Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (3)

2.

Койла се смръщи от болка.

Болеше я цялото тяло. Беше застанала на колене в калната трева, замаяна и задъхана. Разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си и да разбере какво се бе случило.

Само допреди миг гонеше Хаскеер. Сетне трима човеци изникнаха неочаквано и я свалиха от коня.

Човеци.

Примигна и втренчи поглед в мъжете пред нея. Най-близкият имаше белег, тръгващ от скулата и стигащ до крайчеца на устата. Сипаничавото му лице не изглеждаше по-мъжествено от редките мустаци, нито от сплъстената черна коса. Ала тялото му бе гъвкаво като на хищник. Този до него бе нисък, дребен и жилест. От брадичката му стърчеше козя брада, а дясното му око бе скрито от черна превръзка. Беше се ухилил, сякаш за да разкрие прогнилите си зъби. Последният бе най-забележителен. Беше едър, тялото му бе мускулесто. Главата му бе обръсната до кожа, имаше сплескан нос и хлътнали свински очички. Той бе единственият, който не държеше оръжие и със сигурност не се нуждаеше от него. И тримата излъчваха неприятна миризма, типична за раса им.

Погледите им бяха втренчени в нея. Нямаше никакви съмнения във враждебните им намерения.

Този с мазната коза и сипаничавото лице каза нещо, но тя не можа да го чуе. Той заговори отново и очевидно се обръщаше към спътниците си.

— Таз сигур ще е от Върколаците. Прилича на описанието.

— Май извадихме късмет — потвърди човекът с превръзката.

— Рано ви е да се радвате — изръмжа Койла.

— О-о, животинчето се зъби — захили се подигравателно едноокият.

— К’во ще правим, Мика? — попита големият с тъпата физиономия.

— Не само, че е от онез, но и е женска — рече сипаничавият. — Нали не те е шубе от една изгубена, самотна орка? Малко ли сме си имали работа с таквиз и преди.

— Тъй де, ама другите може да са наблизо — промърмори големият тъпанар.

Койла се зачуди що за странни птици са тези. Хората по принцип бяха зли и неприятни създания, но тези специално… Тя изведнъж забеляза малките черни овални предмети, които се поклащаха на коланите на едноокия и сипаничавия. Съсухрени оркски глави. Вече нямаше никакво съмнение в каква компания бе попаднала.

Едноокият оглеждаше настръхнал близките дървета. Сипаничавият също се озърташе.

— Все щяхме да ги видим, ако бяха тъдява — подметна той и впи поглед в Койла. — Къде са ти дружките?

Тя си придаде объркан вид.

— Дружките ли? Какви дружки?

— Наблизо ли са? — продължи да разпитва той. — Или ги остави в Прокоп?

Тя замълча, надявайки се, че лицето й няма да издаде нищо повече.

— Знаем, че натам се бяхте запътили — рече сипаничавият. — Казвай, другите в Прокоп ли са?

— Що не вземеш да пукнеш? — предложи му тя със сладък гласец.

Той й се усмихна със стиснати устни.

— Знаеш ли, има два начина да заговориш — лесен и труден. За мен е без значение как ще стане.

— Да й строша ли кокалите, Мика? — попита големият тъпанар и се надвеси над нея.

До това време Койла бе полагала трескави усилия да възвърне силите си. Наведе се едва забележимо напред и се приготви за действие.

— Викам да я утрепем и да приключваме — предложи нетърпеливо едноокият.

— Мъртва не ни върши работа, Грийвър — отвърна сипаничавият.

— Хубаво де, поне ще вземем награда за главата й.

— Мисли, глупако. Трябва ни дружината й и само тя може да ни отведе при нея. — Той се обърна към Койла. — Е, какво имаш да ми кажеш?

— Да ядеш лайна.

— Какво…?

Тя го изрита с всичка сила и подкованите й ботуши се забиха в пищялите му. Той изрева и падна.

Другите двама реагираха бавно. Големият тъпанар зяпна от почуда, шашардисан от бързината й. Койла скочи на крака, въпреки болката в гърба и извади меча.

Преди да успее да го използва, едноокият се съвзе и се нахвърли върху нея.

Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете й, но дори когато падна на земята, тя продължи да стиска дръжката на меча. Едноокият се опита да й го отнеме и тя му отвърна с удари и ритници. Присъединиха се сипаничавият и големият тъпанар. Койла получи удар в челюстта. Изтръгнаха оръжието от ръката й и го хвърлиха надалеч. Тя обаче успя да нанесе няколко къси, отсечени удара върху лицето на едноокия и се измъкна от хватката му. След това задраска настрани.

— Дръжте я! — викна едноокият.

— Искам я жива! — нареди сипаничавият.

— Друг път! — озъби му се Койла.

Големият тъпанар се метна и успя да я улови за крака. Тя се извъртя и започна да го удря по главата, влагайки всичката си сила. Но със същия успех можеше да опита да изгаси с плюнка пъкъла. Опря ботуш в лицето му и натисна. Подметката й потъна в червеникавата му плът, той изсумтя от усилие, но продължи да стиска крака й. Накрая ботушът победи. Пръстите на гиганта се разтвориха, той политна назад и се стовари на земята.

Койла понечи да се изправи. Нечия ръка я стисна за гърлото. Поемайки си мъчително въздух, тя забоде лакът в корема на сипаничавия. Чу го да пъшка от болка и повтори удара. Той я пусна. Този път Койла успя да се изправи и се опита да извади един от метателните си ножове, когато едноокият отново се хвърли върху нея. Докато падаха, другите двама също се присъединиха към мелето.

Койла си даде сметка, че няма да успее да надвие и тримата. Но не беше в природата й, нито в природата на всеки орк, да се предава без борба. Уловиха я за ръцете и ги притиснаха към земята. Извивайки тяло, за да се освободи от хватката им, тя се доближи до главата на едноокия. И по-специално до ухото му.

Заби зъби в него и той изпищя. Тя продължи да стиска. Едноокият се дърпаше отчаяно, но не можеше да се освободи, а и беше оплетен с другите двама. Тя дръпна рязко ухото, предизвиквайки нови отчаяни писъци. Кожата му се изпъна и започна да се къса. Усети в устата си солен вкус. С едно последно дръпване на главата Койла откъсна ухото. Веднага след това го изплю.

Едноокият се освободи, претърколи се на земята, притисна окървавеното място с ръка и започна да вие.

— Кучка… курва… урод…!

Изведнъж над нея се надвеси сипаничавият. Той стовари няколко пъти юмрук върху темето й и тя почти изгуби съзнание. Големият тъпанар му се притече на помощ и довърши работата.

— Вържете я — нареди сипаничавият.

Едрият дръпна отпуснатото тяло на Койла, извади от джоба си въже и го омота около китките й.

Проснат в калта, едноокият продължаваше да крещи и проклина.

Сипаничавият повдигна ръкава на Койла и взе ножовете й. След това я претърси и намери още скрити оръжия.

Зад него едноокият се надигна с решително, злобно изражение.

— Мамицата й… сега ще й видя сметката!

— Млъквай! — сряза го сипаничавият. Бръкна в кесията си и извади парче груб плат. — Вземи.

Едноокият взе парчето и притисна с него раната. То бързо подгизна от кръв.

— Ухото ми, Мика — проплака той. — Това мръсно чудовище… Ухото ми!

— О, стига си врякал! — скара му се сипаничавият. — И без това си беше малко глух.

Едрият избухна в смях. Сипаничавият се присъедини към него.

— Никак не е смешно! — нацупи се едноокият.

Двамата продължиха да се кискат.

— Едноок… едноух… — превиваше се големият. — Сега го уредихме напълно.

Това бе повод за нова порция неудържим смях.

— Копелдаци! — озъби им се едноокият.

Сипаничавият се наведе към Койла. Лицето му изведнъж придоби сурово изражение.

— Крайно неприятна постъпка, малка негоднице — просъска той.

— О, мога да правя много неприятни неща — закани му се тя.

Големият тъпанар спря да се хили. Сега и тримата се надвесиха над нея.

— Питам те отново — Върколаците в Прокоп ли слязоха?

Койла не отговори.

Едноокият я изрита.

— Говори, кучко!

Тя понесе удара с мълчаливо достойнство.

— Стига — спря го сипаничавият, но не изглеждаше особено загрижен за нея.

Едноокият изсумтя недоволно, но отстъпи крачка назад и продължи да притиска превръзката към раната.

— Е, в Прокоп ли са? — повтори настойчиво сипаничавият. — Казвай!

— Наистина ли смятате, че вие тримата можете да се изправите срещу Върколаците и да оцелеете?

— Аз задавам въпросите, кучко, и търпението ми вече се изчерпва. — Той измъкна от колана си нож и го завъртя пред лицето й. — Кажи ми къде са, или ще ти извадя очите!

Тя помисли за миг, сетне сведе глава и промълви:

— Хекълой.

— Какво?

— Лъже! — намеси се едноокият.

— Защо Хекълой? Какво търсят там?

— Това е свободно пристанище…

— Е, и?

— Ако ти трябва да продадеш нещо, там ще получиш най-висока цена — тя се престори, че издава всичко това неохотно.

— Вярно, Мика, Хекълой е точно такова място — потвърди големият тъпанар.

— Зная — сопна му се сипаничавият. Той изгледа Койла внимателно. — И какво толкова имат за продан?

Тя замълча, усетила, че са се хванали на въдицата.

— Да не е онова, което откраднахте от кралицата си?

Койла схвана, че не знаят за реликвите, които Върколаците наричаха звезди, и нямаше никакво намерение да ги осветлява по въпроса.

— Това е… един трофей. Реликва. Много стара.

— Реликва? Нещо ценно? Да не е съкровище?

— Да, съкровище — потвърди тя, но двамата имаха предвид различни неща.

— Знаех си! — очите му заблестяха. — Знаех си, че е нещо голямо!

Съвсем типично за ловци на глави, помисли си Койла. Бяха готови да повярват, че Върколаците са избягали от Дженеста в преследване на някакво съкровище. Никога не биха я разбрали, ако им беше казала, че са действали от идеалистични подбуди. Нищо чудно, когато ставаше въпрос за толкова жалки създания.

— А ти що не си с тях? — попита едноокият, като я оглеждаше подозрително.

Това беше въпросът, от който се боеше. Каквото и да измислеше, трябваше да прозвучи убедително.

— Ами… защото имахме неприятности. Нападнаха ни унисти и аз се отделих от дружината. Опитвах се да ги настигна, когато…

— Когато се натъкна на нас — прекъсна я сипаничавият. — Лош късмет за теб и сполука за нас.

Надяваше се, че й е повярвал. Но знаеше, че дори да е така, поема огромен риск. Биха могли да решат, че са получили каквото им трябва от нея, да я убият и главата й да увисне на колана на някой от тях.

Сипаничавият отново се втренчи в нея. Тя се приготви да приеме удара на съдбата.

— Отиваме в Хекълой — обяви той.

— А тази? — попита едноокият.

— Тя ще дойде с нас.

— Защо? За к’во ние притрябвала?

— Има защо. В Хекълой ще я продадем на търговците на роби. Ще вземем добра цена за орка от прочута бойна дружина. — Той кимна на едрия мъж. — Докарай й коня, Джабез.

След малко едрият мъж се върна с коня й.

Едноокият, който все още не можеше да се примири със загубата на ухото си, продължаваше да мърмори недоволно.

Койла реши, че е настъпил удобен момент да изрази мнението си.

— Робство — произнесе тя презрително. — Още един признак за упадъка на Марас-Дантия. Нищо хубаво не видяхме от вас — хората.

— Я млъквай! — скастри я сипаничавият. — Искам едно да разбереш, малко чудовище. За мен си само това, което ще получа от първия търговец на роби. Ако ти отрежа езика, цената ти едва ли ще падне. Ясен ли съм?

Койла въздъхна облекчено. Алчността им я бе спасила. Но бе успяла единствено да спечели малко време — за себе си и за дружината.

Дружината. По дяволите, каква бъркотия. Къде ли са сега? И къде е Хаскеер? Какво е станало със звездите? Кой ще й помогне?

 

 

Дълго време той само наблюдаваше. Задоволяваше се да следи развоя на събитията и да се доверява на благонамереността на съдбата. Но на съдбата не биваше да се предоверяваш. Винаги възникват непредсказуеми събития, които само допринасят за хаоса.

Стопяването на магичните запаси, вследствие разрушителното поведение на пришълците означаваше, че когато накрая той решеше да се намеси, неговите способности също щяха да са отслабени и несигурни. Наложи се да въвлече и други в издирването, но това се оказа грешка.

Инструментумите се бяха върнали обратно в света, бяха заели полагащото им се място в историята и бе само въпрос на време някой да осъзнае истинското им значение. Най-важното сега бе дали щяха да бъдат използвани за добро, или за зло.

Вече не можеше да се самозалъгва, че онова, което става, няма пряко отражение върху неговото място в света. Дори необикновеното му царство бе заплашено. Силите му бяха отслабнали дотам, че едва му стигаха да опазва владенията си, въпреки че малобройната, елитна група от негови сподвижници продължаваха да го наричат Магьосника и да вярват, че е способен на всичко.

Време беше да се намеси в случващото се. Беше допуснал поредица от грешки, които трябваше да поправи, доколкото е възможно.

Но като премисляше последните събития и надзърваше в някои късчета от бъдещето, го обхващаше съмнение, че може вече да е закъснял.