Цончо Родев
Отвъд синия праг (5) (Експедиция „Космос“)

Интермедия II
Пътят на котвата през вековете

Наистина става дума за път през векове и хилядолетия. Началото му се губи някъде в мъглявините на миналото, когато човекът за пръв път се е престрашил да се качи на случайно попаднал дънер, за да прекоси някоя водна преграда, и после е лъкатушил през столетията от еднодръвката до съвременните лайнери, ще продължи и при по-нататъшното овладяване на морските простори, развивал се е и ще се развива според знанията и техническите възможности на хората.

А. Каменни котви

Колкото и да звучи невероятно, най-древната от всички котви се използува и до днес. В рибарските лодки често може да се види един обикновен камък, вързан със здраво въже — този камък служи на рибаря като котва. Лесно е да се предположи, че подобен камък ще да е бил котвено съоръжение и на най-старите, на първите моряци. Предположението почива на солидна логика, но за съжаление не може да се докаже — когато на дъното се намират камъни със следи от протривания на въже, трудно или дори невъзможно е да се определи дали тази котва-предтеча е действително от зората на мореплаването, или е принадлежала на беден лодкар например преди стотина години.

Изминали неизвестен брой столетия или хилядолетия, когато безименен изобретател създал от камък първата котва. А изобретението се състояло в придаване с длето и чук на подходяща форма на камъка и пробиване на дупка за въжето. Най-старият подобен екземпляр не е намерен досега, но е познат от един барелеф в египетската гробница на Саху-Ре (около 3000 г. пр.н.е.). Нейният достатъчно ясен рисунък показва, че тази най-ранна котва е била от камък, с пирамидална форма и с хоризонтална дупка за въжето в горния, върховия край на пирамидата. Намерени са твърде много котви от приблизително същия тип, пирамидални или по-често кръгли и триъгълни (фиг. 1) — само в нашите музеи броят им е над тридесет, — но те са от по-късно време; по находки от Източното Средиземноморие археолозите ги отнасят към разцвета на финикийското корабоплаване, т.е. около 1900 г. пр.н.е. Към тази група следва да се причисли и „нашата“ котва от Яйлата. За кръглите котви (фиг. 1-А) твърде дълго се спореше в науката дали изобщо следва да се причислят към котвите — формата и най-често твърде малкият им размер (в Созополския музей има екземпляр само 27–28 см!) смущаваха изследователите. Този спор бе приключен, когато бе открита една ясна рисунка върху кипърска ваза от VIII в. пр.н.е., представляваща моряк, който хвърля в морето подобна котвичка от борда на малък кораб. Доколкото ми е известно, споменатият екземпляр от Созопол е трети в световната колекция; първите два са намерени в залива на Маратон и в морето край остров Сардиния. Според Хонор Фрост, навярно най-авторитетната познавачка на античните котви, тези кръгли каменни котви са били използувани преди и по време на бронзовата епоха.

Изминали столетия, докато котвата още веднъж измени формата си. Тя станала правоъгълна или елипсовидна и с два отвора, пробити симетрично (фиг. 2). Не е трудно да се досетим каква е била нуждата, предизвикала това усъвършенствуване: междувременно корабите са станали значително по-големи, трябвали са им съответно по-тежки котви (у нас са намерени екземпляри по 100-120-150 кг!), за спущането и вдигането на които само едно въже е било недостатъчно. Изглежда, че именно този тип котви са били предпочитани от финикийските моряци — подобни екземпляри са намирани главно в районите на финикийските пристанища (например Сицилия) и се датират около първата половина на II хилядолетие пр.н.е. Любопитна подробност: оказва се, че съвсем същите котви се използуват и до днес. Испанският учен Р. Сантамариа ги е открил през двадесетте години на нашия век при рибарите от Балеарските острови, които са ги употребявали за прикрепване на риболовните си мрежи (фиг. 3). Специално втората форма (фиг. 3-Б) е извънредно важна — не само защото изследователите не биха могли да се досетят за нея, но и защото с дървеното колче, прокарано в единия отвор на камъка, тази котва се превръща в някакъв преходен тип между каменните и каменно-дървените.

Б. Каменно-дървени котви

Очевидно е, че каменните котви са действували като прикрепващо устройство само със силата на своята тежест. Попаднали на неравно и скалисто дъно, те са могли да задържат лодката или кораба, но (това може да ви го потвърди всеки рибар) те са напълно непригодни за пясъчно дъно: там се свличат по неравнините или се влачат по дъното под напора на лодката или кораба. Неприятностите, породени от подобни влачения, са накарали твърде отдавна — предполага се около средата на II хилядолетие пр.н.е. — древните моряци да създадат котва, специално предназначена за пясъчно дъно. Така се е родила тъй наречената каменно-дървена котва.

Каменно-дървената котва за пясъчно дъно се е състояла от един плоско одялан камък, в който са пробити нечетен брой дупки, най-често пет (италианецът Франко Папо̀ публикува една котва, намерена в Крит, с девет!). В едната от тях е прокарано котвеното въже, а в останалите — къси и заострени от двете страни колчета. На фиг. 4 се виждат както устройството, така и начинът на действие на този тип котви: камъкът пада на дъното с плоската си страна (независимо коя от двете) и копчетата се забиват в пясъка.

Но някогашните мореплаватели, изглежда, скоро са разбрали нецелесъобразността на съществуването и употребата на отделни котви за скалисто и за пясъчно дъно. Та помислете: така те разточително пилеели място върху своите и без това неголеми плавателни съдове. Ето как необходимостта е родила третата форма — в морската археология я наричат „сложна“ или „съставна“, — приспособена и за скалисто, и за пясъчно дъно.

Няма да преувелича, ако кажа, че антични котви от този тип в нашите музеи има над сто! Те са твърде тежки плочи (един екземпляр от акваторията на Несебър е с тегло 362 кг!), по-рядко с квадратна или правоъгълна форма (споменатата несебърска котва е с крушовидна) и най-често с триъгълна (фиг. 5). На много котви от този тип единият отвор все още носи ясните белези на претриване от въжето. Това само по себе си достатъчно ясно подсказва начина на употребата им, но Родригец Сантамариа го е доказал и с образци от източното крайбрежие на Испания (фиг. 5-В), от Източното Средиземноморие и от Персийския залив.

В по-нататъшното усъвършенствуване на каменно-дървените котви са установени конструкции, които се доближават до съвременните класически форми (тях ще изясним малко по-долу). Към тях следва да се причислят например дървените котви с каменен напречник (щок) — утежняваща каменна част, закрепена перпендикулярно, т.е. напречно спрямо роговете на котвата. На фиг. 6 са дадени съответно каменен щок и една от предполагаемите конструкции на котва с него; съвсем преднамерено употребих думата „предполагаеми“ — приляга също „въображаеми“, — понеже досега са намирани (в България повече от 25) само щокове и нито един-единствен път с оцеляла дървена конструкция, за да се съди по нея за цялостния вид на котвата. Някои изследователи смятат, че този вид котва е изчезнал с откриването на оловото и овладяването на неговото обработване — както ще видим, първите оловни щокове твърде наподобяват каменните. И затова се приема, че каменните щокове се датират от IX–VII в. пр.н.е. На мен ми се струва обаче, че се налага известна предпазливост при датировката — допущам, че по-бедните моряци са използували котви с каменни щокове още векове след въвеждането на металните (оловните), които положително не са били за всяка кесия.

В. Оловно-дървени котви

Откриването на оловото и въвеждането му в корабостроенето са предизвикали прелом в развитието на котвите^[1]. Вече отбелязах, че именно тогава котвата се е приближила до съвременните си форми, споменах „щок“, „рогове“ — термини, които са в употреба и днес. Но тъй като читателят може би не е запознат с устройството на съвременните котви, налага се да се отклоня от хронологията и да му дам някои най-елементарни сведения.

Днес в света се отдават предпочитания на тъй наречените „патентовани котви“ — на Хол, Смит, Тротман, Матросов, Мартин, Денна̀ и пр. По известни съображения, които ще се изяснят малко по-късно, тук ще запозная читателя с един по-стар модел, който все още има широка употреба — „адмиралтейската котва“ (фиг. 7). Нарича се така, защото е изобретена през 1851 г. от английския морски капитан Р. Н. Роджърс и е въведена в масова употреба най-напред в английското адмиралтейство. Моряците биха могли да изредят поне десетина нейни части, но за нас е достатъчно да научим само четири: вретено (фиг. 7-а), щок или напречник (фиг. 7-б), рогове (фиг. 7-в) и лапи (фиг. 7-г).

Какво е рационалното в „адмиралтейската котва“, което я е наложило в световното корабоплаване през втората половина на миналия век? За да отговорим на този въпрос, трябва най-напред да изясним едно недоразумение; котвата от познатите ни рисунки и медальони на „вяра, надежда и любов“ е технически абсурд; такава котва, на която щокът и лапите лежат на една плоскост, е непригодна за работа — ако легне плоско на дъното, тя ще се хлъзга и няма да изиграе задържаща роля. Затова на истинските котви щокът и роговете са винаги перпендикулярни един спрямо други. Така при спускане на котвата на морското дъно щокът ляга, изправя роговете отвесно към дъното и под силата на тегленето на плавателния съд долната лапа се забива, като задържа и самата котва, и съответно лодката или кораба над нея.

Тази надеждна и разумна конструкция притежава и един съществен недостатък — поради перпендикулярността на щока и роговете котвата заема много голяма площ върху палубата (а някои „адмиралтейски котви“ са по 3–4 и повече метра). Именно тук е хитроумното в „адмиралтейските“ — че щокът им е подвижен. Той е закрепен към вретеното с помощта на един болт; когато болтът се развие, щокът може да бъде изтеглен през отвора на вретеното, докато легне успоредно на него. По този начин формата става по-прибрана и площта за съхраняването й — почти незначителна.

В историята на „адмиралтейската котва“ има и едно забавно продължение. По време на Лондонската конференция по разоръжаването през 1931 г. представителят на Италия адмирал Сириани подарил на представителя на Великобритания лорд Александър един миниатюрен модел на котва с подвижен щок, намерен на дъното на езерото Неми, която произхожда отпреди… две хиляди години. По-късните археологически открития под водата увеличиха възрастта на „адмиралтейската котва“ с още няколко столетия…

В античните оловно-дървени котви метален (и следователно тежък) е по правило щокът. Това е лесно обяснимо: древният майстор-конструктор е утежнявал щока, за да ляга той на дъното и по този начин да поставя в отвесно положение роговете, снабдени с остри лапи. Както вече се каза, първите метални щокове почти напълно са копирали съществуващите дотогава каменни — можем да ги оприличим на греди от олово (в много случаи примесено с дребни камъчета) с правоъгълно сечение и по средата — в центъра на тежестта — правоъгълен жлеб. Трябва да се предположи, че жлебът е служел за осигуряване на относителна неподвижност при закрепването с въже към вретеното. Този най-примитивен оловен щок е бил в употреба малко (в историческия смисъл на думата) време — приема се VII–VI в. пр.н.е. (фиг. 8).

Вторият тип оловни щокове е онзи, който видният френски археолог и изследовател на античното корабоплаване професор Фернан Беноа нарече „античен адмиралтейски“. У нас са намерени сравнително много екземпляри по цялото крайбрежие — от Шабла на север до (както ще видим) Синеморец на юг. Те се характеризират с удължена форма, прави или дъгообразни, със стеснени краища, плоски и в средата, където е най-широката им част, имат отвор. (фиг. 9-А и 9-Б). Лесно може да се заключи, че този отвор е служил за закрепване на щока към вретеното посредством въже, дървен клин, пирон или някаква примитивна форма на болт. Проф. Беноа дори уточни, че този вид щок не е бил долепян до вретеното като най-ранните, а е преминавал през него по специално изрязан прорез. Изваждането на клина или болта е позволявало бързо демонтиране на щока и по този начин — пестене на място върху палубата.

Между щоковете от този тип понякога се срещат екземпляри с втори отвор на едното рамо. Проф. Беноа нарича този втори отвор „пръстен на сигурността“ — едно въже, прекарано през него, е намалявало рисковете за загубване на ценния оловен щок при демонтирането му или при случайно строшаване на котвата на морското дъно. В други случаи, значително по-чести, на подвижния щок се открива ясно изразено удебеление близо до централния отвор (двете разновидности — на фиг. 9-В), което очевидно е служило за фиксиране на щока към вретеното.

Според всички автори щокът от „античния адмиралтейски тип“ е изобретен към VI в. пр.н.е., но съществуват разногласия за крайното време на употребата му — някои смятат до I в. пр.н.е., но преобладаващото мнение е за няколко столетия повече — чак до III–IV в. от н.е.

Оловните щокове от описаните два типа обикновено са малки по размер — от нашите най-често между 23 и 90 см, само някои отделни екземпляри достигат 130 см. Може да се предполага, че сравнително ненадеждното скрепяне на щока към вретеното е било причина за малкия размер и съответно на него по-малката му тежест.

А в същото време корабите ставали вече по-големи и „изисквали“ по-тежки котви. Така се родил на бял свят трети тип оловен щок, чрез който античната котва най-много се доближила до днешните форми. Казано между другото, точно щок от този тип е първият, намерен край нашите брегове (експедиция „Маслен нос“ 1960). И едно съвпадение: пак щок от този тип е станал причина или поне начален момент в изучаването на античните котви — чрез първия екземпляр, намерен през 1880 г. в морето край Марсилия. Заслужава да се каже още, че котва с подобен щок е най-ранната, намерена в цялостния й вид. Това станало в италианското езеро Неми. Там под ръководството на опитния археолог Гуидо Учелли и след пет години (1927–1932 г.) усилена работа езерото било напълно отводнено и на дъното му били намерени не само останките на два римски кораба, но и напълно запазени котви — гигантска оловно-дървена от описания тип (дължината на вретеното 5.5 м, тежест на щока 630 кг!) и желязна.

Щокове като този (фиг. 10-А) са намирани с най-различни големини. Най-малкият от българската колекция е споменатият екземпляр от Маслен нос — около 65 см. Най-големият е намерен във варненското пристанище — 186 см.^[2] Той спада към най-големите екземпляри в света^[3].

Реконструкцията на котвите с такъв оловен щок е показана на фиг. 10-Б. Както може да се забележи, в тази реконструкция роговете и вретеното са обхванати от една оловна скоба. Такава скоба, както и оловни обкови за лапите, са намирани многократно в Средиземно море, но, изглежда, не са били задължителна част от котвата. Специално у нас не ми е известно да са били намирани.

При този щок съществуват интересни разновидности. Едната е напр. оловният щифт, който в някои случаи разделя правоъгълния отвор (фиг. 10-В) и е служел за по-здраво и по-сигурно свързване на щока към вретеното. От тази разновидност е споменатият щок от варненското пристанище. Друга е щокът с дървена сърцевина в раменете — от този тип в нашите музеи се намират 5–6 екземпляра. Той е остроумен начин за пестене на тъй ценния за онези епохи метал. Този вид щокове даде възможност — след много столетия на недоумение — да се разбере един израз на античния хронист Диодор Сицилийски (V, 35, 4): че при завръщането си от своята успешна военна експедиция в Сицилия финикийците „изпълнили със сребро дори котвите си“. Сега се изясни, че във фигуративния израз на Диодор алчните финикийци са извадили дървените сърцевини на котвите си и са ги заместили със сицилийско сребро…

Щоковете от този тип във всичките му разновидности се датират III в. пр.н.е. — III в. от н.е. Следователно те са били в успоредна употреба с щоковете на „античните адмиралтейски котви“.

Г. Железни котви

Античните железни котви са измежду най-слабо проучените от археологическата наука. Причината е може би фактът, че желязото се разяжда лесно от морската вода и затова намерените екземпляри са твърде малко и почти всички в много лошо състояние. Изключение правят котвите, намерени в Помпей и в езерото Неми. Специално вретеното и роговете на котвата от Неми и две други фрагментирани котви, намерени в Агд, Франция, са покрити с дървена обвивка; Г. Учелли обясни предназначението на дървото с нуждата да се предпази желязната котва от потъване много надълбоко в тинята.

Имало е доста спорове за времето, когато е възникнала желязната котва. У нас погрешно се приема, че тя е средновековна; случвало ми се е дори да чувам, когато са я наричали не как да е, а… възрожденска. Това е неправилно. Действително намерените екземпляри край нашите брегове са предимно връстници на Второто българско царство, но трябва да бъдем предпазливи с датирането, защото тази котва е съществувала и значително по-рано. Например споменатата от Неми, друга от Драмон, Франция, и една трета от Бълбери, Уесекс (Англия), с положителност доказват, че железни котви са се употребявали още преди и около началото на нашето летоброене. Съветският автор Лев Скрягин твърди, че те са още по-стари — от VIII в. пр.н.е., — но това ми се вижда пресилено; в тази ранна епоха желязото е било твърде оскъдно, за да се използува и за котви.

Използувани били докъм XIV–XV в.

Колкото и да са малко на брой добре запазените железни котви, те все пак позволиха да се реконструира надеждно тяхната форма (фиг. 11-А и 11-Б). И както се вижда, те са били с подвижен щок като на днешните „адмиралтейски котви“. Впрочем копие именно от желязната котва от Неми е била подарена на английското адмиралтейство в 1931 година.

Ние притежаваме твърде богата колекция от древни железни котви — фрагментирани и силно разрушени от ръждата; най-често срещани са долната част на вретеното и част от роговете. Но един сравнително добре запазен екземпляр (без щока) бе намерен край нос Калиакра и той е почти точно копие на добре запазената котва от Помпей.

Ние, леководолазите, прибързваме и допущаме грешка, когато говорим за тъй наречените „котви четирирожки“ (фиг. 12). За нас те са все турски (специално българските най-стари екземпляри са наистина от времето на османското робство), но четирирожката е доста по-стара. Тя е изобретена от викингите още в X в. — отначало като котвичка за абордаж, а после и като корабна котва. Тъй като в редки случаи четирирожките се изработват и използуват и до днес, може да се каже, че не представляват интерес за археологическата наука.

… Нека не отминаваме котвите, които виждаме в музеите по крайбрежието. Както се разбра, те имат богата история и могат да ни разкажат много за корабоплаването през далечните векове…