Джейн Фийдър
Идеалната годеница (17)

17.

Прюдънс стоеше с гръб към стаята и четеше заглавията на книгите по лавиците, стараейки се да изглежда равнодушна. Все още не можеше да преглътне чувството, че й е отказано участие в процеси, които я засягат отблизо.

— Хмм… — промърмори Гидиън най-сетне.

Прюдънс се обърна подчертано бавно.

— Какво означава това „хмм“? — попита тя и остави празната си чашка.

— Още утре Тадеъс ще проучи каква фирма е „Граф Баркли и съдружници“ — отвърна Гидиън и посочи документите. — Добре си се справила.

— Това наричам аз похвала — отвърна подигравателно Прюдънс. — Безкрайно съм щастлива, че отговорих на очакванията на най-известния адвокат в кралството.

— Жилиш като стършел — обвини я той. — С какво те ядосах?

Прюдънс скръсти ръце и го изгледа отвисоко.

— А не си ли помисли, че страдам от ужасни угризения на съвестта? Какви методи използвах, за да се добера до тези документи? Фалшифицирах генерално пълномощно, измамих управителя на банката, претърсих личните документи на баща си!

— Ако не го беше направила, щяхте да изгубите делото — отговори спокойно той. — Постъпила си така по необходимост, скъпа — събра документите и продължи: — Обещавам, че събраните от теб доказателства ще накарат лорд Баркли да се гърчи като ранена змия. Тогава ще се убедиш, че не особено почтените методи, до които си била принудена да прибегнеш, са си стрували.

— Значи доказателствата са достатъчни? — попита остро Прюдънс.

— Мисля, че да — той остави документите настрана. — И се появиха тъкмо навреме. Делото ще се състои точно след две седмици.

— Толкова скоро? — извика ужасено Прюдънс. — Ще успеем ли да се подготвим?

— Трябва. От теб се иска да овладееш до съвършенство френския номер.

— Хубавото е, че противната страна няма да има време да претърси цял Лондон.

Прюдънс усещаше как стомахът й се присвива от болка — лоша реакция след яйца с трюфели и пъдпъдък.

Гидиън разбра какво я вълнува и изпита съчувствие към нея. Далечната заплаха изведнъж се бе превърнала в непосредствено предстояща реалност. Нищо чудно, че лицето й бе позеленяло.

— Ела тук. Цяла вечер ми се иска да те целуна.

— Беше твърде зает, за да мислиш за целувки — отговори тя, но му позволи да повдигне лицето й.

— Вече ти казах, скъпа, има си време и място за всичко. Сега е времето на целувките.

Той плъзна нежно устни по нейните, езикът му погали ъгълчето на устата й. Само миг, преди да потъне в аромата на целувката, във вкуса на езика му и в нежния натиск на устата му, Прюдънс отмести глава.

— Не, Гидиън. Преди да се задълбочим… Трябва да ми кажеш какво да предприемем с писмото до „Мейфеър лейди“, в което ни предлагат информация по случая. Нямаме време. Да отговорим ли?

Той я погледна намръщено и не пусна брадичката й. После примирено поклати глава.

— Според мен е номер.

— Ами ако е истинско?

— Направи, каквото смяташ за добре.

— Не ми помагаш — поклати глава тя и отстъпи назад. — Преди да преминем към други занимания, искам да чуя отговор, който да ме упъти.

— Как можах да се побъркам по такава отмъстителна фурия! — простена театрално Гидиън.

Побъркал се е? Прюдънс стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си. Нямам причини да се вълнувам от няколко нищо незначещи думи — укори се тя. Гидиън не беше от мъжете, които се влюбваха във всяка срещната жена. Нито пък тя беше от жените, които си лягаха с всеки срещнат мъж. Между тях имаше особена привлекателна сила. Сила, каквато се проявява между две противоположности. Би било глупаво да търси нещо повече.

— Отговори ми — настоя тя.

— Аз не бих се занимавал повече с писмото. Не си струва. Даже да е истинско и някой да има информация, тя не ни трябва — отговори остро той. — Може ли сега да се върнем към онова, което прекъснахме?

— Да, сър. На вашите услуги, сър — Прюдънс го прегърна устремно и впи устни в неговите. Беше толкова хубаво да усеща натиска на устните му, които се отвориха и пропуснаха езика й. Когато и неговият език се втурна в устата й, по тялото й се разляха сладостни тръпки. Онази част от главата й, която все още беше достъпна за повелите на разума, й извика, че трябва да сложи край. Намираше се в дома на Гидиън, горе спеше дъщеря му. Нямаше право да продължи по-нататък. Но гладът й беше толкова силен, че не й се искаше да мисли за неизбежното отрезвяване.

Някой почука на входната врата. Дълго и настойчиво. Интимността и страстта отлетяха в миг. Гидиън вдигна глава, смръщи чело и зарови пръсти в разбърканата си коса.

— Кой може да е? Не очаквам никого. Прислугата вече спи.

Чукането се повтори. Гидиън изруга полугласно и се запъти към вратата. Прюдънс го последва, но остана на вратата към салона. Антрето беше тъмно. Само до входната врата гореше самотна газена лампа. Не се виждаше нищо. Гидиън отвори. Последва дълга тишина.

Прюдънс усети как по тила й пробягват тръпки. Какво ставаше тук? Безшумно направи крачка напред.

— Хариет — проговори безизразно Гидиън. — Каква изненада.

— Реших, че е по-добре да те изненадам, Гидиън — отговори нервно треперещ женски глас. — Ако бях известила за пристигането си, ти сигурно щеше да откажеш да ме приемеш.

— Не ми се вярва — отвърна той със същия тон. — Влез, Хариет.

Бившата съпруга на адвоката влезе в преддверието. Носеше вечерно палто от черно кадифе. Огледа се любопитно, вдигна ръка към черната тафтена шапка и поправи белите пера. Погледът й падна върху Прюдънс, която стоеше в рамката на осветената врата към салона.

— О! — промърмори тя. — Имаш гостенка, Гидиън. Сега разбирам, че съм постъпила непростимо, като не те известих за завръщането си — прекоси преддверието и подаде ръка на Прюдънс. — Добър вечер. Аз съм Хариет Малвърн.

Прюдънс стисна малката ръка в кадифена ръкавица. Тази жена беше класически красива… отдавна не беше срещала такава хубавица.

— Прюдънс Дънкан — представи се спокойно тя.

— Моля те, Гидиън, изпрати някой да внесе пътната ми чанта — каза Хариет през рамо. — Знам, че няма да имаш нищо против, ако остана няколко дни. Много искам да видя Сара. Къде е тя? Не вярвам да си е легнала.

— Вече е почти полунощ — отговори все така безизразно Гидиън. — Къде другаде може да е, ако не в леглото?

— О, не бъди толкова труден — изхленчи Хариет. — Аз не знам кога си лягат децата. Но мисля, че Сара е вече голямо момиче.

— Влез в салона, Хариет — подкани я Гидиън. — Не знам какво си намислила и няма да ти позволя да видиш Сара, преди да съм разбрал.

Хариет се нацупи.

— Понякога е направо груб. Сигурно и вие сте го забелязали — обърна се тя съзаклятнически към Прюдънс.

Това не е разговор между непознати. Прюдънс мина покрай елегантната дама и изрече церемониално:

— Крайно време е да си вървя, сър Гидиън.

— О, не бива да си тръгвате заради мен — извика новодошлата. — Аз съм много уморена и имам намерение веднага да се кача в стаята си. Надявам се, че мисис Кейт — тя е още тук, нали? — ще ми поднесе нещо леко за вечеря.

— Мисис Кейт отдавна спи — отговори Гидиън. — Прави, каквото ти казвам — устните му бяха стиснати, очите — корави. Обърна се към Прюдънс и помоли — Би ли ме изчакала малко в библиотеката? Няма да трае дълго.

Прюдънс не повярва на ушите си. „Няма да трае дълго“? Наистина ли ще отпрати бившата си жена, майката на детето си, пристигнала в дома му с целия си багаж? Ще й отдели няколко минути от времето си и ще й каже да си върви по пътя.

— Не — отговори решително тя. — Отивам си. В момента имаш друга работа.

— Татко? — Тънкото гласче на Сара дойде от горния край на стълбището. — Какъв беше този шум?

— Няма нищо, Сара. Върни се в леглото. След малко ще дойда да те видя — извика той и задържа бившата си жена, която се бе насочила към стълбата. — Още не — процеди той през здраво стиснати зъби. — Върви в салона.

Този път тя се подчини и Гидиън се обърна отново към Прюдънс.

— Остави ме да уредя нещата. Няма да трае дълго.

— Какво означава това? — попита вбесено тя, съзнавайки, че Сара не се е прибрала в стаята си, а продължава да стои на стълбата и да се вслушва в разговорите долу. — Това е бившата ти съпруга. Или се лъжа?

— Не се лъжеш — отговори той. — Трябва да разбера какво търси тук.

— Естествено — съгласи се Прюдънс и взе палтото и шапката си. — И не мога да си представя, че това ще стане бързо. Аз съм излишна — нагласи набързо шапката си пред огледалото, надявайки се, че Гидиън, който стоеше с доста безпомощно изражение на вратата, няма да види треперенето на ръцете й. — Извинявай — промърмори тя и мина покрай него на път към входната врата. Отвън бяха струпани поне дузина куфари — знак, че дамата няма намерение да си тръгне толкова бързо.

— Прюдънс! — той я настигна и улови ръката й, за да я спре. — Това не се отнася до теб. Изобщо не те засяга. Добре, щом толкова искаш, върви си, но между нас нищо не се е променило.

— Как така да не ме засяга? — попита възбудено тя, стараейки се да говори тихо. — Ние с теб сме любовници. Тази жена е част от живота ти. Майка на детето ти. Как може да си толкова безчувствен… толкова твърдоглав… държиш се, сякаш и аз, и тя сме нещо маловажно! Да не мислиш, че можем да продължим, сякаш нищо не се е случило?

Тя разтърси глава, блъсна ръката му и махна на минаващ файтон, файтонджията веднага спря и слезе да отвори вратичката.

— Лека нощ.

Гидиън не направи втори опит да я спре. Изчака, докато файтонът потегли, и се прибра вкъщи. Лицето му не издаваше нищо.

Прюдънс се отпусна на вехтата седалка и се опита да си изясни какво беше преживяла току-що. Гидиън, разбира се, не беше виновен, че Хариет се бе върнала така внезапно, но нямаше никакво право да реагира по този начин. Как бе посмял да заяви, че ще се оправи набързо с бившата си жена и ще се върне при нея! Що за човек беше?

Как ли ще реагира Сара на внезапната поява на майка си? Той би трябвало да е наясно, че това не е въпрос, който се решава за един ден.

Непонятно.

 

 

На следващата сутрин Прюдънс все още не можеше да повярва в онова, което беше преживяла. Заспа и се събуди с една и съща мисъл. Разказа случката на Частити, но това не й помогна да се успокои. Сънят дойде късно и трая кратко. Събуди се с бучаща глава, с чувството, че изобщо не е затворила очи.

Сънен поглед към часовника й показа, че е малко преди седем. Тя се обърна и се опита да заспи отново… напразно. Изненада я почукване по вратата.

— Мис Прю? — повика тихо Дженкинс.

— Какво има, Дженкинс? — попита тя и седна в леглото.

Вратата се отвори, но вместо Дженкинс се появи Гидиън, с костюм и палто, с куфарче в ръка. Отива на работа, помисли си Прюдънс, докато го зяпаше смаяно.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб — отвърна сухо той и остави куфарчето на един стол.

— Сър Гидиън настоя да се качи горе, мис Прю — обясни със съжаление Дженкинс. — Заяви ми, че ако не го доведа право при вас, ще отваря всяка врата, докато ви намери.

— Няма нищо, Дженкинс — опита се да го успокои Прюдънс. — Знам, че сър Гидиън може да бъде много убедителен. Бихте ли ми донесли чай?

— Веднага, мис Прю. Но може би първо трябва да доведа мис Час?

— Не ми трябва компаньонка, Дженкинс — отсече тя. Вече беше късно да мисли за правилата на приличието, но не би могла да каже това на иконома.

Той си излезе, но остави вратата полуотворена. Гидиън я затвори и веднага се обърна към леглото.

— Добро утро.

— Добро утро.

Той дръпна един стол към леглото и седна на обратно. Опря ръце на облегалката и отбеляза спокойно:

— Не ми изглеждаш много отпочинала.

— Защото не съм. Къде е бившата ти жена?

— В леглото. Предполагам, че спи. Денят на Хариет започва едва към обед.

— В леглото значи… при теб, вкъщи?

— А къде другаде? — попита той с искрено учудване и присви очи. — Но не в моето легло, ако за това намекваш.

— Нищо не намеквам и нищо не искам да знам.

— Защо избяга, Прюдънс? Казах ти, че владея ситуацията. Трябваше само…

Дженкинс се появи с чая и той замлъкна. Икономът остави таблата на нощното шкафче и удостои неканения посетител с поглед, който спокойно можеше да се определи като заплашителен. Когато се оттегли, вратата отново остана полуотворена.

Гидиън скочи и я затвори.

— Донесъл е само една чаша — усмихна се Прюдънс и посегна към каната. — Дженкинс не обича натрапници, все едно по кое време на деня.

— Няма нищо. И без това предпочитам кафе. Както вече казах, следваше да разбера защо Хариет е дошла при мен. Нали трябва да знам в каква каша се забърквам. След това с теб можехме да го обсъдим и поне да се сбогуваме цивилизовано. Защо ти просто избяга? От какво бягаше?

Прюдънс отпи глътка чай. Не можеше да води разговор с човек, който не разбира какво му говори другият и не приема чуждото становище.

— От нищо не бягам. Оставих те да се занимаваш с твоите си работи. Предполагам, не се случва всеки ден бившата ти жена да те посети?… — тя вдигна вежди и продължи настойчиво — Ако си спомням добре, ти спомена, че е изчезнала преди шест години. Кажи ми, зарадва ли се Сара, като видя майка си след толкова дълго отсъствие?

Тонът й очевидно го ядоса.

— Още вчера ти казах, че не бива да мислиш за тези неща. Аз владея положението.

Той прокара ръка по брадичката си. Гневният й поглед и строгата линия около устата не бяха убягнали от вниманието му. Разговорът не течеше така, както го бе планирал, но тя беше длъжна да се вразуми. По-добре да й говори с по-умерен тон.

— За Сара пристигането на майка й беше преди всичко изненада — постара се да обясни той. — Подготвих я, доколкото можах. Хариет обаче никога не мисли за другите, а винаги действа спонтанно.

— Колко време ще остане при теб?

Прюдънс говореше с възможно най-сухия си тон. Лицето й остана неподвижно. Гидиън вдигна рамене.

— Предполагам, че докато си намери подслон. Напуснала е своя треньор и не знае къде да отиде.

Прюдънс го погледна над чашата.

— Ти не си длъжен да я подслониш, нали?

— Не, от юридическа гледна точка не. Но има и морални задължения — отговори мрачно той. — Хариет е неспособна да се грижи сама за себе си. Не познавам по-непрактично същество. Но не виждам защо това да засяга отношенията ни, Прюдънс.

— Разбира се, че ни засяга! — извика възмутено тя. — Или си разведен, или не. Нямам никакво желание да поддържам връзка с мъж, който живее с друга жена, все едно при какви обстоятелства. Какво ще си помисли Сара? Майка й се е върнала, а баща й се среща с друга жена! — тя поклати глава и остави празната чаша.

— Сара е разумно момиче. Ще се постарая да й обясня и тя ще разбере.

— Става въпрос за майка й — напомни му Прюдънс. — Това е връзка, за която ти нямаш представа. Сара е привързана към нея — просто защото Хариет й е майка — тя вдигна ръце в отбранителен жест. — Това е извън моето разбиране, Гидиън, а и не ме засяга. Виждам, че си имаш достатъчно грижи, и не би трябвало да усложняваш положението си с любовна афера. Да забравим случилото се… засега.

— Няма да допусна Хариет да влияе върху живота ми — отвърна той през стиснати устни. — Тя няма място в моя живот. Ти си част от живота ми, Прюдънс, и искам да останеш.

— Не, няма — тя отметна завивката и стана от леглото, без да се притеснява, че е само по тънка нощница. — Омръзнаха ми твоите ултиматуми, Гидиън. Аз вземам решенията си сама и в момента не желая да съм част от твоя живот. Ние с теб сме много различни и ти изобщо не си правиш труда да разбереш мнението ми — тя разтърси глава и косата й напада по бялата нощница като медноцветен облак. — Ти дори не си помисляш, че аз вероятно знам повече за връзката между майките и дъщерите… че имам право да ти говоря за тези неща.

Той стана, обхвана раменете й — толкова здраво, че усети костите й под тънката материя на нощницата, — и изрече задавено:

— Ако настояваш, веднага ще изпратя Хариет да си върви.

— Ти не ме слушаш! — извика отчаяно тя и се изтръгна от ръцете му. — Как мога да настоявам да отпратиш Хариет? Наистина ли мислиш, че ще те накарам да изхвърлиш една безпомощна жена на улицата? Ти за каква ме смяташ?

Тя се отдалечи от него, несъзнателно разтривайки рамото си, там, където се бяха отпечатали пръстите му. Обърна се с гръб към него и се загледа в утринния здрач навън.

— Аз не участвам в живота ти… не мога да участвам. Както каза още в началото, това не е моя работа. Но аз го разбирам по свой начин, различен от твоя. Не искам да съм свързана с мъж, който си въобразява, че е достатъчно да ми каже да не се безпокоя, за да продължи приятното си малко развлечение с мен — тя се обърна рязко и втренчено го изгледа. — Аз не съм мила малка любовница, която не създава грижи.

— О, мили боже! — извика Гидиън, който започваше да се ядосва. — Не се дръж така неразумно!

— Със сигурност не се държа неразумно — отвърна вбесено тя. — Точно това исках да те накарам да разбереш.

— Трябва да вървя на работа — той посегна към куфарчето си. — По-късно ще поговорим пак.

— Няма за какво да говорим — отсече Прюдънс. — Ще продължиш ли да ни защитаваш по онова дело?

Той се обърна и я погледна втренчено. Устните му побеляха, мускулите на брадичката му потръпнаха.

— Наистина ли намекваш, че бих допуснал личните ми чувства да повлияят върху професионалната ми етика?

Прюдънс осъзна, че е допуснала огромна грешка. Твърде късно. Беше забравила, че не бива да засяга професионалната му етика. На никаква цена.

— Не — отговори убедено тя. — Просто си помислих, че ще ти е трудно, ако си враждебно настроен към клиентката си.

— Не ставай смешна. Не съм враждебно настроен — вратата се хлопна зад гърба му.

Това бе върхът на самоизмамата. Прюдънс падна тежко на леглото. Срещата бе оставила горчив вкус в устата й. Тя не каза всичко, което мислеше, а Гидиън както обикновено се опита да уреди нещата с типичното си чувство за превъзходство и с проклетата си самоувереност. Не, двамата изобщо не ставаха за любовна двойка.

Тя се зави до брадичката и затвори очи. Не му се сърдеше, че е приел Хариет в дома си — даже му се възхищаваше за това.

Но му се сърдеше за неразбирането, че това й създава проблеми. Точно тук бе проличало какво не е наред в тяхната връзка. Двама души с толкова различни възгледи и характери не можеха да останат партньори. Може би беше най-добре да сложи край, преди връзката им да се задълбочи. Въпреки това се чувстваше изцедена, разочарована… и ужасно нещастна.

 

 

— Нищо не разбирам — опита се да обясни Прюдънс на сестрите си, когато се събраха в салона към обед. — Той твърди, че е побъркан по мен и че гувернантката на дъщеря му ще ми хареса. Смята, че е съвсем естествено да помогна на Сара да си реши задачите, а после ме кани на сготвена от самия него вечеря. И тогава се появява бившата му съпруга и той ми заявява, че не е нужно да си блъскам красивата главица, защото това не ме засяга. Защото той владее положението и ние двамата ще продължим, както досега.

Тя си доля кафе и попита отчаяно:

— Как се получава така, че той не разбира колко дълбоки са противоречията ни?

Сестрите й цяла сутрин бяха отговаряли на задавания в различни варианти въпрос и вече се бяха изчерпали.

— От днес до края на процеса ще го виждаш само по работа — отсече Констанс. — Така ще се подсигурим. Усилията ни трябва да се съсредоточат върху процеса. Нека той уреди домашните си работи, а щом случаят приключи и положението се изясни, ти ще решиш на спокойствие какви са чувствата ти.

— Както и да приключи цялата тази история — предрече мрачно Частити, — можем да забравим намерението си да му намерим жена. Той не мисли за нов брак. А в момента и бившата му жена е тук… Колкото и да ни е неприятно, ще трябва да се примирим със съотношението осемдесет към двайсет.

— Двайсет процента са по-добре от банкрут — възрази Прюдънс. — Може би изобщо няма да ни дадат обезщетение, да не говорим, че е възможно и да не спечелим.

— Това е тъжната истина — кимна Констанс. — Но ако спечелим, противната страна ще плати на нашия адвокат, затова предлагам той да продължи, а Прю да забрави чувствата и да мисли единствено за успеха на процеса.

Прюдънс въздъхна и сложи една възглавница зад гърба си.

— Знам какви са чувствата ми — обясни унило тя. — Направих грешка, като се забърках с него. Знаех го още от самото начало, но отказах да се вслушам в гласа на разума. Ние с него изобщо не си подхождаме. Възгледите ни са абсолютно различни… Но сега е по-добре да спра, иначе… — тя помълча малко и заключи: — Нито дума повече. Хайде да упражняваме френския ми акцент. Измислете няколко неприятни въпроса за вестника, формулирайте ги агресивно и аз ще се постарая да отговоря.

Работиха до обед и Прюдънс се стараеше да се съсредоточи, но образът на Хариет Малвърн не излизаше от главата й. Каква красавица… Как друга жена би могла да се надява да се мери с нея? Но тя не искаше да се мери с нея… разбира се, че не. Тя нямаше никакво намерение да продължи кратката афера със сър Гидиън. Не и след случилото се снощи.

Едно обаче й бе останало. Откри радостите на секса.

— Прю? Прю!

— О, извинете. Докъде бяхме стигнали?

— Беше затворила очи — каза Частити.

— Сигурно съм задрямала.

— По-скоро мечтаеше — отбеляза Констанс.

 

 

— Е, добра ли се нещо? — попита Гидиън, когато секретарят Тадеъс се върна в кантората.

— О, да, сър — отговори влезлият. — Никъде не намерих доказателства за правното съществуване на фирма с името „Граф Баркли и съдружници“. Поисках сведения от адвокатската фирма, която е издала удостоверението за ипотека на къщата на Манчестър Скуеър — тя не е същата, която защитава граф Баркли в процеса за клевета и е поверила защитата на сър Самюел. Нейната репутация, разбира се, е безупречна — той се покашля дискретно. — Другата фирма… ъ-ъ, тя не е съвсем чиста, сър Гидиън.

Адвокатът кимна и запали цигара.

— Много добре. Продължавайте.

— Посрещнаха ме твърде… неблагосклонно, но аз намекнах, че шефът ми ще оцени много зле липсата на отзивчивост в този случай и че може би в тяхната дейност има аспекти, които няма да издържат на сериозно разследване. Даже споменах, че имаме начини да задвижим процедура за явяването им като свидетели под страх от наказание.

— Правилно, Тадеъс, това е полезно оръжие — Гидиън се облегна назад и пусна облак дим към тавана. — Има ли уязвими места в документа?

Тадеъс поклати глава и лицето му помрачня.

— Всъщност не, сър. Но щом компанията, притежаваща заложния документ, не съществува юридически, то тогава…

Гидиън кимна.

— Тогава ипотеката не съществува. Още нещо, Тадеъс?

— Открих още, че тази адвокатска фирма е участвала в различни други сделки на „Граф Баркли и съдружници“. Има документи, които можем да изземем от ръководството на фирмата, но както вече казах, няма нищо, което да намеква, че компанията е вписана в търговския регистър — той положи върху масата дебела папка с документи. — Практически те признаха, че са пропуснали да регистрират компанията.

Гидиън хвърли поглед към документите.

— Това означава, че целта на тези документи е била да заблудят непосветени… доверчиви хора.

— Аз стигнах до същото заключение, сър Гидиън.

Адвокатът се изправи и кимна.

— Много добре. Браво на вас, Тадеъс. Имаме всичко, от което се нуждаем. Благодаря.

Той отвори папката, а сътрудникът му дискретно се оттегли от кабинета.

Гидиън прелисти събраните от Тадеъс документи, но не издържа дълго и нервно отмести папката настрани.

Прюдънс не му излизаше от главата. Тази проклета, тази дяволски упорита жена.

Да, сигурно знаеше повече от него за отношенията между майки и дъщери, но ако се съди по крайно неприятното положение, в което бяха изпаднали сестрите Дънкан, тя изобщо нямаше представа какво означава добра връзка между баща и дъщери. Че съществена част от тази връзка е доверието.

Да, появата на Хариет беше неочаквана и сигурно я е стреснала, но обстоятелството, че той знаеше как да се справи с бившата си жена, не би трябвало да е повод за Прюдънс да говори за подслоняване и издръжка на една безпомощна клетница.

Нито една от дамите, които познаваше, не беше толкова избухлива и предубедена. В сравнение с нея Хариет беше същинско агънце. Да живее с жена, която през повечето време се държи непоносимо… дори не му се искаше да мисли за такава възможност. Обаче фактът, че през остатъка от времето… освен това Прюдънс не се държеше непоносимо през повечето време. А и защо си мислеше, че иска да живее с нея?

Той изруга полугласно, извади хартия и перо и започна да пише. Той беше неин защитник. Нищо повече. Сега няма да мисли за нищо друго, освен за процеса.

 

 

— Какво казва той? — попита Частити с леко колебание, след като сестра й прекара дълго време в четене на писмо, състоящо се само от една страница. — Писмото е от Гидиън, нали?

Прюдънс смачка плика и го хвърли на масата.

— Да — отвърна глухо тя. — Съобщава някои подробности около процеса.

— В такъв случай… ще позволиш ли да го видим? — включи се и Констанс, която се готвеше да си тръгне и оправяше шапката си пред огледалото.

— Разбира се — отговори Прюдънс и вдигна рамене. — Писмото не съдържа интимности. Е, не се обръща към мен с „мис Дънкан“ и не се е подписал като Малвърн, но няма нищо лично — тя подаде писмото на Констанс.

— Това е добре, нали? — попита все така колебливо Частити.

— Да, разбира се — отвърна раздразнено Прюдънс. — Нали така се уговорихме. Отношенията ни са само делови.

Констанс не посмя да погледне към Частити, защото Прюдънс беше толкова чувствителна и така лесно се дразнеше, че не се знаеше как ще реагира. Ако я бяха попитали за мнението й, тя щеше да каже, че сестра й умира от страх. И то не заради предстоящото съдебно дело. Обаче никой не питаше за мнението й. Затова прочете набързо писмото и кимна.

— Ако го преведем на нормален език, положението е многообещаващо. Така наречената фирма на Баркли не е законна и няма право да иска пари от татко. Гидиън изглежда уверен, че при разпита Баркли ще признае измамите, които е вършил — тя кимна отново и предаде писмото на Частити.

— И аз мисля така — проговори глухо Прюдънс.

Частити прочете писмото и известно време мълча. Накрая все пак се реши.

— Той предлага да не се срещате до началото на процеса. Нямаш ли нужда от още подготовка, Прю? — в погледа, отправен към сестра й, се четеше страх.

Прюдънс поклати глава.

— Знам какво иска той. Каза ми го съвсем ясно. Сърдечна, симпатична жена, която апелира към емоциите и разума на дванайсетте съдебни заседатели и много внимава да не ги разсърди. Ще примигвам смутено и ще отговарям с „О, ла-ла“ и „Да, разбира се, мосю“…

— Нали ще си забулена. Никой няма да вижда как примигваш — възрази Частити.

— Права си. Затова ще размахвам ръце по типично галски начин и ще развявам парфюмирана кърпичка. Всеки в съдебната зала трябва да се убеди, че съм много развълнувана от въпросите.

— Ако искаш да бъдеш убедителна, няма да минеш без малко възмущение, Прю — възрази меко Констанс.

— О, предоставям го на Гидиън — отвърна сестра й и се запъти към стълбата. — Той ще бълва отрова и жлъчка, а аз ще се държа мило и кротко — обърна се и разпери ръце. — Изрично ми бе заявено, че не бива да ме помислят за ожесточена, раздразнителна стара мома. И в никакъв случай за мъжемразка.

Тя изчезна в своята стая още преди сестрите й да овладеят смущението си и да намерят подходящи отговори.