Цончо Родев
Отвъд синия праг (12) (Експедиция „Космос“)

2. Урдовиза — летопис, разчетен на морското дъно

Конска опашка на мачтата

Веднъж Радост П. от Сливен, литераторка с тънък усет и изумителни познания, казваше за мене, че като разказвач съм имал предпочитание към „нулевото начало“. За да не се изложа, аз тогава кимах важно с глава, докато я слушах, пък после тайничко я разпитах какво ли за бога означава това „нулево начало“. Не било толкова сложно, ама кой да го знае: то значело да започнеш веднага с действието, пък едва по-късно, вмъквайки го по-сръчно или по-несръчно, да се върнеш към началото и предисторията на събитията. Както читателят вижда, също и този мой репортаж е пример на „нулево начало“. За да избегна недоразуменията обаче, ще кажа веднага, че в настоящия случай не се отнася до литературен похват, а до потвърждение на един познат афоризъм на Оскар Уайлд: „Животът подражава на изкуството.“ Защото точно това се случи на дело — експедицията „Космос 81“ започна, гърнето „култура Янко едно“, изкъпано и подсушено като бебе, вече се намираше „на сигурно“ в квартирата на професор Велков, а на борда на „Херсон“ — цял кашон фрагментирана средновековна керамика, пък чак тогава дойде началото: официалното откриване на експедицията.

В този ден всички ние бяхме в униформените фланелки на експедицията, на прясно измитата долна палуба цареше непривичен ред (комендантът Вили този път не си бе спестил труда и кавгаджийския тон), за добра слука точно тогава пристигна и екип на телевизията, дошъл да заснеме нашата „Космос 81“ за централното ТВ предаване „Панорама“…

Към девет сутринта се зададоха официалните ни гости: кметът на Мичурин др. Арнаудов, представител на ОбК на БКП, нашият покровител № 1 кап. лейтенант Стоянов… Строихме се как да е, настанаха шетня и неизбежно вълнение, кратки речи на проф. Велков и др. Арнаудов оплетоха в едно надежди за плодотворна работа с обещания за безрезервна подкрепа, после с всеобщо „ура!“ на мачтата едно по едно заплющяха три знамена: трицветното, експедиционното и конската опашка — символ, че и тази година трудът и усилията ни са посветени на бележитата 1300-годишнина. Отново заручаване на телевизионни и кинокамери, фланелка с емблемата на експедицията — скромен спомен за нашите гости, символична глътка шампанско за „на добър час“… И ето я нашата експедиция открита… пък макар и по „нулевото начало“…

Искам веднага да кажа, че изречените по време на „нулевото начало“ обещания не се оказаха празни думи. Действително град Мичурин съвсем не предоставяше блестящи условия, за база на една експедиция (пръснати на големи разстояния квартири, категория „екстра“ на единствения ресторант, която руинира ограничения ни бюджет, и т.н.), но обществеността на града — от кмета Арнаудов до постоянния ни сервитьор Джеси с подкупващата усмивка — се раздаваше докрай в своята отзивчивост, в желанието си да спести поне част от затрудненията ни. Ние, също не пестейки труда си (плюс значителна доза археологическо щастие), сторихме зависещото от нас, за да не посрамим нито обещанията на научния ни ръководител, нито трите знамена на мачтата, нито списанието, което представлявахме. И когато две седмици по-късно сваляхме конската опашка от фалината на „Херсон“, всички имахме щастливото усещане за добре изпълнен дълг.

„Дъъъжд… нямааа…“

Тук чуквам на дърво и признавам: вървеше ни, просто дяволски ни вървеше. Действително ние не си скъпяхме труда — за това говорят и осъществените престои под вода: общо за експедицията 9626 минути (160 часа и 26 мин!), средно на работен ден 685,5 минути; всеки, който поне отчасти познава водолазната работа, ще застане с прибрани пети пред тези цифри. Но на наша страна безспорно беше и факторът късмет. Не само археологическият късмет, чисто откривателският — вървеше ни даже и с времето. Уж август е класическият месец на мелтема, пък като се заредиха едни дни — нито вятър подухва, нито капка дъжд разхлажда въздуха. Просто като в познатата песен: „Дъжд нямааа… няма да валиии“. Неведнъж усещах необходимостта от почивен ден — хората се измориха, изнервиха се, на няколко пъти зървах вечер в ресторанта някой да задреме над чинията си, Велизар също дискретно ми показваше белезите на непосилната умора, — но как, дявол да го вземе, да обявим почивен ден, когато утре Еол може да отприщи мелтема си и да си посипваме главите с пепел заради пропуснатата сгода? И хората работеха. Работеха, както е думата, до скъсване — може да се събираха 10 до 14 часа работа на денонощие… Всеки ден…

И дойде ред да ви разкажа за различните обекти, на които се трупаха тези 9626 минути. Но преди това да отбележа една важна подробност: два дни след „нулевото начало“ пристигнаха „подводните колеги“ от УСТФ Варна — Кънчо Вангелов и Ванко Иванов, и се поставиха на разположение на експедицията заедно с нисата, която ги доведе. Още три дни по-късно дойдоха също Павката (Павел Василев) и Илко Господинов — изключително опитни професионални леководолази, които също много скоро намериха общ език с нас. И с такъв екип вече не беше трудно да се решават и най-сложните подводни задачи.

Ахтопол: жертвеният дар на Посейдон

В малкия градец, примамно кътче за толкова летовници, бяхме и работихме на три пъти. Веднъж ни подлъгаха наши колеги-леководолази, инструктори от един военен курс, също на база в Мичурин; подшушнаха ни те чисто по иманярски, че, виждате ли, „в североизточното прибрежие на Ахтопол излизали грънци, малки и големи парчета обработен мрамор, че и… монети!…“ Честно казано, думата „монети“ далеч не събуди иманярската страст у нас, но съобщение е — трябваше да го проверим. И го проверявахме ние, ровихме тиня и водорасли, драхме кожи и неопренови костюми по скали и мидени полета — нищо и нищо!

Втори път изследвахме южния, пристанищния залив на градчето. Е, намери се тук-там малко средновековна керамика, но онези, които работиха в този ден, надали ще си спомнят с удоволствие за него — там, представете си, се изливат (къде сте, другари от ХЕИ?) каналните води на Ахтопол и на поне половината почивни станции около него!…

И все пак нашата подводна експедиция направи в Ахтопол едно важно откритие, макар и… на сушата. Дължим го на Божидар — човека с вероятно най-набитото око, когато въпросът е за каменни котви. Затискайки лице с носната си кърпа, Божидар обходил каменистия бряг в подножието на града и на стотина метра от пристанищния пирс надушил нещо повече от непривлекателните аромати. Повика ни. Не беше сгрешил — пред нас, навалян между другите камънаци, лежеше половината от гигантски каменен щок на котва, изработена някъде около началото на хилядолетието преди нашата ера. Забелязахте ли, казвам „изработена тогава и тогава“, а не например „била в ръцете на моряците“ или „спасявала незнаен кораб“… Причината е в необикновеността на тази находка. Няма да говоря даже само за големината — половин щок, а е над метър и тежи навярно към двеста килограма. Истински необикновеното в него е, че е изработен от хубав бял мрамор — доколкото ми е известно, първа подобна находка по нашето крайбрежие!

Дълго умувахме и накрая Велизар и Божидар решиха: преди три хиляди години котвата с този щок изобщо не е служила на мореплавателите, а вероятно е била „свещена“, предназначена за нещо като жертвен дар или оброк на боговете. Оттук нататък нека да поотпуснем въображението си.

… Ето корабът, натъпкан със скъпи товари, внезапно е връхлетян от гибелна буря. Бореят, страшният северен вятър, отнася платното, огромните вълни повличат човек или двама от екипажа… Посейдоне, покровителю на моряците, нима е настъпил последният час? Но не — корабопритежателят-капитан зърва земя, всички се улавят за веслата и след титанична борба със стихията разнебитеният кораб и оцелелите моряци намират укритие в това закътано заливче. Спасени! Минават дни, сръчни ръце са поправили и насмолили разбитите бордове и са ушили ново платно, но капитанът не бърза — той иска да въздаде благодарност на Посейдон, който е спасил него, хората и богатия товар. И заповядва горе, на стръмния висок бряг, да се иззида малко светилище и в него да поставят само една-едничка котва, но с мраморен напречник…

На дъното не е като в супермаркет

За голямо съжаление наистина не е. И читателят, който вече познава първата част на този репортаж (а особено след като прочете и за работата ни при Урдовиза в следващите страници), ще сгреши много, ако започне да мисли, че там, на морското дъно, изследователят може да каже: „Дайте ми, моля, това гърне от критско-микенската епоха“ или „Завийте ми пет хераклейски амфори“! На дъното археологът често преживява големи разочарования и при това съвсем не е правило, че ако находките са бедни, то непременно ще се намери един Божидар Димитров, който там наблизо да открие уникалния мраморен щок, посветен някога на Посейдон…

За подобни разочарования обикновено е прието да не се говори, но аз ще наруша „правилата на играта“ и ще издам някои от тези случаи.

Така беше например в проучванията ни край Мичурин. Те поначало бяха в плановете ни, пък и искахме по някакъв „по̀ така“ начин да се отблагодарим за отзивчивостта на нашите домакини. Работихме ние честно и до премаляване, но ядец — ако изключим няколкото керамични фрагмента, открити южно от носа на Стария град (сега квартал Василико), всичките ни усилия останаха безплодни.

Не по-малко тежко изживяхме несполуката при „нашата Виза“. Споменът за нея ни теглеше неудържимо нататък, при нос Свети Атанас, та веднъж се натоварихме на нисата на нашите приятели от УСТФ и вдигнахме праха на север. И какво се оказа? — Там, където преди две години находките бяха наистина като в супермаркет, сега цялото дъно — рифовете и каньоните, в които бяхме „прочели“ доказателствата за античната Виза — беше затлачено под метър дебела тлъста тиня…

И все пак най-много ни заболя за неудачата при Кастрич.

Онзи, който е летувал по Южното Черноморие, положително не е бил затруднен от имената на Китен, Мичурин, Ахтопол, че евентуално дори и на нос Свети Атанас (при с. Бяла, Варненски окръг), които досега се срещаха в моя репортаж. Сигурен съм обаче, че за Кастрич дължа едно кратко обяснение.

Преди кръгло 700 години Византия, почувствувала се застрашена от събитията в България, изпратила мощна войска на север под предводителството на прочутия военачалник Михаил Глава Тарханиот, за да срази селянина-цар Ивайло. В състава на тази войска е бил и поетът Мануил Фил — опитен венцехвалител по отношение на Михаил Глава и необуздан хулител на „богоненавистния свинар Лахана-Ивайло“. Нека сега да не се занимаваме с резултатите от похода и да съсредоточим вниманието си върху участието на поета. Тъй или иначе Мануил Фил си е свършил работата, като е оставил една поема, в която покрай хвалебствията и ругатните се съдържат важни сведения за нашата история и за географията на българските земи от онази епоха. В тази именно поема има и следните редове: „Узнай сега и по-сетнешните победи: … за тях известява и Кастрицион сред скалите.“

Този Кастрицион е до днес с неизяснено местоположение; предположенията, изградени върху вероятния маршрут на похода, го поставят „на юг от Бургаското езеро, към Странджа планина“. Божидар, който е шетал доста по тия места, смяташе, че трябва да го търсим буквално на самата граница с Турция; там е скалистата местност Кастрич — име, произлязло от древното Кастрицион. Установехме ли, че Кастрич е Кастрицион, ние не само щяхме да върнем на родината една нейна средновековна крепост, но и щяхме да докажем, че по времето на Ивайло границата на България е достигала поне до тези места.

Всички тези задачи ни изпълваха с оправдано нетърпение и Ваньо М., нашият „офицер за свръзка“ с граничните власти, буквално всеки божи ден чукаше на вратата на местното началство. За съжаление нещата се проточиха (не можем да виним никого — граница е, а на границата хората си имат и други кахъри извън археологическите експедиции…) и изпуснахме благословеното хубаво време. За още по-голямо съжаление разрешението се получи във възможно най-неблагоприятния ден за подводна работа — когато имаше такова вълнение, че нашият добър „Херсон“, скърцайки и пуфтейки, или заставаше като цирков акробат на гребена на някоя вълна, или така устремно се сгромолясваше между две вълни, сякаш намерението му беше да ни отведе направо на дъното…

Тъй или иначе стигнахме до онова място, за което Божидар отсече: „Тука е!“ Спуснахме котва и докато вълните спокойно заливаха кърмата, търкаляйки хора, столчета и сандъци, събрах целия екип на експедицията, за да искам съвет: имаме ли право да рискуваме, като пуснем леководолази при тази крайно неблагоприятна обстановка? Очаквах, че мненията ще бъдат поне разделени, но не — отговорът беше абсолютно единодушен: длъжни сме да изпълним програмата си.

Е, изпълнихме я (само аз си зная как — за двадесет и три години практика никога не съм пущал леководолази при по-тежки условия), като спазихме всички изисквания, ако не за безопасност, то поне за намаляване на опасността; Божидар и Любо под водата, най-добрите ни гребци в осигурителната лодка, въже с плавок, спуснато от кърмата… Резултатът за съжаление бе равен на нула. Божидар и Любо шариха надлъж и шир по дъното пред Кастрич, а когато с хиляди мъки ги прибрахме — тях и осигурителите — обратно на кораба, „докладът“ им беше възможно най-краткият: „Нищо!“ И ние, безкрайно разочаровани, подвихме опашки и безславно потеглихме през вълнението назад към Мичурин.

И тъй, стана ли ти ясно, читателю, че на морското дъно наистина не е като в супермаркет?

Китен-Урдовиза или раят за археолозите.

Нека мичуринци и ахтополци не се засягат, но за работата ни в залива на Китен — в пристанището на античната Урдовиза — не мога да говоря ей така, покрай другото. Защото, ако през 1981 година съществуваше рай за подводните археолози, неговото име беше Урдовиза!

След откриването на гърнето от „култура Troia VII B²“, за което вече разказах, решихме да направим второ разузнавателно посещение на залива при Китен — просто да се уверим доколко изумителната находка беше изключение и „усмивка на съдбата“, както пишат авторите с по-богат речник. Още в първия ден след нашето „нулево начало“ ние се отправихме нататък, но помолихме капитана Гошо да заведе „Херсон“ доста по-близо до брега, чак западно от даляна. По някакви мои сантиментални съображения в този ден аз изобщо не слизах под водата (бяха ме налегнали спомени за срещата на това място с една невзривена мина преди повече от двадесет години), но приятелите от Групата никак не си поплюваха — за пет работни часа те буквално напълниха с керамика всички кашони, които Велизар бе приготвил за вероятните находки през цялата експедиция; само двойките Ваньо Т. — Васко, и Вили — Боян, изнесоха толкова материал (предимно средновековен), че за него се оказа малък един кашон от цветен телевизор, пък той, както знаете, съвсем не е от малките…

На горната палуба направихме едно съвещание на цялата група (може ли българска работа без съвещания?), Велизар ни разясни важността на досегашните находки и всички единодушно решихме да преминем към системно проучване на Урдовиза. И действително от този ден подхванахме съвсем планомерно изследване на пристанището — на практика те се оказаха две пристанища — на древното селище. Като започнахме от „плиткача“ (леководолазен пренебрежителен израз за малките дълбочини) в траверс^[1] на защитния ров на Урдовиза, ние последователно очертавахме с въжета ивици с ширина точно пет метра и дължина сто и двадесет, изтеглени перпендикулярно на бреговата ивица, които в зависимост от прозрачността на водата в съответния работен ден се обследваха от двойка или тройка леководолази. Находките се маркираха и нашите геодезисти ги засичаха от твърди ориентири на брега и ги нанасяха на работната карта; обикновено тази твърде скучна и уморителна работа се върши от Фани (нали в живота тя е строителен инженер!) и Ваньо Т., но сега в лицето на Кънчо от УСТФ те си намериха толкова рутиниран сътрудник, че картографирането — казваха — „станало песен“.

А находки за маркиране — колкото искаш. Постепенно Велизар стесни инструкциите си: да не сме вадели „керамика въобще“, а само такава (например гърло или дъно на амфора), която може да се датира. По-късно премина на допълнително ограничение: „Изнасяйте само цели съдове, а от фрагментите — онези, които вие датирате още на дъното.“ И въпреки всичките ограничения кашоните все не стигаха и не стигаха… А всяка вечер двамата с Велизар провеждахме „операция гърне“: той с майчинска нежност прегръщаше най-ценните от дневните ни находки („онези, дето са направо за музейна експозиция“ — израз на Велизар), а аз го отвеждах с колата в квартирата му, като карах, не, пълзях така, сякаш главната амбиция на живота ми бе да стана любимец на КАТ и носител на значката „Златното кормило“. Ето някои от моите „пасажери“ в „операциите гърне“. Недко намери една фантастично хубава черна антична пията, тънка като най-фин порцелан и с причудливи шарки на дъното. Негова находка беше и една напълно запазена късносредновековна паница, бяла със зелени орнаменти. Павел обогати колекцията ни с чудесна каменна котва с три отвора от епохата на ранното корабоплаване. Янко извади необикновен средновековен съд, какъвто никой от нас (включително Велизар) не бе виждал — прилича на дебелостенен пръстен цилиндър за глава, но с две дръжки до периферията (третия от обещаните му съдове намерихме заедно — ранносредновековна амфора, за съжаление с отчупени дръжки). Особен, изключително рядък по форма средновековен съд — уви, пак с отчупени дръжки — намери и Петьо. Ванко пък попадна на нещо, което е с типичната форма на антично ойнохое, но по обработка на глината положително е от средновековието. А истинско антично ойнохое беше открито от Илко. Неколцина от групата извадиха средновековни (не се кълна — може да са от турско време) кърчази със зелена глеч на „човката“. И тъй нататък…

Стигна се дотам, че веднъж, когато Велизар, сияейки, разглеждаше две от най-интересните ни находки. Янко подхвърли достатъчно високо, за да бъде чут и от него: „Вижте бе, това се казва ояден професор!… Други биха си продали душата за тези амфорни гърловини, пък той им е обърнал гръб, не иска да ги знае!…“ Избухна всеобщ смях (още повече че беше наистина така), в който най-високите нотки идваха от устата на „оядения професор“…

Нека да ми бъде простено отклонението, но искам да разкажа за един мой принос към „операция гърне“. Защото в многото си участия в подводноархеологически изследвания навярно съм извадил тонове керамика, пък за това парче от паница положително ще си спомням винаги.

Бяхме в двойка с Недко и обследвахме останките от един средновековен кораб (за него ще стане дума по-нататък). След около час работа усетих, че вече трудно изсмуквам въздуха от апарата си. Опитах се да изтегля лоста на резервата — не успях. Втори, трети опит, вече почти никакъв въздух не се оцеждаше през мундщука — същият резултат. Тогава повиках Недко и му направих знак да ми помогне. Посегна той и… и в следващия миг го чух да се смее презглава в захапката на апарата си. А като придружи смеха си и с един красноречив жест, какъвто надали се употребява в пансионите за благородни девици, разбрах — резервата ми е била отворена (вероятно съм закачил лоста, докато сме се провирали между скалите) и на повече въздух от апарата не можех да разчитам. В погледа на несведущите това може би изглежда свръхкритична ситуация — представете си само: на петнадесет метра под водата, а въздухът му е изчерпан! — но за познаващите леководолазния спорт не е никакъв повод за паника; стига да се запази самообладание, има достатъчно начини да се излезе от това затруднение. Въздух обаче тъй или иначе нямаше, диафрагмата ми започна да се гърчи, усетих очите ми да изпъкват… и точно в тази невесела секунда зърнах една позната форма да се подава между два самотни камъка на дъното. Поколебах се само един-едничък миг, после, като надвих мъчителните пориви за вдишване, се гмурнах пак надолу и внимателно измъкнах фрагмента. След още един миг очите ми вече съвсем щяха да изхвръкнат от орбитите, но този път не от липсата на въздух, а от възторг — можех да се закълна, че близнак на този съд, тънкостенен и със специфична многоцветна украса, само преди три месеца бях държал в ръце, когато във Велико Търново моят приятел Атанас Попов, ръководителят на разкопките на Царевец, ми го бе показвал като находка от двореца на Асеневците…

А вечерта, когато го отнасяхме към квартирата на Велизар, колата ми пълзеше повече от обикновено, съвсем като охлюв със затегнати спирачки…

Но да се върнем на изследванията при Урдовиза. Премествайки ивиците от запад към изток, ние попаднахме на останките на два кораба, но съзнателно ги отминахме — те са откритие на колегите ни от базата в Созопол и не беше коректно да им ги отнемем; само ги обходихме „за общо впечатление“, намерихме между гредите на скелетите им няколко турски лули и това беше достатъчно за задоволяване на нашите интереси. Но югоизточно от тях Божидар откри трети кораб и него изследвахме по-подробно (включително работата ни с Недко, за която разказах преди малко). Керамиката съвсем сигурно ни показа, че са останки от морска катастрофа, станала през годините на Второто българско царство.

Премествайки се още по̀ на изток и отчасти на юг, ние с изненада констатирахме, че носът свършва, а находищата продължават. Казано по-точно — че югоизточно от нос Урдовиза се намира второ находище, в голямата си част с античен и праисторически материал; впрочем тук беше преди това и находката „култура Янко едно“, с която започна „раят Урдовиза“. По-внимателното изследване показа, че това второ находище е разположено успоредно на един скален риф, началото на който се губи някъде на 2-З м дълбочина сред повалените скални отломъци на сушата, а краят му, завивайки почти право на юг, се спуща до 22–25 м под повърхността. Изводите се налагаха някак от само себе си…

Да, изводите бяха лесни, но за да бъдат те подкрепени и от безупречни данни, изискваше се картографирането на рифа. Един от последните дни на експедицията посветихме на тази задача — точното очертаване на рифа. Потеглихме с „Херсон“ нататък, но не бяхме минали и една миля от Мичурин, когато при мене дойде капитанът Гошо и ми каза с обичайната си кротка усмивка: глупаво било да продължаваме — дори корабът по чудо ако не се прекършел на две от това вълнение, пак не можело да застанем на котва така на открито, както сме имали намерение.

Беше прав, разбира се; вълнението беше такова, че другото, преживяното към Кастрич, сваляше шапка пред него. Беше прав и аз безропотно се съгласих да се върнем, но вътрешно се късах на парчета от мъка и гняв — трудът ни рискуваше да се препъне в самия си край… И точно когато отчаянието ме стисна за гушата, Кънчо Вангелов сложи ръка на рамото ми: Павката и Илко предлагали да отидем с нисата до Китен и те двамата да извършат маркировката на рифа въпреки вълнението, като само подходят откъм сушата. Има ли нужда да ви казвам, че след по-малко от час колата вече ни отнасяше нататък — двамата леководолази от УСТФ, тримата ни геодезисти Фани, Кънчо и Ваньо Т. и Божидар и мене, за да ръководим съответно научната и леководолазната работа. И не беше дошло още времето за обед, когато рифът се очерта на картата. Сякаш „напук“ на вълнението…

Летопис, разчетен на морското дъно

Думата е, разбира се, за неподозирания доскоро летопис със заглавие „Урдовиза“. Самата Урдовиза беше позната и преди, но кой да допуща за нея такава богата история, каквато разкри морското дъно?

Да започнем с познатото. За Урдовиза се знаеше отдавна; впрочем така се е казвало селището тук чак до 1937 година, когато Комисията по преименуване на селищата към МС погрешно схванала името като турско и го прекръстила на Китен. Както установиха още навремето бележитите ни учени Димитър Дечев и Веселин Бешевлиев, коренът „виза“ (или „биза“) в имената на редица крайморски селища свидетелствува за произход от траките и по-специално за карите (карийците), народ на прославени мореплаватели. Обаче малката площ на носа — преградената от защитния ров част — е подвеждала изследователите да смятат, че в случая се касаело за малко и с незначително значение селище.

Изследванията на експедицията „Космос 81“ разкриха неподозирани страници от миналото. Преди всичко, че Урдовиза наистина е съществувала отдавна преди писаната история на човечеството и че навярно именно през нея траките са поддържали трафика с обсадения Илион по време на Троянската война. По-нататък: Селището съвсем не е било малко; то се е простирало на значително по-голяма площ и е имало такова разположение, че е образувало залив-пристанище, практически защитено от всички ветрове. Тази най-стара Урдовиза е съществувала дълго и е била важен мореплавателен и търговски — а вероятно също културен и военностратегически — център, за това свидетелствуват находките от първото, по-старото пристанище.

По-късно, след катаклизма, „удавил“ античната Урдовиза, селището преживяло продължителна криза, но после отново достигнало период на разцвет. Било е то важно пристанище на Византия, а след това — на Първата и Втората българска държава, че и на европейските части на Османската империя. Значението му се е стопявало постепенно като последица от модернизирането и окрупняването на мореплаването — заливът му е ставал все по-малък и по-неудобен за шеметно развиващите се по брой, обем, тонаж и газене кораби, пристанището му (всъщност корабна стоянка) не смогвало да поема и обработва огромните им товари.

Това е неподозираният от историята летопис, който експедицията „Космос 81“ разчете на морското дъно. Но дали това е всичко? Дали там няма скрити още много страници — със значение за нашата, а и за световната история — от миналото на Урдовиза, които очакват труда и ентусиазма на някоя следваща експедиция?