Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (24)

23.

Тъгата не ги изостави през целия обратен път към Дроган. Дори победата не бе в състояние да ги разведри.

— Заслужаваше ли всичко това да изгубим един от другарите си? — обобщи мислите на останалите Алфрей. — Още повече неустрашим воин като Кестикс.

— Рискът е неизменна част от нашата професия — припомни му Страк. — И други орки загиват, при това не за толкова благородни цели.

— Толкова ли си сигурен, че нашата цел е благородна? Събираме някакви реликви, които дори не знаем за какво служат.

— Не ни остава друго освен да вярваме, Алфрей. Сигурен съм, че ще дойде денят, когато ще можем да отдадем заслужена почит на Кестикс и останалите, които паднаха като герои, за да се възцари новият ред. Само не ме питай какъв ще е този ред. Надявам се, че ще е по-добър от настоящия. — На Страк наистина му се искаше да вярва в думите си. Инак чувството за вина заради загиналия им другар можеше да го смаже.

Алфрей не отговори, втренчил поглед в знамето, което му бе поверено. Изглежда намираше някакво успокоение в него, в идеята за обединение, което то олицетворяваше. Което бе олицетворявало някога.

Вече виждаха в далечината Дроганова гора, когато Джъп извика:

— Погледнете на запад!

Оттам се приближаваше голям конен отряд.

— Мисля, че това са хората на Хоброу — Докладва джуджето.

— Няма ли най-сетне да ни оставят на мира? — оплака се Койла.

— Не и днес, както изглежда — отвърна Страк. — Такъв ни бил късметът.

Те пришпориха конете в галоп.

— Видяха ни! — извика Хаскеер. — И също препуснаха.

Започна бясно преследване. Дружината препускаше с главоломна бързина към прикритието на гората. Но блюстителите бяха твърдо решени да ги застигнат и разстоянието помежду им се скъсяваше.

Докато подканяше другите да бързат, Страк се озова на опашката на колоната. И тогава се случи нещастието. Върколаците тъкмо описаха широк завой и се скриваха от погледа му, когато копитото на коня му хлътна в една заешка дупка и животното се препъна. Страк излетя във въздуха, тупна на земята, претърколи се бързо и скочи на крака, но подплашеният кон беше избягал надалеч.

Тътенът на приближаващи се копита го накара да се обърне.

Отрядът на блюстителите препускаше право срещу него. Страк се огледа трескаво за скривалище. Не видя нищо подходящо и извади меча си.

Една голяма сянка се спусна над него.

Точно над главата му се рееше дракон, чиито могъщи криле вдигаха облаци прах и листа. Вцепенени от ужас, блюстителите дръпнаха юздите на конете си. Заковаха толкова внезапно, че някои от тях се изтърсиха от седлата.

Страк обаче знаеше, че е обречен. Не се съмняваше, че това е един от бойните дракони на Дженеста, и очакваше всеки миг да бъде изпепелен.

Драконът се спусна между него и отряда на човеците. Когато се изравни с погледа му, Страк забеляза, че го язди самата Глозелан.

Тя му протягаше ръка.

— Качвай се, Страк! Размърдай се! Какво имаш да губиш?

Той се покатери по люспестата грива на чудовището и седна зад нея.

— Дръж се здраво! — викна му тя и в следния миг се издигнаха.

От бързото изкачване му се зави свят. Страк погледна надолу. Видя реки, които криволичеха като сребристи змии, тучни пасища, гъсти гори. От високо не се виждаше колко е опустошена земята.

Опита се да извика нещо на Глозелан, да я разпита, но тя или не го чуваше заради свистенето, или не му обръщаше внимание. Летяха на север.

Измина близо час. Наближаваха някаква планина. Драконът се насочи към едно високо плато. Само след минута се приземиха.

— Слизай! — нареди му Глозелан.

Той се смъкна долу.

— Какво става, Глозелан? — попита я. — Пленник ли съм?

— Сега не мога да ти обясня, но тук си в безопасност.

Тя забоде пети в хълбоците на дракона. Летящото чудовище отново се издигна.

— Почакай! — извика той. — Не ме оставяй тук!

— Имай смелост! — отвърна му тя. — Ще се върна!

Той я изпроводи с поглед, докато драконът се стопи до малка черна точка и след това изчезна напълно.

Изминаха няколко часа, откакто Страк се озова на платото. Не му оставаше друго, освен да размишлява над преживяното и да жали за изгубените другари.

След като се увери, че няма път надолу, той извади звездите и започна да ги разглежда.

— Добра среща! — прозвуча нечий глас.

Страк подскочи от изненада. Пред него стоеше Серафейм.

— Как се озова тук? И теб ли те докара Глозелан? — попита оркът.

— Не, приятелю. Пък и не е важно как съм стигнал дотук. Исках да ти се извиня, задето те подмамих в капана на таласъмите-роботърговци. Не беше нарочно.

— Не ти се сърдя. И без това се оказа за добро.

— Радвам се да го чуя.

Страк въздъхна.

— Не че всичко това вече има някакво значение. Напоследък нещата се объркват с по-голяма бързина, отколкото успявам да ги оправя. А сега изгубих и дружината.

— Е, не си я изгубил, разделихте се временно. — Серафейм се усмихна. — Най-важното е, че не си се поддал на отчаянието. Чака те много работа. Сега не е време да се отдаваш на пораженчески настроения. Чувал ли си някога историята за момчето и саблезъбия леопард?

Беше ред на Страк да се усмихне, макар и с известна доза цинизъм.

— История? Какво пък, сигурно е не лош начин да си прекараш времето.

— Едно момче вървяло из гората — поде Серафейм, — а там го срещнал свиреп саблезъб леопард. Момчето побягнало, а леопардът го подгонил. Но ето че момчето стигнало ръба на една пропаст. Имало обаче клони, които се спускали надолу и момчето слязло по тях, а леопардът останал да ръмжи горе. Докато се спускало, момчето погледнало надолу и какво да види — там го очаквал още един настръхнал леопард. Не можел нито да се спусне, нито да се качи. А сетне чуло някакво драскане. Вдигнало глава и видяло две мишлета, едно черно и едно бяло, да гризат клона. Видяло и още нещо. Малко встрани от него, почти извън обсега му, растял храст диви ягоди. Момчето се пресегнало, откъснало една ягода и я метнало в устата си. И знаеш ли какво, Страк? Това била най-сладката, най-вкусната ягода, която някога било опитвало.

— Мисля, че разбирам какво искаш да ми кажеш. Прилича ми на нещо, което една моя позната би могла да ми каже… в един сън.

— Сънищата са хубаво нещо. Трябва да им обръщаш повечко внимание. Знаеш ли, по тези места магичната енергия се усеща много по-силно. Тя би могла да окаже известно влияние върху тези — той кимна към звездите в ръката на Страк.

— Съществува ли връзка?

— О, да — отвърна Серафейм. — Ще ми ги дадеш ли?

Страк го погледна стреснато.

— Да не съм луд!

— Имаше моменти, в които можех лесно да ти ги отнема. И да ти призная, почти възнамерявах да го направя. Но сега си мисля, че боговете са решили те да бъдат у теб.

Страк сведе поглед към звездите. Когато отново вдигна глава, от човека нямаше и следа. Невъзможно.

Сигурно щеше да продължи да се чуди как е станало, ако нещо друго не привлече вниманието му.

Звездите му пееха.