Цончо Родев
Отвъд синия праг (2) (Експедиция „Космос“)

Винаги се започва отнякъде

Ден като много други

Бях си намерил едно чудесно скрито местенце — между рулевата^[1] рубка^[2] и барабана на брашпила^[3], — сгушен в което се надявах да се чувствувам отлично. Оттук можех да следя какво става в морето, а същевременно нито щях да преча на киноснимачната група, която се разпореждаше на горната палуба, нито щях да бъда безпокоен за щяло и нещяло… Изпъвах се там на един от сгъваемите столове на капитана Гошо, усещах как умората сякаш се оцеждаше от ставите ми и с известно злорадство дочувах как в същото време Велизар се пържеше някъде над главата ми:

— Ахтопол, където се намираме сега — долавях гласа му, — не е единственото място, където Групата за подводни изследвания „Космос“ е работила досега. В миналите години тя е провела изследвания по Северното Черноморие, а предишното лято край Китен откри…

— Стоп! — прекъсваше го неочаквано Любо Обретенов и отправяше късо проклятие към пуфтящия камион на сушата. — Щом отмине, ще повторим!

„Повтаряйте, повтаряйте… — казвах си наум. — И дай боже да дойде още един камион, по-шумен от сегашния, та и аз за малко да разбера, че съм на море…“

Ала моята „черна магия“ не хвана — не само не разбрах, че и аз като хората съм дошъл да помързелувам на море, но дори не сполучих да понаглася кокалите си. Защото „скритото ми местенце“ трябва да не е било чак толкова скрито, щом Боян и Петьо веднага ме сгащиха там — дотолкова веднага, че неопреновите им костюми бяха още мокри.

— За мене е оловен щок, бате — възбудено и без всякакво предисловие заговори от името на двамата Боян. — От „уж адмиралтейските“ и съвсем хубавичко запазен…

— Само двайсет минути бяхме във водата, ама решихме, че трябва да пуснем маркер^[4] и да дойдем да поговорим с професора и с тебе — не го остави да завърши Петьо, като присвиваше очите си както винаги, когато е без очила. — Ако наистина е щок, не можем да рискуваме…

Разпитах ги още съвсем малко и не само разбрах, но и напълно споделих изненадата и недоверието им. Който се е спущал в морето пред носа на Ахтопол, знае, че тук дъното представлява едно голямо, плоско, скално и леко наклонено плато, което започва някъде около З-4 метра под повърхността и достига докъм 22–25 „на мористо“ (ще рече — по посока към открито море). Е, нему не подхожда да се нарече с традиционното „равно като тепсия“, но все пак е дотолкова без разни рифове и разхвърляни скали, че не би могло да се обясни как върху него един кораб — днес или преди две хиляди години — може така да закачи котвата си, та в края на краищата да се принуди да я изостави. И изобщо кой дявол ще да е пуснал антична котва тук, край Ахтопол, за който се знае, че се е появил на света едва през средновековието? Да, но срещу всичко това поставях познанията на Боян и Петьо — те са виждали толкова щокове, че беше невероятно да са се заблудили.

Въздъхнах и се надигнах от уж тайното ми убежище.

— Оставете професора — казах, — той сега си има други кахъри. Пък за находката сте прави, не бива да рискуваме. Ще сляза с вас и ако се окаже щок, ще го приберем. Едно такова откритие ще дойде като балсам за главата на Велизар след тази жарава върху нея…

След десетина минути бях облякъл неопрена си, вече толкова дрипав, че с него на гърба бих изкарал хубава милостиня на което и да е кръстовище. Васко ми помогна да сложа апарата и тримата скочихме от кърмата^[5]. Докато Лъчо, дежурен по спущане през този ден, ни даваше знак, че можем да се потопим под водата, от горната палуба се разхвърчаха гневните до пресипване думи на режисьора:

— Кой беше тоя умник, бе!… Забравихте ли, че снимаме със синхронна камера?!…

С палец надолу направих знак на Петьо и Боян и тихичко се гмурнахме в дълбините — там гневът на Любо не можеше да ни настигне…

Леководолаз съм от двадесет и пет години, а се гмуркам още откакто тръгнах на училище — не можах да надмогна странната и празнична възбуда, която ме обзема винаги, когато се озова под водата. Проникне ли погледът ми под огледалната повърхност — онзи син праг, до който безброй хилядолетия е свършвал светът на човека, — едно необикновено ликуване завладява цялото ми същество; допущам, че нещо подобно ще да е изпитал Армстронг, когато е направил първата крачка върху Луната… То е същото преживяване, като че ли с тези десетина сантиметра съм преодолял милиони километри и съм попаднал в друг, непознат свят, може и да не е непременно враждебен, но във всички случаи чужд и непривичен за човешката ми природа. Стъкленосинята прозрачност и чудноватите форми пред очите, изумителното усещане за безтегловност, лъчите на слънцето, които се оцеждат съвсем не по земному, ятата риби, стрелнали се току под мене, забързани нанякъде по своите си рибешки работи — всичко тук изпълва сърцето ми с възторг и удивление въпреки стотиците часове под водата, които са зад гърба ми и които навярно отдавна, много отдавна е трябвало да внесат привкус на делничност в спущанията ми в „света на мълчанието“.

Доплувахме до мястото. Момчетата не бяха сгрешили — край уж чисто средновековния Ахтопол бе намерен неоспорим документ за корабоплаване векове преди началото на нашето летоброене!… Още там, на дъното, стиснах ръцете на Боян и Петьо, а в същото време си представих какви очи ще облещи Велизар, когато види оловния щок…

Погледнах дълбокомера на ръката си. Бяхме на 17 метра дълбочина. Щокът се намираше действително на най-невероятното възможно място — почти в средата на наклоненото плато… От брезентовата торбичка на колана си извадих макарата с бялото въженце и вързах единия край за щока, другия подадох на Петьо. Двамата ме разбраха — както и друг път в подобни случаи трябваше да извършим подробно разузнаване около находката. Наловихме се през около два метра по въженцето и бавно описахме кръг. Никакъв резултат! Преместихме се по-навън по въжето… после още веднъж. Нищо и нищо! Изводът беше ясен: щокът не беше част от някакво голямо находище — потънал кораб например, — а съвсем самостоятелно откритие; преди двадесет и няколко столетия моряци, подгонени от някаква заплаха, са нямали време да приберат котвата си, а са отсекли въжето и разгръщайки всички платна, са побързали да се отдалечат…

Прехвърлихме Петьовия маркер от щока на един камък наблизо — по него щеше да се определи мястото на находката и да се нанесе на картата. А самия щок вдигнахме от дъното и тържествено го понесохме към кораба. При трапа^[6] го оставих в ръцете на Боян и Петьо: те бяха направили неочакваното откритие, на тях се полагаха и овациите!

А овации на „Херсон“ не само имаше, но те бяха такива, че трябва да са били чути чак в Турция. Напразно Любо опитваше да надвика всички със своето: „Тук се снима синхронно!…“ Радостта бе завладяла целия кораб, дори Гошо, Веско и Панчо от екипажа, които още не разбираха цялата стойност на откритието, ликуваха и крещяха заедно с нас. Но като че никой не можеше да се сравни по радост с Велизар — той галеше любовно студеното олово на щока и се усмихваше така, че можеха да се видят и мъдреците му.

(Ако изключим Любка Огненова, работил съм с всички наши археолози, които прилагат подводната археология в изследванията си — нито един от тях не може да се сравни с Велизар Велков по експлозията от радост, с която посреща всяка по-рядка находка. И тази негова радост от откривателството по невидими пътища се предава и на леководолазите, заразява ги, въодушевява ги. Когато замислях настоящата книга, направих едно допитване до членовете на нашата Група с молба да отговорят на дванадесет въпроса, с което исках да изясня сам за себе си отношението им към различни страни на съвместната ни работа. Четвъртият от въпросите на моята анкета е: „Какво изпитваш при среща с находка под водата?“ Юлия ми е обяснила цялата сложност и голямото вълнение на преживяването си при такива срещи с миналото, описала ми е подробно и едно-две свои открития. А завършва с нещо, което изпитва вече не под водата: „И друго: много ми е приятно, когато професор Велков се радва на находката — независимо аз ли съм я открила, или не. Той толкова хубаво и толкова чисто умее да се радва!…“)

Измина доста време, докато режисьорът най-сетне сполучи да надмогне вълнението и да се върне към снимките. Странен човек е този Любо! В живота той е тих, учтив и кой знае защо, все се стреми да остава почти незабележим. Но работи ли, тогава сякаш хиляда дяволи се вселяват в него и напълно го преобразяват — той става сух, рязък, избухлив, почти груб и с такава стръв за работа, че и с тон динамит не можеш да го отместиш от снимачната площадка. Именно тази негова стръв ни наложи да преглътнем шумното си веселие и да се върнем към неговото „тук се снима синхронно“… И Велизар трябваше да плати първата цена на намирането на щока: поставиха го пред нозете му и го накараха да повтори част от репликите си, като отдели няколко думи и за него…

Докато се подготвяха за поредния дубъл, Любо ме намери в скривалището ми до брашпила на носа и ми подаде един лист с текст, отпечатан на циклостил:

— Ако слънцето се позадържи така — каза ми, — ще снемем и разговора с тебе. Гледай да си поприпомниш каквото имаш да казваш…

Диалогът в неговия филм се импровизираше, но това беше — как да го нарека? — една предварително насочена импровизация. И докато отново се протягах под тентата на „Херсон“, лениво прегледах текста. От мен се очакваше да кажа нещо от този род:

„Преди петнадесет години тези млади хора бяха още по-млади. И вече си бяха запалени… Моята роля беше, че насочих техния ентусиазъм, запознах ги с азбуката на подводната археология и организирах първите им експедиции…“

Оставих листа на палубата^[7] до себе си, опрях крака на фалшборда^[8] и се загледах в синята безкрайност пред мене. Така простичко ли започна всичко, както беше изписано в работната книга на Любо Обретенов? Вярно, тогава тези млади хора бяха с петнадесет години по-млади, носеха със себе си своята любов към морето и поривите на младостта си, но тъй, както трябваше да го кажа (и после наистина го казах) с едно изречение, началото на пътя не заприличваше ли на онова „ори, мели, яж“ от детската приказка?

Взирах се аз в светлинките, които проблясваха по едва надипленото море, и неволно се отдадох на спомени…

Един съвет: лошото време не всякога е за проклинане

… Лятото на 1968 година.

По онова време вече се бях поуморил да инструкторствувам в леководолазните курсове и бях решил да се поотдръпна, но на Данчо Иванов, стар приятел, не можах да откажа — той щеше да ръководи един курс в Поморие, не му достигаха инструктори и нямаше как, обещах да му помогна. Случи се обаче, че просто ми се наложи да се отметна: само ден или два преди да тръгна към морето, на Витоша една ресторантска храна само дето не ме прати в гроба с адско отравяне. Свалиха ме, как да е, с едно случайно такси до града, пък аз — повече умрял, отколкото жив. Потърсих Митко. В редките случаи, когато боледувам (тук чукнах на дърво), той обикновено ме лекува със съвети по телефона, но този път го помолих да дойде в къщи: д-р Димитър Доросиев беше тогава — пък и все още е — номер едно на подводната медицина в България, та имах нужда от съвета му, дали ме бива за инструктор на курса, или не. А на въпроса ми той направо се изсмя — да не съм си правел никакви илюзии, каза, имал съм нарушение на еди-какви си функции и тъй нататък, все мъчни докторски думи, и изобщо да съм бил благодарен, че организмът ми обещавал да превъзмогне отравянето, но за това лято изобщо да съм избиел из ума си всяка мисъл за потапяне във водата повече от глезените. Нямах друг изход — трябваше да се примиря. И пратих на Данчо една дълга телеграма, в която преливаха обяснения и извинения…

Да, но още бях с намерение да се държа като съвсем приличен болен, когато Данчо ми се обади по телефона от Поморие. И беше така разтревожен, че гласът му съвсем не отговаряше на певец от Софийската народна опера. Като заекваше от вълнение, Данчо ми каза, че в курса се случило най-лошото възможно: още на второто занятие един от курсистите получил баротравма на белите дробове и въпреки всички усилия не могли да го спасят… Сега инструкторът, който ръководил съответното занятие, бил отстранен до края на следствието, друг заминал за далечния Плевен да придружи останките на нещастника… Имал съм забрана за спущане? Нищо, нека да съм отишъл час по-скоро заедно със забраната си — достатъчно било да бъда на борда и да се нагърбя с общото ръководство, Данчо, Тошко, Янко и другите инструктори щели да поемат цялата работа под водата. Кажете: можех ли да откажа при това положение? Аз във всеки случай не намерих сили и — още с температура и с колена, които се огъваха от изтощение — нарамих куфара и поех към Поморие.

Бях се приготвил да заваря група, не, стадо от смъртно уплашени хора, които се оглеждат с изпълнени от паника очи или си шушукат двама по двама из кьошетата. Чакаше ме обаче точно обратното — в Поморие заварих един курс като всеки друг, в който цареше най-обикновено настроение, а по мълчаливо или устно споразумение нито един от него не отваряше дума за нещастието, разиграло се буквално пред очите им.

Тук искам да кажа нещо извънредно важно и ако читателят не си даде труд да го запомни, после навярно ще му убегне най-същественото от тази книга: че ТОЗИ БЕШЕ НАЙ-ОБИКНОВЕН, РЕДОВИ КУРС на Софийския морски клуб, участниците в който бяха попаднали така, както се е случило, и съвсем не са били подбирани по каквито и да е специални показатели — кадрови, психо-физически, интелектуални или дявол знае какви други. Не бяха даже младежи в общоприетия смисъл на понятието (само един бе служил войник), а по-скоро полудеца — с изключение на Ваня и Христо, които завършваха висшето си образование, имаше още двама в началния курс на университета, а всички останали бяха ученици, дори още не и абитуриенти, а Вили и Чавдар едва-едва бяха преминали границата на 16-те години, за да имат право да следват леководолазен курс. Бяха предимно софиянчета (естествено — щом курсът бе на Софийския морски клуб), но не липсваха и изключения; Боян например беше пловдивчанин, Юлия идваше от Перник, Жоро (мисля) от Варна, Христо от Шумен. Дотук нищо особено — курс, подобен на всеки друг. Не виждах нищо особено и аз, макар като обществен инструктор да бях ръководил вече твърде много курсове за леководолази. И все пак имаше неща, които ме поразиха. Преди всичко изключителната коректност и доброто възпитание на момчетата и момичетата в него. И после — необикновената им сплотеност; помежду си те не се държаха като случайно събрани курсисти, а по-скоро като приятели, родени и прекарали всичките си скромни на брой години в една махала. Нито тогава, нито сега мога да си отговоря: дали тази сплотеност идваше от характера и възпитанието им, или именно нещастието, на което бяха станали свидетели и в което едва ли не бяха участвували, ги бе подтикнало да се вчепкат един в друг.

Но нека да се върнем в Поморие. Курсът навлезе в нормалното си русло, злощастното начало не хвърляше никаква по-нататъшна сянка върху него, занятията следваха естествения си ход. По едно време се появи и гост, когото радушно приехме — Ваньо, по-големият брат на Боян, вече и инженер, и леководолаз; такъв човек, на всичко отгоре и работлив, винаги е полезен, а още повече за курс като нашия. Когато обаче в далечината вече се мержелееха заключителните изпити, изневери не друг, а морето — хвана такъв мелтем, че беше немислимо да си изплакнеш краката на плажа, камо ли да излезеш с кораб в открито море.

— Слушай — каза ми Данчо, когато вече втори ден бездействувахме, — загрижен съм. Не за изпитите, не. До тях все ще се оправим. Тревожи ме това безделие. Усещам в момчетата ръждата от него…

Поумувахме, посъветвахме се и с Янко. И накрая решихме — продължи ли мелтемът, ние да организираме задължителни лекции, например Янко да ги запознае с новостите в медицината на леководолазното дело, аз — с историята на крайбрежието и с досегашните прояви на българската подводна археология, Данчо да им говори за спортно-състезателните тънкости на навигацията под вода. И така нататък.

Решихме това вечерта, а сутринта се оказа по-лоша и от предните дни — сега освен вятъра и вълнението се бе появил и непривичен за август дъжд, студен и шибащ като хиляди камшици. И вместо десерт към закуската Данчо обяви: започваме задължителен курс, три часа сутрин и също толкова следобед. И наистина го започнахме. Нямам намерение да се изкарвам особен сладкодумец, просто естеството на моята тема беше по-занимателно, та очевидно лекциите ми имаха по-голям успех. Данчо и Янко не се засегнаха: продължавай — настояваха, — важното е да се преборим с покварата на принудителната леност. И аз продължавах. На моя страна беше и самият факт, че се намирахме по тези исторически места — кой българин няма да се развълнува, ако например слуша за гръмката победа на цар Симеон над ромеите, но не в аудиторията или в класната стая, а там, край самата река Ахелой… въпреки мразовития дъжд, който се лее на потоци върху главите? Впрочем идеята да излезем от лекционната зала дойде от самите курсисти. И къде с автобуси, къде пеша, посетихме заедно прочутата гробница край Поморие, археологическия музей в Бургас, в Несебър ги запознах с дългогодишните археологически разкопки там, както ги знаех от Любка Огненова и Иван Венедиков…

— Ние може би вършим голям грях към тези деца — каза ми на третата вечер Янко. — Самата система у нас е такава, че произвежда леководолази, а после не им осигурява възможност за практикуване. А ти, като им рисуваш такива картини за потънали кораби и за цели градове, погълнати от морето… Жал ми става, като следя израженията им. Защото те тук — той се почука по челото — са си съвсем на място, та си дават сметка какво ги очаква: ще си останат с леководолазната тапия и с твоите разкази за онова, което са вършили и вършат други…

За съжаление беше напълно прав. И аз още тогава си дадох дума: ако ми стигнат силите, да организирам една експедиция с тях, прощъпалниците. Напук на всички рискове, които това начинание носи със себе си.

И тъй, какво би трябвало да кажа в Любовия филм, ако трябваше действително да се придържам към фактите? — Че поне в този случай лошото време не заслужаваше проклятия. Защото, ако не беше се случило то, нямаше да има лекции по история и подводна археология, нямаше да има тъжни погледи и малко налудничави намерения. И в края на краищата навярно нямаше да има и тази група „Космос“, за която Любо Обретенов сега снимаше нарочен филм.

На сцената се появява доктор Славчев

Говоря за доктор Светослав Славчев (само Слави за приятелите), лекар и писател, но в тази книга той „ще играе“ в битността си на заместник-главен редактор на списание „Космос“.

Той е особен човек, този Слави! Особен и в известен смисъл напълно удивителен и достоен за уважение!

Ние двамата, както е изразът, сме набори, носим очила и си вадим хляба от писаното слово… и с това, мисля, изчерпих всичките ни прилики. Защото Слави е преди всичко къде-къде по-улегнал човек от мене; вярно, обича морето (не съм убеден дали знае да плува), но не мога да си го представя тръгнал начело на една група младежи-спортисти да търси амфори и антични котви „под слънцето и морската пяна“. После — притежава изумително трудолюбие, пред което неволно ти се иска да застанеш с прибрани пети. Още — разполага с такъв огромен запас от познания, че понякога в негово присъствие се чувствуваш направо нищожен.

И все пак онова, поради което употребих прилагателното удивителен, е друга негова черта — той е типичен образец на човек, който, стига да е убеден в правотата и полезността на едно начинание, е готов да мине през огън и вода за него.

Ето, при този д-р Славчев отидох, надянал най-подкупващата си маска и прочел всичко, което са казали Демостен и Цицерон за красноречието, в един есенен следобед на същата тази 1968 година.

Оказа се обаче, че и маската, и съветите на прочутите оратори са били напълно излишни — Слави изслуша разказа ми за лятото, за курса, за чудесните момчета и момичета в него и за идеята ми за една археологическа експедиция с тези млади хора, не ме прекъсваше, само веждите му все повече и повече се вдигаха над очилата, в което аз виждах доста лош знак. Но съм се излъгал: когато завърших, той положи двете си длани на бюрото (характерен жест за него), отпусна веждите и произнесе много по-делнично и немелодраматично, отколкото би ми се искало:

— Готово! Финансирането и кораба от нас, подготовката на хората, леководолазната екипировка и липсата на инциденти — от тебе. Кажи на момчетата да се готвят!

Прочетено, това „готово!“ на д-р Славчев може би изглежда да съдържа толкова незначителни усилия, колкото се искат за един-два телефонни разговора например. Не се мамете — от него до вдигането на знамето на една експедиция има безброй усилия и не една Голгота. Съвсем накратко ще разкажа моите митарства, но положително неговите, на Слави, твърде малко са им отстъпвали.

Преди всичко аз държах предстоящата експедиция да бъде истинско научно дело, а не безплатен курорт с малко леководолазни спущания. Това преди всичко означаваше за седемте или осемте месеца, които имах на разположение, да превърна тези — как ги нарекох преди малко? — полудеца в полуархеолози. Пък това означаваше да натъпча в главите им онзи минимум от знания, който ще им помогне на морското дъно да могат да отличат например скифоса от киликса^[9] или под окаменяването да различат дали са попаднали на котва, или на част от рангоута^[10] на древен кораб.

Ако професор Иван Гълъбов беше в София, тази задача нямаше да ме затрудни — точно десет години преди това Гълъба вече бе провеждал такъв курс с леководолази, та имаше опит, — но той вече бе директор на институт в Залцбург. И в негово отсъствие почуках на вратата на човек, приятелството си с когото дължах пак на Гълъба — Велизар. Същия професор Велизар Велков (тогава беше още доцент), с когото започна тази книга. И настина Велизар не само разбра затрудненията ми, но като не беше безразличен и към подводната археология, без никакво колебание прие да ми помогне. И с негова помощ организирахме един наистина чудесен курс на много високо ниво — лекторите бяха все „от лъв нагоре“. Лъвски бяха и лекциите им.

Друга от задачите, които лежаха върху мене, беше да намеря научен ръководител и с него да изберем обекта на експедицията. Гълъба, повтарям, го нямаше, Велизар се беше ангажирал с други, много сериозни разкопки и като размислих, аз телефонирах на Горанка Тончева и веднага след това се качих на самолета, за да се срещна с нея във Варна.

Изборът ми не беше никак случаен — по онова време Горанка Тончева, научен сътрудник от Варненския археологически музей, заемаше много лично място сред подводните археолози и вероятно имаше зад гърба си повече проучвания на морското дъно от всички други. С екипи от опитни леководолази, все мои добри приятели — Беджо (инж. А. Беджев), Хари (инж. Х. Амиорков), Любчо Клисуров, Ишо (Илия Кръстев), Траян Траянов, покойните вече Анти Варро и Коско Стойчев, — тя бе осъществила не една експедиция от Шабла на север до Черния нос на юг. Беше издала и книгата „Потънали пристанища“ (Варна, 1964), първия български труд върху подводната археология.

Също и при Горанка ми потръгна. Тя не се уплаши от ниската възраст на „моите“ момчета и момичета и веднага прие да оглави експедицията ни, като предложи и един от най-интересните обекти по северното крайбрежие — залива на пристанище Каварна. С готовност пое върху себе си и голяма част от най-досадната работа по организацията — снабдяването с всички разрешителни, разквартируването и храненето, уреждането на връзките с местните ръководители.

Оставаше още само едно — недостатъчният опит на моите млади леководолази изискваше край тях да има повече инструктори. Вярно, Янко ми бе потвърдил участието си, но като лекар на експедицията той нямаше докрай да ми е полезен като инструктор. Попитах Данчо — отказа ми. И след като дълго размислях, спрях избора си на Милен Кънев и го поканих за ръководител на леководолазната работа. С Милен сме приятели още от участието в бригадирското движение, после бяхме заедно също на първия леководолазен курс, а още по-късно на първата археологическа експедиция не само и двамата бяхме участници, но и много често се случваше да сме в една двойка под водата. Той е безспорно по-добър леководолаз от мене и спортсмен в най-чистия смисъл на тази дума. Но по-високо от това аз поставях неговата абсолютна лоялност и толерантността му в отношенията с хората.

Нека да изпреваря събитията и да кажа още сега, че Милен и младежите от групата напълно си допаднаха. Той с тях и те с него. И останаха завинаги свързани с добро приятелство. Те го опознаха в работата и в спокойната атмосфера, която той създаваше на борда и в лагера. А за това, как той ги опозна и оцени, ще ви разкажа само за първата му среща с тях. То стана, когато бяхме вече в Каварна и всички бяхме насядали за първия си обяд. Насядали бяхме, казвам, а то бе закусвалня на самообслужване, и младите, навикнали майките да им поднасят на масата, кротичко чакаха чиниите да се появят пред тях. Милен се поприведе към мене и ми прошепна:

— Аз мисля, че в бъдеще ще трябва да направим списък с дежурство за разнасяне на храната…

— Почакай — отговорих му. — Хайде сега да станем двамата и да им сервираме, пък за по-нататък ще приказваме друг път.

Така и направихме. Едва бяхме отнесли първите чинии, когато младежите разбраха урока, скочиха на крака, силом ни накараха да седнем и… никога повече — до ден-днешен! — не възникна нужда от списъци и дежурства…

Но всичко това беше в изпреварване на събитията. А всъщност все още бяхме в края на приготовленията. Археологическият курс завърши и всички успешно положиха изпит. Единодушно избрахме и името на експедицията — „Космос 69“: нищожен акт на благодарност към списанието, което ни финансираше. Васко дори ни изненада с експедиционно знаме, нарисувано от него с жълта боя на син фон. Данчо Иванов, активист на Морския клуб, ни осигури леководолазни апарати и двама заминаха с тях за Каварна. И дойде време, когато всички трябваше от родните си градове (а Ваня, междувременно станала аспирантка по физика в СССР, пристигна нарочно от Москва) да се отправим към Каварна…

Но позволете ми, моля, да използувам времето, докато се придвижваме към китното крайморско градче, за да включа една интермедия и в нея да ви разкажа с какво ни привлича миналото на нашето Черноморие и защо с такава надежда се отправяме на среща с него.