Лайза Клейпас
Мечтая за теб (3)

Глава трета

Лейди Лили Рейфорд се надвеси над него, тъмните й очи трептяха от загриженост.

— Защо не ми каза, че си ранен?

— Не съм чак толкова зле — макар лицето му да изразяваше досада, той прие дребното внимание, с което тя го дари, тихото бърборене, допира на пръстите й до раната му. Връзката им бе сърдечна, понякога свадлива. Те рядко се виждаха, понеже Лилиният съпруг, граф Уовъртън, беше личност с ревнива природа.

— Най-добре е да си тръгнеш, преди Рейфорд да ни е сварил заедно — промърмори Дерек. — Днес не съм в настроение за дуел.

Лили се усмихна и се настани на стола.

— Алекс ми има доверие — съобщи целомъдрено тя. — Освен това, той знае, че съм твърде заета с децата, за да предприемам любовни авантюри — кратката й усмивка избледня. — Уърти ми изпрати тази сутрин бележка, в която пишеше, че си ранен. Като познавам дарбата му за сдържаност в репликите, направо пощурях от тревога. Можеше да бъде драскотина или фатална рана, или нещо между тях. Трябваше да се уверя със собствените си очи. О, горкото ти лице — изражението й се втвърди и за миг изключителната й красота бе помрачена от гняв.

— Кой ти причини това?

Той отблъсна ръката й, поставена върху неговата.

— Има голяма вероятност да е лейди Ашби.

— Джойс Ашби? — кадифенокафявите очи на Лили се разшириха и тя импулсивно зашепна: — Защо, в името на Бога? Дерек, кажи ми, че не си имал връзка с нея. Кажи ми, че не си като останалите разгонени глупци, които толкова са запленени от фалшивата й руса коса, нацупените й устни и полюшващата й се гръд и не си попаднал в хищните й нокти. Не, не произнасяй нищо, виждам, че си поредната й жертва — тя свъси вежди и кисело процеди: — Изписано е недвусмислено на лицето ти.

Единствената причина, поради която тя се осмеляваше да му говори толкова дръзко, бе близкото, тайно приятелство, което споделяха. Но дори и да беше така, тя бе на път да пристъпи опасната граница. Той я замери с една възглавница по начина, по който брат се кара със сестра си.

— Махай се, безсърдечна кучко…

Тя избегна удара на възглавницата.

— Как можеш да имаш връзка с Джойс, когато знаеш колко я презирам?

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Ревнуваш, а?

Лили раздразнено въздъхна.

— Знаеш, че отдавна сме надживели тези отношения. Обожавам съпруга си и изцяло му принадлежа — а и той ти е най-близкият приятел. И двете ми деца те наричат „чичо“…

— Всичко е много шик — ухили се той.

— Никога не е съществувало нищо между теб и мен. Обърнах се към теб за помощ в ония години, а ти ме тласна в ръцете на Алекс, за което съм ти дълбоко благодарна.

— И трябва да си — увери я той.

Внезапно напрежението между тях се разсея и те се усмихнаха един на друг.

— Вкусът ти към жените е чудовищен — тихо промълви Лили. Тя вдигна разхвърляните възглавници и ги постави зад главата му.

Дерек се облегна назад и я загледа през присвитите цепки на очите си.

— Стилът ти на бавачка би могъл да убие човек — той внимателно докосна шевовете си, които бяха започнали да набъбват. Макар и да не го признаваше гласно, знаеше, че тя е права. Лили бе единствената благопристойна жена, с която някога се бе свързвал. Обичал я бе по свой начин, но не достатъчно, за да поеме риска, за който знаеше, че никога не би бил готов. Не бе способен… да бъде съпруг или баща. Имаше само бледа представа за думата „семейство“. Постоянството, отговорността, задължението, нещата, от които Лили се нуждаеше… никога не станаха част от неговия свят. Всичко, в което бе сигурен, бе материалното богатство, което бе натрупал в смайващи количества. Ако можеше да се придобие място в рая с пари, той би закупил пазара на вечността.

Дерек наблюдаваше внимателно Лили с непроницаемо изражение. С тъмните си цигански къдрици, сплетени в сложна плитка и със стройното си тяло в елегантна рокля, човек никога не би предположил, че тя някога е била бездомница, прокудена от обществото, също като него. Това бе връзката, която ги обединяваше. Откакто бракът на Лили я бе издигнал до привилегированото общество, на Дерек му бе разрешено да я наблюдава само отстрани. Аристократичните господа рядко биваха склонни да го канят в именията си, ала съпругите им със синя кръв горяха от желание да го впримчат в леглото си. За Дерек това бе приятна форма на отмъщение, макар и тя да вбесяваше Лили.

— Кажи ми какво се случи с Джойс — настояваше тя.

— Скъсах с нея преди седмица — Дерек се усмихна мрачно, като си припомни ожесточения гняв на Джойс. — Прие го много тежко. Подозирам, че тя е наела главорезите, за да бъдем квит.

— Откъде си толкова сигурен, че зад това нападение не се крие някой друг? Иво Дженър, например. Той все играе мръсни игри…

— Не. Негодяите, които ме нападнаха миналата нощ, искаха да обезобразят само лицето ми — той унило се тръшна на леглото и опипа шевовете си. — Женски почерк на отмъщение, бих казал.

— Искаш да кажеш, че ако Джойс не би могла да те притежава, е искала да бъде уверена, че никой друг не би те пожелал? — Лили изглеждаше потресена. — Отвратително, порочно — тъкмо онова, което човек би могъл да очаква от такава жена. Защо се ангажира с нея? Нима животът ти е толкова банален и скучен, че не си могъл да устоиш на аристократичния й чар?

— Да — ухили се подигравателно Дерек.

— От години те наблюдава как се прехвърляш от легло на легло. Колкото по-високо издигнати и снобски са те, толкова повече ги желаеш… но защо? Само и само да демонстрираш на света, че можеш да притежаваш най-хубавите, най-търсените жени?

— Отсега нататък ще задирям всички нежелани, простовати домакини. Това ще те удовлетвори ли?

Тесните длани на Лили стиснаха ръката му и тя се облегна на нея, въпреки усилията му да се освободи.

— Ще ти доверя какво ми доставя удоволствие — отвърна тя сериозно. — Сърцето ми се разбива да те гледам как от ден на ден ставаш все по-циничен и изтощен от светските удоволствия. Искам да си намериш подходяща жена, Дерек. Симпатична, непорочна — не като твоите развратни повлекани. Нямам предвид женитба, тъй като идеята за това извънредно те отблъсква. Но поне си намери метреса, която да ти достави спокойствие в този живот!

Той иронично се усмихна.

— Това не е причината, поради която мъжът се свързва с жена.

— Нима? Мога да изброя немалко мъже, чиито метреси са далеч по-семпли и майчински настроени, отколкото собствените им съпруги. Метресата се цени поради разбирането и приятелството, което ти дарява, а не поради вулгарните трикове, които знае в леглото.

— Откъде си осведомена толкова много за тези неща?

Лили сви рамене.

— Чувала съм мъжете да говорят по време на лов, в клуба или в следобедните почивки. Често пъти забравят, че съм сред тях.

— Рейфорд трябва да ти е забранил да ходиш на лов още преди години.

— Алекс се гордее с моето ловуване — отвърна заядливо тя. — Престани да сменяш темата на разговора ни. Това, от което се нуждаеш, е любовница, Дерек.

Той се разсмя, умишлено връщайки се към силния акцент, който се бе мъчил да преодолее толкова години.

— Мога да ощипя по задника всяка, която си поискам, сладурче.

Тя се навъси.

— Казах любовница, Дерек, а не обичайното ти перчене с леките жени. Трябва да си намериш някоя, която да ти бъде компаньон в живота. Не си ли се замислял някога да прекарваш нощите си с една и съща жена? О, не ми прави гримаси! Мисля, че би следвало да си намериш някоя симпатична млада селска вдовичка или самотна стара мома, която да ти бъде благодарна за покровителството. Ако желаеш, мога да ти направя списък…

— Аз избирам жените си — парира я хладно той. — Един Бог знае каква дърта вещица би ми избрала…

— Всяка, която бих ти избрала, би надминавала по достойнство Джойс Ашби! — тя пусна ръката му и въздъхна. — Най-добре е да си тръгвам. Ако остана по-дълго в апартамента ти, ще навредя на репутацията си — особено, като се има предвид прехласването ти по омъжените жени.

— Не съм те молил да се отбиваш — процеди дръпнато Дерек. Но когато тя се изправи да си тръгне, той сграбчи дланта й и я целуна.

— Ще сториш ли това, за което те помолих? — умолително настоя Лили, стискайки пръстите му.

— Ще си помисля — тонът му бе толкова внимателен и любезен, че Лили отгатна лицемерието му.

Въпреки това тя се усмихна и трогателно погали катраненочерната му коса.

— Така е по-добре. Някой ден ще ми бъдеш благодарен за мъдрия съвет — тя понечи да си тръгне, ала внезапно се закова пред вратата и изпитателно го изгледа.

— Дерек… Преди да се отбия тук този следобед, зърнах най-възхитителното създание да кръжи из задните стаи. Тя задаваше всякакъв вид въпроси и си водеше бележки.

Дерек се настани върху възглавниците и небрежно кръстоса нозе.

— Тя е писателка.

— Нима? Има ли нещо публикувано досега?

— Да, романа „Матилда“.

— Но това е С. Р. Филдинг? — Лили се засмя очарована и удивена и отново се втурна в стаята. — Прочутата отшелница? Как, за Бога, си успял да я довлечеш тук?

— Тя ме довлече тук миналата нощ — след като ме спаси от убийците.

Челюстта на Лили провисна.

— Правиш си майтап с мен.

Той се ухили срещу нея с възхита.

— Измъкна пистолет и простреля един от нападателите.

Последва миг на гробовна тишина, след което Лили се запревива от смях.

— Трябва да ни запознаеш — примоли се тя. — Само да се съгласи да присъства на някои от моите соарета, или поне на салонна дискусия. Трябва да ми помогнеш да я убедя да приеме поканата.

— Само й подметни, че си Разюзданата Лили. Тя е тук, за да извърши проучвания за книгата си.

— Колко очарователно — Лили оживено заснова. — Жена, която пише за проститутките, застрелва престъпници в бордеите, посещава хазартните клубове и без съмнение прави всичко възможно да порови носа си в мръсните ти тайни. Струва ми се, че ще станем големи приятелки. Какво представлява тя? Стара ли е или млада? Общителна или свенлива?

Дерек вдигна рамене.

— По-млада е от теб с около десетина години. Владее се чудесно, с нрава на стара мома… — той замлъкна, като си припомни дискретния начин, по който Сара го бе погледнала иззад набраната дантела на бонето си, сепнатия подскок, когато бе осъзнала, че се намира в опасна близост до него. — Стеснителна е с мъжете — довърши словесния й портрет той.

Лили, която винаги бе съумявала да се справи с противния пол доста умело, поклати глава.

— Не виждам причина за това. Мъжете са толкова простовати, плиткоумни същества.

— Мис Филдинг е от едно селце в провинцията, наречено Грийнууд Корнърз. Тя не знае нищо за мъжете в големия град. Завира се из най-злокобните бордеи в Лондон — за нея всички проблеми се решават с „моля ви“ и „благодаря“. Даже не си представя, че някой може да я обере или изнасили… защо пък, нали няма да е учтиво. Знаеш ли защо й позволих да посещава клуба ми и да си вре носа навсякъде тук? Защото, ако не го бях сторил, тя щеше да се пъха във всеки хазартен вертеп в града и щеше да се здрависва с всеки крадец и говедо, което я сръчка с лакът! — той се разгорещи по въпроса и нехайната нотка от гласа му се изпари. — А е почти сгодена. Един дявол знае що за годеник е онзи, който й позволява да се шляе из Лондон сама, освен ако не възнамерява да се отърве от нея! Кръгъл идиот! Бих искал да му подметна какво се случва на жените, които скитат из града с проклети пистолетчета в читанките си…

— Дерек — по лицето й пробягна странна усмивка. — Отново започваш с твоя кокни.

Той рязко притвори уста.

— Това се случва само — промърмори Лили, — когато си извънредно възбуден или ядосан за нещо.

— Никога не се ядосвам.

— О, разбира се, че не — тя изви тяло към него, пронизвайки го с хладен поглед.

Дерек не хареса изражението й, превъзхождащия поглед, с който жените го измерваха, когато чувстваха, че знаят нещо, което мъжът е твърде глупав да разбере.

— Мислех, че си тръгваш — подкани я с груб глас той.

— Да, докато не захвана да дърдориш за нашата мис Филдинг. Какво ли си мисли за теб? Мога да си представя колко е ужасена от твоето потресаващо минало.

— Тя изпадна във възторг от него.

— Предполагам, че си направил всичко възможно да й се представиш в най-грубиянския си вид.

— Това й харесва. Нарича ме „източник на материал“.

— Е, ти си бил назоваван и с по-лоши имена. Особено от мен — Лили се взря в раненото му лице с неподправена тревога. — Ако можеше да те зърне, когато беше красив. Кога ще ти свалят шевовете?

— Тя не е от предпочитания ми стил — произнесе той с безизразен глас.

— Време е да ти призная нещо, Дерек… Никога не съм била особено впечатлена от „предпочитания ти стил“.

Дерек насмешливо изкриви устни.

— Прекрасно бих се налудувал с нея в леглото. Тя ще лежи в него и през цялото време ще си води бележки. Тя… — той замлъкна, странен образ обсеби мислите му… Млечнобялото, голо тяло на Сара Филдинг под неговото, ръцете й, нежно сключени около шията му, парещият й дъх, галещ кожата му… Видението бе смущаващо еротично. Той се намръщи и се принуди да се концентрира върху онова, което му разправяше Лили.

— … би било далеч по-безопасно от връзката ти с Джойс Ашби! Ще си голям щастливец, ако лицето ти не е окончателно обезобразено от този последен нелеп инцидент. Но помни думите ми, ще накарам Джойс да съжалява за това…

— Лили! — нещо в гласа му я накара изведнъж да млъкне. — Да оставим този въпрос настрана. Не искам да се занимаваш с Джойс.

Лили се почувства неудобно от внезапната хладна решителност на Дерек. Имаше погледи, които бе виждала да си разменят мъжете, изправени на дуел с пистолети в ръка и играчите, които залагаха богатството си върху непредсказуемия обрат на картите. Мъжете, които безразсъдно печелеха, сякаш не ги бе грижа за нищо. Тя едновременно се възхищаваше и се страхуваше от техния безскрупулен порив.

— Но Дерек — запротестира тя, — но можеш да оставиш Джойс да се измъкне суха просто така. Тя трябва да бъде принудена да си плати за…

— Ти чу какво казах — Дерек никога не позволяваше друг да урежда сметките му. Той щеше да се изправи лице в лице срещу Джойс по свой собствен начин, когато му дойдеше времето. Засега не възнамеряваше да предприема нищо.

Лили прехапа устни и кимна, желаейки да добави още нещо, ала се отказа. Той би й позволил да го подразни приятелски до известна степен, ала съществуваше граница, отвъд която тя никога не се осмеляваше да пристъпи.

— Добре — промърмори примирено тя.

Дерек задържа погледа й за миг, след което омекна.

— Подари ми тогава една целувка.

Тя послушно докосна с устни бузата му и потиснато се усмихна.

— Ела ни скоро на гости. Децата ще бъдат очаровани от шевовете ти, особено Джейми.

Той докосна челото си в шеговит поздрав.

— Ще им разкажа, че съм бил нападнат от пирати.

— Дерек — промълви тя разкаяно, — прости ми, че се намесих. Това е, само защото съм загрижена за теб. Имал си толкова труден живот. Живял си сред ужасни кошмари, които повечето хора, с изключение на мен, никога не биха разбрали.

— Това беше някога, в миналото — той се ухили и произнесе наперено:

— Сега съм един от най-богатите хора в Англия.

— Да, ти притежаваш повече лири, отколкото някой би изхарчил за цял живот. Ала те не ти донесоха онова, което очакваше, нали?

Усмивката на Дерек избледня. Никога не бе споделял с нея за онзи непонятен, безименен глад, който го връхлиташе, за празнотата, която би могъл да запълни, само ако можеше да назове непреодолимото си желание. Как бе отгатнала тя? Съществуваше ли нещо, което можеше да прочете в погледа му или да долови в гласа му?

Срещайки в отпор ледено безмълвие, Лили въздъхна и докосна кичура гарвановочерна коса върху челото му.

— О, Дерек.

Тя бавно напусна стаята, докато той се взираше след нея.

 

 

В продължение на следващите няколко дни на Сара й бе позволено да обикаля свободно из бара на Крейвън, при условие, че избягва главните помещения, предназначени за клиентите. Доволна бе от тлъстата купчина насъбрани записки, които щяха да й бъдат в помощ при детайлното описание на джентълменския клуб. Скоро възнамеряваше да разшири проучванията си и да включи и някои от игралните домове в околностите, ала засега и тук я очакваше още доста работа.

Прекарваше всяка сутрин, кръстосала крака в кухнята, най-широкото и многолюдно помещение в клуба. Всички от персонала на Крейвън се стичаха да похапнат в нея или да си побъбрят, от крупиетата, властващи на игралните маси, до проститутките, които се появяваха след дългите нощи на усърдни занимания.

Кухнята бе отлично обзаведена и организирана педантично. Три редици от разнокалибрени тенджери и тигани висяха окачени над централната работна маса. По стените бяха накачулени делви с брашно, захар и други хранителни припаси. Разнообразни пикантни сосове къкреха върху дългите в сажден цвят печки, разпръсквайки из въздуха озадачаваща, ала възхитителна смес от благоухания. Всичко това бе царството на шефа, мосю Лабарж. Мистър Крейвън бе наел Лабарж и целия му персонал преди години от един изключителен парижки ресторант и ги бе довел в Лондон. В замяна на потресаващо високите им заплати те осигуряваха най-реномираната кухня в града: ароматичен и пищен студен бюфет бе на постоянно разположение на членовете на клуба, а превъзходно приготвяните блюда се сервираха в трапезарията.

Мосю Лабарж бе темпераментен човек, ала в изкуството си бе гений. Доколкото Сара можеше да забележи, дори мистър Крейвън полагаше старания да не встъпва в спор с него. Долавяйки слабостта на Лабарж към ласкателствата, Сара проявяваше специално усърдие да прехвалва произведенията му, докато краищата на мустаците му не се усукваха от гордост.

В кухнята цареше постоянна трескавост: слуги и слугини кълцаха, триеха, месеха тесто, а келнерите прелитаха претоварени с подноси благоуханна храна за вечерите. Персоналът с готовност включваше Сара в разговорите си, докато си разправяха истории, вариращи от нецензурните закачки до затрогващо тъжните случаи. Обичаха да бъбрят и да следят как тя си записва думите им. Скоро започнаха да се състезават, за да привлекат интереса й. Проститутките й бяха особено полезни, навеждайки я към вътрешни прозрения за мъжете, посещаващи на тумби клуба… и особено за Дерек Крейвън. Сара особено се възхищаваше на жизнерадостното дърдорене на Табита. Макар да бяха съвсем различни по темперамент, те външно поразително си приличаха — и двете бяха с едни и същи форми и ръст, с кестеняви коси и сини очи.

— Ще ви разкажа за господата паралии, които идат тук — подхвана Табита и в сините й зеници проблесна дяволито пламъче. — Много са разгонени, ама хич не ги бива в оная работа. Друснеш ли ги два-три пъти за опашката и моментално свършват — другите проститутки дружно се разкикотиха. Четири от тях наобиколиха Сара около една от дървените маси, на която кухненските прислужници им поднесоха чинии с вкусен омлет а ла Матилда и хрускави кифлички. — Т’ва и вкусната кльопачка… ето какво ги привлича тук. Но картите ги карат да киснат по цели нощи.

— По колко мъже приемате всяка нощ? — запита Сара с делови тон и моливът й застина над тетрадката.

— По колкото ни харесва. Понякога им даваме да се надрусат долу в игралните зали, и после…

— Надрусат? — повтори озадачена Сара и проститутките избухнаха в смях.

— Само да го вдъхнат и да го почувстват — обясни Вайълет, нисичка, пищна блондинка. — А ако им хареса питието, портиерът ги довежда горе и ние ги довършваме.

— Обаче никога мистър Крейвън — заяви Табита. — Той никога не е вкарвал някоя от нас в леглото си.

— Получава си го от богатите жени — мъдро прибави коментара си Вайълет. — Контеси и дукеси и тем подобни.

При споменаването на сексуалните предпочитания на мистър Крейвън страните на Сара поруменяха до пурпурночервено. Колкото повече узнаваше за него, толкова по-мистериозен и загадъчен й изглеждаше той. Вътрешните му качества бяха прикрити зад гладка, диамантено твърда фасада. На първо място той държеше на показността. Умело демонстрираше преситен човек на елегантния декаданс, което задоволяваше не само аристократичния бел монд, но също и сенчестия свят на развратници и куртизанки, наричани демимонд. Любезните му, изискани маниери към социално превъзхождащите го винаги бяха леко пресилени, надвишаващи границата на учтивостта и клонящи към скрита подигравка. Сара бе сигурна, че той уважаваше само неколцина от тях, понеже бе запознат с най-срамните им тайни. Чрез мрежата си от шпиони и доносници той бе информиран за любовниците им, за съдържанието на техните завещания, дори за бележките, които получаваха синовете им в Итън и Хароу, и това, което им предстоеше да унаследят.

Изглежда само малцина се осмеляваха да го запитат за ужасния белег на лицето му. Членовете на кралското семейство: Уелингтън, прословутият военен командир, и чуждестранните дипломати, които обичаха да се шляят по игралните маси, всички се чувстваха доста неловко, когато присъстваше и Крейвън. Щом той произнасяше някоя шега, те мигом се заливаха в смях. Когато правеше някое изявление, то обикновено бе приемано без резерви. Очевидно никой не дръзваше открито да спечели неодобрението му.

Както Крейвън бе заявил още първата нощ, когато го срещна, той никога не се ядосваше. Сара бе открила, че настроението му бързо се менеше от леденото безмълвие до горчивия сарказъм, ала той никога не избухваше и не губеше самообладание. Бе мистериозна личност: арогантна, самоиронична, общителна, ала при все това изключително саможива. Зад най-очарователните му усмивки се таеше вечният мрачен силует на горчивината.

Сара бе заинтригувана от разговора, в който Табита осведомяваше присъстващите на глас за сексуалните предпочитания на Крейвън към аристократичните дами.

— Не се докосва до никоя, по-долу от баронеса — тя се засмя от сърце при вида на Сариното любопитство. — Трябва да ги видите на баловете, високопоставените кучки. Тези фини дами задирят мистър Крейвън, наистина го преследват със стръв. И защо пък не? Той е добър, солиден мъж, не като мекушавите им, лениви съпрузи, които се интересуват от картите и пиенето повече, отколкото от жените — тя заговорнически понижи глас. — Здрав е като бик, там, където най-много трябва.

— Откъде знаеш — запита подозрително Вайълет.

— Приятелка съм с първата прислужница на лейди Феър, Бети — звънна самодоволният отговор на Табита. — Тя ми разказа веднъж, че е налетяла на двама им по случайност, посред бял ден, докато лорд Феърфърст отсъствал.

Моливът падна от смутените пръсти на Сара и тя се наведе под масата да го вземе. Сърцето й биеше учестено. Едно бе да слушаш разговор за човек, когато се намираш далеч от него, ала как би могла да погледне мистър Крейвън отново в очите? Огорчена и очарована едновременно, тя изпълзя изпод масата с молива.

— Да не повярваш! — възкликна една от жените. — И какво са правили?

— Лейди Феърфърст й е ударила едно царско текме. Мистър Крейвън само се изсмял и й заповядал да затвори вратата.

Проститутките несдържано се разкикотиха.

— Нещо повече — нажежи градуса Табита, — винаги можеш да познаеш какво крие мъжът в гащите си по големината на носа му — а на мистър Крейвън е доста дългичък.

— Работата не е в носа — бурно запротестира Вайълет, — а в размера на стъпалото.

С изключение на Сара всички се кикотеха. Насред веселието Табита се облегна на ръка и се зазяпа в Сара, сякаш внезапно й бе хрумнала някаква мисъл.

— Имам един план, мис Филдинг — защо не доведете Матилда утре да се срещне с мистър Крейвън? Ще бъдат превъзходна двойка.

Другите жени запригласяха единодушно в хор.

— О, тя ще разтопи леденото му сърце!

— Да, да, наистина!

— Ще завърти мистър Крейвън на малкото си пръстче!

Дори мосю Лабарж, подслушващ разговора, се намеси импулсивно.

— За la belle Матилда ще направя най-хубавото gateau^[1], толкова крехко, че ще се разтопи във въздуха!

Сара се усмихна извинително и безпомощно вдигна рамене.

— Боя се, че няма да е възможно. Матилда не съществува. Тя е… само героиня на роман.

На масата се възцари внезапно мълчание. Всички бяха вперили в нея озадачен поглед. Дори кухненският прислужник бе престанал да нарежда съдовете.

Сара се опита да обясни.

— Виждате ли, създадох образа на Матилда в резултат на проучвания и разговори. Тя всъщност наистина е изградена от характерите на многото жени, с които се запознах, когато…

— Научих, че наскоро Матилда постъпила в манастир — намеси се Вайълет и Табита кимна в знак на съгласие.

— Не, станала е богат покровител. Открива кредит в най-богатите магазини, даже при мадам Ла Фльор.

— С какво беше облечена? — запита, зинала любопитно, една от жените.

Табита продължи да описва пищната й рокля заедно с лакея, следващ я по петите. Докато оживеният разговор продължаваше да жужи, Сара се замисли върху онова, което бе споменала Табита за мистър Крейвън и за любовната му връзка с лейди Феърфърст. Гадаеше дали отношенията му към жените бяха продиктувани от любов. Той бе мъж със сложен характер, движещ се по острия ръб на почтеността. Несъмнено задоволяваше чувството си за справедливост, осъществявайки връзки със съпругите на аристократите, които тайно го презираха за плебейската му кръв. Навярно му бе трудно да потиска подигравателната си усмивка при мисълта за нощните си похождения, за наследството, изкусно задигано от младите лордове, които се считаха за безкрайно по-високостоящи в обществото от него. Странен свят бе създал за себе си. Можеше да прекарва времето си с нощните пазачи, сводниците и уличните гавроши, които понякога бяха клиенти на неговия клуб, както и с членовете на висшето общество. Невъзможно бе да го помести в каквато и да било категория. Сара си напрягаше ума да го проумее, разумът й бе изпълнен с безбройни въпроси за това какво представлява този загадъчен мъж.

Сара се спря над фразата си, за да си вземе късче от чинията със сладкиши, която й бе, изпратил мосю Лабарж. Ефирните пластове от кейк и кафеен крем се топяха като масло в устата й. По полираната махагонена маса пред нея се посипа захар и тя бързо я забърса с ръкав. Бе в една от стаите на частните апартаменти на Крейвън и работеше на неговото масивно бюро. Великолепната мебел с безбройните си отделения с чекмеджета бе отрупана с интригуващи странни предмети, късове от струни, редки монети, зарове и карти за крибедж, бележки и рецепти. Изглежда Крейвън ритуално изпразваше джобовете си на работното си писалище. Тя не бе очаквала това от мъж, който управляваше живота си с такава педантична прецизност. Когато поглъщаше последното парче от кейка, няколко листа хартия, струпани в края на бюрото, привлякоха любопитството й. Заинтригувана, тя се пресегна и грабна сгънатите бележки. Внезапно се спря и мислено се укори за взлома върху неприкосновения периметър на мистър Крейвън.

Тя отново се надвеси над тетрадката, като внимателно потапяше писалката си с дръжка от слонова кост в мастилницата. Ала не съумя да се съсредоточи. Лениво гадаеше какви ли тайни можеха да крият тези бележки. Блъсна писалката настрани и жадно се вгледа в тях, докато съзнателността й нетърпеливо водеше борба с любопитството. За нещастие последното взе връх. Тя бързо грабна бележките от мястото им.

Първата съдържаше списък на случайни неща, с името на Уърти, надраскано най-отгоре.

„Уърти, смини келимите в залите за карти втора и четвърта.

Да бъдат утказани кредити на лорд Факстън и Рапли, докато не си уредят сметките.

Накарай Джил да упита последната пратка бренди.“

Сара изпита състрадание, вгледана в мъчително надрасканата бележка. Владеенето на писания език на Крейвън бе истинска касапница. От друга страна, обаче, го биваше в математиката. Тя го бе уловила да умножава и разделя цифри наум в няколко случая, жонглирайки с лекота с разликите и процентите. Можеше да следи една игра на карти в развоя й и мълчаливо да изчислява и предсказва с безпогрешна точност печелившата ръка. Хвърляше поглед на счетоводните книжа и светкавично изчисляваше целите колони цифри, без да се пресегне за писалката си.

Другият му талант бе също тъй необикновен — неоспоримата му способност да прониква в душите на хората. Притежаваше безпогрешен усет и за най-добре прикритата уязвимост и я пронизваше с нехайна, мимоходом подхвърлена забележка. Бдителният му поглед долавяше всеки нюанс в изражението на човек, в интонацията на гласа му. Това накара Сара с известна изненада да осъзнае, че той бе не по-малко наблюдателен, отколкото тя, че също тъй улавя разликата между себе си и останалата част на света. Поне в това отношение, помисли си, те притежаваха нещо общо помежду си.

Сара вдигна втората бележка, написана с елегантен дамски почерк, с всичките му претенциозни заврънтулки. Бе странно, в известна степен безцеремонно послание, от което я прониза мраз.

„Сега носиш белега ми, за да го види всеки. Ако се осмелиш, ела, и поискай отмъщение. Все още те желая.“

О, Боже, прошепна Сара, втренчена в изящно изписания инициал. Тя не се и съмняваше, че намека за „белега“ означаваше раната върху лицето му. Коя жена би се осмелила да наеме убийци, за да обезобразят лицето на един мъж? Как Сара би могла да общува с нея? Тя бавно положи писмата обратно на мястото им, без желание да чете по-нататък. Навярно този инициал „Дж.“ означаваше някаква извратена любов към Крейвън, примесена с омраза. Може би и Крейвън изпитваше същите чувства към нея.

За Сара, която винаги бе познавала любовта като нежно и утешително чувство, бе трудно да проумее, че за други тя можеше да означава нещо тъмно, примитивно, дяволско, нечисто. „Има толкова много неща, за които не зная“, промълви тя, сне очилата си и потърка очи. Пери се оказваше безпомощен винаги пред нейните „настроения“… Не съзираше причина някой да се интересува за каквото и да било извън Грийнууд Корнърз.

Мислите й бяха прекъснати от спокоен глас, разнесъл се от вратата.

— Какво правите в моя кабинет?

Сара светкавично се извърна от стола и страните й се покриха с руменина. Дерек Крейвън се бе изправил там с непроницаемо изражение на смуглото си лице.

— Съжалявам — промълви тя с подкупващ извинителен поглед. — Обикновено работя в секретариата на мистър Уърти, ала той ме запита бих ли желала да използвам бюрото ви днес, тъй като вие отсъствате, а той пък имал нужда…

— Съществуват други стаи, които бихте могли да използвате.

— Да, но никоя не ми предлага такова усамотение, в което мога да работя, без да се разсейвам и… тръгвам си веднага.

— Не е нужно — той се приближи до нея. Въпреки, че бе висок, с масивно телосложение, движеше се с котешка грациозност. Сара наведе глава, фокусирайки поглед върху попивателната преса. С ъгълчето на окото си долови, че Крейвън докосва оставените й настрани очила.

— Колко чифта притежавате? — запита той, подбутвайки ги леко по масата.

— Два.

— Зарязвате ги навсякъде, където ви падне. Откривам ги върху библиотеки, бюра, върху рамките на картините, навсякъде, където ви хрумне да ги захвърлите.

Сара прибра очилата си и ги надяна на носа си.

— Много съм разсеяна — призна тя. — Неприятно е. Когато се заинтригувам от нещо, просто ги забравям.

Очите на Дерек се плъзнаха по чистичко изписаните листа пред нея.

— Какво е това? — той умишлено се приведе над нея, облягайки длани върху блестящо полирания махагон. Стъписана, тя се сви на стола си, притисната в клетката на ръцете му, обгръщащи я от двете й страни.

— А-аз пиша за бордеите.

Дерек се ухили на крайно смутения й тон. Знаеше прекрасно колко я безпокои близостта му. Възнамерявайки да продължи изтезанието, той се приведе още по-плътно към нея, втренчил поглед в примамливата издутина под деколтето й и в алабастровата кожа на шията й. Брадичката му почти допря бонето й, щом засрича на висок глас записките й.

— Улиците… на града… са… зас… — той се спря, концентрирайки се върху сложната дума.

Сара машинално я посочи с върха на пръста си.

— Застрашителни — прочете тя. — Това означава опасни… злокобни — повдигна очилата си, които се бяха свлекли на носа й. — Струва ми се, че това е най-подходящият начин да се обрисува атмосферата на бордеите.

— Аз бих ги описал по-добре — подхвърли той с безразличен глас. — Тъмно е и вони.

— Това е съвсем вярно — Сара плахо хвърли поглед иззад рамо. Той бе достатъчно близо до нея, за да забележи тя едва наболите черни мустаци върху обръснатата му кожа. Изисканото му облекло и приятното ухание на сандалово дърво не можеха да прикрият бруталността, която се излъчваше от сърцевината на съществото му. Той бе груб, с ярко изразена мъжественост. Пери Кингсууд би го презрял. „Но той е само един грубиян! — би възкликнал Пери. — Селяндур, наконтен в дрехи на джентълмен!“

По някакъв начин Крейвън успя да прочете мислите й.

— Вашият млад приятел от селото ви… Кингсфийлд…

— Кингсууд.

— Как ви позволява да пребивавате в Лондон сама?

— Не съм сама. Отседнала съм у Гудмънови, високо уважавано семейство…

— Знаете какво ви питам — рязко отсече Дерек. Той извърна към нея лице, настанен върху ръба на бюрото. — Прекарвате времето си с комарджии, проститутки и криминални типове. Би трябвало да си стоите в Грийнууд Корнърз със семейството си.

— Мистър Кингсууд не е особено очарован от ситуацията — призна Сара. — Всъщност, спорили сме много пъти за това. Но аз бях твърде упорита.

— Съобщавали ли сте му някога какво точно правите в Лондон?

— Мистър Кингсууд знае за моите проучвания…

— Не говоря за проучванията ви — прекъсна я Крейвън с безцеремонен израз в очите. — Ще му признаете ли, че сте убила човек?

Сара виновно пребледня, леко й се повдигна, както се случваше винаги, когато си спомняше за онази тревожна нощ. Тя отбягна пронизителния му поглед.

— Струва ми се, че не би било разумно да му го споменавам.

— О, разбира се. Представям си що за съпруга бихте била вие. Ще вършите зад гърба на бедния нещастник неща, които не би одобрил за нищо на света.

— Не е така!

— Точно така е.

— Пери ми има доверие — рязко се възпротиви тя.

— На негово място аз не бих ви имал доверие — тонът му ставаше все по-язвителен. — Бих ви държал до себе си всяка минута на денонощието — не, бих ви оковал във вериги, — понеже ще съм сигурен, че в противен случай бихте хукнали да правите „проучвания“ из най-близката тъмна уличка, гъмжаща от крадци и главорези!

Тя скръсти ръце, сви устни в тънка линия и го изгледа с крайно неодобрение.

— Безсмислено е да ми крещите, мистър Крейвън.

— Аз не… — гласът на Дерек потъна в мълчание. Той й бе крещял, нещо, което никога не му се бе случвало. Удивен от себе си, той потърка брадичка и втренчи очи в нея, ала тя отвърна безстрашно на погледа му. Безстрашието й го предизвикваше извън границите на разумното. Прозираше ли някой каква голяма нужда от грижи и покровителство има тя? Не трябваше да й се позволява да скита сама из Лондон. Не биваше да остава тук сама с него, за Бога! Можеше да я изнасили поне десет пъти досега.

Продължавайки да я изследва, той осъзна, че иззад водопада от дантелени дипли и очилата си тя бе изключително привлекателна. Би била очарователна, ако не се обличаше като стара мома. Той вдигна ръка към издутото й боне и пръстите му докоснаха края на дантелата.

— Защо носите винаги това на главата си?

Сара в почуда разтвори устни.

— За да държа косата си в порядък…

Той продължаваше да прокарва пръсти по краищата на дантелата. Сара сякаш завибрира от любопитно напрежение.

— Снемете това.

Сара с мъка успя да си поеме дъх. Пронизващите му смарагдени очи се приковаха върху нейните. Никой не се бе взирал в нея по такъв начин, карайки я да чувства ту жар, ту лед и непоносима нервност. Тя скокна от стола и отстъпи няколко крачки назад.

— Боя се, че не разполагам с време да задоволявам прищевките ви, мистър Крейвън. Засега привърших работата си. Трябва да си тръгвам. Лека нощ.

Тя побягна от стаята, изоставяйки всичките си вещи, включително чантичката си. Дерек хвърли поглед към бюрото и я зачака да се върне. След минута осъзна, че ще прибере вещите си по-късно, когато нямаше да съществува шанс да го срещне повторно. Той вдигна чантичката й и се разположи върху бюрото, нехайно поклащайки крак. Разхлаби копринената връвчица и надникна вътре. Няколко банкноти… мъничката тетрадка и молив… пистолетът. Дерек кисело се усмихна и забърника по-дълбоко, докато не откри няколко монети и носна кърпичка. Извади изгладеното парче плат и го доближи до лицето си. Подуши го, за да усети уханието на парфюм или одеколон, ала такова ухание нямаше.

На дъното на чантичката се валяше вторият й чифт очила. Дерек щателно ги огледа — кръглите лещи, фината метална рамка, малките извивки за ушите. Взря се през тях към думите, които бе изписала. Сгъна очилата, напъха ги в джоба на палтото си и затвори чантичката. Когато Сара откриеше, че очилата й липсват, щеше да си помисли, че ги е забравила някъде, както често се случваше. Това бе първият акт на чист грабеж, който бе извършвал от десет години насам. Но трябваше да го стори. Така щеше да притежава малка частичка от нея.

Остави чантичката така, както Сара я бе преметнала на бюрото, пъхна ръце в джобовете си и закрачи без определена цел и посока. Замисли се за начина, по който Уърти вчера бе превъзнесъл качествата на Сара. Даже Лили Лоусън, с искрящата си привлекателност, не би била способна да предизвика такова преклонение у фактотума.

— Тя е дама с неизброими качества — я бе адмирирал Уърти в отговор на една от саркастичните стрелички на Дерек по неин адрес. — Мис Филдинг се отнася към всекиго с топлота и учтивост, тя доброволно пише писма, които й диктуват неграмотните членове на персонала, за да ги изпратят на семействата си. Когато забеляза, че подгъвът на роклята на Вайълет се е разшил, помоли за игла и конец и коленичи на пода, за да го поръби собственоръчно. Вчера една от прислужничките ми съобщи, че когато се спънала с куп бельо в ръце, мис Филдинг се спряла и й се притекла…

— Може би трябва да я наема в персонала си — саркастично го бе прекъснал Дерек.

— Мис Филдинг е най-трогателната, толерантна дама, която някога е стъпвала в този клуб. По този повод ще използвам възможността да отбележа, сър, че персоналът се оплаква.

— Оплаква се? — безизразно повтори Дерек.

Уърти сухо кимна.

— Че не сте й отдавали дължимото уважение.

Дерек се облещи.

— Кой, по дяволите, им плаща заплатите?

— Вие, сър.

— Тогава им предай, че не ги обсипвам с проклетите си пари, за да изразяват мнението си! И че ще разговарям със святата им мис Филдинг тъй, както аз намеря за добре!

— Да, сър. — С едва доловимо подсмъркване на неодобрение Уърти се извъртя на пети и заслиза надолу по стъпалата.

О, Уърти наистина бе обсебен от нея. И всички други споделяха чувствата му. Дерек никога не си бе представял, че неприкосновения му периметър ще бъде толкова нежно и властно обсебен — или че служителите му ще се окажат такива предатели. Мистериозният чар на Сара Филдинг бе запленил всички в клуба му. Всички се състезаваха да й се харесат или да й угодят.

Челюстта на Дерек се втвърди. „Дама с неизброими качества“, изсумтя той на висок глас. Бе се наслаждавал на удоволствието между бедрата на жени с далеч по-знатен произход, дами, родени със синя кръв във вените си и с благороднически имена, от привилегировани касти и богатства зад гърба си.

Ала Уърти бе прав. Тайно в себе си Дерек признаваше, че Сара Филдинг бе единствената истинска дама, която някога бе срещал. Тя не притежаваше, който и да е от пороците, които лесно откриваше у другите. Завистта, алчността, похотта… сякаш тя се извисяваше недосегаемо над всичко това. От друга страна, той долавяше необмислените й стъпки по ръба на острието, които някой ден можеха да я доведат до покварата. Тя се нуждаеше от някого, който да я предпазва да се хвърля с главата напред в опасностите и бедите, или поне да я изтръгва от тях. Струваше му се малко вероятно безпомощният й годеник Кингсууд да е способен на такава закрила.

Дерек бе уверен, че Кингсууд е строен, с класическа красота младеж. Навярно притежаваше културен глас и, разбира се, светли къдри, противно на неговите смолисти. Без съмнение, Кингсууд бе старомоден и тесногръд селски благородник, който не би проумял безразсъдността и необмислените постъпки. С течение на времето той би се превърнал в солиден възрастен джентълмен, който на вечеря пие твърде много и не оставя никога другите да довършат речта си. А Сара, като любяща съпруга, би понасяла недодялаността и грубостта му с мила усмивка и би прикривала унинието си. Когато възникне проблем, ще се опита да го разрешава сама, за да не го дразни. И ще бъде предана на съпруга си. Само той ще знае за лика й с разпуснати коси и тънка бяла нощница… Само той ще познава нектара от допира на спящата й плът, доверчиво прилепнала до неговата. Ще правят любов спотаени в мрака и под завивките, с притворени ресници и жестове, сподавяни от скромността и въздържанието. Никой няма да събуди страстта на Сара Филдинг, да премахне задръжките й, да я изкушава и прелъстява…

Дерек нетърпеливо прокара пръсти през косата си и се закова насред празния коридор. Не приличаше на себе си — и мислите му бяха непривични. Чувстваше се така, сякаш трябваше да се подготви за връхлитането на някакъв катаклизъм. Въздухът бе наситен с електричество. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Нещо щеше да се случи… нещо… и всичко, което можеше да стори, изглежда бе да изчака.

 

 

— Моля ви, спрете тук — подвикна Сара на кочияша, — похлопвайки по покрива на каретата. Бе осем часа сутринта, обичайното й време за пристигане в клуба. Преди да наближат главния вход, вниманието на Сара бе привлечено от няколко претъпкани каруци, наредени встрани от сградата. Бяха по-различни от обичайните пазарни фургони, които снабдяваха кухнята с пресни продукти.

Лакеят, застанал встрани, й помогна да слезе и я запита дали да я изчака тук.

— Не, благодаря ти, Шелдън. Ще вляза в клуба през кухнята — макар и да знаеше, че е неприлично, тя помаха бодро на кочияша с ръка, отдалечавайки се от каретата. Той едва забележимо й кимна, въпреки че предния ден старателно й бе обяснил колко неподходящо е за една дама да фамилиарничи с наетия персонал.

— Трябва да гледате важно и високомерно право пред себе си — строго я бе инструктирал той. — Никакви усмивки на мен и на лакея, мис. Нужно е да се държите по-хладно и безцеремонно с прислугата — инак какво ще си помислят хората за вас?

По мнението на Сара малко значение имаше дали ще се държи с очакваното достолепие, тъй като скоро възнамеряваше да напусне Лондон.

От алеята се разнесе разгорещен спор. Сара се уви по-плътно в пелерината си, треперейки от хладния утринен въздух. Каруците бяха натоварени с щайги с бутилки вино. Нисък тантурест мъж се щураше насам-натам, клатеше пръст и сприхаво убеждаваше нещо двамина от слугите на Крейвън. Навярно бе търговецът, който защитаваше качеството на партидата си.

— По-скоро бих си прерязал гръкляна, отколкото да налея вода в скъпоценното си вино, и вие отлично го знаете! — пенеше се той.

Джил, интелигентен млад мъж, едно от протежетата на Уърти, произволно избра три бутилки за мостра. Отпуши ги и внимателно дегустира съдържанието им.

— Мистър Крейвън прояви недоволство от последната пратка бренди. Не беше годна да обслужи клиентите ни.

— Виното, което ви предлагам, е първокачествено! — възкликна търговецът.

— Навярно за някои от пристанищните дупки. Ала не и за бара на Крейвън — Джил отпи малка глътка, изплакна с нея устата си и я изплю. Кимна с одобрение.

— Качеството му е приемливо.

— Най-хубавото френско бренди — негодуващо изграчи търговецът. — Как се осмелявате да дрънкате, че това е някаква долнокачествена помия…

— Дръжте езика зад зъбите си! — просъска Джил, внезапно забелязал присъствието на Сара. Отправи й кратка усмивка. — Намирате се в присъствието на дама!

Търговецът не й обърна никакво внимание.

— Не ме интересува, даже ако е пристигнала Савската царица, няма нужда да разпечатвате бутилките ми!

— Има, докато не се уверя, че не сте разводнили напитките.

Докато двамата спореха, Сара се промъкна към входа на кухнята. Погълната от разгорещения дебат, тя не внимаваше накъде върви. Внезапно с крайчеца на окото си зърна огромна, тъмна фигура и зина от изумление, блъскайки се във висок мъж, носещ щайга с вино върху рамото си.

— О!

Той машинално я подкрепи със свободната си ръка. Твърдите му мускули едва не я премазаха под натиска си. Сара отметна глава назад, щом съзря смуглото лице, надвесено над нея.

— Простете, не внимавах къде… — тя замлъкна и сбърчи вежди от смущение. — Мистър… Крейвън?

Дерек се приведе, за да стовари щайгата на земята и отново се изправи над нея.

— Добре ли сте?

Сара нервно кимна. В първия миг не го бе разпознала. Той бе винаги толкова безупречно издокаран, гладко избръснат, с изрядна прическа. Днес брадата му представляваше гъста четина. Широките му рамене бяха загърнати с грубо палто и плетен пуловер. Вълнените му панталони и протритите му обувки явно бяха познавали и подобри времена.

— Трябва ли да си давате толкова много зор? — запита я той навъсено. — Ами ако се бяхте наранили?

— Чувствам се превъзходно.

Дерек бе сметнал за невъзможно да се занимава с обичайната си работа тази сутрин: да се рови из досадните счетоводни книжа, разчиствайки купищата квитанции и банкови чекове. Изнервен, бе решил да поработи навън, където щеше да е от по-голяма полза. Хвърли мълниеносен поглед към Джил, който разпалено спореше с търговеца на вино, и сетне отново се вторачи в Сара. От сблъсъка между двама им снежнобялото и боне се бе изхлузило. Ивица дантела се бе провесила над бузата й.

— Шапчицата ви се е килнала настрани.

— О, Божичко — Сара се пресегна към главата си и намести бонето си.

Внезапно той се разсмя.

— Не тъй. Дайте, аз ще я оправя.

Сара забеляза, че седефенобелите му зъби бяха леко неравни, което придаваше на усмивката му някакъв див, животински чар. В същия миг осъзна защо толкова жени бяха запленени от него. Тази усмивка му придаваше дяволска, неудържима привлекателност. Тя се втренчи в гърдите му, докато той развързваше дантелата й и наместваше бонето.

— Благодаря ви — промълви тя и се опита да издърпа шнура на шапчицата от пръстите му.

Ала той не й позволи. Държеше връзките до брадичката й, пристягайки пръсти. Сара смутена го погледна и откри, че усмивката му се бе изтрила. С решителен жест той смъкна прикриващото боне от главата й и го пусна на земята. То падна в една кална локва и остана измачкано там.

Сара вдигна ръка към разваления кок, готов всеки миг да се разпилее от фибите й. Връхчетата на кестенявите й къдрици блестяха, оголвайки деликатните извивки на лицето и шията й.

— Мистър Крейвън — възропта тя, примряла без дъх. — Намирам поведението ви за неуместно и-и обидно, да не говорим за… о! — тя заекна от удивление, когато той се пресегна към очилата й и ги смъкна от лицето й. — Мистър Крейвън, к-как смеете… — тя затършува, за да ги вземе обратно. — Аз… аз се нуждая от тези…

Дерек ги държеше извън обсега й, вгледан жадно в откритото й лице. Ето какво криеше тя зад тази старомодна дегизировка… седефенобяла, блестяща кожа, устни, изненадващо сочни и чувствени като плод, малък, изящно изваян нос, белязан с тънка ивица там, където допреди малко бяха притиснати очилата й. Ангелски сини очи, чисти и примамливи, над тях тъмни, предизвикателно извити вежди. Тя бе истинска красавица. Можеше да я погълне на няколко хапки, като ароматна червена ябълка. Искаше му се да я докосне, да я отведе някъде и да я притисне под себе си, като че с това би могъл да изличи ерозията от греховете и срама чрез сладостта на допира до нейното тяло.

Дерек с усилие отпусна мускулите си и се наведе да вдигне от земята измърсената дантелена шапчица. Сара го наблюдаваше обидена и смълчана. Той се опита да изчетка бонето, ала само изцапа още повече чистия снежнобял плат. Накрая Сара се осмели да го изтръгне от ръцете му.

— Сигурна съм, че ще се изпере — сухо отбеляза тя. Определено бе подразнена.

Върху лицето на Дерек пробяга обезсърчена, иронична усмивка. Щом й подаде очилата, пръстите му потърсиха нейните, надянати в ръкавица. Колкото и невинен да бе този допир, сърцето му трепна с неочаквана сила. Той реши да я очарова и да възстанови обичайното й приятно настроение.

— Жалко е да прикривате такава красива коса, мис Филдинг.

Сара прие комплимента, навъсена недостъпно.

— Мистър Крейвън, не желая да слушам мненията ви за външността ми — тя грабна измачканото си боне, сякаш то бе ранено животинче. — Да запратите любимата ми шапка в калта…

— Просто я изпуснах — задъхано се извини той. — Не съм я захвърлял. Ще ви купя друга.

Между копринените й вежди се издълба бръчка.

— Не съм свикнала случайни мъже да ми купуват разни неща.

— Съжалявам — пророни той, полагайки всички възможни усилия да изглежда смирен и разкаян.

Хладният бриз отново полъхна, носейки мирис на приближаваща се буря. Сара погледна оловносивото небе и изтри палава дъждовна капчица от бузата си.

— Ще простинете — промълви Дерек, истински загрижен. Подхвана я за лакътя под гънките на пелерината й. Преди да отдръпне ръката си, той я поведе надолу по стълбата към най-близкия вход и разтвори вратата пред нея. Топлината и светлината на кухнята я омаяха с уютния си блясък.

— Какви са плановете ви за тази сутрин? — полюбопитства Дерек.

— Възнамерявам да закуся с мистър Уърти. Той ще ме информира за комитета от дами-дарителки, запланували бала тази вечер.

Очите му гневно проблеснаха.

— Не си спомням да съм му позволил да ви информира за моите дарители. Защо искате да сте осведомена за всичко, което се извършва тук? Кой друг знае за хората, които наемам, за прокълнатите пари, които притежавам, за това от коя страна на лицето си се бръсна всяка сутрин… — сподавяйки роптанието си, той сне пелерината от раменете й. Пое изкаляната й шапчица и я връчи на една кухненска прислужница.

— Виж какво можеш да направиш с нея — отсече той. Извърна се към Сара и още веднъж пое дланта й.

— Елате с мен.

— Къде отиваме?

— Ще ви разведа да видите как е декорирана игралната зала.

— Благодаря. Би било очарователно от ваша страна — тя го последва без колебание. — Очаквам с нетърпение бала тази вечер. Не сме присъствали на нищо подобно в Грийнууд Корнърз.

— Ако държите да го наблюдавате, ще трябва да присъствате скрита зад музикантите на балкона на втория етаж.

Сара не смяташе, че това би й осигурило добра гледка.

— Мисля, че няма да бъда забелязана от никого, ако застана в ъгъла на залата…

— Не. Няма да стане.

— Тогава ще си наема маска от някого и ще сляза долу, за да се вглеждам по-отблизо…

— Не разполагаш с подходяща рокля, мишле.

Мишле… О, колко й бе противен прякорът, който й бе измислил! Ала той бе прав. Сара се взря в грубата си синя рокля и страните й порозовяха.

— Мога да си намеря нещо — произнесе тя самонадеяно.

Дерек й хвърли насмешлив поглед, ала не се възпротиви на коментара й.

— Тази вечер ще присъства само демимондът. Най-пошлото и развратно общество от аристократи и чужденци, актриси, куртизанки…

— Но тъкмо това са хората, за които искам да пиша!

— Вие изобщо не подхождате за сбирщината от коцкари и контета! Те ще бъдат пияни и готови за действие, и ще ви приемат поради една-единствена причина! Тъй като не сте подготвена да им се съпротивлявате, ще си стоите горе на втория етаж, където ще бъдете в безопасност.

— Мога сама да се грижа за себе си.

— Няма да ви позволя да присъствате на бала тази вечер, мис Филдинг.

Очите й се разшириха.

— Забранявате ми да присъствам?

— Съветвам ви да не го правите!

Влязоха в централната игрална зала и Сара временно забрави за пререканията им. Никога не бе зървала толкова елегантно декорирана зала. Наподобяваше на блестящо подводно царство. Стените бяха украсени с ефирни, прозрачни сини и смарагдени копринени драперии. Изрисувана с морски раковини завеса създаваше впечатлението за замък, разположен под вълните на морето. Тя бавно крачеше из залата, разглеждайки гипсовите скулптури на риби, миди и русалки с оголена гръд. Пищен крин, пълен с изкуствени скъпоценни камъни, бе поставен под централната игрална маса. Навсякъде бяха окичени сребристи и синкави мрежи, създаващи впечатлението, че се намират под водата.

— Фантастично — промълви запалено тя. — Красиво е, събужда въображението — тя описа бавен кръг. — А когато всички гости се стекат тук, жените в блестящи рокли, всички надянали маски… — сянка на замисленост прекоси лицето й. Тя развълнувано се усмихна, вдигна едно от копринените флагчета и прокара пръсти през него. — Никога не съм присъствала на бал. Била съм на селски танци, разбира се, и на местни фестивали… — тя внезапно стисна здраво коприната в ръце. Погълната от мислите си, бе забравила за присъствието на мъжа, който я съзерцаваше.

Целият й житейски път бе преминал в спокойствие и задължения, живяла бе чрез опита на другите. Достатъчно би й било да се радва на семейството и приятелите си и да пише. Ала сега съжаляваше за нещата, които бе пропуснала. Сексуалният й опит се ограничаваше до целувките на Пери. Никога не бе надявала върху себе си дълбоко изрязана рокля, така, че да открива гръдта й, не бе танцувала до премала до зори. Никога не се бе напивала. С изключение на Пери, мъжете, с които бе израсла в селото, винаги се бяха отнасяли към нея като към сестра и изповедница. Другите жени разгаряха страсти и разбиваха сърца. Тя събуждаше приятелство.

Веднъж, когато бе обхваната от подобно настроение, тя се бе хвърлила в прегръдките на Пери. Тласкана от отчаяното желание за близост с някого, тя с притома го бе помолила да правят любов. Пери бе отказал, изтъквайки обстоятелството, че тя не е от категорията жени, които може да люби преди брака. Ще се оженим някой ден, бе й обяснил той с обичлива усмивка. Тогава, когато ще успея да убедя майка ми да приеме идеята. Няма да е след много време. Ти означаваш повече за мен, отколкото час или два непозволено удоволствие. Пери бе прав, разбира се. Винаги се бе възхищавала на загрижеността му да върши нещата правилно… но това малко можеше да облекчи острото ужилване от отхвърлянето й. Потрепервайки от горчивия спомен, Сара остави коприненото флагче и извърна лице към Крейвън. Той я наблюдаваше с онзи пронизителен поглед, който винаги я караше да се чувства неловко.

— Какво има? — той се пресегна и хвана ръката й, пръстите му леко се отпуснаха върху ръкава й. — За какво си мислиш?

Сара бе спокойна, чувствайки топлината на ръката му, проникваща през дебелия плат на роклята. Не трябваше да го допуска толкова близо… не биваше да я гледа по този начин. Никога не бе усещала такова присъствие в живота си. Обзе я лудата мисъл, че той има желание да я сграбчи в прегръдките си. За миг пред вътрешния й взор бегло проблесна укоризненото изражение на Пери Кингсууд. Ала ако Крейвън си позволеше волността да… никой нямаше да узнае. Тя щеше скоро да го напусне завинаги и да се завърне към обичайния си живот на село.

Нека поне веднъж да си позволи нещо да й се случи… Нещо, което да запомни за цял живот.

— Мистър Крейвън — сърцето й лудо заби, гласът й секна. — Навярно не бихте имали нищо против да ми помогнете в проучванията ми. Има нещо, което бихте могли да сторите за мен — тя си пое дълбоко дъх и трескаво продължи. — Когато човек живее в Грийнууд Корнърз, преживяванията му са доста ограничени. Наистина, никога не съм срещала мъж като вас, и никога няма да срещна отново.

— Благодаря — сухо произнесе той.

— Следователно, в интерес на моите проучвания… за да разширя обхвата на преживяванията си, и така нататък и прочие… Мислех си, че бихте желали… тоест, ако бихте предпочели… — тя сви ръце в юмруци и направи последен отчаян, прям опит да довърши думите си: — Да ме целунете.