Цончо Родев
Отвъд синия праг (6) (Експедиция „Космос“)

И като се изтъркулиха десет години

С д-р Славчев решаваме да дръпнем дявола за опашката

Ако се вярва на Слави — а на него заслужава да се вярва, — най-доброто средство срещу горещината било едно още по-горещо питие. И следвайки този съвет, в един августовски следобед на 1978 година ние седяхме в напечения от слънцето негов кабинет в редакцията, гледахме как живакът на термометъра бе стигнал горния етаж на сградата и сега търсеше пролука към гръмоотвода и се наливахме с горещ чай. Не помня доколко рецептата ни помагаше, но затова пък със сигурност си спомням, че разговорът се въртеше около предстоящите ни отпуски, които и двамата щяхме да прекараме на хлад край морето. И докато под двойното въздействие на лятната жега и на врящия чай се обливахме в пот, подхвърлих идеята пак под шефството на списанието да организираме нова подводна археологическа експедиция през следващата година, като за нейно основно ядро поканим онези младежи, с които в 1969 година бяхме осъществили експедицията в морето край Каварна. Веждите на Слави помръднаха с един сантиметър нагоре — сигурен белег, че думите ми са го заинтересували.

— Поддържал ли си някакъв контакт с тях през изминалите десет години? — попита ме предпазливо.

— Почти никакъв — признах чистосърдечно.

Всъщност контакти имах само с Вили, ние с него падаме някакви косвени роднини, та знаех, че междувременно бе станал инженер Обретенов. С Янко се бяхме срещали през годините на някои от дълбочинните експерименти, не се сещам вече дали на „Хеброс“, или „Шелф“. По един-единствен път бях срещал също Боян и Ваня — толкова за кратко, че дори не успях да предизвикам неповторимия Боянов смях. С никого от останалите нито бях се виждал, нито бях чувал каквато и да е вест.

— Дявол да го вземе, хрумването ти е интересно — каза ми д-р Славчев и веждите му се вдигнаха с още един сантиметър. — Готов съм да го подкрепя, но… — Цяла минута мълчание. — Даваш ли си сметка, че това би означавало да дръпнем дявола за опашката?

Разбрах смущението му. Кой на мое място не би го разбрал?

— Вярно, риск съществува — признах. — Още повече че, ако помниш, групата не бе подбрана специално, а се състоеше от участниците в един случаен леководолазен курс на ДОСО. Но това също си има добрата страна — като дръпнем опашката на дявола, ще видим станало ли е от тези деца…

— Какво пък, да опитаме — изпъшка Слави.

— И тъй? — побързах да кова желязото, докато беше горещо (то какво ли не беше горещо в този августовски ден!).

— Събирай момчетата и се захващай с подготовката. — И той ме смая с паметта си, като повтори думите си отпреди десет години: — Финансирането от нас, а хората, екипировката и липсата на инциденти — от тебе.

Важното бе, че бе дадено съгласие, а иначе момчетата и момичетата трябваше да почакат малко — в изминалите години подводните археологически изследвания бяха регламентирани много строго и само ентусиазъм или даже ентусиазъм плюс финансиране не са достатъчни за осъществяването на една експедиция. Направих съответните проучвания, които в края на краищата през септември ме отведоха в кабинета на ст.н.с. Михаил Лазаров — завеждащ отдел „Археология“ на Варненския исторически музей, председател на Експертния съвет към Центъра за морска история и подводна археология и бивш ръководител на не една експедиция в морските дълбини. Към всичко това нека добавя и още един, далеч по-скромен щрих — че вече бяхме приятели от петнадесетина години, и по-точно от времето, когато той, млад археолог в Бургаския музей, не се уплаши от ироничните епитети и снизходителните подмятания, а като ученик и последовател на Иван Гълъбов оглави подводните проучвания край Поморие, Атия и Созопол (и поради това наше дългогодишно приятелство моля да бъда извинен, че тук често ще го наричам само Мишо, а не другаря Михаил Лазаров). Мишо веднага се запали от идеята — съблазняваше се след няколко години прекъсване да се върне към подводната археология, — прие да поеме научното ръководство (а това ще рече още — да набави съответния открит лист за разкопки и разрешение от Командуването на ВМС за работа под водата) и на часа определи основната задача: „Да извършим разузнавателни изследвания в района на юг от нос Галата до село Бяла, Варненски окръг. Тъкмо този участък от нашето Черноморско крайбрежие е останал най-непроучен в подводноархеологическо отношение.“ Другояче казано, целта на експедицията трябваше да бъде да попълни още няколко от белите петна върху археологическата карта на крайбрежието.

Сега вече можех да последвам съвета на д-р Славчев и да дръпна дявола за опашката, като потърся хората, с които се бях разделил на прощалната вечеря в Каварна през 1969 година.

На лов за… стари приятели

Признавам, в душата си не бях напълно спокоен. Какви ли изненади ме очакваха, когато започнех да издирвам участниците в предишната експедиция? Как ли се бяха развили онези ученици, абитуриенти, студенти?

И как изобщо да ги издиря, след като дори не помнех целия екип от 69 година? Горанка Тончева не можа да намери списъците си. Също и Вили не успя да ми помогне — и той като мене не поддържаше връзки с леководолазите от експедицията. Разрових старите си бележници с телефонни номера и попаднах на името на Боян. Но Боян, ако помните, е пловдивчанин, а този беше номерът на студентската му квартира в София… Както и да е, реших да опитам. И една събота вечер позвъних. Отговори ми един толкова леден глас, че само като го чух едва не хванах бронхопневмония. Явно, не можеше да принадлежи на онзи Боян, заради смеха на когото преди десет години прекъснаха една кинопрожекция… И захванах аз да усуквам: тъй и тъй, другарю, преди години на същия този телефон отговаряше еди-кой си…

— Кой го търси? — попита Голям Сечко отсреща. И щом си казах името, настана невероятна промяна: само в един миг вместо бучки лед от слушалката на апарата ми потече нещо като шампанско — така кристалнобистро и шумящо от неподправена радост звучеше вече гласът. — Ама аз съм, разбира се, бате Цончо. Ей, как така да се сетиш…?

Казах му с две думи и се канех, като призова цялата си дипломатичност, да го попитам за житието-битието му (щом той, пловдивчанинът, беше още в София и в студентската си квартира, дали не се бе оказал български вариант на вечния хайделбергски студент?), но той ме прекъсна: можел ли съм да отложа разговора до сутринта на другия ден? Съгласих се естествено. И в уговорения час на неделната сутрин на вратата ми се позвъни и пред нея се оказаха двама — Боян и брат му Ваньо М. Повъзмажали, с някоя и друга бръчица на челото, но иначе съвсем същите чудесни момчета, както бяха в спомените ми отпреди десет години. Какво се бе оказало? — Боян вечерта телефонирал в Пловдив на Ваньо, съобщил му моето намерение и той, брат му, така се запалил, че с първия сутрешен влак пристигнал в София, за да ми потвърди готовността си да ме последва към морското дъно за нова среща с миналите векове. Боже, как се зарадвах на тази среща с двете момчета! Ваньо бе успял да се ожени и да стане татко, но едновременно с това бе достигнал и завидното положение на ръководител на група (сега, когато пиша, е вече водещ специалист) с ужасно сложно име в пловдивския Институт по цветна металургия, Боян пък бе издържал разните конкурси и (как съм могъл да си го представя като хайделбергски студент!) беше главен асистент в Катедра по география на туризма в университет „Климент Охридски“. Не само затова, повтарям. А защото ми бе достатъчно да ги видя, за да почувствувам, че сякаш всичките тези десет години се изличаваха. Дали да разчитам за експедицията на тях ли? Ами че нали именно затова били дошли при мене?

Ще ви разкажа как чрез тях влязох в дирите на останалите. Но нека отделя няколко реда, за да ви запозная с двамата братя.

Те са средни на ръст и с пооредяла перушина на главата и с това свършва цялата външна прилика между Боян и Ваньо. Във всички случаи нямат онази прилика, която да те накара веднага да кажеш: тези са братя. Различават се също по израз и по онова, което се крие зад израза. Първото впечатление от Ваньо е за един доста затворен, суховат и даже малко големеещ се човек. Опознаеш ли го обаче, разбираш, че е точно обратното: нему наистина не са присъщи буйните веселия и шумните и парадни изразявания на чувствата, но всъщност е сърдечен, истински предан в приятелството, с дарба да долавя затрудненията на другите и да се стреми незабележимо да ги отстранява. Боян има по бебешки широко лице с големи бузи, винаги усмихнат, смее се и погледът му. Не се лъжете обаче да смятате, че зад тази подкупваща физиономия е лекомислен и повърхностен човек, за когото „всичко, което хвърчи, се яде“. Обратното — Боян притежава извънредно бърза и аналитична мисъл, склонност да се задълбочава в проблемите (без иначе да ги мелодраматизира) и да ги решава с хладен ум, а не по чувства. Еднаквото в характерите им е уравновесеността към другите и изумителната привързаност помежду им — по-голяма, отколкото би била, ако бяха близнаци. По-късно, когато опознах също родителите, съпругите (Боян се ожени година след описаната ни среща) и даже децата им, разбрах, че тази привързаност в съчетание с рядка вежливост във взаимоотношенията и някаква особена, нова форма на патриархалност са присъщи на целия род Маневи. (Веднъж с Боян случайно станахме свидетели, когато мъж и жена се караха. Никакви крайности — беше обикновен, спретнат семеен скандал. Боян слушаше с изражение на пълно изумление и по едно време ми прошепна: „В моето семейство НИКОГА не съм присъствувал на подобна кавга, дори на повдигане на тона.“ И тъй като вече ги познавах, напълно му повярвах.) Ако не бях член на моето семейство, навярно бих пожелал да съм се родил между Маневите.

Извадих лист и молив и се заловихме да възстановяваме групата. Ваньо веднага ми даде координатите на Янко в Пловдив, Боян пък имаше телефоните на Ваня и Васко. Това всъщност беше началото на дирята, както вероятно би се изразил Олд Шетърхенд. Васко, междувременно завършил Бояновата специалност, беше станал специалист в управлението на „Балкантурист“; обадихме му се веднага и отговорът му беше: „Къде ще бъде експедицията, за да замина веднага и да ви чакам там?“ Ваня пък се оказа вече с едно „к.ф.н.“ пред името си и научен сътрудник в БАН, но бе запазила предишната си любов към морето и подводния свят, заради които преди десет години прекъсна работата по дисертацията си в Москва, за да бъде в Каварна още от първия ден на експедицията. Тя пък, разбира се, веднага ни свърза със сестра си Фани. Да, но бяха настанали известни промени: същата Фани, която в спомените ми беше само едно дългокрако и вечно ухилено момиче, сега се бе превърнала в строителния инженер Стоянова, че дори и ръководител на някаква инженерна група. Явно обаче, че бе съвсем същата по дух, щом отговорът и по телефона гласеше буквално: „Ти сигурен ли си, че си добре със здравето? — каза ми така свойски, сякаш всеки ден през тези десет години си бяхме пили кафето заедно. — Как изобщо можеш да мислиш, че ще има друг преди мен в експедицията?“

От този момент събитията се завъртяха все по-бързо. Също инженер и също голям началник (по автоматика и телемеханика) бе станал и Юлиан Талев. Васко пък издири адреса на Юлия — перничанката в нашата група. „Дали съм съгласна да участвувам ли? — попита ме тя, когато се свързах с нея по телефона. — Да знаеш: сега от пощата и чак докато се срещнем на кораба, ще си пея на глас…“

В много особено положение беше Стоян, когато го открих. Завършил математика и вече постъпил на работа в Математическия институт на БАН, той се оказа позакъснял със службата, та беше войник пред уволняване. А като войник пък беше ръководител на фотолабораторията в поделението, в което служеше. Това последно обстоятелство особено много ме зарадва — новите изисквания на подводната археология твърде тясно се преплитат с фотографията (за нуждите на документацията) и по тази линия гърнето (групата) веднага си намираше похлупака в лицето на Стоян.

Ядрото на старата експедиция постепенно се събираше и уголемяваше. С общи усилия открихме също Жоро и Ицо. Жоро — Георги Драганов — бе завършил балетното училище, после специализирал в Ленинград и го заварихме като една от силните единици на балета на Варненската народна опера. А Ицо — Христо Лалев — челист-концертмайстор на Софийската опера, бе пратен на работа в Анкара; когато му писах дотам, отговорът му бе изпълнен с толкова ентусиазъм, че допущам да е прелетял до София даже без помощта на самолет…

Очаквах, че най-трудно ще се свържа с бившето „бебе-инструктор“ Ваньо Т. и с Чавдар. За първия научихме, че е електроинженер и като електромеханик плава с корабите на БМФ по света; последната вест за Чавдар гласеше, че бил студент в Москва. Мислех, че да се свържа с двамата, ще бъде непосилна задача. Но се излъгах. Обадих се на родителите на Ваньо, за да науча на кой кораб да му пиша, а на телефона се оказа самият той — през лятото престанал да плава, постъпил на работа във ВМЕИ „Ленин“ и се установил за постоянно в София. Дали щял да участвува в експедицията ли? Странен въпрос било това за човек, който от любов към морето цяла петилетка скитал по всички океани и кракът му е стъпвал на петте континента!… А една вечер в къщи се позвъни и пред вратата се оказа Чавдар — никой не го пратил, а просто се бил върнал вече в родината, та се отбил да ме види. Той, когото наричахме галено Чавдарчо и с незлобива шега „изтърсака на експедицията“, за изминалите десет години бе смогнал да завърши два факултета (биология и фотожурналистика), да се ожени и дори току-що да постъпи на работа в един наш авторитетен ежедневник!

И така предишният състав бе отново налице. Нека обаче да предредя малко събитията и да кажа, че не всички успяха да осъществят желанието си. Някои отпаднаха по медицински съображения. Други не можаха да си осигурят отпуск. Трети жените им не ги пуснаха. Четвърти пак жените им не ги пуснаха, но не си признаха… Тъй като редиците ни пооредяха, потърсихме подходящи попълнения. Наистина в някои от тези попълнения сме се били излъгали — изоставиха ни в самото навечерие на експедицията. Но с други сполучихме и още как!

Например Лъчо, който оттогава и до днес е измежду най-активните членове на групата ни. По онова време беше абсолвент във ВИТИЗ (сега е режисьор в куклен театър) и инструктор-леководолаз с рано позакръглена снага и още по-рано пораснало към темето чело, той компенсираше липсата на коса с гъста черна брада; при нас отначало се прояви като пословичен, просто невероятен мълчаливец, което лично мене доста ме смущаваше. По-късно обаче разкрихме тайната на неговата мълчаливост. Заведе ни на едно представление на учебния театър при ВИТИЗ, където го чухме да изговаря хиляди думи със скорост на най-модерна картечница. Тогава ни стана ясно — в театъра Лъчо приказва толкова много, че си изчерпва всички лимити и не му стигат възможностите да проговори и навън…

Специално в този сезон голяма помощ ни оказаха инж. Асен Сапунов, отличен леководолаз и яхтсмен, участник в няколко подводни археологически експедиции преди нашата, отдавнашната ми приятелка и моя ученичка в леководолазното дело Веска Иванова, някога многократна шампионка по подводен спорт, и нейният съпруг инж. Светослав Ранков, отличен и разностранно развит спортист и съекипник с истински спортсменски дух. Когато бяхме вече във Варна, към нас се присъединиха също Петьофа (по паспорт Петър Колев) и Недко — и двамата опитни професионални леководолази, които обаче участвуваха в експедицията не по задължение или срещу заплащане, а както всички останали — водени от най-чист спортен ентусиазъм и от желание да имат свой личен принос в празнуването на 1300-годишнината, на която посвещавахме нашата експедиция.

Събра се, повтарям, старият екип на експедицията, и то не вече ученици и начеващи студенти, а, както е думата, стъпили на краката си млади хора… Телефонирах на д-р Славчев:

— Приготви бутилка шампанско — групата на предишната експедиция е под знамената и идвам да ти разкажа какво е станало през изминалите десет години с хората от нея. А междувременно предай едно „много здраве“ от мене на всички, които се съмняват в нашата младеж…

Шампанско не пихме, разбира се, тази напитка липсва в редакцията на „Космос“, но и без него настроението на двама ни със Слави беше в космически висини…

И отново по стръмнините на организацията

Сигурно се досещате, че от приповдигнатото настроение на чаша чай до развяването на знамето на експедицията имаше дълги месеци и че те съвсем не приличаха на приятно прекаран „уик-енд“. Подготовката ни отне много време и сили — за да осъществим програмата, която сами си бяхме съставили, понякога се налагаше да се събираме по пет вечери в седмицата плюс събота сутрин. На една от първите страници в моята дебела кожена папка, заради която по-късно ме сравняваха с инкасатор или закупчик, още се четат дългите списъци със задачи — като се започне от осигуряването на квартири и стол, та се стигне до провеждането на опреснителен курс по подводна археология.

Всъщност най-лесно се уреди последната точка — Мишо Лазаров сам се зае с курса и всеки месец намираше време да дойде в София, за да изнесе поредната беседа. „Разбираш ли — каза ми той веднъж, — аз мога да осигуря колеги от София, които биха изнесли лекции дори по-добре от мене. Но така, като идвам лично, ние преставаме да бъдем ръководител и изпълнители и ставаме екип!“ Този курс продължи и по време на експедицията — и на кораба, и на сушата срещу местата, по които работехме под водата, и във Варненския археологически музей, и в римските терми, и на Аладжа манастир…

Сравнително без усложнения намерих и заместник на Милен, комуто една челюстна операция отне възможността да бъде с нас. Отначало поканих Пепа Браткова, шампионка по подводен спорт за еди-коя си година и инструкторка с може би петнадесетина курса зад гърба си. Отказа ми — нямала била интерес към археологията. Обаче втората врата, на която почуках, се отвори веднага — Владо Логофетов, инженер, опитен инструктор-леководолаз, само деликатността му е малко повече, отколкото е необходима дори за състав като нашия.

Един от най-тежките проблеми бе осигуряването на кораб. Много се лутахме, направихме десетки сондажи, наприказвахме милион приказки, а все не намирахме благоприятно решение. И така продължи, докато случайно срещнах Димитър Венов. Двадесет години по-рано с него, тогава служебно лице към бившата ДОСО, поставихме началото на леководолазното дело в България (а по-късно той създаде и водноспасителната служба в БЧК и оттогава неизменно е един от нейните ръководители). По природа Венов е чужд на евтиния ентусиазъм, но успеете ли да го запалите на дадена вълна, бъдете сигурни, че нито ще чуете от него думата „невъзможно“, нито ще ви изиграе, след като е произнесъл „дадено“. Но запалването му не е от лесните — нужно е „вълната“ да е чиста като току-що навалял сняг.

Та срещнах Димитър Венов, казвам, и споделих с него затрудненията си и без особена надежда му подхвърлих за кораба „Херсон“, собственост на ЦК на БЧК. Противно на очакванията ми, той поразмисли и кимна сериозно — да, имало възможност да се уреди нещо. Последваха многократни преговори, докато се стигна до наемането на кораба. В цената на наема влизаше да разработим по време на експедицията и една научна тема, зададена ни от Водноспасителната служба на ЦК на БЧК.

Така отпаднаха наведнъж два проблема (корабът „Херсон“ има два кубрика^[1] и каюткомпания^[2], които осигуряваха нощуването на членовете на експедицията), но затова пък моят списък продължаваше да се попълва с нови и нови. Ех, как мечтаехме по това време седмицата да има поне дванадесет дни!…

Напрегнахме сили да осигурим и леководолазна екипировка. Наистина от една организация ни бяха обещали десет апарата (и действително ни ги дадоха), но те щяха да бъдат напълно недостатъчни. Много опити направихме да измолим допълнителна помощ, ала всички усилия се оказваха все ялови. И съвсем неочаквано…

Съвсем неочаквано ръка за помощ ни протегна братовчед ми Васко. И по-точно — капитан Васил Родев от Управлението на Строителния и технически флот във Варна. Случайно попаднахме един до друг на една роднинска сватба, още по-случайно го запознах с проблемите си и той, след като помисли съсредоточено, направо ми определи среща във Варна. Такъв е Васко — има ум като компютър и всяка задача изглежда наивна, след като е преминала през него, и сърце, което мечтае да се раздава. Прибавете към това възможностите му като служител в УСТФ (там имат силна водолазна група, в която по онова време работеше и Петьофа) и доброжелателното съдействие на водолазния ръководител кап. Димитър Христов и на главния инженер Цвятко Цветков и тогава няма да се учудите, че най-добрата, най-надеждната част от подводната си екипировка ние получихме от тяхното управление.

Може би ще наруша хронологията, но тъй като говоря за леководолазна техника, ще ми се да разкажа още един епизод, свързан с нея, но вече от времето на експедицията. Започнахме работа и изненадани, не, направо потресени открихме, че девет от десетте дихателни апарата, които бяхме донесли от София като дял-участие в експедицията на една организация, са непоправимо повредени. И даже по-зле — направо опасни за живота на леководолазите. Техниката на УСТФ беше отлична, но недостатъчна. И ние се озовахме пред угрозата да спрем експедицията само ден след откриването й. Тогава Янко ми подхвърли името на нашия отдавнашен събрат по „подводна запалянковщина“ Кирил Лясков, преподавател по леководолазно дело във Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“. Само половин час след това бяхме вече в дома на Кирчо и му изплаквахме болката си.

— Имам апарати и за следващите двайсет дни не са ми нужни — рече той, след като ни изслуша. — За съжаление правата и властта ми не достигат, за да ви ги дам за ползуване.

— А кой има права и власт?

— Много са. Но най-добре е да се обърнете към заместник-началника капитан Станчев. Той е леководолаз, ще ви разбере…

Един спомен трепна в съзнанието ми:

— Да не е Емил Станчев?

— Точно той.

— Познавам го от двайсет години…

— Съмнявам се. Този Емил Станчев не е оня отпреди двайсет години. Сегашният е професор, доктор на техническите науки, капитан I ранг…

— Аз познавам човека, а не чина му — казах. И се обърнах към Янко: — Тръгвай! Апаратите са осигурени…

Откъде идваше тази моя увереност? — Преди двадесет години бях един от тримата инструктори на първия леководолазен курс във Варна. И между „учениците“ ни беше и Емил, тогава още капитан-лейтенант от ВМС (сега е ректор на ВМЕИ — Варна). В курса той се проявяваше с изумителна интелигентност, а под водата — като спокоен леководолаз и сигурен спътник и другар, на когото можеш да се облегнеш като на желязна греда. Колкото и високо да се е изкачил такъв човек, не е възможно той да не продължава да носи добродетелите на морските труженици. Именно затова с такава сигурност се упътвах към него!

И нека веднага да кажа, че надеждите ми се оказаха оправдани: Емил излезе от изпитна комисия, за да ме изслуша, а после нареди на един мичман и само няколко минути по-късно ние товарехме десет напълно изправни апарата.

Изобщо колегиалността между леководолазите и солидарността на морските хора през цялото време ни помагаха да се избавим от трудните положения. Доколкото помня, девизът на шахматистите е „Gens una sumus“ („Едно семейство сме“). Не зная вярно ли е това за тях, или не, но убеден съм, че девизът стопроцентово се отнася за леководолазите и изобщо за всички онези, на които кръвта в жилите е примесена и с малко морска вода.

Наистина много бяха хората, които съвсем чисто и безкористно ни помогнаха да осъществим експедицията, или „нашите меценати“, както, после се говореше на палубата или в каюткомпанията на „Херсон“. Не мога да изредя всички. Нека те не ми се сърдят, но ми се иска да поставя в съвсем отделна категория Димитър Венов от БЧК и братовчед ми кап. Васил Родев от УСТФ. Защото те се проявяваха като наши постоянни закрилници (не съм разказал и една десета от онова, което извършиха в наша подкрепа!). Дотолкова ни разглезиха с вниманието си, че при всяка нововъзникнала сложна ситуация тичахме за помощ при тях и нито веднъж не ни отказаха поддръжката си, не спестиха време и усилия, за да ни окажат съдействие.

— И все пак защо го правиш? — попитах веднъж братовчед си, когато, години по-късно, се разхождахме рамо до рамо из пристанището на Мичурин.

— Защото усетих в тези момичета и момчета нещо, което не допущах, че съществува — отговори ми той. — Трудно е да го обясня. Но то е все едно да срещнеш живи възрожденци… или поне хора с възрожденски дух.

Не се сърдете, моля, за дългия ми разказ за подготовката — страхувах се, че без него ще си представите организирането на една експедиция като нещо не по-сложно от, да речем, един неделен излет с велосипеди. Нека сега да премина на другото, по-вълнуващото — самата експедиция. И за да бъда по-близо до фактите, позволете ми да прибягна до автоплагиат, като ползувам наготово (и отново с много малки изменения) репортажа си за нея, както съм го отпечатал в бр. 1 и 2/1980 на списание „Космос“.