Джейн Фийдър
Идеалната годеница (12)

12.

Стигнаха до главната улица на Хенли на Темза. По тротоарите вървяха жени и мъже, излезли на неделна разходка, а любителите на слънцето бяха налягали по зелените крайбрежни поляни. Няколко гребни лодки плаваха по реката. Прюдънс усети, че е станало много по-топло. Но вероятно причината беше, че автомобилът се движеше бавно и тя се чувстваше в коженото палто като мечка, заспала зимен сън.

Гидиън завъртя кормилото, мина под една арка и влезе в павирания вътрешен двор на къща в елизабетиански стил, днес превърната в заведение. Изключи мотора и слезе. Прюдънс бързаше да слезе и не изчака помощта му. Стъпи несигурно на краката си и устоя на желанието да разтрие задните си части, напълно изтръпнали от друсането по време на пътя.

— Влезте и поръчайте кафе — помоли той. — Аз ще дойда след пет минути, само да заредя.

Извади от багажника бидон с надпис „Моторно гориво Пратс“ и го понесе нанякъде.

Прюдънс се протегна, направи няколко кръгови движения, после свали коженото палто.

— Вече е много топло. — Остави го на предната седалка и махна безгрижно. — Ще се видим вътре.

Заведението се оказа много приятно. Услужливата сервитьорка обеща кафе и кифлички със стафиди и й показа дамската тоалетна. Когато Прюдънс се върна освежена и с оправена прическа, Гидиън вече седеше до прозореца и наливаше кафе.

— Бих ви предложил да се поразходим покрай реката, но за обед трябва да сме в Оксфорд — каза той, когато тя седна.

— Защо е това дълго пътуване? Защо не останем тук?

Прюдънс си взе кифличка от чинията.

Гидиън смръщи чело, сякаш въпросът го учуди.

— Планирал съм да отида в Оксфорд.

— Бихте могли да промените намерението си — каза Прюдънс и го измери с поглед. През ума и мина мисълта, че той може би не е способен да промени веднъж взето решение.

Сякаш за потвърждение той отговори:

— Когато съм планирал нещо, обикновено го довеждам докрай.

— С радост ли го правите… или по задължение?

Той сложи лъжичка захар в кафето си. Никога не си беше задавал този въпрос, но отговорът дойде без колебание.

— Защото така трябва — погледна я разкаяно и попита: — Наистина ли изглеждам скован педант?

Тя кимна и отпи глътка кафе.

— Да, май да. Трябва да го запомня, защото е важно за бъдещата ви жена. Някои жени се утешават с увереността, че партньорът им никога не променя веднъж взето решение.

— Защо ли имам впечатлението, че вие не сте от тези жени? — попита той, опита една кифличка и кимна доволно.

— Правилно сте отгатнали — отвърна тя с хладна усмивка и си взе втора кифличка.

— Тази сутрин обсъждаме главно слабостите на моя характер — отбеляза спокойно Гидиън. — Аз имах намерение да прекараме приятен ден заедно, за да се опознаем.

— Нима не се опознаваме? Слабостите не са всичко. И щом стигнахме до темата… В случай, че адвокатът на Баркли ме нападне, няма ли да е по-добре вие да ми зададете грубите въпроси, които се очакват от него… за да осуетите намеренията му. Така ще съумея да реагирам с нужното спокойствие.

— Това е една от тактиките, които обмислях — кимна той. — Но всеки път, когато започна да питам, вие се разярявате като цяло гнездо оси и не можем да продължим.

— Защото досега не разбирах, че това е тактика. Вече знам, че въпросите ви целят да ме подготвят за процеса, а не изразяват собствените ви възгледи, затова ще се упражнявам в умереност — тя свали очилата и ги избърса със салфетката, без да съзнава, че това е инстинктивно действие — винаги правеше така, когато се чувстваше критично наблюдавана. — Права ли съм в предположението си, че вашите собствени възгледи са различни?

— Дори да не бяха, това няма никакво значение. Моите възгледи не са тема за разговор.

Той бутна чашата си настрана и се отпусна назад в удобното кресло. В помещението с нисък таван и малки прозорчета светлината беше слаба. Приглушеното осветление засилваше медния цвят на косата й, а очите блестяха яркозелени върху гладкия кремав овал на лицето.

— Ще отговоря на един предишен въпрос и ще ви кажа, че много държа жената да изглежда добре. Да, външността има голямо значение за мен.

Прюдънс остави чашата си.

— Трябва ли да е красива?

Той поклати глава.

— Не, не е това. Искам да е интересна… нетрадиционна. Това са прилагателните, които ми идват на ум.

— Разбирам.

— Няма ли да си го запишете?

— Забравих бележника си в колата.

Искаше й се да го изгледа сърдито. Искаше й се да му се усмихне. Инстинктът обаче й подсказа, че не бива. Не и преди да е готова да се откаже от предпазливостта. Той се опитваше да я спечели за тази игра с примамки, но не го правеше нито като неприкрито прелъстяване, нито като банален флирт. Просто я подканяше учтиво да участва в танца. Тих глас пошепна в главата й: „Защо всъщност да не потанцувам?“ и тя не успя да го прогони.

Макар че отговорът беше съвсем ясен.

Тя, сестрите й, всички зависеха от професионалните умения и от професионалния интерес на този мъж. Тя се нуждаеше от него, за да спечели процеса. Затова трябваше да поддържа интереса му към техния случай. С всички средства. Отношенията им бяха чисто делови. За друго не можеше и да се мисли. Освен това не можеше да го понася.

Когато стана ясно, че няма да последва интересна реакция, той попита неутрално:

— Е, продължаваме ли пътуването?

Стана, извади от джоба си няколко монети и ги остави на масата.

— Щом целта е Оксфорд — отговори със същия тон тя и се изправи.

— Ще ви хареса — обеща той и тръгна напред. Отвори й вратата и двамата излязоха под обедното слънце. — Много съм любопитен дали след двайсет години все още мога да карам лодка. — Последва преувеличена въздишка.

Прюдънс стисна устни. Няма да изрече комплимента, който той си просеше. Няма да участва в танца.

— Палтото вече не ми е нужно — каза тя, щом се върнаха при колата.

— Сложете нещо на главата си и не забравяйте очилата — нареди строго той и даде пример, като нахлузи своите.

— След няколко минути ще ви стане ясно, че не можете и без палтото… най-късно щом излезем на открито.

Гидиън облече палтото си и хвана манивелата. След няколко завъртания моторът заработи, той седна зад волана и макар че смелостта бързо го напускаше, рече с подчертана бодрост:

— Потегляме!

— Колко път има още?

— Около двайсет мили. Ако всичко мине добре, след час ще сме там. Пътят е много приличен. Ще увелича скоростта.

Прюдънс нахлупи шапката си. Изобщо не споделяше въодушевлението му от перспективата да се друсат още цял час по неравните пътища, и то с голяма скорост. Когато вятърът се засили, тя се уви с палтото и потрепери. Мисълта за тричасовото пътуване й разваляше настроението. Когато тръгнат да се връщат, слънцето ще е залязло и ще стане студено. Придружителят й, който си тананикаше доволно, явно не страдаше от подобни опасения.

— Имате ли свободни следобеди? — попита тя.

Гидиън спря да си тананика.

— Когато нямам дело в съда или среща с клиент, съм свободен. Защо?

— Ние използваме приемния си следобед за запознанства между евентуални двойки. Бихте могли да дойдете някой път, за да огледате възможните кандидатки.

Тази жена е като териер, захапал вкусен кокал, каза си Гидиън. Никое друго описание не й подхождаше така добре. Той въздъхна и се примири с неизбежното.

— Имате ли и други предложения, освен онази Агнес Еди-коя си?

— Агнес Харгейт — уточни тя. — Все пак мисля, че трябва да се запознаете с нея. Убедена съм, че ще ви хареса. Вие изобщо не чухте как я описах.

— Реакцията ми беше инстинктивна — кимна той. — В момента, в който я споменахте, разбрах, че не става.

Прюдънс го погледна с нарастващ гняв.

— Не разбирам как може да сте толкова сигурен.

— Сигурен съм и толкоз!

Прюдънс извади бележника си и го отвори, за да прочете малкото имена, които бяха записани в него.

— Е, добре, да опитаме отново. Може би ще харесате Лавендър Рийли. Ако можете да отделите един час от скъпоценното си време, ще уредя дамата да ни посети. Приемаме в сряда.

— Не — отговори решително той.

— Какво означава това — че в сряда нямате свободно време?

— Не. Че не се интересувам от Лавендър Рийли.

— Защо сте толкова сигурен? Още нищо не съм ви разказала за нея — гласът й вече трепереше от гняв.

— Казахте името й. Забравих да спомена, че имената са много важни за мен. Най-добре си го запишете в бележника. Не бих могъл да живея с жена на име Лавендър.

— Това е абсурдно! Можете да я наричате с друго име… галено.

— Не понасям галени имена — отсече той. — Пък и нали всички останали ще я наричат Лавендър. Името ще ме преследва постоянно.

— Ако продължавате с тези глупави възражения… — Прюдънс млъкна рязко. Бе осъзнала, че упоритостта й е смешна. Не биваше да му дава повод да й се подиграва.

Той явно нямаше нужда от окуражаване, защото не се трогна от леденото й мълчание и продължи невъзмутимо:

— Много харесвам имената на добродетелите. Хоуп…

— Надеждата не е добродетел — почти извика Прюдънс.

— Аз пък мисля, че същество, което може да се надява, е добродетелно — възрази с усмивка той. — Частити е трогателно име… Пейшънс, разбира се, също. О, да не забравя Прюдънс. Името е чудесно, макар че разумът е по-скоро суха добродетел.

Прюдънс скри ръцете си в маншона и си забрани да се усмихне. Той я погледна и се ухили.

— Хайде, засмейте се, нали виждам как блестят очите ви.

— Зад тези очила не се вижда нищо. Откъде знаете какво правят очите ми?

— Представям си ги. Устните ви потръпват едва забележимо и така разбирам, че очите ви святкат. Още първия път го забелязах.

— Като се има предвид, че във вашата компания твърде рядко съм имала случай да се смея, наблюдението ви не ми изглежда много убедително.

— Бях го замислил като комплимент — тонът му беше почти умолителен.

— В случая празен.

Гидиън натисна педала за газта и автомобилът буквално полетя по шосето. Вятърът се усили и Прюдънс се загърна в палтото си.

— Не бях срещал такава своенравна жена — промърмори Гидиън. — Аз си представях приятен, спокоен ден, а вие правите всичко, за да го развалите.

Прюдънс реагира като ужилена.

— Вие сте планирали приятен ден, без изобщо да ми кажете какво възнамерявате. Без дори да ме попитате. Без да проверите дали нямам други планове, други желания. И сега, след като практически ме отвлякохте, ме обвинявате, че саботирам плановете ви. Казахте ми, че искате да работим по делото!

— Точно това правим, но за съжаление не върви така добре, както се надявах. Исках да видя каква сте, когато сте спокойна, когато се чувствате добре. Не искам да сте постоянно нащрек, готова за атака или отстъпление. Исках да ми покажете другата си страна, за да създам подходящата ситуация и обстановка… ако изобщо имате друга страна — добави той с известна горчивина. — Ако нямате, денят наистина е изгубен.

Прюдънс мълча дълго. Най-сетне промълви несигурно:

— Е, добре, имам. Защо искате да я видите?

— Защото ще ни помогне да решим делото в наша полза — отговори просто той. — Искам на свидетелската банка да стои сърдечната, интелигентната, изпълнената със съчувствие Прюдънс Дънкан. Можете ли да ми я покажете?

Отново настана мълчание. Прюдънс размишляваше трескаво. Обяснението беше толкова просто и разумно. Защо тя се противопоставяше толкова упорито на очарованието на този излет? Защо се съпротивляваше така ожесточено на старанията му да я омагьоса, да я обезоръжи? Защо беше тази дяволска упоритост? Щом целта му бе в тясна връзка с предстоящия процес, тя беше длъжна да участва.

След доста време Гидиън прекъсна мълчанието.

— Денят е прекрасен. Очаква ни чудесен обяд, после ще се поразходим с лодка по реката. После ще потеглим обратно, ще вечеряме в Хенли и ще прекарате остатъка от пътуването добре увита в коженото палто — и ако искате, можете да си поспите. Можете ли да устоите на тази перспектива?

— Не, тя е неустоима — отговори бързо Прюдънс и веднага усети как напрежението в раменете й отслабна. Изобщо не беше забелязала колко напрегнати са мускулите й — сякаш се опитваше да премести тежка мебел. — Ако обещаете да не ме ядосвате, ще ви дам възможност да видите другата ми страна.

— Не мога да обещая — засмя се той. — Обикновено не го правя нарочно. Когато се случи, моля ви в случай на съмнение да решите в полза на обвиняемия.

— Е, добре. Но само днес. Като ответна услуга очаквам от вас да чуете двете неща, които имам да ви кажа по повод на процеса. Не е нужно да ги обсъждаме, но държа да ги чуете, за да помислите какво трябва да направим.

— Започвайте.

— Първо: баща ни ще се яви като свидетел на обвинението. Ще даде показания в полза на Баркли — тя зачака реакцията му, но той само кимна. — Нима не разбирате колко ужасно е това?

— Всъщност не.

— Но ще се наложи да разпитате баща ми!

— Да, разбира се. Ще се опитам да разклатя вярата му в честността на приятеля му.

— Не можете да нападнете баща ми!

— Ако не ме предизвика, няма да го нападам.

Прюдънс се успокои. Това, което за нея беше ужасяваща перспектива, за него беше нещо съвсем естествено. Част от работата му.

— Опасявам се, че той ще ме познае… най-вероятно ще познае гласа ми — продължи след малко тя. — Не знам дали ще мога да се преструвам достатъчно добре, за да го заблудя.

— Как смятате да се преструвате? — попита с интерес той.

Прюдънс се засмя самоуверено. Бяха решили тя да използва акцента, който с Частити бяха овладели до съвършенство в общуването с първите клиенти, които си плащаха. Това беше в самото начало, когато създадоха агенцията за запознанства. Никой не можа да ги познае.

— Вижте, аз съм от Париж. Във Франция на дамите не се задават такива въпроси. Non, non, c’est pas, comme il faut, разбирате ли? „Мейфеър лейди“ е уважавано издание. Всички го четат. Почтено, както казват в Англия, нали?

— Ще издържите ли докрай? — попита през смях Гидиън.

— Не виждам защо да не издържа — отвърна небрежно Прюдънс. — Знам достатъчно френски, за да ръся остроумия и объркващи фрази, но ще говоря напълно разбираемо. Според мен идеята е добра.

— Тайнствена, забулена французойка — промърмори замислено Гидиън. — Ще събудим любопитство. Вероятно ще ви направи симпатична в очите на съдебните заседатели. Средният англичанин е очарован от… как да кажа… свободолюбието на френските дами. Съдебните заседатели няма да се отнесат толкова критично към възгледите, представени в „Мейфеър лейди“, ако ги чуят от устата на чужденка. Английските мъже са убедени, че всички французойки са екстравагантни.

— Искате да кажете, че стратегията е добра? — попита зарадвано Прюдънс.

— Само ако издържите на този маскарад през целия немилостив разпит.

— Ще се упражнявам прилежно със сестрите си — обеща тя.

— Много зависи от това, дали самоличността ви ще бъде разкрита до началото на процеса — напомни й той. — Както вече казах, можем да очакваме обвинението да направи всичко, за да установи кой издава вестника. Убеден съм, че вече ви търсят.

— Следващата седмица ще разберем дали някой е разпитвал продавачите на вестника за издателите.

— Разумно — одобри той. — А каква е втората точка?

Прюдънс извади от маншона си писмото на граф Баркли и му го подаде.

— Няма дата, но изглежда старо.

Гидиън поклати глава.

— Не е достатъчно. Донесете ми платени сметки, намерете данни, открийте какво е купувал баща ви. Не мога да говоря за финансови измами, без да имам солидни доказателства.

— Можете да разпитате Баркли — предложи ядосано тя. Защо продължаваше да я заплашва, че ще се откаже от процеса? Нали имаха споразумение? — Ще го притиснете малко.

Той отново поклати глава.

— Съжалявам, но това не е достатъчно. Разровете по-надълбоко.

— Случайно имам пълномощно и ще прегледам банковите извлечения. В понеделник рано сутринта ще отида в банката.

— Как успяхте? — учудването му беше съвсем истинско.

Прюдънс вдигна яката на палтото си.

— Приложих един прост номер. Не се гордея със себе си, затова ви моля да не ме разпитвате повече.

— Добре — отговори веднага той. — Студено ли ви е? — гласът му прозвуча загрижено, почти нежно.

— Малко — призна тя, макар че студът бе повече вътрешен.

— Ще стигнем най-много след половин час. Виждате ли кулите? — Той посочи тъмните силуети на хоризонта.

— Знаете ли, че никога не съм била в Оксфорд — засмя се Прюдънс и решително прогони мрачните си мисли. — Ходила съм в Кембридж, но не и в Оксфорд.

— Аз предпочитам Оксфорд, но, разбира се, съм предубеден.

— В Ню Колидж ли сте учили?

Той кимна и сложи ръка на коляното й. Бегло докосване, което Прюдънс възприе като много важно. Изведнъж й стана ясно, че цялото им пътуване е придобило значение, което тя не искаше да тълкува. То беше повече от сумата на частите. Много повече.

Спряха пред хотел „Рандолф“ на Бюмон стрийт точно в дванайсет часа. Прюдънс слезе и раздвижи рамене. Слънцето грееше силно, все едно, че не беше есен, а ранна пролет. Отново трябваше да свали палтото си.

Гидиън го пое от ръцете й.

— Ще го занесем вътре. Там е по-сигурно, отколкото на седалката.

Посрещна ги портиер в ливрея, който ги въведе в просторното хотелско преддверие. Елегантна вита стълба водеше към горните етажи.

— Дамската гардеробна е горе — каза Гидиън. — Очаквам ви на масата. — И се запъти към ресторанта.

Когато Прюдънс се настани насреща му, той се бе зачел в листа с вината. До приборите й стоеше чаша шампанско.

— Позволих си да ви поръчам аперитив — обясни извинително той. — Ако предпочитате нещо друго…

— Не, това е чудесно — тя седна и отпи голяма глътка. — Шампанското ободрява.

— А аз имам чувството, че се нуждаете от нещо ободрително — засмя се той. — През остатъка от деня ще се старая да ви ободрявам — наведе се и сложи ръка върху нейната. — Добре ли е така?

Знаех си, че днешният ден означава много повече от сумата от отделните части, каза си Прюдънс. Издърпа внимателно ръката си и отвори менюто.

— Какво ще ми препоръчате? Сигурно познавате ресторанта.

— Даже много добре — отвърна той, без да се разсърди от смяната на темата. Щом тя не искаше да дава спонтанни отговори, той нямаше да настоява. И той имаше своята гордост, освен това не беше свикнал да го отблъскват. Въпреки това не си позволи да покаже недоволството си, само обясни хладно: — Кухнята е много добра. Гладна ли сте?

— Умирам от глад.

Гидиън хвърли поглед към менюто:

— Агнешка плешка. Или предпочитате морски език?

— Май ще взема агнешко — усмихна се тя. — Не съм много по рибата. А за предястие?

— Предлагат пастет от пушена скумрия, но щом не искате риба… — Той се наведе над менюто. — Какво ще кажете за сос „Виши“?

— Отлично. — Прюдънс затвори менюто, свали очилата си, за да ги избърше със салфетката, и му се усмихна. Гидиън не беше подготвен за въздействието на тази рядка усмивка. Блясъкът в живите зелени очи го порази. Дамата явно е решила да ми даде утешителна награда, каза си с лека горчивина той. Е, все пак беше нещо.

— Бяло или червено вино? — попита той и отново взе листа с вината.

— Настроението ми е по-скоро за червено вино.

— Тогава ще пием бордо.

Прюдънс отпи глътка шампанско, облегна се назад и се загледа през високите прозорци към паметника на мъчениците на малкия площад отсреща. Студенти, облечени в черните си академични роби, вървяха бавно по площада. Чудно как се промени настроението ми, помисли си тя. Сега беше отпусната и доволна и очакваше с нетърпение хубавия обяд. Докато придружителят й беше задълбочен в листа с вината, можеше да го огледа на спокойствие. Разбира се, без той да я забележи.

Гъстата коса беше сресана назад и разкриваше широко, леко изпъкнало чело. През последните години челото му се е увеличило, каза си Прюдънс, а след още пет години ще стане още по-високо. Погледът й се плъзна по класическия нос, който му придаваше властен вид, по устата, която беше обезпокояващо красива, спря за миг върху дълбоката трапчинка на брадичката, и слезе към ръцете. Тънки пръсти, овални нокти — фини ръце за мъж, едва ли не като на пианист. Те бяха първото, което й бе направило впечатление.

Много отдавна не беше харесвала мъж съзнателно. Много отдавна не беше намирала някой мъж достоен за желание. Бе загубила девствеността си една година след смъртта на майка им. Сестрите бяха сключили споразумение: няма да се стремят към брак, но ще задоволят сексуалното си любопитство в течение на една година. В края на годината нито една от тях не беше девствена.

Прюдънс си спомняше за преживяното с приятно чувство. Но и със съзнанието, че нещо й е липсвало. Може би желание, отдаденост, наслада… или нещо друго? Очакванията й, събудени от прочетените любовни романи от викторианската епоха, бяха останали неизпълнени. Оттогава живееше с убеждението, че твърденията за неземно блаженство и разтапяне по време на оргазма са твърде преувеличени.

Сега обаче се улови, че иска да усети ръцете на Гидиън върху тялото си. Устата й вече познаваше целувките му. Ала дълбоката възбуда в слабините беше непознато чувство за нея. Признанието я шокира, но нямаше съмнение: тя се чувстваше привлечена от Гидиън Малвърн.

Как е възможно да желаеш мъж, който ти е неприятен? Е, поне не беше изложена на изкушение да предприеме нещо по този въпрос. Тя имаше нужда от ума, а не от тялото на този човек. И нямаше никакво намерение да бърка двата аспекта.

— Давам едно пени за мислите ви — промълви той.

Прюдънс се изчерви. И колкото повече се изчервяваше, толкова повече растеше смущението й. Той я гледаше изпитателно със сивите си очи и сякаш проникваше в мислите й. Лицето й пареше като огън и сигурно беше наситеночервено.

Най-сетне той престана да я гледа — келнерът се бе появил точно в подходящия миг. Прюдънс се стараеше да диша бавно и равномерно и лицето й постепенно си възвърна нормалния цвят. Тя посегна към чашата с вода и скритом я притисна върху пулса под ухото. Охлаждането настъпи веднага и когато Гидиън приключи обсъждането на виното, което щяха да им поднесат, тя отново беше спокойна и овладяна, готова да говори за работа.

— Избрах Сейнт Йостаф — каза той. — Надявам се, че го одобрявате.

— Но разбира се. Никога не бих се усъмнила в решението на експерт — отвърна безгрижно тя, отчупи парченце хляб и го намаза с масло.

— Това беше мъдър и интелигентен отговор — отбеляза той. — По света има учудващо много хора, на които липсва ум, и още повече суетни, които не се вслушват в гласа на опита.

Прюдънс поклати глава.

— Вероятно сте прав, Гидиън, но дори съзнавайки това, вие често се държите непоносимо.

— Какво толкова съм казал? — той изглеждаше искрено учуден.

Прюдънс отново поклати глава.

— Щом не знаете, няма смисъл аз да ви казвам.

Появи се втори келнер, Гидиън му поръча обяда и щом останаха сами, рече строго:

— Искам да ми казвате всичко, Прюдънс! Как иначе ще се науча?

Прюдънс избухна в смях.

— Иронията на моята забележка ви убягна, защото и насън не си помисляте, че аз също бих могла да съм експерт по отношение на вината.

— Наистина ли сте експерт?

— Изпитайте ме и ще има да се чудите — за съжаление не можеше да му каже, че е научила почти всичко за виното, докато двамата с Дженкинс са се опитвали да крият истината от баща й.

Гидиън й кимна с разкаяна усмивка и отпи глътка шампанско.

— Знаете ли, Прюдънс, вече с нищо не можете да ме учудите. Хайде, разкажете ми как опознахте вината.

Прюдънс сведе глава. Тя и сестрите й винаги бяха много сдържани, когато ставаше въпрос за финанси и особено за постоянните им усилия да оцелеят. В техните кръгове никой не биваше да узнае, че през последните три години семейство Дънкан почти всеки ден е близо до банкрута. Агенцията за запознанства и „Мейфеър лейди“ вече започваха да дават печалба, но семейните финанси все още бяха в жалко състояние. От друга страна обаче, каза си тя, не бива да имаме тайни от своя защитник. Той вече беше осведомен, че семейството им има финансови затруднения, познаваше и причините. Обаче не знаеше, че лорд Дънкан продължава да си живее в блажено неведение.

Тя изчака да им сервират супата и докато хапваше по малко, описа ситуацията във всички подробности. Гидиън я слушаше, без да коментира, докато тя се обезсърчи и сведе глава към супата си.

— Наистина ли правите услуга на баща си, като го държите в неведение за ставащото? — попита след малко той.

Прюдънс изпита познатия гняв. В тона му звучеше критика.

— Поне така мислим — отговори остро тя.

— Знам, че това не ме засяга — кимна той, — но понякога гледната точка на външния човек също помага. Вие и сестрите ви сте толкова вътре в ситуацията, че може би нещо ви убягва.

— Не мисля, че е така — отвърна тя с непроменен тон, макар да съзнаваше, че гласът й звучи, сякаш трябва да се защитава. Критиката му беше справедлива, но какво от това? — Случайно познаваме баща си много добре. И знаем какво би било желанието на майка ни.

— Вкусна ли е супата? — попита спокойно той.

— Чудесна е.

— А виното? Заслужава ли компетентното ви одобрение?

Тя го погледна остро, но като видя, че той се усмихна успокоително, се отпусна.

— Благороден сорт с отличен вкус.

След като се нахраниха, двамата се разходиха из града. Спряха край Фоли Бридж, където Гидиън нае лодка.

Прюдънс огледа недоверчиво дългата плоска лодка, която местните наричаха „пънт“, и дебелия прът, с който се задвижваше.

— Наистина ли умеете да си служите с това нещо?

— Някога умеех. Надявам се, че е като с карането на колело — отговори весело той, стъпи на кърмата и й протегна ръка.

— Внимавайте да стъпите в средата, за да не се залюлее.

Тя пое ръката му и се качи предпазливо в лодката, която въпреки това се залюля застрашително.

— Седнете — помоли той и тя се отпусна върху купчината възглавници на носа, които се оказаха учудващо меки.

— Чувствам се като харемска одалиска — засмя се тя и се протегна доволно.

— Тоалетът ви не е подходящ — ухили се той и пое чудовищния прът от лодкаря.

Точно когато Гидиън се отблъсна от брега, се зададе лодка с трима студенти. Младежът на носа енергично заби пръта в тинята, но не успя да го извади навреме. Лодката се плъзна грациозно под него и той увисна на пръта насред реката. Зрителите на брега заръкопляскаха въодушевено, а Прюдънс проследи съчувствено как момчето направи единственото възможно в тази ситуация: падна във водата, докато лодката му се удари о брега малко по-надолу.

— Наистина ли умеете да си служите с този дълъг прът? — попита отново тя.

— Не очаквах чак такова недоверие — направи се на обиден той. — Не забравяйте, че вече не съм зелено студентче.

— О, със сигурност не сте — тя го изгледа с присвити очи. — Съмнявам се, че някога сте били.

Той не отговори. Заби пръта в речното дъно и бързо го отдръпна. Явно притежаваше естествено чувство за ритъм. Прюдънс се облегна на възглавниците и притвори очи. Хубавото ядене и виното предизвикваха приятна умора. Следобедното слънце я топлеше и потапяше света в меко златно сияние. Тя потопи пръсти в студената вода и се заслуша в шумовете на света наоколо: смехове, разговори, цвъркане на птички, ритмичното забиване на пръта, плискането на вълните… Лондон изглеждаше безкрайно далеч, а студът по време на пътуването насам беше само спомен.

По някое време забеляза, че човешките гласове са изчезнали. Чуваше само шумовете на реката, примесени с крясъци на гъски и песни на чучулиги. Отвори бавно очи. Гидиън я гледаше настойчиво. Погледът му гореше. Както винаги в такива случаи, тя свали очилата, за да ги избърше с кърпичката си.

— Какво има? Да нямам петно на носа? Или спанак между зъбите?

Той поклати глава.

— Нищо подобно. Точно обратното.

Прюдънс седна рязко. В дълбините на пронизващите сиви очи дебнеше нещо, което изпрати възбуждащи тръпки по гърба й и затопли кожата на главата й. Обзе я чувство за непосредствено предстояща опасност, но не се почувства заплашена. Погледът й се сля с неговия и тя не беше в състояние да го отмести.

Мили Боже, в каква каша се забърках?

Тя събра цялата сила на волята си, откъсна поглед и се престори, че разглежда околността с ленив интерес. Сложи отново очилата си и видя, че са стигнали до място, където реката се разделя и минава покрай малък остров.

Гидиън мина наляво. Лодката се плъзна покрай бряг, гъсто обрасъл с трева, който се спускаше полегато към водата. Навътре в острова се виждаше колиба.

— По това време на годината е безопасно да се минава оттук — обясни спокойно той, сякаш интензивната размяна на погледи не се беше случила.

— Защо се смята за несигурно? — Прюдънс се огледа с пробудило се любопитство.

— Онова там се нарича Парсънс Плежър — обясни той, сочейки зеления бряг и колибата. — Ако водата не беше твърде студена за плуване, щяхме да минем по другия ръкав, но там не е и наполовина толкова живописно.

Прюдънс се огледа бдително. В тона му имаше нещо дяволито, някакъв скрит смях.

— Какво общо има плуването? — попита тя, макар да знаеше, че той очаква този въпрос. Почувства се като суфльорка във вариете.

— Парсънс Плежър е частната къпалия на студентите, тяхната запазена територия, затова никой не си прави труда да облича бански — обясни тържествено той. — На жените е забранено да минават с лодка от тази страна.

— Още един ярък пример за мъжките привилегии — отбеляза хладно Прюдънс. — Но не разбирам как могат да забранят на жените да минават оттук. Ние живеем в свободна страна. Водата не е частна собственост.

— Знаех си, че ще реагирате така — засмя се той. — И съвсем не сте първата. Ако желаете, ще ви разкажа една история.

— С удоволствие ще я изслушам — Прюдънс се облегна отново на възглавниците. За момента опасността беше овладяна, но тя не беше нито сляпа, нито глупава, за да повярва, че няма да пламне отново.

— И така… в един великолепен летен ден няколко господа от богословския факултет се отдали на необуздани забавления на това място. Група енергични дами обаче решили да протестират срещу този бастион на мъжките привилегии, както го определихте. Да протестират по свой начин.

Прюдънс избухна в смях.

— Минали са покрай тях?

— Точно така. Само че не с прътове, а с гребла. Разказват, че господата успели да прикрият деликатните си части с хавлиите, които си били донесли, само един известен учен останал непокрит. Нямам намерение да ви кажа името му. Той реагирал, като увил с кърпата главата си.

Прюдънс отново се засмя тихо. Никой почтен джентълмен не би разказал такава история на дама, но какво от това? Представяше си живо картината и изпитваше малко злобно задоволство.

Лицето на Гидиън остана непроменено, гласът му звучеше все така сериозно:

— Колегите му, разбира се, го попитали защо е реагирал така и той отговорил: „В Оксфорд всички познават лицето ми“.

Прюдънс положи огромни усилия да го погледне неодобрително.

— Разказахте ми крайно неприлична история — гласът й потрепери. — Абсолютно неподходяща за деликатни дамски уши.

— Права сте, разбира се — съгласи се любезно той. — Но не се съмнявам, че „Мейфеър лейди“ ще я определи като остроумна и забавна — очите му се смееха. — У „Мейфеър лейди“ няма нищо изкуствено. Не можете да ме измамите, мис Прюдънс Дънкан. У вас няма нито една суха и безчувствена частичка. И у сестрите ви също.

Прюдънс се отказа да се сдържа и избухна в смях. Гидиън също се засмя и за миг забрави за пръта. Вместо да се забие в речното дъно, върхът на пръта се хлъзна по калта. Смехът му веднага замлъкна. Изруга ядно, хвана здраво пръта и си опита да го забие в дъното. Пръсна вода и намокри краката му. Прюдънс се смееше и не можеше да престане. Къде отиде елегантният, самоуверен адвокат?

Най-сетне Гидиън овладя пръта и отново стъпи сигурно на кърмата.

— Това не беше смешно — проговори сковано той. Очевидно се беше ядосал, че се е проявил като непохватен аматьор.

Прюдънс свали очилата си и избърса насълзените си очи.

— Извинете — промълви разкаяно тя. — Не исках да се смея така. Но ако знаете само как изглеждахте! Все едно се борите с водна змия. Един истински модерен Лаокоон.

Гидиън не я удостои с отговор. Тя извади ръката си от водата, защото пръстите й бяха изтръпнали и рече съчувствено:

— Краката ви са мокри. Имате ли сухи чорапи?

— Защо са ми? — попита сърдито той.

— На връщане към хотела ще купим. Не можете да пътувате чак до Лондон с мокри крака. Ще замръзнете и ще ви загубим. Не би било зле да поръчаме в хотела баня със синап. Казват, че помага при настинка… Нали не искате да… Олеле!

Съчувствените й думи бяха прекъснати от водна струя. Гидиън бе извадил пръта от водата със силен замах и в лодката се изсипа доста вода.

— Това беше нарочно — обвини го Прюдънс, изтърси капките от полата си и огледа намръщено ботушките си.

— В никакъв случай — отвърна невинно той. — Чиста случайност.

— Лъжец! Аз мислех само за вашето здраво.

— Лъжкиня! Надсмивахте ми се! — изсъска в отговор той.

— Как да не се смея, като бяхте толкова смешен? Пък и историята, която ми разказахте…

Смехът и безгрижното забавление през последните минути я бяха променили напълно. Бузите й пламтяха, очите святкаха възбудено, очилата лежаха забравени в скута й. Гидиън осъзна, че си е струвало да изглежда като глупак, за да я види такава.

— След като и двамата се понамокрихме, мисля, че е време да се връщаме — заяви той и се опита да погледне небето между клоните на плачещите върби, чиито листа вече бяха пожълтели. — Щом слънцето залезе, става студено.

— Обратният път ще е леденостуден — предсказа Прюдънс и бързо сложи отново очилата си. Естествено, бе забелязала замисления му поглед. Замислен и одобрителен. Нещо повече: възхитен. Въздухът отново завибрира от напрежение.

— Вие си имате кожено палто — напомни й той. — Освен това ще спрем за вечеря в Хенли.

Върнаха лодката и забързаха към хотела.

— Чувам как обувките ви жвакат при всяка крачка — каза Прюдънс, когато минаха покрай магазин за мъжка мода. — Влезте и си купете чифт чорапи.

— Да не мислите, че ще призная пред някакъв си продавач, че съм се намокрил, докато съм управлявал лодка! — изсъска възмутено той.

— Тогава ще вляза аз — преди да е успял да възрази, тя вече бе отворила вратата. Само след пет минути се върна с пакетче в ръце. — Заповядайте. Чифт черни чорапи. Не знам какъв номер носите, затова взех най-големите.

Той взе пакетчето и надникна вътре.

— Господи! Имат шарки!

— Никакви шарки — възрази тя. — Такава им е плетката. Имате късмет, че не купих карирани.