Лайза Клейпас
Мечтая за теб (7)

Глава седма

Сара залитна към камината, строполи се върху твърдия под и зарови ръце в скута си. Отчаяно се опитваше да се убеди, че ще бъде последната глупачка, ако се откажеше от щастливия си живот с Пери. Мъчеше се да си представи как отива при Дерек Крейвън и му заявява… заявява какво? Обхвана я безумен страх. „Искам да те видя още веднъж“, прошепна тя. Желаеше да бъде близо до него, дори само за пет минутки… А и той навярно изпитваше същите чувства, иначе не би правил любов с друга жена, преструвайки се, че това е Сара.

Ще те забравя, Сара Филдинг. Независимо какво ще ми коства това…

Какво щастие само щеше да изпита, ако откраднеше няколко скъпоценни мига с него? Той не желаеше да я види повече. Какво щеше да му каже, когато не можеше да изясни собствените си чувства?

Тя оброни глава на ръката си и изстена от безсилие. Трябваше да забрави за опасното си увлечение към Дерек Крейвън и да се обърне към мъжа, когото бе обикнала още от детските си години. С усилие се изправи на крака. Бързо угаси огъня, грабна ръкавиците и пелерината си и се втурна към външната врата. Побягна към имението на Кингсуудови, колкото й държаха краката. По време на дългия бяг студеният вятър прониза дробовете й, тя измръзна до кости. Възел от болка се сплете в гърдите й. „Пери, да оставим всички дрязги настрана, искаше да го помоли тя. Дари ме с обич и спокойствие. Кажи ми, че искаше да бъдем заедно.“

Не я интересуваше дали той би си помислил, че чувствата й към него са охладнели. Всичко, от което се нуждаеше, бе той да я грабне в прегръдките си и да я увери, че я обича. И със сигурност щеше да го стори, помисли си тя, изтръгвайки сила от образа на Пери, ласкаво обвил с ръце раменете й. Той щеше да бъде нежен и спокоен, щеше да я освободи от страховете й.

Дъхът й секна от възбуда, щом наближи дома на Кингсууд и зърна Пери Да тегли коня си по пътечката към конюшнята отзад.

— Пери! — извика тя, ала вятърът отвяваше и заглушаваше гласа й. Тя устремено се втурна, заобиколи къщата и се отправи към конюшнята. Солидната постройка бе топла и закриляше от вятъра, изпълнена с познатия мирис на сено и коне.

Пери, наметнат с дебело вълнено палто и с плетената шапка на глава, бързаше да прибере коня. Щом долови приближаването на Сара, той извърна лице към нея с безкрайна изненада. Очите му сияеха като сапфири.

— Сара? Защо си в такова състояние? Случило ли се е нещо?

— Исках да те видя тъкмо сега — тя се втурна към него и притисна тяло към неговото, заравяйки лице в извивката на шията му. — Пери, бях толкова нещастна, питах се как да преодолея дистанцията между нас! Толкова съжалявам, че се държах така безцеремонно и безразсъдно! Исках всичко между нас да бъде наред. Кажи ми, че ме обичаш. Кажи ми…

— Но какво те кара да се тревожиш? — попита слисано той и обви с ръце раменете й.

— Нищо. Нищо особено… Аз само… — пелтечейки от възбуда, тя внезапно млъкна и се притисна още по-силно към него.

След минута на безмълвно учудване Пери я освободи от прегръдките си и заговори тихо с укоризнен глас.

— Никога не си се държала така, скъпа. Да тичаш из полето с разрошени коси и обезумял поглед… не бива. Разбира се, че те обичам. Нима съм ти дал повод да се съмняваш в мен? Ще се радвам, ако спреш да пишеш своите романи. Това те съсипва и те прави свръхчувствителна, няма да доведе до добро нито за децата ни, нито за мен…

Той стъписано и приглушено възкликна, щом Сара сграбчи лицето му в облечените си в ръкавици ръце и притисна устни към неговите. Тя чувстваше в тялото си напрежение. В отговор Пери също раздвижи устни… ала след това се отдръпна назад и слисан и шокиран я изгледа.

— Какво става с теб? — строго я запита той. — Защо се държиш така?

— Искам да ти принадлежа — промълви Сара с поаленели страни. — Толкова ли е порочно това, след като ще се оженим само след няколко месеца?

— Да, порочно е, и ти прекрасно го знаеш — и неговите бузи бяха в пурпур като нейните. — Благопристойните, богобоязливи хора трябва да притежават моралната устойчивост да обуздават истинските си страсти…

— Говориш така, сякаш слушам майка ти да приказва — тя пламенно се притисна към него. — Желая те — прошепна тя и обсипа с кратки, нежни целувки бузите и брадичката му. Кръвта пламна в жилите й. — Вземи ме, Пери… тук… сега… — тя устремено го повлече към куп спретнато сгънати одеяла и няколко бали слама. — Направи ме твоя жена — простена Сара, вдигна към него лице, жадно разтвори устни и облиза с език неговите.

Пери рязко си пое дъх и я отблъсна настрани.

— Не! — той впи поглед в нея със смесица от обвинение и копнеж. — Не желая това! И определено не искам да те целувам като някаква френска куртизанка!

Сара отстъпи крачка назад и почувства мускулите на лицето й да се вцепеняват. Сякаш бе излязла вън от себе си и наблюдаваше сцената от разстояние.

— Какво целиш? — запита я разгорещено той. — Доказателство, че те обичам?

— Да-да — промълви с пресечен глас тя. — Аз… наистина…

Признанието й не срещна нито съчувствие, нито разбиране. Наместо това, видимо, то го ожесточи още повече.

— Такава наглост! Аз си въобразявах, че си скромното и невинно момиче, каквато беше някога… Боже мой, ти се държиш по-скоро като твоята проклета Матилда, отколкото като себе си. Започвам да подозирам, че си се поддала на ухажванията на някой твой смел рицар в Лондон! Какво друго би могло да обясни поведението ти?

Преди тя би го помолила да й прости. Ала сега обвиненията му възпламениха чувствата й.

— Причината е може би в това, че се уморих четири години да те обичам добродетелно! А ако те безпокои въпроса за девствеността ми, все още я притежавам — но много ми е притрябвала!

— Изглеждаш ми много по-нахакана и самоуверена, отколкото преди да заминеш.

— Може би съм! — изстреля тя дръзкия си отговор. — Няма ли да се подразниш, ако разбереш, че и други мъже биха могли да ме желаят? Че някой друг ме е целувал, освен теб?

— Да, и това ме вбесява! — Пери бе толкова развълнуван, че красивото му лице се бе покрило с бели и червени петна. — Вбесява ме толкова, че вече преосмислих предложението, което ти направих! — той натъртваше всяка дума като плющене на кожен бич. Слюнки се стичаха по брадичката му. — Обичах те такава, каквато беше някога, Сара. Но не те харесвам в новия ти облик. Ако възнамеряваш още да станеш мисис Кингсууд, ще трябва да откриеш някакъв начин да промениш себе си и да се превърнеш в момичето, в което някога се влюбих.

— Не мога — Сара побягна от конюшнята, подхвърляйки думите си иззад рамо. — Сега вече можеш да съобщиш на майка си, че годежът ни е разтрогнат! Убедена съм, че ще бъде очарована.

— Тя ще изпита само тъга и съжаление към теб.

Сара рязко се закова на място и извърна тяло към него.

— Наистина ли мислиш така? — тя невярващо поклати глава. — Питам се защо изобщо си въобразих, че се нуждаеш от съпруга, Пери. Ако решиш да ухажваш други момичета в селото, скоро ще откриеш колко от тях са способни да изтърпят деспотичното поведение на майка ти. Всъщност, не мога да се досетя за никоя, която би се съгласила да сключи брак с теб!

Сара мълниеносно се стрелна навън. Стори й се, че долови Пери да вика името й, ала не забави крачка. Беше доволна от справедливото си избухване и от вълната на негодувание, която я бе държала в напрежение толкова време и най-сетне бе изригнала в буен порой. На път към къщи тя повтаряше многократно сцената в ума си, заливана от променливи пристъпи на болка и гняв. Когато стигна дома си, тресна външната врата с всичка сила.

— Свършено е — непрестанно си повтаряше тя, отпусната в креслото и клатеща невярващо глава. — Свършено е, свършено е.

Нямаше представа колко време е изтекло, преди родителите й да се завърнат.

— Как е преподобният Кроуфърд? — запита с безизразен глас тя.

— Чудесно — отвърна Кати — макар и все още да се оплаква от болки в гърдите. Продължава да кашля, както миналата седмица. Боя се, че едва ли ще изслушаме и половината от службата му следващата неделя.

Сара разсеяно се усмихна, като си припомни колко дрезгав бе гласът му на предишната служба. Болшинството от паството едва успя да я дочуе, особено по-възрастните енориаши. Тя понечи да стане от креслото, ала Исак пусна едно писмо в скута й.

— Изпратено е в селото вчера — съобщи той. — Фина хартия, червен восъчен печат… трябва да е от някоя извънредно важна персона.

Сара бавно обърна плика в ръката си, взирайки се в изящния почерк и претенциозния кръст, щампован върху обратната му страна. Родителите й я наблюдаваха с интерес, докато тя разчупваше печата и разгръщаше гладко изписания лист.

„Скъпа моя мис Филдинг,

От последната ни очарователна среща често си спомням за вас, и трябва да призная с немалка доза любопитство. С огромно нетърпение бих желала да узная мнението Ви за нашия бал и, разбира се, да Ви отнема малко време за продължаването на нашето запознанство в края на идващата седмица…“

Сара продължи да чете по-нататък, след което извърна поглед към лукаво насмешливите лица на родителите си.

— Писмото е от графиня Уовъртън — заяви изумена тя. — Имах възможност да се запозная с нея, докато бях в Лондон.

— И какво ти пише? — полюбопитства Кати.

Сара отново се взря в изписаните със ситен почерк редове.

— Тя… тя ме кани да прекарам уикенда с нея в имението й в Рейфорд Парк, Хъртфордшър. Ще има бал, грандиозна вечеря, фойерверки… повече от двеста души… Пише още, че се нуждаят от някое „свежо и лъчезарно присъствие“ като моето за оживяване на атмосферата… — Сара изумена се засмя. — Нима наистина не е невероятно да покани тъкмо мен за поддържане на бон тона?

Кати се пресегна към писмото, разгърна листа в ръката си и замига в усилието си да го прочете.

— Колко необичайно!

— Не бих могла да приема предложението — отрони Сара. — Нямам подходящо облекло, нито личен екипаж, пък и няма да познавам там жива душа…

— А и Пери едва ли би одобрил подобна постъпка — добави баща й.

Полу дочула коментара му, Сара объркано поклати глава.

— Защо ли канят именно мен да присъствам на подобна вечер? — дъхът й пресекна при връхлетялата я ужасна мисъл. Навярно Лили си бе въобразила, че поканата на едно просто селско момиче би послужила за забавление на високопоставените й гости. Имаше да се присмиват до безкрай, подкачвайки свенливата, семпло облечена романистка в изисканото си обкръжение. Лудото биене на пулса й отекваше в ушите й. Ала щом си припомни сияйната усмивка на Лили Рейфорд, се засрами за подозренията си. Правилно бе да се отнесе към поканата й като към топлосърдечен жест, какъвто наистина бе.

— Представи си какви благородници ще се притекат на тържеството — подметна Кати, въртейки писмото в ръка. — Трябва да го покажа на Хюджиз — няма да повярват на ушите си, като разберат, че дъщеря ми е приятелка на графиня!

— В Божиите очи не съществува разлика между графиня и млекарка — мъдро философства Исак и се приведе да притъкне огъня в камината.

— Лейди Рейфорд е изключителна жена — с възхищение възкликна Сара. — Тя е жизнерадостна, ала и изключително щедра.

— Жена с нейните богатства може да си позволи да бъде щедра — отбеляза баща й с лукав блясък в очите.

— Предполагам, че в дома й ще се стълпи цветисто общество… — замислено произнесе Сара. — Може би дори… — тя прехапа устни и се опита да обуздае внезапния хаос от връхлетели я мисли. Възможно бе там да присъства и Дерек Крейвън. Той бе близък приятел на Рейфордови. Ето най-важната причина да не отиде на бала — каза си тя… Ала сърцето й нашепваше друго.

Часове по-късно, когато родителите й грееха нозе пред огъня и четяха пасажи от Библията, Сара кръстоса крака с подложка в скута си и лист най-фина хартия. Внимателно потопи писалката в малката мастилница и записа. Ръката й леко потрепваше, ала се стараеше да оформя равно и чисто редовете.

„Скъпа моя лейди Рейфорд,

С удоволствие получих трогателната Ви покана за предстоящия уикенд в Рейфорд Парк…“

 

 

Силна миризма на джин се бе просмукала във въздуха в апартаментите на хазартния клуб. Въпреки старанията на прислужниците да поддържат чист дома както винаги, те трудно можеха да се справят с щетите, които му бе нанесъл Дерек през последните седмици. Плътните кадифени завеси и ярките, пищни килими бяха съсипани от петна от алкохол и дупки от пури. Една масичка, инкрустирана с полускъпоценни камъни, бе замърсена от подметки на ботуши, чийто притежател обикновено небрежно ги поставяше върху крехката й повърхност. Прозорците бяха плътно завесени, за да не пропускат ни лъч дневна светлина.

Уърти предпазливо пристъпи във вътрешността на апартамента с неопределеното усещане, че се вмъква в бърлогата на див звяр. Завари Дерек проснат по корем върху едно неоправено легло. Дългите му нозе и голите му пети се поклащаха извън матрака. На пода до него се въргаляше празна бутилка от джин, изсмукана след няколко часа яки алкохолни упражнения.

Когато долови присъствието на посетителя, Дерек обтегна гръбнак зад плътната охрена коприна на халата си.

— Къде се губиш, да те вземат мътните — озъби се той, без да вдига поглед към Уърти. — Донеси я веднага.

— Какво да донеса, сър?

Разчорлената тъмна глава заплашително се надигна. Дерек прикова разярения си взор върху фактотума. Устните му бяха обградени от дълбоки бръчки. Върху фона на бледата кожа на лицето белегът му изпъкваше по-силно отвсякога.

— Не си играй с мен. Прекрасно знаеш, че те изпращам за друга бутилка.

— Сър, не бихте ли предпочели някое вкусно блюдо от кухнята, наместо това? Не сте хапвали нищо от вчера сутринта… а и… презирате вкуса на джина.

— Той е майчиното ми мляко. Донес’ми това, за коет’ те помолих, или ще изритам назидателния ти задник на улицата.

Тъй като бе заплашван с уволнение почти всеки ден през изминалия месец, Уърти се осмели да пропусне забележката покрай ушите си.

— Мистър Крейвън, доколкото ви познавам, никога не сте се държали по този начин. Не приличате на себе си, откакто…

— Откога? — изсъска Дерек, заприличал на пантера, готвеща се за скок. Ефектът беше нарушен от гръмко пиянско оригване, и той отново наведе глава към разхвърляните завивки.

— На всекиго е ясно, че нещо става с вас — все по-смело се изстъпи Уърти. — Това, което наблюдавам със собствените си очи, ме кара да говоря откровено, дори и да означава загубата на поста ми в бара на Крейвън.

Гласът на Дерек бе заглушен от гънките на завивките.

— Изобщо не си правя труда да те слушам.

— Вие сте по-добър, отколкото си мислите, сър. Никога няма да забравя как спасихте живота ми. О, зная, че сте ми забранили дори да споменавам за това, ала въпреки това — истина е. Бях за вас напълно непознат, а вие се заехте да ме изтръгнете от клупа на бесилката.

Преди години Уърти бе помощник-иконом в едно аристократично домакинство в Лондон. Бе се влюбил в една от прислужничките, която бе откраднала перла и рубинена гривна от господарката на дома. Наместо да позволи да арестуват любимата му и да я обесят за кражба, Уърти сам се бе обявил за виновен. Бе задържан за екзекуция в Нюгейт. Когато научи историята за ужасното положение на Уърти от един от лакеите в клуба, Дерек се обърна към местния съдия, използвайки и рушвет, и заплахи, за да освободи помощник-иконома. В Лондон се говореше, че Крейвън е способен да опитоми разярен бик. Той единствен бе в състояние да освободи нещастната жертва направо от гнилата паст на Нюгейт.

Уърти бе видял за пръв път Дерек Крейвън край вратата на килията си, на лицето му бе изписана сардонична развеселеност.

— Значи ти си глупакът, когото ще обесят заради някаква разпасана кучка?

— Д-да, сър — бе изпелтечил Уърти, наблюдавайки как Дерек пъха пачка банкноти в ръцете на пазача.

— Повече лоялност, отколкото ум — иронично бе подхвърлил Дерек. — Точно както си мислех. Добре, малки обеснико, мога да те назнача за фактотум на моя клуб. Или ще предпочетеш палачът да ти увеси въжето на шията утре заранта?

Уърти бе целунал краката му в знак на благодарност и му бе служил вярно досега. Ала в този миг, като виждаше състоянието, в което бе изпаднал властния му работодател, бе изпаднал в отчаяние, чудейки се как да му помогне.

— Мистър Крейвън — нерешително произнесе той. — Разбирам защо сам си причинявате страдания — болезнен спазъм сгърчи лицето му. — И аз веднъж бях влюбен.

— Спомням си. Благородната ти афера с тънкопръстата домашна прислужница.

Уърти пропусна подигравката покрай ушите си и продължи със сериозен и спокоен тон.

— В продължение на десет години не е минал нито ден, в който да не си мисля за нея. Все още виждам пред себе си лицето й, тъй кристално и светло, както нищо друго в паметта ми.

— Проклет глупак.

— Да, сър. В любовта разум няма. Никой не може да обясни защо една жена е способна да изтръгне сърцето на мъжа от гърдите му и никога да не го напусне в спомените му. Тази жена за вас е мис Филдинг, нали?

— Махай се от очите ми — грубо просъска Дерек и впи пръсти в бухналата купчина спално бельо.

— Сър, дори да сте я загубил, длъжен сте да се справите с живота си по начин, който би запазил чувствата ви към нея. Навярно бе изпитала дълбока тъга, ако ви зърне в подобно състояние.

— Вън!

— Добре, сър.

— И ми донеси още една бутилка джин.

Мърморейки неохотно, фактотумът се изниза от стаята. По-късно навярно Дерек щеше да открие, че джинът не му бе донесен, понеже потъна в пиянска забрава. Безсмислени сънища се зареяха из ума му, докато гърчеше тяло и нечленоразделно мърмореше.

Сред нажежената, непрозирна мъгла с танцуващи сенки той долови присъствието на женско тяло, прилепено до неговото. Нежни ръце се плъзнаха под халата му и го разтвориха. Мъжествената твърд в слабините му се надигна и изправи. Той жадно притисна тяло до нейното, дирейки дланите й, които великолепно, до крайна изнемога го милваха. Притискайки се все по-плътно до нея, той сграбчи копринените й гърди в ръце.

Изгарящ от желание да я обладае, той се отпусна върху нея и разтвори широко коленете й. Прокара устни по млечнобялата й шия и задиша възбуден, с огнен дъх срещу влажните следи, които оставяше. Със страстен вик тя обтегна тяло срещу неговото и обви раменете му с ръце.

— Сара! — простена той в ухото й и нежно прониква в сладостната й плът. — О, Сара…

Ненадейно хищни нокти, подобни на тънки острия, се впиха в гърба му, врязвайки се все по-дълбоко в отчаян опит да си отмъстят. Дерек отвори уста от болка и почуда. Изви тяло, за да избегне жилещото дращене, улови тънките китки на жената и ги изви зад врата й. Пръстите й бяха протегнати подобно нокти на хищен звяр, а връхчетата им бяха навлажнени от собствената му кръв.

— Ти, развратно говедо — изхъхри тя. — Никога не ме наричай с името на друга жена!

Дерек дочу глух рев, който не разпозна като свой. Ръцете му се стегнаха около врата й. Обгърна го плътна червена мъгла. Пръстите му се впиха в гърлото й, отрязвайки пътищата на въздуха и кръвта. Тя се взираше в него с изкривена триумфална гримаса, сякаш копнееше за смъртоносната му хватка. Тъкмо очите й да изскочат от орбитите си, и той я освободи с диво ръмжеше и скокна от леглото.

Джойс се бе свила безпомощно сред разхвърляните възглавници. В стаята отекваха хрипливите звуци на гръмкото й задушено хъхрене.

Дерек протегна трепереща длан към връвта на звънеца и повика Уърти. Зашеметено пристъпи към прозореца и плътно се загърна в халата си. Потърка небръснатата си брада, твърдата й четина бе остра като тел.

— Побесняла вещица — промърмори той.

Тя най-сетне си пое достатъчно въздух, за да промълви:

— Какво ти попречи да ме убиеш?

Той не я удостои с внимание.

— Нямам намерение да увисна на бесилото заради теб.

— Бих желала да умра — простена болезнено тя — и да те взема със себе си.

Тази сцена отврати Дерек, повдигна му се от нея. Тя бе ехо от неговото минало, подсещане, че годините на самота и поквара ще го преследват завинаги, превръщайки невъзможен за него какъвто и да било нормален живот. Горчивият вкус на поражението изпълни устата му.

Уърти се появи с изражение на няма почуда, щом съзря голата русокоса жена на леглото на Дерек и смачкания й халат на пода.

— Това е лейди Ашби — отсече глухо той и се упъти към вратата. Кръвта от раните по гърба му се просмукваше през халата. — Открий как се е промъкнала тук. Прогони веднага онзи, който е отговорен за нахлуването й в покоите ми — свирепо присвитите му очи се стрелкаха диво от нея към фактотума. — И ако някога отново дръзне да пристъпи прага на клуба, знай, че ще я убия, след като очистя първо теб и те оглозгам като прясна скумрия.

Джой се повдигна на лакти и колене като гъвкава златисто рижа пантера. Разрешената й коса премрежваше лицето й, тя наблюдаваше изпитателно Дерек иззад блестящите си кичури.

— Обичам те — прошепна тя.

По гърба го полазиха тръпки от нещо странно в тона й… от някаква настойчива, дива нотка в гласа й, загатваща, че тя никога не ще признае поражението си.

— Върви по дяволите — изхриптя той и напусна стаята.

 

 

Наетият екипаж се носеше по дългия една миля път, водещ от портите на замък от петнадесети век през тучен, с широк панорамен пейзаж парк. Накрая каретата се закова пред великолепното имение на Рейфорд. Сара почувства слабост в коленете, когато надзърна през малкото прозорче.

— О, Божичко — въздъхна тя. Нервна тръпка прониза снагата й. Тя определено не подхождаше на това място.

Блестящата млечнобяла фасада бе фронтирана от десет извисяващи се колони и двадесет чифта Паладиански прозорци. Каменна орнаментирана балюстрада опасваше цялата сграда. Величествено шествие от комини и издигащи се куполи на покрива придаваха на къщата вид на катедрала. Преди Сара да съобрази да отправи обратно кочияша към Грийнууд Корнърз, екипажът спря. Двама лакеи с гигантски ръст и безстрастни лица й помогнаха да слезе от каретата. Поведоха я към низ кръгообразни стъпала, водещи към централния портик. На вратата се появи висок иконом с посивяла брада, придружен от камерхера.

Икономът имаше строг израз на лицето, изрязан сякаш от гранит. Сара му се усмихна и затършува из чантичката си за писмото от Лили.

— Сър, имам покана от лейди Рейфорд…

Той изглежда я разпозна по описанието на Лили.

— Разбира се, мис Филдинг — измери с поглед семплата й сива рокля, пътното боне и бродирания в светли тонове шал, който й бе заела една приятелка от селото, и нещо от високомерното му изражение се стопи. — Вашето присъствие е чест за нас.

Преди да му благодари за топлото посрещане, бликна и мелодичният глас на Лили Рейфорд.

— Най-сетне сте тук! Бъртън, трябва да предприемем специални мерки да накараме мис Филдинг да се почувства като у дома си — Лили изглеждаше невъобразимо красива в кашмирената си рокля с цвят на лимон, и с ръкави от толкова тънка коприна, че моделиерите я наричаха peau de papillon или „пеперудена кожа“.

— О, моля ви, не си създавайте излишни грижи — изрази протест Сара, ала думите й потънаха в потока от жизнерадостно бърборене на Лили.

— Позакъсняхте доста, скъпа моя — Лили я разцелува по континентален маниер по двете бузи. — Всички вътре се заливат от смях, споглеждат се цинично и се считат за извънредно остроумни. Вие ще бъдете полъхът свеж въздух за това преситено общество. Бъртън, погрижи се за багажа на мис Филдинг, нека бъде внесен в стаята й, докато я разведа наоколо.

— Трябва да пооправя външния си вид — сконфузено заяви Сара, знаейки, че дрехите й бяха изпомачкани от пътуването и косата й бе в безпорядък, ала Лили вече я дърпаше към фоайето. Бъртън скришом й смигна и побърза да посрещне друг пристигащ екипаж.

— Днес тук всичко е толкова непринудено — окуражи я Лили. — Всеки час пристигат нови гости. Нямаше никакви запланувани занимания до танците довечера. Забавлявайте се както желаете. Конете и каляските, книгите в библиотеката, музикалната зала, всичко, за което бихте си помечтали, е на ваше разположение. Звънете на прислужниците за това, което бихте избрали.

— Благодаря ви — Сара изгледа с възхищение куполообразното, облицовано с бял мрамор фоайе. Огромно, импозантно стълбище с най-пищната позлатена балюстрада, която някога бе виждала, се разделяше на две величествени извити арки, които водеха към горните етажи на сградата.

Лили я въведе в голямата зала, кръгообразно помещение с куполовиден таван, украсено с гипсови орнаменти и с тържествената атмосфера на катедрала.

— Сутрин мъжете ще ходят на лов, а следобеда ще играят билярд. Жените ще пият чай, ще клюкарстват и ще си отпочиват. Всяка вечер се събираме да играем на карада^[1] и на карти. Смешно и безсмислено наистина. Ще бъдем отегчени до смърт, уверявам те.

— Не, ни най-малко.

Сара се опитваше да се изравни с бързата стъпка на Лили. Минаха през една дълга галерия в задната част на къщата, украсена с огледала и живописни платна от едната страна и френски прозорци от другата. През широките стъкла тя съзря границите на строга, симетрично подредена градина.

Когато Лили поведе Сара покрай стаите, предназначени за малки партита, групи от мъже и жени ги заглеждаха с любопитство. Музикалното помещение бе пълно с кикотещи се и бърборещи момичета. Лили бодро им махна, без да забавя крачка.

— Някои аристократични семейства ще представят дъщерите си на бала за първия им сезон — обясни тя на Сара. — За тях това ще бъде по-малко изпитание в моя дом, отколкото в някой надут лондонски салон. Възнамерявам да ти покажа и балната зала, ала първо…

Спряха се пред вратите на стаята за билярд, чийто интериор притежаваше подчертано мъжки характер, украсен с бургундскочервена дамаска, кожа и тъмна дървена ламперия. Господа на различни възрасти се разхождаха около гравираната махагонова билярдна маса. Димът от пурите им се виеше на тънки струйки под засенчените лампи отгоре.

— Господа — звучно отекна гласът на Лили из цялата стая — дойдох да ви уведомя, че трябва да прекъсна играта си, за да разведа гостенката си из дома. Ландсейл, може би ще заемете мястото ми на масата?

— Той ще го стори, но далеч не толкова привлекателно — ехидно отбеляза някой.

Из стаята се разнесе смях.

Ландсейл, мъж на средна възраст с изключително нисък ръст, ала с необичайно красиво лице с ястребово остри очи, изгледа Сара с неприкрит интерес.

— Лейди Рейфорд, навярно е по-разумно вие да продължите да играете и да ми позволите аз да разведа гостенката ви наоколо.

При това предложение страните на Сара поруменяха, а неколцина от мъжете избухнаха в смях.

Лили извърна очи нагоре и се обърна към Сара:

— Пази се от този вълк, агънце. Всъщност, не се доверявай на никого от тези мъже. Познавам ги всичките и мога да се обзаложа, че зад привлекателната им външност се крият истински хищници.

— Поне ни я представете — вежливо подметна Ландсейл и се приближи към Сара. — Вашата мис Филдинг е най-прекрасното създание, което видях през този ден — той се поклони на Сара, пое ръката й и почтително я целуна.

Лили с готовност се отзова на предложението.

— Мои скъпи господа Ландсейл, Оувърстоун, Авеланд, Стоукхърст, Болтън и Анкастър — бих желала да ви представя мис Сара Филдинг — талантлива авторка и очарователна моя приятелка.

Сара изписа свенлива усмивка на лицето си и направи лек реверанс, докато всеки от присъстващите й се поклони поотделно. Спомни си, че тайно бе виждала някои от тях в хазартния клуб на Крейвън. И ако не грешеше, бе срещала дук Анкастър по време на маскарада. Въпреки благородническия му произход и изисканите му обноски той се бе държал твърде нахално на тържеството — бе я преследвал и ухажвал пиянски, след което се бе повлякъл по една от проститутките на клуба. Ъгълчетата на устните й се разтегнаха в иронична усмивка, ала развеселеността й внезапно помръкна при следващите нехайно подметнати думи на Лили:

— О, а този начумерен господин, който смуче бренди, е обичният ми съпруг, лорд Рейфорд. До него е мистър Крейвън, който, както забелязвате, обича да се спотайва в тъмните ъгли.

Сара едва забеляза стройния, русокос съпруг на Лили. Удивените й сини очи се приковаха към мършавата, зловеща фигура, която изникна от мрака на стаята: той й се поклони както останалите, движенията му бяха безупречни за човек с толкова висок ръст. Изражението на лицето му бе безизразно и непроницаемо, не издаваше никакъв знак, че я е разпознал.

Жилавостта на тялото му и виталната му мъжественост бяха същите, които тя до болка ясно си спомняше. Кожата му бе смугла като на пират в контраст със снежнобялата вратовръзка. Белегът на лицето му бе поизбледнял, тъй че пронизителните му зелени очи доминираха над всяка друга черта. Затворен с тези благородници по произход в малката стая, той приличаше на пантера в компанията на домашни котки. Сара не можа да пророни нито дума.

Гостите доловиха внезапно настъпилата наелектризирана тишина. Размениха няколко многозначителни погледа, любопитно повдигнаха вежди. Изопнатите нерви на Сара предупредително прозвънтяха при приближаването на лорд Рейфорд. Тя бавно вдигна очи и впери поглед във внушителната фигура на Лилиния съпруг, чиито широки рамене засенчваха гледката към другите в стаята.

Соколоподобните черти на лорд Алекс Рейфорд бяха смекчени от сиви очи и буйна златиста коса с цвят на зряло жито. Той се усмихна и пое ръката й, притискайки я между едрите си длани в неочакван изблик на любезност.

— Поласкани сме от милото ви присъствие в дома ни, мис Филдинг — той хвърли ироничен поглед към Лили. — Подозирам, че съпругата ми не ви е дала възможност да си отдъхнете от пътуването дори за няколко минути.

— Тъкмо възнамерявах да покажа на Сара стаята й — запротестира Лили, снижавайки гласа си, щом мъжете се върнаха към играта. — Но първо трябваше да се отбием тук. Не можех да ви зарежа току-така, нали?

Алекс се отдръпна от Сара, грабна дребната си съпруга в обятията си и я целуна.

— Зная какво си намислила — предупреди я той тихо, без да го чуят останалите. — Моя красива, малка сводница — не можеш ли поне веднъж да оставиш другите на мира, сами да се справят със собствените си проблеми?

Лили безочливо му се усмихна.

— Не и когато мога да се справя по-добре от тях.

Алекс погали с пръст брадичката й.

— Мнение, което Крейвън не споделя, скъпа моя.

Лили се притисна по-близо до него и му отвърна нещо с едва доловим шепот. Сара отклони погледа си от тях, щом двамата се оттеглиха настрани и замълвиха нещо с приглушен глас. Не искаше да подслушва чужди разговори. При все това тя долови няколко откъслечни думи, тъй като Лили и Алекс спореха едновременно, без да се изслушват един-друг.

— Дерек не знае кое би било най-доброто за него — заяви Лили.

— … Съобразявай се с това, което би помогнало на мис Филдинг…

— Но ти не разбираш как…

— … разбирам всичко много добре — довърши Алекс и двамата се загледаха предизвикателно един-друг в очите.

Страните на Сара пламнаха. Между Алекс и Лили съществуваше осезаемо привличане, което я караше да се чувства като натрапник в интимна сцена.

Бе повече от ясно, че лорд Рейфорд би желал да каже нещо повече на Лили, ала с неохота я остави да си тръгне и й хвърли укоризнен, предупредителен поглед.

„Дръж се както подобава“ — бе мълчаливото му послание. Лили нацупи лице в гримаса, огледа се наоколо и помаха на Ландсейл и Авеланд.

— Забавлявайте се с играта, господа — извика тя.

Те й отвърнаха с трогателно любезно мърморене. Дерек Крейвън остана мълчалив, посрещайки с хладно пренебрежение излизането на жените от стаята.

Сара мрачно и потиснато последва Лили през застлания с дебел килим коридор. Леденото поведение на Крейвън бе изненада за нея. Мислено се укоряваше, дето си бе въобразила колко щастлив би бил той да я види. Вместо това той явно възнамеряваше да не й обръща внимание през целия уикенд. Двете се приближиха до редица апартаменти за гости в западното крило на къщата. Стаята на Сара бе декорирана в пастелни светлолилави и жълтеникави нюанси. През двата прозореца се виждаше пищната градина. Сара пристъпи към закритото с копринени завеси легло, обградено от стройни колони с канелюри и докосна завивките. Те бяха красиво извезани, така че да съответстват на изящната цветиста шарка на тапетите.

Лили отвори един гардероб, за да покаже дрехите на Сара. За забележително кратко време домашните прислужници прецизно бяха разопаковали скромния й багаж.

— Надявам се стаята да ви хареса — заяви тя и леко се намръщи, щом зърна изражението на Сара. — Но ако предпочитате друга…

— Прекрасна е — увери я Сара и направи кисела гримаса. — Само че… навярно трябва да си тръгна. Не желая да създавам никому тревоги и неприятности. Мистър Крейвън е раздразнен от присъствието ми тук. И е ядосан, че сте ме поканили. Начинът, по който ви изгледа…

— С удоволствие би ме удушил — призна с развеселен глас Лили. — Бавно и мъчително. Ала начинът, по който ви погледна… Свети Боже, бе невъобразим! — тя се разсипа в перлен смях. — Как ли се чувства човек, когато коленичи в нозете му най-непристъпният мъж в Англия?

Очите на Сара широко се разтвориха.

— О, той не е…

— В нозете ви — повтори Лили. — Повярвайте ми, Дерек от години се държи по този начин! Като си помисля за всеки път, когато ме вбесява до смърт, като се прави на наперен, самодоволен и студенокръвен, сякаш всичко е в неговата власт… — тя поклати глава и весело се разкикоти. — Не ме разбирайте погрешно. Обожавам този огромен, твърдоглав кокни. Ала най-доброто за него би било ако промени тона и си налегне парцалите.

— Ако някой може да го накара да промени тона си, това съм аз — изломоти Сара под нос.

Лили не даде вид, че я е чула.

 

 

След като Лили си тръгна, за да прави компания на гостите, Сара позвъни на прислужницата да й помогне да се справи с тоалета си. Появи се камериерка французойка, на вид няколко години по-възрастна от нея. Жената бе дребна блондинка, със заоблени розови бузи и комична усмивка.

— Je m’appelle Francoise^[2] — представи се тя и постави два извити ръжена до въглищата, положени до решетката на камината.

После чевръсто се засуети из стаята, избра нова нощница от гардероба и я поднесе на Сара.

— Да, тази ще свърши добра работа — оцени избора й Сара, съблече жакета си, свали бонето си и разкопча измачканата си пътна рокля. Седна до малката тоалетна масичка от лъскаво дърво и извади фибите от разрошената си коса. Червеникавите, златистокестеняви кичури се разсипаха като вълнист водопад върху гърба й. Зад нея се разнесе неволно възклицание:

— Comme vos cheveux sont beaux mademoiselle!^[3] — Франсоаз почтително разреса тежката, дълга коса, докато тя не се превърна в гладка, блестяща завеса.

— Говориш ли поне малко английски, Франсоаз? — запита Сара прислужницата с известно съмнение.

Франсоаз срещна очите й в огледалото и поклати с усмивка глава.

— А колко бих желала… Хората смятат, че французойките знаят всичко по проблемите на сърцето. Нуждая се от някакъв съвет.

Франсоаз долови неспокойната нотка в гласа й и произнесе нещо, което прозвуча едновременно съчувствено и окуражително.

— Не трябваше да идвам тук — продължи Сара. — Като напуснах Пери, захвърлих всичко зад гърба си, което някога съм желала. Трудно мога да се позная, Франсоаз! Чувствата, които изпитвам към друг мъж, са толкова властни, непреодолими… Страхувам се, че бих се възползвала от всичко, което той ми предложи, колкото и мимолетно да е то. Не мога да обясня какво се случи с мен… — тя внезапно млъкна, неспособна да довърши мисълта си. Въздъхна и потърка пламналото си чело. — Ала не смятам, че времето ще ми помогне да го забравя.

Последва дълго мълчание, докато прислужницата разчесваше косата й с плавни и успокоителни движения. Изражението на Франсоаз бе замислено, сякаш бе вникнала в ситуацията. Нямаше значение, че говореха на различни езици — всяка жена, която някога е преживявала сърдечна покруса, лесно би я разпознала у друга. Накрая прислужницата остави четката настрана и посочи към сърцето на Сара.

— Fair се que le coeur vous dit, mademoiselle.^[4]

— Да следвам сърцето си? — запита слисана Сара. — Това ли ме съветвате?

— Qui, mademoiselle — момичето спокойно се пресегна към синя копринена панделка и я втъкна в свободно спуснатите кичури на косите й.

— Това може да се окаже твърде опасно — прошепна Сара.

След няколко минути Сара закопча високата яка на сивата си рокля и разгледа облика си в огледалото. Бе доволна от старателните усилия на прислужницата. Косата й бе красиво пристегната на върха на главата в тежка плитка, а няколко кичурчета се виеха покрай слепоочието й на малки къдри. Сара благодари на Франсоаз, излезе от стаята и се упъти към големите стълби. Тя възнамеряваше да се присъедини към някое дамско общество на долния етаж за глътка чай и малко забавни клюки. Надяваше се, че жените ще бъдат приятелски настроени или поне толерантни към присъствието й.

Поспря се в коридора и се взря в една мраморна статуя, поместена в полукръгла ниша, опитвайки се да посъбере кураж. Изпитваше страхопочитание и боязън от гостите в залата. Лили я бе уведомила, че на бала ще присъстват посланици, политици, артисти и дори местният губернатор със семейството си. Сара отлично съзнаваше, че няма нищо общо с тях. Без всякакво съмнение те щяха да я сметнат за недодялана и глуповата. Може би и Дерек Крейвън я считаше за такава, човекът, който общуваше с аристократите, надменно изтъкваше произхода си. Горкият мистър Крейвън, помисли си със съчувствие тя. Внезапно по тила я полазиха мразовити тръпки и всяко косъмче по тялото й настръхна. Сара бавно се извърна.

Зад нея стоеше Дерек, който далеч не заслужаваше нечие човешко съчувствие. Бе вперил поглед в нея като уморен и преситен султан, разглеждащ поредната си придобивка. Смуглата му красота съответстваше единствено на изключителното му самообладание.

— Къде е годеникът ти? — запита той с неприязнен тон.

Сара бе обезкуражена от заплашителната тишина.

— Аз нямам… Тоест, той… Ние няма да сключим брак.

— Не ти е направил предложение?

— Не… да, но… — Сара инстинктивно отстъпи назад. Дерек се приближи към нея, смалявайки разстоянието помежду им. Докато разговаряха, тя продължаваше да се отдръпва назад, а той я следваше подобна дебнеща котка. — Мистър Кингсууд ми направи предложение няколко дни след завръщането ми у дома — промълви Сара, почти останала без дъх. — И аз приех. В началото бях много щастлива… е, не точно щастлива, но… Възникнаха разни проблеми. Той ми каза, че съм се променила. Предполагам, че е прав, макар че…

— Той ли развали годежа?

— Аз… може да се твърди, че го разтрогнахме заедно… — при неотклонното му приближаваме към нея тя панически заотстъпва назад към съседната стая, като едва не се препъна в един малък позлатен стол.

— Мистър Крейвън, бих желала да престанете да ме преследвате по този начин!

Твърдият му поглед беше безмилостен.

— Знаела си, че ще бъда тук през уикенда.

— Ни най-малко!

— Запланувала си всичко това с Лили.

— Уверявам ви, че не съм… — тя прекъсна думите си със сепнат писък, щом той я настигна и сграбчи за раменете.

— Не зная първо чий врат да извия — твоя или нейния.

— Вие сте обиден, че присъствам тук — промълви с тъничък гласец Сара.

— По-скоро бих се заврял в кофа с въглища, отколкото да прекарам цяла нощ под един покрив с теб!

— Толкова ли ви отблъсквам?

Дерек задиша тежко, втренчил поглед в дребничкото й, прекрасно лице. Лудата радост от близостта й караше кръвта му да кипи. Пръстите му притискаха и милваха меката кожа на раменете й, сякаш вкусваше аромата от плътта й.

— Не, не ме отблъскваш — едва чуто произнесе той.

— Мистър Крейвън, причинявате ми болка.

Той не охлаби хватката си.

— В нощта след бала… нима не схвана нито дума от онова, което ти казах?

— Разбрах всичко…

— И въпреки това си дошла тук.

Сара стоеше като закована на едно място, макар да й костваше усилие да не залитне под унищожителния му, изгарящ поглед.

— Имах правото да приема поканата на лейди Рейфорд — заяви упорито тя. — И-и… Нямам намерение да си тръгна оттук, независимо какво ще ми кажете!

— Тогава ще си тръгна аз.

— Добре! — за нейно учудване я обзе желанието да го подразни и тя добави: — Щом не можете да се овладеете и намирате за нужно да избягате от мен.

Лицето му остана съвършено безизразно, ала тя долови гнева, който го изгаряше отвътре.

— Казват, че Бог закриля глупците и децата — тази истина се отнася и за теб.

— Мистър Крейвън, мислех си, че можем да се отнасяме учтиво един към друг за няколко дни…

— Защо, по дяволите, си си го въобразила?

— Защото успяхме да го сторим много добре преди тържеството, и… — думите на Сара заглъхнаха, когато усети колко близко и силно я държи той. Връхчетата на гърдите й леко го докосваха по дрехата. Полите й се бяха омотали около нозете му.

— Сега не мога да се оправя — той я привлече силно до себе си, докато тя не почувства горещия напор на слабините му до корема си. Очите му блестяха като смарагди на фона на строгото му, неумолимо лице. — Мога да те предпазя от всичко на света, освен от самия себе си.

Сара знаеше, че хватката му бе умишлено болезнена. Ала вместо да се съпротивлява, тя се отпусна върху твърдото му тяло. Повече от всичко желаеше да го обвие с ръце и да притисне устните си до мястото, където ленената му вратовръзка се докосваше до гладката му, смугла кожа. Ръцете й се плъзнаха по широките му рамене и тя впи поглед в нея, без да промълви нито дума.

Дерек се опасяваше, че бе на границата да я нападне и обладае.

— Защо не се омъжи за него? — с дрезгав глас попита той.

— Не го обичам.

Той смаяно и гневно поклати глава и понечи да произнесе унищожителна реплика. После внезапно сви устни, ала ги отвори отново. Ако моментът не бе толкова напрегнат, Сара щеше да се изсмее. Вместо това тя го изгледа безпомощно.

— Как бих могла да понеса всичко това, когато не го обичам?

— Ти, малка глупачко! Не ти ли бе достатъчно, че ще бъдеш в безопасност с него?

— Не, исках повече от това. Или нищо на света.

Тъмната му глава се приведе над нейната. Едната му ръка освободи раменете й, и пръстите му погалиха нежните къдри на слепоочията й. Сара издаде нечленоразделен звук, щом почувства кокалчетата на пръстите му да милват краищата на страните й. Искриците на погледа му бяха подобни на силна слънчева светлина. Тя се чувстваше като удавена в глъбините на пламтяща зеленина. Едрата му ръка милваше бузите и брадичката й, палецът му се плъзгаше по пухкавата повърхност на кожата й.

— Забравих колко мека е кожата ти — мърмореше той.

Тя стоеше срещу него и трепереше цялата, отхвърлила всяко чувство на гордост и благоприличие. Импулсивни думи напираха на устните й. Внезапно бе смутена от странен предмет под китката си, притиснат плътно до гърдите му. Във вътрешния джоб на палтото му имаше нещо твърдо. Сара любопитно сви вежди. Преди Дерек да е разбрал какво прави, тя се пресегна към вътрешността на дрехата му и пръстите й зашариха.

— Не! — бързо извика той и сграби с едрата си ръка китката й, за да я спре.

Но вече бе твърде късно: пръстите й бяха опипали и разпознали предмета. С невярващ поглед тя извади малкия чифт очила, който мислеше, че е забравила в клуба.

— Защо? — прошепна тя, удивена, че той го носи във вътрешния си джоб.

Той посрещна погледа й предизвикателно, със свити устни. Малко мускулче заигра по бузата му. Тогава Сара проумя всичко.

— Със зрението си ли имате проблеми, мистър Крейвън? — тихо попита тя. — Или със сърцето?

Тогава двамата дочуха звука на далечни гласове, идващи от коридора.

— Някой приближава — промърмори той и я освободи от желязната си хватка.

— Почакайте…

Той бързо се затича, сякаш глутница вълци го гонеше по петите. Сара прехапа устни, все още стискайки очилата в ръце. В безумната смесица от чувства ликуването, че той все още я желае, страхът, че ще я напусне — нищо не бе по-силно от желанието й да го успокои. Би искала да притежава силата да го увери, че любовта му няма да й причина болка… че тя никога не би помислила за повече, отколкото той би могъл да й даде.

 

 

Притеснена от множество дребни затруднения, Лили търсеше съпруга си и го намери сам в стаята с ловни трофеи. Бе седнал зад писалището с празни кутии от пури в ръка. При появата й Алекс се усмихна, ала бързо смени изражението си, смръщвайки вежди в безмълвен въпрос.

— Какво има, скъпа?

Лили говореше по-учестено от друг път, сигурен знак за объркаността й.

— Да започна с това — мисис Бартлет ме помоли стаята й да бъде сменена под предлог, че изгледът през прозореца навън не я задоволява, когато е повече от очевидно, че желае да бъде по-близо до лорд Оувърстоун, с когото върти страстна любовна авантюра…

— Тогава й преотстъпи съседната стая.

— Но тя вече е заета от Стоукхърст!

Алекс прие дилемата с видима сериозност.

— Не мисля, че Стоукхърст би желал да завари Оувърстоун в леглото си — заяви той и весело се разкикоти при мисълта как двамата похотливи дърти коцкари се прокрадват тихо в нощта из дома, за да открият прелестната мисис Бартлет.

— Смей се ти, смей се, ала имам и още по-тежки проблеми. Готвачката се разболя. Не е нищо сериозно, слава Богу, но е на легло и кухненският персонал се опитва някак да се организира, макар че не мога да гарантирам, че вечерята ще бъде годна за ядене.

Алекс нехайно махна с ръка, давайки да се разбере, че това едва ли е някакъв сериозен проблем. Втренчи поглед в празната кутия.

— Пурите ми свършиха. Спомняш ли си да си поръчала другите?

— О, забравих — призна тя с въздишка на съжаление.

— По дяволите — той се намръщи. — Какво ще пушим след вечеря, докато си пием портвайна?

— Ти не би одобрил предложението ми — дръпнато отвърна Лили. — О, децата отново са загубили кученцето. Някой твърди, че се мотае някъде из къщи.

Въпреки раздразнението си за пурите, Алекс се разсмя.

— Ако това проклето животинче съсипе още една скъпоценна вещ…

— Само изгриза краката на стола — запротестира Лили. Разговорът им беше прекъснат от експлозивното нахлуване на Дерек Крейвън в стаята. Той тресна вратата, впи разярен поглед в Лили.

— Възнамерявам да те хвърля с главата надолу в най-близкия кладенец.

Подтикната от силен инстинкт за самосъхранение, Лили бързо притича до Алекс и се настани в скута му.

— Мога да поканя, когото си поискам през уикенда — направи опит да се защити тя, наблюдавайки Дерек през защитния кръг на свитите ръце на мъжа си.

Очите на Дерек горяха със зелен пламък.

— Казвал съм ти хиляди пъти да не се намесваш в живота ми, както правиш с другите…

— По-спокойно, Крейвън — тихо произнесе Алекс, като плътно притисна Лили в скута си. — Съгласен съм, че понякога Лили надвишава твърде много правата си по отношение интимния живот на хората. Но винаги го прави с най-добри намерения… а и в този случай не виждам защо присъствието на една дребна, срамежлива женичка трябва да те докарва до подобни състояния — той вдигна насмешливо русолявите си вежди в традицията на аристократичните си предци. — Нима гледаш на мис Филдинг като на заплаха?

Лили и Алекс с изумление забелязаха как лицето на Дерек потъмнява от гняв.

— По дяволите, и двамата нямате представа какви неприятности може да ти причини тя.

Забележката предизвика скептичния поглед на Алекс.

— Мис Филдинг няма да ни причини никакви тревоги през този уикенд — отвърна той с безизразен тон. — Всички тук сме се събрали да общуваме, да се порадваме на красивия пейзаж, да подишаме чист въздух.

Дерек изгледа и двамата с разярен поглед и колебливо разтвори устни, сякаш искаше да добави още нещо. Вместо да продължи тирадата си, той напусна с глухо проклятие стаята и с нервен жест прокара пръсти през косата си.

Последва тишина, в която двамата съпрузи се спогледаха. Алекс тежко въздъхна.

— Господи. Никога не съм го виждал да се държи по такъв начин.

— Сега ще повярваш ли в това, което ти казах? — попита Лили не без известно задоволство. — Той я обожава. Луд е по нея.

Алекс не пожела да спори, само вдигна рамене.

— Но ще го отрича до последния си дъх.

Лили плътно се сгуши до него.

— Благодаря ти, че ме защити. Наистина си мислех, че може да ми отпори ушите!

Алекс се ухили и погали стройното й тяло.

— Знаеш, че никога не бих позволи на никой да вдигне ръка срещу теб. Запазвам тази привилегия за себе си.

— Бих желала да видя как ще го направиш — измърмори предупредително тя и се усмихна, щом той я целуна по мекото, напарфюмирано ухо.

— Лили — прошепна той — заради мен, пък и заради самата себе си, остави ги на мира. Те сами ще решат проблемите си.

Той внезапно прекъсна думите си и отметна глава назад.

— Лили… споменавала ли си на Дерек, че семейство Ашби ще присъстват на тържеството?

Тя направи гримаса и поклати глава.

— Не бих насъбрала достатъчно смелост, за да му го съобщя. Той никога няма да повярва, че съм се съгласила да ги поканя с огромна неохота…

— Баща ми и лорд Ашби бяха големи приятели. А Ашби бе могъщ мой съюзник в Парламента. Не бих могъл да обидя възрастния човек, като не му изпратя покана — макар че жена му е мръсна кучка, отровна змия.

— Защо не си го съобщил на Дерек? Мили Боже, представям си ги двамата под един покрив — очаквам кръвопролитие всеки момент!

По-голямата част от следобеда Сара прекара с група млади жени. Тя бързо откри, че страхът й от пренебрежението на околните е безпочвен. Жените се държаха топло и дружелюбно и бяха далеч по-сладкодумни от селските приятелки на Сара. От погледа на Сара не убягна, че разговорите на тези аристократични дами силно наподобяваха клюките на проститутките в бара на Крейвън.

Макар Лили да даваше вид, че се радва на компанията, очите й често жадуващо се стрелкаха към прозореца. Сара отгатна, че тя би предпочела да се разхожда навън или да язди, отколкото да бъде затворена тук. Щом забеляза непричастността на Лили към дискусията, една от жените безгрижно се извърна към нея.

— Лили, скъпа, защо не ни разкажеш нещо за твоя съпруг? След всички тези години, прекарани в домашен комфорт, как лорд Рейфорд предявява съпружеските си права?

Лили удиви групичката, като страните й силно поаленяха.

— Достатъчно често — промълви тя, усмихвайки се на себе си и отказа да коментира повече. Те захванаха да я дразнят и да й се смеят, поглеждайки я със завист, понеже Лили имаше вид на щастливо омъжена жена — рядкост сред бон тона.

Лейди Маунтбейн се бе свила в ъгъла на покрита с възглавници кушетка. Широката й, покрита с пембено червило уста, се разтегна в многозначителна усмивка.

— Стига сме разговаряли за съпрузи — обяви тя с дрезгавия си алт. — Предпочитам много повече темата за неженените мъже — тяхното поведение е къде-къде по-интересно. Дерек Крейвън, например. В него има определено нещо животинско. Когато е близо до мен, не мога да сваля очите си от него. Може би причината за това е черната му коса… или страшния белег…

— Да, белегът — добави Адел Бартлет мечтателно. — Той му придава такава брутална мъжественост…

— Порочен и безпринципен мъж — додаде някой с негодуващ глас.

Адел кимна с подчертано разбиране.

— Толкова се радвам, че го покани на празненството, Лили. Възбуждащо и пленително е да си близо до толкова опасен човек. Кара те да се чувстваш, сякаш нещо необичайно ще се случи.

— Глупости — възкликна Лили в отговор на коментарите им. — Дерек не е по-опасен от… от тази котка до камината!

Няколко погледа се насочиха със съмнение към дремещото животинче, охранен и мързелив котак, който бе далеч по-заинтересован от вечерята си, отколкото от преследването на котки. Лили долови недоверието им и рязко смени темата на разговора.

— Повече никакви разговори за мъже — те са досадни създания, и това си е. Имаме далеч по-важни неща за обсъждане!

— Например? — Адел видимо се чудеше кое можеше да бъде по-интересно от темата за мъжете.

— Не съм ли ви споменавала, че сред нас имаме писатели? — с ведър тон запита Лили. — Трябва да поразговаряме със Сара — всички обичате романа „Матилда“, нали?

За да отвлече вниманието им от себе си, Сара бе заела скромно място на един стол в ъгъла. Ненадейно тя се превърна във фокус на всички очи. Поток от възбудени думи се изля в едно и също време.

— Вие ли сте написали „Матилда“?

— Боже мой, трябва да ни разкажете нещо за нея! Как я срещнахте?

— Как се чувства тя сега?

Сара се усмихна и направи плах опит да им отговори, ала скоро откри, че нямаше значение какво им обяснява, тъй като отвръщаха една на друга на собствените си въпроси и продължаваха неспирно да бърборят.

Два часа преди назначеното време за вечеря дамите се разотидоха по стаите си, за да се преоблекат и подготвят за дългата вечер. Сара се огледа из стаята и зърна една непозната руса жена, на която още не беше представена. Останалите бяха посрещнали новодошлата с бегли поздрави и никоя не бе склонна да я представи като своя приятелка. Сара се извърна на стола си, за да я разгледа отблизо.

Жената бе стройна и извънредно красива. Лицето й бе строго, с аристократично тънък нос с деликатно връхче. Променливи, пъстри очи, съдържащи синкави, сиви и зелени пламъчета, бяха поместени дълбоко под изскубнатите вежди. Разкошната й златиста коса бе отрязана на бретон върху челото и свита на кок високо на тила със спускащи се небрежно къдри. Ако имаше поне малко топлина в изражението й, тя щеше да бъде пленителна. Ала очите й бяха странно остри и безизразни, подобно късчета мрамор. Неотклоняваният й се поглед накара Сара да се почувства неловко.

— Коя сте вие? — запита тя с копринен глас.

— Мис Филдинг, мадам.

— Сара — повтори жената и впери замислен поглед в нея. — Сара.

Сара с неудобство постави чашата си с чай на масичката и се зае да изчетква невидими прашинки от полите си. Щом забеляза, че останалите напускаха стаята, тя се запита как би могла да ги последва, без поведението й да изглежда грубо и недодялано.

— Откъде сте? — продължаваше да я разпитва новодошлата с тих глас.

— От Грийнууд Корнърз, мадам. Малко селце, недалеч оттук.

— Колко сте сладка. Грийнууд Корнърз. Но разбира се. С изражение, толкова чисто, както на млекарка, вие със сигурност идвате от село. И този очарователен полъх на невинност… Карате ме да се чувствам ваша закрилница. Виждам, че не сте омъжена. Сара, заявявал ли е някой мъж претенциите си към вас?

Сара замълча, тъй като не знаеше как да се отърве от любопитството на жената.

— О, вие ще завладеете много сърца — увери я лейди Ашби. — Дори и най-недостъпните. Никой няма да устои пред вашата красива невинност. Уверена съм, че можете да накарате някой възрастен мъж да се почувства като младо момче. Боже мой, вие навярно бихте могли да принудите негодника да се отрече от дявола…

— Джойс — разнесе се спокойният глас на Лили Рейфорд. И двете извърнаха поглед към Лили, чието изражение бе необичайно надменно. С мълчалива благодарност за избавлението Сара стана от мястото си. — Сигурна съм, че приятелката ми оценява ласкателните ви забележки, ала тя е доста свенлива. Не бих желала да карате някой от гостите ми да се чувства неловко.

— В каква безупречна домакиня сте се превърнали, Лили — измърка Джойс, вперила в нея поглед с видима неприязън. — Човек не би могъл да заподозре, че някога сте водили толкова цветист живот. Прикривате го толкова добре. Ала не можете да скриете напълно плодовете от своето минало, нали?

— Какво искате да кажете? — запита Лили и очите й се присвиха.

— Имам предвид, че вашата обожаема щерка Никол постоянно ще ви напомня за връзката ви с Дерек Кревън — Джой се обърна към Сара и хитро добави: — Защо изглеждате толкова учудена, скъпа? Мислех, че всеки познава копелето на Дерек Крейвън — Никол.