малко. Но следващото изречение на Кривич тя разбра добре:

— Тъй или иначе трябва да отидем до Созопол да оставим девойката.

„Да оставим девойката“! Ето още едно отмъщение на „презрения пират“: тези мъже очевидно бяха разтревожени от нещо, пък той се бе загрижил за нейното прибиране в Созопол при баща й!…

— Нови знаци откъм Пиргос! — проеча пак гласът на наблюдателя.

И се повтори предишното. Кремен-Кривич ловко и бързо се изкачи до наблюдателницата на горната рея, разчете знаците и се върна при помощниците си.

— Вестта този път е от Беро — каза. — Съобщава, че съгласно уговорката ни тръгва с галерата да пресрещне дромона.

— И ще се движи бързо. — Влад наплюнчи показалеца си и го вдигна над главата. — Тук духа гарбин, там навярно е остро. Който от двата вятъра да е, все ще е благоприятен за ветрилата на Беро.

— Да! — повиши глас Кривич. — Ала ние не можем да не се погрижим за девойката. Ще ни тежи като най-грозен грях.

— Това е вярно, Кривич — възрази замислено Мирѐн. — Ала ако не последваме веднага приятелите си и отидем до Созопол, ще ги обречем на сигурна гибел в случай, че онзи ги спипа далеч от нас. Да измамиш приятелите си не е по-малко грозен грях, Кривич…

На това място Благовеста сметна, че е длъжна да престане да се преструва на нищо нечуваща и да се намеси в разговора. Тя се извърна и след няколко крачки беше в кръга на мъжете.

— Простете ми, че се обаждам, без да сте ме поканили за това. Но дочух, че става дума за мене. И смятам, че имам право да зная малко повече, щом се отнася до личната ми съдба.

Четиримата замълчаха гузно. После Кривич кимна на комита си:

— Хайде, кажи й ти, Сръдане. Нали сте нещо като приятели…

Сръдан Белязания два-три пъти прехвърли тялото си от единия на другия крак — очевидно обмисляше думите си.

— Знаците от брега ни съобщават, че ни грози опасност, Благовесто. Изненадани сме, очаквахме я доста по-късно. След месец.

— Опасност? — настоя тя. — Каква опасност? Змей? Буря? Враг?

Сръдан продължаваше да се премества от крак на крак. Тогава на помощ му се притече сам Кривич:

— Изненадите на морето понякога имат човешки имена, Благовесто. В случая опасността, за която говори Белязания, се нарича Джанлука Спарвиеро.

— Спарвиеро!? — трепна тя. — Не е ли онзи, който във Варна…?

— Същият. Заради него загубих знаците си на военачалник, а баща ти ме дари с този белег на бузата. Пък вместо да се чувствува отмъстен, оттогава Джанлука Спарвиеро все едно че ми е обявил лична война. Кълне се, че няма да спре, докато не ме види със стрела в гърдите или като удавник, поел пътя към дъното.

— И защо, за Бога?

— Не за Бога, а за лична мъст. Накърнено самомнение на корабоводец и така нататък. Сега пак е тръгнал да ме търси из Понта.

— И аз ви преча, нали? Бъди честен и признай, че ви преча.

— Нещата са по-сложни от това твое „преча“ — „не преча“.

И той й разказа дотам, докъдето беше за разказване. Как са научили, че Спарвиеро се готви да ги измами, но че те са решили да отговорят на хитростта му с хитрост, като са подготвили една почти разрушена галера („която се държи над водата само на «свети крепки», Благовесто“ — каза на това място комитът), за да поеме тя удара му. Лошото беше, че при подадените знаци другарите им, които бяха определени да водят „плаващия ковчег“, бяха отплавали в открито море. Също според уговорката, защото се знаеше, че „Кротушка“ е значително по-бърза и ще се съберат на определеното място… освен ако Спарвиеро не спипа „съборѐтината“ и „не й свети маслото“, преди те да са стигнали до нея.

Било късно да пресекат пътя й — добави на свой ред Влад кръмчията. — За да остане хитростта им в тайна за шпионите на генуезеца, те били завлекли останките на „плаващия ковчег“ на съвсем скрито място по брега (той го нарече по име, но Благовеста не го знаеше; разбра само, че е някакво съвсем пусто заливче между Пиргос и Атиа) и щом са тръгнали от сутринта, трябва да са взели достатъчна преднина в морето.

— При това положение съществуват само две възможности — каза Кривич. — Да те оставим в Созопол при баща ти и после с все сила да загребем подир другарите си…

— И навярно някъде по пътя да видим треските от скапаното им корито — многозначително го прекъсна Мирѐн. — Пък и да не ти припомням, Кривич, че според плана ни аз трябва да съм на Беровата галера.

— … или още сега да спуснем една по-голяма ладия с достатъчно галоери, която да те отведе нейде наблизо до Анхиало. Да те оставят там и ти по някакъв начин да се оправиш с дукса на града, за да те препратят в Созопол, а те на весла да се приберат на Свети Иван, където да чакат нас.

Този път му възрази Сръдан Белязания:

— И благодарение на това да срещнем Ястреба с отслабени сили, Кривич. На такава тактика народът казва: „Ела, вълчо, изяж ме.“

Спорът сякаш щеше да се върне в началната си точка, ако сега неочаквано и за четиримата мъже не се бе обадила Благовеста:

— Съществува и трета възможност. Да ме вземете със себе си и още сега, в настоящата минута, да поемете подир другарите си.

— Дявол да го вземе! — възторжено изруга Влад.

— Не! — почти извика Кривич.

— Да! — настоя на своето девойката.

— Не! Това, което искаш от мене, не е допустимо дори за един презрян пират, Благовесто. Разбираш ли? Там ще бъде огън. И сеч. И кръв. И гибел. Не можеш да искаш от мене… Пират съм, не крия, но нали все пак и в мене има онова, което се нарича съвест!

— Разказвали са ми — тихо произнесе момичето, — че преди четвърт век във войската на Ивайло воювала и собствената му сестра. Може и да е легенда, не зная. Но защо аз да съм по-малко от нея?

— Девойката е права, Кривич — отчетливо рече нисичкият и пълен Мирѐн, ала кой знае защо, избягваше да срещне погледа на началника си. — Няма никакви три възможности пред нас, а само една. И чест прави на Благовеста, че сама я предложи.

— Да улавяме гарбин в платната си и да поемаме на изток — подкрепи го Сръдан Белязания. — А на Благовеста ще кажем едно: знай, славна българска девойко, че ако се случи врагът да те досегне, всички ние преди това до крак сме загинали за твоя защита.

— Благодаря ти, чичо Сръдане. Аз не мога да въртя меч като онази приказна амазонка, сестрата на цар Ивайло, ала поне ви давам дума, че не ще се глезя и няма да ви преча… каквото и да се случи… Действувайте така, все едно мен ме няма на борда!

— О, Господи! — простена Кривич. И веднага възвърна самообладанието си: — Всички по местата си. Сръдане, нека да спуснат ветрилата. Поемаме на изток!

XXIV. Хитрост срещу хитрост

Джанлука Спарвиеро много грижливо бе избрал „часа на разплатата“, както той говореше в Пера за този свой поход. Изчака да дойдат такива въздушни течения, които сякаш бяха нарязали Понта на студени и топли ивици — сигурен белег според познавачите на времето, че в открито море ще бъде мъгливо. А мъглата бе нужна на Спарвиеро. Не за да се крие, не — той сам щеше да търси начин да се покаже пред очите на пирата. Мъглата трябваше да стане негов съюзник, за да види Кривич час или минута по-късно катапултата, закрепена на палубата на мнимия дромон. А спечелеше ли капитанът тази минута и успееше ли да се приближи до тъй наречената „Кротушка“ на един изстрел на катапултата, тогава „Мир на праха ти, Кривич“…

Наблюдателите и стражите се сменяха ден и нощ. Мерачът на катапултата спеше до страшното си оръжие; не се отлъчваха от него също и помощниците му, които трябваше в последната минута да налеят гръцкия огън от делвите в предварително издълбаните каменни гюллета. Водните ратници не се деляха от мечовете си, дори когато с дървените лъжици опразваха съдържанието на дълбоките си купи.

Изобщо щеше да бъде „часът на разплатата“, а щом е „часът на разплатата“, Джанлука Спарвиеро не оставяше нищо на случайността!

… Цялата трета нощ и на следното утро до седмото обръщане на часовника[206] дромонът плава в непрогледно-гъста мъгла. После обаче мъглата не се раздигна, както това става бавно и постепенно, а сякаш бе отрязана от гигантски нож. И кръмата още се губеше в бялата пелена, когато от наблюдателницата на мачтата проеча вик:

— Галерата на Кривич на половин миля южно от нас.

Спарвиеро, който денем бе мечтал, а нощем сънувал все този момент, сега за минута бе горе при наблюдателя. Нямаше грешка — познатите очертания на проклетата „Кротушка“ се виждаха с удивителна яснота. Нещо повече — уловила във ветрилата си сирко, тя някак бодро и напето бързаше точно към дромона. От това разстояние Джанлука Спарвиеро не видя на галерата онова оживление, което предшествува всяка битка; много, много по-късно той щеше да си даде сметка, че не е забелязал и друго — че веслата на пиратския кораб бяха прибрани и той се движеше само със силата на вятъра. Сега обаче не му беше до тези подробности. Още от височината на реята заповедите му заплющяха във всички посоки:

— Готвят се да ни нападнат!… Всички по местата си!… Мерач, опъни катапултата!… Вие там, насипвайте вече гръцкия огън!… Галеотти, извадете веслата!… Ще се престорим, че ги очакваме, загубили ума и дума от страх!…

Той едва успя да се прехвърли на командната си площадка, когато „Кротушка“ беше вече на разстояние, което спокойно можеше да се „превземе“ от катапултата. Въпреки това Спарвиеро изчака още няколко минути — той искаше да бъде сигурен, че всеки изстрел ще бъде сполучлив. Най-после прецени, че е настанала чаканата от дълги месеци секунда, и с цяло гърло изрева своята заповед:

— Катапултааа, огън!…

Мерачът дръпна лоста и рамото на катапултата се освободи, като запрати срещу галерата смъртоносния си товар.

— Su, da bravo!… Viva![207] — разнесе се от всички краища на дромона, защото съвсем ясно се видя как гюллето прелетя и падна точно върху палубата на галерата.

Веднага обаче гласовете заглъхнаха. Защото според всички закони на воюването с гръцки огън галерата трябваше тозчас да пламне като празничен факел, пък то само проблесна малко огнец и веднага угасна. Какво може да се беше случило? Спарвиеро нямаше време да разсъждава — единствената мисъл, която мина през главата му, беше, че вероятно гюллето не се е пръснало както трябва. И той заповяда отново:

— Зареди повторно!… Огън!…

Този път гюллето падна точно до фокмачтата[208] и пламъкът мигом обхвана самата нея и разпереното й ветрило.

— Viva! — проечаха поздравите, позаглъхнали за малко.

— Viva! — викаше с другите и Спарвиеро.

Но какво, за Бога, ставаше на тази проклета галера? С пламнало платно — същински огнен призрак, а не кораб — тя продължаваше пътя си точно към дромона. Каква ли налудничава мисъл бе обхванала пирата Кривич? Джанлука Спарвиеро пак не загуби време да търси отговор, а нареди на мерача си:

— Още едно гюлле!… И сега цели към задната част!…

Изстреляха го. То нема̀ особен успех — попадна приблизително там, където първото вдигна само малко пушилка. И не предизвика по-големи поражения от него. Но този път се случи нещо съвсем неочаквано. Докато летеше във въздуха, гюллето се размина с нещо, изстреляно от галерата, което тупна някъде около бака на дромона. Последва съвсем кратко време и от галерата излетя второ „нещо“, което също не изпусна целта си. Ала нито пробойни се отвориха, нито пламна гръцки огън. Какво ли, по дяволите, означаваше всичко това?

Откъм бака долетя глас, който отговори на въпросите му:

— Котвичка четирирожка, капитане!…

Подобен вик се разнесе и от кръмата. Той обаче беше вече излишен — от мястото си на горната площадка Спарвиеро видя как две въжета се проточиха между галерата с пламналото ветрило и дромона; проточиха се отначало огънати като змии, после се изпънаха. Трябва пиратите да бяха измислили някаква машина, която да ги тегли, защото сега и без платна двата кораба все по-бързо и по-бързо се сближаваха. Как ли би се изненадал капитанът, ако видеше, че на галерата нямаше никаква машина, а само Беро и още един великан като него въртяха двата рудана!…

— Сечете въжетата на четирирожките! — заповяда Спарвиеро.

— Невъзможно, капитане — отговори му някой откъм носа.

— Оплели са въжетата със стоманени нишки.

Най-сетне генуезецът разбра целия план на Кривич (или поне така си мислеше). Пиратите, смяташе Спарвиеро, готвеха абордаж[209]. Те навярно имаха намерение да завладеят дромона и да се прехвърлят на него, като изоставят горящата си галера. Ако не сполучеха — поне да си отмъстят, като пренесат огъня и на дромона, та двата кораба да загинат заедно.

— Всички на десния борд! — изкомандува той. — Пиратите ще опитат абордаж. Не бива да ги допуснем. Стрелците с прицел на месо. Канджите и веслата — готови за отблъсване на галерата. Бързо!

Събитията обаче не се развиха точно така, както той си бе представял. Последваха неща, които първо го учудиха, после — слисаха. И най-сетне го принудиха по друг начин да мисли за битката и сетнините й.

Започна се с това, че когато около едно поприще делеше двата кораба, от галерата с пламналото платно спуснаха ладия, но в нея се натовариха само пет души (бяха Беро, гигантът от другия рудан, Мирѐн, който бе изстрелял с балистата си двете котвички, и двама галоери) и бързо-бързо се отдалечиха на юг. Защо само пет? — питаше се Спарвиеро. — А останалите? Мигар човек като Кривич ще изостави хората си на произвола на съдбата?

Когато галерата приближи още малко, генуезецът откри защо при попаденията на гюллетата не лумваше гръцкият огън. От високата си площадка той ясно видя, че галерата бе основно преработена. На нея нямаше нито седалки за галоерите (едва сега той проумя, че не бе видял весла), нито пътеката между тях — вместо всичко това бе направена плоска палуба от борд до борд и върху нея бе насипан морски пясък. Грифоне на Генуа, как бе можал да не си го помисли, когато видя как гюллето се пръсна, ала не предизвика никакъв пожар? Не гръцки, а огън от пещите на ада да хвърлиш върху пясъка, не можеше да го запалиш. Къде ти беше умът, Спарвиеро?

Добре, но в такъв случай що за галера беше тази, която, макар и вече почти изцяло обхваната от пламъци, продължаваше да напредва към дромона, тласкана от ветреца в здравите й платна и водена от въжетата на котвичките? Галера ли беше изобщо или видение, както му се стори в началото?

Джанлука Спарвиеро не успя да се пребори със загадките пред очите си. Защото точно тогава се случи последното от непредвидените неща, последното и най-страшното: от гъстата пелена на мъглата зад кръмата му се показа една съвсем, съвсем истинска галера, която с всичките ветрила на трите си мачти и цялата мощ на петдесетте си весла се носеше към незащитения ляв борд на мнимия дромон. Всичко стана толкова бързо, че генуезецът нема̀ време дори да извърне стрелците си срещу новата опасност, камо ли да нареди да извъртят катапултата. Изминаха само няколко секунди и таранът на галерата с трясък, който предизвика болки в ушите, се вряза в борда.

Онова, което последва, показа на Спарвиеро, че цялата схватка е била подготвена до най-дребните подробности. Още в момента на сблъсъка прехвърлиха сходня към дромона и първите, които преминаха на него, не бяха мечоносци или стрелци, а корабници в жълто и кафяво, които веднага изтичаха до катапултата и изхвърлиха в морето делвите с гръцкия огън и вече напълнените гюллета. Останалите бяха все водни ратници, които с опънати лъкове или приготвени за мятане копия застанаха зад струпаните до десния борд мъже.

— Предай се, Джанлука Спарвиеро — разнесе се един глас, който генуезецът добре познаваше. — Предай се заради собственото си спасение и за спасението на тези хора, които зависят от думата ти. Виждаш, просто няма изход: от едната страна огън, от другата пробойна в кораба ти. Не е възможно да се спасите и от двете опасности… без да говорим за моите корабни ратници, за които се говори, че до сто крачки не изпущат със стрелата си цел колкото врабче.

Говореше, разбира се, Кривич. Говореше спокойно, едва ли не малко нехайно, докато без бързане се катереше по стълбичката към командната площадка на дромона. Генуезецът се огледа. И за човек с неговия опит не бе нужно много време, за да разбере, че думите на пирата не бяха празна заплаха. Той не удържа една въздишка — не толкова за безнадеждността на положението си, колкото заради така светкавичното сриване на една мечта, лелеяна цели месеци.

— Предавам се — каза глухо.

— Тогава нареди на хората си да оставят оръжието. Нека цялата им грижа да бъде да не се пренесе огънят от, хм, „галерата“ на вашия кораб. — Капитанът изпълни и тази заповед. — Имам и една лична молба, Джанлука Спарвиеро. Не пречупвай меча си, още ми е жал за онзи, който пострада при първата ни среща. Не, не, нямам намерение да ти го отнемам. Нека той си остане на кръста ти.

… Когато горящият кораб бе отблъснат на безопасно разстояние и бе завършено всичко по предаването на екипажа, Кривич покани пленника си в собствената си каюта. За изненада на Спарвиеро там се оказа една чудно хубава млада жена — висока и стройна, с открито чело и тънки вежди и с коси, които образуваха нещо като диадема около главата й. Генуезецът се поклони церемониално:

— Може би съпругата…

— А, не — засмя се до рамото му Кривич. — Една пътничка, която още не е платила за разходката, а вече трябва да плаща и за зрелището, което й предложихме. — И я представи: — Благовеста, дъщеря на Трошан.

Спарвиеро гледаше втренчено девойката.

— Аз познавам благородната млада дама — каза той. — Тя беше същата, която във Варна избърса кръвта от бузата ти, Кривич, когато така несправедливо беше ударен с бича.

— Имаш добро око за жените, капитане — продължи да се смее пиратът. — И за да бъде запознанството ви пълно, ще ти добавя, че онзи, който тогава ме удари, беше баща й. Но моля, заповядайте, мили гости. Имаме да поговорим и няма защо да е на крак…

— За условията на предаването ми ли? — глухо попита генуезецът.

— Не, за начина на спасяването ти — беше неочакваният отговор.

— Какво искаш да кажеш?

Кривич седна и с жест ги покани да последват примера му.

— Нека да започна от по-далече, Джанлука Спарвиеро. Предлагам ти да сключим не само примирие, а истински мир. Ето ръката ми. Ако я стиснеш честно и по-мъжки, все едно че сме подписали мира помежду ни. Разбираш ли, капитане? Трябва най-сетне да престанем с тази война помежду ни, иначе може следващия път да се наложи да те убия.

— Или аз тебе? — язвително подхвърли Спарвиеро.

— Добре, или ти мене. Не е ли по-добре да спрем навреме?

Капитан Спарвиеро се поколеба, после протегна ръка и стисна подадената му десница.

— Може би си прав, капитан Кривич — каза. — Три пъти се кръстосаха пътищата ни и трите пъти ти ме надви. Човек трябва да знае не само да печели, но и да губи. — Той се усмихна тъжно. — При това на твоя страна е все… Как беше на български?

— Хытрост воинствена — подсказа Кривич.

— Не се наемам да го изговоря, страх ме е да не си изкълча езика. Но иначе ти признавам, че ме надви не с груба сила, а все с военно изкуство.

— Този път и ти ми беше подготвил една хитрост, капитане.

Генуезецът вдигна рамене. Имаше много печал в това движение.

— Беше хитрост срещу хитрост. И твоята спечели. А когато единият печели, другият плаща, така е в живота.

— Какво искаш да кажеш, Спарвиеро?

— Ти ще се върнеш в твоя Созопол с венец на победител. А аз имам само една възможност — да направя салове за хората си и да моля Еол[210] да бъде благосклонен към нас. Дори да приспособим някакви ветрила, ние пак сме поне на две денонощия път от брега, Кривич. И то ако задухат леванте или сирко. Ако остане гарбин, както сега…

— Боже мой, какви ги приказваш, човече! — възкликна Кривич. — Нима мислиш, че ще те оставя ти и хората ти да се издавите като плъхове в морето?

— Сега е мой ред да попитам: какво искаш да кажеш, Кривич?

— Казах го, още когато влязохме тук: че ще ви спася. Казах го и го обещах, докато още виждах в тебе смъртен враг. Пък сега, когато прие да сложим край на безсмислената война помежду ни…

И Кривич му обясни плана си. С пробойната в левия си борд дромонът, разбира се, не би могъл да стигне до спасителния бряг на собствен ход. Затова Кривич предлагаше всичките хора от него да се прехвърлят на „Кротушка“, за да го облекчат и повдигнат по-високо над водата, а товарите в него да разместят така, че да получи крен[211] надясно. После с всички възможни средства — канджи, куки, котвички, въжета — да привържат двата кораба борд до борд и, движейки се само с ветрилата на галерата, да се доберат до някое пристанище по византийския бряг.

— Там вече ще намериш начин да изкърпиш дромона, поне колкото да стигнеш до Пера — завърши Кривич.

— Благодаря ти, капитане — каза Джанлука Спарвиеро. — Това е наистина единственият шанс да спася не само хората си, но и кораба.

— Тогава да се залавяме на работа. Всяка минута, прекарана в приказки, утежнява положението на дромона.

Пръв от кабината излезе генуезецът. Благовеста използува това, за да подръпне за ръкава Кривич и да го задържи още малко вътре.

— Наистина ли ще го направиш, Кремен?

— Кривич — поправи я той.

— Добре, Кривич. Наистина ли ще спасиш този човек, който искаше ти да изгориш с кораба си като главня сред морето?

Той я изгледа продължително. Гънката на строгост между веждите му се вкопа дълбоко-дълбоко — ще речеш пропаст, а не бръчка.

— Аз съм само един презрян пират, Благовесто — произнесе тихо, но отчетливо. — От един презрян пират може да се очаква всичко, дори и да спаси от гибел противника си.

И с тези думи й обърна гръб и последва Спарвиеро.

XXV. Моряшко благородство

Плаването се оказа много по-трудно, отколкото двамата капитани си го бяха представяли. Една от причините беше в самия Кривич. Той отказа да се придвижи с дромона към Мидия (преди години проучвал пристанището — било в много плитък залив, та положително щели да заседнат далеч от спасителния бряг), а съзнавайки всички рискове, се насочи към Килиос. Да, но Килиос беше точно на югозапад. И тъй, както продължаваше да духа все гарбин, ще рече — право срещу тях, двата завързани кораба можеха да се движат само с извънредно мъчни и значително по-продължителни по време халсове[212].

В деня, в който по изчисленията на капитаните трябваше да видят пред себе си Килиос, се случи голямо премеждие. Срещу тях, построени в бранен ред, се насочиха три византийски галери.

— Не ми остава друго, освен да приема боя — каза Кривич. — Безумство е, знам, но нямам възможност за избор. Съжалявам, капитане, но следващата ни среща ще бъде в приемната на Нептун… — Беше една от онези шеги, от които на хората застава буца на гърлото. После продължи сериозно: — Мога ли да те помоля за една услуга?

— Иска ли питане…

— Ние сме труженици на морето и сме свикнали с мисълта, че може някой ден да се озовем на дъното. Но при мен е Благовеста, дъщеря на Трошан. Няма никаква причина тя да сподели нашата съдба. Трябва да помислим за спасението й. Ще ми услужиш ли с двама добри галоери и едно генуезко знаме? Ако ги натоварим на една ладия, те може и да се доберат до брега. Пък и ромеите няма да оставят нас, тлъстата плячка, и да хукнат подир една нищо и никаква ладия. А и да го сторят, нека вярваме, че ще отдадат уважение на грифона.

Спарвиеро се замисли и челото му се покри с бръчици.

— Съществува и още една възможност, Кривич. Възможност за спасението не само на хубавата Благовеста, а на всички нас. Условието е само едно — да си бил искрен, когато ми подаде ръка за сключване на мир.

— Сега е мой ред да кажа: иска ли питане…

— Тогава предай всичко в ръцете ми и нареди на людете си да ми се подчиняват като на свой капитан. Другото остави на мене.

— Не зная какво си намислил, Джанлука Спарвиеро, но ще река: имаш пак думата, и десницата ми.

… Ромейските галери застанаха от трите страни на вързаните кораби — настръхнали, заплашителни, стръвни, все едно диви котки, които се готвят за скок върху жертвата си. И точно тогава на мачтите на галерата и дромона издигнаха онзи пряпорец, от който се смръзваха пристанищата на всички морета — белия с червения кръст на Генуа. Веднага след това се появи и втори по-малък стяг; на езика на морските труженици той означаваше „Чакам пратеници за важен разговор“. От византийските галери не отговориха веднага. Спарвиеро безпогрешно разтълкува това кратко бездействие: капитаните на галерите си даваха сметка, че трябва да се подчинят на генуезката „покана“, а същевременно се бояха от някакъв капан…

Все пак измина не повече от едно обръщане на часовника, когато от трите бойни кораба спуснаха ладии и здрави гребци опънаха веслата. Приближиха, но пратениците не се качиха веднага на галерата, от която ги викаха. Известно време ладиите кръжаха наоколо — не беше трудно да се разбере, че продължаваха да изпитват известно недоверие. Не се знае колко щеше да продължи това, ако от едната ладия не се разнесе весел, приветлив глас:

— Я, ами че това бил Джанлука Спарвиеро!… Качвайте се смело, приятели. Щом капитан Спарвиеро е тук, няма от какво да се страхуваме… — После се провикна по посока на галерата: — Капитане!… Мигар си ме забравил, капитане?…

— Боже мой, Михаил Куцомит!… Е, това се казва среща!… — радостно отговори от галерата генуезецът. — Какво, капитане, още ли обичаш виното леденостудено? Е, тогава не идвай — къде ти лед на това пиратско корито.

Обратно на шеговитото отклоняване, ладиите забързаха към спуснатия трап[213] и по него чевръсто се изкачиха пратениците. Оказа се, че само един от капитаните — Михаил Куцомит, с когото Спарвиеро бе пресушил не една кана вино в Пера — се бе престрашил да се отзове на поканата, другите двама бяха изпратили комитите си. Джанлука Спарвиеро ги покани в каютата на Кривич и тук им разказа историята, която междувременно си бе подготвил за тях. Предадена накратко, тя изглеждаше приблизително така:

Както може би са знаели (Михаил Куцомит го знаеше и го потвърди начаса), Спарвиеро, който имал стари сметки за уреждане с пирата Кривич, му подготвил хитър капан — уж търговски дромон, пък въоръжен с гръцки огън. Да, но Кривич го изненадал по свой начин — пресрещнал го не с един или два, а с пет кораба, четири галери и един линьо…

— Четири галери и един линьо! — възкликна един от комитите. — Богородице дево, а ние знаехме само за една галера и линьо!… Хубаво разузнаване е нашето, няма какво да се каже…

С точен удар на катапултата — продължи Спарвиеро — той успял да запали една от галерите („трябва да е тукашна направа — уточни, — не съм виждал такава“), пъргавото линьо се втурнало да събира удавниците от нея, а други две от галерите побягнали благоразумно. Ала в същото време Кривич с главния си кораб сполучил да извърши ловка маневра и да връхлети с тарана си в левия борд на дромона. Него обаче го очаквала изненада с вкус на стипца: предполагал, че има насреща си търговски дромон, докато опитните стрелци на Спарвиеро с два-три успешни общи изстрела очистили палубата на прословутата „Кротушка“. И тогава лично капитанът повел войскарите си в решителен напад. „Наистина беше решителен — подчерта той. — С пробойната в хълбока на дромона за нас вече съществуваше само една възможност за спасение: да завладеем «Кротушка» и да се приберем с нея. — И завърши скромно: — Така и направихме.“

— И сега? — попита нетърпеливо Михаил Куцомит. — Какво е положението сега, Джанлука Спарвиеро?

— Сега ли? — шумно се изсмя другият. — Сега водя на Генуезката комуна два дара, които не е и сънувала.

— Единият е тази пиратска галера, разбирам. Великолепна венецианска направа, наистина ще и се зарадват. А другият дар, приятелю?

— Елате, елате да видите с очите си. Това ще бъде удоволствие, заради което в Константинопол[214] ще ме удавите във вино.

Заведе ги. На предната мачта бе завързан с ръцете отзад един мъж, гол до кръста, с дълги светли коси и русовата брада.

— Кривич — каза просто генуезецът. И се присмя: — „Бичът на Генуа.“ — Каза го и с усилие сподави една усмивка: пиратът толкова бе наплашил Понта, та тримата пратеници неволно направиха по крачка назад, когато чуха името му.

След минута, когато се посъвзеха, единият от комитите попита:

— Мога ли да го заплюя, капитане? Ще се гордея до края на живота си, че съм плюл в лицето на страшния Кривич…

— А, това не! — поклати глава Спарвиеро. — Когато Кривич се предаде, аз му дадох воинска дума, че най-много да го вържа като Одисей за мачтата[215], ала няма да го подлагам на никакви издевателства… чак докато палачът погали със секирата си врата му върху дръвника, издигнат пред двореца „Сан Джорджо“.

— А пиратите на Кривич, капитане? — попита същият комит.

— В трюма са, разбира се. — Нов шумен смях. — Онези, които оцеляха след битката, искам да кажа.

— Не разбирам едно — каза другият комит, когато бяха отново в каютата на Кривич. — Успели сте да превземете галерата на Кривич, това безспорно е чудесно. Но защо не прехвърлихте на нея целия си личен багаж и не ритнахте дромона, а сте предприели такова мъчително плаване, за да го спасите?

Джанлука имаше готов отговор за този въпрос.

— Много ти е лесно да ритваш корабите, драги. Само че забравяш една простичка истина. Според законите на Комуната тази галера под краката ни ще стане собственост на Генуа. А дромонът, драги, е платен с пари от моя джоб. Искаш ли повече обяснения?

За чест на тримата ромеи трябва да се каже, че единогласно предложиха услугите си да помогнат за превозването на пробития дромон до Пера. Спарвиеро обаче отказа — бил, както е думата, на един хвърлей място от Килиос, там ще изкърпи кораба поне дотолкова, че да стигне без усложнения до Цариград. После в корабостроителницата на Пера ще го остави за основна поправка, а с галерата и пленниците ще продължи веднага към Генуа.

— Но ако искате да сте полезни за всички, които плават през Понта, можете да направите друго добро дело — каза. — Двете галери и линьото на пиратите са на около един ден път от тук, ако се движите с този чудесен гарбин откъм гърба. Ще ги спипате и така, както са без проклетия си главатар (не бива да отричаме, че Кривич си го биваше като корабоводец!), или ще ги унищожите, или поне един-два съда от тях ще отведете в Цариград.

Описа им „точно“ къде се надяваше да срещнат останките от армадата на Кривич, после се разделиха. Половин час по-късно галерите вдигнаха бойните си стягове за поздрав и с цялата бързина, на която бяха способни, поеха към североизток.

— От сърце ви пожелавам „добър път“ — рече със смях Спарвиеро, докато отвързваше Кривич от мачтата. Корабниците и галоерите на „Кротушка“ ги изпратиха с много по-пиперлии изрази, които не е прието да бъдат изписвани.

— Как ще обясниш в Цариград, че пристигаш там без пленената галера? — деловито се осведоми Кривич.

— Как? Не знаеш ли? — с предишния сърдечен смях отговори генуезецът. — Споходи ме голямо зло. Трите кораба на този кръвник по име Кривич заобиколили откъм север и като не ме видели до Мидия, свърнали към Килиос. И почти пред пристанището ме нападнали с всичките си сили. Е, аз съм успял с много усилия да спася дромона и да го довлека до брега, ала те си прибрали и „Кротушка“, и проклетия й капитан Кривич…

Няколко часа по-късно — те вече видяха на хоризонта Килиос Кривич даде на новия си приятел всичките ладии — от дромона и от галерата, — за да крепят пробития кораб на повърхността, и лично провери състоянието и на пробойната, и на трюмовете. От „Кротушка“ подари и една хитроумно направена помпа — с нея четирима души спокойно успяваха да изпомпват малкото вода, която все пак проникваше. И там, на три-четири мили от брега, двата кораба и двамата капитани се сбогуваха.

— Провървя ми, капитане — каза Кривич, докато разтърсваше ръката на генуезеца. — Ще се върна в Созопол без плячка, което е голямо нещастие за един кръвожаден пират като мене, ала спечелих твоето приятелство, което поставям по-високо от цяла галеацца, пълна догоре със злато и драгоценни камъни.

— Не зная кой повече спечели от двама ни, Кривич — поклати смолисточерната си глава Спарвиеро. — Ако помислиш, аз бях вече с единия крак на дъното… Пък сега хем се връщам здрав и невредим на брега, хем и с едно спечелено приятелство, за което другари и врагове ще ми завиждат. — Той спря и протегна замислено устни напред. — Всъщност наистина ли съм спечелил Кривич за свой приятел? Не, не, не се чуди, Кривич, говоря го наистина. Знаеш ли, човече Божи, ти си оставаш една загадка за мене. Срази ме в битката, после ме спаси от сигурна гибел, предложи ми и приятелството си… Сега отново ме спасяваш, като за моето спасение се лишаваш и от всичките си ладии. Наглед всичко е чудесно, нали? Но аз имам едно ужасно чувство, Кривич. Все ми се струва, че ти си като орех, който показва само черупката си и никога — ядката. Бих дал много нещо, за да видя ядката в тебе, Кривич.

Пиратът приготви уста, да отговори нещо, но не успя. Неусетно за двамата при тях бе дошла Благовеста и сега подаваше тясната си дълга ръка на генуезеца.

— Не чух разговора ви, капитан Спарвиеро, но предполагам, че взаимно сте си благодарили. Аз… — тя се усмихна, — аз съм, както знаеш, само една пътничка, която дори още не си е платила за разходката. И моето мнение не се брои. Ала все пак много искам да си го кажа. То е едно признание, капитан Спарвиеро. Като те видях как изстрелваше огън към онази галера с черния лъв на мачтата, аз се изпълних с омраза към тебе. И по-късно настоявах пред Кремен… пред Кривич, исках да кажа, да те остави да отидеш на дъното с пробития си кораб. А сега… Сега аз съм безкрайно благодарна на Кривич, капитан Спарвиеро, че не ме послуша. Защото съм сигурна, че в твое лице опознах не само един генуезки капитан, но и самото моряшко благородство. Ще бъда щастлива, ако приятелството, което възникна между Кривич и тебе, го разпростреш и малко към мене…

Генуезецът се поклони с изискаността на човек, който е прекарал детството си сред чистокръвни благородници.

— Нека си пожелаем съдбата да ни срещне отново, Благовесто, дъщеря на Трошан. Тогава ще докажа не на думи, а с дела, че в мое лице имаш приятел или брат, което си избереш от двете.

— Три стъпки вода под кила, капитане — махна му за поздрав Кривич.

И това беше сбогуването между двата кораба и двата екипажа.

XXVI. Той е много странен пират, този Кривич, нали, Благовесто?

За Благовеста събитията от последните дни приличаха на един от онези странни сънища, в които в дяволски бърза поредица се сменят красиви и кошмарни сцени. Сега, докато „Кротушка“ цепеше водите на север и галоерите, запели някаква непозната, но много ритмична песен, теглеха в такт с нея дългите весла, момичето се опитваше да сложи в ред обърканите си впечатления. Опитваше се, но твърде малко успяваше. Защото преживените случки бяха такива, че докато едната можеше да се сравни с изкачването на шеметно висок и облян в слънце планински връх, следващата пък напомняше на главоломно пропадане в бездна, лишена от искрица светлина.

Да изреди всичките, тя не успяваше. И все пак някои се открояваха в съзнанието й, като че бяха изрисувани с огън. И винаги в рязка противоположност — бяло до черно, бяло до черно, бяло до черно… Например началното плаване с пощенския неф можеше да се нарече приказно, докато нападението на каталана, жестоката гибел на беловласия началник и позорния дележ на плячката, в който честни и добри корабници бяха оценявани като коне или крави, още караше да чувствува пълзене на мравки по гърба си. Впрочем също и съдбата, която й готвеше този Анхел ди Буенафортуна; мнимият или истинският барон (имаше ли някой да знае истината за него?) разиграваше голяма галантност към нея, ала Благовеста не си бе правила никакви илюзии за истинската участ, която той й подготвяше. После — новата мигновена промяна: магическото появяване на Кремен-Кривич, царствената му щедрост при изкупуването на пленниците и майсторският удар, с който прониза шията на каталана. (Благовеста се имаше за благочестива християнка, ала като си спомняше за този удар с меча и за смъртта на ди Буенафортуна, неизменно усещаше в себе си не погнуса или богобоязливо възмущение от вида на насилието, а нещо като взрив от възторжена радост.) Всичко нататък бе все така залитащо от крайност до крайност. Уж спокойното пътуване към Созопол, а отклоняването в открито море за битка на живот и смърт. Картината на пламналата галера с черния лъв на мачтата (Благовеста така и не бе разбрала, че това бе едно скапано корито, укрепено колкото да се подмами към него огънят на Спарвиеро) и победния напад на Кремен-Кривич с неговите воини, които по храброст й напомняха приказните герои от „Троянската притча“[216], донесъл бърз обрат в боя. Или плаването към Килиос за спасяването на онези, които всъщност заслужаваха най-тежка казън, след това смъртно-опасното нападение на трите ромейски галери и чудотворното спасение, зад което стоеше същият този уж отмъстителен и безогледен в своята ненавист генуезец…

Докато преживяваше повторно тази поредица от превратни събития, съзнанието на Благовеста изведнъж се насочи към техния главен герой — Кремен-Кривич. Какъв странен пират, Боже мой, странен и сякаш изтъкан от противоречия! Като си припомняше събитията, девойката отново и отново се сблъскваше със срещуположностите в неговите действия. Виждаше го как спокойно, не, лекомислено-нехайно слиза сам по дюната към настръхналите срещу него стотици пирати на каталана, как с царствено безразличие насипва в шепите им камара злато за пленници, които би трябвало да са му напълно безразлични (сега, докато се ровеше в спомените си, Благовеста не можеше да си отговори върна ли си той златото, когато събитията, следвайки все същата своя обратна закономерност, превърнаха пленителите в пленници), а после почти за нищо с нетрепваща ръка пронизва чудовището, наречено Анхел ди Буенафортуна. За нищо ли? — сепна се девойката. — Нали двубоят стана заради самата нея? Мигар тя е нищо? Но ако не е нищо, показа ли й Кремен-Кривич поне веднъж, че е „нещо“ за него? Какво друго поднасяше извън щедрата си убийствена ирония?

И в такъв случай какво излизаше? Че също и по отношение на нея той бе странен и противоречив. Биеше се на смърт, за да я избави от орисията да бъде наложница на един долен убиец, а след това (дали не се бе подиграл с думите й?) не скри, че той не бил нищо повече от вълка, завоювал с кръв примамната самка. Добре, но нали пък само часове по-късно беше готов да провали едно отдавна подготвено и важно сражение, дори да изложи на опасност другарите си, само и само да осигури нейната — на „самката“ Благовеста — сигурност? Кой беше истинският Кремен-Кривич? Човекът, способен да нанася смъртни удари било с меч, било с тарана на кораба си, или другият, който по логиката на войната може да обеси врага си на мачтата и никой да няма право да го осъди за това му деяние, пък той веднага протяга ръка за мир и приятелство на победения? Пиратът, даряващ свобода на корабници, които при други обстоятелства биха воювали до смърт срещу него, а сразяващ своите събратя по занаят, за да ги предаде на същата тази власт, която така несправедливо го бе низвергнала от воинския му пост, лепнала бе на бузата му дамгата на бича и от български военачалник го бе превърнала в човек извън закона?

Объркана от този низ от противоположности, Благовеста все пак стигна до една ясна мисъл: че тя дължи безкрайна благодарност на този странен пират. Благодарност преди всичко за това, че той спаси честта, а може би и живота й. После — че беше дъщеря на онзи, който му нанесе опозоряващия удар с бича, пък той й отвръщаше с уважение; да, сдържано, но с уважение. И още — тя бе запокитила в лицето му страшното „презрян пират“, а „презреният пират“ й се отплащаше с поредица от постъпки на рицар.

Дойде до тук в разсъжденията си и веднага направи крачка назад: абе рицар, рицар, ала все пак пират и главатар на пирати… О, Боже, ако Кремен не бе избрал този гнуснав път на морския разбойник!… Благовеста не криеше от себе си, че бе харесвала този човек още докато той носеше ореола на победоносния военачалник на корабните войски. Харесваше го не като картина на стената, а както девойка, в която току-що се е пробудила жената, харесва един мъж. Така е, харесвала го бе и бе свързвала с него мечтите си. А после… После дойде тази несправедлива казън на иначе предостойния цар Светослав, дойде ударът с бича, дойде пиратството и жълтото знаме с черния лъв и… всичките мечти се провалиха вдън земя.

Вече нищо не можеше да се промени — казваше си тя, докато гледаше как светлинките на слънцето играят вихрен танец по начупената повърхност на морето пред носа на галерата. — Нищо, нищо не може да се направи… Оставаше и само едно: да не се остави по достойнство по-ниско от пирата и да му благодари за всичко, което през тези последни дни той стори за нея.

Като премисли всичко това, Благовеста реши да не отлага благодарността си — с всеки изминал час тя щеше да става по-трудна и по-трудна. Извърна се. На другия край на пътеката между галоерите, стъпил както обикновено с леко разкрачени крака на своята командна площадка, Кривич рееше поглед наоколо и сякаш виждаше всичко друго, само не и нея, пътничката върху пиратския кораб. Кой знае защо, девойката мислено се прекръсти, после стисна юмручета и с външно решителни крачки извървя от край до край пътеката и застана под площадката. Мъжът горе като че ли все още не я забелязваше. Тя се почуди как да постъпи, пък извика несмело:

— Кремен…

Той сведе поглед надолу, току под нозете си.

— Кривич — поправи я за кой ли път.

Тази дума я ядоса — на нея, като на жена, й се дължеше по-голямо внимание, отколкото непрекъснато да я поправят, все едно че е кученце, което чукват по носа, когато не научи някаква стойка.

— Кремен или Кривич — повтори тя вече много по-остро. — Мога ли да наруша твоето тщеславно перчене там, на високото, и да дойда за малко?

Бледа, много бледа усмивка премина по устните му, когато чу нападките за „тщеславно“, „перчене“ и прочие, но се постара да отговори така, сякаш изобщо не ги е забелязал:

— Тук може да дойде без нарочно разрешение всеки, който смята, че има работа при мене или с мене.

Отговорът беше твърде обезкуражителен, но Благовеста реши да се възползува от него и не без труд се изкачи по отвесната стълбичка на площадката.

— Дойдох за нещо много малко и много голямо — да ти благодаря — каза тя, когато оправи дишането си. — Ти ме спаси от смърт. Или от безчестие. Или от двете заедно. Нямам възможност да ти се отплатя по никакъв начин. Но приеми благодарността ми от сърце.

Според всичко онова, което девойката знаеше за човешките отношения, сега беше ред мъжът да каже нещо. „Да не говорим за това“, „Нищо особено не съм сторил“, „Бих го извършил за която и да е жена в бедствие“ или нещо друго от този род. Кривич обаче мълчеше. Кривич продължаваше да хлъзга поглед по кораба и по морето наоколо и сякаш не се готвеше да отвори уста.

— Нищо ли няма да ми отговориш? — принуди се да попита Благовеста.

— Не си ме попитала нищо, за да очакваш отговор. Поблагодари ми, аз те изслушах — какво друго има още да се одумва?

Предишният гняв нахлу с нова сила в сърцето на девойката. Гняв и обида! Според нея тя не бе заслужила такова пренебрежително отношение.

— Щом за тебе разговорите се свеждат до одумване, можеше поне от проста вежливост да се одумаш, че рискуваш живота си, защото бях именно аз.

— А! — възкликна той и за пръв път се извърна към нея. — И защо да рискувам именно за тебе, Благовеста, дъщеря на Трошан? И от къде на къде изобщо очакваш вежливост или други такива галантности от един презрян пират?

— Най-малкото заради това, че на гърдите си носиш токите на колана, който аз съм ти подарила. И не забравяй — подарила съм ти го, след като беше низвергнат като военачалник на корабните войски, след като те обявиха извън закона.

Той поразмисли върху думите й. Бръчката между веждите му отново се вкопа дълбоко в челото му, а очите му загубиха синевината си.

— Тези токи се оказаха за мене цяла пропаст от недоразумения, Благовесто. Да, когато ми ги даде, беше вече след като така несправедливо бях наказан и оплют, загдето според силите си съм служил на България. След като ме поставиха извън закона. И те за мене дълго, много дълго бяха светъл символ: връзка бяха те с онзи Кремен, който още на двадесет и осем години бе заслужил царят да му повери всичките свои корабни войски. И още един символ виждах в тях: че има хора с честни сърца, които не се съгласяват с върховната неправда, извършена над мене. Уви, всичко това са били само жестоки недоразумения, които аз сам съм си създал и сам си изстрадах.

Бадемовите й очи изразиха пълна и искрена почуда.

— Защо? Какво се е променило?

— Промени се това, че същите тези хора, които уж осъждаха неправдата над мене, започнаха да виждат в моето лице само един…

— … презрян пират. Вече безброй пъти ми припомняш тези думи.

— Мигар не ми ги каза?

— А мигар ти не избра за твой път в живота…

— Добре, добре — прекъсна я сухо Кривич. — За това поговорихме достатъчно при първата ни среща в Созопол. Нека не започваме препирнята отначало.

— И в такъв случай?…

— В такъв случай всичко е много просто. Един презрян пират по някакво си свое хрумване ти е направил услуга. Ти сега му благодари. Значи, всичко е уредено. И точка. — Той помисли малко. — За вълка и вълчицата се шегувах, разбира се. Предизвика ме и аз ти го казах. Не, не съм те освободил от каталана, за да те завоювам за себе си, Благовесто. Пристигнем ли в Созопол, ще те предам на баща ти и… и толкова. А сега, ако обичаш, не ми пречи повече. Тъй или иначе аз съм началник на този кораб и си имам своите задължения.

Тя искаше да каже още нещо, но то трябваше да бъде сразяващо. Ала като не го намери в гнева си, просто се завъртя на пета и си тръгна. Не умееше да слиза по толкова стръмни стълби, пък и дългата й руба й пречеше, та за малко да се строполи на палубата. Но гордостта й не й позволи нито да поиска помощ, нито да се оплаче.

В останалата част от пътя Благовеста една по една си повтори всяка дума, която си бяха казали с Кремен-Кривич. И като размисляше вече по-спокойно, стигна до заключението, че думичката „презрян“ преди „пират“, която бе произнесла в двора на Драголюб, очевидно е била много пресилена. В тези последни дни Кривич на няколко пъти й показа, че и да е пират, той в никакъв случай не заслужаваше да бъде смятан и „презрян“. Джанлука Спарвиеро очевидно бе разбрал това преди нея и първо с мъжката си дума, а после и с благородната си постъпка пред Килиос бе доказал, че макар Кривич да си е пират, то е само един много странен пират, с когото може да се поддържа мъжко приятелство. И девойката си обеща, че преди да се раздели с Кремен-Кривич в Созопол, ще му се извини за онази тъй лесно и „на едро“ изговорена дума „презрян“. И ще помоли за приятелството му въпреки втората — „пират“.

Да, но се случи така, че не успя да осъществи намерението си.

В Созопол пристигнаха, когато нощта отдавна бе обгърнала града, морето и островите със своята тъмна пелена, в която проблясваха само тюркоазите на звездите. Като спуснаха котвите, а после извикаха три ладии от „Добродушко“ (десетина морски ратници от „Кротушка“ щяха да я придружат до седалището на дукса), Благовеста се озърна, търсейки. Видя обаче само Сръдан Белязания, който любезно й сочеше как да слезе в ладията. И доколкото се виждаше, беше нетърпелив да я изпрати.

Девойката се престраши и го попита:

— Защо не виждам Кривич, чичо Сръдане? Исках да му благодаря за толкова неща…

— Как, момиче, мигар не разбра? — беше неочакваният отговор. — Когато заобикаляхме Свети Иван, пресрещна ни една наша ладия. Кривич слезе с нея на острова, а нареди на мене да доведа кораба и да се погрижа за изпращането ти.

В този момент Благовеста се разплака. И плака така, както не бе плакала, откакто преди петнадесет години едно зло куче бе разкъсало любимата й кукла Братослава…

XXVII. На царете подобава да решават по царски

Тъй като този път пратеничеството беше на много по-високо равнище — апокриспарий на съимператорите беше Адриан Кастамонит, логотет на Византия — цар Светослав Тертер го прие в тронната зала и при спазване на строгия церемониален ред. Самият той бе в багреница и със скиптър и акакия в ръцете, с короната на Асеневци на главата и с всичките други атрибути, на които дълбоко в себе си почти не обръщаше никакво внимание. Тук — все според правилата — бяха също великите боляри от синклита, висшите духовници от клира[217], протостраторът Диман и другите по-главни военачалници, да не говорим за почетните стражи с мечове и алебарди, за помпозните думи на великия примикюр и тъй нататък, и тъй нататък. Не отстъпваха по представителност и надути изрази и пратениците, та срещата се превърна в една наистина пищна церемония. Всичко това обаче продължи до поднасянето на подаръците; веднага след тях царят толкова рязко показа, че не смята да разговаря от височината на престола и в присъствието на толкова свят, та — макар решението му външно да бе забулено в любезна покана за тържествен обед — Адриан Кастамонит и познатият ни протоиракарий Лъв Мелисин (той бе вторият апокриспарий) загубиха самообладание и за известно време се държаха така, сякаш са обули чужди и при това по-тесни обуща…

Но същата вечер Светослав Тертер лично призова пратениците на разговор. Не беше разговор, както е думата, на четири очи; от ромейска страна освен тълмачът[218] присъствуваха и двамата апокриспарии, от българска — логотетът Гневота, протостраторът Диман и патриархът Петър; както и преди тук беше и плененият патриарх Йоан Век, но неговото положение беше — все както и преди — така неясно, че не се разбираше дали представлява България или Византия.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Големите думи ги наприказвахме тази сутрин, скъпи гости. Хайде, нека сега да я караме по-простичко. И така, с каква мисия са ви натоварили нашите уважаеми събратя по престол Андроник и Михаил?

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Венценосните и лъчезарни господари на…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (прекъсва го): — И прочие, и прочие. Искам да знаете, благородни пратеници на съседна Византия, че в юношеските си години аз прекарах дълго време като заложник в цариградския императорски двор и тогава се наслушах на сладкословни витийства[219] и изящни като диамантена огърлица приказки. Помолих ви да ги оставим навън пред вратата, а тук да говорим просто и ясно. Като мъже на меча, а не като царедворци или поети.

Тук, още съвсем в началото, разговорът за малко прекъсна. Адриан Кастамонит се извърна и прошепна нещо на Лъв Мелисин. Лъв се огледа и като не намери по-подходящ човек, се приведе към ухото на протостратора Диман. Военачалникът сгуши една усмивка под дебелите си мустаци, от която простоватото му лице на човек, произлязъл от народа, грейна като медна тава на слънце и без да поиска разрешение, излезе от стаята. Царят нито каза, нито попита нещо, а скръсти ръце и зачака да разбере смисъла на тази почти безшумна сцена. И подир минута получи отговора: Диман се върна със сребърен бокал вода — от рязкото встъпление на Светослав Тертер устата на логотета Адриан бе пресъхнала.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (след като изпива няколко глътки): — Думата ни ще бъде отново за Кривич и за онова пиратско свърталище, наречено Созопол, господарю.

ГНЕВОТА: — Добре, готови сме да ви изслушаме.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И със съжаление трябва да отбележа, че в същата тази стая и на същата тази тема вече е говорено между нас. И че изпадаме, мисля, в смешно положение: великата империя Византия и царството на българите да не могат да се справят с един нищо и никакъв морски разбойник…

ПАТРИАРХ ПЕТЪР: — Поне от уважение към нас трябваше да сложиш едно „велико“ и пред „Царството на българите“, Лъв Мелисин.

ДИМАН: — Особено след като всички тук още помним Скафида…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Приканвам и вас двамата, преподобни отче и протостраторе, да вървите със словата си направо към целта, а не да спорите за някаква си там дума. Величието се измерва с делата, а не с думите. Можем да минем и без „велико“… макар че наистина няма да забравим чия войска обагри в червено Скафида чак до залива на Пиргос. А на тебе, Лъв Мелисин, трябва да припомня, че задълженията си по предишния ни договор ние изпълнихме докрай. Излязохме на бой срещу пирата Кривич и дори загубихме една галера. Но трябва да ти припомня още, че в сражението пред Анхиало първа е побягнала галеаццата на мегатриарх Никифор Дермокаит.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (повишава глас): — Как можеш да употребиш дума като „побягнала“, венценосни? Галеаццата на Никифор Дермокаит е получила тежка пробойна до самата водолиния…

ДИМАН: — Толкова по-зле, логотете. Няма да го сторя, но бих могъл да изрека доста пиперливи думи за такъв мегатриарх, който при съотношение на корабите пет срещу един се оставя още в началото на боя да получи толкова тежък удар, че да търси спасение в бягство от бранното поле.

ГНЕВОТА (обръщайки се към царя): — Не може ли да оставим историята на историописците, а ние най-сетне да научим от апокриспариите на техни господства Андроник и Михаил защо са си сторили труда да бият пътя от Цариград до Търнов? Не е малко…

Адриан Кастамонит се опита да заговори, но се оказа, че отново има нужда от бокала с вода — той очевидно не бе приучен на разговори „като мъже на меча“, както се бе изразил Светослав Тертер. И се наложи думата да вземе помощникът му Лъв Мелисин.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Вече изложихме целта на идването ни, господарю. Пиратът Кривич все повече се превръща в зло, което, нека да си го признаем откровено, сковава морските пътища на империята в Понта.

ДИМАН: — Защо? Според нашите сведения пиратът Кривич напада кораби, плаващи под червен пряпорец с жълт кръст само в редки изключения. Или от скука, или когато няма генуезка плячка за завладяване.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Значи лошо сте осведомени. Само в един поход вашите созополски пирати разориха четири мирни села между Инеада и Мидия, нападнаха нашата търговска и без нито един въоръжен страж панфила „Свети Теофилакт“, ограбиха я, заробиха екипажа й и я пратиха на дъното, като я пробиха. Спаси се съвсем случайно само един човек, колкото да ни разкаже за безобразието.

ГНЕВОТА: — Не е ли това дело на един каталан по име барон Анхел ди Буенафортуна?

АДРИАН КАСТАМОНИТ (най-после оправил засушеното си гърло): — А не е ли този Анхел ди Буенафортуна съдружник на вашия Кривич?

ГНЕВОТА: — А случайно да сте чували в Цариград, че още преди много време между каталана и Кривич се е стигнало до разрив…

ДИМАН (продължава): — … и в честен двубой Кривич е убил този чудноват барон, чието потекло, казано между другото, е черно като в рога за катран?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Аз все пак настоявам да разбера каква е мисията, с която двамата Палеолози ви пратиха при нас. Досега сме свидетели само на едно наддумване, уважаеми пратеници, което надали прави чест както на моите служители, така… и на вас…

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Лъв Мелисин вече ти изложи най-важното, венценосни. Пиратът Кривич превърна Понта в свое море…

ПАТРИАРХ ПЕТЪР (прекъсва го): — Той все пак е, така да се рече, човек от нашия край, логотете. Не е ли по-добре той да е превърнал морето в свое, отколкото някакви си чужденци, които идват, казано по нашему, през девет земи от десета и които не крият намерението си да превърнат Понта в „mare nostro“?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Продължавай, Адриан Кастамонит.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — За да престане това срамно положение, моите светли господари отново протягат ръка за братство и взаимна помощ. Готови са да приемат всички твои условия, но да се сложи край на това положение, при което истинският властелин над Понта е жълтият пряпорец с черния лъв.

ДИМАН: — Нова война срещу Кривич?

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Срещу него и срещу всички останали, които пълнят бърлогата, наречена Созопол.

ГНЕВОТА: — А как да разбираме, че съимператорите са готови да приемат всички условия на нашия господар и самодържец?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Подробностите оставяме на вас. Дали ще разбием отделните им…

ГНЕВОТА (прекъсва го): — „Им“. Какво значи това „им“?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Кривич и другите пиратски главатари като него.

Той изреди няколко имена на пиратски главатари и собственици на кораби, които, без да бяха от кройката на Кривич или покойния вече ди Буенафортуна, все пак шетаха по морето, като вършеха пакости главно на по-малките търговски и на рибарските кораби. Българите в стаята не пропуснаха да забележат, че апокриспарият не спомена между тях небезизвестния Ставрос Априн.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Продължи, Лъв Мелисин. Дали ще разбием какво?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Дали ще разбием отделните им армади, дали със съединени войски ще ги смажем откъм сушата и тъй нататък.

ДИМАН (с нескрит гняв): — Добре ли чух? Предлагаш ваши войски да шетат над българска земя? Ти слушаш ли се сам, Лъв Мелисин?

АДРИАН КАСТАМОНИТ (пийва отново от бокала): — Ако се спрем на този план, излишно е да казвам, че нашите войски ще бъдат под твое началство, протостраторе… стига да го желаеш, разумява се.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (властно): — Точка! Да приемем, че сте изяснили мисията си. Ето моят отговор. Починете си под моя покрив, а сетне се върнете в Цариград. Предайте на вашите господари, че, казано без витийство, съм дълбоко разочарован от тях. На царете подобава да решават и действуват като царе, а не като дребни прониари[220], готови да се изтрепят за синора между нивите си.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (възмутено): — Венценосни, ти обиждаш моите господари!… Ако имаш намерение да говориш с този език, то позволи ми да се оттегля тутакси.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (свива рамене): — Говоря истината. А ако истината е така нетърпима за ушите ти, нямам нищо против да се оттеглиш в покоите, отредени за тебе, логотете. И ти ли ще го последваш, Лъв Мелисин?

ЛЪВ МЕЛИСИН (след бърз поглед с Адриан): — Искаме да те чуем до края, венценосни. Щом за тебе нашето предложение е като боричкане на прониари, навярно можеш да ни предложиш нещо по-добро.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Така е и наистина ще го направя. Веднага след вашето отпътуване ще изпратя в Цариград мой апокриспарий, който ще донесе на господарите ви моите предложения.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (отново с пресъхнало гърло): — Не можем ли поне отчасти да ги чуем, венценосни? Защо смяташ предложението, донесено от нас, под достойнството на владетели и самодръжци?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Защото наистина е под достойнството ни, логотете. Ще си послужа с пример. Има, да речем, едно дърво, което ражда отровни плодове. Моите събратя по корона и скиптър предлагат да запретнем багрениците си, да оберем всички отровни плодове и да ги закопаем в земята. Това е разрешение за прониари или дори за бащинници, Адриан Кастамонит. Аз като цар и самодържец не съм съгласен да берем плодовете, а ще предложа нещо, което отговаря на короните и скиптърите ни — да изкореним самото дърво.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Как?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Това ще го научите от моя апокриспарий.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И все пак тайна ли е, венценосни? Твоят апокриспарий ще го предаде в подробности, вярно е, но не може ли главното, основното, да го знаем и ние с логотета?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Не е никаква тайна. Мога още начаса да ви кажа в общи линии предложението си, както и името на апокриспария.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Целите сме в слух, венценосни.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Апокриспарият ми се нарича Йоан Век.

Йоан Век, който досега само бе седял настрана и подвижните му очички бяха подскачали от човек на човек, сега се разтрепери така, че просто се отлепи от стола си, а тясната му и дълга две педи брада заописва причудливи фигури върху черното му копринено расо.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Аз? Шегуваш ли се, господарю?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ти си отдавна мой, хм, гост, преподобни отче, и би трябвало да си научил, че шегите и хлевоустията не са между привичките ми. Впрочем и празните обещания също. И за да сме наясно с тебе, ще добавя, че ако Андроник и Михаил не приемат моите предложения, ти няма да си обвързан с никаква дума да се върнеш тук. Разбираш ли? За мен ти си патриарх Йоан Век, а не Регул.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Прости ми, господарю, но аз не зная кой е този Регул…

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И ние също. И ще се радваме да научим…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с убийствена ирония): — Много странно, че аз, един от онези българи, които вие в Цариград зовете варвари, трябва да обяснявам на вас, уж божем потомците на древните римляни, кой е техният национален герой Регул. Господи, как се объркаха времената… Та за какво беше думата? Ах, да. Марк Атилий Регул бил римски консул и в първата война срещу картагенците паднал в плен. Само срещу една честна дума картагенците го пуснали да се върне в Рим, за да уговори размяната на пленниците. В Рим Регул предал дума по дума предложенията им, ала после от свое име убедил съгражданите си да не ги приемат. След това, воден от дадената дума и въпреки молбите на жена си, децата и приятелите си, се върнал в Картаген, макар да знаел, че там го чакат смъртни мъки. Та, повтарям, от тебе не ще очаквам да бъдеш втори Регул, преподобни отче.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (след дълго мълчание и засрамено гледане в пода между краката си): — А предложението ти, венценосни?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Да действуваме както подобава на царе и да изтръгнем из корен дървото, което ражда отровни плодове.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Не мога да се похваля, че разбрах добре…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ще го кажа по-ясно. Точно в дните, когато ние имахме известни, хм, неприятности при река Скафида, Бог прибра благочестивата ми съпруга и майка на сина ми Ефросина. Беше свята жена и може би затова той, Всевишният, е пожелал да бъде в краката му. Сега народът едва ли не я канонизира за светица[221], ала каква полза от това, щом… (Царят с привично движение разтърсва глава.) Измина достатъчно време, за да се притъпи мъката ми. И дочувах, че император Михаил има красива млада дъщеря на име Теодора…

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Ах, започвам да разбирам…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с предишната ирония): — Слава Богу! Бях започнал да се страхувам, че трябва да обяснявам всичко като за Регул.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Теодора наистина е млада и чудно красива, венценосни. Но не виждам как тя, принцесата, ще послужи за изкореняването на онова дърво…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ти като логотет би трябвало да знаеш, че в един династически брак всеки дава по нещо… Знаеш го? Чудесно. Е, на моя бъдещ тъст аз ще дам това, че ще унищожа из корен отровното дърво, което представлява днес пиратското свърталище Созопол. А останат ли без укритието си, пиратите са загубени. За тях ще има само един път — към врящия катран на геената[222].

АДРИАН КАСТАМОНИТ (опипващо): — А какво ще очакваш в замяна от моя господар Михаил Палеолог, венценосни?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Нищо.

АДРИАН КАСТАМОНИТ и ЛЪВ МЕЛИСИН (в един глас): — Нищо?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Наистина нищо извън дребните подробности, които са естествени между два сродени рода.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Например?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Например да поеме задължението да поправи отношенията между царството ми и вашите приятели генуезците. Аз изобщо се чудя на това ваше преклонение пред Генуа, логотете. Една Византия да се държи като васал на някакъв си там италийски град, да му отстъпи едната третина от престолнината си, да е съгласна Понта, чийто ключ се намира в Цариград, да стане „mare nostro“ за генуезците. Кълна се в сина си, просто не ви разбирам. Но това, да речем, е чисто ваша работа. И аз няма да слагам пръти в колелата на кочията ви, стига да използувате влиянието си над Генуа, за да се изгладят моите връзки с нея.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — А ако Комуната откаже?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ще постъпим като всички роднини, когато някой от тях влезе в разпра с друго лице — обединяват силите си и му смачкват носа. В случая смачкването на носа може да започне от Пера… (Той изчаква малко, но тримата ромеи в стаята са като да са си глътнали езиците.) Е, ще имам и някои други условия, разбира се.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Този път аз ще попитам, венценосни: например?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Това са дребни неща и подробности, не си заслужава да се говори за тях сега. Но за да не останете с впечатление, че прикривам нещо… Е, добре. Женитбата бих желал да бъде без пищности — нали разбирате, в края на краищата това за мене ще бъде второ венчило. За целта ще предложа тя да не се състои нито в Цариград, нито тук, а някъде настрана и скромно. (Царят изиграва хрумване — сякаш нещо току-що му е минало през ума.) А защо да не е именно в Созопол? Да, да, Созопол!… Само че не този, днешния, бърлога или както там го нарекохте. Венчавката да стане в Созопол, но след като съм изпълнил задължението си и той е станал по-кротко и безметежно място от кой да е манастир.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Как да разбирам думите ти за „скромно“ и „без пищности“, господарю? Скромно и без пищности до каква степен?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ами ей така, скромно и без пищности. Да речем — присъствие само на най-близките роднини и на не повече от двадесетина боляри и пълководци от всяка страна. Без грандиозни гощавки. Без процесии от по сто колесници и така нататък. Но като посочвам Созопол за бракосъчетанието, веднага ще предложа на моя събрат по корона Михаил нещо в замяна: венчавката да извършиш ти, преподобни отче.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (изумено): — Аз? Сериозно ли, господарю?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с лицемерно учудване): — А защо не? Мигар ще се опиташ да ме убедиш, че докато си ми гостувал, си забравил как се венчават двама души?

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (с предишното запъване): — Но спомни си, царство ти, че там… Е, да, вие ме величаете като патриарх, но в родината ми…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Помня, помня, твое светейшество. Но ти си само низвергнат от патриаршеската катедра, не и афоресан[223], така че имаш достатъчно права на свещенослужител, за да извършиш обреда. А имам и друго съображение, преподобни. Плених те в Созопол; извършиш ли ти венчавката в Созопол, все едно ще бъде, че нищо лошо не е бивало между тебе и мене, между империята и царството. (Той се усмихва в кокалестото лице на патриарха.) Е, аз обаче зная твоята вежливост и съм сигурен, че ти от своя страна ще поканиш твоя събрат, тук присъствуващия патриарх Петър, да вземе наравно с тебе дял в светата служба. Имате ли други въпроси? Ти, логотете? Не? Ти, протоиракарио? Е, тогава да смятаме този разговор за приключен. Идете да си починете, бил е труден ден за вас. (И отново изиграва хрумване в момента.) Впрочем ще тръгнете ли веднага? Или ще изчакате, та да вземете със себе си и негово светейшество патриарха?

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (припряно бързо): — Ще ме изчакат.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (ставайки и с подигравателна усмивка): — Щях да падна от стола, ако беше рекъл противното, твое преподобие…

XXVIII. Коварството — вечното оръжие на ромееца

По-малко от месец след описаните събития в разкошната вила на Адриан Кастамонит край брега на Мраморно море се събраха същите, които, по собствените им думи, „бяха яли попарата“ на този „благороден за прост войник и държащ се като прост войник, за да бъде благородник“ Светослав Тертер. Освен онези, които бяха присъствували на разговора в Царевец, имаше още само един участник, личен приятел и на тримата — мегатриархът Никифор Дермокаит. Но тук витаеше друг въздух, не като царевецкия; въобще не можеше и да се помисли някому да пресъхне устата, и то не само защото слуги непрекъснато поднасяха закуски, плодове, вино и други напитки, а повече заради атмосферата на свобода, отпуснатост, чувство на защитеност. Ала не и безгрижие — напротив, именно грижата бе събрала тук, край морето, тези четирима първенци на Византия.

… Лъв Мелисин избърса капчиците разредено вино от устните си и въздъхна тежко:

— За лошо или за добро, но императорът-баща е склонен да приеме напълно предложенията на варварина.

— Не му ли каза какви подводни скали има в наглед гладкото като маслинено масло словесно доброжелателство на царя? — попита логотетът.

Нека припомним на читателя, че Лъв Мелисин бе не само протоиракарий, но и един от най-доверените съветници и приближени на Андроник Палеолог — по-доверен и по-приближен от самия логотет.

— Как не, казах му, разбира се. Но Бог знае защо господарят Андроник продължава да е готов да даде внучката си на Светослав.

— Не само Бог, но и аз знам — изсумтя сърдито Никифор Дермокаит. — Чисто и просто се е наплашил след Скафида…

— А, защо, също и след Анхиало — не му остана длъжен протоиракарият.

Йоан Век, който през цялото време дъвчеше неуморно от разните лакомства, струпани на масичката до него, сега освободи за малко устата си, колкото да произнесе:

— Няма нищо по-опасно от това да се подценява българинът. Светослав Тертер е хитър и далновиден. Особено когато привидно говори уж така, необмислено и по случайно хрумване.

— Ще излезе — изсмя се Лъв Мелисин, — че докато е бил заложник при нас, той добре е използувал времето си за учение…

Адриан Кастамонит кимна на слугите да му налеят (той обичаше виното много студено, та за него държаха отделна кана в купа с лед, нарочно опазван от зимата) и докато чакаше, рече замислено:

— По отношение на Генуа нека да бъдем честни и да си признаем, че българинът има право. Комуната, опиянена от съзнанието за собствената си мощ, направо издевателствуваше над царството. Разпореждаше се във водите му като в бащиния. — Той взе чашата си, погледна към светлината, за да провери бистротата на виното, и бавно и с наслаждение отпи няколко глътки. — Заслужаваха си намордника, който това изчадие Кривич им надяна на мутрите. А ако помислите, също и ние ще спечелим, когато се оправят отношенията между Генуа и България. Нека Комуната да търгува, нека да печели, ала да знае, че Понтът не е „mare nostro“ и че е гост в него.

— Също и господарите ли мислят така? — стрелна го с очи мегатриархът.

— За императора-баща не зная. Но император Михаил не е чужд на тази мисъл. — Той отново се загледа през чашата си. — Пък и защо да си кривим душите — не е много приятно, когато гостът започне да се разпорежда в дома ти, сякаш не ти, а той е господар в него.

— Остава да предложиш да вдигнем в Цариград паметник на Кривич — отново се нацупи Никифор Дермокаит. Изобщо днес настроените му съвсем не можеше да се нарече слънчево.

— Паметник навярно няма да му вдигнем — спокойно пое удара логотетът, — но това не означава да сме слепи или несправедливи за действителността. Кривич може да е насъбрал баснословни богатства на острова си, но трябва да му признаем, че свърши и за нас полезна работа, като дръпна юздите на генуезците.

Патриархът досдъвка един запържен до златисто пъдпъдък, изплакна уста с глътка вино и отново се намеси в разговора:

— Пак ще река, че вие недооценявате Светослав Тертер. Защо например не се опитате да отгатнете как тъй избра именно Созопол за място на венчавката? Да бъдело тихо и скромно, нали такива бяха думите му? Мигар ако се венчае за Теодора в Преображенския, Петропавловския или друг от безбройните манастири около Царевград Търнов, няма да има тишина и скромност? Хайде де!…

Логотетът и протоиракарият се спогледаха. И двамата бяха еднакво поразени — този тънък ход на царя те не бяха разгадали досега.

Думата на Йоан Век беше за недоизясненото положение на южното българско крайбрежие. При успешната си война преди три години — в лято от Христа 1304-то — Светослав Тертер отвоюва този български край чак до Кастрич, който четвърт век преди това великият пълководец Михаил Глава Тарханиот в смутните за България времена бе присъединил с меч към империята. Военните действия престанаха, българите настаниха свои управители във всички градове и селища по крайбрежието, ала Византия не бе признала новата граница и загубата на този край — важен и стратегически, и търговски, и всякак. Особено тежко понасяше отнемането на такива ключови пристанища като Созопол, Урдовиза и Ахтопол: ами че нали те бяха вратите към богатствата на равната Загора и на Сидера планина[224]

— Светиня му е прав — каза Лъв Мелисин. Гласът му изведнъж бе станал хриплив, сякаш пресипнал. — Извърши ли се царствената венчавка в българския Созопол, това е равнозначно на узаконяване на българската власт над целия този край.

Йоан Век поглади тясната си и дълга брада — похвалата го бе поласкала. Той побърза да дозатвърди впечатлението, което бе създал:

— А хитрецът му с хитрец говореше, че, виждаш ли, нищо-нищичко не искал като зестра на Теодора. Само някакви си там дребни подробности. „Дребни“! Да си присвои земите и морето до Кастрич, а да го нарича „дребни подробности“…

Настана дълго мълчание, изпълнено с мрачни мисли и тревога. Дори патриархът бе престанал да посяга към благините на масичката.

— Мисля — наруши най-сетне тишината Адриан Кастамонит, — че можем да надхитрим хитреца. Все още имаме достатъчно време. Лошото е това, че трябва да се пазим не само от острия поглед на Светослав, но и от нашия господар Андроник, щом се е примирил с женитбата на Теодора и с последиците от нея.

— Изясни се, логотете — предложи Йоан Век.

— Макар да се е учил от нас, Светослав Тертер положително не знае всичките ни оръжия. — Адриан Кастамонит произнасяше думите бавно, провлечено, унесено, сякаш не говореше, а мислеше на глас. — Едното от тях е умението да измъкнеш някому килимчето изпод краката и той да се друсне на задника си.

— Не мога да се похваля, че те разбрах — каза Лъв Мелисин.

— Созопол, а заедно с него и крайбрежието до Кастрич — продължи по същия начин логотетът, — ще принадлежи на онази държава, чийто пряпорец ще се вее над града в деня, когато двете владелчески фамилии влязат в него за извършване на венчавката. Сега, днес, в този момент там се вее червеният пряпорец с трите златни лъва. Но може да се направи така, че Светослав Тертер да бъде посрещнат от друг червен, но с жълт кръст върху него.

— Ако имаш наум, логотете, да предприема нещо аз с корабите на империята — посвоему мрачно и свъсено се обади Никифор Дермокаит, — трябва да те предупредя, че може да настъпят последствия, които не се наемам да предскажа.

— Кой ти говори за намеса на корабните войски, приятелю? О, не, далеч от тази мисъл! Вървят ли ръка за ръка една династическа сватба и военен сблъсък? Но в същото време е съвсем друго, ако самото население на града е избрало да бъде част от едната държава, а не от другата, нали?

Лъв Мелисин щракна шумно с пръсти.

— Дявол да го вземе — каза, — започвам да се досещам. Когато говориш за населението, което в последния момент може да вдигне над Созопол червения стяг с жълтия кръст, ти вероятно го въплътяваш в едно-единствено име: Ставрос Априн. Улучих ли, логотете?

Върху лицето на Адриан Кастамонит се разля доволна усмивка.

— А, защо един-единствен? — рече. — Ставрос Априн досега е купил толкова хора, които ще са му нужни за смяната на пряпорците. Ако не е — има още време, а ще му пратим и нужните пари за това.

— Ставрос Априн. Не съм чувал това име — обади се патриархът.

— Защото го настанихме в пиратската мешавица на Созопол след твоята нерадостна участ, светиня ти. Нямахме ясна представа за какво може да ни бъде полезен, но го поддържахме там със средства и всичко останало. Е, може би дръвчето е било поливано именно за да даде плод не кога да е, а в деня на царствената сватба.

Избухна всеобщ радостен смях. И в него — за пръв път през този ден — се доловиха пълните с възторг думи на мегатриарха:

— Да пукна, ако през целия си живот съм чувал по-майсторски удар!… Да пием, приятели. Вдигам чаша за тебе, логотете, и за хитроумието — вечното оръжие на ромееца!…

Последва весел звън на четири чаши.

XXIX. Затвор без ограда

— Познай, какво се харчи най-много в Созопол напоследък.

— Да не е излязъл паламудът, дойке?

— За паламуд никой няма да хвърля номизми с шепи.

— Тогава?

— Пиратите.

— Пиратите?

— Пиратите. Купуват се така, сякаш са излени от чисто злато.

Кривич притегли с пета едно трикрако столче и седна срещу дебелата жена.

— Бях чувал нещо такова — каза с истинска или изкуствена небрежност. — Ставрос Априн събирал цяла наемна войска.

— Не лично той. Ставрос седи в сянка, а използува машите си.

— И това бях чувал. Той давал парите, а пиратите купували Фотий, Радѝн Хубавеца и Григорас.

Чипият нос на Спасуна Точилката се насочи към него.

— Откъде знаеш, Кременчо?

На лицето му разцъфна обичайната лъчезарна усмивка.

— Нека пък и аз да научавам това-онова — каза неопределено.

— Научил си, но само „това“. „Онова“ не е стигнало до ушите ти. Седнал ли си добре?

— Защо?

— Защото като научиш сега „онова“, ще паднеш от стола. — Жената не без усилие сниши дебелия си и могъщ глас. — Също и дуксът Трошан купува оими.

— Не може да бъде! — облещи очи Кривич. — Дочу се, че властта ще разчиства пиратската паплач от Созопол, пък той…

— Виновен си ти. Да, да, точно ти. Такава омраза си породил в сърцето на Трошан, та той иска да използува решението на Търновград, за да разчисти сметките си с тебе. И тъй като няма откъде да намери бранна сила, купува пирати. — Спасуна се изкиска уж приглушено, но бъчвите в помещението се разклатиха. — Купува тези пирати, които като дукс би трябвало да изтреби или прогони. И знаеш ли какъв бил планът му? Щом се види, че ти с корабите си отплаваш на лов за генуезци, той с оимите си да се прехвърли с няколко панфили на острова и да го завладее. После да доложи на царя: „На̀, заповедта ти е изпълнена, главното зло на Понта е пропъдено завинаги от Созопол и Свети Иван.“

Кривич дълго размишлява върху думите й, после каза сериозно:

— Работата е много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, дойке. Играе се една игра, в която залогът е къде-къде по-голям, отколкото омразата на Трошан и завземането на Свети Иван.

— И това ли е тайна?

— Не, ще ти кажа. Трошан дебне мен, а Ставрос Априн — Трошан. Щом Трошан тръгне да превзема острова, Ставрос ще завладее седалището на дукса. И когато царствените семейства дойдат за венчавката от Цариград и от Търнов, над Созопол ще се вее червеното знаме с жълтия кръст на Византия.

— И тогава ще излезе, че целият този край изобщо не е бил връщан към царството? — Кривич кимна. — Какво ще правиш сега?

— Ще подготвя царствено посрещане за моя стар приятел Трошан.

— Само това ли? Ти сам рече, Кременчо, че глупостите на Трошан са по-невинната страна в играта…

— Сега ми хрумва нещо, дойке. Кастрофилаксът Негослав е човек малко ограничен, все едно кон с капаци на очите, ала иначе е честен, родолюбив, пък и не му липсва лична храброст. Поговори с него, но като че всичко казваш от свое име. Имам чувството, че той се вслушва в думата ти. Разкажи му какво се готви в Созопол.

— Искаш много от мене. Та аз съм само една кръчмарка…

— Точно защото си кръчмарка. Кръчмарите и бръснарите научават повече от всички други. Дочула си нещо, друго подозираш — тъй говори с него. И нека той да вземе защитата на Созопол в ръцете си.

Спасуна Точилката поклати загрижено глава. И тъй като беше без врат, всъщност разлюля цялата грамада на снагата си.

— Усещам малко по Пилатовски да си измиваш ръцете, Кременчо. Добре звучи „да вземе защитата на Созопол в ръцете си“, но какво на дело може да стори Негослав, син на Ханко?

— Същото, което правят царете, когато външна опасност надвисне над държавата. Свикват народа под бранните знамена и го повеждат в защита на отечеството.

— Откакто Созопол стана царство на хаоса, народът на града, коренните му жители се изпокриха. И как да не се изпокрият, когато техните оръжия са иглите за шев, рендето, мистрията и нощвата за тестото, а до себе си виждат паплач, която от години живее само от меча? Нека да бъдем справедливи, Кременчо.

— Не си права, дойке. Войните открай време не се изнасят от няколкото стотици бранници по занаят, а от същите тези мъже, които ти изреди — хората на иглата, на мотиката, на мистрията, на въдичарската кука. С тях преди едно столетие великият Калоян смаза латинците при Адрианопол, после Йоан Асен премести границите на царството до четири морета, пак с тях преди три години Светослав Тертер издави ромеите при Скафида.

— Нека бъде твоето — каза жената, но личеше, че няма никаква надежда в сърцето си. — Ще говоря с Негослав, пък каквото Бог рече за нататък… — И тя завърши с една дълбока въздишка.

… Минаха — не минаха петнадесетина дни след този разговор, когато в Созопол се пръсна мълва, че в Константинопол и в Търновград се стягат за царска сватба. Тази вест разбуни духовете в пристанищната крепост. Знаеше се вече, че цар Светослав е обещал до деня на венчавката да прочисти града от пиратите от каквато и да са те народност. Вярно, до днес не се бе усетило никакво раздвижване на бранна сила, която да изпълни това обещание — нито корабните войски потеглиха насам, за да влязат в бой с пиратските кораби или, стоварвайки бранниците си на брега, да потърсят победа в битка на сушата, нито се чу от Боруй, Дъбилин или от самия Търнов да са потеглили облечени в желязо дружини, нито дори бе увеличена мършавата стража, с която уж божем кастрофилаксът поддържаше властта на царя над Созопол. И все пак тревогата си остана. Защото зад всичко това бе името на Светослав Тертер; за него се знаеше, че не е нито мекушавият Константин Тих, още по-малко — безволевият Смилец, а държи на думата си и, когато му се наложи, умее да пипа с ежови ръкавици. Всичките тези противоречиви слухове пъплеха като плъхове из града, тревожеха пиратите, но всичко свършваше до тука.

Кой знае защо, Кривич избра точно това смутно време, за да се вдигне с двата си кораба на поход в морето. Готвеше се като за дълго плаване — това личеше от количеството на храната и водата, които се товареха на „Кротушка“ и „Добродушко“. Като научи за това, дуксът Трошан лично слезе до тихото място — на морски език то се наричаше, нарича се и до днес „котвена стоянка“, — което се намираше между островчето Свети Кирик и сушата. Престори се, че се разхожда безгрижно по брега, но всъщност видя всичко. И още докато се връщаше към седалището си, разпрати тайни вестители до всички, които бяха купени за него със златото на града. А когато се прибра у дома си, той сияеше от радост и непрекъснато триеше доволно ръце, от което се получаваше звук, сякаш някой наблизо щавеше кожа. Поколеба се, но накрая не се стърпя и като прекоси ходниците, влезе в стаята на дъщеря си. Когато го видя, Благовеста се изправи, но остана на мястото си, не направи крачка към него.

— Минах само да ти кажа, че довечера ще позакъснея — започна бащата. Искаше да го каже ей така, като просто съобщение, но се улови, че не съумява да скрие възбудата си. От погледа на Благовеста разбра, че тази възбуда не остана тайна и за нея.

— При други закъснения не си намирал за нужно да ме предупреждаваш — простичко отбеляза тя.

Какво пък, имаше ли нужда да крие? — запита се Трошан. — Вярно, дъщеря му имаше странно отношение към този пират Кривич — едновременно неуважение към кървавия му занаят и възхищение пред подвизите му, — но тя вече и да искаше, не бе в състояние да промени хода на нещата. Като премисли това, бащата извървя разстоянието до средата на стаята. А докато търсеше думите си, четирите стени продължаваха да отгласят този проклет звук на щавене на кожа…

— Утре сутринта ще те събудя с превелика вест — каза. — Защото нощес законът и властта ще вземат връх над злото и престъплението.

— Ще изловиш пиратската сган на Созопол? Или ще затвориш тридесет и осемте пивници? Какво си намислил, татко?

— Много повече, момичето ми. Ще видя сметката на Кривич.

— Хайде де — засмя се тя. — Смяташ да го убиеш? Или да го затвориш в тъмницата? Ти и Негослав с вашите десетина хилави войскари срещу стотиците опитни корабници на Кривич?

— Когато една лястовица започне много да мърси, човек не я убива, а разрушава гнездото й под стрехата — тогава тя се пръждосва някъде другаде. Така ще постъпя и аз с прословутия Кривич.

Той й разказа плана си. И колкото повече разказваше, толкова въодушевлението му проличаваше по-ясно. И обратното — девойката помръкваше видимо, естествената розовина на бузите й отстъпваше място на цвят, който много напомняше прегоряла от слънцето угар.

— Разбираш ли? — завърши бащата. — Справя ли се с тартора на тези сатани, останалите ще бъдат задача-играчка за мене. А наскоро тук ще има незапомнени тържества, Благовесто. Ще дойде и най-отбраният свят от Царевец и Цариград. Кой знае, може сред другите да е и онзи, когото съдбата е предопределила за твой мъж и мой зет.

Той разпери ръце и понечи да я прегърне, но нейният поглед го спря. Нищо чудно — такъв поглед не само би спрял, но и би върнал лавина нагоре по склона на планината.

— Не забравяш ли една малка подробност? — студено го запита Благовеста. — Че този твой „тартор“ спаси честта, а може би и живота ми? Няма ли това поне ей толкова значение за тебе?

Трошан не намери какво да отговори. И за да не остане напълно с плещите на земята, промърмори нещо като „Един ден ти най-много ще ми благодариш…“, пък излезе и затръшна вратата.

Някъде около полунощ дуксът с половината от стражата безшумно слезе на пясъчния бряг извън крепостната стена. Всичко беше станало според заговора: там го чакаха две панфили и петдесетина въоръжени мъже — видът им издаваше, че не би ги спрял нито човек, нито природна сила. Трошан усети как радостно се разтупа сърцето му от тази гледка, но се въздържа да изрази похвалата си: в края на краищата нали именно за това им плащаше!…

Той се качи на една от панфилите. Пиратите и петимата стражи последваха примера му и потеглиха. Плаването до Свети Иван премина лесно. Морето беше почти спокойно, а на небето като окачена висеше нащърбена луна — светлината й бе достатъчна за кръмчиите, а в същото време и оскъдна, за да ги прикрива от възможните наблюдатели на острова. Така пътуването протече без премеждия и — все според предварителното наговаряне — панфилите се вързаха на мостчетата при Свети Мина и Дендри.

Трошан се огледа и ослуша. Не долови никакъв знак на живот. Сърцето му отново възликува — той знаеше, че да постигнеш изненада в битката, това е почти спечелена победа… Извади свирката си (тя беше с особен звук, все едно че се обаждаше сова) и даде определения знак. Видя как хората от другата панфила се втурнаха като глутница вълци към постройките, които се мержелееха към отсрещната страна на острова. Тогава изтегли меча си и каза на своите:

— След мен!…

… И тук свърши всичко онова, което Трошан, син на Властимир, бе предвидил. Според неговите кроежи сега трябваше да последва люта битка с изненаданите корабници в проклетото жълто и кафяво, може би не много на брой, но готови да бранят острова до последна капка кръв. Приготвил се бе за звън на оръжия и стенания на ранени и умиращи, да се разплиска кръв… Обаче нищо от това не се случи. Нападателите завариха постройките, прилични на манастир, с приветливо отворени врати и… и нищо повече. Пиратите надничаха навсякъде, ала не срещнаха не човек, а каква да е жива душа. „Свети Боже — стъписа се за момент Трошан, — що може да означава това? Възможно ли е Кривич, тръгвайки на поход, да е взел цялата си шайка, дори един обикновен пазач да не остави тук, поне колкото да затвори вратите и прозорците, ако излезе вятър? — А после се самоуспокои: — Какво пък, толкова по-добре. Ето, нали с кръв или без кръв постигнах своето — завладях свърталището на злодея!“ Още си говореше така сам на себе си, когато един глас накара всички да се извърнат:

— Панфилите!… Гледайте панфилите!… Отплавали са…

Беше вярно. В оскъдната светлина на приличната на презполовена пита луна се виждаше как двете катарги с ритмични загребвания на веслата се отдалечаваха на юг, вече поне едно поприще ги делеше от брега. Какво се бе случило? — Пиратите-оими притежаваха достатъчно опит, за да разтълкуват събитията. Кривич ги бе надхитрил — вместо те него да изненадат, той бе изненадал тях. Оставил бе двадесетина души в само на тях познато скривалище на острова и когато нападателите се бяха нахвърлили към постройките, те, засадниците, бяха завладели панфилите им и сега без никаква припряност теглеха веслата по посока на течението[225]. Дори за подигравка от едната ладия се носеше присмехулна песен…

— Няма никаква друга ладия — изрече същият глас. — Дори някаква издънена еднодръвка не са ни оставили, Бог да ги убие…

— Разбирате ли положението ни? — с отчаяние се обади друг.

— Ние всъщност сме в затвор. — И уточни: — Затвор без ограда!…

Трошан най-после се съвзе от смайването си. И си каза, че точно сега е времето, когато един истински началник трябва да вземе събитията в ръцете си. Той събра сили, за да каже самоуверено:

— Запалете факли!… Трябва да огледаме и да разучим всичко!

Запалиха факли и разучиха. Кривич и пиратите му бяха взели със себе или укрили всичко ценно, ала иначе бяха оставили достатъчно храна, вода и вино за своите пленници. Трошан, естествено, пожела един страж с факел в ръка да го разведе из отделното жилище, което явно бе домът на Кривич. Също и тук нямаше оставено нищо извън обикновената покъщнина, ако не се брояха десетината книги и още толкова свитъци на лавиците.

— Писмо на масата, господарю — обади се стражът.

Трошан отиде нататък. Наистина беше писмо и то за него. Той го взе и приближи до треперливата светлина на факела. Писмото, написано на добър пергамент, беше кратко:

„Добре дошъл под моя покрив, Трошане. Чувствувай се като у дома си — храна и питие няма да ти липсват. За разтуха ти препоръчвам гледката към Созопол — много е красив, като се гледа от тука. Ще прекараш добре, чак докато дойдат да те вземат, за да те прехвърлят в тъмницата… където ти е мястото. А дотогава остани със здраве!

Кривич.“

Под подписа същата ръка бе добавила още два реда:

„Препоръчвам ти третата бъчва отляво. Превъзходно вино от подножието на Веригава при Сливен. Ще го оцениш!“

— Да пукне дано! — произнесе гласно Трошан и захвърли листа.

После си даде сметка, че в неговото положение не ще му помогнат никакви ругатни и проклятия. И кой знае как му хрумна да провери дали с добавката на писмото Кривич му се бе подиграл. Заповяда на стража да го отведе в избата и си наточи един стакан от третата бъчва. Пийна внимателно — боеше се, че ще е оцет или някаква друга помия. Но не — беше наистина вино и то както се казваше в писмото: превъзходно. Трошан изпразни до дъно стакана.

— Да пукне дано! — повтори, но този път доста по-кротко, почти нежно… И млясна с език.

XXX. Спасение за „Града на спасението“

На утрото по неведоми пътища се разчу за нощния поход на Трошан и за пленяването му на острова. Това сякаш бе знак, за да настане небивало оживление в Созопол.

Към седалището на дукса се стекоха няколко десетици мъже от кореняците-созополци. Те бяха посвоему трогателни, тези доброволци на Негослав. Предимно рибари и мирни технитари[226], те нямаха никакво свястно въоръжение и всеки бе дошъл с онова, което му бе паднало под ръка — кой с брадва, кой с дървена вила, кой с кухненски нож, кой с обикновена тояга, а бъчварят Арцо се бе обръжил с чукчето, с което набиваше обръчите. Те си даваха сметка, че оръжието им бе почти символично, че с него в ръка отиваха на почти сигурна смърт, но въпреки това идваха. Защото чрез Негослав отечеството ги бе призовало на бран и те идваха да умрат в негово име. Кастрофилаксът им раздаде това-онова от оръжейната на крепостта, ала те пак не се превърнаха във войска, а си останаха мирни, но жертвоготовни обикновени люде на Созопол.

Обратно — на ниския северен бряг извън крепостната стена се събираха хора, въоръжени от глава до пети, самият вид на които издаваше, че да се сражават и убиват е единственото занятие в живота им. Струпаха се там, пресметнати на око, докъм три стотици пирати. Ставрос Априн ги раздели съответно на три дружини и ги повери на помощниците си — всеки от пиратите при онзи от помощниците, който го бе купил за днешната битка. Сега се разбра, че най-сръчен в този род търговия е бил Григорас — под негова заповед се оказаха около половината наемници, — а най-неско̀посен Радѝн Хубавеца; неговата дружина се състоеше всичко на всичко от четиридесетина души.

Сега не беше време да се търси сметка кой е бил старателен и кой нехаен и това Ставрос Априн разбираше отлично. Дошъл бе часът на действието! Той застана начело и каза просто:

— Хайде, момчета! Няколко рибари и селяндури очакват да разберат дали са добре наточени мечовете ви… Напред!

И след тези думи малката въобще, но внушителна за градче като Созопол пиратска войска се юрна във весела надпревара през винаги зеещата крепостна порта към седалището на дукса.

Още първият сблъсък с бранителите показа, че всъщност няма да има битка, а само бързо и непридирчиво клане. Напразно Негослав, застанал пред шарената си, необучена и почти невъоръжена войска, се опитваше с примера си да увлече защитниците. Какво ти увличане, Боже, срещу тази далеч по-многобройна и далеч по-опитна сила срещу тебе? Хората се държаха храбро, но притиснати от три страни и съзнаващи безпомощността си, заотстъпваха към сградата. Отстъплението скоро се превърна в бягство и пред вратата не след дълго, само за минути, се оказаха само кастрофилаксът и шепа по-юначни бранители. Не беше нужно обаче да си кой знае колко добър познавач, за да видиш, че и тяхната съпротива щеше да бъде смазана за по-малко време, отколкото би им било нужно да си прочетат последната молитва.

Ала точно тогава се случи нещо неочаквано. Едва-що бе наченал последният напад на пиратите, когато една група — по-малочислена, но която не им отстъпваше по въоръжение и бранно умение — внезапно ги удари отляво, откъм стопанските постройки в двора. И над всички се разнесе един глас, който бе познат на почти цялото пиратско съсловие в Созопол; принадлежеше на един мъжага със строшена ябълчна кост на лицето, та затова на подбив го наричаха Хубавеца.

— Дръж се, Негославе! — викаше Радѝн на най-чист български език. — Дръж се, човече! Аз и другарите ми сме с тебе!…

Неочакваното нападение и то от свои за малко внесе смут и объркване в групата на пиратите. Уви, наистина за малко — те скоро разбраха, че въпреки предателството на Радѝн Хубавеца и неговите оими съотношението на силите все пак остава поне пет към едно. Тогава също Ставрос, Фотий и Григорас показаха, че не са прощъпалници в изкуството да се води сражение. Те бързо поеха ръководството в ръцете си. Отделиха само петдесетина души (техен началник се оказа, случайно или не, Ставрос Априн) за разгромяване на кастрофилакса и хората му, останалите се обърнаха с лице към новия неприятел.

Неизбежното скоро започна да се сбъдва: и в двете посоки пиратите скоро-скоро започнаха да вземат подчертано надмощие. Дотолкова, че Ставрос дори смогна да извика към другата група:

— Предателя оставете на мене!… Първо ще му смажа и другата буза, а сетне ще го нарежа на филийки като лакерда…

И като че ли всичко обещаваше думите му да се изпълнят. Пиратите продължаваха да напредват. Постепенно изтикаха групата на Радѝн Хубавеца в стопанската постройка, но битката не заглъхна, а само се пренесе в кухните, в складовете за храна и вода, в избите при бъчвите и делвите… Още по-зле бяха Негослав и неговите несръчни „воини“ — в стаите и ходниците нямаше простор за хора, които се сражаваха с дървени вили или прътове. На тяхна страна беше само едно: че пиратите на Ставрос Априн, за които самата битка представляваше нещо като детска игра, междувременно не изоставяха вкоравените си инстинкти и се отбиваха настрана от боя, за да „свият“ я парче хубав плат, я красива чаша, я друга някаква вещ, която после би получила прилична цена на пиратското тържище. Но колкото и отделните обирници да откланяха внимание за това или онова, сражението бързо-бързо клонеше към гибелната си развръзка. Оставаше още една стая зад гърбовете на защитниците и там вече щеше да се случи неотвратимото — или да се предадат, или да паднат до един под ударите на превъзхождащия ги във всяко отношение враг. И толкова ясно всичко вървеше към пагубния край, че кастрофилаксът, който, потен и оплискан със своя и чужда кръв, се биеше с отчаяна ярост, не се удържа и възропта високо:

— О, Созопол, ти не си созопол[227]!…

И в този миг настана чудото. Някъде иззад гърбовете на връхлитащите пирати се разнесе ясен и звучен глас:

— Не си прав, Негославе, син на Ханко. Ето го спасението за „Града на спасението“!…

Нападащи и нападнати погледнаха нататък. И два различни вика се откъснаха едновременно от много гърла: ужасѐн на пиратите и възторжен на бранителите. Защото чудото наистина се бе случило и то бе облечено в жълто и кафяво, а онзи, който бе отговорил на кастрофилакса, имаше и сребърни токи от колан на двете страни на кафтана си.

(Всъщност после се разбра, че чудото не бе никакво чудо. Просто Кривич бе скроил един безподобен капан не само на дукса Трошан, но и на Ставрос Априн. Потегляйки с корабите си, той бе плавал право на изток, чак докато се закри зад хоризонта. После обаче бе направил един голям завой и под закрилата на нощния мрак се бе промъкнал в тихия залив южно от Колокита̀. Там бе закотвил галерата и линьото, с ладии бе стоварил на пясъчния бряг[228] около четиристотин превъзходни бойци и все възползувайки се от тъмнината, се бе придвижил безшумно до облата височина западно от Созопол. А когато до ушите им достигна трясъкът на боя, той бе повел бранниците си и бе пристигнал в дома на дукса точно навреме, за да превърне поражението, не, погрома в победа.)

Сражението, което последва, и този път не оправда името си. Хората на Кривич покосиха първата — или най-задната, както беше досега — редица на пиратите (между другите падна ранен и Ставрос Априн), останалите не се опитаха да се организират за същинска битка, а отвориха странични врати и прозорци и побягнаха презглава към пристанището. Към тях, препъвайки се един в друг, се присъединиха и онези, които допреди малко бяха под заповедите на Фотий и Григорас.

— Не убивайте Ставрос! — заповяда Кривич. — Не го убивайте, а като повикате знахар[229] за другите ранени, нека се погрижи и за него. Ще го изкъпя и лустросам и така ще го поднеса в дар на логотета Адриан Кастамонит…

В този момент се отвори една малка вратичка, на която досега никой не бе обръщал внимание, и от нея се показа Благовеста. Тя се огледа с уплашени очи, като търсеше човека, чийто глас бе познала. И като го видя, от очите й рукнаха потоци от сълзи и мигом се хвърли в прегръдките му:

— Кремен!… — проплака. — О, Кремен!… — Това бяха единствените думи, които можа да изрече след преживените страхове. Но тогава дочу смеха му, направи опит да се отдръпне, но не успя — силните му ръце я задържаха до гърдите му. И запита: — Защо се смееш?

Вместо отговор той извърна по такъв начин прозореца, през който бяха офейкали пиратите, че тя да се огледа в стъклото му. Отражението беше такова, че Благовеста смеси сълзите си и с една крива усмивка — девойката от стъклото беше цялата в паяжини, с един пръст прахоляк върху събраните като диадема тъмнокестеняви коси и с черни петна по бузите и по рубата. Нищо чудно — когато започна битката, Благовеста бе намерила укритие в килерчето, където държаха дървени въглища за жарниците и в което никой не бе влизал от месец март досега…

И въпреки трагичността на минутата, жената в Благовеста отново се пробуди. Тя изхлипа не на шега:

— Господи!… Как можах да се покажа в такъв вид пред тебе…

Мъжът я притегли отново към себе си и каза простичко:

— Никога не съм те обичал повече, отколкото в тази украса.

— А аз пък никога не съм преставала да те нося до мене.

Той се смая от тези думи. Отдалечи я малко от себе си и потърси погледа й:

— Да ме носиш до себе си? Не разбирам, Благовесто…

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и извади една батистена кърпичка с червено-кафяви петна по нея.

— Да помниш това? Ти сам каза, че то е частица от тебе.

Кривич замислено сви очи. После, спомнил си, се засмя:

— Ах, това е…

— Да, петната са от твоята кръв. И аз винаги съм носила тази частица от тебе до сърцето си, дори когато ти изпонадумах онези невъздържани думи. Винаги!…

Той отново я притисна до себе си и потърси устните й. И понечи, ала не успя да я целуне. Защото точно тогава Негослав прекрачи през убитите пирати и приближи до него. Благодарността му бе непринудена и немногословна, както подобаваше на човек като него:

— Не зная кой добър Бог те изпрати така навреме, Кривич — рече, — ала благодаря ти. Знай само, че ти спаси нещо много повече от нас, петдесетината българи, които вече чакахме сигурната си гибел.

Кривич му отговори също с мъжка и воинска закачка:

— Не продължавай, Негославе, иначе ще се разплача…

Позасмяха се, после кастрофилаксът поде отново:

— Не разбирам за какъв дявол се намеси против събратята си по занаят, ала хайде да не оставяме нещата до средата, приятелю. Аз нямам бранна сила, а тъкмо сега е моментът да отървем Созопол от тази пиратска паплач. Заповядай на хората си да ме последват и ние завчас ще свършим това.

— Защо? — вдигна вежди Кривич. — Работата наистина ще свършим, ала бранниците си ще водя аз.

— Недей! — На прорязаното от потни вадички лице на Негослав се хлъзна дяволита усмивка. Той показа с очи към Благовеста и каза многозначително: — Ти сега имаш буквално в ръцете си къде-къде по-важна работа, Кривич.

Всички, включително и Благовеста, прихнаха в смях; беше трескав смях на хора, които току-що са се избавили от страшна беда.

— Нека бъде твоето — съгласи се Кривич. — Само ти препоръчвам да си вземеш за помощник онзи, когото тук, в Созопол, познават като Радѝн Хубавеца. Преди да препаше алената пиратска кърпа на главата си, той е бил най-храбрият и най-даровит дружинник в Ловешкия полк. Ще ти бъде от безмерна полза…

Много по-късно Кривич научи, че всичко нататък бе станало точно така, както го бе предвидил кастрофилаксът. Част от пиратите били застигнати още по улиците на града и там намерили смъртта си. Други загинали на пристанището, когато в безумно бягство се мъчели да се докопат до ладиите или корабите си. Някои все пак успели да се доберат до тях и, сечейки въжетата на котвите, отплавали в неизвестна посока. И никога повече не се чу дума за тях — нещо твърде красноречиво само по себе си…

Повтаряме, че това Кривич научи по-късно. И когато му го докладваха, много от праха и въглищните чернилки на Благовеста бяха върху неговото лице…

XXXI. Ядката на ореха или краят на пирата Кривич

Както и беше редно, пръв в Созопол дойде домакинът — Светослав Тертер. Той наистина се придържаше към думите си, казани на византийското пратеничество, и затова в пристигането му нямаше нищо пищно, нищо „по царски“. И който бе очаквал някаква изумителна процесия от кочии, пеши и конни войски и цял сонм царедворци, би трябвало да е останал дълбоко разочарован — цялата група от Търновград се състоеше от точно десет конника (патриарх Петър бе тръгнал по-рано и съвсем отделно в кочия, нему не подобаваше да яхне кон). За своя свита царят бе взел само логотета Гневота, протостратора Диман и великия примикюр и с тях шестима — само шестима! — конни стражи; ако не бяха знаменцата със знаците на Светослав Тертер върху копията им[230], които издаваха, че са от личната стража на владетеля, никому не би минало през ум, че с такава символична охрана пътува самодържецът на България. Това можеше да си позволи само един истински народен цар, а комай през тези години Светослав беше единственият в Европа, достоен за такова прозвище.

В Созопол бяха предупредени за пристигането, та криво-ляво се подготвиха за посрещането. Какво ти посрещане, Боже мой, то нито криво, нито ляво! От цялата стража бяха останали само двама души (трима бяха ранени при отбраната срещу пиратското нападение, а нека да си припомним, че другите пет бяха пленени на остров Свети Иван заедно с дукса Трошан) и, след като не спа една нощ, за да търси разрешение на неразрешимата задача, Негослав ги постави от двете страни на портата на седалището на дукса — тъй или иначе именно това бе сградата, над която се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва на България. Но като не можеше да се мине без почетна воинска част, кастрофилаксът — срам не срам — прибягна до услугите на последния от пиратските главатари на Созопол: Кривич.

От своя страна Кривич напълно влезе в деликатното положение на представителя на властта и щедро му предостави помощта си. И благодарение на това от „криво-ляво“, посрещането на царя се превърна почти в импозантно: когато скромната процесия приближи, от двете страни на крепостната врата бяха строени по две стотици воини в нови-новенички жълто-кафяви униформи, а от кулите двама тръбачи поздравиха високите гости с бодрите звуци на роговете си. Какво ли би си помислил царят, ако знаеше, че това са ратните тръби, с които на пиратските кораби бяха давали знак за потегляне на поредния грабителски поход? А за народа, който се трупаше наоколо, да не говорим! Докато в Созопол „царуваше“ пиратската сган, коренните жители се бяха изпокрили или се движеха като безплътни сенки — кой да предположи, че толкова много добри и родолюбиви българи са били в този град!…

При пристигането си Светослав Тертер през цялото време се държеше така, сякаш намираше всичко напълно естествено. Той скочи от седлото още недостигнал до двойната жълто-кафява редица на посрещачите и хвърли поводите в ръцете на един от своите стражи. Преди да пристъпи напред, той стори почтителен поклон на държавния пряпорец, който се вееше на пристанището в знак, че тази земя принадлежи на България, и едва тогава тръгна между строените и изпъчени до скъсване на мускулите воини в жълто и кафяво. На крачка зад него един до друг вървяха логотетът, протостраторът и великият примикюр — толкова, това бе цялата царска процесия!

Негослав изчака царя да стигне приблизително по средата на двойната редица и тогава с обнажен меч тръгна насреща му да го поздрави от името на созополци и на българската власт в града. Удряше крак така, че всяка негова стъпка заплашваше да провали Созопол на дъното на морето. Когато след малко се сближиха, той спря, прибра пети, поздрави с меча до челото си и се приготви да изрече онези приветствени думи, които според установения церемониал се произнасяха в такива случаи. И тук било писано Негослав, горкият, да се сблъска с онова пренебрежение на царя към всичките му там церемониали, тържествености и протоколи, което беше стъписвало не един и не двама досега — и свои, и чужди.

Светослав Тертер го изпревари и го попита свойски:

— Ти си Негослав, син на Ханко, нали?

Уж беше вече зяпнал да заговори, пък на бедния Негослав му бе нужна цяла минута, за да задвижи устните и езика си:

— Да, царство ти.

— И си кастрофилакс на Созопол?

Що за човек беше този цар?! Мигар знаеше по име и по длъжност всеки служител в своето царство, ширнало се от Мелник чак до устието на Тирас?!

Изуменият Негослав за втори път едва събра сили да отговори:

— Да, царство ти.

— Но защо ме посрещаш ти? Не е ли редно това да стори най-старшият по длъжност в града?

Смутен, кастрофилаксът се прехвърли няколко пъти от крак на крак. Той се огледа безпомощно, после рече отпаднало:

— После ще ти обясня всичко, царство ти. Тук станаха едни събития… Да, едни събития, дето… С една дума дуксът Трошан е…

— Кой ти говори за Трошан, Негославе? — все така простодушно го прекъсна Светослав Тертер. — Аз попитах за най-старшия по длъжност. Или ти не знаеш, че тук е военачалникът на всички български корабни войски? Не? Остави тогава аз да ти го покажа. — И царят издигна глас: — Кремен? Тук ли си, Кремен?

Някъде откъм портата проеча един глас, който Негослав, син на Ханко, великолепно познаваше:

— Тук съм, царство ти.

След думите приближи и онзи, когото Негослав — пък заедно с него и цял Созопол — познаваше като Кривич. Тъй като беше без оръжие той поздрави самодържеца с приклякване на едно коляно.

— Поврага, моите корабни войски съвсем са се разпасали! — Царят съзнателно говореше с речника на кой да е бранник от войската си. — Какви са тези женски колани по гърдите ти, Кремен, син Видул? Такъв ли пример даваш на корабниците си?

— Господарю, аз…

— Млък! — прекъсна го уж рязко, пък с неприкрита глумливост Светослав Тертер. — Нито дума повече. Примикюре!

Великият примикюр дотича. Трябва да е имало уговорка отпреди това, защото в ръцете му като по магия се появиха знаците на военачалник на корабните войски. Държеше ги на дланите си като на поднос, докато царят сваляше токите от женски колан, и после помагаше при закачането на пълководческите знаци. Цялата тази работа не беше от най-бързите, та умът на Негослав — добър и честен, но по воински тромав — има̀ достатъчно време да премисли и да постави всичко на мястото му. Странното поведение на Кривич, униформите на „пиратите“ му, воюването предимно срещу Генуа, спасяването на Созопол от „доброволно“ присъединяване към Византия — наистина всяка досегашна чудатост и необяснима на пръв поглед подробност сега стана така ясна, сякаш я бе обляла слънчева светлина.

Изглежда, той не бе единственият, който получи просветление в тези няколко минути. Поне със сигурност може да се каже, че Благовеста също подреди в главата си всички събития, на които бе свидетелка или поне бе чувала — като се започне от разжалването на Кремен и поставянето му извън закона, невъздигането на помощника му Смед във военачалник на корабните войски, „никога не съм посягал на български кораб“ и „моя лична война на Генуа“ на Кривич, та чак до чудотворното му появяване в седалището на дукса, за да предотврати издигането на червения пряпорец с жълтия кръст на Византия…

Когато проумя истината, девойката се разрида (странно, такава е била съдбата й: Благовеста не беше от плачливите, пък тук, в Созопол, на няколко пъти се бе съдирала от плач!) и като разблъска изуменото и смълчено множество, повдигна полите на рубата си и се затича към царствените гости. Тук обаче прояви такава безцеремонност, на каквато не бе способен и сам Светослав Тертер; тя изобщо не благоволи да обърне внимание на самодържеца, а се хвърли на колене до приклекналия Кремен, прегърна превития му крак и го обля в поток от сълзи:

— Кремен, скъпи Кремен, ще намериш ли някога сили да ми простиш?…

Мъжът обгърна раменете й с една ръка, а другата протегна умолително към царя:

— Опитай се да я извиниш, господарю. От цялото позорище, което устроихме, тя бе най-лошо измамената. Пък аз също и на нея показвах само черупката на ореха, както наскоро ми казваше генуезецът Спарвиеро, а не и ядката. И днес краят на пирата Кривич не може да не я разстрои…

Светослав Тертер кимна с разбиране, после се приведе и накара девойката да се изправи. Тя едва сега направи онзи дълбок и сложен за изпълнение поклон, който се изискваше от церемониала.

— Ти си Благовеста, нали? — ласкаво произнесе царят.

Макар и още в сълзи, тя намери сили да се пошегува:

— Погрешно са те осведомили, царство ти. Никаква Благовеста не съм аз, а пълна Тъпо-главка, щом съм се оставила този дявол Кремен да измами и мене…

Светослав Тертер се изсмя, шумно; беше не царствена полуусмивка, а сърдечен смях — така навярно се смееха рибарите и технитарите, струпани наоколо, когато привечер след пълния с умора ден се събираха на печен паламуд, стакан вино и мъжка приказка под асмата на съседа.

— Наистина ли има нужда от опрощение? — попита отново.

— И още как, господарю. Но ако помислиш — заслужила съм го. Представи си през цялото време да си виждала черупката с образа на най-страшния пират от Понта…

— … а ядката да се окаже най-личният герой на България — завърши царят вместо нея, — който, за да е полезен на отечеството…

— … и на тебе — не му остана длъжна Благовеста.

— Вярно — прие поправката той, — и на мене, се съгласи да бъде низвергнат, обезчестен, оплют. Да, права си, Благовесто. Ще бъде ли достатъчно опрощение, ако ей сега дам позволение на моя военачалник на корабните войски да се ожени за девойката на име Благовеста, дъщеря на Трошан, да назнача венчилото веднага след моето собствено, и да обещая с царицата да кумуваме на сватбата ви?

— Спри, царство ти, спри с щедростта си, иначе може сърцето ми да се пръсне тозчас и да не дочакам до деня на венчилото.

Светослав кимна, за него този разговор беше приключен. И пак се обърна към Кремен, който тъкмо се изправяше:

— Другите живи и здрави ли са, военачалнико?

— За кого точно ме питаш?

— Дойката ти Спасуна… Впрочем вярно ли е, че тук я нарекли Точилката?

— Тя сама се е нарекла Точилката, дори така си е кръстила странноприемницата. По-добре е отвсякога, господарю.

— А Беро, Влад, Сръдан и другите?

— Още по-добре и от дойката ми. Само че…

— Само че? — подкани го царят.

— Само че този живот на пирати комай взе да им се услажда — глумливо отговори Кремен. — И ще им се наложи с пост и молитва да се отучват от някои радости на служителите на Добрата Сполука.

— Мирѐн? — продължи да пита Светослав Тертер. — Погледни Диман зад мене — още заприличва на ябълка-киселица, колчем се сети, че сме ти дали на заем най-добрия мерач на балиста в царството.

— Мисля, че Мирѐн ще приеме връщането си в полка като дар Божи, господарю. Защото той, сухоземен плъх, тъй и не сполучи да свикне с морската болест.

— Чудесно! — възрадва се царят. — Но хайде, да продължаваме. Не бива да разочароваме този народ, който очаква от нас зрелище…

Същата вечер, когато много и много други неща бяха изговорени и уточнени, Светослав Тертер поиска да доведат при него пленения византиец Ставрос Априн. Изпълниха повелята му и след малко изправиха срещу него ромееца. Ставрос Априн, макар и държан в последните дни в плен и позагубил кръв от раната си, бе запазил хубавите черти на лицето си, ала на мястото на предишния мъжествен израз сега върху него лежеше отпечатъкът на страха.

— Защо се боиш? — попита го без предисловие Светослав Тертер.

— За живота си, венценосни — беше прямият отговор на ромееца.

— Смяташ, че си заслужил да те пратим на палача?

— Не би било справедливо, но наистина се боя от това.

— „Не би било справедливо“? Защо?

— Защото аз съм войник и изпълнявах заповед, венценосни. Също и ти си войник и то от най-големите на днешния ден — видях те с очите си при Скафида. Е, знаеш какво е воинска заповед… Всъщност накрая излезе, че аз и Кривич сме играли през цялото време една и съща игра, само че той се оказа по-ловък играч от мене.

— Приемам отговора ти и ти подарявам живота. — Дългите сребристи коси отново се посипаха от раменете към гърдите. Видя се, как при тези думи тясното чело на Ставрос сякаш се озари от вътрешна светлина. — Цената ще е една поръчка, която ще трябва да изпълниш от мое име, Ставрос Априн — добави царят.

— Няма нещо под слънцето, което не бих извършил, за да оправдая милостта ти, венценосни.

— А то е най-простото възможно — да заминеш тозчас за Цариград. Има и други ромеи между пленниците, нали? Избери си десет или дванадесет от тях, колкото изобщо ще са ти нужни, за галоери. Моите хора ще ви дадат една голяма ладия, храна и вода и още на разсъмване да сте на път.

— И само това? — не повярва на ушите си византиецът.

— Има още малко. Ще ти дам бележка със златен печат, колкото да увериш слугите и охраната на двореца, че отиваш от мое име. Срещни се с Андроник или с… — кратък подигравателен смях, — с моя бъдещ тъст Михаил, който от двамата те приеме. Предай им едно: поставям условие веднага да сменят логотета и да го пратят доживот някъде, където не ще има възможност да сплетничи против царството ми. Не изпълнят ли това мое искане, нека не си правят труда да идват до тука — сватба няма да има… Не, не съм свършил. Осуетената женитба не ще бъде единственото ми отмъщение. Ще се съюзя с каталаните на Рокафорте и ще помета всичко до Цариград… а ако ми стигнат силите и самия Цариград. Разбра ли?

— Разбрах, венценосни. Да изброя ли? — Ставрос заизрежда на пръсти: — Да се смени Адриан Кастамонит, иначе никакъв брак, а съюз с каталаните и разоряване на империята.

— Това е — рече царят. — Иди още сега да си избереш спътниците. — А след като ромеецът излезе, каза на мъжете около себе си: — Ние пък да отидем оттатък, където е сложена трапезата, приятели. Ще бъде нещо като парастас: трябва да полеем края на пирата Кривич!…

XXXII. Под скиптъра на Светослав Тертер

Както беше споразумението, от Варна дойдоха три бойни галери под началството на Смед, но не спряха в Созопол, а само намалиха ход, колкото към тях да се присъедини „Кротушка“ с цар Светослав на борда. Всъщност освен царя бяха също логотетът Гневота, протостраторът Диман и великият примикюр, а с разрешение на царя и някои от главните герои на последните събития в Созопол; като началник на галерата Кремен си бе позволил да покани и годеницата си Благовеста. Така поеха четирите кораба на юг: начело „Кротушка“, а зад нея в една редица трите варненски галери.

— Някъде около уговореното място — приблизително срещу Инеада — срещнаха галеаццата на ромейския мегатриарх. Размениха общоприетите поздрави, после челната българска галера направи ловка маневра, за да се сближи с тежкия кораб на Никифор Дермокаит. Приготвиха канджите, когато от галеаццата се провикна един весел глас:

— Нека Кривич да извърши абордажа, Кривич — крещеше със смях Джанлука Спарвиеро, като с дланите си образуваше нещо като фуния около устата. — Той е доказан майстор на абордажите…

На двата кораба избухна всеобщ смях, който разведри сковаността на именитите пътници. И това весело настроение остана — съвсем като за сватба! — не само през този, но и през последвалите дни. Кремен прие шеговитото предизвикателство и наистина лично ръководи сближаването на двата кораба. И когато прехвърлиха сходните, пръв премина на галеаццата, за да попадне веднага в обятията на генуезкия си приятел. Междувременно откъм другия борд на „Кротушка“ се прилепи „Победоносецът“ на Смед и — това вече не беше по план, а се роди в момента — най-знатни и не толкова знатни пътници се запрехвърляха от кораб на кораб. Особено познатите се търсеха помежду си, но и непознатите вземаха участие в общото оживление. А то се оказа, че не само на „Кротушка“ има и хора, които не бяха предвидени по първоначалните планове. Например Смед, син на Драгия, водеше, както се очакваше, кефалията Драголюб (той щеше да представлява малките боляри на царството), но още венецианския консул във Варна Марко Леонардо[231], който щеше да присъствува на сватбата от името на другата велика морска сила на епохата — Венеция. Заедно с тях началникът на „Победоносецът“ бе взел и младата си невеста Радомира — нямаше още месец от венчавката им, та нему се бе досвидяло да се отдалечи от Радомира за тези четири-пет дни… В това отношение не правеха изключение и ромеите. Императорът Михаил Палеолог бе включил в свитата си не само десетина от най-висшите си сановници, но още двоица, чрез които почит на високопоставените младоженци щеше да изрази Генуезката комуна — бяха консулът на Пера Романо д’Анци и, както вече знаем, Джанлука Спарвиеро. Никой не го каза, но всички го знаеха: присъствието на тези двамата бе извънредно важно; то беше публичен белег на помирението между Българското царство и Генуа…

И докато корабите, отново разделени, пореха вълните по посока на Созопол, на бордовете им се състояха множество приятелски или държавнически срещи. Нека започнем с Кремен и Спарвиеро, защото вече ги видяхме да се хвърлят в прегръдките си.

— В Цариград още не могат да се съвземат, Кривич…

— Кремен — поправи го българинът. — Отново съм Кремен, син на Видул.

— Не само това, но, виждам, също отново си и военачалник на корабните войски на царството. — Джанлука Спарвиеро се смееше така, че рискуваше да си разчекне устата. — Ромеите не могат да се поберат в кожите си, че им устроихте такъв… такъв…

— Trucco[232] — помогна му Кремен на езика на италийците.

— Да, че им устроихте такъв trucco. Чувствуват се като Кума Лиса от приказките, ала надхитрена и осмяна от Заю Баю. Гениално, Кремен, наистина гениално. Ако някога решиш да се посветиш на театъра, ела в нашата добра стара Генуа — обещавам ти… обещавам ти… — как се казва? — un successo fantastico[233].

— Кой знае, кой знае — отговори му по същия начин Кремен. — Аз само изиграх според силите си една роля, приятелю, докато пиесата бе съчинена от друг. Негова е главната заслуга.

В същото време на бака на галеаццата бяха двамата владетели. Нямаше нужда да се представят един на друг — те се познаваха още от годините на заложничеството, прекарани от Светослав в Цариград, когато, макар и с известна разлика във възрастта, много често бяха вземали участие в едни и същи игри. Причината беше, че Михаил тогава, както впрочем и сега, бе малко болнаво крехък, изнежен, слабоват и ставаше лесна жертва на жилавия като тетива български княз.

— Беше крайно време тези противоестествени отношения между нас да се оправят, Михаиле — каза Светослав, като по този начин наложи да се обръщат един към друг по имена, както някога в двореца на Андроник, а не на „твое величество“.

— Това е радост и за моето сърце, побратиме. Познаваш ме, аз по природа съм миролюбив човек и тези вражди ме измъчваха. Особено пък като знаех, че отсреща не е някой друг, а ти, моят другар от детинство.

Светослав Тертер сложи ръка на сърцето си и се пречупи в лек поклон. Той, разбира се, не вярваше на нито една от така любвеобилните думи, ала знаеше, че е по-добре да се престори на затрогнат от тях. Все пак не пропусна да подметне:

— Чудесно е, че изпитваме еднакви чувства, Михаиле. Но мисля, че ще бъде по-добре, ако всичко уговорено за вечния мир помежду ни бъде отразено на пергамента и се скрепи от нашите подписи и златопечати.

— Как? Мигар не забеляза? Ами че нашите хора вече работят над мирния договор, Светославе. Ето ги там отсреща в каютата на мегатриарха.

— Виждам само моя логотет Гневота. А кой представлява тебе?

Безкръвните устни на Михаил Палеолог се разтеглиха в усмивка.

— Не се бой, не е Адриан Кастамонит. Съгласно твоето желание го заточихме завинаги в малоазийското му имение. И тъй като с баща ми не сварихме да назначим нов логотет, нас ни представлява още по-висш сановник — севастократорът[234] Мануил Аплакий.

Царят изрази своето доволство с привичното си кимване с глава.

— А с Генуа, побратиме?

— Ще бъдат напълно уредени и отношенията ви с Комуната на грифона. Консулът Романо д’Анци има нарочни пълномощия от Генуа. Ще подпишеш съответен договор и с него.

— Не! — сухо и рязко възрази Светослав Тертер.

— Не? — обърка се императорът. — Но нали твоето условие…?

— Спазили сте условието и договорът с Генуа ще бъде подписан. Но не от мен. Не забравяй, че аз съм цар и самодържец и мога да слагам подписа си само до подписите на мои равни. Каквито и да са пълномощията на Романо д’Анци, аз не го смятам равен на себе си.

— Тогава? — закърши ръце Михаил. — Какво ще стане тогава? Мигар ще се откажеш в последния момент от женитбата и всичко сторено досега ще пропадне?

— Далеч от тази мисъл, побратиме. Договорът с Генуа ще бъде сключен, но под него ще бъде подписът на мой пълномощник. Дори имам подходящ човек за това. Драголюб, кефалия на Варна.

— Как? Един кефалия ще подпише наред с консула на Пера?

— Защо не? Да си кефалия специално на Варна аз поставям далеч по-високо, отколкото да си консул на някаква си там колония.

Бледата усмивка на Михаил отново се хлъзна по устните му.

— Романо д’Анци ще се разпори по шевовете, но — няма как — аз ще се погрижа за него. — Императорът постави ръка върху ръката на Светослав. — Изобщо ти и твоят, хм, „пират“ Кривич ни притиснахте до стената, Светославе, и от тук нататък вие ще надувате вашата прословута българска гайда, пък ние ще играем по свирнята ви.

— Какви ги приказваш! — възмути се Светослав Тертер, макар отлично да знаеше, че Михаил Палеолог бе изразил истината. А като се увери, че всичките му условия бяха приети, ловко промени разговора: — Ала ние сме двама короновани престъпници, Михаиле. Заловили сме се да приказваме за договори и междудържавни отношения, докато аз горя от нетърпение да видя утрешната си съпруга.

— А тя, горката? Представяш ли си как ни чака тя в каютата си? Хайде, да побързаме при нея!…

Отидоха. И там Теодора, облечена в пищна златотъкана руба, наистина ги чакаше в средата на кабината и нервно кършеше пръсти.

Светослав Тертер я обхвана с един поглед — всъщност той за пръв път виждаше принцесата, която утре щеше да стане царица на България. Теодора беше шестнадесет-седемнадесетгодишна, стройна и хубавичка. Само хубавичка, а не хубава, не защото имаше някакви видими недостатъци, а поради това, че на лицето й си бяха дали среща две различни раси. От баща си тя бе наследила малокръвието, широкото бяло чело и тънките устни, а от майка си арменката[235] — широкото лице, гъстите вежди, големите влажни очи („волоока“ — би я нарекъл Омир) и леко изгърбения нос. Царят преглътна една въздишка; абе династически брак беше наистина, ала булката все пак можеше да бъде малко по-красива, нали?

Той направи церемониален поклон пред нея и произнесе галантно:

— Царице моя, благодаря на нашия общ православен Бог, че ме дарява с такова щастие. Ето, аз съм първият от твоите поданици, а утре цяла България ще бъде в прелестните ти нозе. Ела, царствена невесто моя. Ела навън да видиш твоите слуги и част от земите, които от утре ще бъдат под скиптъра ти.

Последното той го каза за ушите на императора — че земите, покрай които плаваха, бяха под властта на българския цар. И Михаил го разбра…

Светослав-женихът подаде ръка на Теодора-булката и заедно излязоха на палубата. Видяха ги и от всички краища на кораба се разнесоха възгласи за поздрав. Дори шиурмите на галеаццата, повечето затворници или роби, оставиха веслата и размахаха ръце. От другите галери доловиха празничните викове, разбраха, за какво се отнасят те, и също се присъединиха към тях. Светослав-царят се огледа и забеляза, че само двама души на галеаццата оставаха настрана от общото ликуване — бяха Благовеста и Радомира, които, свели глава до глава, не прекъсваха оживеното си шушукане. Светослав-душеведецът махна великодушно с ръка: той знаеше, че две млади жени — едната съпруга от месец, а другата мома за последно денонощие — сигурно имаха да си споделят какви ли не тайни.

Армадата от петте внушителни кораба — комай невиждано явление в Созопол! — най-сетне стигна до пристанището и котвите им шумно пляснаха във водата. Откъм сушата ги пресрещна друг смесен звук — беше непредаваемата с думи врява, на която са способни хиляди посрещачи, слели гласовете си в един. Знатните гости слязоха на брега и в тържествена процесия се запровираха през тълпата жени и мъже, стари и млади, богати и просяци, рибари, технитари и воини (какви ли воини бяха те — всички до един все довчерашните пирати и корабници в жълто и кафяво на Кривич!), свещеници и селяни от околността… Преминаха сред тях, а като наближиха седалището на дукса, където щяха да отседнат, Михаил IХ Палеолог изпъшка едно неясно „Ах!“ и не спря, а сякаш краката му се вкопаха в земята. Онова, което го бе поразило, бяха знамената при сградата. По заповед на царя предния ден бяха махнали одялания прът, на който окачваха държавния пряпорец, а вместо него бяха изправили в двора една висока докъм четиридесет стъпки[236] мачта от кораб и на нея едно под друго имаше три знамена: червеното с трите златни лъва на царството, бялото с червения вензел на царя и най-долу кошмарното за всеки генуезец или византиец жълто знаме с черен лъв.

— Това… — едва успя да изломоти императорът. — Това тук…

А Светослав го потупа свойски по рамото, както бе постъпвал и в детството им:

— Няма нищо за чудене, Михаиле. Това, долното, е личният пряпорец на Кремен, син на Видул, моят военачалник на корабните войски. Според законите на царството той има право на лично знаме.

Плетейки крака, Михаил Палеолог продължи нататък. Но от групичката на византийските гости, които крачеха зад тях, се дочу вопълът на Никифор Дермокаит, мегатриарха:

— Кълна се в омофвора на майката на Словото[237], допреди час бих пронизал с меча си всеки, който ми проговореше за това дяволско знаме. А то какво? Ще спя довечера, пък черният лъв ще плющи над главата ми…

Пред самия дом на дукса бяха излезли да ги посрещнат патриарх Петър, кастрофилаксът Негослав и тукашният митрополит Пимен. Ако читателят забелязва, името на Пимен за пръв път се появява в нашия разказ и това би трябвало да бъде достатъчна характеристика за богослужителя…

Патриарх Петър приветствува гостите от името на клира, а Негослав — от гражданството на Созопол. Михаил Палеолог събра достатъчно сили, за да им отговори с няколко малко несвързани думи. И знатната процесия прекрачи в сградата.

Същия следобед в пристанището пристигнаха още два кораба, но зяпачите се бяха вече уморили, та почти никой не им обърна внимание. Пък и те бяха такива по размер, че се загубиха сред галерите и огромната галеацца. Единият, който дойде от север, бе пощенският неф с Тихо — по собствено желание на Тихо той бе назначен за началник на нефа на мястото на онзи, варварски убития. А другият кораб беше една панфила под ромейското знаме. Пренасяше само ракли, денкове и бали — това беше прикята на царствената младоженка.

… Венчавката на другия ден се състои точно така, както бе изискал царят — достатъчно достолепно, но и подчертано скромно. Службата извърши Йоан Век, подпомаган от патриарх Петър и митрополит Пимен. Веднага след това Светослав Тертер настоя да се състои и второто бракосъчетание — на Кремен и Благовеста, — като отново удържа думата си и кумува заедно с Теодора. По тяхно желание службата на тази втора сватба бе извършена от патриарх Петър, а деверуваха младоженците Смед и Радомира; Светослав Тертер, който (както обикновено) не пропущаше и най-дребната подробност, забеляза, че Радомира се бе украсила с онази огърлица, която той, царят, й бе подарил чрез баща й преди време и, кой знае защо, това му достави удоволствие. После всички се отправиха обратно към седалището на дукса за тържествената сватбена трапеза; гостите никога не го научиха, но созополските зидари доста се бяха постарали през последните дни, за да отворят място за тази маса за четиридесет души — събориха стената между две от стаите и за да не личи поправката, бяха облекли всичко с тъмночервен брокат. Гощавката бе дълга и предълга, чак до вечерта. Тук се вдигаха наздравици, поднасяха се дарове на двете брачни двойки, сипеха се пожелания за здраве и дълголетие, а виното, разбира се, се лееше като река…

Никога не се разбра как е преминала нощта след това наистина царско пиршество, но на утрото Светослав Тертер вече се бе посветил на владетелските си задължения в работната стая на дукса. Тук бяха също и повечето от помощниците му, а тъй като не им предстоеше да вършат нищо тайно — и всеки от гостите, който се бе събудил достатъчно рано и бе любопитен да присъствува на един царски работен ден. Първото, което трябваше да ги порази (и то наистина ги поразяваше), беше пълната липса на церемониалност и предвзетост на Светослав Тертер. Той, както му беше обичаят, бе по ленена риза с непритегнати върви на пазвата, а до себе си на една масичка небрежно бе оставил всичко онова, за което мнозина други бяха готови да дадат мило и драго — скиптъра, короната, акакията…

— Тук нямаме повече работа — говореше царят. — Ще поразведа моя събрат Михаил до Месемврия на север и до Агатопол на юг, а после — към Търновград, където ме чакат други грижи. Ти, Кремене, ще ни съпроводиш като церемониална стража до Месемврия, но после трябва да продължиш за Варна, за да поемеш от Смед корабните войски.

— Позволяваш ли ми една молба, господарю? — обади се Кремен.

— Слушам те.

— Да отложим приемането на корабните войски с около четиридесет дни. Не, не, избързваш с подсмихването си, царство ти. Аз наистина ще се радвам на булката си, но стига ти да се съгласиш, то ще стане там, където е силата на Кремен-Кривич — на море.

— Говори по-ясно! Не те разбирам, човече.

— От вчера ние сме в мир с Генуа, господарю. Обещали сме си и честна и според възможностите оживена търговия. Моята молба е аз с „Кротушка“ да извърша първия търговски поход до Града на грифона, господарю. И, разбира се, стига да нямаш нищо против, ще взема и Благовеста със себе си…

— Bravissimo[238] — разнесе се един по италийски невъздържан глас. Излишно е да казваме, че той принадлежеше на Джанлука Спарвиеро. — Това при нас се нарича viaggio di nozze, ще рече — сватбено пътешествие. Кривич, не, Кремен напълно го е заслужил, твое величество. И стига да благоволи да ме вземе, ще тръгна и аз с него. Ще му служа като лоцман[239], пък и — няма защо да крия — ще му спестя някои неприятности в Генуа… ако някому е оставил лоши спомени по време на пиратството си.

Светослав Тертер поразмисли и след малко сребристите му коси се килнаха напред, както винаги, когато даваше утвърдителен отговор.

— Да бъде! — каза просто. — Но с Гневота премислете добре с какво ще напълните трюмовете на „Кротушка“. Искам товарът да е такъв, че Комуната да съжали за всеки ден, в който не е търгувала с царството. Негославе?

— Заповядай, царство ти.

— От днес те въздигам в дукс на Созопол. — Царят вдигна предупредително ръка. — Стига, без никакви благодарности. Ти сам заслужи поста си и трябва аз на тебе да благодаря, а не обратното. За службата на кастрофилакс оставям избора на тебе, но ще ти дам един съвет — помисли за Сръдан. Сръдан Белязания, както разбрах, че е известен по тези места. Той има точно онази здрава ръка, която ще ти бъде нужна. Какво? Имаш вид на смутен. Защо?

— Вярно отгатна, господарю. За новия пост — благодаря. Ала получавам в наследство и две неща, които доста ще ме затруднят.

— Говори Негославе, син на Ханко. Винаги съм казвал, че две глави мислят по-добре от една. А тук не сме две, а двадесет.

— Едното е малката крепост на Кривич… извинявам се, на Кремен, която той издигна на Свети Иван. Какво да правя с нея?

— Питай Кремен. Тя тъй или иначе си е чисто негова… — царят се изсмя късо, — издигната с честно спечелени пиратски пари.

— Никога не съм кроил планове за това — помръдна едното си рамо Кремен. — Ала сега ми иде на ум да я подаря на светата наша църква. То, като си помисля, сякаш наистина е градено за манастир[240], даже и църква си има. То, ако погледнеш, ще бъде справедливо, царство ти: върху основите на манастир градих — манастир да бъде и построеното. И ще предложа: нека да се нарече „Свети Иван Предтеча“. Както се е казвала от памтивека и благочестивата обител на острова.

— Да бъде! — съгласи се царят. И добави: — А за увековечаване на паметните събития, които преживяхме тука, аз обещавам да подаря мраморна украса за олтара на манастирската църква. И ще заповядам върху нея да издялат трите български лъва. Не е според канона, зная, но нека те напомнят през вековете за героите, които живяха или загинаха, за да бъде този български край завинаги неразделна част от родината.[241]

— Богоугодно намерение! — прекръсти се патриарх Петър. — И Кременовото, и твоето, царю. Ще се понрави на Всевишния горе…

— А второто ти затруднение, Негославе? — попита Светослав Тертер. — Нали рече, че са две наследствата, които те затрудняват.

— Съдбата на Трошан, който сега е пленник на острова, господарю.

— Какво има да се чудиш? От днес ти си дукс — постъпи с този престъпен глупак така, както ти повеляват съвестта и законът.

Негослав се размърда по такъв начин, сякаш изведнъж дрехите му бяха отеснели.

— Помогни ми, царство ти — примоли се. — Какво все пак да правя с Трошан?

Царят поразмисли малко и отсече:

— Заслужава да го обесиш на стъгдата, но не бива Кремен да е зет на позорно осъден некадърник. А иначе явно е, че морският въздух влияе зле на Трошан. Може би ще се чувства по-добре, ако до края на живота си остане в своето имение в Стохълмието… без право да си показва носа извън него. — Светослав Тертер спря за малко, огледа се и, кой знае защо, за пръв път днес взе в ръце скиптъра си. — И така — каза, — празненството свърши, приятели. Време е да запретнем отново ръкави — чака ни още много труд за доброто на България.

Приложение I
Обяснение на непознатите думи

Алагатор — началник на конен отряд; офицер от кавалерията.

А̀рхон — офицер.

Апокриспарий — царски или императорски пратеник.

Аспра — дребна сребърна монета.

Балиста — бойна машина за изстрелване на камъни, на снопове копия или стрели и др. подобни; срв. катапулта.

Бащинник — категория селянин в средновековна България в най-добро положение: икономически свободен, незакрепостен и подчинен направо на централната власт. (Срв. парик и отрок.).

Бомбицин — предшественик на съвременната хартия.

Брокат — плътен копринен плат с втъкани златни и сребърни нишки.

Велзевул — според някои древни източни вярвания — началник на злите духове.

Вестиарий — касиер.

Вития — сладкодумец, красноречив човек; витийство — красноречие.

Вражда — глоба.

Геена — ад, пъкъл.

Гончия — вестоносец.

Да̀ждие — данък.

Деспот — най-висша титла, по ранг веднага след царя. Обикновено се давала само на едно лице — близък роднина на царя или заслужил болярин — и едва след неговата смърт преминавала на друг.

Друнга — военна част във византийската войска в състав 200 души.

Дукат — златна венецианска монета с висока стойност.

Дукс — управител на по-малък град (срв. кефалия и катепан).

Епиникия — победна песен в чест на някого.

Знахар — лечител.

Кастрофилакс — началник на крепостта, на крепостната стража.

Катапулта — бойна машина за изстрелване на камъни и др.

Катепан — управител на голяма област, на хора (срв. хора).

Кафтан — къса (докъм средата на бедрото) мъжка горна дреха.

Кефалия — управител на голям град, който имал функциите и на управител на околността, обединяваш в себе си административната, съдебната и военната власт (срв. дукс и катепан).

Клир — духовенство.

Консул — най-висшият длъжностен пост в генуезките колонии; ръководител на дипломатическо или търговско представителство.

Кочия — колесница.

Литра — мярка за злато, равна на 72 номизми (срв. номизма).

Логотет — висша длъжност, отговаряща на пръв министър или канцлер.

Номизма — (наричана още перпера) — византийска златна монета с тегло 4,48 грама. (Срв. литра и перпера.).

Нотарий — писар.

Отрок — най-нисша категория селянин; безимотен, закрепостен (но не роб).

Парик — селянин полусобственик, зависим от феодала (срв. бащинник и отрок).

Пергамент — специално обработена тънка кожа за писане.

Перпера — виж номизма.

Питос — голям глинен съд с яйцевидно тяло и остро дъно, употребяван за запазване на зърнени храни, течности и пр.; в някои случаи служел и като погребален ковчег.

Побирчия — служител, който събира данъците и глобите.

Позорище — театър; представление; зрелище.

Поприще — стара мярка за разстояние, равна на 1000 стъпки (около 300 м).

Прониар — облагодетелствувано лице, което получавало от царя или императора земи под прония, т.е. право да се използуват земи и селяни, без да се придобива собственост върху тях, като срещу това поемал задължението при война да предостави на централната власт определен брой войници, облечени, въоръжени и хранени от самия прониар.

Протоасикрит — началник на царската или императорската канцелария.

Протоиракарий — царски или императорски соколар — почетна служба.

Протокелиот — царски адютант.

Протостратор — висш военачалник, но все пак след царя, който, като самодържец, бил главнокомандуващ.

Ратоначалник — началник на отделна бойна операция.

Саваот — едно от прозвищата на Бога в християнската религия.

Самур (или самсар) — сибирско животно от рода на белките със скъпа и високо ценена кожа.

Севаст — съдебен чиновник, служител в правораздаването.

Севастократор — благородническа титла (по-нисша от деспот), обикновено давана на брата на царя.

Синклит (или булевторион) — болярски съвет, в който са участвували само великите боляри и патриархът. Болярите бивали велики (столични) и малки (провинциални).

Технитар — занаятчия.

Тритон — в случая: морско, божество, получовек и полуриба.

Трубадур (от фр.) — странствуващ поет и певец, който обикновено възпявал любовта.

Турма — военна част във византийската войска в състав 5000 души.

Тълмач — преводач.

Фактория — търговско представителство; търговско поселище в отдалечен район; търговски пункт.

Хекатомба — жертвоприношение на сто животни в древна Гърция; преносно — унищожаване на голям брой хора.

Хора — област (голяма административна единица). По времето на цар Иван Асен II хорите са били десет.

Хрисовул — важен царски документ, подпечатан със златен печат; царска грамота.

Шарчия — художник.

Цензор — висша длъжност в генуезките колонии, втора след консул.

Цънгар — обущар.

Приложение II
Обяснение на морските термини

Абордаж (старинен термин) — вид морско сражение, при което нападателите се прехвърлят на вражеския кораб и го превземат с ръкопашен бой.

Бак — носовата част на палубата.

Борд — странична стена на корабния корпус (прен. — на кораба).

Ванти — въжетата, които поддържат мачтата.

Воден ратник (ст.тер.) — воин от флота (срв. морски ратник).

Военачалник на корабните войски (ст.тер.) — главнокомандуващ военния флот; адмирал.

Галеацца (ст.тер.) — голяма галера (срв. галера).

Галеотто (ст.тер.) — гребец на галера по италианската терминология; прен. — каторжник, престъпник.

Галера (ст.тер.) — средновековен голям плавателен съд, обикновено с военно, но понякога и с търговско-товарно предназначение. Основно двигателно средство — гребла с по четирима гребци на гребло, платната имали спомагателен характер. Развивали добра скорост — до 7–8 възела (ще рече: 7–8 мили в час). Значителна товароподемност; за галерите на Амедей Савойски е известно, че са имали от 60 до 200 души, екипаж и са пренасяли по 150–200 бойци.

Галоер (ст.тер.) — гребец в галера, понякога наричан и шиурм (ст.тер.). Докато на италианските галери гребците по правило били роби или каторжници, на българските те са били рядкост, докато основният брой бил набиран от бедното население като волнонаемници.

Дрейф — оставяне на плавателен съд неподвижно, но без спуснати котви и затова под влияние на вятъра и течението.

Дромон (ст.тер.) — основен вид кораб във Византия с около 100 гребци; главно предназначение за пренасяне на товари, но можело да се приспособи и за военни нужди.

Канджа — метална кука на дълъг дървен прът.

Катарга (ст.тер.) — кораб (събирателно понятие).

Кок — корабен готвач.

Комит (ст.тер.) — пръв помощник на началника на кораба.

Корабни войски (ст.тер.) — бойната част (с пехотно въоръжение) от екипажа на кораб.

Корабник (ст.тер.) — моряк; член на екипажа, ангажиран само с плаването, който не е нито гребец, нито воден ратник.

Крен — наклоняване на плавателния съд по надлъжната му ос.

Кръма (ст.тер.) — кърма, задната част на кораба.

Кръмчия (ст.тер.) — кърмчия, кормчия; човекът, който управлява кораба с помощта на широко весло, спуснато от кръмата.

Линьо (ст.тер. от ит.) — кораб, по-малък от галерата.

Лот — прост уред (обикновено оловна тежест с връв) за измерване на морската дълбочина.

Лоция (ст.тер. — портулан) — помощна мореплавателна книга, в която е дадено подробно описание на крайбрежието — носове, заливи, селища, дълбочини, течения и т.н.

Лоцман — лице, което познава добре плавателен път и превежда плавателен съд по него.

Мегатриарх (ст.тер.; до ХIII в. друнгарий на флота) — адмирал във византийския боен флот, императорски наместник във флота.

Морски ратник (ст.тер.) — воин от флота (срв. воден ратник).

Началник на кораб (ст.тер.) — командир на кораб, капитан.

Неф (ст.тер.) — кораб, по-малък от дромона, обикновено за каботажни (т.е. крайбрежни) плавания; по предназначение бил лек търговски кораб, но можел да се съчетае и с известно въоръжение.

Оим(ин) (ст.тер.) — наемник на кораб (гребец или моряк).

Палуба — горната повърхност на плавателен съд.

Панфила (ст.тер.) — византийски търговски или боен кораб, по-малък от дромон.

Поворот — промяна на курса на плавателен съд до преминаване в насрещната посока.

Посейдон — при римляните Нептун — древногръцки бог на морето.

Рея — напречник на мачта на по-старите ветроходни кораби, съоръжени с четириъгълни платна (днес реи се срещат само на учебните ветроходи).

„Роза на ветровете“ — диаграма, изобразяваща главните (обикновено осем) ветрове със съответните имена (на съвременните също честота, интензивност и пр.). Акад. Иван Дуйчев („Извори за история на Черноморието“ в „Средновековна България и Черноморието“, сборник доклади, Варна, 1982, с. 15) установи, че в средновековна България са били използувани италианските имена на ветровете. Тъй като не намерихме „Роза на ветровете“ от ХIII в., тук използуваме една малко по-късна — от карта на Черно море, дело на прочутия италиански картограф Батиста Аньезе (Baptista Agnese) от 1542 г.

roza_na_vetrovete.png

Рубка — кабина на кораб със специално предназначение.

Рудан (ст.тер., но се използува и днес) — ръчно съоръжение за вдигане на котва, за натягане въжетата и пр.; брашпил.

Сходня — мостче за връзка на кораба с брега или между два кораба.

Таран (ст.тер.) — старинно бойно пробойно средство; в корабоплаването — облечен с метал рог на носа на кораба, за пробиване корпуса на противниковия плавателен съд.

Трап — корабна стълба.

Трюм — помещение в долната част на кораба, предназначено за товари, гориво, храна, на днешните кораби — за машини и т.н.

Фокмачта — предна мачта на ветроходен кораб.

Шиурм (ст.тер.) — гребец в галера (срв. галоер).

Халс — начин на плаване на кораб срещу вятъра.

хытрост воинствена (ст.тер.) — военно изкуство.

Приложение III
Обяснение на древните географски имена

Агатопол — днес гр. Ахтопол.

Адрианопол — Одрин (Едирне).

Анхиало — Поморие.

Аполония (Понтика) — античното име на Созопол.

Атия — нос Атия, северно от Созопол.

Бористен — река Днепър.

Боруй — Стара Загора.

Бъдин (Бдин) — Видин.

Веригава — славянското име на Стара планина.

Виза — гр. Бяла, Варненска област.

Гави — генуезка колония в Черно море с неустановено местоположение.

Галатос — Галата, днес квартал на Варна.

Дръстър — Силистра.

Дъбилин — Ямбол.

Емона — нос и значително селище на мястото на едноименното село в Бургаска област и нос Емине.

Железна планина — Странджа (по Божидар Димитров).

Иберия — Пиренейския полуостров.

Инеада — град и едноименен залив (днес със същото име) на турския черноморски бряг, непосредствено южно от границата с България.

Калиакра — крепост на едноименния нос.

Карвуна — град на мястото на Балчик (според други становища — на Каварна).

Кастрич — малка българска крепост на черноморския бряг, приблизително на днешната граница с Турция.

Кастро — генуезка колония в Черно Море с неустановено местоположение.

Кафа — генуезка колония на мястото на днешна Феодосия (на Кримския полуостров).

Килиос — днес град със същото име (или Кильос) на черноморското крайбрежие на Турция, наблизо северно от Босфора.

Килия — генуезка колония на Дунава; според акад. Димитър Ангелов — на мястото на древния гр. Вичина (днес Мачин).

Кипчак или Златната орда — татарско ханство, намирало се на Кримския полуостров и южна Украйна.

Козяк — гр. Обзор, Бургаска област.

Колхида — древна област на мястото на днешна Западна Грузия.

Константинопол — Цариград (Истанбул).

Констанция — Кюстенджа (Констанца) в Северна Добруджа.

Копсис — град и крепост край дн. Карлово.

Ликостомо — генуезка колония (по-точно — укрепен остров) срещу делтата на р. Дунав.

Маврокастро — дн. гр. и пристанище Акерман, Украйна.

Меотида, Меотийско море — Азовско море.

Месемврия — Несебър.

Мидия — днес със същото име (според други изследователи „Къйъкьой“) на черноморския бряг на европейска Турция.

Мона Петра („Самотна скала“) — малък нос южно от Обзор.

Пера — един от трите големи квартали на Цариград (Константинопол, Истанбул), през епохата колония на Генуа.

Пиргос — малко селище на мястото на дн. Бургас.

Плъвдив — Пловдив.

Понт, Понтийско море — Черно море.

Свети Атанас — нос при гр. Бяла, Варненска област, днес със същото име.

Сидера — гръцкото име на Странджа (срв. Железна планина).

Скафида — Факийската река.

Станимака (Станимахос) — Асеновград.

Стохълмие — Лудогорието.

Тана — главната черноморска колония на Генуа на мястото на гр. Азов при устието на р. Дон в Азовско море.

Танаис — р. Дон.

Тасос — остров в Егейско море.

Тирас — р. Днестър.

Трапезунд — гр. Трабзон на малоазиатския черноморски бряг на Турция.

Урдовиза — град и пристанище на мястото на с. Китен, днес квартал на гр. Приморско, Бургаска област.

Херкулесовите стълбове — Гибралтар.

Хиос — остров на Егейско море.

Хръсград — Разград.

Бележки

[1] Борд — странична стена на корабния корпус (прен. — на кораба).

[2] Палуба — горната повърхност на плавателен съд.

[3] Поворот — промяна на курса на плавателен съд до преминаване в насрещната посока.

[4] Абордаж (старинен термин) — вид морско сражение, при което нападателите се прехвърлят на вражеския кораб и го превземат с ръкопашен бой.

[5] Воден ратник (ст.тер.) — воин от флота (срв. морски ратник).

[6] Морски ратник (ст.тер.) — воин от флота (срв. воден ратник).

[7] Корабник (ст.тер.) — моряк; член на екипажа, ангажиран само с плаването, който не е нито гребец, нито воден ратник.

[8] Катарга (ст.тер.) — кораб (събирателно понятие).

[9] Галоер (ст.тер.) — гребец в галера, понякога наричан и шиурм (ст.тер.). Докато на италианските галери гребците по правило били роби или каторжници, на българските те са били рядкост, докато основният брой бил набиран от бедното население като волнонаемници.

[10] Комит (ст.тер.) — пръв помощник на началника на кораба.

[11] Поприще — стара мярка за разстояние, равна на 1000 стъпки (около 300 м).

[12] Кръма (ст.тер.) — кърма, задната част на кораба.

[13] Кръмчия (ст.тер.) — кърмчия, кормчия; човекът, който управлява кораба с помощта на широко весло, спуснато от кръмата.

[14] Галера (ст.тер.) — средновековен голям плавателен съд, обикновено с военно, но понякога и с търговско-товарно предназначение. Основно двигателно средство — гребла с по четирима гребци на гребло, платната имали спомагателен характер. Развивали добра скорост — до 7–8 възела (ще рече: 7–8 мили в час). Значителна товароподемност; за галерите на Амедей Савойски е известно, че са имали от 60 до 200 души, екипаж и са пренасяли по 150–200 бойци.

[15] Трюм — помещение в долната част на кораба, предназначено за товари, гориво, храна, на днешните кораби — за машини и т.н.

[16] Понт, Понтийско море — Черно море.

[17] Палуба — горната повърхност на плавателен съд.

[18] Канджа — метална кука на дълъг дървен прът.

[19] Любопитен исторически факт, който е познат на малцина: през епохата гражданите на Генуа наричали своя град-държава не република, а комуна. Една подробност за любителите на съвсем точните знания: наричали са я не Генуезка, а „Januae communis“ по древното латинско име на града Януа (Janua), което означава врата (на замък, на крепост). През Х век, освобождавайки се от сарацините, генуезци благополучно са избегнали тежестите на феодализма. Отделни квартали на града са образували нещо като дружества за занаяти и търговия (не без политическо и религиозно влияние), които по-късно са се обединили в „комуна“. И именно това обединение в „комуна“ е станало предпоставка за последвалата мощ на Генуа.

[20] Военачалник на корабните войски (ст.тер.) — главнокомандуващ военния флот; адмирал.

[21] Да̀ждие — данък.

[22] Рея — напречник на мачта на по-старите ветроходни кораби, съоръжени с четириъгълни платна (днес реи се срещат само на учебните ветроходи).

[23] Шарчия — художник.

[24] Игра на думи: на италиански „санта кроче“ означава „светият кръст“.

[25] Кефалия — управител на голям град, който имал функциите и на управител на околността, обединяваш в себе си административната, съдебната и военната власт (срв. дукс и катепан).

[26] Алагатор — началник на конен отряд; офицер от кавалерията.

[27] Нотарий — писар.

[28] Стохълмие — Лудогорието.

[29] Отрок — най-нисша категория селянин; безимотен, закрепостен (но не роб).

[30] Парик — селянин полусобственик, зависим от феодала (срв. бащинник и отрок).

[31] Виза — гр. Бяла, Варненска област.

[32] Корабни войски (ст.тер.) — бойната част (с пехотно въоръжение) от екипажа на кораб.

[33] Синклит (или булевторион) — болярски съвет, в който са участвували само великите боляри и патриархът. Болярите бивали велики (столични) и малки (провинциални).

[34] Кипчак или Златната орда — татарско ханство, намирало се на Кримския полуостров и южна Украйна.

[35] Ликостомо — генуезка колония (по-точно — укрепен остров) срещу делтата на р. Дунав.

[36] Кафа — генуезка колония на мястото на днешна Феодосия (на Кримския полуостров).

[37] Вражда — глоба.

[38] Пергамент — специално обработена тънка кожа за писане.

[39] Кафтан — къса (докъм средата на бедрото) мъжка горна дреха.

[40] Кастрофилакс — началник на крепостта, на крепостната стража.

[41] Всъщност забраната за влизане на галери в Созополското пристанище се е съдържала не в портуланите — днешните лоции, — а в изричен декрет от епохата на съвета на генуезките колонии в Черно море. Според изследванията на Владимир Павлов единственото българско пристанище, в което галерите можели да влизат спокойно и да намират сигурност при всички сезони и атмосферни условия, била Варна.

[42] Шиурм (ст.тер.) — гребец в галера (срв. галоер).

[43] Таран (ст.тер.) — старинно бойно пробойно средство; в корабоплаването — облечен с метал рог на носа на кораба, за пробиване корпуса на противниковия плавателен съд.

[44] Неф (ст.тер.) — кораб, по-малък от дромона, обикновено за каботажни (т.е. крайбрежни) плавания; по предназначение бил лек търговски кораб, но можел да се съчетае и с известно въоръжение.

[45] Тирас — р. Днестър.

[46] Агатопол — днес гр. Ахтопол.

[47] Кастрич — малка българска крепост на черноморския бряг, приблизително на днешната граница с Турция.

[48] Дукс — управител на по-малък град (срв. кефалия и катепан).

[49] Веригава — славянското име на Стара планина.

[50] Скафида — Факийската река.

[51] Думата е за сражението при реката Скафида в 1304 година, когато Светослав Тертер нанесъл пълно поражение на византийците. Благодарение на тази победа българите са си отвоювали обратно загубеното преди това южно крайбрежие — от Месемврия (Несебър) до Агатопол (Ахтопол) включително.

[52] Фактория — търговско представителство; търговско поселище в отдалечен район; търговски пункт.

[53] Номизма — (наричана още перпера) — византийска златна монета с тегло 4,48 грама. (Срв. литра и перпера.).

[54] „Еклисиаст“ (или „Проповедник“) — една от най-поетичните и с дълбоко философско съдържание книга на Стария завет на Библията, приписвана на цар Соломон.

[55] Меотида, Меотийско море — Азовско море.

[56] Дромон (ст.тер.) — основен вид кораб във Византия с около 100 гребци; главно предназначение за пренасяне на товари, но можело да се приспособи и за военни нужди.

[57] Хиос — остров на Егейско море.

[58] Анхиало — Поморие.

[59] Копсис — град и крепост край дн. Карлово.

[60] Велизарий — най-великият пълководец на Византия (490–565 г.). Посветил се от млад на военното поприще, още на 23 години станал началник на важната гранична крепост Дара, а на 25 — магистър на армията. Прочул се в победоносни войни в Армения, Северна Африка, Италия и Персия, както и в потушаването на голямото въстание Ника.

[61] Второ пришествие — в християнската религия така се нарича предреченото второ идване на Исус Христос на земята.

[62] Според поверието свети Никола е покровител на моряците, рибарите и изобщо на хората, свързани с морето.

[63] Пиргос — малко селище на мястото на дн. Бургас.

[64] Месемврия — Несебър.

[65] Атия — нос Атия, северно от Созопол.

[66] А̀рхон — офицер.

[67] Цънгар — обущар.

[68] Панфила (ст.тер.) — византийски търговски или боен кораб, по-малък от дромон.

[69] Любопитно, но почти същата картина е констатирал приблизително 600 години по-късно и Константин Иречек (Пътувания по България, С., Наука и изкуство, 1974, с. 826), посетил града в 1884 г. Той пише: „Созопол сега е забравен град и пристигането на чужд пътник прави там не малка сензация… Тук живее епископ, чиято епархия обаче се свършва близо пред градските врати. Държавни учреждения тук няма; кметът с пик