Лайза Клейпас
Мечтая за теб (5)

Глава пета

Сара сне маската си и впери невярващ поглед в него. Дяволитото пламъче в очите на Дженър бе сменено от почуда, когато се взря в лицето й.

— Каква красавица си — промърмори той.

Сара внезапно избухна в смях.

— Иво Дженър? Не приличате на образа, който предварително си бях създала за вас. Вие всъщност сте доста очарователен.

— Охо, ще ви очаровам и под гащите си тази вечер, ако ми предоставите възможност — той се приближи до нея и напълни изпразнената й чаша щедро с вино.

— Вие сте грубиян, мистър Дженър.

— Такъв съм си — охотно се съгласи той.

Сара не обърна внимание на виното, облегна се на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че би било благоразумно да напуснете клуба колкото е възможно по-бързо. Мистър Крейвън ви дири под дърво и камък. Защо се появихте тук тази вечер? Вероятно, за да извършите някоя пакост?

— Не бих и помислил! — той изглеждаше оскърбен от самата мисъл за това.

— Чувала съм от персонала, че постоянно търсите начин да внедрите свои агенти тук и алармирате полицията да нахлува в разгара на играта… Да, носят се дори слухове, че миналата година сте причинили пожар в кухнята!

— Мръсни лъжи! — погледът му пробяга по полуоголения издут овал на гърдите й. — Не съществуват никакви доказателства, че съм замесен в тая история.

Сара му хвърли подозрителен поглед.

— Някои даже подозират, че сте наели убийци да нападнат мистър Крейвън в бордеите и да обезобразите лицето му.

— Не! — възкликна той с възмущение. — Не съм бил аз. Всеки знае за попълзновенията на Крейвън към дамите от висшето общество. Някоя жена му е сторила всичко това — той подсмръкна. — Дръпни котката за опашката, и тя ще те одере. Ето какво се е случило с лицето на Крейвън — той арогантно се усмихна. — Може и да сте била вие, а?

— Не съм била аз — възрази Сара с досада. — Първо на първо, не притежавам капчица синя кръв в жилите си — което напълно лишава мистър Крейвън от интерес към мен.

— Точно затова и още повече те харесвам, сладурче.

— От друга страна — продължи тя раздразнено — никога не бих си помислила да обезобразя лицето на мъж, само защото не ме е харесал. И не бих преследвала никого, който ме е отхвърлил. Притежавам достатъчно гордост, за да го сторя.

— И така трябва да бъде — Иво Дженър гърлено се засмя. — Държиш се на цената на една проститутка. Забрави за Крейвън. Позволи ми да те заведа на по-добро местенце от това. В моя клуб. Баламурите там не са толкова рафинирани — ала играта е разгорещена и има ’сичко, което желаеш за пиене — и никакви Дерек Крейвъновци.

— Да отида някъде с вас? — изумена запита Сара и вдигна чашата с вино към устните си.

— Предпочиташ да останеш тук — парира я той.

Сара отпи от ароматната течност, съзерцавайки го иззад ръба на чашата си. Почувства се по-добре от преди, с по-бистра глава. Той е прав, помисли си тя. Не съществуваше никаква възможност да остане повече в бара на Крейвън, нито дори с Уърти и може би с целия персонал, който гореше от желание да я „изпроводи“. Още повече, това щеше да бъде отлична възможност да продължи проучванията си в хазартните клубове. Разбира се, Иво Дженър не бе мъж, на когото можеше да се довери. Ала с какво отстъпваше на Дерек Крейвън? И — колкото и по детски отмъстително да бе това — мисълта да се сприятели с най-върлия враг в бизнеса на Крейвън не бе лишена от известна привлекателност. Сара надяна отново маската си и решително кимна на Дженър.

— Съгласна съм, мистър Дженър. Бих желала да посетя вашия клуб.

— Иво. Наричай ме Иво — Дженър широко се ухили и нахлузи собствената си маска.

— Надявам се да си тръгнем, без да ни спипат.

— Необходимо е да се забавим на главния вход. Трябва да си взема пелерината.

— Ще ни спрат — предупреди я той.

— Не мисля — тръсна глава тя и го изгледа с дръзка усмивка. — Чувствам се късметлия тази вечер.

Той се изкиска и протегна подканващо длан.

— И аз, скъпа.

Те прекосиха главните зали сред гъмжилото от гости, без да им трепне окото. Дженър умело маневрираше с новия си трофей встрани от разбунения мравуняк посетители, разменяйки шеговити подмятания и заплахи, пробивайки си уверено път сред множеството. Ръка за ръка със Сара той се озова край главния вход на клуба. Спряха се да поискат пелерината на Сара от Елисън, иконома.

Елисън се зачерви от възбуда, когато съзря скъпата гостенка.

— Мис Матилда! Нима си тръгвате толкова скоро? Не може да бъде!

Сара дяволито му се усмихна.

— Получих по-интригуващо предложение. Всъщност, в друг клуб.

— Виждам — икономът сведе с разочарование очи. — Тогава навярно ще си поискате пелерината?

— Да, ако обичаш.

Щом икономът се завтече да донесе пелерината й, Дженър дръпна Сара встрани.

— Нарече те Матилда — произнесе той със странен глас.

— Да, така е.

— Ето коя си била ти! Матилда? Тази, за която са написали книга?

— В известен смисъл — отвърна Сара с неудобство. Това бе определено изопачена представа за истината. Тя не можеше да му разкрие истинското си име. Никой не биваше да узнае, че добродетелната, почтена мис Сара Филдинг е присъствала на бал, замаяла се е от пиене и се е запознала с мъж с лоша репутация. Ако мълвата достигнеше до Пери Кингсууд или до майка му… При тази мисъл тя изтръпна.

Дженър забеляза неволното движение на раменете й, пое пелерината й и почтително я загърна с нея. Като вдигна буйната й, непокорна къдрава коса, той я положи върху гладкото кадифе.

— Матилда — дълбоко си пое дъх той. — Жената, която ’секи мъж в Англия желае.

— Доста преувеличавате, мистър Дженър… ъ-ъ… Иво.

— Дженър? — дочул последните думи, икономът изгледа остро маскирания придружител на Сара. — О, не. Мис Матилда, не казвайте, че си тръгвате с този развратен, опасен грубиян…

— Чувствам се много добре — успокои го Сара, като поглади нежно ръката на иконома. — А мистър Дженър е наистина много сладък.

Елисън енергично запротестира.

— Мис Матилда, не мога да ви позволя…

— Тя е с мен — грубо го прекъсна Дженър и хвърли разярен поглед към иконома. — Никой не може да ме задържи — той умело задърпа Сара със себе си и се спусна бързешком по предните стъпала към редицата чакащи екипажи.

С помощта на Дженър и един лакей в леко протрита униформа, Сара се качи в каретата в черен и бургундско червен цвят. Макар интериорът да бе представителен, той трудно можеше да се сравни с луксозно и безупречно обзаведените екипажи, с които бе свикнала да пристига в бара на Крейвън. Сара леко се усмихна, като си помисли колко се бе разглезила за тези последни няколко дни. Апетитни ястия, превъзходни френски вина, безупречно обслужване и цялото това изобилие на Крейвъновия клуб… Той определено контрастираше във всяко отношение на Грийнууд Корнърз.

Тя с неудобство се взря в наетото си бално облекло. Бе самонадеяно, неделикатно, фриволно от нейна страна да хвърля Уърти и лейди Рейфорд в тревога. Не й подобаваше. В последните няколко дни тя се бе променила, и то не към добро. Крейвън бе прав — тя трябваше да се завърне на село възможно по-скоро. Родителите й щяха да изпитат срам, ако научеха за поведението й, а Пери… Сара разтревожена прехапа устни. Пери би я осъдил за подобно държане. Той принадлежеше към старата школа, която учеше, че естествените потребности и животинските нужди следва да бъдат стриктно направлявани и никога да не вземат превес над интелекта.

Сара уморено се облегна на плоските възглавници. Мистър Крейвън сега навярно я презираше, мина й през ума. Неволно си припомни за изгарящата сладост на ръцете му върху кожата й и за жарката дамга на устните му. Раменете й потръпнаха и сърцето й лудо заби. Бог да й прости, ала тя не съжаляваше за нищо, никой не бе в състояние да й отнеме спомена, който щеше да остане в нея завинаги, дори да бе приютена в безопасност в родното си селце. Когато остарееше някой ден, отпусната ведро и спокойно на люлеещия се стол в дъното на хола, слушайки бърборенето на внучките си по адрес на техните красиви ухажори, тя щеше тайно да се усмихва при мисълта, че е била целувана някога от най-порочния мъж в Лондон.

Мислите й бяха прекъснати от жуженето на тълпа, скупчила се пред клуба. Тя навъсено се вгледа в насъбралите се карети и облечените в черна официална униформа фигури, наобиколили сградата.

— Какво става? — тя продължаваше да се взира в блъсканицата, докато каретата на Дженър ловко извиваше встрани. — Това полиция ли е?

— Може би.

— Значи нахлуват в клуба? По време на бал?

Светлосините очи на Дженър удовлетворено блестяха.

— Изглежда е така.

— Вие сте виновен за това! — възкликна тя.

— Аз ли? — невинно запита той. — Аз съм обикновено крупие, скъпа — ала самодоволната му, глуповата усмивка го издаваше.

— О, мистър Дженър, постъпвате извънредно зле — скастри го тя, след като екипажът задрънча надолу по улицата. — Не разбирам какво целите с това! Бедният мистър Крейвън бе достатъчно напрегнат тази вечер…

— Бедният мистър Крейвън? — повтори като ехо възмутено той. — О… вие, жените! На негова страна ли сте вече?

— На ничия страна не съм — Сара го измери с дълъг неодобрителен поглед. — Доколкото виждам, вие двамата доста си приличате.

— Набег на полицията! — изкрещя някой в клуба, щом офицерите се стълпиха пред главния вход. Щастливото вълнение на бала премина в хаос и неразбория. Гостите се засуетиха в безредни групички из залите, докато персоналът сръчно застилаше масите и скриваше картите, заровете, дъсчиците за крибедж и чашите зад гишетата. Полицаите се втурнаха в клуба наперено и агресивно, като се поспираха да позяпат полуразголените проститутки. С крадливи движения те се присягаха към запасите на богатия бюфет и скъпите вина — рядко удаваща се възможност да вкусят от тях.

Намръщен и кисел, Дерек наблюдаваше грозната сцена от дъното на централната зала.

— Ама че вечер — просъска той.

Иво Дженър прецизно бе улучил времето за злата си шега, увенчавайки и без друго разваленото вече тържество с унижение и позор. Набегът на полицията бе нищо в сравнение с онова, което се бе случило преди и доказваше моралната гибел на Дерек. Дерек не бе имал мир и спокойствие от ранните дни на търчане подир издокараните, напомадени улични проститутки. Мисълта за това го ожесточаваше. По тила му полазиха мравки, като че бе изтръпнал от замръзване. Всяко мускулче на тялото му бе напрегнато до краен предел. Дерек изброяваше наум начините, по които би могъл да накаже Сара за нелепата й лудория. Сега, най-сетне, благодаря ти, Боже, се бе отървал от нея. Нямаше да съществува повече съблазън, премрежени от страст лазурносини очи, задаване на наивни въпроси и ровичкане из клуба и „проучвания“, които й служеха за алиби да си пъха носа навсякъде в противния му, извратен живот. Като затършува в джоба на сакото си, той напипа малкия чифт очила. Ръцете му здраво ги стиснаха.

— Мистър Крейвън — Уърти се приближи към него колебливо, наплашено. — Дженър — кратко и ясно отсече той, кимайки към полицаите.

— Бутнал съм им достатъчно на тези говеда под тезгяха, за да ми погаждат такива номера.

— Изглежда Дженър ги е подкупил с по-голяма сума — промърмори Уърти, оказал се внезапно жертва на смразяващ и изгарящ яростен поглед на господаря си. Той нервно прочисти гърло. — Току-що разговарях с Елисън. Здравата се е изплашил.

— Моят иконом никога не е бил страхливец.

— Тази вечер има разлика.

— Имали сме и преди доста много набези на полицията.

— Работата не е в това. Елисън е разтревожен, тъй като е зърнал жена, която разпознал като Матилда, да напуска клуба заедно с Иво Дженър.

— Значи Дженър се е измел. Чудесно. Това ще ми спести усилията да размажа тази гъсеница с пета.

— Мистър Крейвън, простете ми, ала забравяте най-важното. Той…

— Какво толкова важно има? Че си е тръгнал с някаква жена, заподозряна като Матилда? Мога да ти изброя поне десетина проститутки, които се преструват на тази проклета кучка. Това е маскарад, Уърти — Дерек се запъти някъде встрани, подхвърляйки иззад рамото си. — Извини ме, ала трябва да си поблъскам главата, за да измъдря нещо пред офицерите…

— Матилда е мис Филдинг — изстреля рязко фактотумът.

— Какво?!

— По някакъв начин мис Филдинг ми се изплъзна от ръцете. Трябва да е използвала таен коридор, отвеждащ към стаите за карти. Жената под името „Матилда“, която току-що е напуснала клуба с Иво Дженър, е била облечена в синя рокля, с дълга вълниста кестенява коса, да не споменаваме забележителния чифт… ъ-ъ… ъ-ъ…

— По дяволите! — избухна Дерек и лицето му придоби яростен синкав оттенък. — Не, не с Дженър! Ще го размажа, само ако се опита да я докосне. А нея ще я убия… — сипейки нецензурни ругатни, той диво разроши с пръсти косата си, довеждайки я до пълен безпорядък.

— Ако не се лъжа, отпрашили са с екипажа на Дженър — изпъшка фактотумът и залитна няколко крачки назад. В годините на познанството си с Крейвън той никога не бе ставал свидетел на подобно вулканично избухване. — Елисън смята, че са се насочили към клуба на Дженър. Сър… навярно ще желаете едно питие?

Дерек продължаваше да беснее, крачейки напред-назад в неукротимия си бяс.

— Казах й да се връща в проклетото си село, а не да си развява полите с Дженър. Та тя ще бъде в по-голяма безопасност, ако пресече гола Сейнт Джилз! — Крейвън хвърли вбесен поглед към Уърти. — А ти стой тук — изръмжа той. — Плати на мръсните ченгета и да си обират крушите от клуба!

— Да не би да отивате при Дженър? — слисано запита фактотумът. — Не можете да зарежете клуба обкръжен от полицията…

— Ще се справя с тази паплач — заканително просъска Дерек. — А когато открия мис Филдинг… — той се закова насред фразата и се вторачи в Уърти, очите му блестяха с отмъстителна светлина, която накара фактотумът да пребледнее. — Ти си й помогнал да организира този маскарад, нали? Тя не би могла да се появи на бала без твоето позволение. И ако нещо й се случи… Ще те уволня, ще прогоня всеки служител от този клуб! Цялата проклета пасмина!

— Но, мистър Крейвън — запротестира Уърти — никой не е и подозирал, че тя ще се държи толкова безразсъдно.

— Дяволите да те вземат, че не си подозирал — издевателстваше над него Дерек. — Та това бе изписано на физиономията й още първия ден, когато цъфна тук. Просто я сърбеше под полите да се насади в подобна каша! И ти се втурна да й помагаш, нали?

— Мистър Крейвън…

— Достатъчно! — пресече го Дерек. — Отивам да я търся. А ти се моли на Бога да не й се е случило нещо… инак ще те пратя в ада.

 

 

Докато екипажът се движеше из града, Сара внимателно се вслушваше в хвалбите на Дженър по адрес на борбата му за оцеляване, за бившите му победи и поражения, за нараняванията, които едва не му коствали живота. За разлика от Дерек Иво Дженър бе недодялан човек, който със сигурност знаеше към коя среда принадлежи. Хранеше предпочитания към света, от който бе произлязъл. За него нямаше значение дали парите извират от изисканите копринени кесии или от мръсните джобове. Открито се подиграваше на претенциите за изисканост на Дерек Крейвън…

— Да ми бръщолеви с тия помпозни купешки думи и да се преструва, че е роден джентълмен… И около него всичко да е чистичко, баровско и наконтено… Ще ми се разкарва из модния си клуб, кат’ че слънцето изгрява от златния му дирник!

— Завиждате му — сряза го с усмивка Сара.

— Да му завиждам? — лицето му се изкриви от отвращение. — Не мога да завиждам на човек, който с единия си крак е в Мейфеър, а с другия — в Ийст енд. Нищожна бълха! Проклетият глупак сам не знае какво представлява и за кво се е пръкнал на тоя свят.

— Значи вие смятате, че той не бива да общува с по-издигнатите в обществото от него? Бих нарекла думите ви извратен снобизъм, мистър Дженър.

— Наричайте ги, както си искате — отвърна той с кисела гримаса.

О, той наистина му завиждаше. Сега Сара проумяваше горчивото съперничество между двамата мъже. Дженър олицетворяваше всичко онова, от което Крейвън се опитваше да избяга. Навярно всеки път, когато Крейвън спреше поглед на него, съзираше карикатурното подобие на миналото си. А Дженър бе очевидно раздразнен от начина, по който Крейвън се бе превърнал от уличен хлапак в богат и преуспяващ мъж.

— Ако сте толкова безразличен към мистър Крейвън и успехите му, тогава защо… — подзе Сара, ала думите й замряха с рязкото заковаване на каретата. Разтвори от почуда уста, щом до слуха й достигна какофония от звуци — разярени викове, отчаяни писъци, трясъци от чупене на стъкла…

— Какво става?!

Дженър дръпна завесата на каретата и се взря в стълпотворението навън. Нададе слисан вик. Сара се сви боязливо в крайчеца на седалката.

— Това е тълпата! — изрева Дженър. Отвори вратичката на каретата, за да нареди нещо на кочияша с брашнено бяло лице и лакея, чинно застанал встрани.

— На колко улици са се насъбрали? — запита той. След още няколко думи Сара дочу: — Опитай се да ги заобиколиш тогава.

Вратичката се захлопна и каретата отново потегли с рязък завой. Сърцето на Сара биеше лудо до пръсване от страх. Няколко камъка полетяха към екипажа и тя подскокна на седалката от ужас.

— Но какво става?

Дженър продължаваше да се взира възхитен през прозорчето, ухилен до уши при вида на касапницата, която ги заобикаляше.

— Страхотни юначаги, няма що. Предвождал съм ги не един или два пъти през живота си. Говори ли ти нещо името Ред Джак^[1]? Нищо ли не ти проблясва в паметта?

Сара кимна. Ред Джак бе разбойник, спечелил си скандална слава, както и прозвището си, плячкосвайки и отнемайки живота най-малко на десетина души по пренаселения път от Лондон до Марлборо. — Чувала съм за него. Бил е арестуван в Нюгейт и осъден на смърт.

Дженър избухна в лаещ смях.

— Вече не. Хвърлил е топа завчера — уловил е палача за носа. Не мога да се закълна, че виня тези говеда за това, че са вдигнали бунт.

— И мислите, че са се разгневили заради това, че се е самоубил? Какво ги интересува, след като вече е мъртъв.

— Ами щото бесенето е весело зрелище. Даже дъртофелниците и малките дечица се стичат, за да позяпат как живият труп полюшва крака. Гледката е вълнуваща. Искало им се е да се насладят на вкуса на кръвта — той сви рамене и се зазяпа в бунтовниците със симпатия. — Ще го изровят тая вечер, за да му разкъсат червата. Бас държа, че хубавичко ще се позабавляват.

— З-забавление ли е публично да отрежеш члена на един труп? — при тази мисъл на Сара й прилоша и тя се взря ужасена в Дженър. Ала не изпитваше към него отвращение. Иво Дженър непринудено се наслаждаваше на разбеснялата се, опиянена тълпа, заета с грабене, трошене на прозорци и палежи. Няколко триумфиращи удара накараха каретата да се люшне и да подскочи. Тя със стон задра по паважа и се закова на място. Дженър дръпна повторно пердето и Сара с ужас зърна хищно протегнати към тях ръце и безобразни лица, прилепени към стъклото на прозорчето.

— Кочияшът е духнал нанякъде — констатира Дженър. — Чудя се кога ли ще му видят сметката.

— О, Божичко! — Сара се сви ужасена в ъгъла, взирайки се с обезумял поглед в Дженър. — Ще ни разкъсат на парченца!

— Не се тревожи. Намираш се в безопасност, след като има кой да се грижи за теб — той сви тежките си юмруци, сякаш бяха опасно оръжие.

Покривът на каретата се затресе и хлътна навътре, щом неколцина от тълпата се покатериха върху него. Сара лудо се загърчи, трескаво търсейки начин да се защити. Един бог знае къде се бе дянала чантичката й. Бе напълно беззащитна без пистолета си. Вратичката се разби с трясък, подобен на гръмотевица и Сара изпищя при вида на кошмарната гледка — десетки ръце, хищно протегнати към нея.

Дженър енергично се втурна през отвора, като повали на земята трима мъже. Сара лудо изскочи от каретата след него. Пресегна се към сакото му, улови дебелата вълнена тъкан и се заклатушка с приведена глава след него. Заскърца със зъби, яростно блъскана и ръгана с лакти от тълпата. Като по чудо двамата невредимо си пробиха път през нея. Сара сграбчи мускулестата ръка на партньора си.

— Мистър Дженър — замоли се тя — изведете ме оттук.

Той се разсмя, очите му екзалтирано блестяха.

— Нямате вкус към малките шумотевици, а?

Сара извърна поглед към отдалечената от тях карета, прекатурена и превърната вече в трески.

— Конете! — разтревожено извика тя, уплашена за безопасността на животните. Бунтовниците бяха разпрегнали впряга и го отвеждаха нанякъде.

Развеселеното изражение на Дженър с един замах бе изтрито.

— Конете ми! Платил съм царска цена за тях! — той безцеремонно заряза Сара и се впусна подир крадците. — Спрете, мръсна паплач, негодници, те са мои!

— Мистър Дженър — умолително се провикна след него тя, ала повикът й остана без отговор.

Очевидно трябваше да се отбранява сама. Тя боязливо си проправи път сред улицата, гъмжаща от крадци, натоварени с плячкосани стоки. Една бутилка профуча край лицето й и се разби с трясък по паважа наблизо. Сара потрепери и се запромъква предпазливо към здрача на ъглите. Напразно се оглеждаше с надежда за стража или за някой полицейски пазител на реда. Пожарите хвърляха пурпурночервени отблясъци над порутените сгради. Не знаеше в каква посока се движи, само се надяваше пътят да не я отведе до свърталището на крадците. Профуча ужасена покрай магазин за напитки и мръсен, вонящ изкоп. Тълпата се люшкаше от една улица към друга, ревяща, надаваща кръвожадни викове, из въздуха хвърчаха камъни и тояги. Сара нахлупи ниско качулката на пелерината си и заобиколи няколко дървени стълба, стърчащи от разбития паваж. Целият главозамайващ огън на виното, което бе изпила, се бе изпарил. Ужасена, тя бе изтрезняла като от алармен сигнал.

— По дяволите — кълнеше тя под нос при всяка своя крачка. — По дяволите, по дяволите, по дяволите…

— Ехо, Егадс, какво виждам тук?

Сара се закова ужасена на място при вида на широкоплещест мъжки силует, препречил й пътя. Бе облечен във фини, ала раздърпани и изпомачкани контешки дрехи. Точно типът на младите коцкари, които посещаваха клуба на Крейвън, падаха си лудо по кървавите „спортсменски игри“ в Ковънт Гардън и безпокояха проститутките по Странд. Те играеха комар, пиянстваха, разгулничеха и препускаха по „фусти“, за да прогонят скуката си. Разюздани и развратни, да… ала благородници по рождение. Сара изпита облекчение, надявайки се този мъж да бъде достатъчно отзивчив, за да я спаси.

— Сър…

Той я прекъсна с подвикване към невидимите си придружители.

— A moi^[2], скъпи приятели — елате да видите прекрасната курва, която намерих!

Сара мигом бе обкръжена от трима кикотещи се млади мъже, всички до един вонящи на алкохол. Те се скупчиха около нея, изяждайки я с поглед. Изпаднала в паника, Сара се обърна към първия от тях:

— Сър, изгубих пътя… Моля ви, отведете ме оттук на безопасно място или… поне стойте настрана и ми позволете да мина.

— Мое сладко момиченце, ще те заведа точно на мястото, към което принадлежиш — обеща й той с похотлива усмивка и плъзна дръзко ръце около снагата й. Сара отскочи с приглушен вик, ала попадна право в обятията на спътниците му. Те я стискаха здраво и се присмиваха на опитите й да се откопчи.

— Къде да я заведем? — попита единият.

— Към моста — долетя незабавно отзивчивият отговор. — Зная едно чудесно местенце, където можем да си поиграем. Ще изчакваме реда си учтиво — както подобава на джентълмени — и… ако вдига много гюрултия, ще я хвърлим във водите на Темза.

Останалите двама се запревиваха от смях.

— Пуснете ме! Не съм проститутка! Не съм…

— Да, ти си добро момиче — успокои я притворно първият. — Млада, хубава курва, която не би имала нищо против да се позабавлява с няколко прекрасни непознати ергена…

— Не…

— Не се тревожи, миличка, уверявам те, че ще ни харесаш. Ние сме чудесни момчета. Никога преди не сме давали повод на проститутка да се оплаква, нали?

— Кълна се! — увери го вторият.

— След това сама ще предпочетеш да ни платиш! — добави другият и тримата, залитайки от алкохолния унес, я повлякоха със себе си. Сара пищеше и яростно се бореше с нокти и зъби, правейки отчаяни опити с все сила да се отскубне. Раздразнен от лудото й дращене, един от нападателите я зашлеви по бузата.

— Не ставай глупачка, момиченце. Нямаме намерение да те убием — само искаме да си поиграем на „вдигни опашка“.

Сара никога не бе надавала подобни ужасяващи викове в живота си, лудите й крясъци раздираха въздуха. Тя откри неподозирани сили в ужаса си, чувствайки как ноктите й раздират кожата на похитителите й, полусвитите й юмруци налагаха със силни удари ръцете, които я държаха… ала напразно. Ту я мъкнеха, ту я влачеха. Дробовете й отчаяно се бореха за глътка въздух, за поредния ужасен сърцераздирателен писък. Внезапно я повалиха на улицата и приклещиха хълбоците й. Викът й застина на гърлото. Тя седна на земята, замаяна, вцепенена.

Строен, тъмен силует изникна пред погледа й, движещ се с особена котешка грациозност. Сара дочу тежко строполясване, масивна тояга изписа във въздуха яростни аркообразни движения. Двамина от нападателите й се свлякоха с глухи, болезнени стонове на земята. Третият крещеше нещо гневно и заканително и яростно отстъпваше заднишком.

— Какво правиш? — огласяваше той въздуха с вика си. — Какво те прихвана? Ти, невежа свиньо… Ще те видя на бесилото заради тази постъпка.

Сара вдигна длан над очите си и изумена се взря в привидението. Отначало си помисли, че се е завърнал Дженър, за да я спаси. Ала при по-внимателно вглеждане разпозна набразденото от белега лице на Дерек Крейвън, грубо като примитивна бойна маска, осветена от червеникав отблясък. Той стоеше с разкрачени нозе и приведена брадичка. В едната си ръка държеше тежка тояга, любимото оръжие на гангстерите от бордеите. Дори не извърна към Сара очи, само пронизваше със смразяващ поглед клетата човешка останка, подобно на изгладнял до стръв чакал.

Заговори през стиснати зъби.

— Взимай приятелчетата си и се измитай.

Строполените на земята негодяи се мъчеха да се изправят на крака, единият от тях притискаше с ръка кървящата си глава, другият се бе хванал за хълбока. Третият, долавяйки акцента в гласа на Дерек, не се и помръдна.

— Добре наконтен кокни, това си ти, нали? Значи красивата перушина вече не е по вкуса ти? Ще ти дам мангизи да си намериш нещо по-свястно. Ще представляваш Бо Брумел от Ийст енд. Само ни остави тази курва.

— Омитайте се.

— Дори ти предлагам да си я поделим, ти ще бъдеш първият, който ще й се наслади…

— Тя е моя — заплашително изръмжа Дерек и вдигна застрашително тоягата на няколко сантиметра.

По негласно споразумение двамата ранени мъже предпазливо се оттеглиха настрани. Третият колебливо и раздразнено се взираше в Дерек.

— Твърдоглав идиот — възкликна накрая той. — Вземай си малката кучка тогава! — с презрителен жест си прехапа палеца и побърза да се присъедини към приятелите си, които се изнизваха вече надолу по улицата.

Сара се изправи и залитна към Крейвън. Той стоеше на три крачки от нея, загърнат в черната си пелерина с толкова ожесточено и грубо лице, че тя едва не го взе за самия Сатана. На устата й напираха думи на благодарност и извинение, ала бе прекалено засрамена от себе си, за да ги произнесе. Наместо това притвори клепачи и се притисна към него, преструвайки се отчаяно, че времето е изчезнало и те се носят завинаги заедно в бездната извън границите на земята, към океан от блещукащи звезди…

Химерите бяха краткотрайни. Скоро се добраха до малък парк, опасен от безлюдни улици. Дерек закова коня си, скокна от него и й протегна ръце да слезе. Прихваната за талията, Сара се свлече от седлото. Той си тръгна в същия миг, след като нозете й докоснаха земята и се отдалечи от нея към края на парка.

Сара го настигна и застана няколко крачки встрани. Разтвори устни и гърлото й загъргори, ала не съумя да произнесе ни звук.

Дерек се извърна и потърка брадичката си с ръка, вперил поглед в нея.

Тя бе погълната от чувство на безкрайна безнадеждност, очаквайки да я срази с някоя саркастична забележка. Ала той продължаваше безмълвно да я наблюдава с непроницаемо, безстрастно лице. Сякаш очакваше и най-неуловимия знак, най-слабото загатване от нейна страна. Напрежението трая няколко секунди, докато накрая Сара не избухна в плач. В риданието си протегна треперещи длани към лицето си, за да изтрие пороя от разкаяни сълзи.

— Толкова съжалявам — изхлипа безпомощно тя.

Той внезапно се озова с един скок до нея, леко докосна дланите и раменете й и сетне рязко, сякаш изгорен, отдръпна ръце.

— Не, недей. Недей. Нали се чувстваш добре сега — той деликатно се пресегна и нежно я погали по тила. — Не плачи. Всичко е наред. По дяволите. Не го прави.

Ала тъй като тя продължаваше да хлипа, Дерек объркан и отчаян се засуети около нея. Той притежаваше великолепен опит в прелъстяването на жените и измамването им, в разчупването на тяхната защитна маска… във всичко, освен в успокояването. Никой досега не го бе изисквал от него.

— Хайде, хайде, стига — мърмореше той, както бе чувал хиляди пъти Лили Рейфорд да успокоява плачещите си деца. — Хайде, стига.

Ненадейно тя се притисна до него и опря тесните си длани на гърдите му. Дългите й разпилени кестеняви кичури коса се спускаха като разискрен водопад, оплитайки го във фина червеникавокафява паяжинна мрежа. Уплашен, той се опита да я отблъсне настрана. Ала наместо това ръцете му се плъзнаха по снагата й, докато двамата не прилепиха плътно телата си едно в друго.

— Мис Филдинг — прошепна той с невероятно усилие. — Сара… — тя се сгуши по-плътно в обятията му, заглушавайки хлиповете в яката на ризата му.

Дерек изруга и трескаво притисна устни към челото й. Опита се да се съсредоточи върху мразовития нощен въздух, ала почувства в слабините си добре познатата болезнена тръпка. Невъзможно му бе да остане безразличен, чувствайки плътно долепеното до него тяло на Сара. Той бе само един долен шарлатанин… посредствен мошеник, изпепелен от грубо, страстно, плътско желание. Погали косите й и притисна главата й до рамото си с такава сила, сякаш щеше да я смаже.

— Всичко е наред — дрезгаво прошепна той. — Няма никаква опасност вече. Престани да плачеш.

— А-аз никога нямаше да тръгна с мистър Дженър, ала бях толкова разгневена от вашето, вашето…

— Да, зная — той забърника в джоба на палтото си и измъкна оттам носна кърпичка. Неловко я положи върху мокрото й лице. — Ето. Вземи.

Тя попи сълзите от бузите си.

— О, б-благодаря ви.

— Дженър нарани ли те?

— Не, но ме заряза тъкмо в средата на тази тълпа и блъсканицата… — брадичката й потрепери, от очите й повторно рукнаха сълзи, ала Дерек разтревожено я прекъсна:

— Тихо, тихо. Сега си в безопасност. А аз ще извия врата на Иво Дженър… след като естествено извия твоя затова, че си напуснала клуба заедно с него — ръцете му се мушнаха под пелерината й до облечения й в кадифе гръб и погладиха стегнатите й мускули.

Сара изхлипа за сетен път. Прилепи тяло до неговото, треперейки.

— Вие ме спасихте тази вечер. Никога няма да мога достатъчно да ви се отблагодаря.

— Не мисли за мен. Сега сме квит.

— Толкова съм ви благодарна — настоятелно прошепна тя.

— Не бъди. Аз сам нося отговорност за някои от случилите се неща. Трябваше да те разпозная под маската — очите му огледаха искрящото й, обляно в сълзи лице. — Навярно сам съм виновен в някои отношения.

Сара стоеше спокойна, и двамата притискаха ръце под пелерините си. С едната си длан той докосна гърдата й, с другата я погали по тила.

— Откъде взе тази рокля — я запита той, дъхът му чертаеше бели струйки пара из мразовития въздух.

— От лейди Рейфорд.

— Разбира се — изсмя се саркастично той. — Прилича на дрехите, с които би се облякла — той надникна в отвора на пелерината, където можеше да се съзре вълнуващата падинка между гърдите й. Погали с пръст връхчетата им и я замилва по мястото, където кадифето се допираше до бялата й копринена кожа. — Макар че формите ти я запълват по различен начин.

Сара се престори, че не забелязва нежната му милувка, макар че кръвта й забушува и зърната й потръпнаха под кадифената броня.

— Лейди Рейфорд беше много мила. Не бива да я обвинявате. Идеята да присъствам на бала тази вечер бе изцяло моя. Вината е само в мен, в никой друг.

— Подозирам, че Лили и Уърти дяволски са се постарали да ти помогнат — дланите му я галеха, докато трепетът на удоволствието не я зашемети изцяло. Той й говореше тихо, заровил лице в косите й.

— Студено ли ти е?

— Не — прошепна тя. Жарък огън обгаряше всяка нейна фибра. Чувстваше се тъй, сякаш бе погълнала някакъв тежък концентрат, хилядократно по-силен от виното.

Дерек наклони главата й назад и пронизително се вгледа в очите й.

— Искам да забравиш всичко, което се случи тази вечер.

— Но защо?

— Защото утре се връщаш обратно в селото си. Ще се омъжиш за своя мистър Кингсфийлд.

— Кингсууд.

— Ууд — нетърпеливо повтори той. Сара навлажни пресъхналите си устни.

— Ще забравите ли всичко, което се случи, мистър Крейвън?

— Да — погледът му пробяга по малиновите й устни и той се извърна и тръгна напред.

За миг изгубила опора, Сара залитна, но бързо възвърна равновесието си. Дълбоко в себе си се бе надявала да й каже, че е настъпило времето да си тръгне, ала изглежда, че той не бързаше особено. Тя се добра до близката дървена ограда и се облегна на най-високия стълб.

— Няма ли да се върнем в клуба? — запита тя и го последва.

— За какво? От празненството е останало твърде малко след полицията, благодарение на твоя приятел Дженър. Вече няма гости, няма хазартни игри… и за твое щастие, няма вече пунш.

— Пуншът беше толкова опияняващ — призна тя.

Той се разсмя, наблюдавайки проницателно зачервените й бузи и несигурното равновесие на тялото й.

— Ти все още летиш твърде високо като детско хвърчило, ангел мой.

Успокоена, че той вече не й е разгневен, Сара преплете ръце и се вгледа в тихите, безлюдни улички. Вятърът разнасяше лекият повей на далечна мъгла, макар и това да бе само игра на въображението й. Запита се дали мрачната им цел бе постигната, дали се бяха наслаждавали, разкъсвайки трупа на разбойника. Мисълта за това я накара да потръпне и тя призна на Дерек какво Дженър й бе разправил за тълпата. Той я слушаше, без да се удиви.

— Как могат хората да се държат по такъв начин? — запита Сара. — Как могат да наблюдават екзекуции за забавление? Не мога да го разбера.

— И аз правех същото, когато бях малко момче.

Челюстта й провисна.

— Ходели сте на екзекуции и-и на публичен бой с камшик, и на разкъсване на труп, и… но не сте се забавлявали. Това би било невъзможно.

Дерек издържа погледа й, без да трепне.

— Сега не намирам удоволствие в чуждата смърт. Ала съществуваше време, когато изпитвах очарование от нея.

Разтревожена от признанието му, Сара си припомни, че като дете той бе живял в геената на престъплението и греха, израсъл бе в публични домове, разбойнически вертепи и свърталищата на бордеите. Ала въпреки това трудно й бе да си представи образа му на забавляващ се, докато осъденият се гърчи в клупа на въжето.

— Какво сте изпитвали, когато сте наблюдавали как бесят човек? — запита тя.

— Чувството, че съм късметлия. Най-малкото, не аз бях там, горе, на бесилката. Бях гладен и беден като пукнато гърне… ала поне нямах въже, увито около шията.

— И това ви помагаше да се чувствате по-добре във вашето положение?

— Нямах „положение“, мис Филдинг. Биех се, мамех, крадях всичко — храната, с която засищах глада си, джинът, който поглъщах… за жени, понякога.

Сара леко се изчерви.

— Минавало ли ви е през ум да се трудите честно? Работели сте понякога. Съобщи ми го Уърти.

— Труд… да. Честен? — той поклати глава и изсумтя с горчива, подигравателна усмивка. — Тогава нищо не знаете.

Сара за миг замълча.

— Бих искала да зная — внезапно промълви тя.

— За да натрупате повече материал за вашите проучвания?

— Не, съвсем не поради тази причина — тя импулсивно го стисна за ръка. — Моля ви. Никога не бих издала личната ви тайна.

Дерек се вторачи в мястото на ръкава си, където го бе докоснала допреди миг, макар и бързо, да бе отдръпнала ръката си. Кръстоса дългите си нозе и заби поглед в земята. Тежък смолист кичур коса се разпиля върху челото му.

— Бях на шест години момче за чистене на комини, ала един ден не можах да се измъкна от комина — при спомена за това усмивка пробяга по лицето му. — Нямате представа що за ад е това да бъдеш приклещен в комин.

— И как се измъкнахте оттам? — ужасена попита тя.

— Запалиха наръч слама под мен. Едва не ми се откъсна главата, докато изкатеря този комин — той късо се изсмя. — След това работех по доковете — товарех щайги и кутии. Понякога ми даваха да изчистя люспите на изкормената риба или ринех тор и я пренасях от конюшните на пристаните. Не знаех какво е баня, или душ — той хвърли поглед към нея и се ухили на изражението й. — Вонях така, че и мухите предпочитаха да не кацат по мен.

— О, Боже — леко простена тя.

— Понякога отпушвах канали… или крадях стоки от пристанището и ги продавах на черноборсаджиите. Не се отличавах много от другите момчета в бордеите. Всички правехме необходимото, за да оцелеем. Ала имаше един… казваше се Джем… дръгливо хлапе с лице като на маймуна. Един ден забелязах, че той се справя по-добре от останалите. Снабди се отнякъде с дебело палто, имаше винаги храна, за да напълни стомаха си, дори се шляеше понякога по улиците с проститутка под ръка. Отидох и го запитах откъде намира пари — лицето на Дерек се промени, стана грубо, чертите му до неузнаваемост се изкривиха. И от цялата му красота не остана и следа. — Джем ми призна. По негов съвет реших да опитам късмета си във „възкресителните служби“.

— Вие… сте се присъединили към църквата?

Дерек й хвърли сепнат поглед и се запревива от смях. Когато тя запита какво означава това, той направо се бе препънал на две, мъчейки се да си поеме въздух.

— Не, не… — след като изтри с ръкав очите си, той най-сетне съумя да се овладее. — Ринех кокалдаците — обясни й той.

— Не разбирам…

— Мародерствах. Изравях трупове от гробниците и ги продавах на студентите по медицина — странна усмивка пробяга по устните му. — Удивена си, нали? И отвратена.

— Аз… — Сара се опита да сложи ред в мислите си. — Не бих казала, че го н-намирам за твърде приятно.

— Напротив. Това бе далеч по-приятна работа. Аз съм много ловък крадец, мис Филдинг. Джем твърдеше, че мога да открадна дори искрицата от окото на Сатаната. Бях добър гробокопач — ефикасен и надежден. Справях се с по три на нощ.

— Три какво?

— Три трупа. По закон студентите по медицина могат да използват само труповете на осъдените на смърт престъпници. Но те не им бяха достатъчни. Така че ми плащаха да ходя до гробищата близо до болниците и приютите и да им доставям най-пресните трупове, които можех да намеря.

— И колко време продължи това? — запита Сара, потръпвайки от ужас.

— Близо две години — докато не заприличах на труповете, които крадях. Блед, изпосталял, като крачеща смърт. Спях през деня и ставах да мародерствам през нощта. Никога не работех при пълнолуние. Твърде светло бе. Винаги съществуваше опасност да бъдеш застрелян от пазачите на гробищата, които естествено, не гледаха с добро око на подобен занаят. Когато не можеше да работя, се сгушвах в някой ъгъл на местната кръчма и се наливах толкова, колкото можеше да поеме стомахът ми — опитвах се да забравя с какво се занимавам. Бях малко суеверен. След като обезпокоих толкова люде във вечния им покой, започнах да си мисля, че съм преследван от призраци.

Той говореше с безизразен глас, сякаш разказваше за нещо, което няма нищо общо с него. Сара забеляза, че бузите му са поруменели. Обърканост, самопрезрение, гняв… Можеше само да се досети за чувствата, които бушуваха в него. Защо й признаваше толкова лични, трудно произносими на глас истини?

— Струваше ми се, че дълбоко в себе си съм мъртъв — призна той. — Или че съм получовек. Ала парите ме караха да се връщам там отново и отново, докато веднъж не сънувах кошмар, който внезапно сложи край на всичко. След това не стъпих никога повече в гробище.

— Какъв бе той? — запита Сара тихо, ала той само поклати глава.

— След „възкресителния“ ми период опитах други начини за изкарване на пари — всичките един от друг по-отвратителни. Ала не съвсем. Нищо не бе по-гнусно от онова, което бях сторил. Даже убийството.

Тогава той спокоен се смълча. Луната бе потулена от облаци, небето бе сякаш, изрисувано в приглушените тонове на сивото и виолета. Някога това е била една от нощите, в които той се е промъквал да осквернява гробниците. Сара се взираше в мъжа, застанал близо до нея, с коса, блестяща като кехлибар под светлината на запалена лампа, сърцето й лудо биеше, а дланите й бяха овлажнени. Ледена пот заструи по гърба й и подмишниците й. Той бе прав — тя бе отвратена от нещата, които беше извършил. А без съмнение, съществуваха и много други, които още не беше споделил с нея.

Тя се бореше с противоречивите си емоции, като се опитваше да го разбере, а най-вече да не изпитва страх от него. Каква наивница бе. Никога не си бе представяла, че той е способен на толкова ужасни неща. Колко ли страдания бяха изпитали семействата на жертвите — а те спокойно можеха да бъдат от нейното семейство, нейни роднини. Той бе отговорен за болката на толкова много хора. Ако някой й бе описал такъв мъж, тя би заявила, че е безвъзвратно загубен, неспасяем.

Но… той не бе напълно покварен. Бе я проследил тази вечер, боейки се за безопасността й. Бе отказал да се възползва от слабостта й в клуба, в мига, когато нищо не можеше да ги спре, освен бледо мъждукащите остатъци от собствената му съвест. А допреди миг, докато плачеше, той бе мил и нежен с нея. Сара слисано поклати глава, не знаейки какво да мисли.

Крейвън бе извърнал лице, ала във всяка черта на позата му се четеше недвусмислено предизвикателство. Сякаш изчакваше присъдата си. Преди да е осъзнала какво прави, Сара се пресегна към смолистата му коса, леко накъдрена на тила. При допира на ръката й той сякаш престана да диша. Мускулите му се отпуснаха под връхчетата на пръстите й. Тя усещаше бликналата жар по овладяната му маска и мъчителната му борба да прикрие чувствата си.

След минута той впери поглед в нея с горящите си смарагдени очи.

— Ти, малка глупачко. Не желая да ме съжаляваш. Опитвам се да ти внуша…

— Не ви съжалявам — тя бързо отдръпна ръка.

— Опитвам се да ти внуша, че всичко, което лежи между мен и връщането ми към някогашния ми образ отново, са купища пари.

— Навярно сте натрупали цяло състояние.

— Не достатъчно… — разгорещено възрази той. — Парите никога не са достатъчни. Ако притежаваш душичката на премръзнало врабче, ще ме разбереш.

Сара свъси вежди. Почувства нарастващо напрежение в гърдите си, докато не избухна в гняв, подобен на неговия.

— Всичко разбирам! Имате желанието и волята да оцелеете, мистър Крейвън. Как мога да ви обвинявам за това? Не одобрявам нещата, които сте извършили, но не съм лицемерка. Ако бях родена в мръсен бордей, навярно щях да стана проститутка. Познавам достатъчно добре живота, за да проумея, че не сте имали богат избор. Всъщност… аз… ви се възхищавам за това, че сте се издигнали от такива дълбоки низини. Малцина биха притежавали волята и силата да го постигнат.

— Нима? — той мрачно се усмихна. — Малко по-рано днес ме попита за комитета ми от дарителки. Ще ти обясня. Повечето от техните съпрузи си имат любовници и нощем ги оставят сами в леглата. Аз обслужвах тези дами за известна сума. Натрупах цяло състояние. Бях толкова добър като проститутка, колкото и като крадец.

Кръвта се отдръпна от бузите на Сара. Щом забеляза реакцията й, той тихо се изсмя.

— Все още ли се възхищаваш от мен?

Сара вцепенена си припомни разговорите си с проститутките, с които бе обсъдила характера на Матилда. Те имаха същото изражение на лицата си, каквото Крейвън сега пусто, безнадеждно.

— Когато се нуждаех от още пари за финансирането на клуба си — продължи Крейвън — изнудвах някои от тях. Никой достопочтен благородник не би желал да узнае, че съпругата му си е играла с мен в леглото. Ала най-странното бе, че изнудването не намаляваше чара ми. „Приятелствата“ продължиха, докато клубът бе построен. Бяхме в доста цивилизовани отношения и постигнахме споразумение с моите дарителки.

— Например, лейди Рейфорд — пресече го грубо Сара.

— Не, тя не бе от тях. Аз и тя никога… — той махна нетърпеливо с ръка и закрачи около нея, сякаш ги разделяше огнена стена. — Не съм искал това от нея.

— Защото сте я обичали — коментарът й увисна без отговор и Сара настъпателно продължи. — А тя е една от многото, която изпитва силни чувства към вас… както и мистър Уърти, Джил, дори проститутките на клуба.

— Те се пораждат в резултат на огромните им заплати.

Сара пренебрегна злъчния му сарказъм и твърдо го изгледа.

— Мистър Крейвън, защо ми разкрихте всичко това? Вие няма да приемете съчувствието ми — а аз няма да ви презра. Какво очаквате от мен?

Той се спря насред крачката си, преодоля невидимата бариера между тях и я хвана с длани. Ръцете му болезнено притиснаха раменете й.

— Искам да си отидеш. Тук не се намираш в безопасност. Докато си в Лондон, няма да съумея да те предпазя от себе си — погледът му пробяга по вълнистия водопад на косите й, но нежното й, деликатно лице, впи се в обърканите й зеници. С внезапен стон той я притегли към себе си и зарови лице в косите й. Сара притвори очи, в главата й забушуваха разногласни, шеметно преплитащи се мисли. Тялото му бе твърдо и силно, наклонено към нея, за да заличи огромната разлика в ръста им. Тя чувстваше как той трепери от страстния порив на желанието. Шепнеше в ухото й с натежал от мъчителен копнеж глас. — Трябва да си заминеш, Сара… защото искам да те задържа така в прегръдките си, докато кожата ти не се слее с моята. Искам те в леглото си, уханието ти върху чаршафите ми, косите ти, разпилени върху възглавницата. Искам да отнема твоята невинност. Господи! Копнея да унищожа девствеността ти, каквато и да е цената, която трябва да платя!

С полуослепял от желание поглед Сара прилепи длан до бузата му и помилва наболата четина на брадата му.

— Ами ако аз сама желая срама? — прошепна тя.

— Не! — извика страстно той и впи устни в нежната плът на шията й. — Ако станеш моя, бих те превърнал в нещо, в което не би се познала. Би те боляло по начин, който не можеш да си представиш. Не мога да позволя това да се случи. Но не си мисли, че не те желая — ръцете му я привлякоха по-плътно и двамата задишаха тежко и мъчително. Мъжествената му твърд пламтеше срещу нея.

— Това е за теб — шепнеше на пресекулки той. — Само за теб.

Той сграбчи дланта й и я притисна към гърдите си. Дори през дебелината на плата тя чувстваше лудото биене на сърцето му. Изви тяло, за да се притисне по-плътно до него и той долови парещия й дъх.

— Един мъж никога не трябва да се приближава толкова близко до ад като този — с пресечен от възбуда глас шепнеше той. — Ала дори дяволът да нашепва в ухото ми да те взема, не бих могъл да го сторя.

— Моля ви — изхлипа тя, като не знаеше дали молбата й бе той да си отиде или да остане с нея.

Думичката сякаш го доведе до границата на лудостта. Той притисна устни до нейните с изтерзан стон, езикът му лудо пробяга по нежната й и чувствителна кожа. Тя обви главата му с ръце и зарови пръсти из гъстите му, тъмни кичури и ги притисна, сякаш искаше завинаги да го задържи до себе си. Все още чувстваше туптенето на сърцето му срещу почти премазаните си от неистовите му прегръдки гърди. Той разтвори с твърдото си бедро полите й, търсейки интимното й място. Сара не помнеше колко дълго останаха така и се целуваха, устните му бяха ту нежни, ту груби, ръката му безпрепятствено се движеше, пъхната в отвора на пелерината й. А нейните нозе се огъваха от сладостна тръпка — знаеше, че единствено ръцете му, обвити около нея, я държат изправена.

Той приглади косите й назад и прилепи чело в нейното — тя почувства натиска на шевовете на раната му върху кожата си.

— Произнеси името ми. Произнеси го поне веднъж.

— Дерек.

Той застина за миг неподвижен. Дъхът му обгаряше брадичката й. В следващия миг той нежно я целуна по притворените клепачи, ресниците й затрепкаха срещу устните му.

— Ще те забравя, Сара Филдинг — грубо произнесе той. — Независимо какво ще ми коства това.

Един последен миг от онази вечер се бе запечатал ярко в паметта на Сара. Той я бе отвел до дома на Гудмънови — тя, седнала отстрани на седлото. Бе заровила лице в гърдите му, прилепила тяло до неговото. Дори във ветровития мраз на въздуха тялото му сякаш пламтеше с горещината на нажежен въглен. Спряха се встрани на улицата и той разтвори здравия възел на ръцете й и ги пое, за да й помогне да слезе.

Започна да вали кротък сняг. Крехките бели снежинки танцуваха във въздуха и кацаха леко на земята, издавайки нежен, едва доловим звук. Крейвън се протегна и помогна на Сара да стъпи на земята. Няколко снежинки се бяха вплели в косите му и бързо се стопиха, уловени в ласото на черните му кичури. Белегът му личеше повече от всякога. Сара копнееше да притисне устни до раната му като последен спомен за вечерта, в която го бе срещнала. Гърлото му бе мъчително вцепенено. Очите й засмъдяха от сдържаните сълзи.

Той бе толкова различен от галантните рицари в романтичните й фантазии… Той бе мрачен, опетнен, наранен подобно диво животно, крайно несъвършен, съзнателно бе разбил всичките й илюзии, които си бе изградила за него, изваждайки наяве тайното си минало като най-страшен ужас. Целта му бе да я отблъсне от себе си. Но наместо това тя се бе привързала още по-силно към него, сякаш зловещата истина ги бе свързала в по-силна и страстна интимност.

Изпровождайки я по стъпалата към Гудмъновия дом, Крейвън се спря, за да огледа за последен път разчорлената й коса, бузите й, горящи от допира на наболата му брада, подпухналите й от целувките му устни. Леко й се усмихна.

— Изглеждаш тъй, сякаш с теб са си играли полк от потеглящи на път моряци.

Сара се взря в пламтящите му зелени очи. Знаеше, че ще я преследват винаги.

— И няма да те видя никога повече, нали? — дочу тя слабия звук на гласа си, сякаш иззад непрозрачна мъгла.

Нямаше нужда от отговор. Той пое дланта й като скъпоценна вещ и я вдигна толкова леко към устните си, че тя я почувства безтегловна и рееща се из въздуха. Жарта на дъха му проникна в кожата й. После пусна ръката й и погледът, който й отправи, разкри глъбините на жадуващата му, копнееща, горчива душа.

— Сбогом, мис Филдинг — произнесе той с одрезгавял глас. Извърна се и закрачи напред. Сара наблюдаваше в смразената тишина как той кацна леко върху седлото и потегли по улицата надолу, докато силуетът му не се стопи в очите й.