Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (10)

9.

— Погледни само! — изпищя Дженеста. — Погледни само докъде ни докара!

Мерсадион вдигна очи към картата на стената и потрепери. Беше покрита с флагчета — червени, за силите на кралицата, сини — за унистите. Бяха приблизително равни на брой. Но това не беше никак добре.

— Нямаме никакви загуби — опита да се оправдае той.

— Ако имахме, досега да съм те накарала да си изядеш черния дроб! Но какво спечелихме?

— Войната е тежка, Ваше Величество. Бием се на много фронтове…

— Не ми трябват лекции за текущата обстановка, генерале. Искам резултати!

— Мога да ви уверя…

— А какво стана с издирването на проклетата изменническа дружина?

— Ами, аз…

— Ти не знаеш! Някакви вести от Лекман и ловците на глави?

— Те…

— Няма, значи.

Мерсадион не посмя да й напомни, че идеята да се наемат ловците, бе нейна. Беше се научил, че Дженеста обича да си приписва успехите и да прехвърля вината за неуспехите на подчинените си.

— Надявах се, че ще се справиш по-добре от Кустан, твоя мъртъв предшественик — рече му тя. — Надявах се, че няма да ме разочароваш.

— Ваше…

— Предупреждавам те. Отсега нататък ще те следя внимателно.

— Аз…

Този път бе прекъснат от почукване на вратата.

— Влез! — извика Дженеста.

В стаята влезе един от прислужниците-елфи. Той се поклони. Тялото му изглеждаше толкова крехко, че сякаш щеше да се прекърши. Лицето му бе почти прозрачно, обрамчено от златисти кичури. Очите му бяха воднистосини, носът — тънък, изящен.

— Господарката на драконите, милейди — обяви той лаконично.

— Още една некадърница — промърмори Дженеста. — Нека влезе.

Причудлив хибрид между таласъм и елф, Майката на драконите имаше известни прилики с прислужника. Но бе с по-плътно телосложение и висока дори за представите на своята раса. Следвайки установената традиция, тя носеше червеникавокафяви дрехи — в есенните цветове на своята страна. Златните гривни на ръцете и шията й бяха знаци за високия й сан.

Тя поздрави Дженеста с едва забележимо кимване.

Както винаги, когато се обръщаше към по-нискостоящи от нея, кралицата я заговори без приветствия.

— Глозелан, ще ти призная, че съм крайно недоволна от усилията ти.

— Госпожо? — отвърна Глозелан с отчетливо безразличие. Дженеста се ядоса още повече.

— Говоря ти за Върколаците — поясни тя с нарастващ гняв.

— Моите укротители изпълниха нарежданията ви до последната точка, милейди — докладва Глозелан с мрачно и леко заплашително изражение.

— Но не ги открихте — отбеляза Дженеста.

— Ако позволите, милейди, не само че ги открихме, но и ги нападнахме край бойното поле при Тъкашка ливада.

— И им позволихте да избягат! Нападнали ги! Това, че сте ги видели, не значи, че сте свършили работа!

— Така е, Ваше Величество. Но все пак ги притиснахме и те едва успяха да се измъкнат.

— Не виждам разликата.

— Госпожо, ще ви напомня, че драконите са непостоянни същества и са често непредсказуеми.

— Лошият занаятчия обикновено вини инструментите си.

— Мога да поема отговорност за моите и на подчинените ми действия.

— Толкова по-добре. Защото, когато си на служба при мен, отговорностите директно водят до последствия. А те не са никак приятни.

— Ваше Величество, исках само да посоча, че драконите имат изменчива природа и са известни с твърдоглавия си характер.

— В такъв случай, може би трябва да им потърся друга Майка, която да ги подчини на волята си.

Глозелан не отговори.

— Мислех, че съм изразила ясно желанията си — продължи Дженеста, — но изглежда се налага да повторя. Слушайте и вие, генерале. — Мерсадион замръзна. — Не бива да се заблуждавате — на този етап няма по-важна задача от тази да бъдат открити Върколаците и да ми бъде върната реликвата, която те ми откраднаха.

— Ваше Величество — обади се Глозелан, — няма ли да ни помогне, ако знаем какво по-точно представлява…

В залата отекна шумен плесник. Главата на Глозелан се извъртя от удара. Тя се олюля и опря длан на зачервената си буза. От крайчеца на устата й потече тънка струя кръв.

— Запомни — заговори й Дженеста, втренчена в очите й, — и преди ме разпитва за този предмет и тогава ти казах: не е твоя работа. Ако продължаваш да упорстваш, нещата могат да се влошат.

Глозелан отвърна на погледа й с нескрита ненавист.

— Искам в търсенето да бъдат включени всички сили — обяви кралицата. — И ако не ми дадете това, което чакам, ще си потърся нов генерал и нова Укротителка на дракони. А вие поразмишлявайте върху начина, по който ще бъдете освободени от служба.

След като приключиха, Дженеста си даде дума да вземе по-пряко участие в развоя на събитията. Но преди това трябваше да свърши нещо друго. Нещо, което й беше крайно неприятно.

Тя излезе през една задна врата и се спусна по тясна, извита стълба. Стъпките й отекваха в каменните стени. Скоро се озова в личните си покои в подземието. Оркските пазачи пред вратата застанаха мирно.

Вътре имаше още неколцина прислужници, които влачеха кофи към голяма дървена вана, подсилена с железни обръчи. Под нетърпеливия й поглед те побързаха да приключат с работата. Веднага щом си тръгнаха, тя се приближи до ваната и прокара пръсти по гладката повърхност на топлата течност. Кръвта изглежда отговаряше напълно на изискванията й, но тя установи с раздразнение, че не беше почистена от дребни парченца плът. А в древните писания се казваше изрично, че когато се използва подобна течност като среда за общуване, тя трябва да е максимално пречистена. Тя си отбеляза да напомни на прислужниците, че кръвта трябва да се филтрира, и да ги накаже за пропуска.

Тъй като течността бързо се сгъстяваше Дженеста премина незабавно към заклинанията. След няколко минути лъскавата повърхност придоби матов изглед. Постепенно в средата й се образува издатина, която бързо се разшири, приемайки очертанията на лице.

— Бива те да избираш неподходящи моменти, Дженеста — произнесе лицето.

— Ти ме излъга, Адпар.

— За кое?

— За това, което ми беше отнето.

— О, пак?

— Не ми ли каза, че не знаеш нищо за един предмет, който ми беше откраднат?

— Не зная нищо за онова, което търсиш. Край на разговора.

— Не, почакай! Адпар, знаеш, че имам начини да те принудя. Това, което ми е известно за предмета…

— О, скъпа, пак ли някоя от гениалните ти идеи?

— У теб е другият, нали? Кажи ми, че е у теб!

— Казах ти, нямам представа за какво…

— А, хи, измамнице! Тайно си прибрала единия!

— Не съм казвала нито, че е у мен, нито, че не е.

— Това си е чисто признание.

— Виж, Дженеста, възможно е да съм притежавала нещо, което да прилича на онова, което търсиш, но това вече е минало. Защото ми го откраднаха.

— Колко удобно. Не очакваш, да ти повярвам, нали?

— Не давам пукната пара, дали ще ми повярваш, или не! Вместо да си губиш времето с обвинения към мен, защо не насочиш усилията си към крадците? Ако някой си играе с огъня, това са те!

— Значи ти е известно какво представлява този предмет! Знаеш за какво служат всички те!

— Зная само, че е нещо много важно, щом толкова държиш на него.

Повърхността отново се развълнува едва забележимо, сетне там се появи друго лице.

— Тя е права, Дженеста — произнесе друг глас.

— Не се намесвай, ако обичаш! — просъска Адпар.

— Санара, защо не можем да проведем един разговор, без и ти да изникнеш? — недоволстваше Дженеста.

— Знаеш защо, сестрице. Връзката ни е твърде силна.

— За жалост — промърмори Адпар.

— Сега не е време за свади — предупреди ги Санара. — Поне един от инструментумите е попаднал у група орки. Въпросът е, наясно ли са те с невероятната им сила?

— Какво искаш да кажеш с това „поне един“? — подскочи Дженеста.

— Не зная. Но събитията следват своя ход. Навлизаме в период, в който всичко е възможно.

— Така ли? — подметна подигравателно Санара.

— Мен не ме занимавайте — захили се Адпар. — Стига ми и войната, която водя. Не ми е до вашите гатанки.

— Адпар, може би не знаеш за какво говоря, но Дженеста е наясно. Това, което не знае обаче, е, че силата им трябва да бъде използвана за добро, не за лошо, инак всички ще пострадаме.

— О, моля те — просъска саркастично Дженеста. — Не и сцената с мъченицата Санара.

— Мисли си каквото искаш за мен, вече съм свикнала. Само не подценявай играта, с която си се захванала.

— Вървете по дяволите и двете! — изкрещя Дженеста и разбърка ядно повърхността. Лицата изчезнаха.

Тя постоя още известно време, оставяйки мислите си да се гонят из главата й. Все още не бе склонна да повярва, че Адпар е в неведение за случилото се, нито да се съгласи със Санара за предназначението на реликвите. Едно обаче беше ясно — дошъл бе моментът да се предприемат нужните постъпки срещу поне една от досадните й роднини.

В нея отново се надигна омраза срещу Върколаците, задето й бяха причинили всичко това. И безсилен яд, че не е в състояние да стовари върху им цялата мощ на отмъщението си.

 

 

Хаскеер не беше сигурен дали се движи в правилната посока. Всъщност той почти не обръщаше внимание на обкръжаващата го обстановка и беше безразличен към несгодите на времето. Единственото, което бе реално за него, бе песента в главата му. Тя го пришпорваше безжалостно, все по-нататък и все по-бързо и той й се доверяваше, че го води право към Каменна могила.

Пътеката, която следваше в момента, навлизаше в гориста долина. Той препускаше без колебание, втренчил поглед право пред себе си.

В най-ниската част на долината имаше поточе, което се бе разляло в малък вир. Тук пътеката се стесняваше и извиваше към единия бряг на поточето, където растителността бе по-гъста. Наложи се да забави ход.

Докато си проправяше път между дърветата, той чу шум отдясно. Сетне слабо поскърцване. Обърна се и забеляза, че нещо лети право към него. Нямаше време да реагира. Предметът го блъсна с пукот и той се преметна от седлото.

Проснат замаян в калта, той се озърна да види какво го е ударило. Беше парче дърво, което все още се поклащаше на въжетата, на които бе завързано. Някой, скрит сред дърветата, го бе запратил към него като таран.

Хаскеер все още се мъчеше да си поеме дъх, когато нечий ръце се протегнаха към него. Стори му се, че са човешки, черни, може би облечени в ръкавици. Те започнаха да го удрят, последваха и ритници. Безсилен да отвърне на ударите, той успя само да се прикрие.

Сега вече го вдигнаха и обезоръжиха. Дръпнаха и кесията от колана му. Завързаха ръцете му отзад.

Макар и с помътняло от болка съзнание, Хаскеер се опита да разгледа изправената пред него фигура.

— Сигурни ли сте, че го вързахте здраво? — попита Кимбал Хоброу.

— Вързан е — потвърди един от блюстителите.

Друг облечен в черно воин подаде кесията му на Хоброу. Той погледна вътре и лицето му се озари от радост. Или може би от алчност.

Хоброу бръкна в кесията и извади звездите, които засияха с пълен блясък.

— Това е реликвата — и още една като нея! — Той вдигна ръце. — Благодаря ти, Господи, задето ни върна отнетото! И задето доведе при нас това злощастно създание! — Той огледа намръщено орка. — Ще бъдеш наказан за престъпленията си, изроде, в името на Върховния Бог!

Най-сетне Хаскеер усети, че главата му се прояснява. Песента отслабваше, изместена от гласа на този безумец. Той се опита да помръдне с ръце и установи, че са вързани. Но все още имаше нещо, което можеше да направи.

Той се изплю в лицето на Кимбал.

Проповедникът подскочи ужасен и започна да трие лицето си с опакото на ръкава и да повтаря:

— Нечисто, нечисто.

Когато приключи, попита отново:

— Сигурни ли сте, че е вързан здраво?

Щом го увериха в това, Хоброу пристъпи напред и стовари няколко пъти юмрук върху корема на Хаскеер, като крещеше:

— Ще си платиш за неуважението към Божиите служители!

Хаскеер бе понасял и по-страшни изпитания. Далеч по-страшни. Всъщност ударите бяха доста слаби. Но сега, увлечени от гнева на своя господар, блюстителите също започнаха да го налагат.

В разгара на побоя Хоброу извика:

— Да не забравяме за отряда, който изгубихме! Наблизо може да има още като този тук! По-добре да тръгваме!

Почти изгубил съзнание, Хаскеер усети, че го влачат нанякъде.

 

 

Близо ден Алфрей и отрядът му препускаха към Калипарския залив без каквото и да било премеждие.

Алфрей бе избрал за свой пръв заместник Кестикс, един от най-опитните оръженосци в дружината.

Докато си проправяха път на запад, през пожълтелите треви на равнината, той разпита Кестикс за настроенията сред нисшите чинове.

— Всички са разтревожени, разбира се — отвърна Кестикс. — Или, по-скоро, обезпокоени.

— Е, не са единствените, които се чувстват така.

— Да, но събитията се развиха толкова бързо. Сякаш нарочно не ни оставиха време да помислим.

— Вярно, че промените са значителни — съгласи се Алфрей. — Но това важи и за цялата Марас-Дантия. Може би с нея е свършено. Заради човеците.

— Така е, всичко започна, когато те дойдоха. Те объркаха нещата.

— Но не се отчайвай. Все още може да обърнем всичко. Стига да осъществим докрай замисленото.

— Прощавайте, десетник, но какво означава всичко случващо се?

— Какво?

— Ами… вече разбрахме колко е важно да намерим звездите. Но защо?

— Какво искаш да кажеш, войнико?

— Че все още не знаем какво е предназначението им.

— Вярно е. Е, обясниха ни, че в тях са скрити определени магични сили, но нищо повече. Знаем още, че и други държат на тях. Особено нашата кралица. Може би точно заради това са ценни за нас.

Алфрей се обърна да провери как се движи след тях колоната. Когато отново погледна напред, Кестикс имаше нов въпрос.

— Ако нямате нищо против, десетник, как виждате мисията ни до Дроган? Дали не трябва да се опитаме направо да вземем и тамошната звезда?

— В никакъв случай. По-скоро ще се приближим и ще разузнаем обстановката. Ако положението стане напечено, първо ще се опитаме да преговаряме. Но иначе само ще наблюдаваме, докато дойдат останалите.

— Мислите ли, че ще дойдат?

— Не бъди песимист, войнико. Трябва да вярваме, че пак ще се съберем с отряда на Страк.

— Не исках да ви ядосам, десетник. Просто си мислех, че нещата започват да излизат извън контрола ни.

— Зная. Но имай вяра на Страк. — Алфрей се чудеше дали това е добър съвет. Непрестанно го измъчваше мисълта, че капитанът се опитва да лапне твърде голям залък.

Размислите му бяха прекъснати от вика на Кестикс:

— Десетник! Погледнете!

Алфрей вдигна поглед и видя керван от четири каруци, теглени от биволи, които тъкмо се бяха показали иззад завоя пред тях. Пътят, който двете групи следваха една срещу друга, се спускаше в долчинка със стръмни склонове. Едната група трябваше да отстъпи и да пропусне другата. Все още не можеха да различат пътниците в каруците.

Няколко мисли минаха през главата на Алфрей. Първата бе, че ако се обърнат веднага, може би ще останат незабелязани. Само че не беше в природата на орките да бягат. Втората бе, че дори пътниците в каруците да имаха враждебни настроения, едва ли щяха да са по-многочислени от тях.

— Може би ще продължат мирно и тихо по пътя си — рече той на Кестикс.

— Ами ако са унисти?

— Ако са вражески настроени човеци, ще им видим сметката — заяви с решителен тон Алфрей.

Не след дълго каруците се приближиха достатъчно, за да могат орките да видят кой седи в тях.

— Гноми — обяви Алфрей.

— Можеше и да е по-зле. Тези се бият като малки плъхчета.

— Да, и са големи саможивци.

— Зная само, че ужасно треперят над имането си. Надарени са с магията да откриват подземни залежи от злато, така че едва ли ще си имаме ядове с тях.

— Добре, остави аз да говоря — нареди Алфрей и се обърна към колоната: — Поддържайте реда. Не вадете оръжията, освен ако не се наложи. И се дръжте спокойно, ясно?

— Дали знаят, че има награда за главите ни? — попита Кестикс.

— Може и да знаят. Но, както казах, не ги бива много да се бият. Освен ако лошите маниери и гадният им дъх се броят за оръжия.

Предната каруца бе вече на хвърлей камък от Алфрей. Отпред седяха двама гноми. Товарът на каруцата бе покрит с чергило.

Алфрей вдигна ръка и спря колоната. Каруците също спряха. За миг двете групи се оглеждаха взаимно.

Някои твърдят, че гномите са също като джуджетата, само дето са по-деформирани. Това са ниски създания, с непропорционална мускулатура. Имат големи ръце, крака и носове.

Дрехите на тези бяха доста захабени, та не беше никак лесно да се определят цветовете им. Някои имаха качулки, други — меки шапки с увиснали пискюли.

Всички гноми изглеждат невероятно стари, дори новородените. И всичките са майстори в мръщенето и зъбенето.

След кратко мълчание кочияшът на предната каруца се провикна звучно:

— Е, аз пък няма да се помръдна!

Зад него се надигнаха и кочияшите на следващите каруци.

— Ще имате да вземате! — заинати се Алфрей.

— Имане? Имане? Какво имане? Нямаме никакво имане!

— Какъв късмет да случим на този глухар — ядоса се Алфрей. — Не имане — извика той, ще имате, казах!

— Какво да имаме?

— Добре де, ще се преместите ли? — изгуби търпение Алфрей.

— Не! — заяви лаконично гномът след кратък размисъл.

Алфрей реши, че е време да смени темата.

— Откъде идвате? — попита почти дружелюбно той.

— Няма да кажа — викна с кисел тон гномът.

— Накъде отивате?

— Не е ваша работа.

— Добре де — поне пътят до Дроган чист ли е? Има ли хора наоколо?

— Може и да има. Може и да няма. Колко ще платите?

Алфрей си спомни, че гномите са известни с алчността си, както и със скъперничеството. Въздъхна и се предаде. Обърна се и нареди на орките си да се отместят настрани.

Докато предната каруца минаваше покрай тях, той чу гнома да мърмори:

— Това място, ако питате мен, стана твърде оживено.

— Е, поне се справихме бързо с тях — рече шеговито Алфрей, след като се разминаха с кервана.

— Не мислите ли, че по-скоро те се справиха с нас? — обади се Кестикс.

Алфрей въздъхна отново и рече:

— Да вървим.