Джейн Фийдър
Идеалната годеница (3)

3.

Гидиън сгъна броя на „Мейфеър лейди“ и го остави настрана. Прочете отново писмото на адвокатите и посегна към сребърната си табакера. Запали цигара, стана и пристъпи към малкия прозорец, който гледаше към улицата. Обичаше докато пуши, да наблюдава редките минувачи в ранната привечер. Повечето бяха чиновници от адвокатските кантори, които се прибираха вкъщи след работа: в самотни тавански стаи или в скромните редици къщи в края на града, където ги очакваха жените и децата им.

Тази мисъл явно го пришпори, защото изостави мястото до прозореца и отиде в предната стая, където Тадеъс търсеше нещо в планина от документи.

— Имам ли време за среща с дамите от Мейфеър?

Тадеъс премести една купчина и преди да се заеме със следващата, извади тефтера със записаните часове.

— Значи случаят се оказа интересен за вас, сър Гидиън?

— Не бих казал, че е особено интересен, но ме предизвика — отговори адвокатът, хвърли цигарата в огъня и остави вестника на масата. — Вече съм виждал вестничето, но не си правех труда да му хвърля дори един поглед. Предполагах, че съдържа само клюки и мода.

— А нима не е така, сър Гидиън?

— Естествено, не може да се мине без мода и клюки, но в действителност вестникът пледира за еманципацията на жените.

Тадеъс изхъмка пренебрежително.

— За какво им е на жените право да гласуват, сър Гидиън?

Адвокатът вдигна рамене.

— Що се отнася до мен, Тадеъс, аз смятам, че въпросът трябва да се реши юридически. Тази статия обаче… — той почука с пръст по вестника. — Баркли е постъпил правилно, като е повдигнал обвинение. Това си е чиста злоба.

— Ами ако фактите в статията са истина? — попита Тадеъс и наклони глава.

Сър Гидиън размаха ръце.

— Може да е вярно, че няма дим без огън, но този вид жажда за сензации е по-лош от престъпленията, които трябва да бъдат разбулени. Щом открия автора на тази скандална клеветническа статия, ще му кажа съвсем ясно какво мисля за „Мейфеър лейди“. Дори самата покана да защитавам това позорно, безсмислено оклеветяване е обида. Те за какъв ме мислят? За жалко адвокатче, което си търси клиенти сред простолюдието?

Сър Гидиън е натрупал в сърцето си доста гняв, размишляваше Тадеъс, докато прелистваше тефтера. В сърцето му вече кълнеше съчувствие към жената, която ще се сблъска с тази стена от упорство, без да подозира нищо.

— Мога да й определя час за следващия четвъртък в четири следобед, сър Гидиън.

— Добре. Изпратете писмо на адреса в Бейсуотър. Пишете, че моля дамата от Мейфеър да се яви в уречения час в кантората ми.

— Както желаете, сър Гидиън. Веднага ще изпратя куриер.

Гидиън взе от закачалката палтото и шала си.

— Не забравяйте да намекнете, че вземам по петдесет гвинеи за консултация, без да се задължавам с нищо.

— Естествено, сър Гидиън — отвърна Тадеъс и в гласа му звънна лек укор.

— Да, естествено — отвърна шефът му и се запъти към вратата. — Прибирам се вкъщи. Сара е поканила няколко съученички на вечеря и настойчиво ме помоли да се върна навреме, за да ме представи. Предполагам, че родителите ще се радват да узнаят, че Сара има поне почтен баща, след като майката никаква я няма. Не оставайте дълго след мен — той вдигна ръка за поздрав и излезе навън в падащия мрак.

 

 

Блестящият зелен автомобил направи завой към Манчестър Скуеър и спря пред номер десет. Макс Енсър се обърна към жена си с леко подигравателна усмивка.

— И не забравяй, че вече не живееш тук, Констанс.

Тя го погледна предизвикателно.

— Като че ли бих могла да забравя.

— Ох, не съм толкова сигурен — отвърна той и се усмихна още по-широко. — Не си виждала сестрите си шест седмици. Обзалагам се, че щом ги видиш отново, ще забравиш всичко, което се е случило извън тази къща.

Констанс поклати глава и сложи ръка върху неговата.

— Невъзможно е да забравя, Макс — тъмнозелените й очи бяха напълно сериозни, само някъде дълбоко в зениците святкаха весели искри. — Всеки миг от последните шест седмици се е запечатал неизличимо в главата ми… и не само там — добави тя с бърза, дяволита усмивка. — Тялото ми също носи неизличими белези.

Макс се засмя и слезе от колата. Заобиколи и отвори вратата на жена си.

— И моето тяло може да каже същото, любов моя. Понякога си дива като леопард.

— Аз ли съм леопард? — вдигна вежди Констанс. — Защо ме наричаш така?

— Защото прочетох едно много интересно… и доста драстично описание на чифтосването на леопардите — отговори съвсем сериозно мъжът й и й помогна да слезе. — Сливането им е цяла битка, женската ръмжи и драска партньора си, а накрая се освобождава от него с могъщ удар на лапата.

— И аз ли правя така? — попита Констанс с добре изигран ужас. — Нямам никакъв спомен. Струва ми се невероятно… аз имам толкова мек нрав.

— Мила моя съпруго, тази забележка е знак за поразителна липса на самооценка — промърмори подигравателно той, повдигна брадичката й и я погледна в очите. Двамата бяха почти еднакво високи. — Ще дойда да те взема след два часа.

— Не ставай смешен, Макс. Ще наема файтон.

— Не, ще дойда да те взема. Когато си в компанията на сестрите си, губиш представа за времето. Освен това — добави той и задуши протеста й, като сложи пръст върху устните й, — искам и аз да се видя с тях и да изкажа почитанията си на баща ти.

Констанс помисли малко, после примирено кимна с глава.

— Много добре, но не е необходимо да бързаш. Сигурно си имаш много работа на Даунинг Стрийт.

— Добре, няма да бързам. Смятам да посетя министър-председателя, защото може да ме е забравил през лятната почивка.

— Съмнявам се — отговори убедено Констанс. — Никой, който те познава, не би могъл да те забрави.

— Ласкаеш ме — отвърна той със суха усмивка. Целуна я по устата, макар да бяха на улицата, и с нежелание се отдели от нея. — Ще се видим след два часа.

Констанс се обърна към стълбището.

— Само не бързай — напомни тя на мъжа си, изпрати му въздушна целувка и забърза към входната врата.

Макс изчака, докато тя отключи със собствения си ключ и изчезна вътре. Едва когато вратата се затвори, се качи отново в автомобила и потегли към Даунинг Стрийт 10, за да посети министър-председателя.

Констанс едва бе затворила вратата, когато Дженкинс се появи в преддверието.

— О, мис Кон! — покашля се смутено и добави: — Мисис Енсър, исках да кажа…

— Не, няма нищо, Дженкинс, свикнала съм да ме наричате така — отвърна тя, отиде бързо при него и го целуна по бузата. — Как сте? Имам чувството, че съм отсъствала цяла вечност. Добре ли е мисис Хъдсън?

— Всички са здрави, мис Кон — увери я икономът и се усмихна радостно, макар че не изостави достойното си държание. — Мис Час и мис Прю са в горния салон.

— Не, не сме — обади се от стълбището Частити. — О, Кон, не те очаквахме толкова рано! — тя се втурна надолу по стъпалата, следвана по петите от радостно поруменялата Прюдънс.

Констанс бе почти задушена от сестринската прегръдка и Дженкинс кимна доволно, наблюдавайки трите красиви глави, които се притискаха една към друга.

— Ще донеса кафето в салона — обяви тържествено той.

— Моля ви, не забравяйте да сложите и няколко от бадемовите сладки, които мисис Хъдсън опече вчера — извика подире му Час, която се освободи първа от сърдечната прегръдка.

Констанс избухна в смях и отново я прегърна.

— Не съм и очаквала за шест седмици да изгубиш навика си да се тъпчеш със сладко, Час.

Частити въздъхна сърцераздирателно.

— Не. Аз съм безнадежден случай. И ставам все по-закръглена — тя помилва гърдите си, издуващи муселинената блуза, а после се ощипа по бедрата, примамливо изпъкващи под копринената пола на райета.

— Понякога си мисля, скъпа сестро, че страдаш от греха на суетата — укори я през смях Прюдънс. — Много добре знаеш, че закръглеността ти отива.

— Засега да — въздъхна отново Частити, — но скоро ще надебелея и тогава какво?

— Тогава ще се откажеш от сладките неща — отсече Констанс и хвана сестрите си под ръка. Първият по-внимателен поглед й показа, че Прюдънс е напрегната. А когато се обърна към Частити, установи, че шегите й целят само да прикрият някаква тревога.

— Хайде да се качим горе — предложи тя. — Искам да чуя какво сте свършили по време на отсъствието ми.

— Не, първо ти ще ни разкажеш за сватбеното си пътешествие — възрази Прюдънс. — Наистина ли видяхте пирамидите?

— Да, само че стигнахме дотам на коне, а не с камили. Можете ли да си представите Макс на камила? А после се качихме на луксозен речен параход и плавахме по Нил чак до Александрия — Констанс отвори вратата на салона и неволно се усмихна, когато я посрещна добре познатата атмосфера. — Господи, колко ми липсваше това място! — въздъхна тихо тя.

— И ти ни липсваше — каза Прюдънс и отново я прегърна. — Трябва обаче да кажа, че в тази рокля няма нищо египетско, Кон — добави весело тя и огледа изпитателно тоалета на сестра си.

— Не помниш ли, че за да отидем в Кайро, минахме през Париж и Рим? — засмя се сестра й.

— Веднага познах почерка на парижките шивачи — Прюдънс затвори вратата на салона. — Наскоро разглеждах едно модно списание и прочетох, че на континента се носят прави поли. Дано да си донесла поне един куфар с нови дрехи, Кон.

— Е, не е съвсем пълен — Констанс свали ръкавиците си и ги хвърли на масичката. — И за вас ще има по нещо. Наредих да докарат куфара с файтон — огледа сестрите си и добави весело: — Май няма да се наложи да се правят промени, макар че Час изглежда доста по-закръглена.

— Клевета! — извика сърдито Частити. — Умирам от нетърпение да видя новите си тоалети. Ами тази шапка, Кон? Всъщност шапка ли е това?

Констанс извади иглите от малкото кожено калпаче на главата си.

— На улица Риволи го наричат шапка, но според мен прилича по-скоро на заешка опашка. Макс го хареса.

— Е, как е Макс? — попита Прюдънс, стараейки се да не придава на въпроса си ненужна настойчивост, но не можа да скрие с какво напрежение очакваше разкритията на сестра си.

Констанс се усмихна и остави калпачето на масата при ръкавиците. Приседна на честърфийлдския диван и приглади плисетата на жълто-кафявата пола, опъната на бедрата. Разкопча черното жакетче, силно пристегнато в талията, и разкри блуза от тънка коприна с цвят на слонова кост, украсена с дантели.

— Макс е в добро здраве.

Частити я замери с една възглавница. Констанс я хвана и я хвърли обратно.

— Прекарахме чудесно.

— Значи можем да предполагаме, че той е в добро душевно състояние — установи Прюдънс.

Констанс изгледа остро сестра си.

— Какво се е случило? Веднага щом влязох, разбрах, че нещо не е наред.

На вратата се почука. Влезе Дженкинс с табла в ръце.

— Как е мисис Бийдъл, Дженкинс? — попита Констанс и стана, за да направи място на отрупаната с вестници маса.

— Много е добре, благодаря, мис Кон — Дженкинс наля кафе в три чаши и добави малко захар в чашата, предвидена за Час.

— Надявам се, че получава много писма за „Мейфеър лейди“.

— Прю взе няколко преди три дни — Частити си взе бадемова сладка и щом вратата се затвори зад Дженкинс, се приготви да разкаже на сестра си за последните събития.

— Много интересна кореспонденция — отбеляза Прюдънс.

Лицето на Констанс помрачня.

— Какво има? — попита отново тя.

Прюдънс отиде до писалището и се опита да премести купчина документи.

— Сигурно си спомняш статията срещу граф Баркли…

Констанс стана от мястото си.

— Разбира се. Как бих могла да я забравя? — тонът й издаваше отвращение. — Исках да вдигне шум… Всички го искахме.

— Той е повдигнал обвинение срещу нас. По-точно, срещу „Мейфеър лейди“. Обвинява ни в оклеветяване — изрече на един дъх Частити и също се надигна.

— Как смее! Всичко в статията отговаря на истината и може да бъде доказано — извика Констанс.

— Направила съм копие от писмото, което ни изпратиха адвокатите му. — Прюдънс й подаде официалното писмо, което съвестно беше преписала, преди да остави оригинала на сър Гидиън Малвърн.

— Той няма нищо срещу нас — възрази упорито Констанс. — Аз знам имената на трите жени, които е прелъстил и изоставил.

— Както се надявахме, „Пел Мел Газет“ раздуха случая — продължи Прюдънс. — Статията се появи преди два дни. Баркли е публично заклеймен — тя се наведе към сестра си и посочи с показалец края на писмото. — Това е най-страшното.

Констанс прочете посоченото място и побледня.

— Мили боже… Не трябваше да пиша за финансовото му положение. Нямам доказателства, макар да знам, че е вярно — тя притисна ръка към устата си и погледна сестрите си с разкаяние. — Много съжалявам.

— Ти не си виновна — отговори Прюдънс, свали очилата си и ги избърса с кърпичка. — Час и аз стоим зад тази статия. Знаем, че Баркли не връща дълговете си от игра, знаем още, че голяма част от финансовите му операции са съмнителни — тя сложи отново очилата си и на лицето й се изписа упорство.

— Липсват доказателства — повтори Констанс. — Бях толкова възмутена, че се увлякох. Тогава си мислех, че е по-добре да разкрия и финансовото му състояние, защото никой няма да посмее да го оспори. Нали всичко друго е неоспоримо.

— Е, той го оспорва — изрече беззвучно Прюдънс и намести очилата си. — Очевидно смята, че ако постигне успех по една точка от обвинението в клевета, ще успее и по другите. След като свърши с нас, ще обвини и „Пел Мел Газет“. Ако триумфира пред съда, никой няма да посмее да спомене за бедните прелъстени жени.

Отвратена, Констанс хвърли писмото на писалището.

— Имате ли идея какво трябва да направим?

— Вече се задействахме — съобщи гордо Прюдънс и й разказа за сър Гидиън Малвърн. — Тази сутрин Амелия Франклин ни донесе писмото му. Ще се срещнем следващия петък в четири. Сметнах, че още е много рано да му дам истинския ни адрес, затова оставих адреса на Амелия и Хенри.

Констанс кимна.

— Те нямаха нищо против, нали?

— Не, точно обратното. Амелия не престава да ни предлага помощ за вестника.

Констанс кимна отново.

— Тогава ще отидем при адвоката. Дали Макс го познава? Щом е адвокат на короната, сигурно взема много пари.

— И ние си помислихме същото — кимна мрачно Констанс. — В писмото пише, че взема по петдесет гвинеи на консултация, без да се задължава с нищо. Но по-важното е дали ще успеем да запазим имената си в тайна. Баркли обвинява „Мейфеър лейди“, но в съда сигурно ще попитат кой е авторът на така наречената клеветническа статия.

Сестрите й нямаше какво да добавят и в салона се възцари мълчание. Раздвижиха се едва когато входната врата се затръшна силно.

— Татко се прибира — каза Частити. — Ще се радва много да те види, Кон. — В тона й липсваше обичайната живост.

— Предполагам, че е изцяло на страната на Баркли… — това не беше въпрос, нито изразяваше учудване. Констанс се запъти към вратата. — Ще сляза да го поздравя.

Тъкмо бе стигнала до горната площадка, когато лорд Дънкан стъпи на първото стъпало.

— Констанс, мила моя! — извика той, широко усмихнат, и забърза насреща й. — Сестрите ти не бяха сигурни кога ще си дойдеш. В последната ти телеграма пишеше, че лошото време ви е забавило.

— Да, татко, но скоро се проясни и можахме да отплаваме с утринния отлив. Снощи късно пристигнахме в Лондон и тази сутрин побързах да дойда тук, защото горях от нетърпение да ви видя — отговори Констанс, разпери ръце и сърдечно прегърна баща си. — Добре ли си, скъпи?

— О, да… да, добре съм — той направи крачка назад, за да я огледа по-добре. — Бракът явно ти се отразява добре, мило дете. Ти сияеш.

Констанс се засмя.

— Да, татко. Макс ще дойде след час да те поздрави.

— Радвам се. Не на последно място и защото искам да чуя мнението му за една неприятна случка — лорд Дънкан поклати глава. — Много неприятна…

— Прю и Час споменаха, че… — започна Констанс, но баща й просто продължи да говори.

— Това жалко вестниче… „Мейфеър лейди“… оклевети Баркли. Не е за вярване. Какво безсрамие! — лорд Дънкан почервеня силно. — Абсолютно възмутително. А онези подлеци от „Пел Мел Газет“ се опитват да раздухат случая.

— Ние вече разказахме на Кон, татко — обади се успокоително Частити, която беше слязла след сестра си.

— Позорно е, че един почтен мъж може да бъде така грубо оклеветен от някакво си скандално вестниче за простолюдието. От анонимни драскачи, които нямат кураж дори да сложат имената си под статията. Не знам какво е останало от цивилизования свят!

Баща им пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се опита да смени темата.

— Нека не допускаме тази грозна история да развали радостта ни от твоето завръщане, мила моя. Знам, че имаш да разказваш много на сестрите си, но после ви моля да слезете в салона, за да отбележим празничния ден с чаша хубаво шампанско. Знам, че са ни останали няколко бутилки „Клико“. Ще кажа на Дженкинс да ги сложи в лед.

Лорд Дънкан помилва Констанс по бузата, кимна благосклонно на сестрите й и излезе.

— Наистина ли имаме още бутилки от вдовицата Клико? — попита недоверчиво Констанс.

— Не, нито една. Обаче Дженкинс е скрил няколко бутилки „Тайтингер“ и ще му кажем да извади една — обясни Прюдънс. Упоритият отказ на баща им да разбере, че в избата за вино не е останало почти нищо, камо ли пък да се примири с липсата на хубаво вино, беше специална тема в домакинството. Имаха си предостатъчно финансови грижи, за да се занимават с капризите му. С активната помощ на Дженкинс, който познаваше най-добре избата с вината и знаеше какви заместители да предлага на господаря на дома, засега успяваха да поддържат доброто настроение на лорд Дънкан.

Щом се върнаха в салона, Констанс отпи голяма глътка кафе и предложи:

— Хайде да поговорим за нещо приятно. Разкажете ми за вестника. Имаме ли постъпления от агенцията за запознанства?

— Получихме хонорар — съобщи гордо Частити. — Трябваше да видиш как нашата Прю успя да измъкне от Уинтропката цели петдесет гвинеи! За да не остане по-назад, Люкънката хвърли чек за седемдесет! Прю е невероятна.

Констанс избухна в смях.

— Не съм очаквала друго от нея. Хестър и Дейвид определиха ли датата за сватбата?

— Доколкото знам, смятат да се венчаят в деня преди Коледа — разказа й Прюдънс. — Ти реши ли вече кога ще имаш приемен следобед?

Констанс изкриви лице и поклати глава.

— Мисля, че е още рано. Скоро ще бъда затрупана с посещения по случай сватбата. Щом се разчуе, че сме се върнали, всички любопитни клюкари ще поискат да ме посетят. Нали знаете как става: обикалят къщата, оглеждат с критично око обзавеждането и украсата, задават хиляди въпроси, за да разберат дали съм доволна от съдбата си — тонът й преливаше от сарказъм.

— И най-накрая питат дали съпругът ти вече може да се надява на наследник — добави Прюдънс с високо вдигнати вежди.

— Единствените деца, които смятам да създам, са на хартия — заяви Констанс. — Поне докато „Мейфеър лейди“ започне да се продава добре, а агенцията за запознанства — да носи приходи.

— Това няма да се случи никога, ако не успеем да спечелим процеса за клевета — отговори сериозно Прюдънс. — Моля се този Малвърн да не реагира с предубеждение на три жени, издаващи „скандално вестниче за простолюдието“, както се изрази скъпият ни баща — в гласа й пролича неприкрито презрение.

Отново настъпи мълчание, прекъснато от Констанс:

— Ще питаме Макс дали го познава. Може би ще каже някоя добра дума за нас. Защо лицето ти изразява съмнение, Прю?

— Питам се дали наистина искаш Макс да прочете въпросната статия. — Прюдънс вдигна рамене. — Ти го познаваш най-добре, но…

Констанс направи гримаса.

— Както винаги си права, скъпа. Но не виждам как бих могла да скрия статията.

— Ако жена му се изправи като обвиняема в процес за клевета, това може да се отрази пагубно на кариерата му — отбеляза Прюдънс.

— Това е една от основните причини, поради които той не бива да узнае нищо…

Сестрите пак се смълчаха. Накрая Констанс промълви с мъка:

— Хайде да не мислим повече за това. Все още не сте ми казали имаме ли нови клиенти в агенцията за запознанства.

— Има две възможни двойки — Частити донесе две писма от писалището. — Това е от едно момиче — поне на мен ми звучи повече като момиче, отколкото като жена, — което отчаяно си търси мъж, за да избяга от тираничната си мащеха, решила да я омъжи за някакъв тип, който би могъл да й бъде дядо. Иска да избяга. Според мен е чела твърде много любовни романи.

Констанс прочете преливащите от емоции, несвързани и трудноразбираеми изречения, осеяни с петна от сълзи.

— Бедното дете явно си въобразява, че е попаднало между страниците на мелодраматичен роман — отбеляза Прюдънс, забелязала пренебрежителното изражение на сестра си. — Може би дори не е пълнолетна. Ще й отговорим разумно. Ще пишем, че приемаме само клиенти, навършили двайсет и една години.

— Това не е съвсем вярно. Намерихме мъж за Хестър Уинтроп — подхвърли Констанс.

— Направихме го, за да отклоним Люкън от Час. Освен това бяхме убедени, че двамата ще са идеалната двойка. Ако се съмнявахме, нямаше да поощрим тази връзка. Обаче не желая да се намесвам, когато става въпрос за момиче, което изобщо не познаваме. Кой знае, може би така наречената мащеха е мила и разумна жена, а разглезеното хлапе отказва да я разбере.

— Да, възможно е — Констанс сгъна писмото и го остави на масата пред себе си.

— Дори да се абстрахираме от всичко друго — продължи трезво Прюдънс, — не бива да забравяме, че ни липсват средства, за да предложим услугите си на тази млада дама. За да се срещнем с нея, ще изгубим цял ден и ще се наложи да си платим пътя до Уимбълдън.

Погледът, който си размениха Частити и Прюдънс, подсказа на Констанс, че двете вече са обсъждали този въпрос. Това не я учуди, защото познаваше мекото сърце и състрадателната душа на малката си сестра, които често влизаха в конфликт с винаги практичната и несантиментална Прюдънс. И двете очакваха най-голямата им сестра да реши, а това невинаги беше лесно.

— Съгласна съм с Прю — каза най-после Констанс. — Съжалявам, Час, но трябва да мислим практично.

Частити кимна унило. Въпреки мекото си сърце тя знаеше кога си струва да се бори и кога трябва да отстъпи. В този случай младата дама от Уимбълдън трябваше сама да намери решение на проблема си.

— Е, разбрахме се — Констанс посочи писмото.

Прюдънс изглеждаше облекчена — защото мразеше да се кара със сестрите си. Тя се обърна към Частити с разкаяна усмивка, на която малката сестра реагира с примирено вдигане на раменете.

— Какво пише във второто писмо? — попита Констанс.

— То е многообещаващо, поне аз мисля така — Частити извади писмото от плика и й го подаде. — Ние с Прю смятаме, че познаваме дамата, която го е писала, макар че тя използва псевдоним — посочи подписа под акуратно написаното писмо и поясни: — Не е възможно да се казва Ифигения.

— Права си — кимна Констанс. — Нали Агамемнон е пожертвал Ифигения, за да измоли от боговете благоприятен вятър за плаването към Троя? — тя прочете писмото и кимна отново. — Сега разбирам. Мислиш, че го е написала лейди Нортроп, защото много обича да оцветява разказите си с най-неподходящи случки от гръцката митология.

— Звучи точно като нея, нали? Овдовяла преди четири години след пожертвана младост… в разцвета на годините си… не е готова да се примири с бъдеще без любов.

— Най-вероятно иска да каже: без секс — засмя се Прюдънс.

— Виж само как се е описала. Богата, брюнетка, кафяви очи, леко закръглена, с непогрешим вкус относно облеклото, мъжете винаги я забелязват. Готова съм да се обзаложа, че това е Доти Нортроп! С изключение на вкуса, разбира се — добави тя с авторитета на дама, която разбира от тези неща.

— За него може да се поспори.

— Дамата обича да показва прелестите си — подкрепи я Констанс. — А господ я е дарил с тях богато и пребогато.

— И кокетничи — добави презрително Частити.

— Защо тогава има нужда от помощ, за да си намери подходящ съпруг? Тя привлича мъжете като магнит — Констанс стана да си налее още малко кафе.

— Мъжете, които привлича, не са подходящи за съпрузи — обясни мъдро Прюдънс.

— Но не познаваме никой, с когото да я съберем.

— Трябва да помислим. Може би ще се сетим за подходящи личности и някой следобед ще ги запознаем, както постъпихме с Милисънт и Анонимния.

— Не е ли по-добре да й предложим да намали деколтето си и да пести парфюма и бижутата? — попита Частити. — Ще го формулираме като един от обичайните съвети, които даваме на клиентите си.

— Това предоставяме на теб, Час. Тактичните съвети са изцяло в твоя ресор. Но едно е ясно: Доти може да си позволи да ни плати — на вратата се почука и Прюдънс се обърна. — Влез!

Появи се Дженкинс.

— Мистър Енсър е при лорд Дънкан, мили дами. Господата ви канят да слезете в салона. Ще ви поднесат шампанско.

— Благодаря, Дженкинс. Идваме веднага.

Констанс се огледа в огледалото над камината и прибра една непокорна къдрица в изкусно направената си прическа.

— Досега не съм те виждала да се оглеждаш така внимателно, Кон — отбеляза Прюдънс и се усмихна дяволито. — Бракът много те е променил.

— Навън беше ветровито — обясни Констанс с добре изиграна сериозност. — Когато слязох от колата, прическата ми се развали.

Смеейки се, трите слязоха в салона. Гласът на лорд Дънкан се чуваше още по коридора и сестрите си размениха многозначителни погледи. Негово благородие бързаше да изкаже възмущението си от оклеветяването на най-добрия си приятел. Темпото на монолога показваше, че зет му се въздържа от коментари.

— Проклятие — промърмори Констанс. — Сигурно вече е показал статията на Макс, а аз исках да го подготвя за удара — тя преглътна, изпъна рамене и отвори вратата към салона.

— Подранил си, Макс. Каза, че ще се забавиш поне два часа. Говори ли с министър-председателя?

Погледът й се стрелна към масата, на която бяха разтворени „Мейфеър лейди“ и „Пел Мел Газет“. Точно на страниците със скандалните статии.

Макс проследи погледа й и лицето му се вкамени.

— Да, видяхме се — отвърна той почти студено. Поздрави сестрите й с повече сърдечност, но в думите му се усещаше известна сдържаност, каквато не беше проявявал досега.

— Тъкмо разказвах на Енсър онази позорна история — съобщи гръмко лорд Дънкан и посочи вестниците. — Ако узная кой е написал тази гадна статия, ще го нашибам с камшика си.

— Никой няма да ви се разсърди, сър — отвърна сухо Макс и отново хвърли остър поглед към жена си, на който Констанс отговори съвсем спокойно.

— Е, да не говорим повече за това. Донесете шампанското, Дженкинс. Защо ми носите „Тайтингер“? Нали поръчах „Клико“? — лорд Дънкан се намръщи страховито и посочи етикета на бутилката.

— Кликото свърши, милорд — отговори невъзмутимо Дженкинс. — Харпър вече не получава доставки от този сорт.

Лорд Дънкан се разсърди още повече.

— Запасите ни непрекъснато намаляват. Ще се оплача лично при Харпър.

— Много добре, сър — Дженкинс отвори бутилката и наля шампанско в пет кристални чаши. После ги поднесе на присъстващите. Вероятно бе усетил напрежението на сестрите, но не допусна да се забележи нищо и напусна салона с поклон.

Следващият половин час беше истинско мъчение. Баща им се забавляваше, а гневът на Макс Енсър растеше. Когато лорд Дънкан най-сетне узна всички подробности около плаването по Нил, Макс остави чашата си.

— Трябва непременно да посетим сестра ми, Констанс. Ако не се явим в дома й веднага след пристигането си, ще се обиди.

— Естествено — отговори с готовност съпругата му. — Татко, надявам се да те видим скоро на вечеря.

Той прие целувката й с доволна усмивка.

— Разбира се, мила моя, с удоволствие. Ще се радвам да видя новия ти дом. Не би било зле да поканиш и Баркли.

Констанс се опита да се усмихне.

— Да, естествено. И някои от партньорите ти по бридж. Ще поиграете след вечеря.

— Много си мила — той я потупа по рамото и се обърна към зет си: — Хубаво е, че се върнахте, Енсър. Някой ден ще си поговорим за новия парламент.

— Удоволствието ще е изцяло мое, лорд Дънкан — отговори учтиво Макс и последва жена си и сестрите й в преддверието. Там спря и посочи стълбата. — Да отидем в твоя салон.

— Моментът е подходящ — съгласи се Констанс и тръгна напред. — Нужна ни е информация, Макс.

— Много се съмнявам, че ви е нужно само това — промърмори той и пропусна Прюдънс и Частити пред себе си.