Цончо Родев
Отвъд синия праг (9) (Експедиция „Космос“)

Автоплагиат III:
Експедиция „Космос 80“

Онова, което всички ще узнаят…

Историята е приблизително такава.

В един хубав ден при… нека да го наречем само Археолога, се яви рибар, който носеше фрагмент от много красива и извънредно рядка амфора. Когато възвърна своя дар слово, Археолога зададе какви ли не въпроси, но единственото, което добросъвестният откривател можа да му отговори, бе заливът, където в трала^[1] му се озовала тази амфора-красавица. Дори го показа на морската карта…

Излишно е да казваме, че още на следния ден Археолога осъмна на мястото на находката. И повяхна от разочарование — онова, което на картата се покриваше от мазолестия показалец на рибаря, тук се оказа залив от няколко квадратни километра. Задачата взе ясни — и неприятни — размери: човешката добросъвестност бе донесла в ръцете му този скъпоценен предмет, но дали той е попаднал някога на морското дъно поради сляпа случайност, или представляваше част от голямо находище, можеше да се установи само със системни научни изследвания.

Първата мисъл на Археолога беше за ново протралване на дъното или за изследването му чрез планомерен оглед на леководолази. Но тралът е несигурно и водещо до заблуди средство, а размерите на залива бяха такива, че една голяма група леководолази не би могла да го обследва дори за кръгла година… Тогава? Какво можеше да направи тогава Археолога?

Докато се чудеше, той си спомни, че в един институт на БАН се разработват различни подводноизследователски, между които и телевизионни съоръжения с автоматично управление. Свърза се със съответната научна група и научните работници с радост се съгласиха да му съдействуват — те хем щяха да му помогнат, хем щяха да изпитат в реална обстановка новия си телевизионен прибор.

И тъй, Археолога нае кораб и за всеки случай взе със себе си и неколцина леководолази — аматьори в подводната археология, но аматьори с богат опит от няколко експедиции. Хората от научната група инсталираха на палубата своята апаратура: един портативен телевизор от тези, дето се продават по 299 лева, два акумулатора, стоманено въже и снопче кабели, които се губеха някъде под водната повърхност, а дълбоко долу, почти влачейки се по дъното, една метална тръба със светъл стъклен отвор — камерата и „окото“ й.

И започна отчайващо мудното, но пълно с напрежение изследване. По ориентири на брега или по компас корабът правеше на най-бавен ход успоредни курсове от единия до другия край на залива, а няколко чифта очи през цялото време до болка се взираха в екрана на телевизора от 299 лева. Ден… два… три… Нагледаха се на какви ли не красоти — ята сребролюспести риби, чудно изрязани скали и скални рифове, истински ниви от зелени и кафяви водорасли, — но никаква следа от амфора. И когато отчаянието започна да се промъква в сърцата на хората, наблюдателите пред телевизора трепнаха: мярна се изящно керамично гърло с две дръжки до него. Развикаха се като луди и капитанът, стоял през цялото време нащрек, мигом заповяда да се спусне котвата…

Археолога е човек, който си знае работата. Той си даде сметка, че сега трябва да се увери — на амфорно находище ли е попаднал, или само на втора случайна амфора. А това никой не можеше да установи по-добре и по-сигурно от самия него. И затова няколко минути по-късно той, в двойка с още един леководолаз, вече се спущаше към дълбините.

Очите им останаха слепи за изумителната прелест на дъното — те търсеха само среща с древността. И срещата не закъсня — тук попаднаха на два керамични фрагмента, по-нататък на едва-едва наранена амфора от същия тип, още по-нататък — на рядък гост от далечните векове — оловен щок (напречник) на антична котва… Това беше достатъчно! Двамата размениха беззвучни знаци и се отправиха към повърхността. Трябваше да започне същинската археологическа работа.

Със секстант^[2] в ръка капитанът определи точно мястото на кораба. А в същото време леководолазите по двойки вече „теглеха тегели“ над дъното. Попаднеха ли на предмет, не го изваждаха, а само пущаха маркер до него и продължаваха. Не оставаха без работа и онези на сушата — геодезистът на групата определяше местоположението на всеки новопоявил се на повърхността маркер, Археолога ги нанасяше на картата, гребците осигуряваха с лодката хората под водата или изправяха латата пред окото на теодолита… И постепенно върху картата се появи истинска „мъглявина“ от точки и номера — местата на находките. Вече не само за Археолога, за всички бе ясно — попаднали бяха на амфорно находище, навярно безмълвен паметник на морска катастрофа, станала преди много, много векове…

Би могло да се каже, че с това свърши романтичната част на работата; дошъл бе ред на другата — скучната, търпеливата, но истински научната: леководолазите разпънаха над находището планквадратна мрежа и започнаха методично изследване на квадрат по квадрат. Положението на всеки предмет се нанасяше окомерно на планшета, после с обикновен зидарски метър се определяше точното му отстояние от страните на квадрата, още по-късно на предмета закачаха поредното номерче на находката, а до него поставяха линийка, оцветена в бяло и черно, и фотографите документираха предмета и състоянието му при откриването… Едва след всичко това идваше най-приятното — изваждането на находката на повърхността.

… Но нека най-сетне прекъснем разказа си. Какво пък, хайде да го сторим, имитирайки режисьора Любомир Обретенов:

— Стоп камера!…

Защото, както вероятно сте се досетили, тук ви разказах част от научнопопулярния филм за българската подводна археология, снет през лятото на 80-а година в акваторията между Созопол на север и залива Света Параскева на юг…

… и другото, което ще остане скрито

Предполагам, че ще остане скрита предисторията на този филм. И как така ние от група „Космос“ неочаквано се оказахме киноартисти.

Бяха минали месеци, Групата вече съществуваше, само дето нямаше никакви перспективи пред нея… И не щеш ли, точно тогава ми се обади по телефона Любо Обретенов, същият, с омировския гняв на когото започна тази книга (и който предната година ни бе гостувал за ден или два на борда на „Херсон“). Обади се, казвам, и някак прекалено делнично ми каза: Студията за научнопопулярни и документални филми „Време“ е решила да снеме късометражен филм за българската подводна археология, а за реализирането му кани нас, групата „Космос“…

Изведнъж познатата от миналата година „машина“ се завъртя с нова сила: тренировки в басейн на леководолазите, финансови планове, набавяне на екипировка, осигуряване отпуски на хората… Нека да прекрача подробностите и направо да ви кажа, че в последните дни на юни режисьорът Любомир Обретенов ни призова в Созопол, за да превърнем под негова режисура в киноразказ историята, която ви разказах в началото.

В Созопол пристигнах един ден по-късно от основната група, но щом стъпих на „Херсон“ (добрия стар „Херсон“, с който и с екипажа му така се бяхме сприятелили миналата година), изпитах поразителното впечатление, сякаш всичко продължава направо от Свети Атанас, само че сега щяхме да проучваме акваторията между Созопол и залива Света Параскева — така всеки на часа бе поел своя дял от задълженията…

Нямаше го приятеля ни Мишо Лазаров, но сценарият бе изработен по негови тезиси — една продължителна командировка в чужбина не му позволи да бъде на „Херсон“ като консултант-археолог. Неговото място сполучливо бе заето от Божидар Димитров, за когото онова телефонно обаждане за Виза се оказа „любов от пръв поглед“ и трайно свързване с група „Космос“. За ролята на Археолога режисьорът покани един… физиолог: д-р Ганчо Матеев, прекрасен спортист и човек, асистент във ВИФ. А описаното вече телевизионно съоръжение дължахме на неговия създател инж. Сергей Куприянов — леководолаз, научен сътрудник в БАН и член на ръководството на НЕК.

За да завърша с новите обитатели на „Херсон“, трябва да ви запозная и с представителите на кинематографията. За Любомир Обретенов — или бате Любо, както скоро стана за нашите момчета — вече знаете. По-нататък бяха двамата Стояновци, които, казано между другото, някак си най-бързо намериха общ език с групата ни — големият (Енев), оператор на външните снимки, и малкият (Чакъров), един от двамата подводни. Под водата камерата всъщност бе главно в ръцете на Стефан Тодоров — изумителен леководолаз и шампион по подводно ориентиране от национален и международен мащаб.

Лесно ли е да си „подводен киноартист“

Погледнеш ли отстрана, сякаш няма нищо по-лесно и по-приятно — удобен кораб на разположение, продължителни и интересни спущания в дълбините по най-живописните подводни кътчета на крайбрежието, в останалото време „лов на тен“ по палубите или забавни разговори сред добри приятели… Да, но това е само отстрана. Както често се случва в живота, нещата изведнъж придобиват по-друга окраска, когато ги опознаеш отвътре. Не направи изключение и нашата киноекспедиция.

… Работният ни ден всъщност започва още от следобеда на предишния. Бате Любо, иначе любезен и внимателен човек, при снимките (както вече съм ви го описал) е придирчив, без чувство за хумор, „сух като горнооряховски суджук“ (определение, дочуто в каюткомпанията) и „работяга“ от онзи тип, за които от деня трябва да се използуват поне 25 часа. Та този именно бате Любо още като се прибираме след работния ден, ме повиква настрана и кратко ми съобщава: за утре трябва да се подготвят тези, тези и тези кадри. И тъй като моята роля във филма е да бъда негово „око“ и „ръка“ под водата (той следи снимките с маска от повърхността), аз помислям носталгично за първата лява койка^[3] в предния кубрик, чиято твърдост се канех да опитам по обратния път, въздъхвам примирено и тръгвам да подготвям „тези, тези и тези кадри“.

Първо, един разговор с Недко — най-опитния измежду всички нас. Втори разговор, този път с техниците на групата: ще ни бъдат нужни толкова и толкова апарати, Васко трябва да изрови от бездънната си торба реквизита — компаси, планшети и целулоидни плочки, — а Юлия, „почивайки си“, да изпише с блажна боя номера на плочките. И трети разговор — с Гошо (Георги Кираджиев, сменил от тази година пенсиониралия се наш приятел Никола Урумбеглиев като капитан на „Херсон“). Той дълго оглежда небето и хоризонта, почесва се замислено по брадясалата буза: май ще духа Острия, та най-добре ще е да търсим укритие в залива Ватерохи…

Идва ред на „киноартистите“. С онези, които имат участие в съответните кадри, говорим подробно и всичко, което им предстои, дори го отиграваме. Отиграваме го „на сухо“ върху задната палуба, а при необходимост и „мокро“, с плуване на шнорхел по повърхността. Ето ви един пример. За „кадър 49“, както фигурира той в работната книга на режисьора, „киноартистите“ са Фани и Любо; в случая не става дума за режисьора бате Любо, а за Любо Шиваров, брат на Недко и също като него професионален леководолаз, който дойде уж само на гости, но ние го ползувахме за работа наред с всички останали. Ролята на двамата е наглед елементарна — Фани ще води групата по компас, Любо до нея ще оглежда дъното, там ще попаднат („случайно“ точно пред камерата на Стефан) на предварително поставено на дъното гърло на амфора, ще си го покажат взаимно, ще пуснат при него маркер и… толкова. Но това просто „толкова“ ние го тренираме няколко пъти „на сухо“, докато се връщаме към Созопол, и тъй като една или друга подробност все ни се изплъзва, преминаваме „на мокро“ в мръсната и миришеща на нафта вода в самото пристанище на града — за безкрайно неудоволствие на двамата „актьори“ и за радост на все още немногобройните летовници. И когато след втората репетиция уж всичко сме уточнили, Любо Обретенов вика от горната палуба: още веднъж! Защото е забелязал някаква грешка от чисто композиционен характер…

Денят ни е погълнат главно от търсене на „вода като за снимки“. Капитанът Гошо е бил прав — морето наистина е гладко и спокойно, но операторът Стефан е все недоволен: под огледалната повърхност е мътилка и гъст планктон! И ние тръгваме на лов за бистра вода. Опитваме на Коракя и Флуру, после в залива на Света Параскева. Навсякъде неуспех! Поемаме назад, към север. И едва в завета около даляна „Чайка“ Стефан най-сетне ни приканва да се готвим за снимки…

От този момент започва голямата въртележка, в която няма минутка отдих… да не говорим примерно за време за обед. И така е чак докато слънцето падне съвсем ниско над хоризонта. Тогава ухото най-сетне с облекчение долавя гъргоренето на брашпила — котвата се изтегля, работният ден е приключил. Събираш си екипировката и се запътващ възможно най-незабележимо към заветната лява койка на предния кубрик, когато бате Любо те повиква с познатата кротост — за утре трябва да се подготвят тези и тези кадри…

Интервю по време на път

По време на път, разбира се. В останалото не е твърде лесно Любомир Обретенов да бъде откъснат от работата му, за да влезе в ролята на „събеседник по желание“.

Вие вече трябва да сте добили някаква представа за него, но нека да я допълня с още няколко думи. Той е невисок, с прошарени коси, позакръглена фигура и леко накуцваща походка — изобщо изгледът му ловко маскира, че в ученическите си години бате Любо е бил отличен атлет, а след това — един от активните ни пещерняци. За битието му на режисьор от Студията за научнопопулярни и документални филми е достатъчно да кажа, че със своите филми той е носител на повече от 130 наши и международни награди…

И така, след като ви го представих, нека да надяна одеждата на представител на списание „Космос“ и да пристъпим към интервюто.

— Какво ви привлече към темата за подводната археология?

— Самото естество на моята професия — казва Любо — изисква от мене да следя и да съм „в крак“ с всичко ново в науката. Във всички сфери на науката! Така от вниманието ми не убягнаха постиженията на българската подводна археология. Този дял от родната наука е най-млад, само двадесетгодишен, но вече си завоюва неоспорим авторитет.

— Как стана така, че за снимките под водата се ориентирахте към Групата за подводни изследвания „Космос“?

— Към нея ме насочи най-напред директорът на Варненския археологически музей Михаил Лазаров — говореше ми с възторг за тези археолози-непрофесионалисти, но с висока спортна и научна подготовка. А миналата година гостувах за малко на експедицията и решението ми да се облегна изцяло на групата „Космос“ се затвърди. Тя ме спечели с безкористната любов на членовете й към „света на мълчанието“ и към археологията, с твърде рядко срещаната комбинация да се шегуват през цялото време, но да работят мъжки и всеотдайно, или ако предпочитате — да работят сериозно и с пълно напрежение, но с усмивка и с добро настроение. Изобщо разбирам защо списание „Космос“ е поело шефство над Групата и й е дало името си. Но и тези млади хора с достойнство защищават името и авторитета на списанието.

— Говорите с топлота и симпатия за тях…

— Ако можех да махна двадесетина години от гърба си, нямаше да се успокоя, докато не станех член на групата „Космос“!

— Бяхте гост на миналогодишната експедиция по северното крайбрежие. Защо не снимахте тогава?

— Като се запознах с работата на Групата, се убедих, че не е възможно да се провежда нормална подводноархеологическа работа и същевременно да се снима филм. Трябва да се избира — или „филм за експедиция“ или „експедиция за филм“. Спрях се на „експедиция за филм“ с неизбежните за това инсценировки, отигравания, повторения и т.н., които може да са досадни или повод за присмех на леководолазите, но на екрана ще дадат ясна и пълна представа за естеството на подводноархеологическата работа.

— Оценката ви за проведената снимачна работа?

— Висока за спортните, трудовите и чисто човешките качества на екипа от група „Космос“ и много ниска за условията на снимачната работа. Нептун се държа благосклонно единствено само когато се появи на кораба за чествуването на рождените дни на моя оператор Стоян и на Асен, инак поведението му беше направо враждебно — вълнение, мътна вода, планктон, лоша видимост…

— Една последна дума за обобщение?

— Пожелавам си филмът да стане сполучлив. Това го заслужават и българската подводна археология, и чудесните младежи от групата „Космос“, които ме подпомагаха в работата ми.

Филмът (може би) продължава

Ако под това заглавие следва да се разбира по-нататъшна и все така плодотворна дейност на Групата за подводни изследвания „Космос“ при НЕК ЮНЕСКО, ще кажа само:

— Дано!…