Джейн Фийдър
Идеалната годеница (11)

11.

— Готово — Прюдънс притисна печата на баща си върху размекнатия восък и погледна през прозореца на библиотеката. Беше ранна сутрин и в притихналата къща бяха будни само тя и Частити. Лорд Дънкан хъркаше доволно след дълга вечеря, интересен бридж и значителни количества Кобърн от 1820 година.

— Хайде да си легнем пак — предложи Частити и се уви зиморничаво в халата си.

— Ти си легни, аз вече съм напълно будна — отговори сестра й и грижливо прибра печата в чекмеджето. — Ще си направя чай и ще почета. И без това трябва да започна да се приготвям, за да изляза от къщи точно в осем и половина.

— Още няма шест — сестра й се прозя и кимна. — Ще се видим на закуска.

— В осем — напомни й Прюдънс и безшумно затвори чекмеджето.

Огледа се, за да се увери, че всяко нещо е на мястото си, угаси газената лампа и последва сестра си.

 

 

В къщата на площад „Пел Мел“ Гидиън също стана рано. Рядко спеше повече от няколко часа и днес установи, че е съвсем бодър. И изобщо се чувстваше по-различно отпреди. Прюдънс Дънкан не излизаше от ума му. Тя беше голямо предизвикателство за него — случай, който трябваше да спечели. Само един ден не я беше виждал, но през цялото време мислеше за нея. Не, поправи се гневно той, мисля за случая и ролята й в него. Инструктирането на свидетели беше част от работата му на защитник. И понеже Прюдънс Дънкан беше единствената свидетелка, с която разполагаше, не можеше да си позволи грешки.

Пусна гореща вода в банята и започна да се бръсне. Докато сапунисваше лицето си, отново премисли плана, който си беше съставил. Беше решил следващата им среща да се състои в различна обстановка, далече от трезвата атмосфера на кантората, отрупана с дела. Библиотеката в дома му също не му изглеждаше подходяща. Искаше да види каква е Прюдънс, когато не е напрегната и е в добро настроение.

Гидиън взе бръснача и се погледна в огледалото със смръщено чело. Трябваше да се справи с нея. Беше убеден, че тя ще е много по-добра свидетелка, ако постоянно се намира в отстъпление. Ако не се бори, ако не е предизвикателна. Можеше да я направи такава — вече беше виждал подобни нейни реакции, макар и невинаги предизвикани нарочно. Нещо в начина, по който двамата реагираха един на друг — буквално като маслото и водата в поговорката, — беше непонятно за него, защото се изплъзваше от контрола му. Във всеки случай той много държеше да види как тя реагира под натиск. Собствените му избухвания му показваха, че съдията и съдебните заседатели няма да се отнесат със симпатия към нея, ако се държи по този начин.

Той се обръсна, притисна към лицето си гореща мокра кърпа и изохка тихо. Огледа се изпитателно в огледалото, да не би да е пропуснал някое местенце, и влезе във ваната. Потопи се в топлата вода с доволна въздишка и отново се запита дали денят, както го беше планирал, ще го отведе по-близо до целта.

Искаше — не, трябваше да приглуши силните й реакции. Да я убеди, че е длъжна да трогне сърцата на мъжете в съдебната зала и да събуди съчувствието им. Знаеше, че няма да му е лесно да й втълпи тази необходимост и не си правеше илюзии. Тя щеше да го оцени като проява на слабост. Като доказателство, че не защитава справедлива кауза, щом трябва да прибегне до преструвки. Ако обаче успееше да повлияе върху настроението й, за да се откаже съвсем естествено от борческата си страна, шансовете му се увеличаваха значително. Трябваше много да внимава да не я настрои срещу себе си. Правеше го съвсем неволно, но тази жена беше бодлива като къпинов храст.

Въпреки това, когато слезе в стаята за закуска, беше сравнително оптимистичен. Сара, която вече го очакваше, облечена в костюм за езда, си хапваше бъркани яйца. Поздрави баща си със слънчева усмивка и попита:

— Милтън каза, че ще подготви автомобила. Заминаваш ли, татко?

— Да, отивам в провинцията — отговори той и я целуна по косата.

— За теб има бъбречета — момичето посочи покритата купа на бюфета. — Сам ли ще пътуваш?

Гидиън си взе порция бъбречета.

— Не, с една клиентка — той се настани срещу дъщеря си и посегна към вестника.

— С мис Дънкан?

Как бе отгатнала? Гидиън изгледа раздразнено дъщеря си.

— Така се получи…

— Но ти никога не излизаш с клиентки в неделя, татко. Камо ли пък да отидеш на излет с колата — тя отпи голяма глътка кафе с мляко и посегна към препечените филийки.

— Винаги има първи път.

Сара намаза филийката с масло и мармалад.

— Харесваш ли мис Дънкан?

Тонът й беше измамно небрежен. Баща й вдигна рамене и прелисти вестника.

— Това няма нищо общо. Аз съм неин защитник в сложен процес.

— А намираш ли я красива? — попита, дъвчейки, Сара.

— Не се говори с пълна уста.

Момичето преглътна и избърса устата си със салфетката.

— Намираш ли я красива, татко?

Гидиън намери уводната статия и остави вестника.

— Не — отговори той, без да вдигна глава. — Красива не е думата, с която бих могъл да опиша мис Дънкан.

Сара изглеждаше разочарована.

— Според мен е красива.

— Ти имаш право на собствено мнение — Гидиън помълча малко и попита със значително по-мек тон: — Какво ще правиш днес?

— Излизам на разходка в парка с Изабел. После тя ще дойде у нас и мисис Кейт ще ни опече пиле за обяд. За десерт ми е обещала бадемов пудинг. Знаеш ли, татко, вчера бяхме в музея на мадам Тюсо с восъчните фигури! — очите й засвяткаха възбудено. — Там има истинска стая на ужасите с истинска френска гилотина. Разбира се, тя е от восък, но хората казват, че не забелязват разликата.

Гидиън направи гримаса.

— Сигурен съм, че хората, загубили главата си, са забелязали разликата.

Сара се засмя весело.

— О, татко, колко си глупав! Разбира се, че има разлика. Восъчната гилотина е мека и не може да отсече човешка глава.

Той се засмя заедно с нея.

— С Мери ли бяхте при мадам Тюсо?

— Не, с гувернантката на Изабел. Мери е при сестра си в провинцията, забрави ли?

— Май съм забравил. Върви да се приготвиш.

Сара скочи от стола си и отиде при него. Той я прегърна нежно и я притисна до гърдите си.

— И да не паднеш от коня, чуваш ли!

Тази абсурдна мисъл отново я разсмя.

— Кога ще се върнеш? — попита тя и го целуна по бузата.

— Не знам точно. Ще пътуваме дълго и като се върна, ти сигурно ще спиш дълбоко.

Сара кимна безгрижно и излезе с танцуващи стъпки от стаята. Все още усмихнат, Гидиън се посвети на вестника и печените бъбречета.

 

 

Точно в осем и половина черният роувър спря на Манчестър Скуеър номер десет.

— Пристигна — съобщи Частити, която наблюдаваше площада от прозореца на салона. — Кара сам, без шофьор. Днес изглежда страхотно. Върви да си вземеш нещата, а аз ще изтичам долу да му кажа, че си готова — без да чака отговор, тя излезе от салона.

Прюдънс отиде в спалнята си и хвърли бърз поглед в голямото огледало. Приглади дългия жакет на синьо-червения вълнен костюм и оправи плисетата на дългата пола с виненочервен ширит. Изпитваше известна нервност, пулсът й беше леко ускорен, бялото й лице бе порозовяло. Не можеше да си обясни защо е толкова развълнувана. Гидиън Малвърн не би трябвало да я безпокои.

Или все пак…? Смешна идея. Още от първата среща се научи да се справя с него. Ако днешното обсъждане стане напечено, ще си повтаря, че то я подготвя за много по-големите неприятности, които я очакваха в съда. Въпреки това й се искаше да е в компанията на сестрите си. Трите заедно бяха сила. Но за какво ми е сила? — запита се сърдито тя. Той е просто мъж. Най-обикновен мъж. И друг път съм била сама с мъж… но никога не беше изпитвала такова вълнение. И смущение.

Прюдънс разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и облече кафявото си палто, за да пази костюма от уличната прах. Нахлупи филцова шапка и я превърза с голям копринен шал. Ако стане много прашно, ще спусне шала пред лицето си. Къде ли ще я заведе? Защо е дошъл с автомобила си? Може би ще отидат само до дома му и е дошъл да я вземе посред бял ден просто от прекалена учтивост. Не, реши тя. Той е намислил нещо.

Прюдънс нахлузи кожените ръкавици, взе портмонето си, кърпичка, бележник и молив, мушна в джоба си писмото от лорд Баркли и бързо слезе долу.

Гидиън и Частити разговаряха в преддверието, входната врата беше само притворена. Той носеше палто от вълча кожа и ниска шапка, подобна на каска, но с голяма козирка. Облеклото му издаваше, че няма намерение да я разходи само по лондонските улици.

Чул стъпките й, той се обърна и се усмихна приятелски. Ала в следващия миг усмивката му угасна.

— Не — изрече решително. — Това изобщо не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно? — попита смаяно Прюдънс.

— Облеклото ви. Ще измръзнете. Навън е студено.

— Нима пътуването ще трае дълго? — попита почти сърдито тя.

Той пренебрегна въпроса й и повтори:

— Трябва ви нещо по-топло. Ще измръзнете.

— Да ти донеса ли кожата, Прю? — намеси се услужливо Частити.

— Струва ми се прекалено. Още е октомври, навън грее слънце.

— Щом имате кожено палто, съветвам ви да го облечете — тонът на Гидиън беше помирителен. — Повярвайте, ще имате нужда от топла дреха.

Прюдънс се поколеба. Много й се искаше да се засмее, защото усилията, които той полагаше, за да обуздава властния си характер, се усещаха съвсем ясно. Отначало се изкуши да оспори предложението му, но после реши да го възнагради за усилията. Трябваше отново да се качи горе.

Сестрите бяха наследили от майка си палто от сребърна лисица, качулка и маншон, както и три реда несравними перли, които си разменяха при нужда. Прюдънс извади палтото от кедровия гардероб, където молците нямаха достъп, и го разтърси. Ухаеше леко на кедър, но не и на нафталин — като роклята, която носеше първата вечер.

Свали лекото палто и облече коженото. Веднага се почувства обгърната от аура на лукс и елегантност. Палтото беше прекрасно, макар и малко екстравагантно, а високата яка обгръщаше шията й. Качулката беше достатъчно тясна, за да не пропуска студа, и достатъчно широка, за да разкрива грижливо подредените червеникави къдрици на челото. Когато мушна ръцете си в маншона, тя се убеди, че въздействието си струва, даже да се изпоти от жега. Не й трябваше огледало, за да знае, че изглежда възхитително. Прехвърли нещата си от джобовете на лекото палто в джобовете на коженото и закрачи величествено надолу по стълбата.

Частити я очакваше в преддверието, но от Гидиън нямаше и следа.

— Изглеждаш възхитително, Прю.

— Знам — отвърна усмихнато Прюдънс. — Палтото е виновно. Няма значение кой го носи. Къде е сър Гидиън?

— Не искаше да остави двигателя без надзор.

— Каза ли ти къде смята да отидем?

Частити поклати глава.

— Попитах го, но той каза само, че вероятно ще се върнете много късно, затова не бива да се тревожим. Защото си в сигурни ръце.

— Този човек е невъзможен! — извика Прюдънс. — Да не би да си въобразява, че жените харесват някой да разполага с тях?

— Според мен не е виновен — отвърна Частити с тих смях.

Стресна ги сигналът на автомобила. Прюдънс изохка театрално, а Дженкинс дотича да й отвори вратата.

— Сър Гидиън ви чака, мис Прю.

— Чудя се как разбрахте — промърмори тя и бързо целуна Частити за довиждане. — До скоро.

— Желая ти късмет!

— За какво ми е късмет, Час? — попита колебливо Прюдънс.

Частити сви рамене.

— Не знам. Просто така ми дойде.

Сигналът прозвуча отново и Прюдънс хукна навън — не без да хвърли комичен поглед към тавана.

Гидиън стоеше до колата с един крак на стъпалото, с ръка върху тромбата, закрепена на арматурното табло. Като видя Прюдънс да тича към него, той отвори широко очи.

— Ако знаех, че имате такова палто, щях да дойда с шейна, теглена от шест коня, и да ви откарам до някое замръзнало руско езеро — отбеляза възхитено той.

— Ако продължавате да давате сигнали с тромбата, конете ще побегнат — отвърна остро Прюдънс. — Напълно ненужно от ваша страна.

— Знам и се извинявам — поклони се леко той. — Опитвам се да се сдържам, но за съжаление съм доста нетърпелив — отвори й вратата и развали извинението с шеговита добавка: — Но вие ще свикнете с мен.

— Не съм съвсем сигурна дали си струва — промърмори Прюдънс и се качи в колата.

— Какво казахте? — попита изненадано той.

— Нищо — отвърна тя с очарователна усмивка. — Склонна съм да водя разговори със себе си. Ще свикнете с мен — и внимателно разположи краката си под арматурното табло.

Гидиън вдигна вежди, затвори вратата и заобиколи, за да седне на мястото си.

— Вземете това — нареди строго той и й подаде тъмни очила с широка рамка от метал и кожа. — Сложете ги.

Той също си сложи такива очила, докато Прюдънс оглеждаше недоверчиво своите.

— За какво ми е това чудо?

— За да пази очите ви, естествено. Когато колата набере скорост, вятърът става много силен. — Той натисна педала и колата потегли бавно.

— Сигурно не спите много, щом започвате деня толкова рано — отбеляза Прюдънс, продължавайки да върти очилата в ръце. — Все пак имате почивни дни.

— Простете, ако съм ви лишил от заслужената почивка — отвърна безгрижно той. — Ако поддържам скорост от двайсет мили в час, ще стигнем до целта след три часа.

— Три часа? — Прюдънс се обърна смаяно към него. — Къде отиваме, за бога?

— Подготвил съм ви изненада. Веднъж вече ви казах, че ефектът на изненадата често е решаващата крачка към победата.

— Пред съда.

— Да, там също — кимна той и се засмя весело. — Но както правилно отбелязахте, днес е неделя, затова няма да обсъждаме юридически въпроси.

— Аз пък си мислех, че ще ме подготвяте за процеса.

— Точно това смятам да направя, но не както досега. Денят е прекрасен и не бива да се стресираме и да си хабим нервите. Освен това гледам да избягвам интензивната работа в края на седмицата. Така умът ми остава свеж.

Прюдънс не намери думи за отговор. Тя седеше в модерен автомобил и пътуваше бог знае накъде, по причини, които не й бяха ясни, с мъж, който я дразнеше ужасно.

— Значи ме излъгахте — рече най-после тя. — Само за да прекарам деня с вас.

— Това прозвуча доста грубо — протестира той с лека усмивка. — Вече казах, че опознаването ви е съществена част от подготовката на процеса.

Прюдънс осъзна, че няма разумни възражения срещу този напълно логичен аргумент.

— Мислех, че поне неделите прекарвате с дъщеря си.

— О, Сара има богата програма за неделя — засмя се той. — Денят й е планиран до минута и няма време за баща си.

— Разбирам — колата се движеше все по-бързо и очите й се насълзиха. Няма как, трябваше да сложи ужасните очила.

Когато се обърна отново към Гидиън, той й се усмихна и тя знаеше, че около очите му са се образували бръчици, а в сивите дълбини танцуват искри — нищо, че това оставаше скрито за нея под дебелите стъкла. Устата му не беше загубила нищо от чувствеността си, а дупчицата в брадичката изглеждаше още по-красива. С мъка откъсна поглед и се загледа към пътя.

— Е, Гидиън, къде смятате да ме заведете? — попита тя и пъхна ръце в маншона.

— В Оксфорд. Ще пристигнем навреме за обяда в „Рандолф“. Ако не е много студено, ще се разходим с лодка по реката. Но вие сте толкова добре опакована, че може и да завали сняг.

— За един ден ще изминем петдесет мили натам и петдесет обратно?

— Много обичам да шофирам — призна той и на лицето му се появи самодоволна усмивка. — Двигателят е много мощен. Без проблеми вземам по двайсет мили на час. Денят е хубав, макар и малко студен. Имате ли някакви възражения?

— Май изобщо не сте помислили, че бих могла да имам планове за днешната вечер? — попита остро тя.

— Напротив, но си казах, че ако поканата ми идва ненавреме, ще ми изпратите вест — той я изгледа отстрани и усмивката му стана по-широка. — Наистина се постарах писмото ми да прозвучи като покана, а не като подкана. Дано съм се справил.

Прюдънс неохотно призна, че той беше прав.

— Подканата беше опакована в повече учтивост от обикновено.

— Ау, каква грубост! — извика театрално той. — Аз се старая да подобря маниерите си, а вие не ми вярвате.

— Вашето поведение не ме интересува — отсече тя. — Интересува ме само как ще се държите пред съда. Освен това имам информация, която ще ви заинтересува.

Мис Дънкан е костелив орех, каза си за пореден път Гидиън и изпита леко съжаление. Когато се стараеше и пускаше в ход очарованието си, жените винаги реагираха. И сега вдигна едната ръка от волана и направи властен жест.

— Дайте ми поне малко време да се насладя на неделята, Прюдънс. Имам нужда да прочистя главата си. Имаме достатъчно време за работа.

Прюдънс замълча. Той беше абсолютно прав. Цяла седмица работеше и имаше право да си почине и да се отпусне. Напипа в джоба си бележника и се усмихна зарадвано. Веднага ще му предложи друга тема за разговор!

— Хайде да поработим над друг проблем — заговори невинно тя и извади бележника си. — След като ще прекараме три часа рамо до рамо, не би било зле да свършим и нещо полезно.

Отвори бележника и потърси молива в джоба си. Гидиън я погледна разтревожено.

— Какво имате предвид?

— Нима забравихте, че се задължихме да ви потърсим подходяща кандидатка за женитба? — попита с добре изиграно учудване тя.

— Не започвайте пак — въздъхна уморено той. — Не съм в настроение за такъв разговор, Прюдънс.

— Съжалявам. Но ви напомням, че се съгласихте да обмислите предложенията ни. Ако ви намерим подходяща партньорка, ще получим по-голямата част от обезщетението, а това е от огромно значение за нас.

Той поклати глава.

— Много сте упорита. Е, добре, хайде да поиграем на вашата игра.

— Това не е игра — възрази Прюдънс. — Настоявам да се отнасяте сериозно към въпросите ми. Ние сме съставили списък с всички качества, които вероятно са важни за вас. Сега ще ги изброя, а вие ще давате за всяко оценка от едно до пет. Така ще ни помогнете да си свършим работата по най-добрия начин.

— Да започваме — рече той и изписа на лицето си сериозно изражение.

Прюдънс го изгледа подозрително. Не виждаше очите му зад очилата, но ъгълчетата на устата му трепкаха издайнически.

— Номер едно: възраст — започна тя. — Имате ли предпочитания?

— Не.

— Не може да не знаете какво искате! — извика сърдито Прюдънс. — Или предпочитате млада дебютантка през първия й сезон, или по-зряла дама.

Той се замисли и увеличи скоростта, за да задмине селската каруца, която трополеше пред тях. Конят се подплаши, каруцарят изруга и заплашително размаха камшика си. Автомобилът полетя напред в облак прах.

— Много скоро хората ще престанат да се плашат, когато видят автомобил — предрече Гидиън. — Той ще измести всички друга превозни средства.

— За целта трябва да построим други пътища — отбеляза Прюдънс, когато колата мина през дълбока дупка, пълна с кална вода. — Нашите не са подходящи за такава скорост.

— Кралският автомобилен клуб вече повдигна въпроса в парламента. Много ли ви раздруса?

— Не мога да кажа, че ми е особено удобно — призна тя. — Но това не бива да ви спира, дори да продължи три часа.

— Е, не е чак толкова лошо. Ще спрем в Хенли да пием кафе. И без това трябва да напълня резервоара с гориво. През това време вие ще се поразтъпчете.

— Хубаво е, когато човек има какво да очаква — тя размаха бележника си. — Още не сте отговорили на въпроса ми. На каква възраст трябва да е кандидатката? Определете: от — до.

— Младите момичета са скучни за мъж на моята възраст. Не харесвам неопитните. Нямам никакво желание да посветя някоя девица в тайните на брачния живот.

Целта на въпроса беше друга, каза си ядосано Прюдънс. Но колкото повече информация получи, толкова по-лесно ще им бъде да му намерят най-добрата партия. Затова кимна делово.

— Значи предпочитате… зряла жена.

— Зряла? Хм, не бих казал — той помисли малко и обясни: — Тази дума извиква у мен представата за суха стара мома или за увехнала вдовица. Нито една от двете категории не ми харесва. Знам, че е трудно да се намери подходяща жена за разведен четиридесетгодишен мъж с десетгодишна дъщеря…

— Това са проблеми, които касаят повече жената, отколкото вас — прекъсна го решително Прюдънс. — Все пак имате и някои положителни качества.

— Колко мило. Чувствам се поласкан.

— Мисълта ми беше друга. Исках само да кажа, че професията и доходите ви компенсират недостатъците и ви правят привлекателен дори за най-строго възпитаната кандидатка.

— Аха, разбирам. Това беше справедлив укор.

Прюдънс потисна желанието да се засмее и продължи:

— Значи търсим жена между трийсет и трийсет и пет. Не одобрихте Агнес Харгейт със сина й, но имате ли нещо против вдовиците изобщо?

— Не. Стига да не са презрели. Нямам нищо против и неомъжените дами, стига да не са ожесточени — той я погледна отстрани и заяви: — Мисля обаче, че по би ми харесала жена под трийсет и пет. Най-добре ми потърсете по-млада дама, да речем, към края на двайсетте. — Кимна мъдро и заключи: — Да, колкото повече разсъждавам, толкова по-ясно ми става, че това е перфектната възраст.

— Добре, разбрах — Прюдънс си записа прилежно. — Сложихме началото — много добре знаеше какво възнамерява той, но няма да се хване на въдицата. Няма да му позволи да я извади от равновесие. Пое дълбоко въздух и попита безгрижно: — Трябва ли да е красива?

— Красотата зависи от окото на гледащия.

— Без изтъркани фрази, моля. Красотата има ли значение за вас или не?

— Да оставим този въпрос. Не знам отговора — отговори той и Прюдънс разбра, че за първи път е сериозен.

— Добре — каза тя и повдигна рамене. — А образованието? Как бихте го оценили по скалата, която ви предложих?

— Преди една седмица бих казал две и половина. Сега казвам пет.

Прюдънс си записа резултата.

— Не искате ли да чуете какво ме е накарало да променя становището си? — попита той и се обърна за миг към нея.

— Не — отговори твърдо тя. — Това няма значение за нас. А какъв характер би трябвало да има дамата?

— Да бъде покорна и мека — заяви решително той. — Жена, която си знае мястото. Знае кога да си държи устата затворена. Знае, че аз знам всичко по-добре от нея.

Това вече беше прекалено. Прюдънс затвори бележника и го прибра в маншона.

— Щом не се държите сериозно…

— Нали отговорих на въпроса ви! — извика той. — Не ви ли изглежда съвсем нормално, че арогантен, сприхав и самомнителен тип като мен иска да има съпруга с тези качества?

— Това не са качества — отговори твърдо Прюдънс.

— О, разбирам грешката си.

Като видя табелата с надпис „Хенли, две мили“, той отби по тесен черен път.

Прюдънс мълчеше и наблюдаваше местността през черните очила, докато вятърът свиреше покрай ушите й. Нивите бяха разорани наново, живият плет покрай пътя беше целият в къпини и червен бъз.

— Значи според вас аз притежавам всички тези недостатъци? — попита той и я изтръгна от замечтаността.

— У вас ме интересува само дали ще спечелите процеса — отвърна сковано тя.

— Тогава да говорим за вас — предложи той. — Никога ли не сте си пожелавали да се омъжите, Прюдънс?

— Какво общо има този въпрос с предстоящия процес?

Той помисли малко и отговори:

— Много бих искал да не оставите пред съда впечатление на капризна, ожесточена, враждебна към мъжете жена. — Прюдънс шумно пое въздух, но той продължи невъзмутимо: — Както вече казах, трябва да очакваме, че защитникът на Баркли ще направи всичко, което зависи от него, за да ви представи в неблагоприятна светлина. Аз бих искал да изглеждате като сърдечна, социално ориентирана жена, стремяща се да предпази своите слаби и бедни сестри от унижение и експлоатация. Енергична дама, но мила, не с остър език, благосклонно настроена към мъжкия род — разбира се, с изключение на онези мъже, които не заслужават добротата й.

Обзета от несигурност, Прюдънс се размърда на седалката.

— Наистина ли ще изглеждам толкова зле пред съда?

Той помисли малко и отговори меко, почти нежно:

— Понякога сте много рязка, Прюдънс. И войнствена. Старайте се да обуздавате агресията си.

— Защото в съда непрекъснато ще ме предизвикват, така ли?

— Да, според мен трябва да очаквате подобно поведение от страна на обвинението.

Прюдънс не каза нищо повече. Той имаше пълното право да й говори така. Освен това в думите му имаше истина. Колкото и да й беше неприятно да го признае.