Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (18)

17.

Алфрей и групата му бяха достатъчно близо до Дроган, за да виждат дърветата, растящи по бреговете на Калипарския залив.

Времето ставаше все по-непредсказуемо. За разлика от предния ден сега бе топло и слънчево. Мнозина подозираха, че вариращата сила на магията създава райони на хубаво и лошо време. Алфрей споделяше това подозрение. Неудобството на подобна промяна бе, че тя водеше до появата на ята феи. Но в повечето случаи тези създания само досаждаха, без да пораждат каквито и да било неприятности.

Алфрей и Кестикс обсъждаха достойнствата на различните военни дружини и мястото им в общата военна лига на орките. Разговорът им бе прекъснат от появата на двама конници, които се приближаваха от изток.

— Това са орки, десетник — отбеляза Кестикс.

След няколко минути видяха, че към тях се приближават Джад и Хустук.

Докато те стигнат при дружината, Алфрей вече се терзаеше от тревожни предположения.

— Какво е станало? — посрещна ги той. — Къде са другите?

— Спокойно, десетник, всичко е наред — увери го Хустук. — Идват след нас. Носим ви новини.

 

 

Денят бе приятен и Дженеста реши да се поразходи в компанията на своя генерал.

Намираха се на двора, в подножието на една от високите стени на замъка. Там нямаше никакви удобства — нито столове, нито пейки. Само в средата на двора имаше каменно корито за вода с най-прозаично предназначение — за напояване на конете.

Мерсадион стоеше в сянката на стената. Кралицата стоеше на десетина крачки от него. Кой знае защо му се стори странно, че бе застанала на слънце.

Дженеста отново бе във вихъра си и го засипваше с обвинения за поредните му провали.

— … и все още никаква вест от онези подли ловци на глави, нито от всички останали агенти, които разпрати с парите от моята хазна.

— Така е, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше величество.

— А сега, когато казвам, че искам да взема нещата в свои ръце и ти нареждам да ми събереш малка армия, какво получавам в отговор? Хленч и извинения!

— Не хленча, милейди, но все пак трябва да разберете, че десет хиляди съвсем не са малка армия и…

— Да не искаш да ми кажеш, че не разполагам дори с такъв незначителен брой верни последователи? — тя го изгледа втренчено. — Да не би да твърдиш, че популярността ми сред нисшите оркски ордени е недостатъчна, за да застанат под знамената ми някакви си десет хиляди орки, готови да умрат за моята кауза?

— Разбира се, че не, Ваше Величество! Не е въпрос на лоялност, а на време и възможности. Бихме могли да съберем подобна армия, но не веднага, тъй като ще се наложи да изтеглим наши части от различните фронтове, на които в момента…

Той млъкна, когато видя с какво се занимава Дженеста.

Изправена мълчаливо пред него, тя месеше някаква невидима топка с ръце, като същевременно шепнеше неразгадаеми слова. Постепенно раздалечи ръцете си на десетина сантиметра една от друга и той забеляза, че между пръстите й се е оформил завихрен облак. Всъщност приличаше по-скоро на миниатюрен циклон. Тя не го изпускаше от погледа си. По черната му мъглива повърхност като малки светкавици се стрелкаха белезникави нишки. Облакът продължаваше да се върти и трепти, като постепенно приемаше идеално гладка форма с големината на ябълка.

Започна да сияе. Скоро стана по-ярък от която и да било лампа и вече почти не беше възможно да се гледа право в него. Но беше толкова красив, че Мерсадион не можеше да откъсне поглед от него. Той изведнъж си спомни за заклинанието, което Дженеста бе използвала съвсем наскоро на бойното поле. Започваше по същия начин, а бе завършило с ослепяването на безчислен брой противници. По гърба му пробягаха хладни тръпки и той отправи към боговете мълчалива молба за пощада.

Дженеста отдръпна едната си ръка, а другата обърна с дланта нагоре, балансирайки сияещата топка на милиметри над кожата си. Мерсадион я следеше като хипнотизиран.

Кралицата повдигна бавно ръка, докато сферата се изравни с лицето й. След това го погледна почти кокетно, изду бузи и духна сферата. Съвсем лекичко, като да беше цвят на глухарче.

Малката топка, заслепяваща като миниатюрно слънце, се отдели плавно от дланта й и се понесе към Мерсадион. Тялото му се напрегна. Когато сферата се приближи до него, следвайки напътствията на Дженеста, тя се отклони настрани и се насочи към стената. Мерсадион я проследи с изплашен поглед.

Последва ярко присветване и взрив, наподобяващ гръмотевица. Ударната вълна извади Мерсадион от равновесие и развя робата на Дженеста.

Генералът извика уплашено.

Върху каменната стена остана черно, обгорено петно. Замириса на сяра.

Мерсадион зяпна и извъртя очи към кралицата. Дженеста държеше втора топка.

— Та какво казваше? — попита тя, сякаш нищо не беше прекъсвало разговора им. — Нещо за това, че не си готов да изпълняваш заповедите ми?

— Напълно съм готов, Ваше Величество — побърза да я увери той. — Проблемът е само в недостатъчния брой…

Този път кралицата направо хвърли сферата към него. Тя се удари в стената на един лакът над главата му и избухна с оглушителен трясък. Мерсадион подскочи. По главата му се посипаха парченца мазилка и камъни.

— Генерале, от теб чувам само извинения — рече тя, — а аз искам решения.

Сякаш след като бе започнала, вече беше по-лесно, защото третата топка изникна между ръцете й за броени секунди, напълно оформена и пулсираща. Дженеста се изкиска като малко момиче и я подхвърли, сякаш беше детска играчка.

Тя полетя към него и този път изглеждаше, че ще го удари. Но траекторията й бе така точно преценена, че сферата го подмина веднага щом той опря гръб в стената.

Този път топката се извъртя и цопна в коритото с вода. Всъщност водата сякаш я погълна и почти веднага започна да бълбука и кипи. Над коритото се издигна розова пара и малко след това се показа голото му влажно дъно.

Мерсадион не сваляше втрещен поглед от Дженеста. Видя, че в ръцете й няма нова сфера и побърза да заговори:

— Разбира се, Ваше Величество, възможно е всичко, което вие пожелаете. Ще се заема незабавно с изпълнението на задачата. Сигурен съм, че ще се справим с всички дребни пречки, които могат да се появят при събирането на армията.

— Чудесно, генерале. Знаех си, че ще се съгласите с мен. — Тя изтупа ръцете си, като че бяха прашни. — И още нещо.

Напрежението се върна в тялото на Мерсадион.

— Милейди?

— Става въпрос за дисциплината. Сигурно си давате сметка, че Страк и дружината му имат ореола на герои в някои среди на армията ни.

— За съжаление това е вярно, Ваше Величество. Макар че със сигурност не е широко разпространено.

— Постарайте се да си остане така. Всъщност какво предприемате срещу тази популярност?

— Разпространихме вашата версия… тоест истината за това защо Върколаците са станали изменници. Освен това онези представители на нисшите рангове, които си позволяват да разпространяват заблуждаващи разкази за „подвизите“ на Върколаците, се наказват с бичуване.

— Нека това важи за всички рангове и наказанието да се прилага при споменаването на името на Страк. И нека наказанието да бъде екзекуция. Изгорете няколко размирници и останалите ще склонят глави.

— Слушам, милейди.

— Внимание към дребните неща, Мерсадион. Това е тайната на управлението на всяко кралство.

— И тайната на вашия успех, милейди — добави той, с надеждата да спечели благоразположението й.

— Не, генерале. Тайната на моя успех е жестокостта.

 

 

В продължение на два дена Страк, Койла, Хаскеер, Джъп и оръженосците се придвижваха, без да срещнат каквито и да било препятствия. Спираха рядко и за малко, колкото да си поемат дъх конете.

Следобедът на втория ден умората си казваше тежката дума. Но в далечината вече се виждаха дърветата на залива и покрайнините на Дроганова гора.

Когато сенките започнаха да се удължават, задните съгледвачи забелязаха към тях от изток да се приближават четирима конници. Нямаше никакво подходящо прикритие на километри наоколо, нито видима причина да смятат, че конниците са част от по-голям отряд.

— Неприятности? — попита Джъп.

— Да… ако смяташ, че не можем да се справим с четирима — отвърна Страк и даде знак да забавят ход.

Изминаха няколко минути и Хаскеер обяви:

— Това са орки.

Страк присви очи и рече:

— Прав си.

— Което не означава, че са ни приятели — припомни им Койла.

— Не. Но пак ще повторя, че са само четирима.

След известно време четиримата ги застигнаха и спряха срещу тях.

— Добра среща! — поздрави ги водачът им.

— Добра среща! — отвърна предпазливо Страк. — Какво ви води насам?

Водачът го погледна внимателно.

— Ти си онзи, нали?

— Какво?

— Страк. Никога не сме се срещали, капитане, макар че съм ви виждал на два пъти. — Той огледа останалите. — А тези са Върколаците?

— Да, аз съм Страк. Ти кой си и какво искаш?

— Десетник Триспеер, капитане. — Той кимна към спътниците си. — Правод, Каед и Реллеп.

— От някоя дружина ли сте?

— Не. Бяхме пехотинци в ордата на кралица Дженеста.

— Къде? — озърна се изплашено Джъп.

— Ние… я напуснахме.

— Никой не напуска службата при кралицата по друг начин, освен с краката напред — подметна Койла.

— Избягахме, капитане. Също като вас.

— Защо? — поиска да узнае Страк.

— Изненадан съм, че питате. Съвсем просто е — омръзна ни да й служим. Тя е несправедлива и жестока. Воюваме, защото сме орки и за това сме създадени, и го правим без да се оплакваме. Но тя просто преминава всякакви граници.

Оркът на име Каед добави:

— Освен това, господарю, мнозина от нас не одобряваха факта, че се сражаваме на страната на човеците.

— Не сме единствените, които офейкахме — продължи Триспеер. — Не сме и много, но се обзалагам, че броят ни ще расте.

— Нас ли търсехте? — попита Джъп.

— Не, стотник. Не точно… Когато избягахме, се надявахме да ви срещнем, но не знаехме къде да ви търсим. Сега идваме от Хекълой. Чухме за суматохата и решихме, че сигурно сте я предизвикали. Някой ни каза, че сте препуснали на запад…

— И защо се надявахте да ни намерите? — попита Страк.

— Дружината ви официално е обявена за изменническа. Има награди за главите ви. Големи.

— Това вече го знаем.

— Непрестанно се опитват да ви очернят. Приписват ви какви ли не грехове. Казват, че сте обикновени престъпници, че убивате своите, че сте откраднали някакво съкровище, което принадлежало на кралицата.

Лицето на Страк помръкна.

— Защо ли не съм изненадан? Накъде биеш всъщност?

— Ами… повечето от нас не вярват в това. Винаги сте имали добра репутация, капитане, и всички знаем, че кралицата и лакеите й обичат да послъгват.

— Що се отнася до нас, лъжат здравата — увери го Страк.

— Не се и съмнявам. — Триспеер се обърна и кимна на другарите си. Те също кимнаха и се усмихнаха. — Та предположихме, че може би ще искате да ни използвате?

Това изненада Страк.

— Да ви използвам ли? Какво искаш да кажеш?

— Решихме, че сигурно събирате армия от недоволни и прогонени орки. Може би, за да се изправите срещу Дженеста. Или да основете нова родина. Искаме да се присъединим.

Страк плъзна замислен поглед по изпълнените им с надежда лица. Сетне въздъхна.

— Не съм подхванал кръстоносен поход срещу Дженеста, десетник, и не търся нови постъпления. Не смятахме да се захващаме с това, към което бяхме подтикнати, и дори сега продължаваме да търсим изход от положението.

Лицето на Триспеер помръкна.

— Но, капитане…

— Не е никак лесно да носиш отговорност за членовете на дружината. Не ми се иска да увеличавам това бреме. — Страк почувства, че думите му са твърде сурови и добави: — Надявам се и вие да намерите своя път.

Десетникът го гледаше с нескрито разочарование. Останалите също.

— Искате да кажете, че не възнамерявате да създавате опозиция? Че не мислите да нападнете и да освободите орките от оковите?

— Ние вече сме в опозиция, но не такава, каквато си мислиш. Някой друг ще нанесе удара. Търсиш не там, където трябва, десетник. Съжалявам.

Триспеер реши да гледа на нещата философски.

— Какво пък, знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина. Но помнете, че вие и орките ви се радвате на особена популярност сред войската. Ще има и други, които ще искат да се присъединят към вас.

— И на тях ще кажа това, което казах на теб.

— Е, май ще трябва да измислим нещо друго.

— Какво например? — намеси се Хаскеер.

— Да идем в гората на Черна скала.

— И да станете горски бандити? — попита Койла.

— Че какво друго да правим? — попита Триспеер. — Освен да се продадем за наемници, а това не ми се ще.

— Ето докъде ни докараха проклетите човеци — изръмжа Койла.

— Точно с тях ще се препитаваме — засмя се десетникът. — Орките все пак трябва да ядат.

— Ако сте го решили, не отивайте в Черна скала — посъветва ги Страк. — Там има коболди, а те никак не си падат по орки след последното ни стълкновение с тях.

— Ще го запомним. Е, щом няма да ходим в Черна скала, можем да останем по тези места и да нападаме човеци. Ще видим.

— Да ви трябва нещо? — попита Хаскеер. — Нямаме много припаси, но все пак…

— Не, благодаря, стотник. Имаме си всичко.

— Може пък това да ви бъде от полза — рече Страк, бръкна в дисагите под седлото си и извади шепа пелуцид. С другата ръка измъкна изпод куртката си прокламацията, в която ги обявяваха за изменници. Сгъна я, като направи от нея съвсем примитивна кесия и изсипа вътре кристалния прах. Накрая го подаде на десетника.

— Благодаря за щедростта, капитане. Ще го запомним. — Лицето му светна. — Нали знаете какво казват старите орки: „Пелуцидът ще ти помогне да преживееш във времена без парици по-добре, отколкото париците във времена без пелуцид.“

— Но го използвайте разумно — посъветва ги Страк. — За нас се оказа нож с две остриета.

Триспеер изглеждаше малко озадачен от думите му, но премълча. Страк му подаде ръка и каза:

— Време е да тръгваме за Дроган. Успех.

— И на вас. Нека боговете ви пазят във всичко, което правите. И си пазете гърбовете.

Триспеер и войниците му отдадоха чест, извърнаха конете и препуснаха в посоката, от която бяха дошли.

Докато ги изпровождаше с поглед, Койла рече:

— Сториха ми се свестни орки.

— И на мен — съгласи се Джъп. — Жалко, че не им позволихме да се присъединят към нас. Знаете ли, още няколко меча щяха да ни се отразят добре.

— Не — поклати решително глава Страк. — И без това нося прекомерно голям товар на плещите си.

— Страк, ако това, което казва, е истина — заговори Койла, — ти можеш да се окажеш събирателна точка за…

— Не искам да съм никаква събирателна точка.

Джъп се засмя и подметна тържествено:

— Страк Спасителят!

Капитанът му метна свиреп поглед.

 

 

Беше късна нощ, когато пристигнаха на мястото на срещата.

Страк съжаляваше, че не бяха уточнили къде да се чакат, но причината бе, че не познаваха добре района. Наложи се да поемат бавно покрай гората, с надеждата да зърнат другарите си.

Както винаги, Хаскеер пръв започна да мърмори:

— Ако питате мен, губим си времето. Защо не почакаме до сутринта?

Този път Койла се съгласи с него.

— Мисля, че е прав. На светло ще е по-лесно.

— И без това закъсняхме — отвърна Страк. — Най-добре да ги намерим колкото се може по-бързо. Добре, ще обикаляме още час. Ако не се получи, спираме.

След тези думи Хаскеер само започна да мърмори повече. Повели конете, те навлязоха в един гъст храсталак. Вече чуваха шума на вълните на около стотина стъпки по-нататък.

— Може да не са стигнали дотук — подметна Хаскеер.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.

— Ами те са малцина. Всичко може да им се е случило.

— Ние също сме малцина — припомни му Страк, — а пристигнахме.

— Дали пък не са отишли в Дроган да преговарят с кентаврите? — попита Койла.

— Ще видим. Сега млъкнете. Наоколо може да се спотайват врагове.

Яздиха десетина минути мълчаливо, когато иззад шубраците долетя шум. Орките наизвадиха мечове. В тъмното изникнаха две черни фигури.

— Елдо! Носкаа! — възкликна Койла.

Размениха си поздрави и прибраха оръжията. След това двамата оръженосци ги поведоха към скрития в шубраците лагер.

Алфрей дойде да ги посрещне и се ухили, като видя Койла. Подаде й ръка.

— Щастлив съм, че си отново сред нас, десетник! Страк, Джъп!

— И аз съм тук — изръмжа Хаскеер.

Алфрей го погледна навъсено.

— Да, но от теб очаквам обяснения.

— Ще ги получиш — обеща Страк. — Но не бързай да му се сърдиш. Как мина вашето пътуване? Случи ли ви се нещо интересно?

— Почти нищо — отвърна Алфрей.

— Е, ние пък имаме много да ви разказваме — засмя се Джъп.

— Елате да се нахраните и да си починете. Като ви гледам, имате нужда и от двете.

Дружината се събра отново. Оръженосците се прегръщаха, тупаха се по гърбовете и си разменяха поздравления. Раздадоха храна и напитки и всички се събраха около огъня. След като приключиха с новините, подхванаха въпроса с кентаврите.

— Още не сме ги виждали — докладва Алфрей. — Не посмяхме да навлизаме в тяхната територия. Решихме да останем тук и да наблюдаваме.

— Правилно сте постъпили — одобри Страк.

— И какво ще правим сега?

— Ще опитаме с мир. С тях нямаме какво да делим. Пък и те са повече от нас и са на своя територия.

— Звучи разумно. Не забравяй само, че макар да не се гневят лесно, никога не прощават на враговете си.

— Точно затова предлагам да идем открито и да преговаряме.

— И ако не отстъпят, тогава какво? — попита Хаскеер.

— Тогава ще потърсим други начини. Дори това да означава враждебни действия, какво пък, от малки сме свикнали да воюваме. Но първо дипломацията. — Той се надигна и втренчи поглед в Хаскеер. — Няма да допусна неподчинение. Ще действаме както аз реша. Ще нападнем само по моя заповед.

Всички кимнаха, с изключение на Хаскеер.

Алфрей протегна ръце към огъня. От устата му излизаха облаци пара.

— Става все по-студено — промърмори той.

Страк се загърна в куртката си и кимна.

— Жалко, че не разполагаме със зимна екипировка.

— Тази сутрин видяхме стадо лембари. Помислих си, че няма да е зле ако убием няколко за кожи. Все още ги има в изобилие по тези места, та няма да е трудно да свършим тази работа.

— Хубава идея. Тъкмо ще си набавим и прясно месо. Но сега не е добре да се навлиза в гората — по тъмно може да се натъкнем на засада. Ще тръгнем рано сутринта, а след лова продължаваме за Дроган.

 

 

Станаха рано призори.

Страк реши лично да поведе ловната група. Джъп и Хаскеер поискаха да идат с него. Взеха още Зода, Хустук, Гледег, Вобе, Бохсе и Орбон. Решиха да се разделят на два по-малки отряда, за да не подплашат дивеча.

Тръгнаха пеша. Лембарите не само имаха добре развит слух, но и щяха да надушат конете отдалече.

Малко преди да се отправят на лов, Алфрей дръпна Страк настрани.

— Мисля, че трябва да оставиш звездите при мен — рече той.

— Защо? — изненада се Страк.

— Колкото повече събираме, толкова по-ценни стават. Ами ако по време на лова ги изгубиш? Смятам, че трябва да постъпим по същия начин и с пелуцида. Какво ще кажеш да го разпределим между офицерите? Без Хаскеер естествено.

— Ами…

— Да не си мислиш, че ще постъпя като Хаскеер и ще избягам с тях? С две трети от дружината?

— Не че не ти вярвам, стари приятелю, познаваш ме добре. Но доста си мислех какво може да е станало с Хаскеер. Представи си, че има някакво заклинание, което го е омаяло и го е накарало да действа по този начин.

— Отправено от Дженеста?

— Най-вероятно.

— Но защо да не постъпи по същия начин и с теб? И ще се съгласиш, че това е още един аргумент да ги оставиш на мен. Аз пък ще наредя на другите да ме държат под око и да ме вържат в мига, в който започна да се държа странно. Ако пък не успеят — да ме намушкат.

Страк въздъхна.

— Е, добре — съгласи се той неохотно. След това отвърза кесията и му я подаде. — Но за в бъдеще ще трябва да измислим по-сигурен начин.

— Прав си. Можеш да ми имаш доверие. А сега тръгвай и да не се връщате без кожи.