Цончо Родев
Отвъд синия праг (10) (Експедиция „Космос“)

Мъртъв сезон ли?

Все по-друго е, когато си киноартист…

Наистина, все по-друго е: чрез филма на Любо Обретенов, минал по всички екрани на страната, излъчен и по телевизията, името на ГПИ „Космос“ неочаквано и за самата Група се оказа на гребена на вълната по популярност и авторитет. За нея се заговори буквално във всички среди — от археологическите до младежките по четирите краища на родината. С всичките последици, които можете да си представите…

Една от тези последици беше например поемането на шефство над Групата от страна на Управлението на техническия и строителен флот — Варна, за което мимоходом споменах. А в същото време в УСТФ си спечелихме още едно приятелство, което особено високо ценим — на инженер Цвятко Цветков, негов заместник-директор и главен инженер. Той ни обикна така, че две-три години след описаните събития стана от легло по време на тежка сърдечна криза само и само да бъде заедно с нас, когато празнувахме 25-годишнината на подводната археология в България.

Друга последица беше, че за пръв път Юлия от счетоводителка стана и касиерка на ГПИ „Космос“. Защото пак за пръв път имаше какво да звънне в касата и — снимачната група на студия „Време“ ни изплати известни хонорари за участието ни във филма и цялата сума от тях (подчертавам: цялата сума до последната стотинка) отиде в касата на Групата за общите и разходи.

Рискувам да обвините Групата ни в самохвалство, но се чувствувам задължен да ви кажа, че сега, когато вече имахме име и авторитет, ние от ГПИ „Космос“ не постъпихме по системата „изтъках си платното — ритам ти кросното“, нито по другата — „пази боже сляпо да прогледа“. Напротив. Не само не забравихме и не обърнахме гръб на хората, които ни бяха помогнали да постигнем признание, но се постарахме да споделим с тях сладостта на успеха, като използувахме единствения начин, с който разполагахме — провъзгласихме ги за наши почетни членове и им връчихме нарочни грамоти (направени на ръка, разбира се). След досегашния ми разказ навярно се досещате кои бяха първите наши четирима почетни членове — естествено д-р Светослав Славчев, Димитър Венов, кап. Васил Родев и Любомир Обретенов. И за да не се връщам повече на тази тема, нека още тук да добавя, че почетната четворка след две години се превърна в шесторка. Защото към тях се присъединиха още двама варненци, хора с голяма доза морска вода в жилите — споменатият преди малко инженер Цвятко Цветков и инженер Йордан Ачев, началник на УПМКАП (Управление за поддържане на морските канали и акваториите на пристанищата), един човек, който приказва малко, помага много, държи се тежко, пък е с младо, съвсем младо сърце…

Едно неочаквано затруднение

Вече, надявам се, имате представа за „мъртвите сезони“ на групата „Космос“, та ще се досетите само за подробностите: тренировките в басейн, кръжоците по археология, посещенията на музеи и разкопки (бяхме например в Пловдив, за да видим новоразкрития тогава античен театър и римските сгради и улици около пощата), дългите — и приятни! — спорове и заседания… Единственото по-ново нещо беше съвсем уместното пожелание на леководолазната група на НЕК да поемем проверката и стягането на цялата леководолазна материална част. Справедливо искане: бяхме я ползували две години, канехме се да я ползуваме и занапред, полагаше ни се да поемем и своя дял от грижите за нея. Бих искал да знаете, че това е лесно да се каже, но никак не е лесно да се изпълни — работа е за една седмица, ако се занимаваш само с нея, излиза един месец, ако ще я вършиш вечер, когато се прибереш от предприятието или от учреждението си.

Разменихме ние един поглед, изразяващ най-смесени чувства, и точно когато щяхме да се питаме за доброволци, един глас се обади:

— Добре де, разбирам. Оставете това на мене…

Чуе ли се подобна реплика в група „Космос“, можете да не поглеждате по посока на гласа — тя положително е изречена от Васко. Прегледайте снимките ни още от експедицията в 1969 година — голобрадият леководолаз с детинска физиономия, който стяга леководолазната ни техника, е именно Васко. Така е и до днес. И не защото той е най-добър в техниката — все пак Васко е завършил, география на туризма, а не инженерство, — но нещо в самата му природа го влече неудържимо към труда въобще. За работливостта няма кантар, но аз съм готов да се обзаложа, че в това отношение никой между нас не тежи колкото Васко. Не си го представяйте като някакво грамадище или хала, дето не знае силата си. Напротив, той е по-скоро слаб, с меки, почти нежни черти и дълги коси — външност, която ще ви подведе да си мислите за крехък младеж и „мамино синче“. Нищо подобно! Той е работлив за десет работливци, жилав и як е и сякаш самата дума „почивка“ му е противна. На събранията не е от най-словоохотливите, но каже ли нещо, някому непременно се изчервяват ушите — не само е казал една истина, но и я е изрекъл по системата „право куме в очи“. Външността му и главно тези дълги до раменете коси ще ви подведат и за друго — че е прекалено любвеобилен. А всъщност съм готов да си сложа ръката в огъня, че от цялата група „Космос“ никой не е толкова внимателен и предан съпруг, както Васко…

След това, което ви разказах за него, смятам за излишно да прибавя, че цялата дълга и дотеглива прецизна работа по апаратите беше изпълнена, и то така, че в началото на лятото материалната част изглеждаше сякаш току-що излязла от завода…

Изобщо в навечерието на активния сезон на 1981 година бяхме в много особено положение. Разполагахме с (почти — както обикновено) достатъчно средства, осигурени бяхме с материална част, а нашият изпитан приятел Венов ни бе дал уверение, че ще имаме на разположение и „Херсон“. Просто всичко имахме, освен едно — научен ръководител и обект за работа. Вече не помня колко телефонни разговора имах с Мишо, но той не даваше никакъв отговор — някакви проблеми в личната му програма го затрудняваха да се обвърже с категоричен ангажимент. Да, но времето изтичаше главоломно, вече се очертаваше перспективата „да изпуснем влака“. И буквално само три дни преди заседанието на Експертния съвет, на който щяха да се уточнят подводноархеологическите обекти за годината, Мишо ми заяви: не, за този сезон не можел да поеме никакъв археологически обект. Ами сега? Как да се справя с проблема между петък вечерта и понеделник следобед?

След като прекарах една безсънна нощ, в събота сутринта се обадих по телефона на Велизар. Или ако имате вкус към официалностите — на професор Велизар Велков. Имах намерение само да го помоля да си уредим среща в понеделник сутринта, че тогава с една торба захаросани думи и аргументи да му предложа да тръгне (след доста години на прекъсване) отново „отвъд синия праг“. Не било възможно — рече в отговор, — още утре (неделя) заминавал за еди-колко си дни, нека да съм му кажел веднага за какво се отнася. Нямах възможност за избор. И просто бях принуден да вляза в тон с неговата пословична деловитост: предадох му молбата ни — моята и на група „Космос“ — само в толкова време, колкото на вас ще ви е необходимо да намерите картата на крайбрежието в началото на тази книга. Изслуша ме, зададе не повече от три въпроса за уточняване и отряза:

— Имаш думата ми. Ще изследваме южното крайбрежие. На първи август съм при вас в Мичурин. — И завърши с малко конкретни инструкции, как в негово отсъствие да представим заявката му в Експертния съвет.

Отдавна се каня да го питам и все забравям: в онази съботна сутрин подозирал ли е той, че със своето „имаш думата ми“ е поставил началото на една научна и приятелска връзка, на която е било предопределено да трае години?

Но така или иначе и последното препятствие беше отстранено. И вече мога да разгъна отново архивите си, за да ви предам поредния си автоплагиат — разказа ми за експедицията „Космос 81“…