Лайза Клейпас
Мечтая за теб (8)

Глава осма

Сара почувства вътрешната борба на Лили да запази хладнокръвие. За момент изглеждаше, че е изгубила битката. Сара докосна ръката й в мълчалив жест на подкрепа, докато Джойс я наблюдаваше с подигравателен поглед. Лили съумя да се овладее и стисна устни, после се обърна към Сара.

— Ще се качим ли горе? — запита тя с леко треперещ глас.

Сара бързо кимна и двете оставиха Джойс, загадъчно усмихната.

— Никол е дете от друг мъж, но не Дерек е бащата.

Сара прошепна успокоително:

— Лили, няма нужда да ме уверяваш…

— А аз извърших грешка няколко години преди да се омъжа. Алекс не би могъл да обича дъщеря ми повече, отколкото ако бе негово дете. Не ме е грижа какво приказват другите за мен, ала Никол е прекрасно, невинно създание. Не мога да понеса мисълта, че може да бъде наказана заради греховете ми. Слава Богу, намират се твърде малко хора, които се осмеляват да хвърлят камъни в нас. Лейди Маунтбейн има толкова деца от различни бащи, че наричат поколението й „сборището Маунтбейн“. А Джойс Ашби има достатъчно любовници, за да попълнят цяла кохорта. Проклета жена! Нямах намерение да ви съобщавам, ала именно Джойс нае похитителите, които нападнаха Дерек в бордеите.

Сара затаи дъх в смесица от удивление и гняв, не само към Джойс, но и към Дерек. Как можеше да е имал връзка с подобна жена? Е, той и лейди Ашби бяха от една и съща порода! Ето какво я очакваше, лениво нашепваше разумът й… винаги да се сблъсква с доказателства за неговата порочност… винаги да намира сили да го оправдава. Не за първи път Сара се запита какво изобщо прави тук. Нещастна, тя възнамеряваше да съобщи на Лили, че желае да напусне Рейфорд Парк.

— Стойте настрана от Джойс Ашби — й говореше Лили. — И ако заподозре, че Дерек таи някакви чувства към вас, ще направи живота ви непоносим — като мърмореше нещо под нос, Лили заизкачва стъпалата с бърза крачка, която Сара едва съумяваше да следва. — Елате с мен… Искам да ви покажа нещо.

Те стигнаха до третия етаж и се приближиха до редица светли, застлани с дебели килими стаи. Лили обясни, че това са занималнята, детската стая и две спални за детегледачките. От детската стая се разнесе гугукане и смях. Застанала на вратата, Сара зърна две красиви чернокоси деца, момиченце на девет или десет годинки и момченце на около три. Те седяха върху килима, заобиколени от купища блокчета, игри и книги.

— Това са двете ми скъпи дечица — заяви Лили с гордост.

При звука на гласа й и двете вдигнаха поглед нагоре и радостно се втурнаха към нея.

— Мамо!

Лили ги прегърна и се извърна към Сара.

— Никол, Джейми, това е мис Филдинг. Тя е моя приятелка, която пише романи.

Никол вежливо направи реверанс и я загледа с интерес.

— Обичам да чета романи.

— И аз също! — извика Джейми, проявявайки буйния си нрав. — Ще ти докажа!

— Деца! — намеси се Лили, като прекъсна усилията на сина си, да грабне една книга — днес е интересен ден за нас. Елате да се поразходим заедно из снега.

Бавачката неодобрително смръщи вежди.

— Милейди! Те ще се простудят до смърт!

— О, няма да ги държа навън толкова дълго — бодро възрази Лили.

— Няма да имате време да се приготвите за бала…

— Преобличането никога не ми отнеме много време — Лили се усмихна на децата си. — А и освен това играта навън е далеч по-забавна от присъствието на някакъв отегчителен бал.

Бавачката високомерно подсмръкна и отиде да донесе палтата на децата.

— Може ли да взема една от куклите си, мамо? — попита Никол.

— Разбира се, скъпа.

Сара се усмихна на странния чар на Никол, когато момиченцето отвори изрисувано сандъче за играчки и се зарови в купищата си от кукли. С изключителната си грациозност детето приличаше на малка, елегантна дама. Лили се приведе към Сара и й довери:

— Непрестанно я окуражавам да лудува на воля, но тя не се възползва от това. Малък ангел! Напълно различна е от мен — тя тихо се засмя. — Почакай, докато се сдобиеш със свои деца, Сара — те навярно ще бъдат истински дяволчета!

— Едва ли — отвърна Сара, като се опитваше да си се представи като майка. Тъжна, замислена усмивка се появи в ъгълчетата на устните й. — Не знам дали го желая. Някои жена си предопределени да останат без деца.

— Вие сте предопределена за майчинство — възрази й решително Лили.

— Откъде знаете?

— С вашето търпение и милосърдие, с цялата ви всеотдайна любов… ще бъдете най-добрата майка на света!

Сара безрадостно се усмихна.

— Е, след като всичко вече е решено, остава само да се намери подходящият баща.

— Балът тази вечер ще гъмжи от високо издигнати в обществото ергени. За вечерята ще ви настаня между двама от най-обещаващите. Донесохте ли си синята рокля? Добре. Очаквам да грабнете погледа на всеки мъж, когото пожелаете.

— Не съм дошла на лов за съпрузи… — поде разтревожено Сара.

— Но това не означава, че ще пренебрегнете някоя добра перспектива, която ви се изпречи на пътя, нали?

— Предполагам, че не — промърмори Сара, решила да не напуска тържеството. Не че й бе по сърце, просто предполагаше, че няма да й навреди, ако остане тук за кратко.

Облечени във великолепни вечерни одежди, гостите се насъбраха в приемната и се заточиха в дълга и пъстра процесия към залата за вечеря, огромно помещение с петдесетфутов таван. Двойките се бяха подбрали по ранг, значимост и възраст, дамите леко придържаха дясната ръка на кавалерите си и се придвижваха към двете дълги маси, всяка от които можеше да побере около стотина гости. Масите бяха отрупани с безбройно количество кристални чаши, сребро и фин рисуван китайски порцелан.

Седнала между двама прекрасни млади господа, Сара се наслаждаваше на вечерята. Разговорът беше очарователен, понеже обществото включваше поети, които рецитираха последните си творби и посланици, разказващи забавни истории за живота си в чужбина. На всеки пет минути чашите се вдигаха за тост в чест на домакина и домакинята, за качеството на храната, за здравето на краля и за всяка друга идея, считана от гостите за заслужаваща внимание. Сервитьори в бели ръкавици се движеха спокойно и безмълвно между вечерящите, носеха блюда с пикантни пирожки, суфле и кристални подноси с бонбони за дегустация между отделните блюда. След като бяха премахнати големите супници със супа от костенурки и чиниите със сьомга, сервираха огромни подноси печено, задушено, пилешко и дивеч. Вечерята приключи с изстудено шампанско, сладкиши и ароматни плодове.

Покривките бяха свалени от масите и господата се облегнаха на столовете си, за да се насладят на прекрасните запаси на лорд Рейфорд от бяло рейнско вино, шери и портвайн и да всмукнат от пурите си, разговаряйки за политика. Междувременно дамите се бяха оттеглили в отделни стаи на чай и сладки клюки. Всички щяха да се съберат след час или два в балната зала, поотпочинали от вечерята.

Седнал вляво до Алекс, Дерек отпиваше портвайн и се вслушваше в разговорите с привидна леност. Не бе в стила му да взема активно участие в дебатите след вечеря, независимо колко добронамерени бяха те. Определено никой от мъжете не направи грешката да го включи в спор. Той не бе голям оратор, тъй като ненавиждаше тягостните дълги речи. „И освен това — бе промърморил един от господата на съседа си — никога не бих бил такъв глупак да дискутирам някой проблем с човек, който безпогрешно знае колко струвам.“

— Откъде би могъл да го научи?

— Той знае цената на всекиго, до последния грош.

Разговорът неусетно се насочи към проекторешението, отхвърлено наскоро от парламента. То щеше да забрани практиката на използване на малки момчета за почистване на комини. Но лорд Лодерсън, пълен, широкоплещест пер, който имаше навика да превръща всичко в шега и забавление, бе изнесъл изпълнена с хумор реч пред Камарата на лордовете, която бе унищожила законопроекта. Той сипеше остроумия на масата, срещу които се съпротивляваха малцина — повечето от мъжете се смееха, като отправяха похвали към пиперливия му език.

— Казвам ви, бях в добра форма тези дни — разкикоти се той. — Радвам се на обществото ви, мои добри момчета… винаги бих се радвал.

Дерек бавно постави чашата си на масата. Той бе подкрепил законопроекта със значителни средства и задкулисни подкупи. С подкрепата на Алекс Редфорд щеше да спечели — ако не беше ироничната реч на Лодерсън.

— Дочух, че сте бил твърде забавен, милорд — произнесе Дерек. Тонът му бе тих, подронващ цената на множеството наперени жестове, раздавани наляво и надясно. — Ала се съмнявам, че една групичка от малки коминочистачи може да оцени остроумието ви, както Парламентът — на масата внезапно се възцари тишина. Множество погледи се втренчиха в безстрастното му изражение. Дерек Крейвън винаги даваше вид, че не го е грижа за нищо… ала изглежда тази тема бе твърде значима за него. Неколцина от гостите си спомниха слуховете, че самият Крейвън е бил някога коминочистач. Усмивките им видимо помръкнаха.

— Ясно е като бял ден, че изпитвате съчувствие към момчетата — изкоментира Лодерсън. — И аз самият съжалявам клетите малки същества, ала това е необходимо за обществото зло.

— Работата, която вършат, може лесно да бъде заместена с четки с дълги дръжки — произнесе с безстрастен тон Крейвън.

— Те са синове на черноработници, мистър Крейвън, а не синове на благородници. Никога не биха се издигнали до нещо в живота. Защо да не ги използваме, колкото можем?

— Крейвън — промърмори Алекс Рейфорд, опасявайки се, че ще се разрази грозна сцена.

Ала Дерек вдигна очи и погледна Негово Лордско Височество със сдържан, едва ли не приятен маниер.

— Изкушавате ме да вкарам собствения ви син в кучи гъз, лорд Лодерсън.

— Какво значи това? — запита Лодерсън, кикотейки се на грубия израз на кокни.

— Това означава, че следващият път, когато отхвърлите законопроект, който поддържам, употребявайки някои от фриволните си, високопарни речи, ще натъпча гърлото ви със сажди и пепел и ще натикам тлъстия ви задник в някой комин. А ако започнете да се задушавате в него, ще подпаля слама под вас, докато не се измъкнете нагоре. И ако се оплаквате от изгаряния от горещата пара или от задушаване, ще ви напердаша с кожен камшик. Ето какво изживява всеки невръстен коминочистач през всеки ден от нещастното си съществуване, милорд. Законопроектът можеше да предотврати това — Дерек впи в него смразяващ поглед, стана от мястото си и напусна трапезарията с отмерена стъпка.

Бузите на Лодерсън се бяха обагрили в пурпурночервено.

— Какво му дава правото да мисли, че мнението му струва и петак? — гласът на депутата проехтя в мъртвата тишина на залата. — Човек без родословие, без образование и определено без всякакъв финес. Може и да е най-богатият негодник в Англия, ала това не му дава правото да ми говори по такъв обиден начин — той изгледа негодуващо Алекс. — Дължите ми извинение, сър! Тъй като сте отговорен за поканата на този човек, ще приема вашето, наместо неговото.

Всички в залата се смръзнаха. Дори скърцането на стол не нарушаваше тишината. Лицето на Алекс бе подобно на издялан мрамор, щом той отвърна на погледа на Лодерсън.

— Извинете ме, господа — изрече той накрая. — Тук май стана изведнъж твърде задушно — той напусна масата с изражение на погнуса, докато очите на Лодерсън едва не изскочиха от орбитите си.

Алекс не можа да открие Дерек до започването на бала. Той влезе в залата и се спря да огледа оркестъра, почти скрит зад огромна купчина рози. Редица френски кристални полилеи пръскаха искряща светлина над блестящия под и огромните мраморни колони. Лили ръководеше бала с обичайната си топло сърдечност и финес, карайки с изящна лекота всеки да се чувства добре дошъл.

Алекс зърна Дерек, който си вземаше питие от подноса на минаващия келнер и се присъедини към компанията му.

— Крейвън, за сцената в трапезарията…

— Мразя висшата класа — промърмори Дерек и отпи щедра глътка вино.

— Ти добре знаеш, че се различаваме от Лодерсън.

— Прав си. Някои са още по-зли.

Алекс проследи погледа на Дерек и зърна тлъстата фигура на Лодерсън сред групата от перове, заети с ласкателството на лорд Ашби. Надменен, раздразнителен човек от старата школа, лорд Ашби от време на време произнасяше някоя и друга реч. Вярваше, че всяка дума, която изговаря, е подобна на перла, изпадаща от устата му. Заради ранга и богатството му раболепничещите глупаци около него не се осмеляваха да противоречат на мнението му.

— Заговори ли те Джойс? — попита Алекс Дерек.

Той поклати глава.

— Не би се осмелила.

— Сигурен ли си в това?

— Последният път, когато се срещнахме, едва не я удуших.

Алекс го изгледа озадачен и мрачно се усмихна.

— Не мога да те виня.

Дерек бе втренчил поглед в лорд Ашби.

— Джой бе на петнадесет години, когато се омъжи за дъртия негодяй. Виж го само, заобиколен от тези дупедавци! Разбирам прекрасно защо Джой се е превърнала в такава тигрица. Момиче на нейните години, омъжена за него, би станала или треперещ заек, или чудовище.

— Говориш така, сякаш изпитваш съчувствие към нея.

— Не. Но я разбирам. Животът прави хората такива, каквито са — дълбока бръчка проряза тъмните вежди на Дерек. Той махна към ъгъла на стаята. — Ако някой от тези рафинирани барони или виконти бяха родени в бордеите, щяха да приличат на мен. Благородниците не ги е грижа за нищо.

Алекс проследи погледа на Дерек и зърна нарастваща котерия от мъже, които заобикаляха Сара Филдинг. Дребното й, ала сексапилно тяло бе облечено в синя кадифена рокля, няколко тона по-тъмна от очите й. Косата й бе свита на кок, а около страните й се спускаше водопад от кестеняви къдрици. Тя бе извънредно красива тази вечер, излъчваше свенлив чар, на който никой мъж не би устоял. Алекс се извърна и се вгледа в безизразното лице на Дерек.

— Ако това, което долавям, е истина — запита той бавно — защо им позволяваш да ухажват мис Филдинг?

Дерек пренебрегна въпроса, ала Алекс продължи настоятелно да го разпитва.

— Защо им позволяваш да се отнасят по-мило към нея, отколкото ти? За да се погрижиш по-добре за нея? Ще я оцени ли някои от онези контета по-добре, отколкото ти?

Зелените очи проблеснаха с хладен пламък.

— Ти ме познаваш по-добре от всеки друг.

— Зная идеално какво представляваш — възрази му Алекс. — Преди пет години бих се усъмнил, че заслужаваш жена като нея. Ала ти се промени, Крейвън. Много се промени. И ако тя намира нещо, достойно за твоята любов… За Бога, недей да подценяваш подаръка, който съдбата ми поднася.

— О, за теб всичко е толкова просто — изсмя се подигравателно Дерек. — Няма значение, че съм се родил копеле. Тя заслужава нещо по-добро от мъж с фалшиво име, фино облекло и просташки акцент. Няма значение, че не притежавам семейство и религия. Не вярвам в свещените каузи, в добродетелността… Не съм достатъчно чист за нея. Никога не съм бил. Ала какво значение има това за нея? — устните му се разтеглиха в иронична усмивка. — Връзката между нас би била дар на съдбата, Рейфорд. Неуместна шега.

Алекс мигновено изостави спора.

— Може би си прав. Извини ме, но трябва да потърся жена си, която навярно се отбранява от своята кохорта обожатели. За разлика от теб, аз притежавам ревнива жилка, широка като Темза.

— По-скоро като Атлантика — промърмори Дерек, наблюдавайки как приятелят му се оттегля.

Той насочи вниманието си към Сара и към младежите, които се въртяха около нея. „Ревнива жилка“ — ето какво можеше да опише състоянието му. Презираше мъжете, които желаеха да се възползват от благоволението й. Искаше му се да изръмжи и да оголи зъби срещу тях, да я отнеме от грабливите им ръце и похотливите им погледи. Ала какво щеше да прави с нея? Идеята да я направи своя любовница му изглеждаше толкова неправдоподобна, колкото и мисълта да се ожени за нея. И в двата случая щеше да съсипе живота й. Единственият му шанс бе да стои настрана, ала това му изглеждаше толкова лесно за разрешение, колкото да се лиши от глътка въздух. Физическото привличане бе силно, ала много по-неустоимо бе паническото чувство, което изпитваше, намирайки се близо до нея… чувство, опасно близко до щастието. Никой мъж на света нямаше право на това, колкото него.

 

 

Крейвън не се виждаше наоколо, но Сара чувстваше, че отнякъде я наблюдава. Миг по-рано той се разхождаше наоколо и разменяше любезности с гостите. Сара не можеше да не забележи, че жените му отправяха всякакъв вид знаци — флиртуващи погледи, потупвания по рамото с ветрила, докосване с покрити с копринен плат гърди. Жените бяха очаровани от смесицата грубоватост и елегантност в държането му. Сякаш ярък огън пламтеше под хладната му външност и всяка жена се надяваше да разчупи непроницаемата му ледена обвивка.

— Мис Филдинг — прекъсна мислите й виконт Тавишмън. Той стоеше плътно до нея и я пронизваше с одухотворените си кафяви очи. — Навярно ще ме удостоите с още един валс?

Сара му отвърна със смутена усмивка, търсейки подходящия отговор. Вече бе изтанцувала два валса с Тавишмън. Жестът щеше да бъде забелязан от гостите и навярно би довел до подозрения. Не че не харесваше импулсивния млад женкар — просто не желаеше да го окуражава в намеренията му.

— Боя се, че танците ме уморяват — извинително се усмихна тя. Всъщност, това бе истината. От няколко валса и жизнерадостни кадрила петите вече я понаболяваха.

— Тогава ще намерим някое спокойно местенце да седнем и да си поговорим — той предложи ръката си с галантен жест. Като въздъхна нечуто, Сара го придружи през дългата галерия с множество френски прозорци и седна върху една лъскава дървена пейка.

— Желаете ли малко пунш? — предложи Тавишмън и тя кимна в знак на съгласие. — Не отивайте никъде — заувещава я той. — Ще се върна само след миг. А ако някой мъж ви заговори, кажете му, че сте ангажирана.

Сара го удостои с ироничен поглед и се престори, че стои спокойно на мястото си, след което се усмихна, преди да напусне кътчето. Из галерията се разхождаха насам-натам различни двойки, възхищаваха се на гледката на терасата и на фонтана в заскрежената градина отвън. Тя се заигра с блестящите мъниста на роклята си и се замисли за вечерта, когато я бе облякла. Мека усмивка разтегли ъгълчета на устните й.

Той носеше очилата й точно до сърцето си. Никой мъж не би сторил подобно нещо, освен ако…

Мисълта за това я изпълни с енергия. Градината се виждаше иззад заскрежените прозорци, плетът бе обвит с ледени шушулки, здрачът бе мразовит и спокоен. Бледа лунна светлина се разливаше над замръзналия фонтан и околните алеи. След претъпканата, изпълнена с гърмяща музика бална зала, тихата градина бе подканващо убежище за нея. Подчинявайки се на внезапен порив, Сара натисна една от позлатените, валчести дръжки на вратите и се промъкна навън. Потрепери, щом зимният вятър обрули голите й рамене и затвори вратата след себе си.

Градината приличаше на снежен дворец. Пое дълбоко дъх и тръгна по чакълестата алея. Погълната от мисли, тя се движеше безцелно, докато не дочу звук зад себе си. Навярно това бе повеят на зимния вятър… или името й, прошепнато с тих глас. Тя се извърна, заскрежените краища на роклята й обгърнаха нозете й. Той я бе наблюдавал, помисли си тя и обаятелна усмивка пробяга по лицето й, щом се взря в мъжа, застанал няколко метра встрани.

— Чувствах, че ме преследвате — промълви тя почти бездиханно. — Поне се надявах, че ще го сторите.

Строгата отсянка върху лицето на Дерек прикриваше измъчеността на спотаените чувства. Как можеше да му се усмихва по този начин? Той целият трепереше от хлад и вътрешна жар, и жега. Боже мой, не можеше да понесе начина, по който тя го гледаше, сякаш проникваше в най-съкровените кътчета на душата му. Тя се приближи до него. Нямаше значение, че той пристъпи към нея три крачки и я притисна в обятията си. Радостният й смях погъделичка слуха му, щом я вдигна във въздуха. Внезапно той обсипа с груби целувки бузите й, брадичката, челото й. Тя улови с ръце главата му, за да го усмири. Впи взор в него, лунната светлина се отразяваше в очите й.

— Искам да бъда с вас — прошепна тя. — Независимо какво ще се случи.

Никой в живота му не му бе мълвял подобни неща. Дерек се опита да успокои лудото биене на сърцето си, ала тя прилепи меките си устни до неговите и всичко останало изгуби смисъл. Той жадно се сведе над нея, като се опитваше да не й причинява болка с жадните си целувки, треперейки от чувства, колкото диви и необуздани, толкова и нежни.

Лили Рейфорд се прокрадна в градината и се спотаи зад едно дърво със заскрежени клони. Зъбите й потракваха от студ. Щом зърна Дерек и Сара в далечината, притиснати в страстна прегръдка, устните й се разтегнаха в широка усмивка. Едва се въздържа да не изтанцува един победен танц. Потърка длани, за да ги стопли, когато чу тих шум.

— Лили — тя трепна, след което ръцете на съпруга й обвиха раменете й. — Защо, по дяволите, си тук? — промърмори Алекс и я придърпа назад към високото си тяло.

— Ти си ме преследвал! — негодуващо възкликна Лили, като се стараеше да приглуши гласа си.

— Да — а ти преследваше Дерек и мис Филдинг.

— Трябваше да го сторя, скъпи — прозвуча невинното й обяснение. — Нали съм длъжна да им помогна.

— О, нима? — сардонично се усмихна той. — На пръв поглед изглежда, че ти просто ги шпионираш — пренебрегвайки протестите й, Алекс задърпа съпругата си настрана. — Струва ми се, че вече си им помогнала достатъчно, сладка моя.

— Разваляш ми удоволствието — обвини го Лили, като се опитваше да се отдръпне от здравата му хватка. — Исках да ги погледам още малко…

— Тръгвай си. Остави ги на мира.

Решена да отстои своето, Лили притисна нозе в каменния бордюр на пътеката.

— Още не… Алекс… уфф! — с едно лесно придърпване той я бе лишил от равновесие и тя залитна към него.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я той меко, като че ли препъването й бе по нейна вина.

Тъмните й очи пресрещнаха блестящия му в сивкави пламъчета поглед.

— Ти, твърдоглав, непоносим тиранин! — обвини го тя и се разкикоти, удряйки го с малките си юмручета по гърдите.

Алекс се усмихна, подчини се на съпротивлението й и я целуна с любов. Спря се, чак когато тя остана без дъх.

— В момента Дерек не се нуждае от помощта ти — ръцете му смело шареха по балната й рокля от тюл и сатен. — Но аз имам проблем, който се нуждае от незабавно решение?

— О? И какъв е проблемът ви, милорд?

Устните му обсипаха със страстни целувки шията й.

— Ще ти го обясня, щом останем насаме?

— Сега? — възкликна смаяно тя. — Наистина, Алекс, не искаш да кажеш, че…

— Сега — настоя той, грабна ръката й в своята и я поведе към задната част на къщата.

Лили сплете пръсти с неговите, сърцето й силно туптеше в очакване. Тя го считаше за най-великолепният съпруг на света и тъкмо възнамеряваше да му го каже, когато двамата едва не се сблъскаха със самотната фигура на жена, пресичаща пътеката пред тях.

Джой Ашби отскочи настрана и ги загледа подобно дива котка. По кипящата ярост, изписана на лицето й, Лили се досети, че тя също преследва Дерек и го бе видяла да се целува със Сара Филдинг.

— Лейди Ашби — произнесе Лили със сладък гласец. — Доста мразовита нощ за разходка, нали?

— Ала е облекчение от непоносимата врява вътре — отвърна Джойс.

Лили, чието чувство за гостоприемство бе оценявано като връх на елегантността, се обиди щом чу, че обкръжението в дома й бе окачествено като „непоносима врява“.

— А сега, изслушайте ме… — започна тя, но Алекс навреме я сграбчи за ръката, причинявайки й болка.

— Скрийте хищните си нокти, скъпи дами — Алекс фиксира Джойс със строг поглед. — Съпругата ми и аз ще бъдем очаровани да ви придружим обратно до залата, лейди Ашби.

— Не желая — възпротиви се Джойс, ала бе възпряна от твърдата ръка на Алекс.

— Настоявам да ме оставите на мира — глухо произнесе тя, като не обърна внимание на вбесения поглед на съпругата му. Бе повече от ясно, че ако им бе дадено правото на избор, двете жени щяха да се прокраднат в градината, за да шпионират прегръщащата се двойка. В този момент Алекс почти съжаляваше Дерек Крейвън, който очевидно бе затънал до гуша от тревоги. От друга страна, Крейвън сам си бе навлякъл бедата.

Двамата бяха погълнати твърде много един от друг, за да забележат какво става около тях — извиваха тела с копнеж, разменяха си страстни целувки, докато пламъкът на желанието им не достигна до крайна изнемога. Дерек бе обгърнал тялото й с нозе, за да я държи по-близо в прегръдките си. Устните му обхождаха оголената й шия.

— О… — силно възкликна тя, щом почувства горещото докосване на езика му. Дерек подви колене и пое цялата й тежест, като вдъхваше дълбоко от аромата на трапчинката между гърдите й.

Изведнъж той вдигна глава и я зарови в гъстите й къдрици.

— Не! — промълви той с приглушен глас. Високото му тяло с широки плещи бе спокойно, с изключение на спазмодичното му дишане. Сякаш очакваше от Сара да го убеди, че изисква от нея нещо трудно за вярване.

Честността бе твърде голяма част от същността й, за да държи чувствата си скрити. Въпреки че всичко можеше да завърши с нещастие, тя нямаше друг избор, освен да му предложи сърцето си.

— Желая те — прошепна тя и разроши с пръсти черната му коса.

— Ти даже не ме познаваш!

Тя извърна лице към него и притисна устни към тънкия белег на лицето му между гъстите вежди.

— Зная, че ме обичаш.

Дерек не се отдръпна от нежната й прегръдка, ала гласът му прозвуча грубо:

— Не достатъчно — в противен случай нямаше да бъда с теб тук. Бих желал, по дяволите, да притежавам благоприличието да те оставя тук сама.

— Бях сама дълго време — страстно произнесе тя. — Нямам никого на този свят — нито Пери, нито който и да било мъж от селото, нито някой от балната зала. Никой, освен теб.

— Ако знаеше нещо повече за света, щеше да разбереш, че имаш пребогат избор, освен Пери Кингсууд и мен. Хиляди обикновени, почтени мъже, които биха паднали на колене в благоговение пред жена като теб.

— Не желая никой почтен мъж. Желая единствено теб — тя почувства с неохота усмивката му срещу ухото си.

— Сладък мой ангел — прошепна той. — Нуждаеш се от някого, далеч по-добър от мен.

— Не съм съгласна — като пренебрегна опита му да я освободи от прегръдките си, тя се сгуши под брадичката му.

Дерек я привлече към топлото си тяло.

— Ще изстинеш на този студ. Хайде да влизаме вътре.

— Не ми е студено — Сара нямаше намерение да отива никъде. Бе мечтала за този миг толкова много нощи!

Дерек се вгледа над главата й в светлината, бликаща от балната зала.

— Трябва да отидеш там… и да танцуваш с Хари Маршал… или лорд Банкс.

Тя сбърчи чело при споменаването на имената на двамата коцкари.

— Това ли мислиш, че съм заслужила? Искаш да ме предадеш в ръцете на няколко плиткоумни, порочни ухажори и да твърдиш при това, че ще си подхождаме прекрасно? Е, започвам да си мисля, че това е удобно извинение от твоя страна, което подхранва мисълта ти, че не съм достойна за теб! Може би горчивата истина е, че не съм по вкуса ти! Въобразяваш си, че не мога да удовлетворя потребностите си, или…

— Не — отсече Крейвън.

— Предполагам, че с удоволствие би общувал с всички тия омъжени жени, които ти шепнат любезности в ухото, правят ти очички, докосват те с ветрилата си…

— Сара…

— Писателите са твърде наблюдателни, чувствителни хора, и мога да ти заявя с пределна сигурност коя жена ти допада, просто като наблюдавам…

Дерек заглуши тирадата й с устни.

— Никоя от тях не означава нищо за мен — грубо изрече той. — Не е имало обещания и задължения от ничия страна. Не съм изпитвал никакви чувства към тях — той извърна поглед и прокълна полугласно, като осъзнаваше безуспешния си опит да я убеди в противното. Ала тя бе длъжна да го разбере, за да не храни никакви илюзии по отношение на него. Дерек направи мъчително усилие да продължи. — Някои са заявявали, че ме обичат. И щом са го произнасяли, веднага съм ги напускал.

— Защо?

— В живота ми няма място за подобни чувства. Не ги желая. Не изпитвам потребност от тях.

Сара втренчи поглед в извърнатото му лице. Под безстрастния му тон тя долавяше бурята, която бушуваше в гърдите му. Той се самозалъгваше. Нуждаеше се от любов повече от който и да било друг, когото бе срещала.

— Тогава, какво точно желаеш? — тихо го попита тя.

Той поклати глава без отговор. Ала Сара се досещаше какво се разиграва в душата му. Той бранеше самостоятелността и безопасността си. Ако бе достатъчно богат и властен, никога нямаше да бъде наранен, самотен и изоставен. Нямаше да има нужда да се доверява на никого. Сара продължаваше да го гали по косите, играейки си с гъстите, гарвановочерни кичури.

— Довери ми се — настоятелно прошепна тя. — Нима можеш нещо да изгубиш?

Той грубо се изсмя и пусна ръце, за да я освободи от прегръдката си.

— Повече, отколкото би могла да си представиш.

Сара отчаяно се притисна до него и приближи устни до ухото му.

— Чуй ме — тя залагаше на тези думи последната си карта. Гласът й трепереше. — Не можеш да промениш истината. Можеш да се държиш като глух и сляп, да ме напуснеш завинаги, ала истината ще остане и ти не ще убегнеш от нея. Обичам те — тя почувства как неволен трепет преминава през тялото му. — Обичам те — повтори тя. — И не се самозалъгвай, че ме напускаш за мое добро. Всичко, което ще сториш, е да отхвърлиш и за двама ни възможността да бъдем щастливи. Ще копнея за теб ден и нощ, ала поне съвестта ми ще е чиста. Не съм скрила нищо от теб поради гордост или твърдоглавие — Сара почувства невероятното напрежение на мускулите му, сякаш бе издялан от мрамор. — Поне веднъж имай силата да не избягаш от любовта — прошепна тя. — Остани с мен. Позволи ми да те обичам, Дерек.

Той стоеше в позата на застинала самоотбрана, с цялата топлина и обещание, които Сара му предлагаше… и не можеше да си позволи да ги приеме. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен, такъв измамник. Може би за ден, за седмица, щеше да отговаря на представите й за безмерна обич… Но не по-дълго. Той бе запечатал честта, съвестта, тялото си — всичко, което можеше да избегне от онова, което животът му предоставяше. А сега, с огромното си богатство, не бе в състояние да купи, което бе пожертвал. Ако можеше да заплаче, би проронил няколко сълзи. Наместо това чувстваше как няма, безлична студенина се разпростира по тялото му, изпълвайки областта, където трябваше да е сърцето му.

Не му бе трудно да я напусне… Напротив, бе отчайващо лесно.

Сара издаде нечленоразделен звук, щом той я отблъсна от себе си. Остави я, както бе правил и с другите, без да обърне поглед назад.

Сара смътно си спомняше как се добра до балната зала, бе твърде замаяна, за да си представи какво ще се случи по-нататък. Дерек го нямаше там. Сред елегантната шумотевица на бала тя лесно можа да възвърне самообладанието си. Изтанцува няколко валса с различни партньори, като изрисува тънка усмивка на лицето си. Разговаряше с лек и непринуден глас, който звучеше странно за собствените й уши. Очевидно никой не долавяше болката й, никой не забелязваше, че нещо се е случило с нея.

Ала тогава в залата цъфна Лили Рейфорд. Докато си проправяше път към Сара, изражението на лицето й се промени — от усмивката до несигурното смръщване на вежди.

— Сара? — тихо попита тя. — Какво се случи?

Сара изглеждаше спокойна, паниката постепенно я напускаше. Всеки намек за съчувствие би я докарал до ръба на нервния срив. Трябваше незабавно да напусне бала, инак би избухнала в плач.

— О, прекарах чудесно — бързо избъбри тя. — Просто имам леко главоболие. Времето доста напредна, а не съм свикнала да стоя до толкова късно. Може би трябва да се оттегля в спалнята си.

Лили нежно я докосна, след което бързо отдръпна ръката си. Кадифените й очи бяха изпълнени със съчувствие.

— Би ли желала да си поговорим?

Сара поклати глава.

— Благодаря ти, но съм много изморена.

Докато двете жени разговаряха, Джойс Ашби ги наблюдаваше през залата. Бе се уединила в потайно ъгълче с лорд Уилям Гранвил, един от мнозината й почитатели, който от години безуспешно се домогваше до благоразположението й. Надеждата му да се добере до леглото й го принуждаваше да се връща при нея от време на време, ала тя винаги презрително го отхвърляше. Въпреки прословутата му мъжественост и хубостта на снажното му, силно тяло, той никога не бе получил онова, за което жадуваше.

Джойс се усмихна срещу тесните му сини очи.

— Уилям, виждаш ли жената до Лили Рейфорд?

Гранвил с безразличие обърна глава, ала очите му внезапно блеснаха при вида на двойката.

— А, очарователната мис Филдинг — измърмори той.

— Да, наистина — като съзерцаваше съблазнителните прелести на Сара, той навлажни устните си с надебелял език.

— Малко сладко бонбонче — извърна погледа към Джойс, вкусвайки от златистата й красота, подчертана от прозрачна светлолилава рокля. — Но предпочитам светските жени с богат опит, които могат да задоволят разнообразните вкусове на мъжа.

— Наистина — прекрасното лице на Джойс придоби мрачен вид. — Познаваме се от дълго време, нали, Уилям? Може би е настанало времето да направим приятелството си по-интимно.

— Може би — дълбоко въздъхна Уилям и пристъпи по-близо до нея.

Тя изящно размаха ветрилото пред гърдите си, като се стараеше да го държи на по-голямо разстояние.

— Ала първо искам от теб една услуга.

— Услуга? — изведнъж застана той нащрек.

— Ще ти е приятно да го сториш, убедена съм — устните на Джойс се извиха в ехидна усмивка. — Когато това сладко бонбонче се оттегли в спалнята си през нощта, искам да нахълташ вътре и да… — застанала на пръсти, Джойс му зашепна плана си, докато лицето му не се обагри в пурпурночервено. — Считай я за залче, което ще изостри апетита ти — довърши Джойс — преди да се впуснеш в голямата си авантюра по-късно през нощта. Първо мис Филдинг… после мен.

Гранвил слисано поклати глава.

— Но се разнасят слуховете… — запротестира той — говорят, че Дерек Крейвън е влюбен в нея.

— Тя нищо няма да му каже. Няма да посмее да се оплаче на когото и да било. Ще бъде твърде засрамена.

Замислен над предложението, Гранвил накрая кимна, като се кикотеше от похотливо задоволство.

— Добре. Стига да ми довериш защо се нуждаеш от тази услуга. Има ли тя нещо общо с предишната ти връзка с Крейвън?

Джойс едва забележимо кимна.

— Искам да унищожа всичко, което той цени — процеди през зъби тя. — Ако е привлечен от невинността, ще намеря начин да я оскверня. Ако някоя жена е достатъчно глупава, за да се влюби в него, ще съсипя живота й. Няма да му позволя нищо… докато не запълзи на колене пред мен и не ме пожелае отново.

Гранвил я съзерцаваше очарован.

— Каква изключителна жена си ти! Истинска тигрица. Кълнеш ли се във всичко свято за теб, че ще ми се отдадеш тази нощ?

— Нямам нищо свято — Джойс разтегли устни в тънка усмивка. — Но ще ти се отдам тази нощ, Уилям… след като приключиш с мис Филдинг.

Сара любезно отблъсна опитите на Лили да разговаря с нея, пожела й лека нощ и незабелязана от никого си тръгна от залата. Изкачи се сама на горния етаж. Музиката и смехът от балната зала отшумяваха с всяка нейна стъпка, докато накрая не намери пълен покой в тишината на стаята си. Захвърли кадифето, обшито с мъниста на пода заедно с финото си бельо. Струваше й се прекалено трудно да постави дрехите си на място. Нахлузи нощницата, приседна на крайчеца на леглото и се замисли.

— Никога не е бил мой, за да го загубя — произнесе тя гласно. Не… нямаше никаква причина да съжалява. Не бе сторила грешка като се бе влюбила в него, нито пък бе грешно да му го признае. По-обиграна жена би се държала по-умно от нея, ала Сара не познаваше добре женските игри и хитрини.

Тя коленичи край леглото, притисна ръце в молитвена поза и плътно затвори очи. „Скъпи Боже — промълви с пресеклив шепот — не мога да понеса болката в този момент… ала моля те, нека не ме боли цял живот.“ Дълго време тя остана неподвижна, умът й се рееше в безрадостни мисли. Сред хаоса от емоции надделяваше съжалението към Дерек Крейвън. Тази вечер за миг, бърз като светкавица, той бе подложен на изкушението да обикне някого. Сара се съмняваше, че той ще се осмели да се приближи към нея отново.

— А аз? — запита се тя изнурено, загаси лампата и се пъхна в леглото. — Ще се опитам да се измъкна от тази каша и да продължа живота си смислено по-нататък. А някой ден, с Божието благоволение… Ще намеря сили да обикна друг.

 

 

Известно време Дерек Крейвън се разхождаше из билярдната стая с чаша бренди, вслушан с половин ухо в апатичните разговори на мъжете, оттеглили се тук по джентълменски да побъбрят и да изпушат някоя и друга пура. Вялата обстановка го караше да се чувства като тигър в клетка. Той мълчаливо напусна стаята с брендито си в ръка. Докато се шляеше из първия етаж на къщата, пред погледа му се мярна фигура, облечена в бяло. Надявайки се на някакво развлечение пред мрачната перспектива да се върне в балната зала, той тръгна подир нея. По средата на стълбището зърна Никол, облечена в бяла нощница, с разпуснати и разрошени коси. Тя се сгуши зад перилата в опит да се скрие от него. Ала щом Дерек се приближи, тя сложи пръстче на устните си в знак да запази мълчание. С нехайна походка Дерек се изкачи по стъпалата и приседна до нея. Облегна се с лакти върху свитите си колене.

— Какво правиш тук в този късен час? Защо не си в леглото си?

— Промъквах се тайно към балната зала, за да огледам красивите рокли на дамите — прошепна Никол. — Не казвай на мама.

— Няма, ако се качиш веднага горе.

— Нека да видя как изглежда бала!

Той решително поклати глава.

— Малките момичета не трябва да се скитат из дома по нощница.

— Защо? — Никол се огледа и прикри босите си нозе под дрехата. — Нощницата ме закрива цялата. Не виждаш ли?

— Не е прилично — Дерек едва удържа мрачната си усмивка, щом се чу да произнася думи за благоприличие.

— Мама не е задължена да се държи прилично. И с теб ще бъде така, когато пораснеш.

— Но чичо Дерек… — замоли го Никол и после въздъхна тежко, щом зърна заплашително смръщените му вежди.

— Добре, ще се кача горе. Ала някой ден ще имам рокля от злато и сребро… и ще танцувам цяла нощ!

Дерек се вгледа в мъничкото й личице. Чертите на Никол бяха значително по-екзотични от тези на майка й. С блестящите си черни очи и поразително тъмни вежди, тя щеше да се превърне в изумителна красавица.

— Този ден още не е настъпил — отбеляза Дерек. — Ала след години всеки мъж в Лондон ще коленичи в нозете ти с молбата да се ожени за теб.

— О, не желая да се омъжвам за никого — произнесе тя откровено. — Това, за което копнея, е да си имам собствена конюшня, пълна с коне.

Дерек леко се усмихна.

— Ще ти припомня тия думи, когато навършиш осемнайсет.

— Може би ще се омъжа за теб — детински се разкикоти тя.

— Много мило от твоя страна, сладурче — той разроши косите й. — Но ти ще се омъжиш за момък на твоята възраст, а не за някой дърт коцкар.

От долната площадка на стълбището долетя друг глас:

— Той е прав — кисело се намеси Джойс Ашби. — Аз бях принудена да се омъжа за дъртак — и ето какво излезе от мен.

Усмивката на Никол помръкна. С детската си наблюдателност, тя долови порочността иззад красивата външност на Джойс. Боязливо се приближи до Дерек, щом Джойс заизкачва стъпалата с плавни, грациозни движения. Тя се спря пред тях и впери неприязнен поглед в малкото момиче.

— Махай се, дете. Искам да говоря насаме с мистър Крейвън.

Никол колебливо се вгледа в Дерек. Той се надвеси над нея и й прошепна:

— Хайде обратно в леглото, мис.

Щом момиченцето се отдалечи, цялата топлота и нежност в изражението на Дерек се стопиха. Той вдигна чашата си с бренди и пресуши последната капка от топлата кехлибарена течност. Остана да седи на стъпалото, без да прояви и грам вежливост.

— Защо си толкова мрачен? — замърка Джойс. — Да не би да си мислиш за нежната сцена в градината със Сара Филдинг? — тя ехидно му се усмихна, а той я простреля с поглед. — Да, скъпи. Зная всичко за чувствата ти към тази скромна селска теменужка — а и всеки друг е наясно по въпроса. Дерек Крейвън си е загубил ума по едно малко нищожество. Трябваше да ме уведомиш по-рано, че харесваш жените, с които се любиш, да се правят на невинни — щях да ти бъда крайно признателна — с гъвкава извивка на тялото тя се облегна на балюстрадата и му хвърли насмешлив поглед.

Дерек я наблюдаваше, двоумейки се дали да я изрита надолу по стъпалата или да й каже да върви по дяволите… ала нещо го възпря. Не му се понрави самодоволното й изражение. Нещо не бе наред, нещо се бе случило — долавяше го с всичките си сетива. Търпеливо я изчака да продължи подигравателната си тирада. Острите му зелени очи не се отделяха от нейните.

— Как се чувства един мъж, когато прави любов с такава жена, скъпи? Та тя не е в състояние да удовлетвори твоя алчен апетит. Не мога и да си представя, че тя ще знае първото, с което да те възбуди — Джойс замислено въздъхна. — Мъжете са такива глупаци. Смея да твърдя, че си си въобразил, че си влюбен в нея. Нужно ли е да ти припомням, че не си способен да обичаш? Ти не си нищо друго, освен едно голямо, похотливо животно… и аз не бих могла да те пожелая по никакъв друг начин — тя провокиращо изви алените си устни. — Остави сантименталността и романтичните глупости за другите мъже. Притежаваш нещо много по-добро от сърце — едно превъзходно, голямо петле. Единственото, което можеш да предложиш на твоята селска фуста. Тя навярно не ще узнае как да те оцени… макар че сега… поне ще има основа за сравнение — последните думи Джойс натърти с ехидна усмивка.

Сравнение? Дерек бавно се изправи, впил пронизителен поглед в нея. Сърцето му бясно заби от неприятни предчувствия. Гласът му одрезгавя.

— Какво си сторила, Джойс?

— Направих й всъщност само една услуга. Избрах добър приятел, който ще й помогне да научи нещо повече за мъжете. Както се изразява брата на кокни, тя е в своята стая „надолу с главата“ с нашия мъжествен лорд Гранвил. Вече не е невинна.

Чашата от бренди се изплъзна от ръката на Дерек и се затъркаля невредима върху застланите с дебел килим стъпала.

— Боже мой! — извика той и се втурна нагоре по стълбището. Вземаше по три стъпала наведнъж, без да дочува гласа на Джойс след себе си.

— Не се старай да я спасиш, мой галантни рицарю. Вече е твърде късно — тя се разкикоти в безумен смях. — Каквото станало, станало.

 

 

Отначало зашеметеният разум на Сара си въобрази, че всичко е само сънен кошмар. Не можеше да е истина. Събуди се от огромна длан, затискаща устата й. Размазано в неясно петно, червендалестото лице на непознатия едва се виждаше в мрака. Тежкото му тяло се свлече върху нея в леглото. Сара се вцепени от ужас и се опита да изкрещи, ала виковете й бяха заглушени от дланта му, подобна на животинска лапа. Огромната му тежест я смазваше, болезнено притискаше гърдите й и изтласкваше въздуха от дробовете й.

— Тихо, тихо — изломоти той, жадно ровейки под нощницата й. — Прекрасно създание. Наблюдавах те тази вечер… тези великолепни гърди, надничащи из деколтето ти. Недей да се боричкаш. Аз съм най-добрият любовник в Лондон. Отпусни се, и само ще се радваш. Уверявам те, ще видиш.

Тя се опитваше да го ухапе и да забие нокти в него, ала тежките му бедра все повече раздалечаваха нейните. Острият мирис на пот и на парфюм проникваше в ноздрите й, а ръцете му опипваха полуразсъблеченото й тяло. Задушавайки се от собствените си приглушени викове, Сара почувства, че потъва в тъмна, безвъздушна празнота.

Внезапно смазващата я длан се отмахна от устата й и масивното тяло бе вдигнато от нейното. Най-сетне тя съумя да изкрещи със смразяващ кръвта вик. Бързо изпълзя от леглото и се затича без посока, докато се озова свита в ъгъла. Из стаята се дочуваше ужасяващо ръмжеше, сякаш див звяр бе пуснат на свобода. Примигвайки недоумяващо, тя се опитваше да разбере какво става. Положи длан на устата си и сподави друг вик.

Двама мъже се търкаляха ли търкаляха върху пода и се блъснаха в умивалника. Заедно с порцелановата кана той падна на земята и се разби на парчета. С убийствено ръмжене Дерек налагаше Гранвил с юмруци по лицето. Виещ от болка, Гранвил съумя да го отхвърли от себе си. Дерек се претърколи на пода и с лекота се изправи на крака.

Гранвил продължаваше да се съпротивлява и го наблюдаваше с ужас.

— Мили Боже, да си поговорим като цивилизовани хора!

Белите зъби на Дерек проблеснаха в здрачната стая, устните му се разтеглиха в демонична усмивка.

— След като отделя главата от плещите ти и изтръгна вътрешностите ти!

Дерек сграбчи Гранвил за раменете и го тръшна до вратата. Върху него се заизсипваха безмилостни юмруци и той замахна с ръка, за да спечели отсрочка. После вдигна длан към лицето си и откри, че от него блика кръв.

— Носът ми е счупен! — панически изкрещя той и запълзя обратно към вратата, ала Дерек го застигна и продължи да го бъхти безжалостно.

За огромно облекчение на Гранвил, отнякъде изникна стюардът, който слисано се втренчи в двамата.

— Моля те! — изхлипа Гранвил и се вкопчи в глезена на слугата — изведи го оттук! Той се опитва да ме убие!

— Няма да имаш този късмет — прекъсна го Дерек, грабна парче от счупената ваза и запристъпва към него.

Прислужникът смело застана между Дерек и нарочената жертва.

— Мистър Крейвън — промълви с разтреперан глас той, вгледан в разгневения гигант пред него — трябва да почакате, докато…

— Махни се от пътя ми.

Слугата осъзна, че хленчещият аристократ търси помощта му и не помръдна от мястото си.

— Не, сър — колебливо изрече той.

Насъбраха се още слуги и няколко гости, за да разберат причината за суматохата. Дерек прониза Гранвил с кръвожаден поглед.

— Следващият път, щом те зърна — и безсърдечната кучка, която те изпрати тук — ще убия и двама ви. Съобщи й го.

Гранвил присви тяло от страх.

— Има хора, които ще свидетелстват за вашите заплахи…

Дерек тръшна вратата зад гърба му и остана насаме в стаята със Сара. Захвърли парчето от счупената кана и се извърна към нея, като отдръпна кичура гъста черна коса от очите си. Тя обви нощницата около тялото си, сякаш да се предпази от него. Лицето й бе нямо и безизразно, като че ли не го разпозна. Когато той видя, че тя трепери с цялото си тяло, се приближи до нея и я вдигна на ръце.

Мълчаливо я пренесе до леглото й и седна на него, полагайки я в скута си. Тя отново притисна тяло по широката му гръд, обви ръце около врата му и прислони глава до рамото му. И двамата дишаха пресечено, единият от ужас, другият от гняв. След като яростта поутихна, Дерек дочу множество гласове пред вратата. Никой не се осмеляваше да влезе вътре. Бог знае какво си мислеха, че се разиграва тук. Би било по-добре да предостави грижите за Сара на някой друг.

Не осъзнаваше, че тя плаче, докато влажните й бузи не докоснаха шията му. Не хлипания, само тихи сълзи се стичаха по лицето й, сълзи, които разбиваха сърцето му. Той бавно разтвори ръце и я помилва по косите.

— Той нарани ли те? — съумя да изговори накрая Дерек наболелия на устата му въпрос.

Сара проумя какво иска да каже с тези думи.

— Не — изхлипа тя. — Ти пристигна точно навреме. Как разбра какво се е случило? Как…

— Ще ти обясня по-късно — той не можеше да се овладее, за да й признае, че бе нападната заради него.

Сара се облегна на рамото му с пресечена въздишка, сълзите й пресъхнаха. Невъзможно й бе да повярва, че човекът, който бе нападнал тъй ожесточено лорд Гранвил, можеше да я прегръща с такава топлота и нежност. Никога не се бе чувствала така спокойна, сгушена в широките му плещи, чувствайки дъха му да прониква през косите й. Бе я обгърнал с една ръка, положил палец в трапчинката между гърдите й. Не бе правилно от негова страна да се държи с нея толкова интимно, нито пък тя трябваше да му позволява това, ала в момента не можеше да му устои. Главата му се склони над нейната и устните му я докоснаха в нежна целувка, попивайки сълзите от миглите й.

Решително почукване по вратата извести нахълтването в стаята на Лили Рейфорд. Тя се шмугна вътре и се извърна, за да прогони групичката хора, насъбрали се около портала.

— Вървете си — заповяда тя. — Сега вече всичко е наред. Бих желала всеки от вас да се върне на долния етаж и да се опита да се въздържи от клюки и интригантства — тя плътно затвори вратата зад гърба си я втренчи поглед към двойката в леглото.

— Проклятие — промърмори тя и се пресегна да запали нощната лампа.

Като съзнаваше скандалността на ситуацията, Сара направи опит да изпълзи от скута на Дерек. Той я положи под завивките, загърна я внимателно и приседна на крайчеца на леглото край нея.

Погледът на Лили пробяга от разстроеното лице на Сара към безстрастното изражение на Дерек.

— Тази мръсна свиня Гранвил — просъска тя. — Винаги съм знаела, че е похотливо животно, но да се осмели да нападне мой гост под собствения ми покрив… Алекс в момента го прогонва от имението и сигурна съм, че никой повече не ще го приеме в обществото на тона. Това може само да ви радва — тя поднесе чаша уиски на Дерек. — Не зная кой повече от двама ви се нуждае от него.

Той го предложи на Сара, която предпазливо вдъхна мириса му и поклати глава.

— Не…

— Пийни си малко заради мен — нежно настоя той.

Тя сръбна малка глътка и се закашля, сякаш течността прогори гърлото й.

— Уф! — Сара направи гримаса при отвратителния му вкус. Внимателно отпи друга глътка, после още една.

Дерек върна уискито в ръката й, щом тя се опита да му го подаде.

— Пий.

Лили придърпа един стол до леглото и седна до тях. Свали корделата със скъпоценни камъни от главата си и разсеяно потърка слепоочията си. Щом долови разтревожения поглед на Сара, тя изписа на лицето си кисела усмивка.

— Е, вече преживя първия си скандал. Но не се тревожи, Дерек и аз сме печени в тия неща. Ще се погрижим за всичко.

Сара кимна колебливо и поднесе чашата с уискито към устата си. Колкото повече отпиваше от парливата течност, толкова по-лесно й бе да преглъща, докато се почувства замаяна и затоплена, сякаш горещината извираше от самото й тяло.

Отначало си мислеше, че въобще няма да може да заспи, ала скоро бушуващите в ума й мисли бяха укротени и настъпи изтощението. Дерек и Лили започнаха тихо да си говорят, отправяйки безгрижни забележки за бала, за гостите, даже за времето.

Дерек снижи гласа си като забеляза въздействието на уискито върху Сара. Постепенно очите й се притвориха и тя леко се прозя. Дишането й стана равно и дълбоко. Приличаше на дете, сгушено под завивките, с разпилени върху възглавницата къдрици и дълги мигли, засенчващи бузите й. Уверен, че вече е заспала, Дерек помилва ръката й, като се удивляваше на мекотата на кожата й.

Лили го наблюдаваше изумена.

— Ти я обичаш. До този момент си въобразявах, че това никога не би могло да се случи с теб.

Той замълча, неспособен да признае истината. Лили заговори отново:

— Тя се намира в сериозна опасност, Дерек.

— Не, дойдох навреме. Той нищо не й е причинил.

Въпреки че Лили шепнеше, това не променяше остротата на гласа й.

— Помисли си, Дерек. Няма значение дали Гранвил наистина я е изнасилил или не. Никой не ще я пожелае вече. Никой не ще повярва, че не е осквернена. Слуховете ще стигнат до селото й. Хората ще клюкарстват и ще я тормозят до края на живота й. Майките ще пазят децата си настрани от „порочното й влияние“ — тя ще се превърне в несретница. Нямаш представа колко назадничави, зли и плиткоумни са тия хора. Израснала съм на село, зная какво е там. Ако някой мъж прояви благоволение да се ожени за нея, ще я счита за „стока от втора ръка“. Тя ще трябва да му бъде благодарна до края на живота си и да понася всякакви оскърбления от негова страна. Боже мой, защо я поканих тук!

— Защо? — хладно я запита той.

— Ами откъде можех да предположа, че на Гранвил ще му хрумне подобно безобразие?

Дерек мъчително преглътна и сведе обвинителния си поглед. Извърна очи към спящото невинно създание до себе си и погали кичур от косата й.

— Кажи ми какво да правим сега.

— Нима искаш да гледат отново на Сара като на почтена жена! — Лили безпомощно сви рамене. — Ще й намерим някого, за когото да се омъжи. Колкото по-скоро, толкова по-добре — тя му хвърли саркастичен поглед. — Имаш ли предвид някой кандидат?

 

 

Сара се събуди рано и се вгледа с безизразен поглед към непознатия таван. Нужни й бяха няколко минути, за да си припомни къде се намира. Потърка очи и отчаяно простена. Остра болка пронизваше слепоочията й. Гадеше й се силно. Внимателно изпълзя от леглото и затърси сивата си рокля. Когато напълно се облече и пристегна косите си на кок зад тила, позвъни на камериерката. Франсоаз цъфна на вратата с толкова съчувствено изражение, че нямаше съмнение по въпроса, че французойката е разбрала всичко за предишната вечер.

Бледа, ала възвърнала самоконтрола си, Сара леко й се усмихна.

— Франсоаз, нуждая се от помощта ти да опаковам багажа си — тя посочи към дрехите си. — Тръгвам си за дома колкото е възможно по-скоро.

Камериерката нещо забърбори, посочи към вратата и спомена името на Лили Рейфорд.

— Графинята иска да ме види, така ли? — попита слисана Сара.

Франсоаз положи грижливо старание да проговори на английски:

— Ако обичате, мадмоазел…

— Разбира се — пророни Сара, въпреки че нямаше желание да разговаря с Лили или който и да било друг тази сутрин. По-скоро би се прокраднала незабелязано сред домакините и гостите и би се опитала да забрави завинаги за посещението си в Рейфорд Парк.

Къщата бе спокойна. Сара последва Франсоаз към източното крило, където се намираха частните апартаменти на Рейфордови. В девет часа сутринта повече от гостите си почиваха. Единствено слугите бяха на крак и триеха праха, носеха наръчи от подпалки, чистеха решетките на камините и подклаждаха огън.

Франсоаз я поведе към малка дневна, декорирана в белезникави и светлосини нюанси, изпълнена с елегантна мебелировка с дизайна на Шератон. Камериерката й отправи окуражителна усмивка и си тръгна. Сара влезе в празната стая и се загледа в масичката с форма на полумесец, облегната до стената. Върху нея бяха поставени украшения от нефрит, слонова кост и детски играчки — малки животни, направени от небесносини полускъпоценни камъни. Сара взе в ръце малко слонче и го заразглежда внимателно. Изведнъж се сепна от гласа на Дерек Крейвън зад гърба си.

— Как се чувстваш тази сутрин?

Сара постави на масичката гравираното бижу и бавно се извърна.

— А-аз… очаквах Лили.

Изражението на Дерек издаваше, че не е мигнал цяла нощ. Сара даже се съмняваше, че се е преобличал — дрехите му бяха изпомачкани. Черната му коса бе в пълен безпорядък, сякаш бе прокарвал пръсти през нея стотици пъти през нощта.

— Работата е в това, че Лили малко ще ти е от полза. Само аз мога да ти помогна.

Сара го изгледа озадачена.

— Не се нуждая от помощта на никого. Тръгвам си тази сутрин и… Какво държиш в ръката си?

— Списък — внезапно придобил делово изражение, Дерек се приближи към нея и отмести играта от гравирани фигурки настрана. Положи листа на масата, приглади го с ръка и й кимна да надникне в него.

— Това са двадесетте най-високопоставени свободни мъже в Англия, изброени по предпочитание. Ако никой от тях не ти хареса, ще разширим списъка, макар че тези са най-подходящите по възраст и по характер…

— Какво? — Сара отправи към него невярващ поглед. — Опитваш се да ме омъжиш? — тя избухна в луд смях. — Защо, за Бога, ми предлагаш тия мъже?

— Избери си някое име. Скоро ще имаш човека.

— Сега ли?

— Няма мъж в Англия, който да не ми дължи благодарност за някоя услуга.

— Мистър Крейвън, няма нужда… това е абсурд.

— Нямаш друг избор — отряза я той безцеремонно.

— Не, имам! Мога да си избера за съпруг всекиго, щом се върна в Грийнууд Корнърз — мястото, на което принадлежа — той се опитваше да й пробута списъка, ала тя се отдръпна настрана.

— Няма да погледна ничие име. Не познавам никого от тези господа. Не желая да се омъжвам за непознат, само заради благоприличието. Репутацията ми не означава нищо за… мен или за когото и да било, наистина.

— Новините за случилото се скоро ще стигнат до селото. Знаеш как ще започнат да те одумват.

— Не ме е грижа какво ще говорят за мен. Аз зная истината и това ми стига.

— Дори и ако скъпоценният ти мистър Кингсууд повярва, че си осквернена жена?

Мисълта за това я накара да потрепери, представи си как Пери и майка му се отнасят към нея с презрително съжаление… ала кимна решително.

— Ще понеса всяко бреме, което Бог ми е отредил. По-силна съм, отколкото си въобразявате, мистър Крейвън — хладно произнесе тя.

— Не е нужно да си силна. Избери си някое име. Всеки от мъжете, изброени в списъка, има средствата да поддържа живота ти и този на родителите ти в охолство.

— Не ме е грижа за охолството. Все още мога да се придържам към принципите си. И не желая да стана разменна монета за някой нежелан кандидат, само за да спася честта си.

— В тия времена хората нехаят за принципите.

Тя придобиваше все по-голяма смелост и спокойствие пред лицето на нарастващото му нетърпение.

— Мога сама да се справя със себе си. И никога няма да се омъжа за човек, когото не обичам.

Дерек скръцна със зъби.

— Всеки друг може!

— Но аз не съм „всеки друг“.

Като преглътна неласкателния отговор, Дерек се помъчи да запази хладнокръвие.

— Би ли погледнала поне това? — попита той през стиснати зъби.

Тя се приближи до него и втренчи поглед в чисто изписания лист, като прочете най-отгоре името на лорд Тавишмън.

— Виконт се пише с „ес“ — промърмори тя. Нетърпелива гънка набразди челото му.

— Какво мислиш за него? Танцувахте няколко пъти заедно миналата вечер.

— Харесва ми, ала… сигурен ли сте, че той наистина е най-високо издигнатият ерген в Лондон? Трудно ми е да повярвам.

— Тавишмън е млад, образован, интелигентен, топлосърдечен — и има годишен доход, от който пръстите ме засърбяват. Той е най-добрият улов, който някога съм срещал — Дерек изписа на лицето си неискрена, неестествена усмивка. — Мисля също, че харесва книгите. Чух го веднъж да говори за Шекспир. Ти би желала да се омъжиш за някой, който се интересува от литература, нали? Освен това е красив. Висок… със сини очи… без белези от шарка по лицето…

— Косата му е твърде олисяла.

Дерек изглеждаше обиден, примамливата му, увещаваща усмивка помръкна.

— Но има високо чело. Това е признак на благородство.

— Ако сте толкова запленен от Тавишмън, омъжете се сам за него — Сара се приближи до прозореца и му обърна гръб.

Изоставяйки всеки опит за дипломатичност, Дерек я последва, стиснал списъка в ръка.

— Избери си някого, или ще натъпча този лист в гърлото ти!

— Мистър Крейвън — произнесе тя с усилие — много мило от ваша страна да проявявате подобно пристрастие към благоденствието ми. Но е по-добре да си остана стара мома. Никога няма да намеря съпруг, който да не се отвращава от писането ми. Независимо колко благонамерен ще бъде отначало, рано или късно ще се отчае от навика ми да занемарявам съпружеските си задължения, за да работя върху своите романи…

— Все някога ще привикне към този начин на живот.

— Ами ако не се получи? Какво ще стане, ако завинаги ми забрани да пиша? За нещастие, мистър Крейвън, жената е под властта на прищевките на съпруга си. Как можете да предположите, че бих доверила живота и щастието си на някакъв непознат, който няма да се отнася към мен с нужното уважение?

— Ще се отнася към теб като към кралица — мрачно произнесе Дерек. — Или ще отговаря за противното пред мен.

Тя го прониза с насмешлив поглед.

— Не съм толкова наивна, мистър Крейвън. Щом принадлежа на друг мъж, ще сте безпомощен да направите каквото и да е за мен.

Страните на Дерек поаленяха.

— Всичко, което ти предлагам, е по-добро, отколкото да се завърнеш в онази воняща дупка, твоето село, и да живееш сама, презирана от всекиго.

— И какво възнамерявате да сторите, за да ме възпрете? — ласкаво го запита тя.

— Аз ще… — Дерек се спря насред думите си с отворена уста. Нито физическото насилие, нито принудата или заплахата от финансова разруха не бяха подходящи за увещание. Сара нямаше хазартни дългове, скандално минало — нищо, което биха използвали срещу нея. Освен това, бе неподатлива на подкупничество в какъвто и да било вид. Той считаше разнообразните възможности за изход от ситуацията. — Ще затворя издателството ти — заплаши я накрая той.

Тя го вбеси с усмивката си.

— Не пиша, за да бъда публикувана, мистър Крейвън. Пиша, понеже обичам да редя думите на лист хартия. Не печеля много от продажбата на романите си, ала мога да се занимавам с различни работи в селото и да пиша за собствено удоволствие — изправена лице в лице срещу застрашителното му мълчание, Сара почувства, че временната й развеселеност помръква. Взря се в светлозелените му очи и проумя причината за неудобството му. Той бе решен да намери друг мъж, който да се грижи за нея, ала това не го възпираше от желанието му да я притежава.

— Дълбоко ценя загрижеността ви, ала не виждам причина за тревоги. Не бива да се чувствате отговорен за мен. Това, което се случи, не бе по ваша вина.

Дерек пребледня, сякаш му бе ударила шамар, вместо да му благодари. Капчици пот оросиха челото му.

— Всичко бе изцяло по моя вина — грубо изрече той. — Преди известно време имах любовна афера с лейди Ашби. Гранвил те нападна, понеже тя го е помолила да го направи, от желание да се погаври с мен.

Страните на Сара придобиха пепелен цвят. Измина близо половин минута, преди да му отговори.

— Разбирам — промърмори тя. — Добре… това потвърждава всичко, което съм слушала за лейди Ашби. И въпреки че е трябвало да проявите повечко здрав разум, преди да се свържете с такава жена, вината е нейна, а не ваша — тя сви рамене и се усмихна боязливо. — Освен това, съумяхте да спрете Гранвил навреме. Винаги ще ви бъде благодарна за това.

Дерек я мразеше в момента заради милото й всеопрощение. Затвори очи и потърка слепоочията си.

— По дяволите, какво искаш от мен?

Влагата по челото му се превърна в ситни капчици, сърцето му биеше все по-учестено. Никога не си бе представял, че ще изпадне в подобно състояние. Какво би станало, ако се опиташе да направи крачка напред още веднъж? Навярно отново би се провалил.

Сара бе приковала поглед към него, очаквайки отговора му за сторилата й се безкрайно време минута. Страхуваше се да промълви и една дума, цялото й тяло бе напрегнато от очакване. Внезапно той се приближи към нея, взе я в ръце и я притисна до лудо биещото си сърце. Прошепна в ухото й с нисък и решителен глас.

— Омъжи се за мен, Сара.

— Сигурен ли сте? — промълви тя. — Няма ли да си вземете думите обратно?

— Ти каза, че го желаеш — промърмори той — след като винаги си знаела най-лошото за мен. Тогава, поеми отговорността за това.

Сара се сгуши в топлината на шията му.

— Да, мистър Крейвън — прошепна тя. — Ще се омъжа за вас.