Лайза Клейпас
Мечтая за теб (2)

Глава втора

Сара се облече грижливо за визитата си в двореца на хазарта. Наметна най-хубавата рокля, която имаше, сиво-син гренадин с три дълбоки диагонални бастички на горната подгъвка и елече с висока яка, украсено с дантела. Притежаваше много малко дрехи, ала всички бяха добре ушити, от хубав, твърд плат. Роклите, които предпочиташе, не принадлежаха към определен моден стил. Надяваше се, че петната от кръв можеха да бъдат изличени от дрехите, с които бе облечена миналата нощ. Предизвикала бе бурна сцена, когато се бе завърнала в такъв късен час, изплескана с кръв. В отговор на неистовите възклицания и въпроси на мисис Гудмън Сара меко бе отвърнала, че е преживяла малка неприятност по време на разследванията си.

— Няма нищо тревожно — просто се спрях, за да окажа помощ на един непознат.

— Но тази кръв…

— И капчица не е моя — увери я усмихнато Сара. Накрая бе отклонила вниманието на мисис Гудмън към проблема как да изличи петната. Заедно намазаха с каша от нишесте и студена вода роклята и палтото й. Тази сутрин дрехите бяха накиснати в смес от джин, мед, мек сапун и вода. След като прибра с фиби косата си, Сара покри кестенявите къдрици с бродирано с клонки боне. Доволна от външността си, тя затършува в един от сандъците за по-лека шапка. Поглед през стъклото на малкото прозорче разкри типичен за есента хладен ден.

— Сара! — долетя до нея озадаченият глас на мисис Гудмън, когато слизаше по стъпалата. — Прекрасен частен екипаж е спрял навън точно пред дома. Знаеш ли нещо за него?

Заинтригувана, Сара се приближи до предната врата на скромната къща на Гудмънови и открехна тясна пролука. Погледът й зашеметен грабна лакирана в черно каляска, блестящи дорести коне, кочияши и лакеи, нагиздени в еленови кожи, рединготи и триъгълни шапки. Мисис Гудмън изпроводи Сара до вратата. Наоколо завесите бяха дръпнати, иззад тях надничаха любопитни лица.

— Никога не сме виждали на тази улица такъв екипаж — възкликна мисис Гудмън. — Погледни Аделаид Уидърбейн — очите й ще изскочат от орбитите си. — Сара, за Бога, какво означава това?

— Нямам представа.

С невярващ поглед те следяха как един лакей изкачва стъпалата пред дома на Гудмън. Бе висок над шест фута.

— Мис Филдинг? — почтително се осведоми той.

Сара открехна вратата.

— Да?

— Мистър Уърти изпраща карета да ви изпроводи до бара на Крейвън, щом сте готова.

Подозрителният поглед на мисис Гудмън заподскача от лакея към Сара.

— Кой е този мистър Уърти? Сара, има ли това нещо общо с тайнственото ти поведение миналата нощ?

Сара уклончиво сви рамене. Мисис Гудмън бе потресена от късното прибиране на Сара, от раздърпания й вид и петната по дрехите й. В отговор на многобройните въпроси Сара меко бе отвърнала, че няма защо да се тревожи и че е била заета с изследвания във връзка с романа си. Накрая мисис Гудмън бе вдигнала рамене.

— Виждам — мрачно бе рекла тя — че това, което пише майка ти за теб, е истина. Зад тази спокойна външност се крие упорита и потайна натура!

— Майка ми ти е писала това? — запита изненадана Сара.

— Всичко, което ми писа, се свежда до това. Писа ми, че имате навика да вършите каквото си поискате, независимо колко ексцентрично би било то и че рядко отговаряте на въпроси, започващи с думите „къде“ и „защо“.

Сара се разсмя.

— Отдавна се научих да не обяснявам на хората нищо. Това ги подвежда да мислят, че имат право да знаят всичко, което върша.

Насочвайки мисълта си към настоящето, Сара взе чантичката и ръкавиците си и пое с лакея. Мисис Гудмън я спря с леко докосване по ръката.

— Сара, мисля, че е най-добре да те придружа, в интерес на безопасността ти.

С неотстъпчив израз Сара сдържа усмивката си, знаейки, че любопитството на възрастната жена е безгранично.

— Много мило от ваша страна, ала няма нужда. Ще бъда в пълна безопасност.

Тя се отправи към екипажа и се закова, поглеждайки към високия лакей.

— Това съвсем не бе необходимо — промърмори тя. — Възнамерявах да отида пеша до Крейвън тази сутрин.

— Кочияшът и аз сме на вашите услуги, мис Филдинг. Мистър Уърти настоя да не се разхождате повече пешком из Лондон.

— Нужно ли бе да наемате също въоръжени ездачи, съпровождащи екипажа?

Сара бе объркана от цялата помпозност и показност. Каретата много повече би подхождала на някоя дукеса, отколкото на писателка от малко провинциално селце.

— Особено въоръжения ескорт. Мистър Уърти ни каза, че проявявате склонност към посещения на опасни места — като отвори вратичката на каретата с претенциозен жест, той й помогна да изкачи мъничките, застлани с килимче стъпала. С унила усмивка Сара се настани сред кадифените възглавници и приглади полите си.

Когато пристигнаха в хазартния клуб, главният иконом я посрещна на входа с извънредна учтивост. Непосредствено след това се появи и Уърти с галантна усмивка. Поздрави я като стар приятел.

— Добре дошли в бара на Крейвън, мис Филдинг!

Сара пое протегнатата му длан и той я въведе в клуба.

— Как се чувства мистър Крейвън тази сутрин?

— Няма апетит и шевовете му твърде го загрозяват, ала инак е много добре — Уърти наблюдаваше Сара, която заобиколи в полукръг центъра на великолепно украсеното фоайе. Изражението на лицето й се смени с удивление.

— Божичко — успя само да промълви тя. — О, Боже мой. Никога не бе виждала такъв лукс, таванът с живописни стъкла, блестящият полилей, стените с вградени в тях позлатени колони, тежките завеси от наситено синьо кадифе. Без да снема очи от пищното обкръжение, тя затършува из чантичката си за тетрадка.

Уърти й говореше, докато тя записваше трескаво.

— Уведомих персонала за вас, мис Филдинг. Те желаят да ви снабдят с всякаква информация, която бихте сметнали за полезна.

— Благодаря ви — отвърна Сара разсеяно, нагласявайки очилата си и взирайки се в резбата на капителите на колоните.

— Това е йонийски дизайн, навярно?

— Архитектът ги нарича „скаглиола“.

— Кой е архитектът? Творбите му ми напомнят Наш.

— Не, мистър Крейвън реши, че идеите на Наш не са достатъчно изобретателни. Мистър Наш е доста възрастен и твърде зает с проектите си за краля. Вместо него мистър Крейвън реши да предпочете млад архитект на име Греъм Гронау. Даде му ясно да разбере, че желае толкова великолепна сграда, че да засенчва Бъкингамския дворец.

Сара се засмя.

— Мистър Крейвън никога не предприема половинчати начинания, нали?

— Не — мрачно произнесе Уърти. Посочи с ръка към входа на централната игрална зала. — Мисля, че трябва да започнем с обиколка на клуба.

Сара се поколеба.

— Би било чудесно, но не желая да бъда забелязана, от когото и да е от клиентелата…

— Няма, мис Филдинг. Още е твърде рано. Повечето от хората на висшето общество в Лондон се пробуждат едва следобед.

— Обичам да ставам с изгрева на слънцето — заяви бодро Сара и го последва към централната зала. — Най-добрите мисли ме спохождат рано през деня, и освен това… — тя прекъсна думите си с възклицание, пристъпила вратите на осмоъгълната зала. Очите й се разшириха, щом се взря в прочутия куполообразен таван. Той бе покрит с пищни гипсови орнаменти и прекрасна живопис и украсен с най-внушителния полилей, който някога бе зървала. Централната игрална маса бе разположена директно под купола. Сара спокойно попиваше атмосферата на залата. Можеше да почувства хилядите драми, разиграли се тук, спечелените и пропилените богатства, възбудата, — гнева, страха, лудешката радост. Наведнъж й хрумнаха няколко идеи за романа и тя ги нахвърли колкото може по-бързо, докато Уърти я изчакваше мълчаливо.

Внезапно я завладя странно усещане, почувства гъделичкащ бодеж по врата си. Движението на молива й се забави. Обезпокоена, тя привърши изречението и вдигна поглед към празния вход. Вътрешно предчувствие я накара да се взре нагоре към балкона, откриващ изглед към главната зала. Долови неясната сянка на някой, който се шмугна… на някой, който ги бе наблюдавал. „Мистър Крейвън“, прошепна тя глухо, твърде тихо, за да я дочуе фактотумът.

След като установи, че е приключила със записките си, Уърти я подкани към изхода в другата страна на залата.

— Ще продължим ли?

По време на цялата обиколка Сара не можеше да се освободи от чувството, че са преследвани. Час по час тя надничаше през рамо, подозирайки, че може да зърне някой да ги наблюдава от вратата или иззад някоя колона. С течение на времето тя започна да забелязва много слуги, сновящи напред-назад. Кавалкада от прислужнички прекосяваха залите, носещи метли с дълги дръжки, кофи и купища парцали за триене.

— Колко чудесно организирано място! — възкликна възхитено Сара, когато се изкачваха по масивното централно стълбище с тежки, позлатени балюстради.

Уърти гордо се усмихна.

— Мистър Крейвън е придирчив. Наел е почти стотина слуги, за да поддържат идеално ритъма на клуба като часовников механизъм.

Всяка от шестте стълбищни площадки се разклоняваше в дълги коридори. Сара забеляза промяната в цвета на лицето на Уърти, когато го запита за какво са предназначени тези стаи.

— Някои от тях са помещения за прислугата — поясни той с неудобство. — Други служат за временен подслон на гостите. Останалите са предназначени за будоари на… ъ-ъ… проститутките на дома.

Сара кимна сухо.

— И колко печели мистър Крейвън от проститутките на дома? — попита тя.

— Той не получава облаги от тях, мис Филдинг. Присъствието им е част от обкръжението на клуба и допълнителна съблазън за клиентите. Всички пари, които припечелват, остават за тях самите. Мистър Крейвън им предлага само подкрепа, свободни жилища и далеч по-изискана клиентела, отколкото могат да намерят на улицата.

Сара се усмихна иронично.

— По-изискана? Не съм сигурна, мистър Уърти. Съдейки по това, за което съм осведомена, аристократичните мъже са също склонни към малтретиране на жени.

— Навярно бихте предпочели да поговорите с проститутките. Сигурен съм, че те ще ви опишат и предимствата, и неудобствата на работата си в клуба. Ще бъдат откровени с вас. Моето впечатление е, че ви считат за нещо като героиня.

Сара се стресна от забележката.

— Кой, аз?

— Когато им обясних, че сте авторката на „Матилда“, бяха много възбудени. Табита четеше романа на глас на другите през свободните си дни. Неотдавна всички отидоха на сценичното му представление.

— Възможно ли е да се срещна с някоя от тях сега?

— В този час те обикновено спят. Но може би по-късно…

Прекъсна ги груб женски глас.

— Уърти! Уърти, ти мръсен ленивецо, претърсих целия проклет клуб з’ради теб! — жената, наметната само в измачкан, леко прозирен бял халат се втурна по коридора към тях. Бе привлекателна, макар и дребното й лице да бе позагрубяло с годините тежък живот. Къдрави кичури кестенява коса, твърде подобна на Сарината, обгръщаха раменете и гърба й. Тя хвърли към Сара само кратък, кос поглед.

Сара би желала да размени няколко дружелюбни думи с нея насаме, ала знаеше от предишния си опит с проститутки, че те се нуждаят от приятелско доверие, преди да развържат езиците си. От почтителност, презрение или срам те обикновено избягваха да гледат „добродетелната жена“ право в очите.

— Табита — спокойно се обърна към нея Уърти — какво има?

— Отново този лорд Ф. — процеди тя. — Скръндзавият дърт коцкар! ’Зе Моли миналата нощ и рече, че ще й плати за цяла нощ. Са иска да се измъкне, без да си плати!

— Ще се погрижа за това — спокойно отвърна Уърти. Той хвърли бърз поглед към Сара, която си водеше бележки. — Мис Филдинг, ще имате ли нещо против, ако ви оставя за малко? Галерията вдясно от вас е пълна с много хубави картини от частната колекция на мистър Крейвън.

— Моля ви, тръгвайте веднага — настоятелно го подтикна Сара.

Внезапно по лицето на Табита се изписа оживление.

— Това тя ли е? — запита тя Уърти. — Това ли е Матилда?

— О, не — отвърна Сара. — Написах роман, озаглавен „Матилда“.

— Тогава значи я познавате? Приятелка ли ви е?

Сара се почувства натясно.

— Всъщност, не. Разбирате ли, Матилда е измислен персонаж. В действителност не съществува.

Коментарът предизвика негодуващия поглед на Табита.

— Не е истинска? Но аз прочетох всичко за нея. И познавам едно момиче, което я е виждало. Работели са на една и съща улица, когато Матилда е била изнасилена от лорд Аверсли.

— Нека да го обясня така… — подхвана Сара, ала Уърти й кимна, давайки й да разбере, че разговорът е безплоден и поведе Табита надолу по коридора.

Замислено усмихната, Сара бавно се насочи към художествената галерия. Стените бяха покрити с картини на Гейнсбъроу, конник и ездач от Стъбс, две прекрасни творби на Рубенс и един великолепен Ван Дайк. Сара се приближи към великолепния портрет и го заразглежда с любопитство. Картината изобразяваше жена, седнала на голям широк стол. Край нея бе застанала младата й дъщеря, положила дребната си длан върху ръката й. И двете бяха удивително красиви, с бледа кожа, черни къдрави коси и изразителни очи. Трогната от нежната сцена, Сара прошепна високо:

— Колко е прекрасно… Чудя се, кои ли сте вие?

Тя не можеше да не си даде сметка за разликата между искрящата привлекателност на жената от портрета и своята собствена посредственост. Осъзна, че мистър Крейвън е свикнал с много хубавите жени — а и знаеше, че в нея не се крие нищо екзотично или забележително. Какво ли би било, ако притежаваше външност, която мъжете да намират за неотразима?

Въпреки че около нея не се дочуваше ни звук, шестото й чувство я накара да застане нащрек. Сара се извърна. Наоколо нямаше никой. Тя внимателно намести очилата си и си каза, че се държи като глупачка. Зарея се по-нататък из галерията, вглеждайки се отблизо в разкошните картини. Като всичко останало в клуба, те бяха грижливо подбрани със способността си да поразяват окото на зрителя. Мъж като мистър Крейвън навярно прекарваше живота си, колекционирайки ценни творби, пищно обзаведени стаи, красиви жени… Те всички бяха знак на неговите постижения.

Сара плъзна бележника в чантичката си и се отправи към изхода на галерията. Мислеше си как да опише клуба и белетристичния герой-притежател в своя роман. Може би щеше да му придаде известен романтичен привкус. Противно на онези, които предполагаха, че той бе напълно лишен от благопристойност и добродетели, можеше да напише тя, той криеше в себе си тайна страст към красотата и търсеше начин да я притежава в безкрайните й форми, сякаш за да изкупи…

Внезапно мощна хватка притисна ръката й и стената сякаш се разтвори в неясно петно пред очите й. Тя бе вдигната от земята и дръпната встрани толкова бързо, че всичко, което успя да направи, бе само да зине в протест пред незнайната сила, която я изтръгна от галерията и я запрати в място на задушлива тъмнина… тайна врата… скрит коридор. Ръцете я държаха впримчена здраво, едната обгърнала китката й, другата сграбчила рамото й. Примигвайки в тъмнината, Сара се опита да заговори, ала от устата й се изтръгна само ужас и писък.

— Кой… кой…

Дочу мъжки глас, мек като протрито кадифе. Или по-скоро почувства неговия глас, топлината на дъха му върху челото си. Затрепери неудържимо.

— Защо сте тук? — запита той.

— Мистър Крейвън — прошепна тя с пресечен глас. — М-много е тъмно тук.

— Обичам тъмнината.

Тя се бореше да си поеме дъх.

— Наистина ли намирате за н-необходимо да ме стряскате по този начин?

— Не възнамерявах да го сторя. Вие връхлетяхте право върху мен. Не можах да се сдържа.

Страхът на Сара бързо отстъпи пред негодуванието й. Той изобщо не съжаляваше, че я бе изплашил… Сторил го бе умишлено.

— Вие ме преследвахте — обвинително изрече тя. — Шпионирахте ме цялата сутрин.

— Миналата нощ ви заявих, че не желая да ви виждам тук.

— Мистър Уърти ме увери, че всичко е наред…

— Аз съм притежателят на клуба, не Уърти.

Сара се изкушаваше да му отвърне колко е неблагодарен, след всичко, което бе сторила за него миналата нощ. Ала не смяташе за твърде умно да спори с него, когато бе уловена в капан. Заотстъпва назад, към процепа светлина, където скритата врата бе пооткрехната.

— Прав сте — отбеляза тя с потиснат глас. — Абсолютно сте прав. М-мисля да си тръгна веднага.

Ала той не отслабваше хватката и тя бе принудена да остане на място.

— Кажете ми какво ви накара да се решите да пишете за хазарта.

Примигвайки в тъмнината, Сара се опита да събере мислите си и да даде находчив отговор.

— Добре… в моето селце имаше едно момче. Много симпатично, интелигентно момче, което се сдоби с малко наследство. Щеше да му бъде достатъчно да живее спокоен комфортен живот в продължение на години. Но той реши да опита да умножи богатството си не по честен път, а чрез хазарта. Пропиля всичко за една нощ. Във вашия клуб, мистър Крейвън.

Той вдигна рамене с безразличие.

— Случва се непрекъснато.

— Но това не бе достатъчно за него — не отстъпи тя. — Той продължи да играе, уверен, че с всяко хвърляне на заровете ще си възвърне онова, което е загубил. Проигра къщата си, конете и имението си, всичко, което бе останало от парите му… Превърна се в позорното клеймо от Грийнууд Корнърз. Почудих се какво ли го бе подтикнало към подобна страст. Запитах го и той ми отвърна, че не бил в състояние да се спре. Очите му се просълзиха, когато ми разправяше, че след като е пропилял всичко в бара на Крейвън, е продал обувките си на някого от улицата и играл на карти бос в местния хазартен пъкъл. Естествено, това ме накара да се поинтересувам и за другите съдби, прекършени от заровете и картите. Несметните богатства, пропилявани всяка нощ на игралната маса, биха могли да се употребят за далеч по-благородни цели, отколкото тъпченето на джобовете ви.

Тя долови сардоничната му усмивка.

— Съгласен съм с вас, мис Филдинг, но една незначителна книжка не би предпазила никого от хазартната маса. Всичко, което пишете, ще ги накара само да го вършат с по-необуздана страст.

— Това не е вярно — решително се възпротиви тя.

— Отклонила ли е някого Матилда от посещаването на публичните домове?

— Мисля, че тя е накара читателите да погледнат на проститутките по по-съчувствен начин…

— Проститутките винаги ще разкрачват нозете си за мангизи — заяви той с безизразен глас — и хората винаги ще хвърлят парите си за залагане. Публикувайте романа си за хазарта и ще видите колко ще струва той. Взрете се дали той ще вкара някого в правия път. По-скоро бих очаквал да изтрезнее някой мъртвопиян глупак.

Страните на Сара се покриха с руменец.

— Не ви ли е обезпокоявало понякога да наблюдавате как разорените хора напускат вашия клуб без пари, без надежда, без бъдеще? Не се ли чувствате отговорен по някакъв начин за всичко това?

— Никой не ги принуждава да идват насила. Те се притичват в клуба на Крейвън, за да играят. Аз им давам онова, което желаят. И трупам богатство от това. Ако аз не го правех, някой друг щеше да го върши.

— Това е най-себичната, най-коравосърдечната фраза, която някога съм чувала.

— Роден съм в бордеите, мис Филдинг. Изхвърлен на улицата, отгледан от проститутки, закърмен с мляко и джин. Сред онези мръсни малки копелета, които видяхте, сред джебчии, мошеници и просяци… Аз бях един от тях. Виждах чудесни екипажи да громолят надолу по улицата. Взирах се през прозорците на кръчмите във всички тлъсти, престарели джентълмени, които пиеха и ядяха до пръсване. Осъзнах, че съществува друг свят, вън от бордеите. И аз се заклех, че ще направя всичко — всичко! — за да стана част от него. Винаги съм се стремил към това — той тихо се засмя. — И вие си мислите, че ще ме е еня за някакво конте в сатенени гащи, което пръска парите си в моя клуб?

Сърцето на Сара заби лудо. Никога не се бе озовавала с мъж в тъмнината. Искаше й се да побегне — инстинктът я предупреждаваше, че се намира в опасност. Ала по-дълбоко в нея гореше искрица на очарование… сякаш се намираше пред дверите на забранен свят.

— По мое мнение — промълви тя — вие спекулирате с бедното си детство като удобна причина да… отхвърлите цялата етика, с която живее останалата част от хората.

— Етика — изсмя се подигравателно той. — Не бих посочил нито един човек, богат или беден, който не би я отхвърлил за прилична цена.

— Аз не бих я отхвърлила — решително заяви тя.

Дерек замълча. Той остро чувстваше присъствието на дребната жена до себе си със закопчана и гофрирана рокля, опашкулена чак до врата. Миришеше на нишесте и сапун като всички други стари моми, които е имал нещастието да срещне… гувернантките на аристократичните отроци на неговите клиенти, възрастните лели, които придружаваха непристъпни млади момичета и учените жени, които предпочитаха книга в ръцете си, наместо мъж в кревата.

Ала имаше разлика между нея и останалите. Миналата нощ тя бе застреляла човек. Заради него. Той сключи вежди, докато раната не го заболя.

— А сега бих желала да си тръгна — заяви тя.

— Още не.

— Мистър Уърти ще се тревожи за мен.

— Още не съм приключил разговора си с вас.

— Трябва ли да бъде проведен тук?

— Навсякъде, където аз реша. Ще ви предложа нещо, за което копнеете, мис Филдинг — позволение да посещавате клуба ми. Какво ще ми предложите в замяна?

— Не мога да се сетя за нищо.

— Никога не предлагам нещо за нищо.

— Какво бихте желали да ви дам?

— Вие сте писателка, мис Филдинг — насмешливо се отзова той. — Напрегнете въображението си.

Сара прехапа устни и внимателно обмисли ситуацията.

— Ако вярвате на думите си, които произнесохте преди малко — промълви бавно тя — че публикуването на моя роман ще послужи за увеличаване на печалбите ви… тогава би било във ваш интерес да ми позволите да довърша изследванията си тук. Ако теорията ви се окаже вярна, вие ще спечелите известно количество пари от моята книга.

Седефените му зъби проблеснаха в усмивка.

— Харесвам разсъжденията ви.

— Тогава… Имам ли разрешението ви да посещавам клуба?

Той доста забави отговора си.

— Да.

Сара почувства силно облекчение.

— Благодаря ви. Като източник на материал, вие и вашият клуб сте незаменими. А аз обещавам да не ви досаждам с нищо.

— Вие няма да ми досаждате — поправи я той. — В противен случай веднага ще наредя да напуснете.

И двамата трепнаха, щом тайната врата широко се открехна. На входа й застана Уърти, втренчен във вътрешността на коридора.

— Мистър Крейвън? Не очаквах да се събудите толкова скоро.

— Очевидно не — мрачно се отзова Дерек, като дръпна ръцете си от Сара. — Значи показвате клуба без разрешението ми? Дяволски сте уверен в себе си тия дни, Уърти.

— Грешката бе моя — възпротиви се Сара, опитвайки се да се притече в помощ на фактотума. — Аз н-настоях. Вината е изцяло моя.

Дерек изкриви устни.

— Никой не може да накара Уърти да извърши нещо, което той сам не желае, мишле. Никой, освен мен.

При звука на Сариния глас Уърти разтревожено се извърна към нея.

— Мис Филдинг? Добре ли сте?

Дерек дръпна Сара и я блъсна пред себе си, примигващ от ярката светлина.

— Ето я вашата малка романистка. Току-що имахме разговор.

Сара се вгледа през очилата си към своя завоевател, който изглеждаше още по-огромен, отколкото миналата нощ. Крейвън бе превъзходно облечен в катраненочерни панталони и снежнобяла риза, която подчертаваше смуглата му кожа. Светлокафявото му палто бе ушито без джобове и подчертаваше, без нито една гънчица, стройното му тяло. Сара никога не бе виждала толкова елегантно облекло върху някой в своето село, нито дори върху Пери Кингсууд, гордостта на Грийнууд Корнърз.

Ала въпреки скъпите дрехи никой не можеше да сбърка Дерек Крейвън с джентълмен. Грапавата линия на шевовете по лицето му му придаваше грубо изражение. Пронизителните му зелени очи сякаш гледаха право през нея. Той бе силен мъж с наперен уличен вид и непоклатима самоувереност, човек, който можеше да скрие апетита си към хубавите страни на живота толкова, колкото би попречил на изгрева на слънцето.

— Не възнамерявах да покажа на мис Филдинг скритите коридори — оправда се Уърти, като сключи вежди високо на челото си. Извърна се към Сара. — Обаче сега, след като знаете за тях, мога да ви доверя, че клубът е прорязан от потайни коридори и шпионки, през които можете да наблюдавате действията в централната зала.

Сара плъзна въпросителен поглед към Крейвън и той лесно прочете мислите й.

— Тук не се случва нищо, за което да не зная — поясни той. — Така е по-безопасно — и за членовете на клуба, и за мен.

— Наистина — промърмори тя. В гласа й прозвънтя слаба нотка на съмнение, което обаче не убягна от вниманието му.

— Можете да сметнете някои от коридорите за твърде полезни — спокойно изрече той — тъй като няма да ви бъде разрешено да контактувате с клиентите ми.

— Но мистър Крейвън…

— Ако искате да останете тук, ще трябва да се подчинявате безпрекословно на правилата ми. Никакви разговори с гостите. Никаква намеса на игралните маси — той прикова очи върху чантичката й, издута подозрително.

— Още ли носите пистолета си? — попита той развеселен.

— Опитвам се да бъда подготвена за всякаква ситуация.

— Добре — изрече присмехулно Дерек. — Следващия път, когато тук нещата се нажежат, ще зная към кого да се обърна.

Сара замълча и извърна лице. Тя потърка несъзнателно с пръсти мястото, където той бе държал ръката й. Дланта й се плъзгаше бавно, сякаш за да изтрие спомените от преживяното.

Значи докосването му я отблъскваше, съобрази Дерек и мрачно се усмихна. Само ако знаеше за греховете, които ръцете му бяха извършили, никога не би се почувствала отново чиста.

Уърти се прокашля и заговори с официалния си вежлив глас.

— Много добре, мис Филдинг. Ще подновим ли нашата обиколка?

Сара кимна и извърна поглед към тъмния коридор.

— Бих желала да знам накъде води той.

Дерек наблюдаваше с неохотна усмивка как двамата се отправят по коридора. Извика след фактотума:

— Дръж я под око. Не й позволявай да застреля никого.

Уърти приглушено отвърна:

— Да, мистър Крейвън.

Дерек притвори вратата така, че тя се сля незабележимо със стената. Поспря и се опита да се окопити от моментното виене на свят. Натъртените му ребра бяха започнали да го болят. Той бавно се отправи към апартамента си и пристъпи в пищно украсената си спалня. Лицевата страна и рамките на леглото бяха осеяни с дърворезба с херувими, надуващи тромпети и делфини, подскачащи над гребена на вълните.

Всичко това бе плътно покрито със злато, което ярко блестеше срещу везаните кадифени драперии. Макар и Дерек да знаеше, че това бе проява на лош вкус, не го бе грижа. „Легло, подходящо за крал“, бе заръчал на дърводелеца и скъпият дизайн му се понрави. Като момче бе прекарал толкова нощи, свит във входовете на къщите и под разнебитените дървени стъпала, мечтаейки да спи в собствено легло някой ден. Сега си бе издигнал дворец… само за да открие, че хилядите нощи, прекарани сред злато и кадифе, никога не ще му отнемат чувството за лишение. Той все още жадуваше за нещо неназовано и незнайно, което нямаше нищо общо с лукса и финото бельо.

Притвори очи и заспа, потъвайки в тревожен сън, преследван от образа на Джойс Ашби и блестящата й златиста коса, белите й мраморни нозе, плискащи се сред реки от кръв…

Внезапно осъзна, че не е сам. Събуди се с рязко, внезапно движение и хладно изумление, като нервите му сигнализираха тревога. Край леглото му стоеше жена. Зелените му очи се фокусираха върху нея, а тъмната му глава се отпусна върху възглавницата.

— Божичко, това си ти.