Цончо Родев
Отвъд синия праг (13) (Експедиция „Космос“)

Хайде да се покажем традиционалисти

и да ви разкажа онова, което съм пропуснал в репортажа си, и другото, което се случи след експедицията.

Като препрочетох сега моя репортаж от списание „Космос“ (бр. 4 и 5 от 1982 г.), преди всичко забелязах, че не съм ви казал за известни промени в членския състав на Групата, настанали около експедицията. Те впрочем са едно постоянно явление — някои от членовете си отиват (най-често са хората, които остават чужди или с поведението си накърняват онова трудно обяснимо нещо, което се нарича „дух на група «Космос»“) и тази, общо взето, неприятна операция в нашия жаргон има наименованието „изчистване на баласта“, на тяхно място идват други, нови. Специално в тази експедиция би трябвало да сте забелязали имената на двама от новите — Петьо (него ще ви го опиша по-нататък) и Любо, брата на Недко.

В известен смисъл те са удивително явление, тези братя Шиварови. Помислете си само: професионални леководолази са (а няма спор, че водолазният труд е един от най-тежките и най-опасните), пък в отпуските си идват доброволно и безплатно да работят с нас… пак леководолазна работа. Това не ви ли прилича на двама миньори, които в годишната си отпуска биха отишли да работят без заплата в съседна мина?

Любо е с почти една глава по-висок от брат си („два без десет“, по собствения му израз), с черна, добре поддържана брада. Покрай сладкодумния Недко почти се е отучил да говори; заговори ли обаче, ще констатирате, че той има мек и топъл глас и словото му е така изискано, че ще го помислите за бивш възпитаник на Итън, и приказва малко, но винаги на място. Добре сложен и с хубави черти е, но навярно природата му е дала и нещо повече от фигурата и физиономията, защото в негово присъствие жените от всички възрасти внезапно стават неспокойни, забравят какво са имали да кажат и изглеждат така, сякаш коленете им не ги държат… Ще сбъркате обаче, ако помислите, че Любо е нещо като дон Жуан, „made in Bulgaria“, чиято единствена грижа е да прави калдъръм от женски сърца. Той е всъщност изключително трудолюбив (не съм го чул да откаже каквато и да е работа), превъзходен леководолаз, етичен приятел и сигурен партньор. Винаги съм си мислил, че ако би се случило да носим желязна релса, Любо ще е последният, който ще си наведе рамото по-ниско, за „да мине метър“.

Между важните ми пропуски е и това, че само съм споменал как са ручали телевизионните камери, но съм отминал същественото — нашата Група вече дотолкова си бе спечелила авторитет, та един екип на телевизията дойде да снеме работата ни и да интервюира Велизар не за какво да е предаване, а за „Панорама“. И не само ни снимаха, но бяхме още в Мичурин, когато се и видяхме в това централно седмично предаване на Българската телевизия… Нужно ли е да ви казвам, че след него още един милион млади и стари хора в България научиха за Групата за подводни изследвания „Космос“ при НЕК ЮНЕСКО и за нейния безкористен, всеотдаен и толкова плодоносен труд на морското дъно?

А скоро след като се прибрахме, бате Любо Обретенов ни слиса с една необикновена и дори повече от необикновена новина: като спортно и, ако щете, социално явление нашата група „Космос“ дотолкова се бе прочула, че студията „Време“ била решила да направи нарочен филм за нея — за членовете й, които вече „да играят“ със собствените си имена и с професиите си, за създаването и пътя й, за постиженията й през годините… Режисьорът обаче и този път не беше забравил, че е наш почетен член: когато с него и Велизар уговаряхме подробностите, той още от сутринта обеща „слънчевите и тихи дни да са за филма, останалите — за подводната археология“.

И ето ти отново нужда да работим и да се подготвяме през целия „мъртъв сезон“. Излезе на бял свят и поредното затруднение: Боян напусна работата си в Университета и се прехвърли в новоучредената Асоциация за туризъм и отдих, пък това за нас означаваше липсата на удобния му кабинет, за да провеждаме в него събранията и кръжоците си. Може и да се подсмихвате, но, съгласете се, не е лесно да се намери стая, в която двадесетина души да могат да се събират и да работят… Този път обаче не ми остана време да се закахъря; още първия път, когато се събрахме, бездомни, на две пейки в парка, Вили каза шеговито:

— Ами какво пък, хайде да се събираме на моя таван. — Той, ерген човек, не живее в апартамента при родителите си, а се е пренесъл един етаж по-горе, на чудесния им таван с още по-чудесна тераса пред него, и го е обзавел уютно, съвсем „като кутийка“. — Досега беше „клуб Вили“, защо да не бъде и „клуб «Космос»“?

Странно чувство за хумор има този Вили. Познавам го от дете (някъде споменах, че с него се падаме роднини, макар и без обща кръв) и той открай време все се е шегувал по този чисто свой начин. Като малък играеше сам срещу себе си (и сам себе си лъжеше) на „Не се сърди, човече“ и това уж поглъщаше цялото му време, а междувременно като на шега научи два западни езика. После хоби му стана да записва (и сетне да умножава, дели, събира, изважда и т.н.) номерата на минаващите автомобили, пък не само завърши гимназия с отличие, но и без каквито и да са привилегии влезе в някаква ужасно трудна специалност на университета, гдето дори и заглавието и не съм в състояние да изрека. Майтапеше се, че е лекоатлет — то и постиженията му бяха като за майтап, — а след дипломирането чудноватото му чувство за хумор го отведе на работа не другаде, а в Българската академия на науките, където не след много стана и научен сътрудник…

Нещо подобно се случи и сега — Вили спомена за „клуб Вили“ само на шега, пък то си стана чиста реалност „клуб «Космос»“. И съвсем навреме — именно там, на неговия таван, бе подготвена и поредната експедиция, все там се събираме и досега.

Но нека този път икономисам подробностите и прескачайки през месеците, да ви отведа веднага пак в дълбините…