Цончо Родев
Отвъд синия праг (7) (Експедиция „Космос“)

Автоплагиат II:
Експедиция „Космос 79“

— Обери шпринга^[1]! — чу се отгоре заповедта на Никола Урумбеглиев, капитана на „Херсон“.

Боцманът^[2] Гошо (Георги Кираджиев) скочи на кея и освободи въжето от пушката^[3]. Трябва да е последвала и друга команда, защото механикът Йовчо Паунов даде „заден“ и „Херсон“ плавно се отлепи от пристанищната стена.

Стоях до фалшборда, гледах как пристанището на Варна и вълноломът остават все по-далеч и по-далеч зад кърмата на кораба ни и с учудване усещах как тялото ми бързо-бързо се освобождава и от умората, и от напрежението, и от мъчителната невралгия, която в последните дни бе сковала челюстта ми. И точно в този момент до мен се разнесе гласът на Владо, леководолазният ръководител на експедицията:

— Какво си се замислил толкова?

Приготвих уста да му отговоря, но ме превари шумно „ура“, откъснало се изведнъж от много гърла. Двамата с Владо се огледахме. На кърмата в нестройна редица, но облечени в бели фланелки с леководолазен знак и надпис „Експедиция «Космос»“ стояха леководолазите от нашата група, гледаха някъде нагоре и с радостното си „ура“ заглушаваха шума на двигателя. Проследихме погледите им. И видяхме: на горната палуба помощник-механикът Христо Щирионов бе окачил на фалините^[4] родния трибагреник и синьото знаме на експедицията, а между тях вятърът поклащаше една черна конска опашка.

— Ура!… Ура-а-а!… — присъединихме се и ние.

А когато вълнението ни позатихна, Владо напомни въпроса си:

— Щеше да ми кажеш над какво умуваше…

— Припомних си един хубав анекдот — с пресилен смях казах в отговор. — Май бе за Тур Хейердал. Когато го запитали дали е било трудно да прекоси със сал Тихия океан, той отговорил нещо такова: „Най-трудното беше подготовката…“

Владо отметна косите, които вятърът упорствуваше да тика в очите му, и помръдна мустак — така го помръдва винаги, когато отвътре го гложди съмнение.

— Почакай да повториш тези думи, когато и ние преплуваме нашия океан — рече той тихо. — Нали не вярваш, че нос Свети Атанас ще увенчае усилията ни?

Тръгване с попътен вятър

Истината е, че аз действително чувствувах несигурност. Когато преди месец с Мишо Лазаров, научния ръководител на експедицията, обмисляхме плана й, той изразяваше непоколебима увереност, че нос Св. Атанас ще е плодоносно място за археологическа работа, докато аз искрено се съмнявах — навремето сестра ми бе участъкова лекарка в Обзор и с нея, тогава добра спортистка, плувахме и се гмуркахме навсякъде между нос Св. Атанас на север и залива на Иракли на юг и никъде не бяхме попадали на следи от археологически паметници. Моето съмнение се споделяше и от наши общи приятели-археолози — нито литературата, нито историческите извори, нито случайните съобщения предлагаха нещо, което да подхрани надежди за успешна археологическа работа. Но Мишо не само продължаваше да се доверява на своя усет, но още в първия ден ни насочи нататък.

И ето — след два часа и половина път „Херсон“ спусна котва в южната, защитената от вятъра страна на носа. Огледахме се. Нос Свети Атанас се вдава не много навътре в морето, скали, сипеи и горички пълзят нагоре към село Бяла, а долу, все от южната страна, работливи ръце са проснали два даляна^[5] и малко по-нататък — неголям мостик^[6]. Тук ни предстоеше да работим и при малко късмет…

Поех дежурството по спускане и натоварих Ваня да бъде хронометрист, а Боян — дежурен техник.

Едва започнахме подготовката за първия работен ден под водата, когато Ваньо^[7] приближи до мене и рече намусено:

— Не си прав! Ако ще бъде както преди десет години, трябва аз да се заема с апаратите…

Разбрах го — у Ваньо, както впрочем и у всички нас, останалите, споменът за предишната ни експедиция в Каварна беше жив и свеж. Без никакви сътресения направих съответна промяна. Ваньо пое дежурството на техник, а брат му Боян зае неговото място в първата група за спущане заедно с Владо и Васко. Неизбежната суетня по екипирането, проверка и подписи в дневника и с едно искрено: „На добър час!“, изпратихме тримата леководолази под водата. Малко след тях пуснах и втора група, водена от Петьофа — както знаете вече, това е прякорът на един изумително опитен варненски леководолаз-професионалист и неуморен търсач на археологически ценности, комуто музеите дължат множество от най-ценните си експонати.

Стояхме един до друг с Мишо Лазаров, мълчахме и с лошо сподавено вълнение наблюдавахме двете лодки с осигурителите, които следваха зигзагите на леководолазите по въздушните им мехури — споровете, надеждите, съмненията, всичко щеше да получи отговор в следващите часове.

Но не, не се стигна до часове. Изминали бяха само десетина минути, когато Вили се провикна от едната лодка:

— Маркер!

Видяхме и ние — на около един кабелт^[8] от кораба се бе появил жълт пенопластов маркер и кротко се полюшваше върху вълничките. Само четвърт час по-късно от дълбините на залива изскочи и втори маркер, след който на повърхността се показа и Петьофа: бил попаднал на два древни щока, извика той отдалече; жълтият маркер бил при каменен шок, а белия Петьофа вързал на един оловен щок от дъговидните. Спогледахме се с Мишо. Колкото и да е странно, сега аз ликувах, а недоверие „красеше“ неговото лице.

— Слез да провериш — каза ми, като клатеше глава. — Петьофа има вещина за трима, но… два щока от най-ранните ми се виждат много като за половин час проучване…

Двадесетина минути по-късно аз вече се спущах към дъното, като следвах кордата на жълтия маркер. Водата не беше от най-прозрачните, та за известно време всичко се загуби пред очите ми — не виждах нито повърхността, нито дъното. За малко спрях така неподвижен и оставих ума и сърцето, цялото ми същество да се радва. Повярвайте ми, това е наистина фантастично усещане — все едно, че плуваш и летиш едновременно! После отнякъде се появи тъпоглав кефал, трябва да имаше поне кило и половина, погледа ме пренебрежително, обърна ми гръб, пардон, опашка и с лениви движения се отдалечи към дълбините. Засмях се в мундщука на апарата си и го последвах. И само след няколко маха на перките очите ми вече поглъщаха дивната, невероятната гледка на морското дъно. Ако бе друго време, бих останал така да се радвам на удивителната красота; сега обаче се хлъзнах над една скала, гъсто покрита с миди, и от другата й страна, в цепката до съседната скала, видях на дъното добре одялан правоъгълен камък с дължина около три педи и половина (по-късно го измерих — беше 68 см). Слязох до него и като внимавах да не вдигам мътилка от дъното, го огледах. Не, Петьофа не беше сбъркал — на пясъка лежеше не какъв да е камък, а каменен щок, върху който въпреки изминалите 2700–3000 години ясно личаха следите от привързването му към вретеното на антична котва.

Преплувах до другия маркер. Там изобщо не би могло да се сгреши — на дъното беше оловен щок от вид, вече достатъчно добре познат у нас. Експедицията „Космос“ наистина бе потеглила с попътен вятър!

— Ще ги вадим! — реши Мишо, когато изслуша краткия ми доклад. — Залогът е прекалено голям, за да рискуваме. Ще ги извадим, но ще оставим маркерите по местата им, за да направим по тях засечките на находките.

Без губене на време съставих следващата група: Стоян, единият от двамата ни фотографи, трябваше да заснеме щоковете на дъното, а Янко и Юлия — да ги вържат за изваждане и да закотвят маркерите на местата им. Самото изваждане поверих на Петьофа — той бе заслужил тази чест и това удоволствие.

Успехът продължава да ни съпровожда

На следната сутрин отново бяхме в плиткия залив южно от нос Свети Атанас. Последваха познатите „церемонии“ по подготовката и групите на разузнавачите изчезнаха под водата. Двамата с Мишо следяхме въздушните мехури от височината на горната палуба, точно под плющящите две знамена и конската опашка, и тайничко се измъчвахме от еднакви мисли. Ще се повтори ли вчерашният успех? Дали находките на Петьофа не са били повече или по-малко епизодични и случайни? Рядък шанс ли са били двата щока, или закономерност на научно правилно търсене?

Не мина много време и неизречените ни въпроси започнаха да получават своите отговори през устата на осигурителите от двете лодки:

— Петьофа е маркирал още един оловен щок!

— Лъчо и Стоян докладват за каменно гюлле и покривна керамика!…

— Ваньо и Вили са попаднали на фрагменти от амфори. Според тях — родоски от втори век преди нашата ера!…

— Нов маркер на Петьофа! Окаменяла желязна котва от византийски тип!…

Все неща, които на обикновения човек не ще направят кой знае какво впечатление, но за археолозите са цяло богатство.

Мишо извърна към мене лице. Очите му грееха щастливо, когато ми каза:

— Можеш да съобщиш на другарите от „Космос“ — нека запазят първата страница на списанието. Защото експедицията вече не само оправда средствата, вложени в нея, но обещава да се превърне в археологическа сензация на годината!…

А беше едва вторият ден…

Черен ли е Черният нос?

Ако си спомняте, стана дума, че средната част на нашето крайбрежие е най-малко проучена в подводноархеологическо отношение. Колкото и странно да звучи, това е напълно вярно: не една експедиция е работила на север от Балчик (включително и „Космос 69“), още повече — на юг от Несебър, докато тук, в средата, почти никой не е отделил сили и средства за археологически изследвания на обширния район. Изключения са частичните проучвания около нос Галата и няколко повече или по-малко случайни изследвания около Черния нос. А именно край този с мрачна като името си слава нос не един кораб е намирал трагичната си гибел. Известно е, че там лежат останките на „Шумний“, един от героичните ни миноносци, на забулената в иманярски легенди руска яхта „Колхида“ и на още няколко съвременни кораба. А преди петнадесетина години неколцина варненски приятели и „подводни колеги“ — Антон Беджев, Юрий Дулски, Траян Траянов, покойният Анти Варро и др. — бяха попаднали на еднородни амфори от непознат в Еуксейнос Понтос вид, които предизвикаха истинско изумление сред археолозите и историците.

Еднородни амфори — не говори ли това за кораб, потънал тук преди хиляди години? И ако това е така, десетината извадени амфори изчерпват ли неговия товар? С тези и други подобни въпроси един ден — беше 13 август — се отправихме към Черния нос и помолихме капитан Урумбеглиев да закотви „Херсон“ от южната страна на носа.

И веднага да кажа: ако на Св. Атанас археологическото ни щастие бе свързано главно с името на Петьофа, успехът при Черния нос носеше името на другия от варненските ни приятели — Недко Шиваров. Като си припомняше смътно някакви ориентири, Недко поведе на „далечно плаване“ под водата една тройка леководолази: толкова далечно, че навремени успявахме да следим осигуряващата ги лодка само с помощта на бинокъл. А когато се върнаха след около два часа, на лицата им бяха отпечатани едновременно преумора и удовлетворение — сигурен белег, че бяха изпълнили задачата си.

— Да пукне онзи, който разправя, че 13 е лошо число! — смееше се щастливо Недко. — Ето днес е 13-и, пък на нас ни провървя съвсем като на „свети трети“, когато раздават заплатите…

По-късно те — Недко, Янко и Владо — нарисуваха една проста карта върху лист от прословутия ми тефтер и на него отбелязаха своите открития: скалистия подводен риф, станал причина за не една морска катастрофа; разкъсаните останки на славния „Шумний“; а по-нататък, на 150–170 м „на мористо“ бяха намерили и амфорното находище.

До края на работния ден и през целия следващ посветихме всички свои усилия на откритията. Очертахме с маркери дължината на рифа — коварна подводна скала, тясна и дълга, проточена на неколкостотин метра, на някои места той е само метър и половина под повърхността на водата. После маркирахме и мястото на струпаните амфори. Тогава дойде ред на нашите геодезисти, които слязоха на брега с теодолитите си и от няколко сигурни точки засякоха и нанесоха върху картата на акваторията^[9] цялата обстановка под водата.

— И тъй черен ли е Черният нос? — говореше ни Мишо Лазаров в каюткомпанията, докато се връщахме назад към Варна. — Вчера и днес се запознахме с една аномалия, с която неведнъж съм се сблъсквал по време на работа: носът е бил черен за мореплавателите, но е бял и дори златен за нас, изследователите. Впрочем, ако помислите, не е ли същото и с Помпей?

— Ако искаме да сменим името му на Златния нос — обади се Васко, — да запретваме ръкави и да…

— А, това не! — решително поклати глава Лазаров. — С нашите дълги преходи няма да свършим нищо. За да се разработи този обект lege artis, групата трябва да се установи на лагер на брега, да има на разположение няколко моторни лодки, приспособления за разставяне на планквадратна мрежа, съоръжения за проникване в грунда^[10] и не на последно място — повече късмет с времето… — После се усмихна многозначително: — Кой знае, може би това ще ни бъде задачата в някоя от следващите години…

Едно почти неочаквано откритие

Времето не беше особено благоприятно за леководолазен труд. В двадесетте дни на експедицията имахме тринадесет работни. В някои дни „Херсон“ изобщо не напусна варненското пристанище, друг път сме стигали докъм устието на Камчия и по принуда сме се връщали, а веднъж — на 7 август — отидохме на Св. Атанас и аз, старши на първата група леководолази, прекратих спущанията само след 15 минути подводна работа… за голямо неудоволствие на Ваня, с която този ден бяхме „на корде“ — в дълбините имаше не повече от двадесетина сантиметра видимост, работата положително нямаше да ни спори, но съществуваха и реални рискове за сигурността на хората.

Не само духането на поряза (североизточния вятър) или мелтема (бурния източен) ставаше причина да нарушаваме програмата си. Често възникваха и други причини, съвсем неочаквани. Веднъж не можахме да излезем в морето навреме и трябваше да се откажем от заплануваното отиване до Св. Атанас, понеже щяхме да прекараме почти целия работен ден в път. По идея на Недко — пак Недко! — избрахме един малък нос със също така малък залив северно от устието на Камчия — обект, който не фигурираше в „генералния план“ на експедицията — нос Иленджик. Застанахме на котва и цялата група леководолази се спусна да разузнава на шнорхел (ще рече — без дихателни апарати). Подредихме се в широка верига и за час и половина плуване и гмуркане пребродихме залива. Не бе напразно: точно срещу плажа на нудистите Лъчо и Ваня попаднаха на фрагменти от амфори (подиграваха ги, че щели да намерят къде-къде повече, ако това съседство на сушата не ги смущавало и разсейвало), а в самото дъно на залива Васко и Юлия бяха пуснали маркер при покривна керамика (керемиди), каквато е била широко разпространена около Еуксейнос Понтос във II в. пр.н.е.

Откритието налагаше по-сериозно проучване. След кратка почивка пратихме няколко групи леководолази към местата, за които вече имахме сведения за находки. С успех се увенчаха усилията на Владо и Вили, на Боян и Васко. Но щастието се усмихна най-много на двойката Недко — Асен с фотограф Чавдар. Усетът на Недко му подсказа да се отправят точно пред носа Иленджик. И освен керамика откриха една окаменяла желязна котва от сравнително по-редкия тип на фиг. 11-Б — доказателство за морска злополука, станала в късната античност или ранното средновековие.

Ето как непредвиденото закъснение се превърна във важно за миналото на брега откритите.

Урок по морска солидарност

Всеки втори неделен ден на август във Варна се чествува Празникът на морето. Този път той стана причина да получим и един съвсем особен урок по морска солидарност.

Два дни преди празника, когато привечер се прибирахме от поредния си курс до Св. Атанас, още с влизането зад вълнолома забелязахме необикновена промяна — хидробусите и кометите не бяха на обичайните си места, а вместо тях, красиви и величествени, стояха два големи военни кораба със съветски бойни знамена. Всички се изсипахме на горната палуба да ги гледаме, а в същото време капитанът ни, като видя, че нашето постоянно „пето място от вътрешната страна“ е свободно, насочи „Херсон“ нататък и плавно го залепи до кея. Така застанахме — съветският крайцер „Очаков“ от външната страна на „пето място“, а ние, хилава и невзрачна черупка в сравнение с него, от вътрешната, само на тридесетина метра разстояние един от друг. А по средата — строен батальон съветски моряци, развети знамена, военна музика, барабанен бой, десетки и десетки висши офицери…

Изумлението от нашето появяване „ни в клин, ни в ръкав“ беше, изглежда, еднакво и за двете страни, защото на нас не ни дойде на ум дори да облечем фланелките на експедицията и да се построим в редица, а в същото време там, при официалните лица, никой не се сети да заповяда просто да ни изхвърлят от другата страна на вълнолома заедно със старото ни корито, и с апаратите ни, подредени на кърмата.

Нататък нещата се завъртяха толкова бързо, че пак нито ние, нито те успяхме да поправим грешката си. Сякаш очаквали именно нашето пристигане, музиката засвири „за среща“, моряците взеха автоматите „за почест“, бойното знаме бе пренесено с тържествена стъпка пред строения батальон. Веднага след това от крайцера слязоха група офицери и застанаха в една редица до стълбичката с ръце до фуражките. И само минута по-късно горе се появи един адмирал с много звезди на пагоните, който с пъргавина, издаваща опитния моряк, изтича надолу по стъпалата. Едва на следния ден научихме, че това е бил лично адмирал Николай Ховрин, командуващ Червенознаменния черноморски флот на СССР.

Адмиралът поздрави официалните лица и се ръкува с тях, а после — невероятно красив и благороден жест! — погледна към нас, пъстрата групичка на „Херсон“, вдигна ръка до козирката, усмихна ни се и кимна благосклонно. Това трая само секунда или две, но всички бяхме така зашеметени от постъпката на големия командир, че не видяхме нищо останало — нито церемониите, нито парада на моряците.

Няколко дни по-късно двамата с Владо разказахме тази случка на капитан I ранг Гуцанов. За разлика от нас той я прие като нещо съвсем естествено:

— Познаваше ли се — попита ни, — че вие сте не тълпа летовници, а леководолази, които се завръщат след работен ден?

— Разбира се — отговорихме. — От високия борд на „Очаков“ положително са се виждали и апаратите ни, и неопреновите ни костюми, перките, маските и ножовете, че и уморените ни муцуни.

— Тогава какво се чудите! — вдигна рамене кап. Гуцанов. — Адмирал Ховрин наистина не е могъл да знае, че на кораба е подводна археологическа експедиция, но е разбрал, че сте морски труженици. И е поздравил именно тружениците и полезното им дело.

— Но ние сме обикновени любители-леководолази, а той…

— Пред морето всички сме равни — прекъсна ни офицерът. — И това сигурно малцина знаят по-добре от адмирал Ховрин. А щом сме равни, то и уважението, и морската солидарност помежду ни ще е винаги налице… независимо кой на кое стъпало е в йерархията…

„Денят хикс“ и „Денят суперхикс“

Така нарекохме два от последните дни на експедицията, в които всичките ни усилия и упоритостта ни бяха богато възнаградени.

В „Деня хикс“ се случи такава бистра вода, каквато рядко се вижда по северната част на нашето крайбрежие. Тя беше истински шанс за нас и ние не пропуснахме да го използуваме: в непрекъсната въртележка леководолазите протралваха и „теглеха тегели“ по дъното при нос Св. Атанас — само в този ден имахме 777 минути под водата, рекорд на експедицията! — като напрежението и умората ни бяха увенчани от толкова много находки, цели купища керамика, че нашите геодезисти едва смогваха да направят засечките.

Този ден на „Херсон“ имаше непрекъснато оживление и празнично настроение. Дори петимата от екипажа се заразиха от общото вълнение и заедно с нас така се увлякоха в изваждането и сортирането на археологическото богатство, че — все заедно с нас — забравиха да обядват. И само двама бяха с оклюмани носове. Ваньо и аз. Защото в „Деня хикс“ поради злощастен фарингит Янко ни бе забранил да се спущаме…

Все пак този ден на прещедър „урожай“ бе затъмнен 48 часа по-късно от „Деня суперхикс“. В него, някъде към края на експедицията, макар и при малко по-лоша видимост, около даляна открихме и извадихме такъв брой предмети, че сандъците на Мишо Лазаров се оказаха недостатъчни да ги приберат, а той не на шега се плашеше, че ще се окаже недостатъчен и специалният му каталог за описване на археологическите находки. Амфори от различен произход и епоха, покривна керамика, котви, каменни гюллета, какво ли не ни донесе този щастлив ден! Площадката на кърмата и цялата горна палуба бяха буквално закрити от находките ни и Мишо Лазаров само се мяташе от купчина на купчина, загрижен да не пострада някой фрагмент, да не се объркат редът и маркировката на извадените предмети.

А когато тръгнахме назад към града, той ми прошепна възбудено:

— За мен експедицията завърши, и то с невероятен успех…

„Пепел ти на езика!“ — казах си аз, като мислех за оставащите три-четири дни.

Трябва обаче да съм закъснял с познатото заклинание, понеже в последните дни ние наистина се трудихме до пълно изчерпване на силите, но изследователското щастие вече ни бе изоставило (представете си — дори и Петьофа!), пък и морето от ден на ден все повече се влошаваше, за да направи предпоследния ден направо мъчителен с вълнението си (за щастие никой от нас не се посрами като морски човек!), а в последния изобщо не излязохме на работа.

Не ни беше приятно, но не се оплаквахме — онова, което вече бе в сандъците и кашоните на Мишо и бе отразено върху картите, ни даваше достатъчно основание да не бъдем с накърнено самочувствие!

В часа за равносметка, или загадката Свети Атанас

За нас равносметката няма да бъде трудна — в края на краищата тя ще се сведе до нашите 6324 минути под водата (повече от 105 часа!), безаварийната работа, добрата леководолазна организация и не на последно място — духа на другарство, сърдечност, всеотдайност, трудолюбие и веселие, които владееха в групата ни. Къде-къде по-трудно ще я направи Мишо Лазаров. За да стигне до археологическата равносметка, той трябва да обработи купищата керамика, дебелите дневници и големите „като чаршаф“ работни карти. Все пак, без да се бъркам в работата му, тук бих искал да прогнозирам поне безспорното от бъдещия му доклад.

Преди всичко експедицията изпълни основната си задача — тя извърши разузнавателни изследвания във всички по-важни пунктове на района от нос Галата до с. Бяла. Резултатите от тях — попълване на белите петна върху археологическата карта — са повече от задоволителни.

Важни пунктове ще бъдат уточняването на амфорното находище при Черния нос и неподозирания обект при нос Иленджик.

Но вън от всяко съмнение е, че той ще постави най-голяма тежест върху откритията ни при Свети Атанас и лично аз, както и всички останали от експедицията „Космос“, чакаме с жив интерес до какви изводи ще стигне опитният археолог. Защото в моите очи Свети Атанас се оказа една истинска загадка.

Да започнем с това, че никъде не е казана ни дума за този нос като за по-голямо или по-малко селище през античността или средновековието. А при случайни разкопки по високия бряг са намерени основи на градеж. Чии са били тези основи? На случайна сграда, на емпория (тържище) или на полис (град-държава)? И ако е емпория или полис, защо Св. Атанас не е отбелязан в сведенията на древните географи? От какъв произход би трябвало да е това селище? Тракийски? Гръцки? Римски като крепостта при Шкорпиловци? Византийски? Български?

Загадката се задълбочава и от откритите материали. Каменният щок свидетелствува за мореплаване по тези места и за вероятно пристанище отпреди гръцката колонизация — най-общо казано, от X до VII в. пр.н.е. Дъговидните оловни щокове са от следващата епоха — приблизително от VI до I в. пр.н.е. Сред керамиката има хиоски амфори от V в. пр.н.е. и други гръцки (напр. родоски) от по-късно време. Римски почти липсват, но затова пък византийските са най-многобройни. После предметите от средновековието отново намаляват. И ако към всичко това добавим и съвсем съвременните материали по дъното — котви, утежнители за далянни мрежи, тел и пр., — излиза, че нос Свети Атанас е пристанище, което, макар и с периоди на възход и упадък, е било важен център на мореплаването през кръгло три хилядолетия. Как е могло такъв пункт, просъществувал и играл съществена роля тридесет века, да не е отразен в нито един документ от миналите епохи?

И какво е обслужвало това пристанище? Дали не е било връзката с морето на близкия Обзор (гръцкия Навлох, римския Темплум Йовис, българския Козяк), който е съвсем на открито и не е могъл да има собствено пристанище? Или е било тържище на населението от вътрешността? И защо местното население е избрало това едва-едва защитено от ветровете и вълнението заливче, а не сигурността на близкия Одесос (Варна)?