Цончо Родев
Отвъд синия праг (11) (Експедиция „Космос“)

1. Троя загуби войната… край Китен

Инстинктът ми, трениран повече от две десетилетия, ме накара да трепна — бях я загубил из очи. Така, както бях с главата надолу, застинах неподвижно, спотаих дъх. И тогава дочух характерния шум на автомата й — бързи шипящ при вдишване, по-гърлен и разлат при издишване. Полека се извърнах. И я видях: озовала се зад гърба ми, Юлия плавно се спущаше към дъното. Кой беше този, който ми беше подшушнал, че Юлия се чувствувала неспокойна и смутена при това първо (за тази година) спущане под водата?

Хлъзнах се подир нея, пътьом подплашихме с плавниците си ято сребристозелени рибки и след няколко секунди бяхме на дъното. Тя ме попита с ръце. Бяхме се уговорили да обследваме скалите по южния ръб на залива Арапя, но аз храбро я излъгах, като й посочих не към брега, а на изток — ако все пак е имала някакви смущения, нека неусетното спущане към по-големите дълбочини да й помогне да ги преодолее.

Изминаха няколко минути, здрачевината около нас постепенно се сгъстяваше. Продължавах да плувам зад Юлия и тайничко се усмихвах на старанието, с което тя оглеждаше пустото пясъчно дъно, където единствените „находки“ бяха хукналите в бяг рачета-пустинници. После в един миг се случи нещо странно — вечно опияняващата ме картина на подводния свят и тези познати широки махове на плавниците пред мене сякаш ме хипнотизираха и дванадесетте месеца на изминалата година като че се изличиха от живота ми. Не съм ли в последния ден на кампанията за 1980 година? Та нали тогава Юлия пак плуваше така пред очите ми, а някъде още по-напред ни водеше Вили? Разтърсих глава и успях да прогоня илюзията си: не, годината със своите дълги 365 дни бе изтекла и днес не беше последният снимачен ден на филма „Археолози в морските дълбини“, а течаха първите часове на подводната археологическа експедиция „Космос 81“ на Групата за подводни изследвания „Космос“ при Научния експедиционен клуб ЮНЕСКО…

Когато изплувахме, Ваньо М. ни се скара от осигурителната лодка точно тъй, както би го направил и година по-рано:

— Хайде бе! Няма да ви съпровождам до Кавказ…

Усмихнах се и не казах нищо. А за своите мними страхове Юлия може би ще научи за пръв път едва когато чете този репортаж.

Да напишеш страница в „Космос“

Ако думата е за списание „Космос“, написването на тази страница не е чак толкова трудна работа — е, друг е въпросът, дали и как ще я отпечатат, разбира се. Но ако се говори за страница в летописа на Групата за подводни изследвания „Космос“…

Когато с Юлия и Ваньо М. стъпихме на „Херсон“ и капитанът Гошо (Георги Кираджиев) даде знак за вдигане на котвата, всъщност бе станало точно това — срещу датата 3 август 1981 бе записана една страница в летописа на ГПИ „Космос“; една страница, но подготвяна цяла година. И да си призная, имах приповдигнатото самочувствие, че тази страница е от добрите — нали уж излязохме само „да прогоним“ апаратите си и да се балансираме, пък то се превърна в напълно редовен работен ден с реализирани 710 минути престой под водата. Не бях обаче още свалил неопреновия костюм, когато Божидар охлади ентусиазма ми:

— Ялова работа — рече, като посочи с поглед няколкото керамични фрагмента до фалшборда — целия ни „улов“ за деня. — Да отидем утре към Китен, а? Ей така, поне за повишаване духа на хората?

— Не съм против идеята — отговорих, като се стремях да скрия разочарованието си. — Ще говоря с Велизар и утре, да е живот и здраве, сме край Урдовиза.

Както разбирате, Велизар изпълни обещанието си и беше с нас на експедицията като неин научен ръководител. Моля обаче простичкото мое говорене по име да не ви подвежда — аз, надявам се, имам право на него въз основа на четвъртвековното ни приятелство. Но иначе знайте, че професор Велизар Велков е заместник-директор на Археологическия институт с музей при БАН и още толкова много други неща, че една страница от книгата не би стигнала да изредя всичките „председател на…“, „автор на…“, „член на…“ и пр. Искам да спомена още една подробност, която, изглежда, малцина знаят. Когато в края на експедицията прекалено много се зашумя за нейните постижения, някои шеговито подхвърляха на Велизар, че било несправедливо да е „извадил“ толкова късмет в работата си, понеже бил прощъпалник в подводната археология. Незлобивата им забележка не беше права: в онези години, когато прощъпалник беше самата българска подводна археология, Велизар биваше неведнъж заплашван с уволнение, защото, видите ли, „бил се увлякъл по акъла на ентусиастите-спортисти и не виждал, че това са шашкънии и иманярство“.

Велизар прие идеята за Китен и аз „завъртях машинката“. Този израз без претенции за художествени достойнства вероятно не значи бог знае какво за вас, но зад него има всъщност няколко часа на напрегната деятелност, както вече съм ви я описвал — в тях трябва всичко да се премисли и подготви за ползотворна и безопасна работа, на случайността да се остави само археологическото щастие. Този труд — без да говорим за другия, целогодишния — е предпоставка за написването на страница в „Космос“. А когато на следния ден си доволен от тази страница, лесно може да си представи човек как ще се чувствуваш, ако Божидар ти каже: „Ялова работа…“

От спомените към надеждите — разговор с проф. Велков

В края на този втори работен ден, за подготовката на който разказах, с проф. Велков изобщо не можеше да се говори — тогава (по собствения му израз) „умът му бил станал еднопосочен“. За щастие разговорът се състоя сутринта, докато „Херсон“ още ни носеше към Китен.

Авторът като представител на списание „Космос“: — Професор Велков, какво Ви накара да се насочите към подводната археология?

Проф. Велков: — Налага ми се да Ви поправя: не се насочвам, а се връщам към нея. И се надявам, че както и в библейската легенда подводната археология също ще се покаже благосклонна към завърналия се при нея блуден син въпреки почти двадесетгодишното му отсъствие.

— А защо избрахте именно тази част от нашето крайбрежие?

— Донякъде подтикнат от обстоятелствата, но и поради съвсем определен интерес. Разгледайте археологическата карта на Черноморието. Колкото и да е странно, тази, най-южната му част е всъщност недостатъчно проучена. Ако изключим района на Созопол, по-сериозно е изследвана само акваторията в залива южно от Маслен нос — експедиция още от пионерските години на подводната археология (1960 г.), проведена от моя и на групата „Космос“ покоен приятел проф. Иван Гълъбов. Останалите привлекателни обекти тук са бивали разработвани или дори само посещавани случайно или епизодично. А районът обещава много.

— От какво съдите?

— От историческите сведения и от самия характер на крайбрежието. Ето — освен Созопол тук са били също селищата Агатопол при днешния Ахтопол, Урдовиза на едноименния нос пред с. Китен и т.н. А бреговата линия е такава, че без особена прозорливост следва да се очаква древните мореплаватели често да са използували многобройните заливчета за укритие от бурите или за търговски обмен с местното население. А за археолога това предвещава успех или поне дава надежди.

— От думите Ви проличава, че очаквате сериозен труд и сериозни резултати. В такъв случай защо се ориентирахте към екип от аматьори, а не към професионалисти?

— Когато се говори за подводноархеологическа работа, какво значи аматьори и какво — професионалисти? Професионалните леководолази вероятно са технически много по-подготвени за подводна работа от членовете на групата „Космос“, но пък им отстъпват по археологически познания. Съдете сами: още през 1968 година — повтарям: 1968-а! — аз и мои колеги историци и археолози изнесохме пред тези млади хора един сериозен курс по подводна археология, после са имали случай да работят и с такива ръководители като проф. Иван Гълъбов, ст.н.с. Михаил Лазаров, ст.н.с. Горанка Тончева и пр. Е, как ще ги сравните по специализирани знания и изработен „археологически усет“ с водолазите от професионалните групи? Ще добавя и друго. Тези ентусиасти в археологията имат зад гърба си не един и не два сезона археологическа работа на морското дъно, но и висока квалификация в гражданските си специалности — предимно инженерно-технически, — което съвсем не е без значение при многообразната сложност на подводния археологически труд.

— В момента пътуваме към село Китен. Какво очаквате там?

— Както Ви споменах, залесеният нос вляво от плажа е мястото на античното, а вероятно и средновековно селище Урдовиза. Крепостният ров на Урдовиза се вижда ясно, дори и от очите на непрофесионалиста. И следва да се очаква, че някъде там, в защитената от ветровете акватория южно от носа, ще да е било пристанището на селището. Пък дъното на едно пристанище винаги е примамлив обект за подводния археолог, защото в пристанищата погиват кораби, изхвърлят се или падат товари. И нататък ги пази Нептун — те остават извън пожарищата и руините на войните, настрана от алчните ръце на нашествениците. Специално за този район има и съвсем конкретни сведения за находки по морското дъно — открити са и е съобщено за тях още от Иван Гълъбов и пионерите на подводната археология през 1960 година.

Един професор във въздуха или „култура Янко едно“

С Божидар изпаднахме в противоречие: той настояваше да застанем на котва по към „ачика“ (да обясня значението: по към открито море), аз бях за приближаване по-близо до сушата, някъде около рибарския далян. Отстъпих аз — той имаше по-пресни впечатления, обикалял е тези места само преди 4–5 години, докато моите спомени бяха отпреди повече от четири петилетки. Дадохме знак на Гошо, Панчо освободи брашпила и котвата прободе водната повърхност. Мислехме, че започва ден като всички други. Никой не подозираше вълненията, които щяха да царят на борда, когато следобед дойдеше ред да вдигаме котвата…

Като първа двойка се спуснахме двамата с Божидар — само ние сме работили тук, полагаше ни се да извършим първото разузнаване. Лутахме са на двадесет и няколко метра дълбочина, кръстосвахме във всичките посоки, надничахме под сиво-кафявите камъни по дъното, дълбахме с ръце в лепкавата тиня — нищо! Едничката ни находка бе облепен с молюски спининг, кой знае кога изпуснат от незнаен злополучен въдичар… Стана ясно: следващата група трябва да се отправи по-близо до брега, някъде пред и около „торбата“ на даляна.

Повъртях се на кърмата, докато втората група изчезна в дълбините, после се погрижих по някои текущи задачи и едва тогава отидох в предния кубрик да се преоблека. Признавам си — заедно с преобличането имах и тайното намерение да поотпочина на някоя от койките. До почивка обаче тъй и не стигнах. Недко надникна в кубрика и ми извика с глас, зад който прозираше нещо необикновено:

— Слушай, ако не си виждал един професор да се носи из въздуха, точно сега е моментът. На горната палуба…

Почти изтичах нататък и веднага налетях на Велизар. На лицето му бе разцъфтяла усмивка, широка колкото Китенския залив. И действително не стъпваше, а сякаш се носеше в състояние на безтегловност на една педя над кораба, пък в ръцете му бе най-изумителната находка, която съм виждал в дългия си „трудов стаж“ на подводен археолог.

— Ела… ела… да видиш… това… няма… и никога… не е бивало… — повика ме той, като говореше на пресекулки и — за пръв път, откакто го познавам! — толкова несвързано, че смисълът на думите му се губеше някъде между недоизреченото. После се обърна към останалите и каза дословно: — Момчета, да знаете — това плати нашата… че и още десет експедиции като нашата!…

Много ме е страх, драги читателю, на това място да не си помислил за прословутия кюп с монети или за златните кюлчета, които смущават сънищата на иманярите. Нека да сме наясно: за археологията златото много често има само стойността на метала си, докато понякога парче камък или част от глинена съдина е с далеч по-голяма цена, защото носи информация с несравнимо по-голямо значение за науката. Точно това ставаше и в момента — в почти любовната прегръдка на Велизар Велков бе едно наглед нищо и никакво гърне, грубовато, някак си недоправено, с липсващо малко парченце около шийката (чудо на чудесата: по-късно се оказа, че отчупеното парче се намира в гърнето!). Да, само това би видяло неподготвеното око. Но ако все пак „един професор се носеше във въздуха“, то бе, защото това уж нищо и никакво гърне преди много и много векове е било направено не на грънчарско колело, а на ръка, а формата и декоративните му рогчета (в науката наречени букели) го причисляват веднага към къснобронзовата епоха и още по-точно към онова десетилетие от нея, което е десетилетието на Троянската война с всичките й там разгневени гърци, подвизи, хубавици, двубои и троянски коне. И сякаш за да потвърди наблюдението ми, Божидар се обади тихо:

— Залагам си главата, това е „култура Троя седем Бе две“… — На научен език това се изписва така: „Troia VII B²“.

Божидар можеше да бъде напълно спокоен за главата си — гърнето наистина се отнасяше към онзи културен слой на Приамовата Троя (около XIII в. пр.н.е.), който е „свидетел“ и материален документ на „Илиадата“. И може би други подобни гърнета, излезли изпод ръцете на същия майстор-грънчар, да са били в чертозите на Хекуба, Андромаха или на Хубавата Елена…

Фотографите ни се втурнаха да го снимат, заруча и една кинокамера (този ден ни гостуваше снимачният екип на студия „Време“, с който бяхме работили миналата година), а Янко, откривателят на гърнето, озовал се внезапно в центъра на толкова шумни събития, заговори с неподражаемия си хумор и с онова свое гърлено „р“, от което несвикнал човек може да хване морска болест:

— А бе да си пррризная пррравичката, аз намерррих тррри такива гърррнета, ама двете ги оставих за дррруг път, зеррр нали трррябва да си поддъррржам славата и авторрритета!…

(До края на експедицията той наистина намери още две гърнета — е, не от същата епоха, но все пак така интересни и ценни, — та затова първото остана в експедиционния жаргон с името „култура Янко едно“.)

Какво всъщност се бе случило?

Янко, Чавдар и Пламен, втората ни група разузнавачи, стигнали до коловете на даляна, там попаднали на края на един подводен риф и се отправили на югоизток покрай него. Имало тук-там парчета керамика, те си вземали бележки на целулоидни планшети за мястото и естеството на находките и продължавали — нали бяха със задача да разузнават, а не „да вадят грънци“. И все пак на едно място изменили на задачата; то било някъде към края на рифа и на сравнително голяма за този район дълбочина — Пламен е записал на планшета си „22 метра“. Вече били поотминали, когато нещо — не е ли това „нещо“ усетът, натрупан от дългия опит, за който говореше проф. Велков? — накарало Янко да се върне и да отдели повече внимание на един камък, който едва се подавал от дъното. „Камъни там колкото искаш — казваше по-късно той, — но този беше по-особен, със съвсем правилен овал“. Янко поразровил дъното. И усетът му не го измамил — камъкът се оказал дъното на добре запазеното гърне от „култура Troia VII B²“. Тримата твърде добре познават „правилата на играта“ и знаели, че сега трябвало да оставят всичко на мястото му, само да пуснат маркер и евентуално да скицират положението на находката. След кратко колебание обаче решили да изменят на установения ред — много рядко, но все пак се случва ценен предмет да бъде загубен въпреки пуснатия маркер, а този път съзнавали — нямали право да рискуват. И изнесли „култура Янко едно“ на повърхността.

… За да видят четвърт час по-късно как един професор се носи във въздуха, обгърнал нежно тумбестата талия на гърнето…

Да погадаем насаме

Несъмнено учените-археолози дълго ще се занимават с нашата „култура Янко едно“ — показателно е, че само за няколко месеца тя застана в центъра на интересите на мнозина наши и чуждестранни археолози, траколози, тясно специализирани изследователи на Троя и т.н. И когато те — след месец или след десет години — достигнат до някакво твърдо становище, тогава никой няма да даде думата и нам, на аматьорите. Нека обаче да използуваме това време и изпреварвайки учените, да погадаем насаме.

Какво всъщност оправдава изключителната научна стойност на този прастар съд, открит от Групата за подводни изследвания „Космос“ при НЕК ЮНЕСКО? С какво той предизвиква толкова вълнения?

Като форма и начин на изработка гърнето не е уникат — то е познато преди всичко от разкопките на Троя, фрагменти от този тип са намирани неведнъж и у нас, ще рече — по земите на древните траки^[1]. Според археологическата терминология то спада към тъй наречената „керамика с букели“ (рогчета). Но именно формата и принадлежността му към „букелната керамика“ подсказват за близки връзки — вероятно и кръвни — между Троя (Илион) и траките, обаче това също не е сензация: доста отдавна е изказано мнението, че Приамовите троянци са били от тракийски произход. Първият недвусмислен намек е на античния географ Страбон (I в. пр.н.е.), който изтъква (XIII, I, 21): „Изобщо у траките и троянците има много общи имена…“, и дава редица примери на сходства, които надали могат да бъдат случайни. Днес изследователите виждат, че споменатите „близки връзки“ са подсказани още от Омир; когато Зевс съзира опасността, надвиснала над любимците му троянци, той единствено само от „тлъстопочвена Тракия“ очаква да дойде помощ („Илиада“, XVII):

Зевс щом до черните кораби пусна троянци и Хектор,

там ги остави беди и тегла да понасят без отдих.

После обърна очи лъчезарни в обратна посока,

вгледан далеч към родината на коневъдци тракийци

и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още

на млекоядци, добри хипомолги, на честни абийци…

И действително помощ за обсадените идва само от Тракия („Илиада“, X), земята, богата на юначни воини, на зърно, добитък и бързи коне:

А Одисей хитроумен запита пленения Долон:

„Как си почиват сега? С конеборци троянци задружно

или отделно от тях? И това ми кажи да узная!“

Долон, потомък Евмедов, отново така му отвърна:

„Аз и това ще ти кажа съвсем откровено и вярно.

Откъм морето — карийци, пеонци със лъкове криви,

също лелеги, кавкони и богоподобни пеласги.

Близо до Тимбра нощуват ликийци и горди мизийци,

конесмирителни фриги и смели колари меонци.

Ала защо ме разпитваш за тези неща поотделно?

Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски,

новодошлите тракийци стануват последни от всички.

Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.

Сам аз му зърнах конете — грамадни и много красиви;

те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.“

А всичките тези мизийци, пеони, фриги и пр., и пр. са всъщност все племена на един, но неединен народ — народа на траките. Това пояснява Херодот (V. 3.): „Тракийският народ след индийския е най-голям. Ако той се съединеше под един господар и ако беше единодушен, той би бил… непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно… и затова са слаби. Траките носят много имена, всяко племе според страната си.“ По-късно Страбон и Плиний подробно изреждат племената (според Страбон 22 на брой) и кое от тях в кои земи обитава.

Какво излиза от всичко това? — Че всъщност в Троянската война ахейците (гърците) са воювали не заради похожденията на Елена, а за да се избавят от вклинилите се в Мала Азия и укрепили се зад стените на Илион траки, или преведено на съвременен език — да пресекат инвазията на траките към онзи юг, който гърците държали да опазят като свой.

И тогава? Какво изяснява гърнето от Урдовиза? — Положително нищо във връзка със сраженията и подвизите, те са в страниците на „Илиадата“. Но в „Илиадата“ липсва друго — как в продоволствено отношение е издържала Троя? Как са се прехранвали троянци през дългите десет години на обсадата, откъде са си набавяли продукти, метали за оръжие, изобщо суровини? Гърнето „култура Янко едно“ може би отговаря на тези въпроси. И на още един: дали Илион е паднал поради лекомисленото вкарване на дървения кон през стената, или защото се е прекъснал пътят на снабдяването.

Лесно е да се допусне, че троянци са устояли на продължителната обсада благодарение на материалната помощ на братята им траки. Като неизтощим източник на храни Тракия е била позната на целия античен свят; нека да си припомним само Ксенофонт (V в. пр.н.е.), който в своя „Анабазис“ (VII, 1) недвусмислено заявява: „Храна си вземете от тракийските села — там има много ечемик, пшеница и други храни.“ Тази помощ не е могла да се доставя с кервани по суша — ахейците благоразумно са прекъснали сухоземните пътища, отвеждащи към Мала Азия. И „нашето гърне“ подсказва: снабдяването би трябвало да се е осъществявало по море, и то може би именно от пристанището на Урдовиза — селище, чието име безспорно доказва тракийския му произход. Навярно хиляди такива гърнета са се стичали тук от цялата земя на траките, „бързоплувни кораби“ са отнасяли към Троя зърно, мед, восък, вино и пр., и пр., а сетне са се връщали празни, за да поберат в трюмовете^[2] си нови товари и пак да поемат по море към обсадения Илион.

Но ако е така, защо доставките са секнали неочаквано? Нима десетте години са уморили траките да снабдяват братята си от Троя?

Ще прескоча събитията, за да съобщя един извънредно важен факт, който ние открихме седмица по-късно: подводният риф, край който Янко намери първото от своите три гърнета, е бил граница на една значителна част — две трети или повече — от най-ранното селище Урдовиза; ако се съди по керамиката и намерените котви, потъването на селището, а с него навярно на складовете, пристанището му и т.н., трябва да е настанало именно около времето на Троянската война.

И изводът сякаш се налага от само себе си. Цяло десетилетие траките са снабдявали обсадените илионци, като изходният пункт на техните товари е бил Урдовиза; при още неизяснен катаклизъм обаче по-голямата част от Урдовиза внезапно е била погълната от морето, сгромолясвайки се на 20 м под повърхността заедно с населението, корабите, насъбраните храни. Съвземането от катастрофата и реорганизирането на снабдяването трябва да е изисквало твърде много време (да не забравяме за коя епоха говорим!), обсадената Троя е изживяла остър недоимък и породената паника и чувството за обреченост вече лесно са могли да подведат трезвите досега умове на защитниците към разните хитри капани… като прословутия „троянски кон“ например.

Приемем ли тази хипотеза, ние вече можем да я изразим в едно-единствено изречение, което читателят всъщност познава от подзаглавието.

Троя загуби войната край… Китен…