Джейн Фийдър
Идеалната годеница (19)

19.

Докато баща й полагаше клетва, Прюдънс едва не припадна. Тонът му беше овладян и учтив, а когато седна, спокойно положи ръце върху парапета на свидетелската ложа.

Сър Самюел застана пред него и поздрави с усмивка:

— Добър ден, лорд Дънкан.

— Добър ден.

— Тук сте, за да свидетелствате в полза на своя приятел лорд Баркли.

— Аз съм тук, сър, за да свидетелствам в процес за клевета срещу печатно издание на име „Мейфеър лейди“ — отговори делово лорд Дънкан.

Сър Самюел се слиса, но бързо се овладя и рече:

— Правилно, милорд. Това е случаят, който ни е събрал тук. Бихте ли казали на господата съдебни заседатели откога познавате лорд Баркли?

— Познавам граф Баркли от почти десет години.

— И той е един от най-близките ви приятели.

Сър Самюел наблюдаваше свидетеля, сякаш е кафез, от който вместо зайче може да изскочи лисица.

— Да, бих го определил като такъв.

Сър Самюел затвори за миг очи и опита по друг начин.

— Вие и лорд Баркли сте участвали заедно в някои финансови проекти.

— Само един от тях заслужава да бъде споменат поименно.

— Транссахарската железница ли имате предвид?

— Да. Проект, който според твърденията на Баркли трябваше да възвърне неколкократно вложените пари.

— За съжаление подобни начинания невинаги са успешни — сър Самюел съжалително поклати глава. — Предполагам, че във вашия случай са пострадали всички инвеститори.

— Доколкото знам, аз бях единственият инвеститор. Да, аз претърпях значителни загуби.

Защитникът отново поклати глава.

— Както и лорд Баркли.

— Съмнявам се, сър. Когато проектът се провали, той притежаваше ипотечното право върху моя дом. Това не би могло да се нарече загуба, нали?

Сър Самюел се обърна към подиума на съдията.

— Милорд… — започна умолително той, но съдията го прекъсна:

— Това изказване май не отговаря на очакванията ви, сър Самюел?

— Не, милорд. Отправям молба за прекъсване на делото до утре сутринта.

Съдията поклати глава.

— Нямаме време. Освободете свидетеля, ако желаете, и разпитайте следващия.

— Не мога да освободя свидетеля, без да съм го предоставил на своя уважаван приятел сър Гидиън — възрази измъчено адвокатът.

— Вярно е — отговори съдията и по гласа му пролича, че се забавлява.

Прюдънс беше вбесена от поведението му. Харесваше го дори по-малко от сър Самюел, макар че вероятно щеше да реши в тяхна полза.

Сър Самюел се покашля.

— Вие сте заложили къщата си доброволно, нали, лорд Дънкан?

— Направих го, защото бях убеден в сделката. По онова време не ми беше ясно, че начинанието, в което инвестирам, няма законова основа. Моят… приятел пропусна да ме уведоми.

Подчертаването на думата „приятел“, колкото и леко да беше, отекна като звън на камбана в утихналата зала. Всички — и съдебните заседатели, и зрителите — слушаха внимателно, за да не пропуснат нито дума.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Сър Самюел се върна на своето място.

— Сър Гидиън? — попита съдията.

Гидиън се изправи почтително.

— Нямам въпроси към свидетеля, уважаеми съдебни заседатели.

— Днес си улеснявате нещата, сър Гидиън — отбеляза дружелюбно съдията.

Гидиън се поклони и си седна на мястото.

Лорд Дънкан напусна свидетелската ложа и се запъти право към изхода на залата, без да обръща внимание на шепота и заинтересуваните погледи, които го следваха.

Прюдънс се надигна, за да го последва, но Гидиън я хвана за лакътя и я задържа.

Съдията огледа въпросително залата.

— Още свидетели, сър Самюел?

— Не, милорд.

— Тогава съдът е на ваше разположение, сър Гидиън.

— Нямам какво повече да добавя, милорд.

Последваха още формални фрази, но Прюдънс не чу нищо.

Не обърна внимание на поученията, с които съдебните заседатели бяха изпратени в определеното им помещение, за да вземат решението си. Чу само как съдията ги посъветва да обмислят възможността „Мейфеър лейди“ да получи финансово обезщетение — разбира се, ако решат, че вестникът не е виновен по обвинението за клевета.

Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Прюдънс, беше, че цели четири години тя и сестрите й се бяха старали да пазят душевното спокойствие на баща си, да не разкриват пред него какво е финансовото им положение — защото бяха убедени, че майка им също би постъпила така, — а сега, в тази най-публична, най-унизителна ситуация, буквално му бяха натрапили горчивата истина. Идеята беше на Частити: по време на разпита Прюдънс да използва израз, много характерен за майка им.

Мъжка самонадеяност. Баща й неизбежно реагираше на този израз с протест, но в следващия момент избухваше в смях. Лорд Дънкан веднага бе разбрал коя е свидетелката на защитата. Това обясняваше и защо личният му позор трябваше да стане публично известен. Дали някога ще може да им прости?

По някое време тя осъзна, че Гидиън е сложил ръка на рамото й. Той я изведе от съдебната зала в преддверието, където вече я чакаха сестрите й. Трите се прегърнаха разплакани.

— Дали ще ни прости? — попита Частити, изразявайки мислите на всички.

— Колко още би могъл да живее с тази лъжа?

Въпросът дойде от Гидиън, който бе застанал като страж на вратата. Трите се обърнаха като по команда към него и го пронизаха с толкова зли погледи, че той се оттегли заднешком с отбранително вдигнати ръце. Никой разумен мъж не би се опълчил срещу сплотения гняв на сестрите Дънкан.

— Той е прав — въздъхна Прюдънс. — Колко време щяхме да продължаваме така?

— Мисля, че всичко приключи — отговори практичната Констанс. — Без неговите показания щяхме да изгубим процеса и да останем без пукната стотинка. Тогава, ще не ще, трябваше да погледне реалността в очите. А сега… с това, което каза…

Тя сведе глава и извади носната си кърпичка. Вратата се отвори и трите се обърнаха стреснато. Влезе лорд Дънкан и шумно затръшна вратата зад гърба си.

— Защитникът ви каза, че ще ви намеря тук. — Той застана пред дъщерите си и ги огледа мълчаливо една по една. — Как посмяхте! — извика най-сетне с треперещ глас. — Защо си присвоихте правото да се месите в личния ми живот?

— Защото съзнавахме, че нямаме друг избор — отговори тихо Прюдънс. — Ако беше на нашето място, мама щеше да постъпи по същия начин.

— Мама създаде „Мейфеър лейди“. Ние продължихме нейното дело — допълни уверено Констанс.

Лорд Дънкан се изсмя горчиво.

— Сега всичко ми е ясно. Трябваше отдавна да се сетя.

— Не искахме да изгубим вестника заради човек, който…

Бащата вдигна ръка и Прюдънс веднага млъкна.

— Не искам да чувам нищо повече. За днес ми е достатъчно. Ще ви видя вкъщи. И теб, Констанс.

Вратата се затвори тихо зад него. Трите сестри въздъхнаха колективно и Прюдънс установи учудено:

— Странно, но се чувствам облекчена, че той вече знае.

— Права си — кимна Частити.

— Дженкинс и мисис Хъдсън сигурно също знаят — предположи Констанс.

Силно чукане по вратата възвести завръщането на Гидиън.

 

 

— Съдебните заседатели взеха своето решение. Прюдънс, ако обичаш… — той посочи отворената врата.

— Много бързо. Това добър знак ли е или лош? — попита страхливо тя.

— Не искам да правя предположения. Ела с мен.

Гласът му потръпна и тя за първи път разбра, че и той има нерви.

Съдебните заседатели влязоха един след друг.

— Журито единодушно отсъди, че печатното издание „Мейфеър лейди“ не е виновно в клевета, милорд.

Прюдънс усети как от гърба й се смъкна огромна тежест. Отпусна гръб и се загледа в ръцете си, положени върху масата. Почти не разбра какво стана по-нататък. Не чу дори, че обвинителят ще понесе всички съдебни разходи и се задължава да плати хиляда лири обезщетение на вестника.

Едва когато всичко свърши, й стана ясно, че вече са напълно свободни и нищо не ги заплашва. Противната страна ще плати разходите по процеса, Гидиън ще си получи хонорара… вероятно ще е по-голям от осемдесетте процента от хиляда лири. Тези мисли минаваха през главата й, докато излизаше от съдебната зала и отчаяно се опитваше да пази равновесие. Заобиколи я цяла тълпа, задаваха й въпроси, но тя не забелязваше почти нищо. Гидиън я държеше през цялото време. Най-после излязоха навън в сивия следобед. Пред съда отново ги очакваше файтон.

— Качвай се — заповяда тихо той и я бутна вътре. Десетина журналисти ги обсадиха и започнаха да ги бомбардират с въпроси. Прюдънс се покатери по стъпалата и се отпусна на седалката. Там вече я чакаха сестрите й.

— Как се озовахте тук?

— Тадеъс — отговори с намигване Констанс.

Гидиън застана на вратичката, за да попречи на журналистите да надничат вътре, и заговори тихо:

— Ще ви откарат в хотел, защото тези като нищо ще ви проследят до вкъщи. Домът ви сигурно е вече обсаден. Щом падне мрак, журналистите ще си отидат и Тадеъс ще ви заведе вкъщи.

— Ти наистина мислиш за всичко — промърмори Прюдънс.

— Това е част от професията ми. Впрочем, ако нямате нищо против, утре сутринта ще дойда у вас, за да приключим с този процес.

— Разбира се — кимна Прюдънс. — Нашата сделка. Заповядай.

— Благодаря — отвърна спокойно той и затвори вратата.

— Защитникът ни няма да спечели кой знае колко — отбеляза с усмивка Констанс.

— Баркли ще плати хонорара му. Не вярвам да се е загрижил за това — допълни Частити.

— Ако не е заради хонорара, защо настоява да дойде още утре? — попита с интерес Констанс.

— Предполагам, че иска да приключи веднъж завинаги с нас — отговори Прюдънс и се скри в най-тъмното ъгълче на файтона. — Щом му платим неговата част, всичко свършва и той ще продължи досегашния си живот, без да мисли повече за три войнствени и неудобни сестри.

— По-скоро за една войнствена и неудобна сестра — уточни Констанс.

Прюдънс вдигна рамене.

— Дори и да е така, какво от това? Аз няма да съжалявам, когато всичко свърши.

— Ние всички се радваме — опита се да я успокои Частити и потърси с поглед голямата си сестра. Констанс безмълвно вдигна рамене.

 

 

Гидиън се върна в кантората си. Не усещаше нищо от обичайната еуфория след спечелено дело — по-скоро имаше чувството, че процесът тепърва предстои. Захвърли перуката и робата, наля си чаша уиски и седна зад бюрото си. Както винаги преди съдебно дело бе нахвърлил план на битката, но му липсваше алтернатива. В този случай не можеше да има алтернатива. Той рискуваше и залогът беше много голям. Всичко или нищо. А поведението на Прюдънс не го окуражаваше да направи тази стъпка. Надяваше се да се случи нещо, но не знаеше точно какво. Надяваше се на някакъв малък жест, че й липсва. Тя обаче беше студена като камък.

Той посегна към табакерата си. Може би не биваше да я обвинява твърде строго. Тя беше преживяла твърде много и цялата й умствена и емоционална енергия беше съсредоточена върху процеса. Въпреки това… когато влезе в кантората му, поздрави хладно, сякаш идваше при непознат. Изглеждаше зле. Очевидно беше прекарала тежки дни. При дадените обстоятелства това не беше учудващо. Докато стоеше на свидетелската скамейка и отговаряше на злобните въпроси на адвоката, сигурно е треперила за финансовото си положение и за доброто си име. Естествено, че в такъв момент не би могла да мисли за любовника си.

Гидиън въздъхна и угаси цигарата. Никога досега не беше изпитвал такъв страх.

 

 

— Малко се пооживи, Прю. Шерито явно ти се отразява добре — каза Констанс. Трите се намираха в частния салон на малко хотелче в една от уличките край Пикадили.

— Тук има буквално всичко — отбеляза развеселено Частити, след като бе проверила внимателно съдържанието на бюфета. — Мога да ти налея чай, ако пожелаеш. Сандвичи, плодови тортички… сирена… бисквитки… шери, вино, дори коняк.

— Още е рано за коняк — промърмори Прюдънс. — Но с удоволствие бих пийнала още една чашка шери.

— Ти беше великолепна, Прю — заговори Констанс, докато сваляше шапката и ръкавиците си. Хвърли ги на стола до входната врата и продължи: — Не знам как успя да запазиш акцента си до края. Мога да те уверя, че звучеше съвсем истински. Представлението беше много по-добро от комедия на Фодьо.

— Аз пък си мислех, че звуча точно като в комедия — промърмори Прюдънс и с удоволствие отпи от шерито си. — Някои от особеностите на французите винаги ме разсмиват — отпи още една глътка и добави: — Но не и днес. Никога не ми е било толкова малко до смях.

— Всички се чувствахме така. — Констанс също си наля шери. — Слава богу, всичко свърши. Спечелихме. „Мейфеър лейди“ и агенцията за запознанства вече не са застрашени. А най-хубавото е, че никой не ни позна.

— Освен татко.

— Освен татко — повтори Констанс и лицето й помръкна.

— Виждам карти за игра — намеси се ведро Частити. — Искате ли да поиграем бридж? Трябва да си измислим някакво занимание, иначе ще потънем в блатото на отчаянието.

Играха почти два часа, преди Тадеъс да дойде да ги вземе.

— Хората от пресата си отидоха — съобщи той.

— А лорд Дънкан?

— Когато излязох, той все още беше в сградата на съда — отвърна секретарят. — Но вероятно вече си е тръгнал.

— Хайде да вървим да се изправим пред баща си — Прюдънс прибра картите в кутията и се обърна към голямата си сестра: — Ще дойдеш ли с нас вкъщи, Кон?

— Разбира се — отговори енергично тя. — Не мога да ви оставя сами да се обяснявате с татко. Макс сигурно вече знае какво е станало в съда и ще предположи, че съм при вас.

— Колата ви очаква пред задната врата — уведоми ги Тадеъс. — Реших, че не бива да излезете през парадния вход, защото някой може би дебне.

— Вие наистина мислите за всичко, Тадеъс — Констанс го дари с усмивка и той се поклони учтиво.

По краткия пот към Манчестър Скуеър всички мълчаха.

— Най-добре е да влезем през задната врата — каза Прюдънс, щом излязоха на площада. — Моля ви, Тадеъс, кажете на кочияша да мине през входа за коли.

— Вече го направих, мис Дънкан.

— Да, естествено — промърмори Прюдънс.

Щом слязоха, Тадеъс й подаде запечатан плик.

— Сър Гидиън заръча да ви предам това, мис Дънкан.

— Благодаря — Прюдънс погледна учудено плика и попита: — Какво е това?

— Заложният документ за къщата, мадам. Той смята, че вие знаете най-добре какво трябва да се направи с него.

Прюдънс мушна плика в джоба си.

— Да, прав сте.

Влязоха в къщата през кухнята.

— Ето ви най-после! — извика мисис Хъдсън, когато нахлуха в царството й. — Каква бъркотия! Постоянно някой звъни, нахлуват чужди хора и задават въпроси. Лорд Дънкан е в ужасно настроение. Никога не съм го виждала такъв. Заключил се е в библиотеката. Какво означава това?

— Предполагам, че делото се реши във ваша полза, мис Прю? — попита загрижено Дженкинс, който се бе появил безшумно на вратата.

— Да… да, Дженкинс, спечелихме — отговори бързо Прюдънс. — Много съжалявам, че не можахме да се приберем по-рано, но сър Гидиън ни посъветва да избягаме от журналистите. Опасяваше се, че ще ни проследят до дома ни… ако не са дошли още по-рано, за да притесняват татко.

— О, бяха тук — съобщи мрачно Дженкинс. — Не спряха да чукат на вратата, докато не ги заплаших с полиция. Негово благородие се е заключил в библиотеката и когато го попитах какво се е случило, ме прати по дяволите. Сметнах, че е по-добре да не го закачам повече.

— Правилно, Дженкинс — усмихна се Констанс. — Ние спечелихме делото, но за да го постигнем, лорд Дънкан трябваше да узнае истината.

— Аха — промърмори Дженкинс. — Това обяснява всичко.

Мисис Хъдсън кимна сериозно.

— Сега ще ни е по-лесно да водим домакинството — заяви Прюдънс, — защото няма да се налага постоянно да импровизираме, за да крием истината.

Дженкинс поклати глава.

— Не виждам как ще го направим, мис Прю. Някак си не мога да си представя, че лорд Дънкан ще се задоволява с остатъци и некачествено вино.

— Прав сте — кимна Прюдънс. — Явно ще продължим да импровизираме, но поне без чувството, че го мамим.

— Крайно време е да отидем при него — напомни Частити. — Не бива да отлагаме повече.

— За отлагане и дума не може да става — прозвуча гласът на лорд Дънкан откъм вратата на кухнята. — Знаех си, че ще намеря заговорниците тук — мрачният му поглед обходи присъстващите. — Не се правете, че не сте знаели нищо, Дженкинс. Нито вие, мисис Хъдсън.

— Двамата нямат нищо общо, татко — протестира Прюдънс. — Нас можеш да обвиняваш, колкото си искаш, но мисис Хъдсън и Дженкинс само се опитваха да помагат и съществено облекчаваха живота ни.

По бузите на лорд Дънкан пропълзя нездрава червенина.

— Незнайно по каква причина собственото ми домакинство е сметнало за необходимо да ме предпазва от последствията на собствената ми глупост. Крайно неприятна мисъл — той се обърна рязко и заяви — Всичко останало ще обсъдим в библиотеката.

Дъщерите му си размениха многозначителни погледи, вдигнаха рамене и го последваха.

— Не е нужно да затваряте вратата — рече той, щом влязоха в библиотеката. — Вече ми е ясно, че аз съм единственият, който не е бил посветен в тайната.

Дъщерите му си замълчаха.

— Как накарахте Фичли да ви допусне до документите ми? — попита сърдито той.

Прюдънс въздъхна и си призна всичко.

— Мистър Фичли не е виновен — завърши тя.

— Разбира се. Онзи проклет измамник… — той млъкна рязко и им обърна гръб. Приведените му рамене бяха като на стар човек. — Вървете си, ако обичате. В момента не съм състояние да ви погледна в лицата.

Трите сестри излязоха и затвориха вратата.

— Нас ли не може да гледа в лицата, или себе си? — попита шепнешком Констанс.

Прюдънс, която се беше взряла в затворената врата, тръсна глава и рече:

— Ние нямаме вина. Елате — тя отвори вратата и влезе отново в библиотеката, следвана от смаяните си сестри.

— Нали ви казах…

— Да, татко, чухме те. Но може би няма да е зле да изгориш това — тя отвори чантата си и извади плика, даден й от Тадеъс. — Много се съмнявам, че след днешния процес граф Баркли ще продължи да настоява на „правата“ си.

Лорд Дънкан пое плика от ръцете й, отвори го и се взря изненадано в удостоверението, с което се беше отказал от дома си.

— Значи Баркли вече няма претенции? — попита недоверчиво той.

— Не — отговори твърдо Прюдънс. — И никога не ги е имал. Неговата фирма не е официално регистрирана и той няма право да претендира за твоята собственост. Изгори този документ, татко. Още сега.

Лорд Дънкан стоеше безпомощен пред единния, затворен фронт на трите си дъщери. Припомни си покойната си съпруга… и трите момичета приличаха на нея. Боже, колко му липсваше тя, във всяка минута от живота му! Сигурно липсваше и на дъщерите му, макар и по друг начин. Но днес, изправени пред него, те бяха живото превъплъщение на майка си.

Той разкъса бавно хартията, обърна се и я хвърли в огъня. Застана пред камината и проследи как документът се сгърчи, пламна и стана на пепел.

Дори когато чу как вратата зад гърба му се затвори, той не отвърна поглед, а остана да гледа огъня, обзет от дълбока тъга.