Лайза Клейпас
Мечтая за теб (11)

Глава единадесета

Лицето на лейди Джойс Ашби бе изкривено от ярост, очите й пламтяха с ненавист.

Сара заговори първа, вслушана с изумление в невъзмутимия си глас.

— Трябва да си дошла през тайните входове.

— Знаех за тях още преди ти някога да си ги видяла — презрително се усмихна Джойс, втренчила поглед в огромното позлатено легло. — Безброй пъти съм била с него в това легло. Прекарвахме великолепни часове. Измисляхме неща, които никой не е правил. Не мърдай!

Тя здраво стискаше пистолета. Сара учестено си поемаше въздух.

— Какво искаш от мен?

— Да поогледам жената, която той си избра за съпруга — Джойс се усмихна саркастично. — Цялата в кадифе и скъпоценности… сякаш това може да измами другите, че си дама от висшето общество.

— Дама като теб?

Джой не обърна внимание на ироничното подхвърляне, като хипнотизирана се бе вторачила в огърлицата, която блестеше върху нежната, бледа кожа на Сара.

— Тези изумруди наподобяват цвета на очите му. Никой друг няма такива очи! — тя прониза Сара с разярен поглед. — Казах ти да не мърдаш!

Сара застина. Тъкмо се бе пресегнала към дългото, украсено с пискюли въженце, което трябваше да удари звънеца на прислугата.

— Сигурно си доволна от себе си — произнесе Джойс, — любуваш се на чудесната си рокля, с неговите пръстени по ръцете си. Въобразяваш си, че притежаваш всичко, за което най-много копнея. Убедена си, че той ти принадлежи. Но бракът ви не означава нищо. Дерек принадлежи на мен. Белязала съм го с дамгата си.

— Той не те желае — прошепна Сара, очите й бяха приковани върху отмъстителното лице на Джойс.

— Ти, малка селска глупачка! Наистина ли мислиш, че притежаваш нещо повече от него, за което ламтят стотици жени? Познавам всяка негова частица толкова добре, както и ти. Къдравите косъмчета по гърдите, уханието на кожата му… Усещах белезите му под пръстите си, движението на мускулите по гърба му. Зная какво е да проникне в теб… как се вмества… бавно и дълбоко… точно преди прекрасния завършек — очите на Джойс бяха полузатворени. — Богато надарен от природата любовник е това копеле, съпругът ти. Никой мъж на земята не познава толкова добре женското тяло. Голям, чувствен звяр, без задръжки и скрупули. Той е съвършеният ми партньор по легло — и прекрасно го знае.

Сара мълниеносно стрелна ръка към връвчицата на звънеца и обезумяло я задърпа, очаквайки да чуе изстрел всеки миг. Ала такъв не последва. Трепереща и пребледняла, Сара впи поглед в Джойс.

— Слугите ще довтасат всеки миг. Предполагам, че ще си тръгнеш, лейди Ашби.

Джойс я изгледа презрително.

— Какво смешно създание си ти — тя хладнокръвно се пресегна и бутна газената лампа от тоалетната масичка.

Сара нададе вик на ужас, щом глобусът се счупи и локвата течност пламна. Тутакси плъзнаха огнени кълба, пламъците жадно заблизаха килима, мебелите, завесите.

— О, Боже!

Лицето на Джойс бе обагрено в златисточервено от зловещата, отмъстително надигаща се светлина.

— Можеш да умреш от задушливия дим и огън — произнесе тя с вулгарен тон — или от куршум. Или… да се подчиниш на заповедта ми.

Дерек и Алекс се намираха на няколко преки от Сейнт Джеймз, когато разбраха, че се е случило нещо ужасно. Камбаните биеха настойчиво. Коли, коне и пешеходци задръстваха улиците. Към небето се извиваха тъмни огнени кълба.

— Пожар — кратко произнесе Алекс, загледан през прозорчето на каретата.

— Къде? — хладна тръпка прониза Дерек и той усети стомаха си свит на топка. Екипажът се придвижваше мъчително бавно, докато кочияшът правеше отчаяни опити да си проправи път през блъсканицата. Шестото му чувство винаги безпогрешно, го предупреждаваше за катастрофа. „Клубът“ — чу се да произнася той гласно.

— Не съм сигурен — гласът на Алекс бе тих, без да издава тревогата, която изпитваше. Но ръката му стискаше завесата на прозорчето с такова напрежение, че шевовете на тъканта се пропукаха.

С приглушени ругатни Дерек блъсна вратичката на каретата и изскочи навън. Превозните средства се движеха така бавно, че по-разумно бе да се върви пеш. Той си проправяше с рамене път през тълпата, която се бе насъбрала да наблюдава пожара.

— Крейвън! — дочу зад себе си гласа на Алекс, който го следваше от разстояние. Той не се спря. Настойчивият камбанен звън изпълваше слуха му, отекваше в оглушителен грохот. Не можеше да е неговият клуб. Не и след като бе вложил години от живота си в него, работейки, грабейки, страдайки заради него. Бе го построил с пот и кръв, с цялата си душа. Господи, да наблюдаваш как това се стопява, изчезва в дим и пепел…

Дерек зави зад ъгъла и издаде несвързан звук. Хазартният дворец се рушеше. Огнените пламъци се бяха разпрострели навсякъде, небето, въздухът, даже земята като че се тресяха. Дерек се олюля при вида на тази сцена, наблюдавайки как мечтите му се изпепеляват в адския огън.

Онемял, поемайки си тежко въздух и преглъщайки сълзите, той се опитваше да разбере какво се е случило. Постепенно разпозна близки лица в ужасената тълпа. Мосю Лабарж седеше на тротоара, прегърнал в скута си медна тенджера, която в паниката навярно бе изнесъл от кухнята. Джил стоеше при проститутките — някои крещяха, други плачеха.

Уърти бе наблизо, пламъците се отразяваха в очилата му. Пот се стичаше по челото му. Той се извърна и съзря Дерек. Лицето му конвулсивно потрепваше. Олюля се, гласът му бе неузнаваем, когато промълви:

— Мистър Крейвън… избухна тъй бързо. Нищо не можеше да се направи. Всичко отиде по дяволите…

— Как стана това? — дрезгаво рече Дерек.

Уърти свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа. Нужно му бе дълго време, преди да отговори:

— Започна от най-горния етаж. От частните апартаменти.

Двама полицаи се втурнаха покрай него, долетяха откъслечни думи:

— Събаря се съседната сграда… открива се място за огъня…

— Сара — дочу Дерек гласа си сякаш издалеч.

Уърти сведе глава и потрепери.

Дерек се приближи и го сграбчи за нагръдника.

— Къде е тя? Къде е съпругата ми?

— Попитах служителите — Уърти дишаше конвулсивно, мъчително му бе да говори. — Някои твърдят, че била в клуба.

— Къде е сега?

— Сър… — Уърти поклати глава.

Дерек го пусна и отстъпи няколко крачки назад със замаян поглед.

— Трябва да я намеря!

— Всичко стана толкова внезапно — проплака Уърти, опитвайки се да овладее сълзите си. — Тя беше в апартамента, когато пожарът се развихри. Не е могла да се измъкне навън…

В главата на Дерек цареше пълен хаос. Той замаян се полюшна в полукръг. Усети странен бодеж по тялото си, кожата му настръхна.

— Не, аз… Не! Тя е някъде тук… Трябва да я намеря.

— Мистър Крейвън? — Уърти го последва, щом Дерек проправи пътя си през улицата. — Не трябва да ходите там. Мистър Крейвън, почакайте!

Дерек го отблъсна нетърпеливо пое напред с едри крачки.

Обзет от внезапна паника, фактотумът се хвърли подир него, за да го спре.

— Помогнете ми да го спрем! — крещеше той. — Крейвън ще влезе право в огъня!

Дерек изръмжа и го избута настрана, ала други ръце връхлетяха върху него и го повалиха на земята. Той изруга и опита наново да се изправи, но се намери заобиколен от тълпа мъже, твърдо решение да го обуздаят. Разярен, той започна да се бие като див звяр в усилието да се освободи, като издаваше ужасен рев. Дочу отдалеч гласа на Алекс:

— Дерек… За Бога…

— Сара! Сара!

В този миг някой му нанесе силен удар по главата. Дерек изскимтя от болка като животно.

— Моята… жена — простена той. Мозъкът му сякаш изгаряше, мислите му се разпиляха като къщичка от карти. Дерек изхлипа и потъна в мрачна бездна.

 

 

Джойс бе повела Сара към подземната винарна, опряла пистолета до главата й. Напуснаха клуба през една от тайните врати. Тя даваше възможност на клиентите лесно да избегнат полицейските хайки в клуба. Като излезе от избата и вдъхна свежия въздух вън, Сара изненадана зърна една карета, която ги очакваше.

— Влизай — просъска Джойс и я смушка с дулото на пистолета. — И не се опитвай да говориш на кочияша. Добре му е платено да си затваря устата и да върши онова, което аз му заповядам.

Вътре те седнаха една срещу друга. Джойс държеше пистолета насочен към Сара и вкусваше от удоволствието да властва върху живота и смъртта на своята пленничка. Екипажът потегли.

Сара притисна треперещите си ръце в скута си.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В имението Ашби в провинцията. Старинен средновековен замък.

Тъй като планът й се развиваше точно според намеренията й, Джойс се държеше фамилиарно, бе станала даже разговорлива.

— Много от него се е разрушило с годините, освен централната част и кулата. Никой не го посещава.

— Далеч ли се намира?

— Имаме път около час и половина, може би дори два — Джойс се изсмя подигравателно. — Искаш ли да знаеш защо те водя там? Няма да ти кажа. Пазя го за изненада.

Сара се питаше дали огънят е обхванал целия клуб или по някакво чудо служителите са успели да го спрат. Дерек скоро щеше да се върне от пътуването си с Алекс. Изпита остра болка при мисълта за онова, което можеше да го посрещне. Щеше да разбере веднага, че я няма… Би могъл да се нарани в опитите си да я открие сред развалините… Връхлетя я внезапен ужас като се попита дали няма да го сполети беда, ако си помисли, че е мъртва. Тя възбудено докосна тежката огърлица на шията си, опипвайки гладките изумрудени камъни.

— Дай ми я — Джойс рязко протегна ръка, втренчила неприязнен поглед в Сара.

— Огърлицата?

— Да, свали я — Джойс наблюдаваше как Сара разкопчава блестящата скъпоценност от шията си.

— Селянка с кралска огърлица — изкиска се тя. — Не притежаваш нужната грация, за да я носиш. Дай ми я — тя сключи алчните си пръсти около огърлицата и я свали от шията на Сара. Настани се на седалката до нея и се заигра любовно със смарагдите й диамантите.

— Той ми правеше подаръци… гривна, огърлица, гребенчета обсипани със скъпоценни камъни за косите ми… но нищо по-прекрасно от това — тя подигравателно се усмихна на Сара. — В деня, когато ми подари гребените, ми каза, че си представя как прави любов с мен със скъпоценните камъни, втъкани в косите ми, без нищо друго по тялото ми. Той предпочита русите коси пред тъмните, това известно ли ти е?

Сара пребледня, ала не позволяваше на другата жена да забележи, че думите силно я бяха ужилили. Джойс поднови гаврата си и се впусна в друга тирада, като възхваляваше любовните способности на Дерек, докато гневът и ревността не предизвикаха силен спазъм в стомаха на Сара.

 

 

Нежен женски глас долетя до слуха на Дерек, изваждайки го от мрачния му унес. Нещо не беше наред… Мраз цареше около него и сковаваше тялото му, зловеща сянка проникваше през всяка негова пора. Той замаяно се размърда.

— Сара…

— Алекс и аз сме тук при теб, скъпи — прозвуча някак ниско и странно гласът на Лили.

Дерек се пробуди и простена от туптящата болка в главата.

— Господи! — той примига и тромаво приседна, оглеждайки се наоколо. Намираше се в каретата на Рейфорд, спряла пред Суонс Корт. До него седеше Алекс, поставил ръка върху раменете му. Гърдите го боляха. Чувстваше се като пребит.

— Какво се е случило? — изломоти той и потърка очи. Лили стоеше до вратата на каретата, мокрото й от сълзи лице бе осветено от уличните лампи. Очите й бяха подути.

— Влез в къщи, Дерек. Внимателно, нека Алекс ти помогне.

Дерек се подчини, без да мисли, нозете му се огъваха и той залитна, измъквайки се от каретата.

— Къде е тя? — той бе вбесен от начина, по който се споглеждаха. — Проклети да сте и двамата, отговорете ми?

Очите на Алекс изразяваха състрадание. Той тихо отвърна:

— Никъде не я намериха, Дерек. Застигната е била от пожара. Не е възможно да е оцеляла.

Дерек издаде животински рев и се олюля назад. Кошмарът отново го връхлетя. Той целият се затресе.

— Дерек — тихо го повика Лили, очите й го обливаха с топлина. — Ти не си сам. Ще ти помагаме да преодолееш всичко. Ела вътре. Влез да пийнем нещо.

Той я гледаше безизразно.

— Дерек — продължи да го увещава тя, ала той бързо закрачи, докато мракът не го погълна изцяло.

Слисана, Лили го извика и се обърна към Алекс:

— Трябва да го настигнеш — настойчиво произнесе тя. — Алекс, върни го обратно!

Той я обгърна с ръце.

— И тогава какво? Той е зашеметен от удара по главата, не мога да го насиля да остане тук — повдигна брадичката й и се втренчи в очите й.

— Ще се върне — нежно я увери той. — Няма къде другаде да отиде.

 

 

Изтощена от безумните си мисли, Сара бе изненадана, когато каретата намали хода си и се закова на място. На моменти й се струваше, че колелата никога няма да спрат да се въртят и с всяка изминала минута да я отнасят все по-далеч от Лондон. През останалата част от пътуването Джойс бе потънала в мълчание, след като непохватно се бе мъчила да окачи изумрудите на шията си, без да свали от прицел пистолета си.

Сара внимателно я бе наблюдавала. Джойс Ашби бе обезумяла, или поне бе умствено неуравновесена. Приличаше на жестоко, себично дете в тялото на възрастен. Тя не ценеше живота, освен собствения си, не изпитваше угризения на съвестта за действията си. В ума й не се вместваха последствията от онова, което вършеше.

Защо не бе възпряна, защо й бе позволено необезпокоявана да й причини подобно зло? Със сигурност лорд Ашби би трябвало да е известен за начина й на живот. Сара се питаше що за човек бе той и защо не бе поел здраво Джойс в ръце.

Кочияшът отвори вратичката на каретата и надникна вътре. Имаше слабо плъхообразно лице с бакенбарди. Безцветните му очи нервно се стрелкаха от пистолета към лицето на Джойс.

— Милейди? — попита той.

— Излизаме — отвърна Джойс. — Стой тук, докато се върна.

Сара проговори бързо, вперила поглед в кочияша.

— Не можеш да допуснеш това. Не ставай глупак. Законът ще ти потърси сметка за всичко, което се случи с мен, а ако не той — съпругът ми!

Мъжът се сепна, ала се отдръпна, без да я поглежда.

— Хайде, излизай — Джойс я смушка с дулото на пистолета.

Сара скочи на земята, нозете й се бяха схванали от дългото пътуване. Тя прониза с поглед кочияша, който се бе качил отпред на капрата. Тъй като той явно не притежаваше съвест, на която да се позове, тя извика заплашително:

— Съпругът ми е Дерек Крейвън и щом открие какво се е случило с мен, няма да те остави, без да си платиш за всичко!

— Дерек няма да направи нищо за теб — саркастично произнесе Джойс и побутна Сара с пистолета. — Хайде, тръгвай.

Пътят бе осветен от фенера на каретата, който Джойс носеше. Те стигнаха до старинния замък, разбита купчина камъни. Прозорците и вратите бяха изпочупени и придаваха на крепостта вид на беззъба животинска паст. Сара бавно влезе в централното фоайе. Мишки и всякаква друга сган щъкаха във всички посоки, паникьосани от чуждото присъствие.

Раздразнена от нерешителната стъпка на Сара, Джойс размаха пистолета заплашително и я блъсна към разнебитеното стълбище, водещо нагоре към кулата.

— Качвай се! — заповяда й рязко.

Сара бавно пристъпи. Устата й бе пресъхнала от ужас. Обля я ледена пот, страхът проникваше през всичките й пори.

— Защо? — глухо запита тя.

— На горния етаж има стая с решетка на вратата. Възнамерявам да те държа там. Ти ще си моето домашно животинче. От време на време ще идвам да те виждам и да ти разказвам всичко за любимия ти съпруг. Колко ли дълго ще те оплаква? Колко ли време му е нужно, преди да се върне в леглото ми? — Джойс замълча, след което добави съзаклятнически — може и да ти кажа защо ме харесва, а ти на мен — какво толкова намира мъжът ти в теб, че не може да ти устои.

— Отвращаваш ме! — в гневен изблик извика Сара.

— Казваш го сега, но след няколко дни, когато се върна за вода и храна, ще правиш всичко, което поискам от теб.

Нервите на Сара се съпротивляваха, изискваха решително действие. Трябваше да направи нещо сега, преди да стигнат до стаята. Изкачи се още няколко стъпки нагоре и тогава се престори, че се препъва в стълбата. Извърна се бързо и сграбчи Джойс за ръката. Тя просъска яростно, опитвайки се да задържи пистолета. Изпусна фенера и се пресегна към лицето на Сара, издрасквайки го с хищните си нокти. Сара изпищя и се опита да избие пистолета от ръката й. Двете се вкопчиха една в друга и се претърколиха надолу по стъпалата. Болезнен удар по главата зашемети Сара, но тя не пускаше ръката на Джойс.

Изведнъж се разнесе оглушителен гръм. Първата мисъл на Сара бе, че е застреляна. Усетила безсилен удар срещу гърдите си, който постепенно определи като отскачането назад на пистолета. Бавно се помръдна и седна, като придържаше с ръка туптящата си от болка глава. Джойс лежеше на няколко крачки настрани и стенеше. Около рамото й се бе образувало петно от тъмночервена кръв.

— Помогни ми — изхриптя тя.

— Да ти помогна? — удивено повтори Сара и се олюля на крака. По някакъв начин тя съумя да събере разпилените си мисли. Фенерът се претърколи по стъпалата, ала остана непокътнат, тъничкият пламък все още пращеше и осветяваше сцената. Сара го взе и се приближи до Джойс, която държеше кървящото си рамо. „Би трябвало да те оставя тук“, помисли си тя. Не съзнаваше, че бе произнесла думите на глас, докато не дочу хленчещия глас на Джойс.

— Не можеш да ме оставиш да умра…

— Няма да умреш — отвратена и ужасена, Сара отпра парче плат от долната си фуста и го притисна плътно до раната, за да спре кръвоизлива. Джойс изврещя като разярена котка, присвитите й очи горяха с демоничен пламък.

— По-тихо, кучко! — просъска тя. — И нито звук повече!

Изведнъж цялото й тяло се изпълни с бушуваща енергия. Чувстваше се достатъчно силна да преодолява каменната стена със слабите си ръце. Излезе при разрушения вход на замъка и зърна кочияша, който все още чакаше, извил любопитно врат.

— Ей, ти! — викна Сара. — Ела тук веднага, инак няма да получиш и шилинг от обещаното! — извърна се към Джойс, сините й очи гневно блестяха. — А ти… върни ми огърлицата.

 

 

Както бе предсказал Алекс, Дерек скоро се завърна в Суонс Корт, раздърпан и мръсен, вонящ на овъглено дърво. Лицето му бе нямо и безизразно, с разранени стари белези. Лили бе очаквала завръщането му, изпивайки безмерно количество чай. Хенри, братовчед й, бе излязъл да поскита с приятелите си в Лондон, на лов за приключения, както правеха младите хора. Алекс остана вкъщи, нервно обикаляйки от стая в стая.

Когато икономът въведе Дерек, Лили се втурна и го хвана за ръцете.

— Дерек, къде беше? Добре ли си? Искаш ли нещо да хапнеш? Или поне едно питие?

— Бренди — отсече Дерек и седна на дивана.

Лили изпрати прислужниците за гореща вода, кърпи и бренди. След малко заповедта й беше изпълнена. Дерек бе обезпокояващо пасивен, докато Лили почистваше зацапаните му рани с навлажнена кърпа. Държеше чашата бренди в ръка, втренчил безизразен поглед в стената.

— Уморен ли си? — попита го тя. — Искаш ли да си полегнеш?

Дерек потърка брадичката си, зелените му очи бяха празни. Изглежда, че изобщо не я чуваше.

Лили внимателно погали кичур от косата му.

— Ще бъда наблизо. Повикай ме, ако желаеш нещо.

— Надявам се, че ще се оправи — прошепна тя на Алекс. — Никога не съм го виждала такъв. Той загуби всичко… клуба… и Сара…

Алекс прочете загриженост в очите й, притегли я плътно до себе си и я замилва. Откакто се бяха оженили, те споделяха приятелство, страст и радост. Случилото се сега брутално им напомняше никога да не гледат на щастието си като веднъж завинаги дадено. Алекс внимателно подхвана жена си.

— Ще го преживее — отвърна той на безмълвния й въпрос. — Както е преживял всичко останало в живота си. Ала никога вече няма да е същият.

Лили се сгуши в ръцете му и се вгледа нещастно във вцепененото тяло на Дерек.

Някой поривисто хлопаше с никеловото чукче на външната врата. Острият, стържещ звук отекна в коридора. Лили и Алекс се спогледаха въпросително и изчакаха иконома да посрещне неканения гостенин. Дочуха дрезгав глас, който спореше на кокни с култивирания, любезен тон на Бъртън.

— Ако Крейвън е тук, трябва, по дяволите, да го видя. Каквото и да стане!

Гласът на мъжа бе непознат на Алекс, но не и на Лили.

— Иво Дженър! — възкликна тя. — Защо, за Бога, е дошъл тук? Освен ако… — тъмните й очи се разшириха. — Алекс, това е човекът, който предизвика пожар в клуба на Крейвън миналата година. Той е само един шут и мошеник… Ала навярно е извършил друга щуротия тази вечер, която надминава всичко… — тя млъкна, понеже усети внезапен полъх край себе си. Дерек беше станал и крачеше към вратата, промъквайки се покрай тях като зловеща пантера.

Алекс го последва мълниеносно, ала Дерек бе сключил пръсти около гърлото на Дженър и го повали на мраморния под. Бълвайки проклятия, Дженър използва тежките си юмруци и налагаше Дерек от двете му страни. Бе нужна общата сила на Алекс, иконома и Лили да отдръпнат Дерек настрана. Коридорът ехтеше от крясъци. Само Дерек бе спокоен, зает с хладнокръвното убийство на съперника си.

— Спрете! — пронизително изпищя Лили.

С мощната си ръка Алекс обхвана шията на Дерек.

— По дяволите, Крейвън…

— Не съм го сторил аз — шумно запротестира Дженър. — Затова дойдох тук, за да ви кажа, че това не е мое дело!

Притиснат от тежката хватка на Алекс, Дерек накрая бе принуден да спре.

— Ще те убия — просъска Дерек и загледа кръвнишки Дженър.

— Ти, твърдоглаво, умопобъркано копеле! — извика Дженър и стана, олюлявайки се. Придърпа краищата на палтото си, за да ги приглади.

— Не обиждай Дерек с неприлични имена! — разгорещено се намеси Лили. — Всички знаем, че ти си отговорен за пожара!

— Не съм го сторил аз — разгорещено направи опит да се защити Дженър.

— Ти бе причината за пожара в клуба миналата година — обвини го Лили.

— Да, признавам го, но нямам нищо общо с този случай. Дойдох тук, за да направя услуга на Крейвън, проклет да е!

— Каква услуга? — Дерек дрезгаво извиси глас. Алекс трябваше наново да го обуздае.

Като овладя разюзданите си нерви, Дерек приглади рошавата си коса и се изкашля.

— Моят нотариус дойде снощи в клуба ми и ми каза: „Излязох от хазартния дворец малко след като пожарът избухна, и зърнах две жени да бягат навън. Странно — рече той — тъй като не бяха от проститутките на клуба, а дами, облечени във фини рокли. Едната беше блондинка, а другата — тъмнокоса, с наниз от смарагди на шията. Те наеха един екипаж от клуба… и тогава в него избухна пожар, като огъня в пъкъла.“ — Дженър сви рамене и добави овчедушно — та си рекох… че може би черната е мисис Крейвън.

— А аз може би ще намеря гигантско бобено стъбло в градината си утре сутринта — отвърна саркастично Лили. — Ти си звяр, Дженър, и идваш тук да тормозиш Дерек с опашатите си лъжи!

— Казвам ви истината — негодуващо произнесе Дженър. — Дявол да го вземе, искам да я открия! Из целия Лондон се говори, че аз съм подпалил пожара, дето е убил проклетата Матилда! Т’ва говори лошо за репутацията ми, и за мен самия, пък и… харесвах малката куртизанка — той хвърли негодуващ поглед към Дерек. — Тя заслужава нещо по-добро от т’ва коравосърдечно говедо, мамка му.

— Каза ни вече, каквото имаше да ни съобщиш — промърмори Алекс. — Сега си върви. Уморих се да го държа — той не пускаше Дерек от здравата си хватка, докато Дженър не си тръгна в безопасност, като затръшна външната врата след себе си.

Лили мълчаливо въздъхна:

— Този проклет идиот Дженър! Всяка негова дума е чиста безсмислица.

Дерек втренчи поглед към затворената врата. Едрото му, костеливо тяло бе неподвижно. Рейфордови го изчакваха да изрази гласно мислите си. Напрегнатият му глас едва доловимо се дочу.

— Сара има смарагдена огърлица. Възнамеряваше да си я сложи тази вечер.

Алекс внимателно наблюдаваше Дерек.

— Крейвън… имало ли е някаква причина Сара да напусне клуба през нощта?

— С руса жена? — скептично се обади Лили. — Не си спомням някоя от приятелките на Сара да е руса, освен сестра ми Пенелопе, а тя определено не би могла… — тя млъкна при тихото възклицание на Дерек.

— Какво има?

— Джойс — промърмори той. — Трябва да е била Джойс.

— Лейди Ашби? — Лили прехапа устни и тихо попита: — Дерек, сигурен ли си, че не се опитваш да се самоубедиш в нещо, в което отчаяно искаш да повярваш?

Дерек мълчеше, вглъбен в мислите си. Алекс смръщено прехвърляше различни предположения в главата си.

— Може да се наложи да направиш посещение на дома Ашби — допусна той. — Във всеки случай, това не би ни навредило. Но Крейвън, не възлагай никакви надежди на възможността да открием нещо… — изненадан, той се обърна, тъй като Дерек вече стремглаво се бе упътил към вратата. Алекс въпросително повдигна рижавите си вежди и погледна Лили.

— Аз ще остана тук — промълви тя и го побутна да върви след Дерек. — Бъди с него и го пази.

 

 

След като помогнаха на Джойс да се качи в колата, Сара и кочияшът поеха обратно по дългия път към Лондон. Джойс болезнено се сгърчи и се сви на кълбо, пъшкайки и стенейки, когато колелата на каретата попаднеха в ров или издатина. Безкрайните й оплаквания преляха чашата на търпението на Сара.

— О, за Бога, най-сетне престани — възкликна тя раздразнена.

— Аз ще умра — простена Джойс.

— За съжаление, дотам няма да се стигне. Куршумът е преминал гладко през рамото ти, кървенето е спряло и каквито и болки да изпитваш, те не са достатъчно отмъщение за всичко, което си направила — Сара продължи с нарастващо раздразнение. — Първият път, когато срещнах Дерек, бе в нощта, когато ти организира нападение над него. Оттогава не преставаш да ни преследваш и тормозиш.

— Изглежда много се радваш на страданията ми — изхленчи Джойс.

— Трудно ми е да изпитвам съчувствие към жената, която току-що се опита да ме убие! И като си помисля за жестокия, отмъстителен начин, по който съсипа клуба на Дерек…

— Той винаги ще ме мрази за клуба — прошепна със задоволство Джойс. — И поне тази частица от него завинаги ще ми принадлежи.

— Не — категорично отсече Сара. — Аз ще изпълня живота му с толкова щастие, че той няма да бъде в състояние да мрази, когото и да било. Не би ти отделил и мисъл дори. Ще представляваш едно нищо за него.

— Лъжеш се — изсъска Джойс.

Те потънаха в мълчание през останалата част от пътуването. Накрая каретата спря пред дома на Ашби, прекрасна къща с гипсова фасада, оцветена във великолепните нюанси на кехлибареното. Сара нареди на кочияша да й помогне да пренесат Джойс в сградата. Изкачиха се по малко стълбище. Стенейки от болка, Джойс тежко се облегна върху Сара, впивайки стръвно нокти в рамото и ръката й. Сара мрачно преодоля импулса си да я захвърли надолу по стъпалата. Когато стигнаха до предната врата, ги посрещна изуменият иконом. Сара му заговори кратко и заповеднически:

— Платете на кочияша каквото му е обещано и ни въведете при лорд Ашби. Бързо.

Слисаният иконом втренчи поглед в изцапаната с кръв рокля на Джойс.

— Вървете — подкани го Сара и той изпълни нарежданията й. След като му бе платено, кочияшът се втурна към каретата и бясно подкара конете.

— Какво възнамеряваш да кажеш на лорд Ашби? — изломоти Джойс.

Сара я прозина с хладните си сини очи.

— Истината, милейди.

Джойс издаде слаб вик.

— Той няма да ме накаже. Винаги ме е оставял да правя каквото си искам.

— Не и този път. Уверявам те, че ще отговаряш за това, което стори този път.

— Само се опитай! — заплаши я Джойс.

Икономът ги въведе в близката дневна, великолепно декорирана в червено и черно. Тъй като Сара вече не оказваше подкрепа на Джойс, тя се притисна към ръката на иконома, замаяна и пребледняла.

— Извикай лекар — заповяда Джойс с изтънял гласец, като придържаше рамото си с ръка и приседна в креслото. — Нуждая се от незабавна помощ.

Икономът излезе. От ъгъла на стаята се разнесе тежко буботещ глас:

— Очаквах ви, лейди Ашби. Изглежда, че тая нощ сте извършили някоя пакост.

Джойс хвърли поглед към съпруга си и не отговори. Сара предпазливо се приближи до него. Той се бе настанил в едно кресло до камината с удобно протегнати нозе. Набит, як мъж с тлъста шия, увиснала челюст и влажни изпъкнали очи, той наподобяваше надменна жаба. Сара се почувства като нещастна мушица, попаднала в територията му. Въпреки финото му облекло и аристократичната титла, той излъчваше нещо алчно и нечистоплътно.

— Обяснете ми какво става — произнесе той, втренчил поглед в Сара и нетърпеливо размаха широката си ръка.

Сара пресрещна очите му и се постара тонът й да звучи по-твърдо и категорично:

— Не бих окачествила действията на лейди Ашби като „пакост“, милорд. Тази нощ съпругата ви подпали пожар в клуба на моя съпруг, заплаши живота ми, отвлече ме и се опита да ме заключи във вашия запустял замък, за да ме държи там като „домашно зверче“. Склонна съм да я обвиня в опит за убийство.

Джойс нетърпеливо се намеси:

— Тя лъже, милорд! Тази… тази селяндурка ме нападна без никаква причина…

— Спокойно! — прогърмя гласът на Ашби. Погледът му се обърна към Сара. — Не възнамерявате да се обърнете към властите, нали, мисис Крейвън, в противен случая не бихте довели лейди Ашби при мен. По-добре би било да не излагаме пред властите детайлите на тази презряна ситуация. Още повече, че и съпругът ви има провинения пред жена ми.

— Не приемам…

— О? Тогава какво правите тук сега, не се ли опитвате да го защитите от последствията на бившите му прегрешения? Едва ли бихте оспорили, мисис Крейвън, че съпругът ви никога не би приел лейди Ашби в леглото си от уважение към мен. Макар че… съм съгласен, че лейди Ашби е изключително голямо изкушение.

Сара се вгледа в разярената, изцапана с кръв жена с отвращение.

— Каквито и да са били вкусовете на съпруга ми в миналото, сега той не проявява интерес към никого, освен към мен.

Тънка усмивка прекоси лицето на лорд Ашби. Тежката му челюст се изкриви.

— Не се съмнявам ни най-малко, мисис Крейвън. И ще се считам за ваш длъжник — единствено ваш, а не на съпруга ви, ако ми разрешите да се отнеса към жена ми, както намеря за добре.

Двете жени заговориха едновременно.

— Милорд? — изхриптя Джойс.

— Какво възнамерявате да сторите с нея? — попита го Сара.

— Ще я отведа в едно усамотено местенце в Шотландия — отвърна лорд Ашби — далеч от обществото. По-скоро бих бил склонен да я изолирам в относителен комфорт, отколкото да я настаня в приют за душевно болни, където биха я подложили на мъчително лечение — пък и какъв позор ще бъде това за семейството.

— Неее! — издаде Джойс нечовешки вой. — Никъде няма да ме пращате! Не искам да бъда затворена в клетка като животно!

Сара насочи вниманието си към лорд Ашби.

— Чудя се само защо не сте го направили по-рано, милорд.

— Съпругата ми винаги е била източник на забавление за мен, мисис Крейвън. Досега не е причинила зло никому.

— Лицето на мъжа ми — намеси са разгорещено Сара, като си мислеше за разреза.

— Заслужено наказание — заяви лорд Ашби. — В миналото Крейвън сложи рога на доста властни и високо издигнати мъже. За негов късмет никой от тях не се реши на саморазправа.

Той имаше право, колкото и да не й се щеше да го признае.

— Вашият „източник на забавление“ едва не ми коства живота — измърмори Сара под нос.

Ашби нетърпеливо смръщи вежди.

— Мисис Крейвън, не виждам причина да повтаряме нещата отново. Давам ви честната си дума, че проблемът ще бъде разрешен по начина, по който ви го описах. Кракът на лейди Ашби няма да стъпи повече в Англия. Това би трябвало да е достатъчно, за да ви задоволи.

— Да, милорд. Разбира се, че разчитам на думата ви — Сара почтително сведе очи. — А сега ме извинете, трябва да намеря съпруга си.

— Крейвън беше тук заедно с лорд Рейфорд — й съобщи лорд Ашби.

Сара бе зашеметена от новината.

— Тук? Но как…

— Те подозираха, че Джойс има нещо общо с изчезването ви. Отвърнах им, че нямам представа къде може да е. Отидоха си десетина минути, преди вие да се появите.

— И къде отидоха?

— Не ги попитах. Не ме засягаше.

Сара се успокои, че Дерек не бе наранен. Ала трябваше да е силно разстроен, даже обезумял от ужас, без да знае къде се намира тя. Тя прехапа устни от тревога.

— Е, поне подозират, че съществува възможност да съм добре.

— Не бяха много обнадеждени — сухо произнесе Ашби. — Трябва да ви кажа, че съпругът ви изглеждаше доста безразличен по отношение на цялата ситуация.

Сърцето на Сара тревожно заби. Знаеше добре, че не можеше да е безучастен, навярно бе надмогнат от чувства, които не можеше да овладее. Той спотайваше всичко дълбоко в себе си, отричайки тъгата и страховете си пред всекиго, даже пред самия себе си. Навярно трябваше да започне издирванията си първо от клуба. Сигурно призори двамата мъже щяха да поискат да изследват клуба на дневна светлина и да се поразровят из руините…

— Милорд — извика тя възбудено. — Ще помоля някоя от каретите ви да ме отведе до Сейнт Джеймз стрийт.

Ашби кимна.

— Незабавно.

Сара напусна стаята, докато бесните крясъци на Джойс се разнасяха след нея:

— Няма да остана под ключ завинаги… ще се върна отново. Никога не ще бъдеш в безопасност!

 

 

Сара изгуби дъх пред гледката на клуба. По-точно, пред мястото, където той се намираше. Крадците и просяците се ровеха в останките, за да открият някоя неповредена вещ. Сара бавно слезе от каретата на Ашби с широко отворени очи и втренчен поглед.

— О, Господи! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.

Всички мечти на Дерек, монументът на неговите амбиции, се бяха срутили на земята. Нищо не бе останало, освен мраморните колони и стълбищата, стърчащи подобно скелет на гордо някога животно. Отломки от каменната фасада стърчаха като исполински скали. Трудно бе да оцени степента на загубата. Години наред клубът бе центърът на живота на Дерек. Сара не можеше да си представи как той ще понесе загубата.

Бледорозовата дневна светлина на утрото проникна полека навсякъде. Сара проправи пътя си сред овъглените руини със змиевидна стъпка, мислите й летяха в безпорядък. Дневникът й е изгорял, съобрази тя тъжно. Почти го бе завършила. Дали Уърти бе добре? Имаше ли пострадали от пожара? По земята се търкаляха нажежени въглени, тук-там припламваха малки огнени езичета. Все още се издигаха кълба дим. Сара съзря купчина натрошени и разтопени кристални парчета — всичко, което бе останало от огромния полилей в залата. След като се добра до онова, което бе останало от огромното централно стълбище, сега изложено под открито небе, Сара се спря и изтри лицето си с ръкава. Издаде болезнен стон:

— О, Дерек… Как да ти разкажа за всичко, което…

Лек полъх от вятър разнесе пепел наоколо и тя се закашля. Внезапно я обзе странно чувство, усети леко стягане, като че ли я докосваха невидими ръце. Тя потърка длани и плъзна поглед наоколо със странната мисъл, че Дерек е някъде наблизо.

И наистина го зърна. Той вървеше към нея с пребледняло лице, по-бяло и от разтрошените колони по земята край него. Устните му мълвяха името й беззвучно. Лекият повей на вятъра го обгръщаше и разнасяше струйките дим, стелещи се наоколо. Сара бе потресена от измъчения му вид, страданието така бе изменило любимите черти, че той изглеждаше неузнаваем. Смъдящите му очи бяха болезнено зачервени, сякаш бе връхлетян от несдържана ярост… ала тя се взря в дълбочината на светлозеленото и със свито сърце проумя, че това не беше гняв… а дълбоко душевно терзание. Той не помръдваше от място, не мигаше дори, сякаш се страхуваше, че тя е видение, което може да изчезне.

— Дерек? — несигурно промълви Сара.

Гърлото му бясно гъргореше, не можеше да издаде ни звук.

— Не ме напускай — прошепна накрая той.

Сара се втурна към него, като се препъваше в полите си от припряност.

— Аз съм добре, скъпи. О, моля те, не ме гледай така! — щом стигна до него, тя го обгърна с ръце и го притисна с всички сили. — Всичко е наред.

Бурна тръпка премина през тялото му. Изведнъж той я прегърна така силно, че тя простена под натиска на силните му ръце. Дланите му нетърпеливо обходиха снагата й, дъхът му я изгаряше.

— Каза ми, че никогаж няма да ме напуснеш — държеше я здраво, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да се откъсне от него.

— Тук съм — успокояваше го тя. — Тук съм, повярвай.

— О, Господи… Сара… Не можех да те намеря…

Тя погали хладните му, влажни страни. Той губеше равновесие и залиташе с цялата си тежест към нея.

— Пил ли си? — промърмори Сара и се отдръпна назад, за да го огледа. Той поклати глава и втренчено я изгледа, сякаш бе привидение.

— Да потърсим място, където да седнем.

Ръцете му я пристягаха все по-силно, докато пристъпваха към мраморното стълбище.

— Хайде, Дерек — подтикваше го тя.

Той вървеше като сомнамбул. Настаниха се на едно стъпало и той се сгуши плътно до нея.

— Обичам те — промълви той, избърсвайки нетърпеливо сълзите, които се стичаха по лицето му. — Не можех да ти го кажа преди. Не можех… — той стисна треперещата си челюст, като се опитваше да овладее горещия порой сълзи, ала се развълнува още по-силно. Отказа се от всяко съпротивление и зарови лице в косите й. — По дяволите! — изплака той.

Сара никога не го бе виждала така съкрушен, никога не си бе представяла, че това е възможно. Милваше косите му и му шепнеше успокоителни думи.

— Обичам те — с дрезгав глас повтори той, като се сгуши още по-плътно до нея. — Бих дал живота си, за да прекарам ден в повече заедно с теб и да ти го казвам непрестанно.

Като се взираше в руините наоколо, Алекс съзря вълнуващата гледка с огромно облекчение.

— Благодаря ти, Боже! — промърмори той и се запъти към каретата си. Нямаше търпение да съобщи на Лили добрата новина. В този миг проумя, че никога не би допуснал съпругата му да се отдалечи от него. Потърка уморените си очи и каза на кочияша:

— Да, Дерек Крейвън намери втория си шанс. Колкото до мен… сега отивам в къщи при жена си. Давай по-живо!

— Точно тъй, милорд — бодро се отзова кочияшът, а Алекс се усмихна.

— Да тръгваме.

Сара шепнеше успокоителни слова и целуваше мъжа си по разрошената коса и по врата. Той я държа в прегръдките си още дълго време, докато треперенето на крайниците му най-сетне се поуспокои.

— Добре ли е Уърти? — попита Сара. — Има ли ранени?

— Всички са живи и здрави.

— Дерек, скъпи, ще построим нов клуб. Отново ще издигнем красив дворец, обещавам ти.

— Не — отсече той с такава решителност, че тя замълча за няколко минути, като продължаваше да го гали по косите. Той вдигна глава и я погледна със зачервените си очи. — Никога вече няма да бъде същото. По-добре е да си спомням клуба такъв, какъвто беше, отколкото да строя имитации. Сега… бих искал нещо по-различно.

— И какво е то? — попита тя и смръщи вежди в нежна загриженост.

— Още не зная — Дерек кратко се изсмя и отново я притисна до себе си. — Не задавай въпроси на мъжа… когато съзреш дамгата на живота, отпечатана върху лицето му.

Без да го е грижа, че някой ще ги види, той обви с длани лицето й и я целуна. Устата му бе нажежена от отчаяна, изпепеляваща страст. Сара потрепери и тихо му заговори, като се опитваше да го обуздае. Не осъзна точния момент, когато той дойде на себе си, ала изведнъж отново кожата му запламтя и устните му нежно и ненаситно зашариха по нейните.

След известно време Дерек престана да я целува, като дишаше хрипливо и дълбоко. Прокара пръсти по влажното й лице, по крехката вдлъбнатинка между ухото и брадичката й.

— Когато ми съобщиха, че си мъртва… — той спря, за да обуздае треперенето и мъчително продължи — си помислих, че съм наказан заради миналото си. Съзнавах, че не си отредена за мен, ала не можех да се сдържа. Ти си онова, което съм желал най-силно в живота си. И през цялото време се страхувах да не те отнемат от мен.

Сара не помръдваше и не издаваше нито звук, така бе поразена от думите му. Те бяха така необичайни за него. Да признае, че се страхувал… Никога не си бе представяла, че някоя сила на земята може да изтръгне от него подобно признание.

— И поради това се опитвах да се защитя — продължи той с дрезгав глас. — Не желаех да ти даря последната останала частица от себе си, която не бих могъл да си възвърна обратно. Тогава ти си отиде… и аз осъзнах, че тя вече ти принадлежи. Всичко започна от самото начало. Ала не ти признах нищо. Мисълта за това, че никога нямаше да го узнаеш, ме правеше луд.

— Но аз не съм си отишла. Тук съм, при теб, и ще бъдем заедно до края на живота си.

Той я целуна по бузата, наболата му четина одраска нежната й кожа.

— Не бих понесъл да те загубя — в гласа му прозвуча тих смях. — Ала не ще позволя завинаги да бъда обсебен от мисълта, че те обичам с цялото си същество… с всичко, което притежавам… сърцето… и тялото си… и онова, което отсега нататък бих могъл да ти предложа.

Сара се засмя.

— Наистина ли смяташ, че можеш да се отървеш от мен? Опасявам се, че съм неразделна част от живота ви, мистър Крейвън… независимо колко бивши любовници ще изпратиш подир мен…

Той не сподели развеселеността й.

— Разкажи ми какво се случи.

Тя му обясни всичко, което бе преживяла, а Дерек ставаше все по-напрегнат. Лицето му поаленя от гняв и той здраво сви ръцете си в юмруци. Щом Сара завърши описанието на перипетиите си с посещението си в дома на Ашби, Дерек я отблъсна от скута си и се изправи с диво проклятие на уста.

— Какво правиш? — извика раздразнена Сара, ставайки от земята.

— Ще удуша това шибано копеле и мръсната кучка, жена му!

— Не, няма да го направиш — прекъсна го решително Сара. — Лорд Ашби даде честна дума, че ще изпрати Джойс в изгнание далеч оттук и тя няма да навреди никому повече. Няма да ти позволя да продължиш да вилнееш и да се впускаш в скандали, само за да удовлетвориш чувството си за мъст, и освен това… — тя млъкна, тъй като забеляза, че думите й не произвеждаха никакъв ефект върху него. С женската си проницателност долови, че съществува само един начин да го разубеди и да го изведе от състоянието му. — Освен това — продължи тя с по-тих глас — понесох доста за един-единствен ден. Нуждая се от няколко часа спокойствие. Трябва да си почина.

Това бе самата истина. Тялото я болеше от изтощение.

— Можеш ли засега да забравиш за семейство Ашби и да ме отведеш у дома?

Той бе обезоръжен, загрижеността за Сара надделя над гнева му и той я обви с ръце.

— Отиваме си у дома — повтори той, знаейки, че тя има предвид къща, в която не бяха прекарвали нито една нощ. — Ала не всичко е свършило още.

Сара се облегна на рамото му и зарови лице на гърдите му.

— Сигурна съм, че ще намерим някъде подслон. Ако не, ще се радвам да спим заедно на гола земя.

Дерек й се подчини, подкрепи я внимателно и й зашепна:

— Отиваме си у дома. Ще намерим място, където да си отпочинем.

— И ти ще стоиш до мен?

— Завинаги — прошепна той и я целуна отново.