Джейн Фийдър
Идеалната годеница (15)

15.

Прюдънс стоеше под противния ситен дъждец и се взираше в тясната врата на банката. Точно когато събра сили да престъпи прага, вратата се отвори и се появи вратар в ливрея и с огромен чадър. Той се поклони и се приближи до нея.

— Желаете ли да влезете в банката, мадам?

— Да — отговори тя. — Бих искала да говоря с мистър Фичли… ако е тук.

— Разбира се, че е тук, мадам — портиерът разтвори чадъра над нея, тя затвори своя и го изтърси. После влезе в залата, където цареше почти пълна тишина. Незнайно по каква причина всички посетители и служители на банката говореха шепнешком.

— Дамата желае да види мистър Фичли — съобщи портиерът на възрастен служител, застанал наблизо.

Чиновникът я позна веднага. Твърде малко жени си позволяваха да уреждат сами финансовите си дела и мис Дънкан беше известна клиентка на банката.

— Добро утро, мис Дънкан. Ще уведомя мистър Фичли, че сте дошла.

Прюданс му благодари с усмивка и приседна на един стол с кадифени възглавници и права облегалка. Сложи чантата в скута си и се постара да прикрие смущението си. Чиновниците и касиерите работеха безшумно в клетките си и не я поглеждаха, но тя усещаше как от всяка пора на тялото й бликат угризения на съвестта.

Мистър Фичли излезе от своя кабинет, за да я поздрави лично.

— Добро утро, мис Дънкан, за мен е удоволствие да ви видя отново… Заповядайте, влезте — той направи широк жест и я въведе в кабинета си.

— Добро утро, мистър Фичли, съжалявам, че ще намокря килима ви — Прюданс се усмихна очарователно, мина покрай него и влезе в малко, тъмно помещение с тлеещ в камината огън.

— Моля, заповядайте — управителят на банката посочи стола пред бюрото, на което нямаше нито един документ. Опря ръце върху безупречно излъскания плот и попита с усмивка:

— Какво можем да направим днес за вас, мис Дънкан?

Прюдънс отвори чантата си и извади плика с генералното пълномощно. Пръстите й трепереха, но тя го обърна смело, за да покаже печата на баща си.

— Трябва да прегледам банковите извлечения на лорд Дънкан, мистър Фичли. Знам, че това не е обичайна практика, но баща ми е загрижен за някои свои финансови операции и желае да ги прегледам — тя остави плика на масата.

Мистър Фичли сложи пенснето си и посегна към плика.

— Сигурен съм, че загрижеността на лорд Дънкан няма нищо общо с обслужването в нашата банка. Семейство Дънкан вече четири поколения ни доверява управлението на финансите си.

— Не, разбира се, че не — побърза да го успокои Прюдънс. — Въпросът е, че татко желае да опресни паметта си относно някои операции, извършени преди четири или пет години — тя се усмихна с лека самоирония. — Както знаете, аз се грижа за финансовата страна на домакинството. Татко няма време за тези работи.

Управителят кимна.

— Да, вашата блаженопочивша майка лейди Дънкан казваше същото — той отвори плика с ножчето за писма и разгърна белия лист, украсен с герба на лорд Дънкан. Прочете пълномощното много грижливо и Прюдънс неволно се запита дали пък не иска да запомни всяка дума. После го остави на масата и го приглади с ръка.

— Изглежда ми в ред, мис Дънкан. Моля да ме последвате — имаме специален кабинет, където клиентите могат спокойно да прегледат банковите документи.

Той стана и излезе пръв в голямата зала. Прюдънс го последва по мраморния под. Двамата минаха покрай няколко малки помещения, където чиновниците се трудеха усърдно. Никой не посмя да вдигне глава, когато минаваше управителят. Той отвори една врата и пропусна Прюдънс да влезе в малък кабинет, обзаведен само с маса и стол. През единствения прозорец падаше сива светлина.

— Боя се, че е малко хладно — проговори учтиво той. — Обикновено не палим огън тук, освен ако клиентът изрично не пожелае.

— Простете, вероятно трябваше да се обадя предварително, но въпросът се реши набързо — обясни Прюдънс.

— Няма нищо, мис Дънкан. Разположете се удобно, аз веднага ще наредя да ви донесат документацията. Искате ли и касетката от сейфа?

— Да, ако обичате.

Управителят се отдалечи с поклон и затвори вратата зад себе си. Прюдънс обходи малкото помещение от единия край до другия, треперейки от студа и влагата. Чак след десет минути вратата се отвори. Появи се чиновник с десетина папки под мишница, следван от свой колега със заключена касетка. Двамата оставиха всичко на масата.

— Желаете ли да запаля газената лампа, мадам? — попита единият.

— Да, моля ви — Прюдънс отвори касетката с донесения ключ. Младият мъж запали лампата и лумналото сияние разпространи илюзията за топлина и уют в спартански обзаведеното помещение.

— Желаете ли кафе, мадам?

— Би било много мило от ваша страна, благодаря.

Двамата мъже излязоха. Прюдънс седна на стола и отвори касетката. Знаеше, че ако е искал да скрие нещо, баща й го е заключил тук, вместо да го остави в някоя от папките, достъпни за всички в банката. В касетката имаше само едно снопче документи. Тъкмо когато ги извади, се появи младият чиновник с чаша кафе и чинийка със сухи бисквитки. Прюдънс му благодари с усмивка и го изчака да излезе. Щом чу затварянето на вратата, тя извади документите и ги нареди на масата.

Брачното свидетелство на родителите й, кръщелните свидетелства на трите сестри, смъртният акт на майка им, завещанието на лейди Дънкан, завещанието на лорд Дънкан. Нищо интересно. Тя знаеше, че малкото пари на майка й бяха отишли за „Мейфеър лейди“. Майка й дори насън не би помислила да поиска от мъжа си пари за вестника. Издаваше го със своите собствени средства. Последната воля на лорд Дънкан беше съвсем ясна: имуществото му да се раздели на три равни части между трите му дъщери. Ще получим само дългове, каза си горчиво Прюдънс. Поддържането на провинциалното имение в Хемпшир, на арендаторските къщи и стопанските постройки, както и на къщата и персонала в Лондон, поглъщаше малките им доходи. Така беше открай време и трите момичета бяха свикнали с този живот. Тя прибра семейните документи в касетката и взе последния лист.

Обзе я неприятно чувство. Зачете го и в стомаха й се образува буца. Отначало не повярва на очите си. Да, това беше напълно валиден документ. Къщата на Манчестър Скуеър беше заложена. Домът, собственост на семейство Дънкан от времето на кралица Ан, можеше да премине в чужди ръце. Прюдънс попипа недоверчиво документа, отпи глътка кафе и отново се взря в текста. Документът носеше дата 7 април 1903 г. Ипотечното удостоверение беше издадено на името на компания „Граф Баркли и съдружници“.

Не беше нужно да има брилянтен ум, за да схване връзката. Граф Баркли притежаваше ипотекарното право върху дома им на Манчестър Скуеър. Къща, която през цялото си съществуване не е била натоварвана с ипотека. В сърцето й се надигна гняв. Защо? Какво беше накарало баща й да ипотекира дома си — наследството си, гордостта си, гордостта на цялото семейство?

Отчаяние.

Друго обяснение нямаше. Не можеше да има.

Прюдънс пусна документа в касетката, обзета от отвращение. Намери папката за 1903 година и я отвори. Плащанията започваха през януари… Адресатът беше все един и същ: „Граф Баркли и съдружници“. Всеки месец по хиляда лири. До април. През април лорд Дънкан бе ипотекирал къщата си в Лондон. Защото вече не е бил в състояние да внася парите, за които се е задължил. Единственият му изход е бил да заложи дома си.

Прюдънс извади папката за предишната година. Плащанията започваха през октомври. Никъде обаче не беше написано за какво се внасят парите. Може би Баркли е шантажирал баща й? Не, това беше изключено. Двамата бяха близки приятели… или поне лорд Дънкан мислеше така.

Прюдънс извади от чантата си писмото на Баркли, намерено в библиотеката. Плащания… срокове… лихви… Отново претърси касетката и най-сетне намери, каквото търсеше.

Прибрано между стената на касетката и подплатата. Датата беше 5 октомври 1902 г. Само няколко седмици преди смъртта на съпругата си, докато тя беше в агония и той не издържаше да гледа страданията й, лорд Дънкан бе заявил готовността си да финансира проекта за транссахарска железница, като внася по хиляда лири месечно на името на „Граф Баркли и съдружници“, инвеститори на проекта.

Когато парите му са свършили, е заложил къщата си, разбра Прюдънс и отново опипа подплатата на касетката. Намери писмо на половин лист хартия, навит като цигара. Сякаш получателят не бе понесъл да прочете написаното. Тя разглади писмото и го прочете с нарастваща болка.

„Скъпи Дънкан,

За съжаление новините са лоши. Работата не върви. Махди пак създава ядове, а поражението на Гордън в Хартум още не е забравено. В момента никой не се интересува от малкия ни проект. Доставили сме всички материали за коловозите, хората ни са готови да почнат работа, но местните обявиха, че прекратяват споразумението. По политически причини, както казват. Загубихме сто хиляди лири. За ваше успокоение ще кажа, че ще прибегнем до ипотекарното право само ако положението стане наистина отчаяно.

Баркли“

Значи са му дали отсрочка, размишляваше трескаво Прюдънс. Знаеше, че е изключено баща й да взема по хиляда лири от семейния бюджет, без тя да знае. Следователно заложената къща висеше над главите им като Дамоклев меч. Баща й сигурно страдаше адски. И въпреки това беше готов да се яви като свидетел в защита на един измамник, на един шарлатанин, на един гаден негодник!

Прюдънс не можеше да разбере защо. Това беше извън представите й за живота и отношенията между хората. Да, от мъка човек можеше да излезе от равновесие и да извърши някои глупости. Да вземе грешни решения. От смъртта на майка й бяха минали почти четири години. Баща й би трябвало да се е съвзел достатъчно, за да разбере какъв мръсен номер са му изиграли.

Прюдънс се облегна на коравия стол и почука с върха на молива по масата. Гордостта щеше да попречи на Артър Дънкан да признае грешките си и да поиска сметка от човека, който го е измамил. Гордостта го беше накарала да скрие главата си в сахарския пясък и сигурно щеше да си остане там завинаги.

Тя въздъхна и изправи гръб. Каквото и да беше състоянието на баща й, сега разполагаха с доказателства в подкрепа на обвиненията в измама. Задачата на Гидиън беше да провери основно дейността на фирма „Граф Баркли и съдружници“. Законна ли е компанията? Регистрирана ли е в съда? Идеята за железница през Сахара беше абсурдна — поне за хората, които не са си загубили ума от мъка, поправи се тя. За да спечелят процеса, трябваше да докажат, че проектът още от самото начало е почивал върху измама. Че са убедили лорд Дънкан да инвестира в една лъжа. Да инвестира суми, превишаващи имуществото му, за да го принудят да заложи семейния си дом, когато вече не е в състояние да погасява месечните вноски.

Прюдънс вече не изпитваше угризения на съвестта. Извади всички необходими страници от папките и ги прибра в чантата си заедно с договора и писмото на Баркли. Гидиън знаеше на кого да възложи проверката на фирма „Граф Баркли и съдружници“. Сигурно съществуваше фирмен регистър. Тя допи кафето си, заключи касетката, затвори папките и излезе от малката стая. Един от служителите я придружи до вратата. Тя излезе под дъжда и с доволна физиономия отвори чадъра си.

 

 

Частити стоеше пред витрината на магазин за железария и надзърташе към ъгловото магазинче на мисис Бийдъл. Преди десет минути вътре бе влязъл мъж с износено палто и голям чадър.

Дъждът не преставаше и тя се радваше, че е с дъждобран и непромокаема шапка. Пред лицето й беше спуснат воал, освен това носеше голям чадър. Чувстваше се добре защитена. Никой нямаше да я познае. След като мъжът влезе в магазина, тя мина по улицата, но от другата страна, и не можа да види какво ставаше вътре. Не искаше да пресече улицата, за да не привлича излишно внимание.

Вратата на ъгловото магазинче се отвори и Частити бързо се обърна отново към витрината с изложени тенджери и тигани. Само един поглед през рамо й показа, че мъжът бърза към спирката на омнибуса. Значи трябваше да го изчака да се качи, защото магазинчето на мисис Бийдъл се виждаше от спирката. Обаче не можеше да остане и на улицата, затова влезе в железарския магазин и затвори чадъра си.

Като чу звънчето на вратата, от задното помещение се появи мъж с престилка.

— Добро утро, мадам, какво мога да направя за вас?

В погледа му блесна алчност. Хората от Кенсингтън не можеха да си позволят такива скъпи дъждобрани. Веднага ще предложи на клиентката някоя от стоките, предвидени за висшата класа.

Частити се огледа. Трябваше бързо да измисли нещо.

— Ютия. Трябва ми ютия.

— Със сигурност имам подходяща за вас, мадам. Чисто желязо, хубава гладка повърхност. Бързо се затопля. Гладачката ви ще е във възторг — Той се скри в задното помещение, а Частити отиде до прозореца и се опита да види какво ставаше на спирката. Нямаше никакво желание да се натовари с тежка, ненужна и може би скъпа ютия, но не можеше да си излезе, докато детективът не си е тръгнал.

Не успя да види спирката, затова отвори вратата и надникна. Като чу камбанката, собственикът на магазина изскочи от задното помещение, уплашен, че ще изгуби клиентката си. Омнибусът тъкмо бе спрял. Непознатият се качи и конете потеглиха.

— Донесох ютията, мадам — извика мъжът. — Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Ах, да — Частити се обърна към него. — Размислих и реших, че е, по-добре да изпратя момичето. Тя ще глади с нея, затова е най-добре да си избере, каквото й хареса. Очаквайте я следобед — махна му за довиждане и излезе от магазина. Собственикът въздъхна примирено и остави ютията на тезгяха.

Точно когато щеше да пресече улицата, омнибусът мина покрай нея. Частити го изчака да завие зад ъгъла и се затича към магазинчето на мисис Бийдъл.

— О, вие ли сте, мис Час? — Мисис Бийдъл беше зад тезгяха и пълнеше голям буркан с ментови бонбони. — За малко пропуснахте един мъж. Питаше за вас. Вече за втори път.

Частити остави чадъра си до вратата и си свали шапката.

— Каза ли името си? Какво искаше?

Мисис Бийдъл смръщи чело.

— Не каза името си. Искал да види някого от „Мейфеър лейди“. Попита дали знам къде може да се срещне с вас. Каза също, че имал добри новини за вас — тя поклати глава и продължи да сипва бонбоните. — Не ми хареса… Някакъв такъв…

— Не му казахте нищо, нали?

Мисис Бийдъл я погледна обидено.

— Въпросът е излишен, мис Час. Казах, че не знам нищо. Че само получавам писмата, които пристигат по пощата.

— Той вероятно ви е попитал кой идва да ги взема.

Частити искаше да разсее всичките си опасения, макар да знаеше, че разпитът обижда мисис Бийдъл.

— Естествено, че ме попита. Казах му, че всяка неделя идва момче. Куриер. Че не знам името му и изобщо не съм го питала кой е. Казах, че това изобщо не ме засяга — тя затвори буркана с капака му и изтри ръце в престилката. — Виждам, че имате нужда от един хубав чай, мис Час. Елате отзад.

Тя вдигна част от тезгяха, за да пропусне посетителката си.

— Благодаря ви — усмихна се Частити и влезе в уютната кухня, отделена със завеса от магазина. — Не исках да ви обидя, мисис Бийдъл. Просто моментът е такъв. Намираме се в затруднено положение.

— Да, мила моя, мога да си представя — мисис Бийдъл наля вряща вода в чайничето. — Да го оставим малко — извади от кутия за сладкиши няколко пастички и ги нареди в чиния с цветна шарка. Бутна я през масата и покани гостенката си: — Опитайте от тези, мис Час. Тази сутрин ги направих.

Частити веднага захапа едно парченце.

— Смятаме, че са наели детективи — заразказва тя с пълна уста. — Душат навсякъде. Нашият защитник е на мнение, че противната страна е твърдо решена да разкрие кой издава „Мейфеър лейди“ и няма да се откаже, преди да ни е намерила.

— Е, от мен няма да узнаят нищо — заяви решително мисис Бийдъл и наля чай. — Пийнете, мис Час. Помага срещу влагата — постави чаша силен чай пред гостенката си и поклати глава. — Ужасно време. Вчера пролет, а я вижте какво става днес.

Частити кимна, отпи глътка чай и хапна още едно парченце сладкиш.

— Има ли днес поща?

— Само две писма — Мисис Бийдъл извади два плика от чекмеджето и й ги подаде. Частити ги погледна бегло и ги прибра в чантата си.

— Хайде, мис Час, няма защо да се тревожите за някакви си детективи. От мен няма да узнаят нищо, а никой друг не знае кои сте. Е, освен нашия Дженкинс, разбира се — когато говореше за брат си, мисис Бийдъл винаги употребяваше фамилното име.

— И мисис Хъдсън — допълни Частити. — Права сте, мисис Бийдъл. Знаем, че при вас тайната ни е на сигурно място, и сме ви много благодарни.

— Глупости, мила. Правехме го и за добрата ви майка, бог да благослови душата й и да я дари с вечен покой.

Частити се усмихна и изпи чая си. Звънчето на вратата се обади и мисис Бийдъл отиде да обслужи клиента си. Частити хапна още едно парченце и се заслуша в разговора. Приятен мъжки глас с лек шотландски акцент поздрави мисис Бийдъл по име.

— Добро утро, доктор Фарел — отговори тя с искрена сърдечност. — Какъв дъжд, а?

— Наистина е неприятно, мисис Бийдъл. Ще взема един фунт бонбони и един фунт захарни пръчици.

— Заповядайте, господин докторе.

Частити чу как мисис Бийдъл отваря буркани и изсипва сладките неща в блюдото на везната. Кой мъж купува ментови бонбони и захарни пръчки? Любопитна да разбере, тя остави чашата и надникна в магазина. На тезгяха се бе облегнал едър мъж. Раменете му бяха широки като на боксьор, леко кривият нос издаваше, че някога е бил счупен. Странно, вместо да обезобрази лицето, счупеният нос го правеше много интересно, дори привлекателно. Мъжът не носеше шапка и мокрите коси бяха залепнали на едри вълни върху главата му. Дъждобранът му изглеждаше доста износен, но усмивката му беше неустоима. Май не пропуснах нито една подробност, каза си развеселено Частити.

Докато мисис Бийдъл теглеше бонбоните, мъжът отиде до етажерката с вестници. Огромен е, помисли си Частити. По тялото му явно нямаше и следа от тлъстини. Само мускулна маса. В сравнение с него тя беше едва ли не джудже. Мъжът посегна към последния брой на „Мейфеър лейди“, прелисти го небрежно, но явно нещо привлече интереса му, защото се стъписа и се зачете.

— Готово, доктор Фарел. Шест пенса за бонбоните и четири за пръчките.

— Ще взема и вестника, мисис Бийдъл — докторът остави „Мейфеър лейди“ на тезгяха и преброи монетите.

Частити го изчака да излезе. С каква енергия затвори вратата… и колко жизнени бяха крачките му… Смаяна от собствените си мисли, тя разтърси глава и побърза да седне отново до масата.

Мисис Бийдъл се върна усмихната.

— Много мил човек е този доктор Фарел. Отскоро живее тук.

— Сигурно е отворил кабинет? — попита с привидно равнодушие Частити, допи чая си и стана, за да се облече.

— Близо до Сейнт Мери Абътс — кимна мисис Бийдъл. — За джентълмен като доктор Фарел кварталът не е особено изискан, но какво да се прави — тя се зае да разчиства масата. — Нашият доктор умее да се брани, когато се наложи. Веднъж спомена, че е бил в университетския отбор по борба. Освен това умее да се боксира.

Защо такъв човек се интересува от нашия вестник? — запита се Частити и този въпрос дълго време не изчезна от главата й. Тя се сбогува с мисис Бийдъл и излезе на улицата. Щом стигна до Кенсингтън Хай Стрийт, видя празен файтон и му махна. Нямаше никакво желание да пътува с препълнения, задушен омнибус. Знаеше, че мисис Бийдъл ще пази тайната им, но упоритостта на детективите не предвещаваше нищо добро. Те бяха опитни и човек не можеше да знае какви номера ще измислят, за да им заложат капан. Мисис Бийдъл беше добра, почтена жена, но надали би могла да се справи с безскрупулните и коварни частни детективи.

Частити слезе пред дома си точно когато над площада задуха силен вятър и едва не обърна чадъра й.

— Отвратително време — каза тя на Дженкинс, който я посрещна в преддверието. — Мисис Бийдъл ви изпраща сърдечни поздрави — свали дъждобрана си и го подаде на иконома. — Отивам в салона. Ще чакам Прю.

Дженкинс се поклони и отиде да окачи мокрия дъждобран в кухнята. Прюдънс се прибра само след минути и той побърза да я посрещне.

Прюдънс го поздрави разсеяно. Документите в чантата й непоносимо тежаха. Преддверието, в което стоеше, й се стори променено, даже цветовете й изглеждаха чужди. Може би защото тази къща вече не принадлежеше на семейство Дънкан. Ако баща й не се отърве от дълговете, ще загубят дома си. Значи на всяка цена трябва да докажат, че лорд Дънкан е станал жертва на организирана измама.

— Изглеждате ми бледа, мис Прю. Добре ли сте?

Загрижените думи на Дженкинс я изтръгнаха от мрачните размишления.

— Нищо ми няма, Дженкинс. Мокра съм, това е — тя се усмихна принудено и свали палтото си. — Има ли нещо ново?

— Обади се сър Гидиън, мис Прю.

В главата й сякаш отекна звън. Усети прилив на чисто физическа възбуда, която я накара да забрави всичко друго.

— Какво искаше? — попита тя, докато се опитваше да свали шапката си.

— Каза да не ходите в кантората му, защото времето е лошо. Шофьорът му ще дойде да ви вземе точно в шест.

— Колко е мил — промърмори иронично Прюдънс. — Благодаря ви, Дженкинс. Моля ви, изпратете вест на Кон, че трябва да дойде веднага.

Прюдънс влезе в салона малко след като Частити бе седнала да пише писма за колоната на леля Мейбъл в „Мейфеър Лайди“. Като чу отварянето на вратата, тя скочи.

— Има ли нещо? Аз научих това-онова — каза напрегнато тя.

Прюдънс кимна.

— Разкажи първо ти — помоли тя тихо.

Частити описа какво е правила досега.

— Страх ме е, че детективите ще изровят нещо, макар да знам, че нашите хора ще си мълчат. Вече съм съгласна с Кон, че трябва да спрем да печатаме вестника и да се скрием.

— Като подгонени лисици — Прюдънс се наведе да стопли премръзналите си ръце на огъня. Когато се изправи, изразът в очите й накара Частити да застане нащрек.

— Открила си нещо!

Прюдънс отвори чантата си и безмълвно подаде документите на сестра си. Частити не се нуждаеше от обяснения, за да схване значението им. Прочете ги мълчаливо и промълви:

— Кон трябва да види това.

— Помолих Дженкинс да й каже. Очаквам я всеки момент.

Частити посочи удостоверението за ипотека.

— Къщата ни принадлежи на Баркли…

Прюдънс кимна безмълвно.

— Значи не само вестникът ни е заплашен?

Прюдънс отново кимна.

— Как ми се ще да убия онзи жалък негодник…

— Да изчакаме какво ще каже Кон, преди да сме започнали да обмисляме убийството — предложи сериозно Частити. — При мисис Бийдъл имаше две писма. Искаш ли да ги прочетем, докато чакаме? — тя извади пликовете от чантата си и ги огледа подозрително. — Знаеш ли, май ме е страх да ги отворя.

Разряза пликовете с ножчето и разтвори първото.

— Някой иска да се запознае с любители на поезията. Написано е от жена, решила да основе поетичен кръжец. — Тя вдигна рамене. — Как мислиш, дали да съставим списък?

— Не виждам какво би могло да ни попречи — отвърна сестра й. — Обещали сме да събираме единомишленици. Изглежда ми напълно безобидно.

Частити кимна и остави писмото на масата. Прочете второто и мълчаливо го подаде на сестра си.

Относно: „Мейфеър лейди“

Заинтересована група лица разполагат с информация, много полезна за собствениците и издателите на „Мейфеър лейди“ с оглед на течащия процес за клевета. Появиха се доказателства, които ще ви помогнат да се защитите. Частна среща на място, избрано от вас, ще ви помогне да се сдобиете с доказателствата. Информацията, която притежаваме, е от изключително значение и трябва да се предаде навреме. Моля, пишете на гореспоменатия адрес. В наше лице имате искрени почитатели и застъпници на „Мейфеър лейди“.

Прюдънс вдигна глава.

— Капан.

— Ами ако не е?

— Капан е — Прюдънс прехапа устни. — Анонимно писмо.

— И ние сме анонимни — напомни й Частити. — Ако е някой приятел или бивш приятел на Баркли, със сигурност няма да си каже името. Да приемем, че разполага с доказателства за измамите на Баркли. Може би е жертва като баща ни. Можем ли да си позволим просто да отхвърлим предложението?

Прюдънс помисли малко и поклати глава.

— Не знам, Час.

— Покажи писмото на Гидиън.

— Правилно — кимна Прюдънс. — И без това ще се срещна днес с него — тя сгъна писмото и го прибра в плика.

— Ето я и Кон — Частити бе познала стъпките на сестра си по стълбите.

Констанс влезе, погледна втренчено сестрите си и заяви:

— Да отидем да обядваме някъде.

— Прекрасна идея — усмихна се Прюдънс. — Но първо прочети това. Аз отивам да си сменя обувките, защото са мокри — посочи документите на писалището и помоли: — Дай й и писмото, Час.

— Къде ще обядваме? — попита Частити и подаде писмото на сестра си.

— В „Суон и Едгар“ — предложи Констанс и седна да прочете документите, намерени от Прюдънс в банката.

— Чудесно — Прюдънс се запъти към вратата. — Там има хубави неща за ядене, освен това ще мога да си купя копринен шал, който да подхожда на сиво-зелената ми вечерна рокля.

Констанс я погледна изненадано.

— Нима имаш среща със сър Гидиън довечера?

— Случайно. Но щом прочетеш какво намерих в банката, ще разбереш, че имаме спешна нужда от делова среща със защитника си — отвърна сестра й. — Ще кажа на Дженкинс, че няма да обядваме вкъщи.

— Делова среща? — промърмори иронично Констанс, когато вратата се затвори зад Прюдънс.

— В момента Прю не се интересува от нищо друго — увери я Частити с необичайно остър глас. — Като прочетеш документа, който е в ръцете ти, ще ти стане ясно.

Констанс вдигна още по-високо вежди, но не каза нищо. Малката й сестра сигурно имаше причина да е толкова груба. Прочете документа и разбра всичко.

— Баркли има право да вземе дома ни — прошепна ужасено тя.

Частити кимна мълчаливо.