Джейн Фийдър
Идеалната годеница (18)

18.

— Днес си станал много рано, татко — отбеляза Прюдънс, когато влезе в стаята за закуска. Облечен за излизане, баща й четеше вестника. Ако се съдеше по празната му чиния, вече беше приключил със закуската.

Лорд Дънкан погледна дъщеря си с известно раздразнение.

— Ти май си забравила, че днес започва процесът на Баркли! След час ще се явя пред съда.

— О, извинявай, татко — отвърна небрежно тя и застана пред бюфета. — Наистина бях забравила — сведе поглед към платото с кеджъри — индийско ястие с ориз — и стомахът й се разбунтува.

— Днес е много важен ден — заяви баща й, хвърли салфетката и отмести стола си. — Можеш да кажеш на Дженкинс, че няма да обядвам вкъщи.

И ние няма да обядваме у дома, помисли си Прюдънс, кимна любезно и се настани насреща му. Ще се опитам да хапна препечена филийка, каза си тя, дано успокои гаденето.

— Добро утро, татко — Частити едва не се сблъска с баща си на входа. — Защо си станал толкова рано?

— Трябва да се яви в съда — изпревари го Прюдънс. — Нима си забравила?

— О, извинявай, татко — каза Частити. — Желая ти късмет.

— Не знам защо си мислиш, че имам нужда от късмет — отвърна обидено лорд Дънкан. — Случаят е от ясен по-ясен. Тази вечер онова позорно малко вестниче ще изчезне от улиците и магазините и хората ще забравят за съществуването му. Помнете ми думата.

Той кимна решително и излезе от стаята за закуска.

— О, господи, не позволявай думите му да се сбъднат — помоли се пламенно Частити и напълни чинията си с кеджъри. — Как се чувстваш, Прю?

— Гади ми се — призна сестра й. — Чудя ти се как можеш да ядеш, Час. В ден като днешния.

— Човек трябва да яде, за да има сили — обясни тържествено Частити. — А ти не яж само препечена филийка. Днес имаш нужда от всичките си сили, Прю.

Прюдънс поклати глава.

— Не мога. Даже от чая ми се гади — бутна чашата си и стана. — Ще отида да се приготвя.

Частити погледна часовника си. Едва седем и половина.

— Трябва да сме в кантората на Гидиън чак след час и половина.

Прюдънс само поклати глава и излезе. Прибра се в спалнята си и застана пред огледалото. Бледа, болнава — това бяха най-меките думи, с които би описала вида си. Очите й бяха подпухнали, заобиколени от тъмни сенки. Даже косата й бе загубила блясъка си. За щастие днес никой няма да забележи погрозняването й. Зад плътния воал на черни точки никой няма да разбере как изглежда.

Гидиън, разбира се, ще я види незабулена в кантората си, но той не се интересуваше от вида й. Оскъдните му съобщения през изминалите десетина дни бяха посветени само на предстоящия процес и бяха адресирани изрично към трите сестри. Нито веднъж не спомена Сара, Хариет или интимните им отношения. Бяха осъществили чистото скъсване, за което тя се беше молила. Сърцето й не беше разбито. Не се чувстваше наранена, не бе загубила достойнството си след тази кратка страстна забежка.

Не е чудно, че напрежението на последните две седмици се е отразило върху лицето ми, размишляваше Прюдънс. Постоянно нащрек за шпиони и детективи, трите сестри посрещаха подозрително всяко писмо. „Мейфеър лейди“ спря да излиза. Двете с Частити почти не излизаха от къщи, а Констанс изпълняваше само онези обществени задължения, които се изискваха от съпругата на бъдещия министър. През тези две седмици сестра им не ходеше дори в женското обединение. Трите седяха с часове в салона и обсъждаха подробностите около процеса, изпробваха остри въпроси и нищо незначещи отговори, следвайки съветите на защитника си. Прюдънс упражняваше чуждестранния си акцент и все по-често имаше чувството, че езикът й е надебелял, станал е безформен и вече няма място в устата й.

Вратата на стаята й се отвори и тя скочи стреснато. Незнайно по каква причина се почувства смутена, сякаш я бяха сварили да върши нещо непозволено. Сякаш самонаблюдението беше нещо необичайно или неприлично. Частити я огледа въпросително.

— Ще ми дадеш ли няколко игли за шапка, Прю? Не намерих нито една, а трябва да закрепя този воал — и й показа донесения черен воал за шапката си.

— Да… разбира се. — Прюдънс отвори чекмеджето на тоалетката си. — Помня, че сложих тук ново пакетче.

— Татко излезе — съобщи Частити.

— Много рано! — учуди се Прюдънс. — Съдът отваря едва в десет.

Най-сетне намери пакетчето с игли и го подаде на сестра си.

— И той е нервен като нас — отбеляза Частити и прибра пакетчето в джоба на полата си. — Останах с впечатлението, че предпочита да обиколи площада, отколкото да чака вкъщи.

— Споделям чувствата му — промърмори Прюдънс. — Имаш ли нещо против да излезем по-рано? Чакането ме подлудява.

— Разбира се, че нямам нищо против. Дай ми десет минути да се приготвя.

Частити излезе бързо и Прюдънс седна отново пред огледалото, за да си сложи шапката и да провери за стотен път как й стои воалът.

Двете взеха файтон до дигата и направиха кратка разходка в Темпъл Гардънс, докато стана време да се срещнат с Констанс. Денят беше облачен, реката влачеше сивите си води, остър вятър гонеше последните кафяви листа от дърветата. Прюдънс се уви в палтото си и вдигна яката, но не можа да спре треперенето си.

— Сигурно си нервна, защото ще го видиш след толкова дълга раздяла — каза внезапно Частити.

Прюдънс не се разсърди на сестра си.

— Не е заради това. Защо мислиш така?

— Не знам. Просто си го помислих.

— Той е нашият защитник, Час. Нервна съм, защото си мисля, че е възможно да се провали.

— Да, естествено — кимна Частити. — А, ето я и Кон! — тя махна на сестра си, която бързаше към тях през влажната трева, покрита с жълти листа.

— Закъснях ли?

— Не, ние сме подранили. Не издържах да стоя вкъщи — обясни Прюдънс.

Констанс я огледа внимателно.

— Готова ли си, Прю?

Прюдънс разбра, че и тя няма предвид излизането й пред съда.

— Ти си не по-малко проклета от Час. Разбира се, че съм готова. Гидиън е нашият защитник. Лично за мен пък е бегъл спомен за кратка афера в провинцията. Имах две седмици да го забравя. Сигурно и той ме е забравил. Да вървим.

Точно когато застанаха пред вратата на кантората, Биг Бен удари девет. Изкачиха се по тясната стълба и видяха, че вратата е отворена. Тадеъс стоеше пред стенния часовник, очевидно очаквайки появата им.

— Добро утро, дами — поклони се учтиво секретарят. — Сър Гидиън ви очаква.

Гидиън вече бе отворил вратата на кабинета си.

— Заповядайте, влезте. Донесете ни кафе, Тадеъс.

Прюдънс веднага разбра, че не е забравила нищо, нито една подробност. Звукът на гласа му моментално възкреси спомените. Несъзнателно изпъна рамене и поздрави равнодушно:

— Добро утро, Гидиън.

Влязоха една след друга и седнаха на столовете пред писалището. Гидиън измери всяка от тях с остър поглед и се настани на своето място. Погледът му отново спря върху Прюдънс и тя с мъка устоя на смешното желание да отмести поглед. Вместо това го изгледа предизвикателно, той й кимна едва-едва и сведе глава към документите на писалището си.

Изглежда уморен, каза си тя, почти толкова уморен, колкото се чувствам аз.

Гидиън също забеляза веднага колко изтощена изглежда Прюдънс. Самият той беше напрегнат, но тя явно беше на края на силите си. Последните две седмици бяха най-лошите в живота му. За всичко беше виновна неочакваната поява на Хариет, която извади Сара от равновесие. Прюдънс се оказа напълно права в това отношение. Да стои далече от нея — това беше най-тежкото изпитание, през което беше преминал досега в живота си. Но си наложи да изпълни желанието й да не го вижда. Затова се съсредоточи върху процеса за клевета и изразходва за подготовката си повече време, отколкото посвещаваше на делата, от които очакваше солиден хонорар. Няма да даде на Прюдънс основания да се съмнява в професионалната му чест.

— Прощавай, че го казвам, Прюдънс, но изглеждаш доста зле — заговори тихо той.

— Последните две седмици бяха мъчителни — защити се веднага тя. — Не можех да спя. Съвсем честно ще ти кажа, че нервите ми са напрегнати до крайност. Надявам се, че можеш да ме разбереш — последната забележка прозвуча обвинително.

— Това се очакваше — установи спокойно той и тя изпита желание да хвърли нещо по главата му. — Закуси ли тази сутрин?

— Почти нищо не яде — отговори вместо нея Частити. — Половин суха препечена филийка.

Прюдънс беше готова да се развика на сестра си.

— Нямам апетит. Това си е моя работа.

— Не съм съгласен. Какво ще стане, ако припаднеш на свидетелската банка?

— Разбира се, че няма да припадна! — отвърна сърдито тя.

— Ще хапнеш ли една филийка с мед? — попита той с тон, който беше едновременно успокоителен и съчувстващ.

Грижливо пресметнат тон, за да постигне целта си, помисли си горчиво Прюдънс и въздъхна. Но тъй като мразеше да се цупи, отвърна примирително:

— Изобщо не съм гладна, но щом настояваш…

— Не настоявам, а само препоръчвам — поправи я меко той и стана да поръча закуска на Тадеъс. — Така, а сега ще ви обясня как ще протече процесът…

Сестрите изслушаха внимателно инструкциите. Прюдънс беше толкова съсредоточена, че изяде филийката с мед почти без да забележи. Изведнъж се почувства силна и гаденето й престана. Това я учуди и разгневи едновременно.

Гидиън беше достатъчно умен да се въздържи от забележки.

— Да обобщим — каза той. — Сър Самюел ни уведоми, че иска да разпита „Мейфеър лейди“ като свидетел на противната страна. Стремежът му е да дискредитира вестника в очите на съдебните заседатели, преди аз да започна пледоарията си. Прюдънс, подготви се за много агресивен разпит. Не му позволявай да нанесе големи вреди на доброто име на вестника, макар че аз ще се опитам да поправя стореното, когато дойде моят ред.

Прюдънс се запита какво разбира той под „големи вреди“, но само кимна.

Гидиън й се усмихна ободрително.

— Ще подложа Баркли на кръстосан разпит и се надявам да успея да убедя съдебните заседатели, че той е измамник и подлец. Тогава ще ти е по-лесно.

— Ами ако открият кои сме? — попита страхливо Прюдънс. — Смятаме това за изключено, но човек никога не може да е сигурен.

— Няма да открият кои сте — отвърна спокойно той.

— Откъде знаеш?

— В нашия бранш има начини да се открият определени важни факти — усмихна се той.

— Но ти, естествено, дори не си помислил колко много щяхме да бъдем облекчени, ако знаехме това? — попита хапливо Прюдънс.

— За да бъда съвсем сигурен, трябваше да чакам до последната минута. Всичко може да се промени в последния момент.

— Разбирам — намеси се Констанс и отклони вниманието на Гидиън от Прюдънс. — Но ние седяхме върху нажежени въглени.

— Разбирам ви, но нищо не можеше да се направи — той извади часовника си. — В обедната почивка ще обсъдим как е протекло утрешното заседание.

Прюдънс кимна. Струваше си да се наслади на облекчението, че ще запазят инкогнито си. А спомените можеха да почакат.

— Ще тръгваме ли?

Той се изправи рязко.

— Да. Констанс и Частити ще седнат най-отзад в галерията, и то така, че да не се виждат от свидетелската скамейка. Не искам да отклонявате вниманието на Прюдънс, дори неволно. Най-добре би било тя да не знае, че присъствате в залата.

— Да, но аз знам — възрази Прюдънс. — Ако те не са с мен, сигурно няма да издържа до края.

— Разбирам. Въпреки това се опитай да ме послушаш. В този случай знам какво говоря.

Думите „в този случай“ бяха подчертани едва забележимо и Прюдънс се запита какво ли значение им придава. Надали беше намек за нещо лично между двамата. Тази сутрин той с нищо не бе намекнал, че между тях е имало нещо. А нейната първа реакция на новата среща беше объркване, което много й се искаше да забрави.

 

 

Съдебното дело щеше да се проведе в малка зала в Олд Бейли и броят на зрителите беше ограничен — според Гидиън това беше предимство. Ще присъстват хора от пресата, каза им той, шепа журналисти от жълтите вестници, може би и любопитни от лондонското общество, но не много. Но не каза на сестрите, че малката зала беше уредена от Тадеъс с помощта на съдебния служител, отговарящ за разпределението на помещенията.

В малкото преддверие всички покриха лицата си. Вече нямаше време за окуражителни думи. След кратко ръкостискане Констанс и Частити оставиха Прюдънс и се качиха в галерията, където вече се тълпяха неспокойно шепнещи си зрители. Двете сестри седнаха на последния ред и се прикриха зад една колона.

Прюдънс чакаше Гидиън да я повика. Гаденето й беше изчезнало, нервността също. Имаше чувството, че се намира в празно пространство, напълно откъсната от шумния свят навън.

— Готова ли си да влезем? — Гидиън бе отворил вратата толкова тихо, че тя не го чу.

Тя се извърна от малкия прозорец, където стоеше и гледаше голата стена отсреща.

— Да. Как е воалът ми?

— Непроницаем. А акцентът ти?

— Тежък.

Той кимна и й се усмихна. Хубаво беше, че се старае да се шегува, дори в такъв момент.

— Да вървим.

Той сложи ръка на рамото й и тя се зарадва на докосването, защото то й вдъхна сигурност, че има кой да й помогне. Гидиън няма да я изостави. Не и в този случай.

Той няма да я изостави и тя няма да го изостави… Откъде й хрумна тази мисъл?

В съдебната зала беше оживено. Хората на първите редове се обърнаха като един и я проследиха с любопитни погледи, докато вървеше по тесния коридор към масата на защитата. Прюдънс чу как тихият шепот се повиши до неясно мърморене, но тя не погледна нито надясно, нито наляво, а сковано седна на стола, посочен й от Гидиън. Той седна до нея, остави папките си на масата и съвсем спокойно се облегна назад. Все едно седеше вкъщи пред камината, само дето беше в черна роба и бяла перука.

— Съдът. Станете.

Всички присъстващи се изправиха. Влезе съдията и зае мястото си на подиума. Едва сега Прюдънс се осмели да погледне към отсрещната маса. Лорд Баркли изглежда самодоволен и зъл, помисли си тя с отвращение. Сър Самюел Ричардсън беше по-възрастен от Гидиън, но еднаквото облекло заличаваше разликите. Едва когато сър Самюел заговори, вече нямаше съмнение. Гласът му беше дрезгав и накъсан — твърде различен от тихия, приятен тон на Гидиън. Поведението на двамата беше коренно различно. Прюдънс се изненада много, когато в първото си изявление Гидиън не се хвърли в атака, а заговори едва ли не примирително. Той се усмихна, удостои противниковия адвокат с учтив поклон и го нарече „многоуважаеми колега“. След това заяви, че напълно разбира защо лорд Баркли се чувства обиден и оклеветен от въпросната публикация. И си седна.

За разлика от него сър Самюел се прояви като див звяр. Гласът му изпълни малкото помещение до последната пейка на галерията, когато обвини вестника, че напълно съзнателно е работил за унищожаване на доброто име на „един от най-уважаваните членове на нашето общество“.

— На един дявол — промърмори Прюдънс и адвокатът я смушка в ребрата. Тя сведе поглед и повече не мръдна, макар че в сърцето й бушуваше гняв. Изведнъж се почувства окрилена. Баща й седеше зад Баркли и адвокатите. При мисълта, че той е жертва, без да го съзнава, страхът й изчезна. Повярва, че е усетила духа на майка си, съсредоточи се и осъзна, че е напълно готова да се отбранява — като лисица, пазеща малките си. Абсурдна представа, но тя беше готова да я използва като помощно средство.

Изказването на Баркли увеличи решителността й. Той се държеше лицемерно, фалшиво и лъжеше безсрамно. През цялото време Гидиън, който седеше в непосредствена близост до нея, не реагираше. Само слушаше и от време на време си записваше по нещо.

Най-сетне разпитът завърши, сър Самюел се поклони пред съдията и съдебните заседатели и с кимване предостави думата на своя уважаван колега.

Гидиън се надигна с усмивка и поздрави Баркли с поклон.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро — отвърна остро „оклеветеният“.

— Не забравяйте, че сте дали клетва да говорите истината, лорд Баркли — напомни му с най-приятния си тон Гидиън и го нападна. Държеше се точно като защитника, за който Прюдънс си беше мечтала и когото очакваше да види на процеса. Безмилостен, брутален, неумолим. Не се спираше преди нищо, докато не получи от свидетеля желания отговор. Сър Самюел на няколко пъти повдигна възражение, съдията се съгласи с някои от тях, но Гидиън само се покланяше леко и продължаваше.

Когато за първи път прозвуча името на баща й, Прюдънс се вцепени. Видя как лорд Дънкан изненадано вдигна глава. Гидиън разобличи точка по точка всички измами и цялото коварство на Баркли — нерегистрираната фирма, огромните суми, които жертвата е била принудена да внася, накрая и факта, че единственият инвеститор в безумния проект е бил принуден да заложи дома си на Манчестър Скуеър.

Едва когато свидетелят забрави напълно надменността си и се превърна в жалка, запотена, измъчена човешка купчинка, Гидиън си възвърна първоначалната мекота и попита:

— Имам ли право да предполагам, че вие и съучастниците ви никога не сте имали намерение да прокарате железница през пустинята Сахара, лорд Баркли? Моля ви да си припомните още колко свои приятели сте убедили да инвестират в проект, който от днешна гледна точка изглежда твърде съмнителен. Колко още ваши приятели са били принудени да заложат имуществата и домовете си заради вашата нерегистрирана компания?

— Това е фалшиво обвинение, сър! — избухна граф Баркли и се обърна към съдията: — Моля за вашата помощ, милорд.

— Сър Самюел? — попита съдията.

Адвокатът на Баркли се изправи и макар да се стараеше да запази достойнството си, дрезгавият му глас прозвуча уморено и примирено:

— Моля да дадете почивка, милорд, за да мога да се посъветвам с клиента си и да прегледам подробно споменатите документи.

Съдията удари с чукчето по масата.

— Съдебното заседание се прекратява до два следобед.

Прюдънс вдигна глава към Гидиън, който се връщаше към мястото си. Лицето му не показваше никакво вълнение, погледът му беше почти безизразен. Стана й ясно, че Баркли през цялото време е гледал в това лице, и я побиха ледени тръпки. Той изглеждаше толкова страшен, че би вдъхнал ужас и на най-смелия, най-искрения свидетел. Само след миг обаче страшното изражение изчезна, той се усмихна и леко докосна ръката й.

— Смятам, че мина добре. Съжалявам, че не можем да отидем да хапнем някъде, защото ще се наложи да свалиш воала и някой ще ни види. Затова си позволих да организирам нещо като малък пикник в кантората си.

— А сестрите ми?

— И те ще дойдат. Тадеъс ще ги доведе, щом съдът се оттегли и вече няма любопитни очи.

Прюдънс излезе от съдебната зала, без да поглежда наляво и надясно. Чу да им задават въпроси, но Гидиън се престори на глух и я държа за лакътя, докато излязоха на улицата и се качиха в чакащия файтон. Гидиън явно беше подготвил всичко. Файтонджията знаеше къде да ги откара. Конят потегли в бърз тръс, окуражаван от плющенето на камшика. Прюдънс пое дълбоко въздух и отметна воала.

— За малко да се задуша под това — призна тя. — Вече мога ли да се чувствам сигурна?

— Само спокойствие — той се извърна към нея и я огледа внимателно. — Е, как се чувстваш?

— По-добре от Баркли — отвърна тя и се опита да се засмее. — Ти го унищожи.

— Почти — отговори сериозно той.

— Ще го довършиш ли? — попита тя и притисна ръка върху лудо биещото си сърце.

— Надявам се баща ти да свърши тази работа вместо мен. Той ще доведе делото до добър край.

— О! — Прюдънс разбра. Баща й трябваше да потвърди, че е бил убеден от човека, когото е смятал за свой приятел, да инвестира в лъжлив проект и да напълни джобовете на измамника. Ако баща й се почувства задължен да остане на страната на приятеля си, ако твърди, че Баркли никога не се е опитвал да го измами, че той самият е познавал проекта в детайли, че доброволно е заложил къщата си, цялата стратегия на Гидиън ще отиде по дяволите. Ако измаменият заяви, че не е бил измамен, съдът ще му повярва и защитата ще се провали.

По-късно тя обясни всичко това на Констанс и Частити и двете я изслушаха безмълвно. Гидиън им поднесе сандвичи с месо от раци и омари и им наля по чаша шабли, но отказа да говори. Когато му задаваха въпрос, отговаряше едносрично. През цялото време наблюдаваше Прюдънс и се зарадва, като видя, че тя почти не пи вино. Малко преди да тръгнат отново към съда, най-сетне отвори уста:

— Предполагам, че сър Самюел ще извика като следващ свидетел „Мейфеър лейди“. Не би рискувал да разпита баща ти непосредствено след рухването на Баркли на свидетелската скамейка.

— Искаш да кажеш, че моето изказване трябва да накара татко да смени фронта — заключи делово тя.

Той кимна. Копнееше да я прегърне и да заличи с целувки паниката, която дебнеше в очите й. Но сега не беше време за мили жестове… ако изобщо някога щеше да има такива.

— Мисля, че се разбрахме — тя се извърна към Констанс и Частити. — Ако нямаш нищо против, бих желала да поговоря насаме със сестрите си.

— Разбира се — той стана и се запъти към вратата, но на прага се поколеба. — Ако ще обсъждате нещо, засягащо свидетелските ти показания, аз трябва да знам. Не е редно да изненадваш защитника си.

— Разбирам.

Той кимна и излезе.

Сестрите седяха известно време мълчаливо.

— Мисля, че всички сме наясно какво трябва да направя — каза накрая Прюдънс.

— Въпросът е само как ще го направиш, без целият свят да узнае коя си — подхвърли Констанс.

— Имам идея — каза Частити и съзаклятнически се наведе напред.

 

 

Следобед съдебната зала се стори на Прюдънс по-гореща и задушна, отколкото сутринта. Докато всички очакваха влизането на съдията, тя повярва, че е открила в полугласните разговори наоколо нови нотки, но хората продължаваха да я зяпат любопитно. Сърцето й биеше все по-силно. Воалът я задушаваше. Усещаше, че бузите й пламтят, а по челото й е избила пот. Гидиън седеше до нея спокоен както винаги и тя се опита да „засмуче“ нещо от спокойствието му, ала не успя.

Един-единствен поглед към лорд Баркли й показа, че той също е огненочервен — но при него това се дължеше на предимно течния обяд. Непрекъснато шепнеше нещо на ухото на адвоката си, пъшкаше и пухтеше. Баща й, по-блед отпреди, седеше с изпънат гръб на пейката зад Баркли и се взираше неотстъпно в съдийския подиум.

— Съдът. Станете.

Всички се изправиха. Съдията зае мястото си, поправи перуката си и се обърна с очакване към адвокатите:

— Сър Самюел?

Защитникът на граф Баркли се изправи и изрече натъртено:

— Призоваваме на свидетелското място „Мейфеър лейди“, милорд.

— Самият вестник? — попита недоверчиво съдията.

— Представител на вестника. Една… — кратко колебание подчерта пълното му пренебрежение — … една дама, доколкото ни е известно, изразила готовност да даде показания под името мадам Мейфеър лейди.

— Необичайно — отбеляза съдията. — Как е възможно един вестник да даде показания под клетва?

Гидиън се изправи и се поклони.

— Представител на печатно издание може, милорд. Съществува прецедент: „Ангъс срещу Нортхемптън Хералд“ през 1777 г.

Съдията кимна доволно.

— Имате ли възражения срещу показанията на представителката, сър Самюел?

— Не. Предполагам, че свидетелката принадлежи към човешката раса.

В залата се понесоха хихикания. Прюдънс изобщо не се помръдна. Лицето на Гидиън остана напълно безизразно.

— Много добре — кимна съдията. — Да дадем думата на мадам Мейфеър лейди.

Прюдънс стана и се запъти към свидетелското място. Положи клетва, седна и скръсти ръцете си в скута.

Сър Самюел стана и отиде при нея. Развяващата се черна роба и злобното изражение го правеха да прилича на стар гарван.

— Вие ли стоите зад това вестниче? — попита презрително и с отвращение той й размаха един брой.

— Уи, мосю… ох, прощавайте… Да, аз съм една от издателките.

— Предполагам, че идвате от Франция.

— Ла Франс, да.

Мили Боже, как ще издържи? Съвсем друго беше да се упражнява в салона със сестрите си. За първи път се осмели да погледне към съдебните заседатели. Дванайсет честни и почтени мъже. Е, поне я наблюдаваха внимателно и без злоба.

— Вашето вестниче има ли навика да напада уважавани членове на обществото, мадам?

— Не — отговори просто Прюдънс и Гидиън й кимна одобрително. Колкото може по-кратко, гласеше неговата максима. Не се разпростирай, когато не е нужно.

— А как ще характеризирате тази статийка по адрес на един от най-уважаваните членове на нашата аристокрация, мадам?

— Като чистата истина, мосю.

— Аз обаче бих я нарекъл целенасочен опит за унищожаване на доброто име — изрече гладко той. — Но за хората от вашата страна убийствата на аристократи не са нищо необичайно.

В залата се чу смях. Прюдънс погледна към Гидиън. Лицето му остана безизразно.

— Ние държим на нашите публикации, сър — отвърна спокойно тя. — Други издания ни повярваха.

— Други! — изгърмя адвокатът. — Например „Пел Мел Газет“, нали? Всички ние познаваме жаждата за сензации на това жалко вестниче. Вашите необосновани обвинения, мадам, са доставили материал на едно известно клюкарско издание. Нищо повече.

— Нашите обвинения не са необосновани — възрази тя. — Имаме свидетелки. Някои от жените са говорили и с „Пел Мел Газет“.

— Жени! Паднали жени! Уличници! Нима обществото е деградирало толкова много, че думата на една мръсница стои по-високо от думата на един пер?

Жестикулирайки, сър Самюел се обърна заклинателно към съдебните заседатели и робата му се развя. Той направи ново завъртане и пак застана лице в лице с нея.

— О, сър Самюел, така ли наричате жените, с които работодателите им злоупотребяват безсъвестно? Паднали жени, уличници, проститутки… — Тя замлъкна, забелязала, че акцентът й се изплъзва. Бе нарушила едно от кардиналните правила на Гидиън: бе допуснала възмущението да я повлече.

— Виждам, че тези жени са защитавани от мегери — изсъска сър Самюел и потвърди опасенията й с кимване към съдебните заседатели.

Прюдънс, която кипеше под воала си, пое дълбоко въздух.

— Разкриването на лошите социални условия е една от задачите на вестника ни, мосю. Аз твърдя, че имаме достатъчно доказателства за обвиненията, отправени към лорд Баркли.

— Ами обвинението в измама и злоупотреба? — той смени темата с толкова агресивно махване на ръката, че Прюдънс неволно се отдръпна. — Какво можете вие, мадам… какво може това вестниче… — отново размаха презрително броя на „Мейфеър лейди“ — … какво можете да знаете вие за поверителните детайли от сделка между двама приятели… между двама мъже, свързани от дългогодишно приятелство! Аз съм убеден, мадам, че вие и другите така наречени „издателки“ сте искали лично отмъщение — затова сте повели тази грозна война срещу лорд Баркли. Затова сте изкривили фактите.

— Това не е вярно — отговори гневно тя.

— Значи не е вярно, че сте правили мили очи на негово благородие, а той ви е отблъснал? — той сложи двете си ръце върху парапета и я погледна втренчено, сякаш можеше да види лицето й под плътния воал.

Прюдънс избухна в смях. Не успя да се удържи и още докато се смееше, забеляза, че погледът на баща й улови нейния и не го пусна. Смехът й не беше престорен — той беше нейният, истинският й смях. Не беше упражнявала да се смее като французойка. Може би това щеше да се окаже предимство.

— Вие намирате това за смешно, мадам? — смехът й бе извадил от равновесие сър Самюел, който се надяваше абсурдното му обвинение да я смути и обърка.

— О, да, много смешно — отговори тя с най-добрия си френски акцент. — Ма мер… прощавайте… моята майка ме научи, че мъжката самонадеяност е… как се казва… забавна и смешна — тя вдигна рамене по френски маниер и отново се засмя, макар да знаеше, че съдебните заседатели ще я намразят. Баща й обаче побледня още повече и не сваляше поглед от нея.

Дали е разбрал?

Сър Самюел, естествено, не разбра нищо и засия с увереността, че вече е спечелил съдебните заседатели на своя страна.

— Мъжка самонадеяност! — повтори той и почука с навития на руло вестник върху парапета. — Много добре, мадам. Отлична формулировка. Значи твърдите, че не познавате лично негово благородие? Затова питам отново: Какво можете да знаете вие за деловите уговорки между двама стари приятели? Между двама мъже, с които никога не сте разговаряли и нямате понятие какви характери са.

Той се обърна тържествено към съдебната зала.

— Тук е лорд Дънкан, уважаеми съдебни заседатели, който ще даде показания в полза на своя приятел като свидетел на обвинението. Би ли се съгласил да свидетелства, ако приятелят му бе играл с фалшиви карти зад гърба му? Би ли заложил дома си на името на човек, комуто няма доверие? Питам ви, уважаеми господа съдебни заседатели, не е ли това едно абсурдно предположение?

Той се обърна отново към свидетелската банка и направи подигравателен поклон пред свидетелката, след което кимна на Гидиън и се върна на своята маса.

Гидиън стана.

— Нямам въпроси към свидетелката, милорд.

Публиката въздъхна шумно. Единствената свидетелка на защитата току-що бе получила унищожителен удар, а адвокатът й го приемаше, без да трепне и без да се опита да поправи нанесената вреда.

Прюдънс стана и се върна на мястото си. Гидиън докосна бегло коляното й — жест, който й каза всичко. Докато траеше пледоарията на сър Самюел, тя не бе посмяла да погледне баща си, но Гидиън го бе наблюдавал много внимателно.

— Призовавам като свидетел лорд Артър Дънкан — извика уверено сър Самюел.

Лорд Дънкан стана и се запъти към свидетелската скамейка.