Цончо Родев
Отвъд синия праг (14) (Експедиция „Космос“)

Експедиция „Космос 82“

„Денят се познава от сутринта“

Случи се, че на този 20 юли аз пристигнах в Мичурин един от последните. Хапнахме как да е за вечеря, после се събрахме под асмата в двора на къщата, в която почти всички стаи бяха заети от наши леководолази. Насядахме кой както намери — къде столове и пейки за толкова хора? — и ги огледах. Целият екип на експедицията беше тук, дори Фани бе довела Пенчо — навярно най-храбрия от моите познати, щом като преди шест месеца се бе престрашил да стане неин съпруг… И тогава видях, не, усетих, че един все пак не беше между нас — Юлия. Не се учудих — знаех, че хитрините и не сполучиха и че тя сега е в далечния и предалечен Череповец в СССР, — но въпреки това ме заболя. Юлия щеше да ми липсва. Не защото чак толкова няма кой друг да оправя финансите ни (накрая ще се окаже, че Боян я е замествал безпогрешно). Не и за това, че е кой знае каква леководолазка — опитът ме е научил, че най-често именно на големите (и разглезени) шампиони най-малко може да се разчита за делнична работа. Ако ценя и обичам Юлия, нашата граовка, то е заради изключителната й лоялност, за честността и принципността в отношенията й с хората, за безпримерното й умение да се товари с каквато и да е работа — без значение дали ще е чистене на молюски от току-що извадена керамика, разпределяне на храна, написване на няколко хумористични стиха за импровизирано празненство или пренасяне на 40-килограмов „райд“ под пека на юлското слънце до компресора — и да я изпълнява винаги без парадно себеизтъкване, а простичко и с усмивка. Със същата усмивка, с която (за разлика от други уж „високопринципни“ другари) ще признае, просто и открито, че е направила грешка. От една наша сбирка през пролетта на 79 година съм записал нейното „верую“: „Всеки да държи на думата, която е дал!“ Кажете, не бихте ли съжалявали, че човек с такова „верую“ отсъствува от експедицията, която вие ръководите? За себе си ще призная, че ако ми предстои да организирам експедиция до Луната или до дълбините на Марианската падина, Юлия положително ще бъде един от първите съекипници, които ще поканя…

Вдигнахме чаши за „на добър час на експедицията“, после им разказах колко трудна се очертава тазгодишната кампания, когато ще трябва да правим и археология, и филм, и накрая ги помолих за съдействие — особено в първите дни, в които покрай леководолазната работа щях да имам задължението да замествам Велизар като ръководител на научната, а също и Любо Обретенов, който ми беше поръчал да тренираме някои сцени под водата. Оказа се, че патетичните ми апели са били съвсем неоправдани — просто всеки от Групата не само добре помнеше задълженията си от миналата година, но вече бе завъртял онова колелце от общата машина, което трябваше да бъде негова грижа. Най-важното го измърмори Янко със своето гърлено „ррр“ — че всички медицински свидетелства били в изправност.

Изобщо нямахме основание да се тревожим.

На следния ден ние вече бяхме поставили всичко на нормални релси, когато съобщиха от пристанището — „Херсон“ току-що акостирал^[1] и Гошо Кираджиев, старият приятел, с когото преди двадесетина години бяхме пребродили Западното Черно море на борда на РК 4 на лов за паламуд, бил питал за мене. Разбира се, веднага всички се изсипахме долу. И така бяхме нетърпеливи и радостни, че още тогава вдигнахме на фалината експедиционното знаме и конската опашка наред с трицветния флаг…

22 юли, първият официален ден на експедицията, започна с една хубава изненада — тъкмо се готвехме да отблъснем, когато Божидар, за когото от месец нямахме „ни вест, ни кост“, неочаквано „кацна“ на борда. Оказа се, че още от началото на юни той завел своята малка дъщеричка Мария в Созопол при родителите си и сега, като научил, че „Херсон“ отплавал за Мичурин, побързал да го догони с такси. Зарадвахме се всички, а най-много аз — нямаше да бъда сам в началните дни на археологическата работа.

Всеки първи ден на експедициите по правило се посвещава на леководолазна подготовка, за да се спестят лутаници в следващите дни: хората, нека да го кажем по военному, „прогонват“ неопреновите си костюми и апаратите си, измерват от колко баласт ще се нуждаят с различните типове апарати и т.н. За да не се губи време, помолих капитана Гошо да отведе „Херсон“ там наблизо, от южната страна на „Василико“, стария квартал на гр. Мичурин. И започна пипкавото и мудно балансиране: „Подбедреният ми ремък трябва да се позатегне“, „Имам нужда от още поне две кила олово“, „Лек си бе, лек си! Не виждаш ли, че изскачаш като тапа над водата!…“ Както обикновено Божидар не се нуждаеше от балансиране (нямаме неопренови костюми като за неговата талия, та той слиза без облекло, като против студа разчита главно на сланинката под кожата си), но не се стърпя, поиска и той един апарат. Спусна се Божидар към скучното, цялото застлано с гъст килим от водорасли дъно, но само след минути се показа на повърхността, като държеше в ръка един особен предмет — почти напълно здрава метална решетка с кръгла форма, патинирана в синьо-зелено от морската вода, пречките на която образуваха интересни шарки и фигури.

— Знам, че е нищо работа — казваше ми малко по-късно Божидар, когато бяхме пак на палубата. — Такива медни решетки има на прозорчето на всяка втора врата в Созопол. Ама все пак е находка, а? Хайде, нека да речем едно „хаирлия да е“ и да вярваме, че денят ще се познава от сутринта…

Казахме „хаирлия да е“ и повярвахме за деня и сутринта. Но тогава никой от двама ни не подозираше, че в ръце сме държали едно не какво да е предзнаменование…

Парашут, който „лети“ нагоре

Да си призная, на мен (пък и не само на мен) ми се искаше още на следния ден да се отправим отново към Китен-Урдовиза. За всеобща изненада Божидар, оклюман не по-малко от нас, поклати отрицателно глава. Излезе, че междувременно сме платили данък на успехите си от миналата година — някои бяха наложили „ембарго“ върху обекта и го бяха обявили за свой „периметър“. Помня, че възкликнах „Боже! И в подводната археология ли!…“, а наум добавих и други благословии, които не е прието да се пишат „черно на бяло“. А после „подвих опашка“ и за изненада на Гошо Кираджиев помолих да свием на юг и да се отправим към Ахтопол.

Спомням си, никой не се възхити, когато поехме към Ахтопол — не бяхме забравили „мръсния залив“. Настроението обаче се поразведри, когато пак Божидар подхвърли идеята да не влизаме в залива, а да останем на котва извън него, приблизително в створ^[2] с мареографната станция. Не възразих, но и изпитах силни съмнения — казвах си, че мореплавателите на античността и средновековието трябва да си били луди, ако са спирали на това открито за всички ветрове и всички вълни място, вместо да потърсят укритие в удобното и тихо заливче само З-4 кабелта по-нататък.

Слава богу, аз отново се измамих — както на Свети Атанас преди три години. Разделихме ние района на участъци, пуснахме първите разузнавачи и, мина, не мина половин час, на петдесетина метра от кърмата на кораба изскочи червено-бял маркер. А още половин час по-късно Фани и Лъчо докладваха: маркерът бил пуснат до „гигантска“ (точно така я нарекоха) средновековна котва, силно окаменена и вкована към скалите на дъното. Ще бъде неточно, ако кажа, че не им повярвах; по-скоро помислих, че са се излъгали.

За да разбера истината, изпратих „за експертиза“ Божидар. И нека сега, от страниците на тази книга, да помоля Фани и Лъчо за извинение, че не съм им се доверил още от първата дума, че съм ги подценил — те наистина съвсем правилно са видели под неравномерното окаменяване една древна котва. Е, по-късно, когато я огледах и аз, ми се стори, че са посбъркали с понятието средновековна, понеже степента на окаменяване подсказваше по-скоро, че е късноримска или ранновизантийска, т.е. с десет столетия по-стара, но за главното бяха напълно прави.

Преди обаче Божидар да се върне от огледа си, Васко, дежурен по спущане за този ден, ми спря вниманието върху една групичка хора на скалистия бряг точно срещу нас. Ние отдавна сме свикнали разни зяпачи да ни ограждат с любопитството си и с досадно-елементарните си въпроси, но тези на брега се държаха по-особено — подскачаха и ръкомахаха енергично, а когато бризът^[3] постихваше можеха да се доловят и крясъците им.

— Съвсем като корабокрушенци от пустия остров — обади се Янко до мен, а Стоян, „ястребовото око“ на група „Космос“, се взира напрегнато няколко секунди, после каза убедено:

— Да пукна, ако това не са нашите приятели от кинематографията…

Погледът му и този път не го бе измамил — беше снимачната група на студията. Изпратихме лодката да ги доведе и след малко те бяха в прегръдките ни: Любо Обретенов и неговата съпруга (която, неизвестно защо, всички зоват Буля; Бульо й викат също мъжът и децата й, а внучките й говорят за нея като за баба Буля), големият Стоян, подводният екип Стефан и Гицата (Гаврил Гюров). Приблизително точно по това време от дъното излезе и Божидар и потвърди: да, Лъчо и Фани били прави, също и според него, Божидар, на дъното лежала котва — той я нарече „византийска“. Като чу това, Любо Обретенов мигом бе обхванат от познатия ми от години негов бяс за работа.

— Има ли достатъчно видимост като за снимане? — осведоми се кратко. И щом получи утвърдителен отговор, веднага подгони екипа си да се готви за снимки. Едва се съгласи да сляза и аз на дъното — колкото да проверя още един път находката и да му подскажа дали и какво си заслужава да се снима.

Взех един човек с мене (доколкото помня, беше Янко), екипирахме се с възможно най-голяма бързина и се спуснахме под водата. Вярно, на дъното лежеше котва, която около петнадесет века бе чакала нас, своите откриватели. Между нас казано, аз съм против ваденето на тези котви — още не разполагаме с технически средства за консервирането им и оставени на въздух, те скоро се разрушават; много повече съм доволен, когато ги опишем прецизно, фотографираме ги и определим мястото им, а сетне ги оставим морето да ги пази, докато самите ние (в случая говоря за подводната археология въобще) усвоим майсторлъка за опазването им. Обикновено така гледам аз на тези находки, но нали сега бях „слуга на двама господари“, любителят-археолог в мене трябваше да отстъпи място на консултанта по филма… Още там, на дъното, казах на Янко (с възприетата у нас ръчна сигнализация и с жестове, където тя не достигаше, както изобщо ние разговаряме под водата) идеята си и той не само я одобри, но и я допълни с няколко сполучливи подробности. Тогава се върнахме на палубата и предложихме на режисьора: кадърът да започне с повторно откриване на котвата от Фани и Лъчо, после да пратим по-яки и повече „на ти“ с техниката леководолази — например Любо Шиваров, Вили и Васко, — които с ножове и лостове да отлепят котвата от дъното, а накрая трета група пак от „техничарите“ — нека да бъдат Ваньо Т. и Ваньо М. — да я сапанира^[4] и да я извади с парашут, като цялата тази операция се снима от край до край.

— Парашут под водата ли!?! — възкликна очарован режисьорът и очите му станаха колкото средно големи палачинки.

Обясних му какво означава това и той веднага се запали да снимаме. Към моя план добави само да присъствува и да се види там и нашият подводен фотограф Стоян, за да се покаже, че също и ние документираме изваждането. В цялата тази „операция парашут“ (някъде из пресата дори излезе репортаж за ваденето на котвата, като бе използувано точно това заглавие) изключително полезен можеше да ни бъде Недко — в края на краищата никой от нас, дори брат му, няма неговия професионален опит, — но той за съжаление беше извън строя: само ден-два преди да тръгне от Варна, му се беше отворила една уж много заздравяла стара операция на корема, та той бе дошъл колкото да не липсва във филма, а иначе беше немислимо да влиза във водата. По-нататък ще ви разкажа как той все пак влезе на два пъти с незаздравялата си рана и кое го подтикна за това. Сега обаче Недко се задоволи да подготви парашута и да обясни на двамата Ваньовци някои тънкости при използуването му.

Нека прередя събитията и да ви кажа, че всичко замислено беше изпълнено, и то така майсторски, сякаш момчетата всеки ден — зиме и лете — вадят котви с парашут от морското дъно. И че може би тези кадри са от най-поразяващите във филма. А иначе на вас ще ви разкажа какъв е този подводен парашут и как той влезе като епизод във филма за ГПИ „Космос“.

Според уговорката започнахме всичко отначало. Ще рече: Фани и Лъчо „преоткриха“ котвата, огледаха добре находката си и пуснаха при нея маркер; всичко това те извършиха много добре, само дето Фани беше забравила да свали пръстените си, пък тя има обичай да носи по пет-шест наведнъж, та зрителят би могъл да остане с впечатление, че под водата влизаме с всичките си бижута, ордени и медали… След тях се спуснаха другите, които трябваше да откъртят котвата от скалите. Във филма това е показано за не повече от 4–5 секунди, но всъщност задачата твърде много ни поизмъчи, дори първата двойка не успя да довърши работата (сложността идваше и от това, че трябваше да се действува много „нежно“, за да не се пречупи котвата), та се наложи да пратим и втора тройка „каменоделци“ — Боян, Янко и Петьо. И най-сетне се стигна до парашута.

Този подводен парашут не е измислен от нас и на практика е нещо доста просто… както изобщо е просто всичко хитроумно на този свят. В случая хитрото и умното е, че се използува подемната сила на въздуха. Парашутът, по форма умалено копие на познатите ни въздушни парашути, е направен от здраво полиетиленово платно със система от въжета за окачване под него. Когато Ваньо Т. и Ваньо М. овързаха внимателно котвата на дъното, те свалиха парашута, огънат като чаршаф, и свързаха въжетата му със сапана. После, докато Ваньо М. оправяше криво-ляво парашута, адашът му взе един резервен дихателен апарат и започна да изпуща от него въздух под купола. Надипленият парашут постепенно се разгъна, въздухът изгони водата от него, въжетата се изпънаха. Още един кубически метър въздух и докато Гицата насочваше снопа осветление, а камерата в ръцете на Стефан ручеше енергично, котвата след около хилядолетие и половина се отлепи от дъното и подкрепяна и направлявана от двамата Ваньовци, плавно пое нагоре — към светлината на деня, към хората. И след няколко минути вече лежеше на кърмата на „Херсон“.

Почувствувах се доволен в ролята си на „слуга на двама господари“ — извършихме важна археологическа операция, а в същото време в работната книга на Любо Обретенов бе отметнат и един важен епизод.

Как се именуват улици и площади

Велизар закъсняваше и неговото отсъствие тайничко ме тревожеше: Ахтопол като археологически обект изведнъж бе придобил нов образ и на мен не ми се искаше да започна планомерните проучвания, без да съм чул неговото мнение. На четвъртия работен ден на експедицията — 25 юли — позадържах отблъсването на „Херсон“ със скритата надежда да зърна на пристанището ладата на професора, но единственият резултат беше, че загубихме два-три часа… Беше вече късно за преход до Ахтопол, та помолих капитана да се отправи към залива на Варвара — приблизително по средата на разстоянието до романтичното южно градче. Бяхме още на ход, когато повиках на бака^[5] Божидар и Недко и седнахме да поприказваме. Но за да ви станат ясни и разговорът ни, и последвалите събития, нека съвсем накратко да ви посветя в географията на този район.

Китното и богато село Варвара не опира пряко на брега, както например е Обзор на север, а лежи малко по̀ към сушата. Заливът, който е на стотина-двеста метра от него и който не е удобен за нещо повече от рибарски лодки, носи името на селото. Носът на северната му страна е каменист и стръмен, с разхвърляни пред него скали; при пръв поглед те изглеждат в безпорядък, но когато ги загледаш по-внимателно, разбираш, че всъщност са разположени в една почти права линия, успоредна на брега, така че с малко въображение между тях може да се види нещо като пролив. Навярно именно това е дало повод на неизвестен кръстник да нарече носа Дарданелите. Южният край на залива е по-малко стръмен и по-земен; местните хора го наричат Чифчиево деле.

Та докато пътувахме нататък, разказах на двамата нещо, което преди години бях чул от един инструктор-леководолаз: имали учебни спущания към Дарданелите и попаднали на нещо, което твърде много напомняло на добре одялана каменна колона. Оказа се, че Недко не само бе чувал за тази колона, но знаеше доста повече от мене — на него пък дори му бяха дали известни координати за мястото й.

— Представяте ли си какво ще означава — казах аз, — ако намерим и извадим една истинска колона? Тя „ще проговори“ повече от цял кораб керамика!…

— Разбрах ти намека — въздъхна Недко. — Няма как, ще накарам бате Янко да ми сложи един найлон на шкембето и да го налепи хубаво с лейкопласт… Дано поне да има защо!

— Не е удобно да застанем на Дарданелите — намеси се Божидар. — Зная го това място, опасно е. Ако се обърне вятърът, ще ни хвърли на скалите.

— Разбрах и твоя намек — кимна Недко, правейки кисела физиономия. — Ще падне яко плуване от залива до носа…

Ние наистина застанахме на котва в залива на Варвара — на защитено от вятъра място и дотолкова наблизо до Дарданелите, доколкото капитанът Гошо се съгласи да рискува. За партньор Недко си избра Васко; имах намерение в осигуряващата лодка да пратя с тях най-добрите ни гребци, но Стефан пожела да използува бистрата вода в залива за нови снимки, ще рече — имаше нужда от леководолази, та трябваше да променя намерението си, като за екипаж на лодката определих Пенчо и Ники. За Пенчо навярно си спомняте, че беше — и е — щастливият избраник на Фани, а Ники беше — и е — техен добър приятел, който се въртеше около нас още предишната година. И двамата не бяха (все още) леководолази, но мъже със спортен дух, те никога не отказваха да помагат в работата ни, дори сами предлагаха услугите си за каквато и задача да се случеше.

Мина много време. Постепенно престанахме да забелязваме сигналния буй^[6] на Недко и Васко, после някъде зад скалите на Дарданелите изчезна от погледа ни и самата лодка. Близо до кораба Стефан и Гицата „въртяха“ подводните си кадри, като бяха взели почти всичките ни леководолази, та може да се каже, бях останал сам на „Херсон“. За тези, близките, киноартистите де, не се вълнувах — да чукна на дърво, на тях нямаше какво да им се случи. Мисълта и грижите ми бяха там, пред скалистия нос. И не от някакво недоверие към Недко и Васко — просто съвсем друго му е на ръководителя на леководолазната работа, когато лично следи всичките си хора, които са под водата.

Изтекоха повече от два часа, когато — слава богу — лодката най-сетне се появи в далечината. Изтичах до каютата^[7] на Гошо и грабнах бинокъла му. Да, всичко беше наред: двамата леководолази бяха натоварили в лодката апаратите си, после се бяха прехвърлили в нея и те самите и сега четиримата се прибираха, като се сменяха на веслата.

Всъщност всичко се оказа по-наред, отколкото го помислих в първия момент — това го разбрах още когато лодката приближи и видях сияещите физиономии на Васко и Недко. И преди да застанат борд до борд на „Херсон“, те нетърпеливо потвърдиха началното ми впечатление:

— Намерихме я, дяволската!… Чудесна колона — два и четиридесет дълга и все едно, че ей сега е излязла изпод ръцете на каменоделеца!…

— Как я открихте?

— Много просто — отговори за двамата Недко. — Намерихме онзи каньон, както ми го бяха описали…

— Равен и със стръмни скали от двете страни: същинска улица — нетърпеливо добави Васко.

— Точно като улица. Улица „Васил Милев“. Поехме по нея докъм двадесет и няколко метра дълбочина и излязохме на нещо като площад…

— Площад „Недко Шиваров“ — върна му любезността Васко.

— … и като свихме наляво — колоната пред носовете ни.

— Взехте ли координати от брега?

— За какво са ни? — отговориха в един глас. — Сега вече и със затворени очи ще я намерим…

(Бъдещето, уви, щеше да подскаже, че са допуснали грешка: досега — есента на 1983 година — ние още половин дузина пъти търсихме колоната, намерихме дори улица „Васил Милев“ и площад „Недко Шиваров“, но на колоната така и не попаднахме повторно. Нямаме намерение да се откажем от търсенията си, стига само междувременно да не се окаже, че и Дарданелите са нечий запазен периметър…)

… Когато следобед се прибирахме, отдалече забелязахме двама души радостно да ни махат от кея. По бялата коса и тропическия шлем веднага познахме Велизар в единия от тях, за спътницата му се досетихме — беше ни предупредил, че като своя сътрудничка ще доведе Върбинка Найденова. Аз се смятам „на ти“ с поне половината от българските археолози — в преносния и буквалния смисъл на думата. С Върбинка Найденова обаче не се познавах. За щастие тя се показа, човек съвсем като за група „Космос“: два часа й бяха достатъчни, за да налучка тона, който е общоприет в Групата, а два дни — за да се сприятели с всички, да се шегува с тях и със смях да приема шегите им. Но още преди това тя стана причина за една всеобща радост, която остана да грее като нимба около главата й. То беше скоро след като ги настанихме в квартирите им — Велизар в къщата, в която бяхме с Обретенови, Върбинка — на другия ъгъл на улицата. Едва дадох време на Велизар да се поизмие от пътя и го налегнах с информация за извършеното досега. Той ме слушаше, кимаше доволно и усмивката му ставаше все по-широка и по-широка: да — казваше, — на Ахтопол ще посветим съвсем специално внимание, да, ще търсим и колоната.

Не бяхме завършили, когато при нас не влязоха, а влетяха Върбинка Найденова, Божидар и още половин дузина от Групата. Изглеждаха така, сякаш всеки от тях току-що бе улучил шестица от тотото.

— Гледай бе, Велизаре, гледай бе!… — смееше се щастливо Върбинка, като му сочеше онова, което Божидар бе намерил сред водораслите под Василико и бе определил като банална медна решетка. — Бронзова апликация от снаряжение на войник или на кон!… Чиста и типична римска епоха, дори по тези орнаменти тук смея ей сега да се подпиша, че е от втори век…

Оказа се, че предзнаменованието за добрия ден на нашата експедиция далеч, далеч е надхвърляло предположенията ни…

„Да спечелиш доверие…“

Чел съм някъде, че „да спечелиш пари — много си спечелил, да спечелиш доверие — всичко си спечелил“. Изглежда, че тази мъдрост е вярна, защото поне по отношение на нас още следните дни я потвърдиха.

Но преди да разкажа за доверието и ползата от него, нека да ви задържа малко в Мичурин. Там ни бяха налегнали доста проблеми, особено с храненето. Аз самият имах и премного други затруднения, макар че Ваньо М., Боян, Васко и още неколцина ме отменяха според силите си ту пред администрацията, ту пред граничните власти, ту пред другите големи и малки служби.

Идването на снимачната група и на научното ни ръководство сякаш обърна нова страница от живота на експедицията. Велизар, подпомаган от Върбинка и Божидар, оглави археологическата работа, с което ме освободи да се посветя повече на леководолазната и по-специално — на по-голямата й резултатност и на засилените мерки за сигурност. В същото време Любо Обретенов, сблъсквал се четвърт век с организацията на снимки и битови условия по четирите краища на родината, изнамери една кръчмичка току до квартирата ни, която няма табела над вратата, но местните пиячи наричат „Резвая“, където приеха да ни хранят вечер. И нека веднага да кажа, че бай Стоян Камбуза, главният готвач там, скоро ни обикна и просто се престараваше да ни угажда; всяка вечер имахме обилна, вкусна, питателна и — нещо много важно за „тънкия“ бюджет на експедицията — евтина трапеза. От своя страна Буля, съпругата на режисьора, веднага пое дял от грижите ни по обедното прехранване, та двете с Ваня и ежедневните дежурни по кухня със съдействието на екипажа на „Херсон“ ни осигуряваха и чудесни обеди, дори понякога с топла супа покрай консервите — нещо, което май не помня от предишните експедиции, на които съм бил. Моля, не се дразнете, че ви занимавам с такива делнични и прозаични подробности, но на подводните експедиции ръководителят на леководолазната работа трябва да се грижи буквално за всичко, ако иска същинската експедиционна работа да върви нормално и плодоносно; съгласете се, че на леководолази, които не са си отспали поради лоши квартирни условия, или които имат бедна и еднообразна храна, твърде малко може да се разчита за тежкия труд под водата…

(Много харесвам такива хора като Върбинка, Велизар, Любо и Буля, големия Стоян Енев… Те може да са се разделили със спорта преди цели десетилетия или да не са спортували въобще, но носят спортсменския дух в себе си. И щом попаднат в средата на млади хора и активни спортисти, те не само за минути се включват на вълната на може би непривичните за обичайния им начин на живот ежедневие, физическо натоварване и ведро настроение, но съумяват и да си извоюват собствено място във всичко — от делничните задължения до смешките и „кодошите“!…)

Но нека се върнем на темата за доверието.

Ние продължихме да работим срещу Мигалката, извън залива на Ахтопол, и „колекцията“ ни скоро се обогати с още две сравнително добре запазени средновековни котви, също малко средновековна керамика, за съжаление силно фрагментирана. Навярно станахме нещо като постоянна атракция за градчето и летовниците, защото свикнахме да сме обект на вниманието им, а когато по една или друга причина заставахме на пирса в залива, нашите момчета не важничеха и не скъпяха сили, та охотно отговаряха на всички въпроси — за целта на експедицията и за досегашните находки. Ние не си давахме сметка, но по всичко личи, сериозността и дружелюбието ни бяха направили впечатление на мнозина и особено на местните хора (по-късно разбрахме, че и кметът Георги Шейтанов дискретно и ненатрапливо през цялото време се е интересувал от хода на експедицията и нейните резултати). Не мина много време и това зараждащо се приятелство с ахтополци даде съвсем неочакван резултат. Както работехме веднъж на около два кабелта от брега, до нас доплува един младеж, добре възпитан и малко стеснителен, и помоли да се качи на борда. Разбира се, поканихме го, после се и поразговорихме. Казваше се Борислав Илиев, на 24 години. Оказа се, че Борислав не е дошъл като зяпач, а воден от желанието да подаде ръка на експедицията. Сподели с нас, че ровейки, бил намерил разни монети по стръмните склонове или прибрежния пясък на града (след още няколко дни, когато разбра, че Велизар и Върбинка не се готвят да сложат ръка върху нея, той ни показа и колекцията си — някои екземпляри от която в бъдеще положително ще станат опорни точки при изучаване миналото на неговия град), а зад южния нос на залива, който вече се пада в граничната зона, бил попаднал на старинно оръдие; то лежало на дъното, но, естествено, не било по силите му да го извади.

Излишно е да казвам, че съобщението ни заинтересува. Вярно, артилерийските оръдия, дори и най-старите, са от епоха, която не представлява интерес за археологията, но едно топче — това винаги ще накара да трепне сърцето на който и да е подводен изследовател. Както е бивало винаги, граничните войски и сега проявиха пълно разбиране, та мястото на находката не ни създаде никакви проблеми. И още на следващата сутрин ние акостирахме на ахтополския пирс за „операция топче“.

За самата операция отнапред бяхме определили екипа: двамата Ваньовци щяха да сапанират топчето и да го вдигнат с парашута, няколко здрави гребци щяха да им помагат да го донесат до пристана. Към тях се присъедини, разбира се, и Борислав Илиев и лодката скоро пое на юг. Щеше да мине доста време, преди да се върнат, което не ми се искаше да пропилеем безцелно. Но как да пусна хора в този залив, който всички вече познавахме като клоаката на Ахтопол? Събрах свободните хора на кърмата и обявих:

— Трябва да слязат две двойки. Знаем какво е тука, затова няма да определям групите, а ще разчитам само на доброволци. Всъщност трябват ни трима души, защото единият ще бъда аз…

Примерът наистина е много голямо нещо; винаги съм знаел, че има огромна разлика дали в битката офицерът ще казва: „Напред, юнаци!“ или „След мен, юнаци!“ Това старо правило се потвърди и днес. Без ентусиазъм, но и без колебание или хитруване зад гърбовете на другите, трима веднага приеха съмнителната привилегия да слязат заедно с мен.

Нямахме особен успех — след един час плуване и ровене из мръсотиите на залива двамата с Васко намерихме само няколко късчета от средновековни амфори и една желязна котвичка, положително „удавена“ не по-рано от края на Втората световна война. (Васко си я хареса като сувенир и с разрешението на Велизар после я извади и сега тя краси дома му.) По-късно Стоян, старши на втората двойка, ми каза, че и тяхната сполука била колкото нашата — изследвали скалистия насип към Мигалката и целият им „улов“ се състоеше също от няколко парчета керамика.

Още не бяхме успели да си махнем костюмите и да се измием, когато приближи лодката. Тя влачеше топчето, увиснало на парашута и крепено под водата от Ваньо Т. и Ваньо М. — било прекалено тежко, за да могат четири-пет души да го изтеглят от водата. Ваньовците го сапанираха отново с дебели корабни въжета, сетне всички до един, включително екипажа, Велизар и Върбинка, се заловихме да теглим. Оказа се задача, далеч не от най-леките. На два пъти изпущахме топчето и пак го вдигахме, всички крещяхме и давахме акъл, напъвахме се, че чак костите ни пращяха. В решителния момент се появи и още един помагач, на когото изобщо не бяхме разчитали — Юлия! Тя се върнала от Съветския съюз, останала в Перник колкото да се преоблече и веднага поела към Мичурин… за да ни намери в Ахтопол точно когато се преборвахме с килограмите на нашата находка… Не зная дали нейната помощ се оказа решителна, но действително тъкмо тогава оръдието най-сетне се търкулна по палубата. Все пак се зарадвахме повече на Юлия, отколкото на него. А нейната радост изглеждаше колкото на всички нас, взети вкупом: тя се впусна да ни целува поред, включително нас четиримата — или шестимата с двамата Ваньовци, — макар да смърдяхме от километър разстояние.

… Ако ви се случи да сте без работа в центъра на София, разходете се в градинката до Руската черква. Там положително скоро ще откриете изложено на малък постамент едно старомодно и дори малко смешно за нашия ракетен век топче с отчупено парче от дулото. Надписът до него е съвсем лаконичен: „Бронзово оръдие от XVIII век“. Нищо повече. Но вие знайте, че това е „нашето“ топче от Ахтопол. По предложение на Божидар групата „Космос“ го предостави на Националния исторически музей, който пък от своя страна го експонира на открито.

Както виждате, специалистите от музея са били твърде сдържани, когато са идентифицирали нашата находка. И сигурно са прави — на тях не им е позволено да изразяват догадки, те могат да говорят само твърдо установени факти. Аз обаче не съм музеен работник и затова ще си позволя да изразя едно мое незадължително предположение.

Преди години отделих много време, за да проуча в най-големи подробности морското сражение между руския и турския флот, разиграло се в акваторията на нос Калиакра на 31 юли 1791 г., когато адмирал Ушаков разбил многократно по-големите сили на капудан паша Хюсеин. Историческите документи свидетелствуват, че след тежкото сражение оцелелите турски кораби, някои в окаяно положение, се измъкнали с позорно бягство към юг, като намерили спасение в тъмнината на нощта. Спасението обаче било твърде относително — силно повредени, някои почти без управление, няколко кораба намерили гибелта си на различни места (документите не ги указват) по крайбрежието. Без да мога да го докажа, аз за себе си съм дълбоко убеден, че оръдията и корабните съоръжения от тази епоха, които се намират по южното ни крайбрежие^[8], съвсем сигурно са останки от това сражение. Специално за „нашето“ топче предполагам, че спасявайки се от връхлитането върху брега, турските моряци са се постарали да облекчат кораба си от някои по-тежки предмети на борда. Между тях съвсем естествено е било и оръдието, още повече че дулото му ще да се е пръснало още там, на Калиакра.

Ако това мое предположение се възприеме, то „нашето“ топче ще се окаже паметник от една от най-големите морски битки на всички времена, донесла неувяхваща слава на руското оръжие, а за морското военно изкуство — нова страница, свързана завинаги с името на адмирал Ф. Ф. Ушаков…

Да си спомним за началото на тази книга

Разгърнете първите страници на книгата в ръцете ви — събитията в тях са свързани именно с този период на експедицията. То беше, когато Велизар, някак си, без да се усети, попадна в лапите на Любо Обретенов и разбра лесно ли е да си киноартист.

— Обърнете внимание на тези окаменели котви — говореше Велизар на горната палуба. — Те са от средновековието и представляват важен документ, че по това време Агатопол, Градът на щастието, е бил център на оживено корабоплаване по…

— Стоп! — прекъсва го някъде около това място Любо. — Ако обичате, професор Велков, не гледайте в камерата, а в находките, които показвате. Ето така… Готови ли сте? Тогава да започнем. Трети дубъл. Магнетофон?

— Работи — обажда се звукооператорът.

— Камера?

— Работи — избоботва иззад камерата големият Стоян.

— Обърнете внимание на тези окаменели котви — повтаря Велизар, като последователно поставя ръка на уж небрежно струпаните пред него няколко наши гости отпреди хиляда години. — Те са от средновековието и…

— Стоп! — намесва се този път Стоян Енев. — Не е хубаво така бе, Любчо. Когато професорът се навежда към котвите, лицето му се засенчва от тропическата шапка. Трябва да го просветлим с бленди, иначе нищо няма да излезе.

Поставят блендите — големи отражателни плоскости, покрити със станиол — и минута-две Велизар примигва безпомощно, докато свикне с блясъка в очите си. После всичко започва отначало за четвърти дубъл:

— Обърнете внимание на тези окаменели котви…

— Стоп! — кресва невъздържано уж кроткият и хрисим режисьор. — Кой вдига тази врява долу, бе? Не разбрахте ли, че снимаме със синхронна камера и всеки звук се записва?

Този път виновникът съм аз. Или по-точно ние тримата: Петьо, Боян и моя милост. Впрочем и още един — оловният щок в ръцете ни.

За няколко минути вълнението около щока взема връх над снимачната работа (въпросите валят буквално като градушка и на нас ни се налага криво-ляво да отговаряме на всички), после Любо Обретенов успява да вземе нещата отново в ръце:

— Тази котва ще поставим ей така — решава бързо. — И вмъкнете там няколко думи за нея. Например: „Средновековните котви говорят, че по това време Ахтопол е бил важен център на мореплаването, обаче този значително по-ранен щок свидетелствува, че още в древността…“

— Не може тъй! — опъва се на това място Велизар. — Не разбирате ли, тази находка ще измени най-основните ни преценки за миналото на Ахтопол. Тя прави връзка с оня мраморен щок на брега и поставя в нова светлина… Не мога да се ангажирам веднага с някакво изказване, което после може да опровергае научните изводи от…

Между двамата — професор и режисьор — започва един дълъг пазарлък, в който все пак стигат до някакво компромисно решение. Бленди и магнетофони са по местата си, камерата се завърта безшумно, Велизар спокойно и звучно импровизира новото си слово. (Забелязал съм, че той много по-лесно и по-плавно говори, отколкото чете.)

— Стоп! — с облекчение извиква Любо. — Достатъчно!

Велизар сваля тропическия си шлем. Под него бялата му коса се е слепила от пот. Ако беше минал през чистилището, изгледът му надали щеше да бъде по-мъченически.

— Е, моето поне свърши — отговаря на незлобивата ми закачка. — Ще те питам ти на какъв хал ще бъдеш, когато дойде твоят ред да се пържиш…

В този момент той и не подозираше как се е самоурочасал с тази прибързана комбинация от радост и злорадство. Защото „писано било“ следващите дни да бъдат ознаменувани с такива открития на морското дъно, които не само щяха да затъмнят оловния щок на Боян и Петьо, но и още веднъж щяха да обърнат „като ръкав“ научните изводи на Велизар. И щяха да наложат целият този епизод да се снима съвсем отначало…

Quo Vadis, Ахтопол?

Когато гръмна бомбата, наречена „котвата на Боян и Петьо“, всички се уверихме, че въпреки досегашните предположения районът пред полуострова на Ахтопол заслужава по-внимателно проучване. Разделихме го на отделни участъци, споразумяхме се за методиката и работата закипя.

… Веднъж, когато, капнали от умора, с Юлия излязохме от водата след едночасово безплодно преброждане на нашия участък, на кораба ни чакаше първокачествена сензация. Оказа се, че Ваня и Вили попаднали на две каменни образувания, за които силно се усъмнили, че са от прастари котви, и съответно ги отбелязали с маркери. Божидар се спуснал веднага след тях и не само ги идентифицирал, но и ги сапанирал, а двама от лодката ги изтеглили на повърхността.

Бяха наистина каменни котви. Единият „съмнителен“ камък представляваше счупен по средата щок, по който съвсем ясно личаха претриванията от въже. Находката беше от изключителна важност: тя се свързваше по епоха с мраморния щок от брега и ставаше вече истинско доказателство за корабоплаване по тези места два или дори три века преди да хрумне на елините да създадат първата си колония в Понт…

Но ако този щок беше потвърждение на нещо все пак известно, втората котва имаше стойността на истинска сензация — представляваше добре одялан равнобедрен триъгълник с отвор в горната си част. Върнете се, моля, малко по-назад в книгата, там, където разказвах за развитието на котвата през хилядолетията. Обърнете внимание на фиг. 1-Б и вие ще имате съвсем точна представа за тази находка от Ахтопол. Поровете се след това и в страниците и ако сте го забравили, ще си припомните: тези котви са били използувани между 3000 и 1200 г. пр.н.е., но специално за нашето крайбрежие се приема сравнително най-късната датировка от този период — от XVI до XII в. пр.н.е. Давате ли си сметка какво означаваше това откритие? — Докато Велизар (пък и не само той) приемаше Ахтопол като чисто средновековен град, възникнал върху по-стара римска крайпътна станция, нашите находки последователно върнаха историята на градеца първо към елинистическата епоха („котвата на Боян и Петьо“), после към корабоплаването преди колонизацията, а с тази котва — всъщност най-старата ИСТИНСКА КОТВА в мореплаването! — Ахтопол доказваше своето съществуване още в средата на второто хилядолетие преди нашата ера!… И с това се очертаваше като едно от най-ранните пристанищни селища по цялото ни крайбрежие!…

— Quo Vadis^[9], Ахтопол? — с израз на радост и недоумение възкликна Велизар, докато описваше необикновената находка в археологическия си дневник. — Докога ще пътуваш назад в хилядолетията?

А Любо Обретенов, когото откритието вълнуваше, така да се рече, по съвсем друга линия, се обади загрижено:

— Ами сега? Какво ще правим НИЕ сега?

Велизар вдигна очи от дебелия си тефтер и каза сериозно:

— Съжалявам, но ще ви помоля да повторите епизода с интервюто. — По онова време те все още бяха „на вие“. — Разбирате ли, в противен случай филмът просто ще ме бламира…

Режисьорът въздъхна така жалостиво, че Божидар почувствува желание да подслади горчивата му чаша:

— Хайде, хайде, не се мръщи, бате Любо. Ще ти се пада по метър загубен филм за столетие спечелена история. Не е ли изгодна сделка?

— А бе, то се вижда, ама… Поне ще обещаете ли до края на експедицията да не ме разхождате по-назад с тази ваша „машина на времето“? — комично се предаде Любо и Велизар прихна в смях:

— Ба!… Я да се случи един египетски кораб от Древното царство…

— Няма как, ще се прави шести дубъл… — примири се режисьорът, като погледна загрижено към понамалелите касети с още незаснетия филмов материал. И запита: — Ще можете ли, професор Велков, да определите приблизително от кой край на света е бил корабът, който си е загубил котвата тук?

— Надали е възможно — обади се Божидар вместо професора. — Че са били моряци от Средиземноморието, това е сигурно, но за повече…

Божидар не допущаше, че само след няколко дни това негово „сигурно“ също щеше „да отиде на кино“ (както се шегуваха момчетата от експедицията), но тогава Велизар се смили и не се стигна до седми или осми дубъл…

Ритуал à la експедиция „Космос“

Прочетох написаното дотук за експедицията в 82 година и пак не останах доволен. Не съм преиначил нищо, но и този път съм създал невярната представа, сякаш ние сме били двадесетина робота, за които през тези няколко седмици не е съществувало нищо друго освен работа, храна и сън. Всъщност не беше така; работа действително имаше премного, дори „за износ по второ направление“ (думи на Янко), в по-малка степен по количество и качество бяха също храната и сънят, но това далеч не запълваше цялото ни ежедневие. Имаше също обичайното за Групата ведро настроение, незлобивите закачки, пълните с хумор „погодени номера“ (в които сякаш по правило най-много се смееше „жертвата“). Не липсваха също книгата, прочетена в откраднати от съня минути, гледането на някой хубав филм, вечер с прожекция на диапозитиви на бате Любо от далечното му пътуване до Шри Ланка, два пъти в седмицата се събираха да гледат „Богат — беден“, телевизионния шлагер за това лято…

Нямах намерение да се отклонявам, но нека да ви кажа нещо по повод на тази телевизионна серия. И по-точно — как стана така, че членовете на експедицията можаха да не пропуснат частите, които по излъчване съвпадаха с престоя ни в гр. Мичурин. Откъде да се намери телевизор в този град, в който имахме само служебни връзки? И не щеш ли — в квартирата на семейство Обретенови, ще рече — в съседната на моята стая, се оказа един апарат, и то с твърде голям екран. Всичко хубаво, но хазаите скоро попариха радостта на заинтересуваните: телевизорът бил повреден отдавна, от телевизионната база в града го били върнали като непоправяем, самите те, хазаите, ходели у свои близки да гледат „Богат — беден“. И както всички бяха с оклюмани носове, някой спомена името на Петьо Триндев, а друг изтича да го повика. Тук, читателю, много моля да ми повярваш, защото бях и свидетелствувам като очевидец. Петьо дойде, като носеше всичко на всичко един фазомер и една отвертка. Не следяхме действията му и си пиехме кафето, а след половин час той простичко рече едно: „Е, готово!“ и… на екрана се появи макар и не съвършен, но съвсем приличен образ. И после стана така, че самите хазаи идваха да гледат при нас собствения си „отписан“ телевизор…

И тъй като съм в отклонението, позволете ми да добавя няколко думи за Петьо, героя на разказаната случка. Той, както, мисля, вече споменах, е от по-късните попълнения на Групата. Невисок е, с пооредяла коса и с очила на носа, далеч не от най-приказливите и във всички случаи на последно място в класацията по себеизтъкване. А да не беше такъв, имаше какво да каже. Веднъж съвсем случайно ми попадна някакъв бюлетин на Медицинска академия — София, в който още по-случайно прочетох, че на Петьо му е призната рационализация с мъчно име, от което аз, разбира се, не проумях абсолютно нищичко (в заглавието ставаше дума за мъртви времена на гама-камери и други подобни кабалистични заклинания). А още по-късно с изумление научих, че тази всъщност била неговата дванадесета рационализация. Май стават излишни каквито и да са определения за характера на Петьо, нали?

Тъй или иначе тук е моментът да кажа, че участието на пловдивчани в Групата е извънредно силно и извънредно авторитетно: след Янко, Ваньо М. и Боян, които са членовете-основатели и главни фигури в нея, дойде Петьо Триндев, какъвто току-що ви го описах, не посрамиха града си също другият Петьо (Ненчев) и д-р Майя (Илиева), които на следващата година се включиха в нея като помощен екип.

Та думата ми беше за извънработното време на експедицията. В него не липсваха и малките празненства, които самите ние си и измисляхме, и осъществявахме. Ще ви разкажа само един от тези наши празници, пък вие с малко въображение си представете останалите.

През изминалата зима — на 31 януари — Фани и Пенчо бяха сключили брак. Повечето от нас бяха на сватбата им, но в общата гюрултия не я възприехме и запомнихме като „космическа“. Същото, изглежда, мислеха и героите на щастливото събитие, защото още с пристигането ни в Мичурин ми подшушнаха, че искат на 31 юли — точно на шестия месец след официалната — да направят и една „експедиционна“ сватба. И по-точно — имаха желание на тази дата „да се подпишат“ (както е думата) под водата, а вечерта да дадат скромен банкет на цялата група и нейните гости. Съгласих се, естествено. Имаше тук едно затруднение — че Пенчо, иначе отличен и разностранен спортист, не беше леководолаз, — но като си позатворих очите и си рискувах „тапията“ на леководолазен инструктор I степен (тя е най-висшата във възприетата у нас йерархия, която ме прави нещо като професор по леководолазно дело), аз първо накарах Пенчо „да изяде“ учебника с корите, после намирах време да го спущам понякога с инструктор под водата като в частен леководолазен курс, за да усвои азбуката на подводния спорт. И криво-ляво бяхме готови за ритуала в стила на групата „Космос“.

Сутринта на този ден беше насрочена много напрегната работа — снимачна и археологическа. Тъй или иначе докъм обед я приключихме и помолихме капитана да ни отведе в залива Арапя — там Фани и Пенчо си бяха избрали едно много живописно дъно, достойно за тяхна подводна „обредна зала“. В последния момент бате Любо реши да пожертвува още петдесетина метра филм и да снеме този ритуал à la експедиция „Космос“.

Не след много „Херсон“ вече бе застанал на котва и всичко за подводната церемония беше напълно готово. Сватбеният тоалет на булката Фани се състоеше от едно бяло бикини, за което надали е бил употребен повече плат от една носна кърпа, но затова пък с наистина огромен воал на главата — цяло едно найлоново перде от квартирата им, в ръцете с букетче от повяхнали от юлската жега цветя. Младоженецът щеше да се представи в черен неопренов костюм и с дискретна бяла китка, залепена с тиксо на лявата страна на гърдите му. Нептун, който щеше да благослови брака им, вече стоеше с картонена корона на главата, с внушителна брада от кафяви водорасли, с тризъбец в ръката и наметнат с „мантия“ от два съшити чаршафа, която покриваше и 24-литровия „райд“ на гърба му. Обзалагам се, че вече сте познали кой щеше да играе Нептун: не с незаздравяла рана, а с дупка на корема колкото асансьорна шахта да беше, Недко пак не би отстъпил тази роля другиму…

Приготвихме се за снимките, наскачахме в морето и ние, които нямаше да имаме дял в тях, за да следим церемонията от повърхността. И трябва веднага да ви кажа, че всичко стана просто изумително добре, дори повяхналите цветя в ръцете на Фани се освежиха и се превърнаха в чуден булчински букет.

… И така, Нептун седеше величествено върху един камък в подводните си владения, облегнал ръка на прословутия си тризъбец. Като се провираха между покритите с миди и водорасли скали, към него ръка в ръка приближиха двамата млади и чинно застанаха в нозете му. Нептун ги благослови с царствен жест и ги накара да се подпишат върху един от целулоидните планшети, на които ние си водим бележки под водата. Случи се, че след подписването водата обърна планшета към камерата (точно както гледаме по телевизията как летят и се преобръщат разни предмети около космонавтите по време на полет) и се прочетоха имената „Фани + Пенчо“ и до тях — едно сърце, пронизано от стрела. Услужлив паж поднесе на табличка бутилка шампанско. Нептун го отвори, поразклати бутилката, за да шупне питието, и тримата участници в церемонията изпиха по глътка за щастие. Накрая младоженците извадиха мундщуците на апаратите си от устата и подпечатаха брака си с общоприетата — но този път подводна — целувка. Е, от повърхността ние викахме през шнорхелите си с всички сили „Гор-чи-во… гор-чи-во…“, но това те надали са чули. Истината обаче е, че не изпитваха и никаква нужда от поощрение…

Полуфабрикати отпреди… 3500 години

На утрото валеше като из ведро. Посъветвахме се помежду си и решихме: вали или не вали, ние трябва да си гледаме работата. И намислихме пак да отидем на Варвара — мисълта за колоната продължаваше да ни гложди.

Докато пътувахме, някой подхвърли, че „Херсон“ се е превърнал в Ноев ковчег — върху него се изливаше истински потоп! Дъждът продължи да плющи с пълна сила и тогава, когато трябваше да започнем работа. Действително за онези, на които предстоеше да слизат под водата, това беше безразлично — „мокър от дъжд не се бои“, както гласи поговорката, — но същото не се отнасяше и за другите, които ги осигуряваха от повърхността. Приятелите от екипажа на „Херсон“ ни дадоха няколко мушами, но те стигнаха само за дежурната група; в паметта ми се е запечатала Фани, дежурна по спущане през този ден — една черна мушама, метната върху главата, и два дълги крака, които стърчат под нея и шляпат боси по кърмата, така изглеждаше нашият дежурен по спущане…

Да търсят колоната, изпратихме Васко и Любо — поръчахме им да намерят първо улица „Васил Милев“, сетне площад „Недко Шиваров“, а накрая, когато открият и колоната, не само да я маркират, но и да определят мястото й по ориентири от брега. Докато ги чакахме — а вече от опит знаехме, че ще ги чакаме дълго и предълго, — Божидар прецапа през дъжда и дойде при мене в каюткомпанията:

— А бе, бате Цончо, какво ще кажеш, ако не пропилеем това време — рече ми, — ами да сляза и аз да пошетам наоколо?

Не беше лоша идея, само ме смущаваше, че единствената ни лодка бе отишла да придружи Любо и Васко към Дарданелите и нямаше как да осигурим другите работни групи. Поговорихме и с Фани и се споразумяхме: Божидар и още един човек — той си избра Ваньо М. — да се движат, вързани за сигнален буй, а осигурител да следи пътя им от кораба. Така и направихме. И за всеки случай Божидар и Ваньо изобщо не отидоха към носа пред с. Варвара, а останаха „да шетат“ недалеч от „Херсон“.

Неусетно мина около половин час, не повече, когато наблизо до кораба, ще рече — приблизително в средата на залива, на повърхността подскочи бяло-червен маркер. За моя голяма изненада (те имаха въздух може би за още един час) почти веднага след маркера се появиха и двамата леководолази и заплуваха към „Херсон“.

Малко по-късно се случих там, когато Божидар с най-учудения израз, който съм виждал на лицето му, говореше на Велизар и Върбинка:

— Как да ви кажа, професор Велков, то е цял склад от каменни котви — четвъртити, триъгълни, пирамидални, всякакви. Това дотук не е нещо необикновено. — Наистина не е необикновено. В подводната терминология има понятие „анкераж“, с което се обозначава място, където преди векове са загубени, а сега се намират струпани голям брой котви. — Но друго ме обърква. Между котвите „редовна продукция“ има и няколко… полуфабриката…

— Какво? Какво? — възкликна Велизар и тропическият шлем се търкулна зад гърба му.

— Точно така, другарю професор, полуфабрикати отпреди 3500 години. Те са с добре одялана форма, но или нямат никаква дупка за въжето, или дупката е пробита само до половина.

Няколко минути всички мълчахме — изненадата и вълнението бяха сковали челюстите ни. После, опитвайки се да се пошегувам, аз подхвърлих:

— А бях чел някъде, че каменните котви, които се намират по нашето крайбрежие, са донесени от средиземноморци…

Беше камък в градината на Божидар — преди десетина години именно той бе печатал една статия, в която приписваше „нашите“ каменни котви на финикийци, египтяни и микенци. За негова чест Божидар не направи опит да се отметне:

— Затова съм толкова объркан — призна простичко. — Няма такъв глупак, който да влачи недовършени котви през стотици мили…

— Предлагам да извадим няколко образеца и да ги изследваме — реши Велизар. — Едва тогава ще можем да смятаме, че имаме сигурно доказателство.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се осъществи. Защото, за да извадим котвите, ни беше нужна лодката, а тя се намираше някъде нататък към площад „Недко Шиваров“. Докато чакахме, дъждът най-сетне престана, но заедно с последните капки се отпуши отново източният вятър, а с него се надигнаха и уж позаспалите вълни… Когато нашите далечни пътешественици се прибраха от Дарданелите (не бяха намерили колоната — там била такава мътилка, че не могли да открият дори улица „Васил Милев“), вълнението беше станало вече над три бала^[10] и старият корпус на „Херсон“ скърцаше жалостиво. Гошо Кираджиев съвсем недвусмислено ни подканяше да бягаме на закрито. Това късо време ни стигна да извадим само един от „полуфабрикатите“. И всички признахме, че Божидар е имал право — на долната палуба лежеше една котва отпреди 35 столетия, която всеки би нарекъл близнак на онази, намерена преди няколко дни от Ваня и Вили пред Ахтопол, ако тази, днешната, съвсем очевидно не беше, недовършена: нейният отвор за въжето беше издълбан само наполовина…

— В последните дни ще работим само тук — каза Велизар, докато корабът подскачаше по вълните на север към пристанището на Мичурин. — Една котва е случайност. Но станат ли те поне три-четири…

Заканата му обаче остана неосъществена. Защото Нептун така се разгневи, загдето посегнахме на най-скритите му „под слънцето и морската пяна“ тайни, че изобщо не благоволи да усмири стихиите си в последвалите дни. И дори ни принуди да приключим експедицията преди определения срок…

Щем, не щем, трябваше да оставим решаването на тъй важната загадка за догодина… ако успеехме изобщо да организираме експедиция и догодина, разбира се. Вярвахме ли, че наистина сме попаднали на нещо така уникално, като прастара работилница за каменни котви? — Да си призная, не особено: подобно откритие би било равнозначно на чудо, пък, както е казал Цвайг, „животът обича чудесното, но се скъпи за истинските чудеса“…

Може би едно голямо начало?

Завършекът на една експедиция винаги е много, много тъжно събитие — не е лесна раздялата с хора, с които в продължение на няколко седмици в съвсем буквалния смисъл на думата си делил и залък, и труд, и надежди, и опасност, — но в нашия случай тъгата положително беше двойна: измъчваше ни мисълта, че ни оставаше да направим само една последна, но извънредно важна проверка, а сполуката ни изостави, когато просто чукахме на вратата й. Тъй или иначе ние вече перяхме неопреновите костюми и проверявахме изправността на дихателните апарати, когато един следобед по времето на чашата кафе в двора на любезните ни хазаи, Любо Обретенов ни в клин, ни в ръкав попита:

— Професор Велков, какво ще стане с находките от експедицията?

— Групата вече обеща топчето на Божидар за техния музей. Оловния щок ще взема аз; искам в нашата лаборатория да се опитат по състава му да установят откъде произхожда.

— А цялата колекция останали котви?

— Имам ги размерени и описани в дневника, надявам се и снимките, които Петьо и Стоян ми направиха, да са добри. Повече те не ми трябват. И затова ще ги предам или в Бургаския, или в Созополския музей…

— … където хранилищата и без тях са задръстени от котви — завърши вместо него режисьорът. — И ми се върти такава мисъл в главата: защо експедицията да не предаде тези находки на онзи, комуто те по право принадлежат — на Ахтопол за бъдещия му музей?

— Дявол да го вземе! — възкликна Велизар и тази е навярно най-грубата ругатня, която съм чувал през последните двадесет години от неговата уста. — Това наистина е идея… и то каква!

Цялата група „Космос“ прие идеята на Любо Обретенов с особено въодушевление — от миналата година досега отношението ни към Ахтопол се бе променило на 180 градуса. Още на следната сутрин Ваньо М., нашият „министър на външните работи“, направи първите сондажи още в самия Мичурин — тъй или иначе Ахтопол е само кметство в Мичуринската селищна система. И веднага попадна на най-ревностен привърженик на нашето намерение — оказа се, че Ирина Кирязова, председателка на Общинския съвет за култура и наша вярна поддръжница, била ахтополка по рождение, милееше за своето родно място и затова „приветствува“ е единствената подходяща дума за охарактеризиране на нейната реакция. Двамата с Ваньо се качиха в неговата шкода и набързо „прескочиха“ до Ахтопол. Кметът Георги Шейтанов едва не ги разцелувал, когато му съобщили нашето предложение — едва тогава се разбра, че всъщност той през цялото време никак не е бил безразличен към нашата работа и към откритията ни.

Всичко било уговорено още в момента. Намери се и една товарна кола да пренесе находките ни (те тежаха общо около тон и половина). Убедих Любо Обретенов колко хубаво ще бъде за бъдещия филм, ако заснемат сцената на предаването и даже после при монтажа да започнат филма именно с нея. И ето — в един слънчев августовски ден, когато морето бучеше и вълноломът на град Мичурин стенеше под ударите на вълните му, ние облякохме униформените си фланелки с емблемата на нашата Група, накачихме се в няколко от колите и поехме на юг. Там осемте наши котви вече бяха разположени на червен килим досами вратата на (още) скромната художествена галерия към наистина чудесния нов културен дом на Ахтопол. Състоя се малка церемония, в която не можеше да се каже кой бе по-развълнуван — кметът Шейтанов или ние. Размениха се кратки слова — от речта на Георги Шейтанов съм записал в кожения си бележник следното изречение: „Мнозина са правили археологически проучвания в нашия град и в неговите околности, но вие сте първите и единствените, които не ни пренебрегнахте, а пожелахте да оставите вашите находки тук, за гордост и слава на Ахтопол!“ — после, докато камерата неспирно работеше в ръцете на Големия Стоян Енев, професор Велков, Георги Шейтанов и Ваньо Манев подписаха протокола по предаването на находките; освен изброяването на предметите в него се казва: „Във връзка с националната програма «Странджа-Сакар» Групата за подводни изследвания «Космос» при НЕК ЮНЕСКО под ръководството на Археологическия институт с музей при БАН предава на кметството на град Ахтопол за бъдещия исторически музей на града находките, открити от експедиция «Космос 82» в акваторията на Ахтополския залив…“ Като че ли тук е излишно да добавям какъвто и да е коментар, нали?

Внесохме на ръце тежките каменни и железни котви в залата и ги подредихме по възможния най-представителен начин, а после любезните домакини ни поканиха на обяд: „Колко пъти съм ви виждал от брега да я карате на хляб и консерви…“ — засмя се Георги Шейтанов.

Седях по-настрана, там, където се сервираше само швепс — при другите шофьори. И си мислех нещо такова: колко хубаво би било наистина, ако Групата успее да продължи своите проучвания и да оставя всичките си находки в Ахтопол! Ще се намерят също амфори и други керамични предмети, Божидар положително ще може да снабди сбирката с цветни копия от древни карти, на които личи името на града, копия от антични паметници и предмети, илюстриращи историята на тази част от нашето крайбрежие, биха допълнили колекцията, надписи и снимки ще насочват посетителя към смисъла на всичко онова, което ще е пред очите му. И ние, когато ни се случва също да пристъпим тук, ще имаме законното право да казваме: „Ето, този музей е наша рожба! Ние го сътворихме с ръцете си и оставихме в него частица от нашите сърца!…“

Неосъществима мечта ли е това мое пожелание? Или може би тогава, в августовския ден на 1982 година, беше поставено едно голямо начало?