Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (4)

3.

Просторната сферична кухина, дълбоко в подземния лабиринт на Прокоп, бе оскъдно осветена. Бледа, мъждива светлина се разпръскваше от вградени в стените кристали и две-три трепкащи факли. Половин дузина тъмни, овални петна бележеха местата, където в залата се отваряха тунели. Въздухът бе тежък и спарен.

В залата бе пълно с троли. Набитите им мускулести тела бяха обрасли със сивкава козина, а оранжевите коси им придаваха някак нелеп вид. Гърдите им бяха добре развити, крайниците им бяха дълги, а очите изпъкнали.

Страк и Алфрей знаеха, че тази зала е само едно от многото помещения в подземното царство, а тълпата е само малка част от населението на Прокоп. Бяха завързани на жертвения олтар. Тролите, които ги обграждаха, бяха въоръжени с копия и лъкове.

Предвождаше ги самият Таннар, тролският цар. По-едър от своите поданици, той бе издокаран с дълга, украсена с орнаменти роба, а сребърната корона на главата му и закривеният дървен жезъл бяха отличителните знаци на ранга му. Но очите на двамата пленници бяха приковани в предмета, който той стискаше в другата си ръка. Това бе закривен ритуален кинжал, използван при жертвоприношения, на чиято дръжка обаче бе прикрепен тъкмо предметът, заради който Върколаците бяха дръзнали да слязат в Прокоп.

Един от древните инструментуми. Реликвата, която орките наричаха „звезда“.

Тролите припяваха гърлено и монотонно. Таннар се приближаваше бавно, тръпнещ от нетърпение да извърши жертвоприношение в името на своите страховити кимерийски богове. Мъченици на този неочакван поврат на съдбата, Алфрей и Страк се приготвиха да умрат.

— Странни игри играе съдбата, а? — подметна Алфрей, втренчил поглед в кинжала.

— Жалко, че не ми е до смях — въздъхна Страк и неволно напъна мишци срещу въжетата. Те обаче бяха стегнати здраво.

— Хубаво си поживяхме, Страк — въздъхна Алфрей. — Въпреки всичко.

— Не се предавай, стари приятелю. Дори пред лицето на смъртта. Ако ще мрем, да е като истински орки.

Кинжалът бе съвсем близо.

Изведнъж в един от тунелите проблесна ярка светкавица. Това, което последва, за Страк бе като халюцинация под въздействието на пелуцид. Нещо прелетя през залата, разцепвайки въздуха като оранжево-червена лента.

От главата на трола до тях щръкна пламтяща стрела. Разлетяха се искри, а удареният рухна на земята. Гривата му бе обхваната от пламъци.

Таннар се вцепени. Песента замря. Разнесоха се стенания. Тролите се извърнаха към тунела, откъдето бе долетяла стрелата. Настъпи суматоха. Виковете и крясъците се усилиха.

И в този момент откъм тунела нахлуха Върколаците, предвождани от Джъп, който косеше противниците си с големия си двуръчен меч. Оркските стрелци пуснаха нов залп горящи стрели. Светлината бе анатема за тролите и пламтящите стрели посяха хаос и ужас в редиците им.

Макар да беше завързан, Страк реши, че е настъпил моментът за действие. Той се хвърли към най-близкия трол и го възнагради с „оркска целувка“ — страхотен удар с глава, след който нещастното създание подгъна колене и се свлече на земята. Алфрей издебна друг трол и го повали с два ритника в слабините.

Изгубил интерес към пленниците, Таннар крещеше заповеди с гръмовен глас. Съдейки по объркването, което цареше в редовете на тролите, те определено се нуждаеха от някой, който да ги напътства. Орките се мятаха сред тях като дяволи и въртяха ловко оръжията си. Особено ефикасни се оказаха запалените факли. Писъци, викове и звън на стомана отекваха в стените.

Двама оркски оръженосци, Калтмон и Елдо, първи си пробиха път до Алфрей и Страк. Разсякоха въжетата и им подадоха мечове. Алфрей и Страк мигновено се включиха в боя.

Страк потърси с поглед Таннар. За да се добере до него, трябваше да преодолее плътна стена от защитници. Захвана се ентусиазирано с тази задача. Първият трол, който му запречваше пътя, замахна към него с копие. Страк отстъпи встрани, избягвайки удара на косъм, и стовари меча си върху дългата дръжка. Копието се разцепи на две. Едно бързо мушване в корема изкара все още зашеметения копиеносец от строя.

Следващият защитник се нахвърли върху Страк със секира. Капитанът се наведе и страшното острие профуча съвсем близо над главата му. Докато тролът се готвеше за втори удар, Страк го изрита в пищялите, събори го на земята и го прободе в гърдите.

После го прекрачи и продължи към следващия.

Междувременно Джъп също си пробиваше път към Страк и Алфрей. Зад гърба му оръженосците палеха нови факли, чиято светлина объркваше и смущаваше тролите. Някои от тях дори закриваха очите си, с което ставаха лесни жертви за орките. Но повечето продължаваха да се съпротивляват.

Алфрей се озова пред неколцина троли, които се опитаха да го притиснат към стената с копията си. Той развъртя меча, превръщайки острието му в стоманен щит пред мушкащите назъбени копия. След няколко минути един от противниците му посегна твърде напред и бе наказан от Алфрей с отсичане на ръката. Тролът извика от болка, изпусна копието и получи втори, смъртоносен удар в гърдите.

Побеснелият му другар се хвърли в атака. Алфрей бе принуден да отстъпи, докато отблъскваше стрелкащото се към него копие. Този път приложи друга тактика. Когато усети с гърба си стената, клекна рязко и нанесе хоризонтален удар през краката на трола. Раната не беше дълбока, но бе достатъчна, за да изплаши трола и да го накара да отстъпи, накуцвайки. Алфрей се метна след него и замахна с меча към главата му. Тролът отскочи наляво. Алфрей го последва, но докато се завърташе, за да го довърши, мечът му се обърна и халоса трола с плоското по бузата. Той изпищя и размаха копието като побеснял. Хаотичните му движения бяха само от полза за Алфрей. Той се прицели спокойно и промуши противника си в шията. От раната бликна ален фонтан, който окъпа всичко наоколо.

Алфрей въздъхна облекчено, но реши, че все пак е твърде стар за подобни упражнения.

Страк се подхлъзна в локва кръв и се сблъска с последния защитник на Таннар. Това бе гневен трол, въоръжен с ятаган, който замахна и се опита да промуши орка в корема. Страк не отстъпи нито крачка, парирайки ударите. Известно време никой от двамата не успяваше да вземе превес в боя.

Пробивът дойде, когато острието на Страк докосна юмрука на трола и остави върху кокалчетата му дълбока рана. Тролът изруга гневно и замахна хоризонтално, опитвайки се да разсече Страк през кръста. Страк пристъпи рязко встрани и избегна удара, след това замахна и прониза трола в гърлото.

Най-сетне Таннар бе пред него.

Завладян от неистов бяс, тролският цар се нахвърли отгоре му с украсения си жезъл. Оркът с лекота избегна атаката. Таннар захвърли жезъла и извади меч, чието сребристо острие бе покрито с рунически знаци. Царят все още стискаше ритуалния кинжал и изглежда възнамеряваше да използва и него.

— Хайде, какво чакаш? — прикани го Таннар. — Ела да опиташ вкуса на стоманата, чужденецо.

Страк се изсмя презрително.

— Май предпочиташ да приказваш, търбух такъв. Защо не си навреш меча в устата?

Започнаха да се въртят в кръг, търсейки слабите си места.

Таннар хвърли поглед към полесражението.

— Ще си платиш за това! — просъска той.

— Щом казваш — подметна насмешливо Страк.

Таннар изрева гневно и нанесе страховит удар. Страк го отби, но по силата на звъна и вибрацията на острието доби ясна представа за мощта на своя опонент. Бързо нанесе контраудар. Царят го парира. Започнаха да си разменят отсечени удари.

Таннар наблягаше повече на силата, отколкото на точността, което обаче не го правеше по-малко опасен противник. Техниката на Страк не беше по-различна, но той имаше предимството на опита и пъргавината. Освен това, за разлика от Таннар, умееше да се владее, което допринасяше за точността на ударите му. Реши отново да провокира трола и подметна ехидно:

— Животът под земята не ти се е отразил добре, Таннар. Отпуснал си се и си затлъстял.

Тролът изрева отново и се нахвърли върху него, порейки въздуха с меча си. Страк използва момента и замахна, прицелвайки се в основата на дръжката му. Този път уцели и мечът излетя от ръката на противника му. Сега вече Таннар можеше да разчита само на кинжала с безценното украшение. Загубата на меча го бе обезкуражила.

Страк пристъпи напред. Таннар започна да отстъпва. Това, което не знаеше обаче, бе, че Джъп и неколцина от Върколаците са зад гърба му. Страк ускори отстъплението му с нов дъжд от удари. Тогава Джъп скочи на гърба на тролския цар и обви гърлото му с ръка. С другата опря нож в шията му. Краката на джуджето висяха във въздуха и подритваха. Един от оръженосците притича и опря острието на меча си в сърцето на царя. Таннар изкрещя от гняв и безсилие. Страк пристъпи напред и дръпна кинжала от ръката му.

Само един-двама от тролите видяха тази сцена. Останалите продължаваха да се бият.

— Кажи им да спрат — нареди Страк. — Или се прости с живота си.

Таннар не отговори, в очите му се четеше непокорство.

— Спри ги, или ще умреш! — повтори Страк.

Джъп притисна по-силно острието.

— Хвърлете оръжия! — извика неохотно Таннар.

Някои от тролите го послушаха, други продължиха да се бият.

— Хвърлете оръжията! — кресна им Таннар.

Този път всички се подчиниха. Джъп отпусна леко опряното в шията на царя острие, но остана нащрек.

— Тръгваме си! — обяви Страк, без да сваля поглед от Таннар. — И ти ще дойдеш с нас. Ако някой посмее да ни се изпречи на пътя, ще умреш. Кажи им го.

Царят кимна бавно.

— Правете каквото казват! — извика той.

— Това няма да ти трябва — рече Страк, смъкна короната му и я захвърли настрани. — Само ще ни забави.

Жестът му предизвика възгласи на възмущение у тролите. Възмущението им нарасна, когато Страк сряза връзките на царската роба и я смъкна на земята. Капитанът на върколаците опря ритуалния нож в гърлото на Таннар и рече:

— Да вървим.

Всички поеха вкупом през залата — Таннар в средата, заобиколен от плътна група орки. Изплашените троли им сториха път. Страк се огледа. Неколцина от оръженосците бяха леко ранени, но нямаше жертви. Изглежда всички мъртви бяха троли.

При входа на тунела той извика:

— Ако посмеете да ни последвате, вашият цар ще умре!

След това се измъкнаха от залата.

Факлите им хвърляха отблясъци по неравните стени на виещия се тунел.

— Тъкмо на време дойдохте — рече Страк на Джъп. — Ако се бяхте забавили още съвсем малко…

Джуджето се усмихна.

— Как, по дяволите, преодоляхте срутването? — попита Алфрей.

— Намерихме друг път — отвърна Джъп. — Ще ви покажем.

Малко по-късно зад тях се чу шумолене. Страк извърна глава и забеляза смътни очертания в мрака.

— Преследват ви — изръмжа заканително Таннар. — Ще умрете, преди да излезете навън.

— В такъв случай и теб те чака същата участ — обеща му Страк и нареди на останалите: — Дръжте се плътно един за друг и бъдете готови. Особено за нападение отзад.

— Едва ли е нужно да им го казваме, капитане — подметна Джъп.

След няколко минути наближиха мястото, където се бяха свлекли пръстта и камъните. Преди да стигнат до там обаче, забелязаха идеално кръгъл отвор в стената отдясно. От него тръгваше друг тунел. Започнаха да се промушват един по един през отвора. Таннар се опъваше и се наложи да го боднат няколко пъти с ножа.

— Това пък как се появи, Джъп? — попита Страк.

— Странно колко изобретателен ставаш, когато положението се напече. Това е задъненият тунел, който тръгва от кладенеца. Накарах оръженосците да чукат по стените му с брадвички. Извадихме късмет.

Новият тунел ги изведе в неголяма кухина, която се оказа долната част на входния кладенец. Тук ги очакваха няколко изнервени оръженосци, които охраняваха поклащащите се въжета. Страк погледна нагоре и зърна още няколко надзъртащи глави.

— Да побързаме! — подкани той орките.

Първо се изкатериха неколцина оръженосци. Таннар отново започна да се дърпа. Завързаха го с въже и го изтеглиха на ръка. Кладенецът през цялото време кънтеше от проклятията му. Страк се изкатери последен, стиснал ритуалния нож в зъбите си.

Оказа се, че навън е ранно утро. Страк и останалите запримигваха срещу розовата светлина на слънцето.

Таннар замижа и закри очите си.

— От светлината ме болят очите! — оплака се той.

— Сложи си това — Алфрей му подаде една кърпа.

Докато Таннар връзваше кърпата на очите си, Страк огледа ритуалния кинжал. Звездата бе прикрепена за дръжката му с помощта на тънка връв. Той извади своя нож, преряза връвта и захвърли кинжала.

Тази звезда бе малко по-различна от другите две. Беше тъмносиня. Също се състоеше от централна сфера, от която излизаха „лъчите“, които обаче бяха четири, а не седем или пет като при другите две. И тази бе от същия непознат и невероятно твърд материал.

— Да тръгваме, Страк! — подкани го Алфрей.

Дружината се отправи към лагера. Посрещнаха ги Бохсе и Неп, които не успяха да скрият облекчението си.

— Трябва да се махаме оттук веднага — рече им Страк. — Нищо, че е светло, това няма да попречи на тролите да се измъкнат от дупките си. Ще си рискуват главите заради него. — Той кимна към Таннар.

— Почакай, Страк — рече Джъп.

— Какво? Защо трябва да чакам?

— Трябва да ти кажа нещо за Койла и Хаскеер.

Страк се огледа. Едва сега забеляза, че ги няма наоколо.

— Какво за тях?

— Не зная откъде да започна, капитане.

— Откъдето и да е, само побързай!

— Добре, ще бъда кратък. Хаскеер пощуря, нападна Рефдоу и избяга със звездите.

— Какво? — Страк го погледна стъписан.

— Койла тръгна да го гони — продължи Джъп. — От тогава не сме я виждали.

— Тръгнала… накъде?

— На север, доколкото ни е известно.

— Доколкото ви е известно?

— Страк, трябваше да избирам. Или да последвам Койла и Хаскеер, или да сляза, за да ви помогна. Не можехме да се наемем и с двете задачи. Реших, че ще е най-добре първо да спася теб.

— Да… сигурно си прав — кимна Страк, но все още изглеждаше объркан. — Хаскеер! Това побъркано… тъпо копеле!

— След болестта, треската, или каквото беше там… — рече замислено Алфрей, — той наистина започна да се държи странно.

— Не биваше да го оставям — въздъхна Страк. — Или по-скоро трябваше да взема звездите със себе си.

— Няма за какво да се виниш — рече му Джъп. — Никой не можеше да предположи какво става в главата му.

— Защото не му обърнахме внимание. Той наистина се държеше странно. Особено когато му позволих да погледне звездите…

— Сега не е време за вайкане — припомни им Алфрей. — Какво ще правим?

— Тръгваме след тях, разбира се.

— А този? — Джъп посочи Таннар.

— Ще остане с нас. За всеки случай.

Оръженосците събраха лагера, натовариха всичко на конете и обявиха, че са готови. Бяха завързали Таннар на едно от седлата. Пелуцидът бе разделен между всички членове на дружината, както преди да слязат в Прокоп. Алфрей извади знамето на Върколаците и го развя.

Докато се отдалечаваха от планината, главата на Страк бе пълна с най-различни възможности. Всичките неприятни.