Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (8)

7.

Нещо голямо и неясно надвисна над него.

Погледът му беше замъглен и той не можеше да различи какво точно вижда. Примигна няколко пъти, напрегна очи и откри, че е дърво с гъсти листа и клони. Огледа се и установи, че се намира в гора, където всички дървета са високи и здрави. Между клоните им се прецеждаха снопове ярка слънчева светлина.

В гората цареше покой. Той чуваше песен на птици, а в далечината някакъв смътен тътен, като от гръмотевици. Макар непознат, звукът не му се стори заплашителен.

В една от посоките гората оредяваше и светлината там бе по-ярка. Той пое нататък. След като повървя известно време върху дебел килим от опадали листа, стигна до края на гората. Тук тътнещият звук се усили, но все още не беше ясно откъде идва.

Веднага щом напусна сянката на дърветата, той се озова в дълбока до глезените трева. Изкачи невисок хълм и тревата отстъпи място на фин, жълтеникав пясък.

Отвъд пясъка се простираше безбрежният океан. Над него бе само синьото небе, из което се носеха мънички пухкави облачета.

Страк беше втрещен от гледката. Не бе виждал нещо подобно. Тръгна по пясъчния бряг. Приятен, топъл ветрец погали лицето му. Миришеше на морска сол и озон. Той погледна през рамо и видя пътеката, която бе оставил през тревата. Кой знае защо тази картина го развълнува.

Зърна някаква бяла постройка, която се издигаше на върха на издадена в морето скала, на около половин миля по-нататък по брега, и отразяваше слънчевите лъчи. Той тръгна към нея.

Сградата се оказа по-далеч, отколкото му се бе сторило. Докато вървеше по нагорещения пясък, той подмина няколко изваяни от вятъра дюни. Тук-там стърчаха бодливи храсталаци.

Не след дълго приближи постройката достатъчно, за да може да я разгледа. Първото, което видя, бе, че е на няколко нива. Намираше се върху тясно плато и отблизо беше истинска руина — блокове от дялан камък, съборени колони, рухнал таван и самотна, напукана стълба. Бе заобиколена от порутена стена, в която имаше множество отвори. Изглежда постройката и стената бяха изградени от един и същ материал — бял мрамор. По стените бяха полепнали мъхове и бръшлян.

Стилът и архитектурата му бяха напълно непознати. Но определено приличаше на крепост, издигната на най-стратегическото място в целия район.

Той засенчи очите си с длан и се огледа. Вятърът продължаваше да облизва скулите му и да развява дрехите му. Докато се взираше, забеляза някакво движение. Малък конен отряд се приближаваше по брега, от противоположната на неговата посока. Когато наближиха преброи, че са седмина. Без съмнение целта им беше разрушената крепост. Един слаб гласец в душата му се опита да го предупреди, че може би наближава опасност.

Но после Страк видя, че конниците са орки, и гласът замлъкна.

Те спряха в подножието на скалистия хълм. Докато скачаха от седлата, той видя, че орката, с която се бе срещал и преди, е сред тях.

Тя поведе отряда нагоре по стълбата. Движенията й бяха енергични и уверени. Когато се изкачи на горния етаж, тя дойде право при него и му подаде ръка. Той я огледа. Имаше мускулесто тяло и държеше гърба си изправен по войнишки. Беше много хубава.

— Здравей! — рече тя.

— Добра среща!

Останалите орки се разпръснаха наоколо. Имаше още две женски. Те му кимнаха, докато минаваха покрай него, сякаш се бяха срещали и преди.

— От моя клан са — поясни тя.

Женските се отдалечиха и застанаха на ръба на скалата. Разговаряха тихо помежду си.

— Имам чувството, че нещо ни привлича един към друг — проговори орката до него.

Той я погледна.

— И какво е то?

Тя явно сметна въпроса му за странен.

— Съдба. Боговете. Кой знае! Ти намираш ли други причини?

— Не.

Тя се усмихна, после рече:

— Винаги имаш обезпокоен вид.

— Така ли?

— Какво те измъчва?

— Ами… трудно е за обяснение.

— Опитай.

— Моята страна е в беда.

— Напусни я. Ела тук.

— Има много важни неща, които ме задържат там. Освен това нямам никаква представа как да стигна до тук.

— Не мога да те разбера. Ти се появяваш толкова често. Не знаеш ли как става?

— Не. Аз също се чудя, но нямам никакво обяснение.

— Е, може би времето ще покаже. Няма значение. Какво би разсеяло тревогите ти?

— Тръгнал съм на една мисия, която се надявам да доведе до това.

— Значи има някаква надежда.

— Малка.

— Стараеш ли се да постъпваш правилно и справедливо?

— Да — отвърна той без колебание.

— Оставаш ли верен на себе си при изпълнението на тази мисия?

— Напълно.

— Е, значи си обещал сам пред себе си. Орките винаги държат на думата си.

— Не и там, откъдето идвам.

Тя го погледна учудено.

— Защо?

— Защото сме принудени да го правим.

— Тъжно е, но това е една от причините този път да не се огъваш.

— Не бих си го позволил. Животът на другарите ми зависи от това.

— Значи ще останеш с тях до край. Така постъпват всички орки.

— От устата ти звучи толкова лесно. Но животът не винаги се подчинява на волята и желанията ти.

— Нужна е храброст, зная, но това качество, струва ми се, никога не ти е липсвало. А и инак защо да живеем?

Последното го накара да се усмихне.

— В думите ти има толкова мъдрост. Ще гледам да ги запомня.

Двамата замълчаха, но не изпитаха неудобство от това.

— Какво е това място? — попита той не след дълго и посочи руините.

— Никой не знае, освен че е много старо и не е дело на орките.

— Но как е възможно? Нали ти ми каза, че това е вашата страна и тук живеят само орки.

— А пък ти ми каза, че в твоята страна има различни народи. За мен това също е голяма загадка.

— Всичко тук ми е непонятно.

— За първи път те виждам на това място. Друг път идвал ли си да ги посрещнеш?

— Да посрещна? Кого?

Тя се разсмя сърдечно.

— Наистина ли не знаеш?

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Тя се обърна и огледа океана. След това вдигна ръка и му посочи:

— Ето там.

Той погледна нататък и видя развети бели платна и няколко кораба на хоризонта.

— Толкова си странен — призна му тя откровено. — Не преставаш да ме изненадваш, Страк.

Спомни си, че й бе казал името си. Но той все още не знаеше нейното.

Тъкмо се канеше да я попита, когато пред него се разтвори черна бездна, която го погълна.

 

 

Събуди се със спомена за лицето й. Целият бе облян в студена пот.

След яркото слънце на брега мъждивият ден му се стори невероятно мрачен. Но явно трябваше да свиква. В неговия свят беше така. Стресна се. Какво иска да каже с това „неговия свят“? Нима съществува друг свят — или е просто някаква странна игра на въображението му? Не знаеше как да нарече тези видения — сънища, халюцинации. Каквото и да бяха, ставаха все по-ярки и живи. Това отново го накара да се усъмни в разсъдъка си. Точно сега, когато най-много се нуждаеше от него.

Но въпреки че оставаше непонятен за него, сънят по някакъв начин му бе вдъхнал сили и увереност. Кой знае защо бе изпълнен с необясним оптимизъм, че ще преодолеят всички пречки по пътя към крайната цел. Каквато и да бе тя.

От унеса го извади нечия сянка, която падна върху него. Беше на Джъп.

— Капитане, нещо не ми изглеждаш добре. Да не си болен?

— Нищо ми няма — поклати глава Страк и се надигна. — Готови ли сте вече?

— Горе-долу.

Алфрей бе строил своята част от дружината и проверяваше как са натоварени конете. Страк и Джъп се отправиха към него.

Докато вървяха, Страк попита:

— Някой да е използвал снощи пелуцид?

— Не ми е известно. Освен ако го е направил без разрешение. Защо?

— Ами… просто питам.

Джъп го изгледа внимателно, но преди да успее да каже нещо, стигнаха при Алфрей.

Той пристягаше ремъците на седлото. След като ги пробва за последен път, се изправи и каза:

— Това е. Готови сме.

— Помни какво ти казах — рече му Страк. — Не влизай в контакт с кентаврите, докато не се увериш, че няма никаква опасност.

— Ще го запомня.

— Имаш ли всичко, което ти трябва?

— Предполагам. Ще ви чакаме при Калипар.

— След шест дни най-много.

Страк му подаде ръка и Алфрей я стисна.

— Всичко добро — пожела му Страк.

— И на теб. — Алфрей кимна на джуджето и добави: — И на теб, Джъп.

— Успех, Алфрей.

Един от оръженосците вдигна знамето на дружината.

— Ще го взема — свикнал съм с него. Нещо против, Страк?

— Разбира се, че не. Нека е с вас.

Алфрей протегна ръка и взе знамето. Развя го и поведе малкия си отряд.

Страк, Джъп и останалите ги изпратиха мълчаливо.

— А ние накъде тръгваме? — попита Джъп.

— Ще се отправим на изток — отвърна Страк. — На конете!

Джъп пое командването, а Страк все още бе под въздействието на странния си сън. Необходимо му беше известно време, за да се съсредоточи. Все още бе изпълнен с увереност, че постъпва правилно.

Джъп изравни коня си с неговия.

— Всичко е готово.

— Чудесно, Джъп. Да видим дали ще можем да намерим Койла и Хаскеер.

 

 

Накараха Койла да върви с въже на шията, чийто край бе завързан за седлото на Олей. Блаан поведе нейния кон. Лекман яздеше начело, като поддържаше бързо темпо.

Беше научила имената им, подслушвайки разговорите. Освен това бе разбрала, че никой от тримата не се интересува как се чувства, а оскъдните дажби вода, които й даваха, бяха по-скоро израз на грижата им към обещаваща инвестиция, когато стигнат в Хекълой.

Тримата рядко говореха високо, по-често си шепнеха. Хвърляха й коси погледи, а Олей направо я пронизваше със злобните си очички.

Койла бе привикнала с дългите маршове, но темпото, което поддържаха, бе направо убийствено. Ето защо, когато стигнаха брега на един ручей и Лекман обяви почивка, тя изпита огромно облекчение. Отпусна се на земята с конвулсивно потрепващи крайници.

Противният Олей, чието ухо бе отхапала, отведе коня й настрани и го завърза. Това, което тя не забеляза обаче, бе, че междувременно той хвърли заговорнически поглед на Лекман. След това я дръпна към един дънер и я завърза седнала до него. Когато приключи с това, се върна при останалите.

— Колко ни остава до Хекълой? — обърна се той към Лекман.

— Два дни, предполагам.

— Нямам търпение да стигнем.

— Да, и на мен ми писна това влачене — обади се едрият, на име Блаан.

Олей опипа раната на отхапаното си ухо и посочи Койла.

— Дали да не се позабавляваме с нея? — той извади нож и го подхвърли във въздуха. — Няма да е зле да се поупражняваме в мятане.

Блаан се разсмя.

— Оставете я — изръмжа Лекман.

Олей не му обърна внимание.

— Дръж, кучко! — викна той и хвърли ножа. Койла се вцепени. Острието се заби в земята пред краката й.

— Стига, казах! — кресна му Лекман. — Никой не дава добра цена за развалена стока. — Той хвърли манерката си на Олей. — Иди и я напълни.

Сумтейки недоволно, Олей взе и другите две манерки и се спусна при ручея.

Лекман се изтегна и нахлупи шапката на очите си. Блаан опря глава на сгънатото си одеяло и обърна гръб на Койла.

Тя ги наблюдаваше внимателно. Очите й се стрелкаха към ножа, който изглежда бяха забравили. Беше толкова близо! Би могла да го стигне с крак.

Олей се върна с манерките. Тя застина неподвижно и се престори, че дреме.

Едноокият я изгледа навъсено.

— Ама че късмет. Да ни падне жена и тя да е орка.

Лекман се захили.

— Чудя се как още не си я пробвал. Или си станал придирчив?

Олей направи отвратена физиономия.

— По-добре да се пробвам със свиня.

Койла отвори очи.

— Аз също — подметна му тя.

— Да ти го начукам.

— Не съм свиня, забрави ли?

— Не зная колко е ценна — озъби се той, — но съм готов да ида и да я наритам здравата.

— Отвържи ме и ще видиш колко струваш. Смятам да откъсна онова нищожно нещо между краката ти.

— Ама че голяма уста! И с какво ще го направиш, урод такъв?

— С това. — Тя се озъби. — Ти поне знаеш колко са остри.

Олей неволно попипа разкъсаното си ухо.

Лекман се ухили.

— Защо й повярвахме, че приятелчетата й са поели към Хекълой? — попита Олей.

— Не започвай отново, Грийвър — скастри го Лекман. После се обърна към Койла: — Не ни излъга, нали, сладурче? Не би посмяла?

Тя не отговори и се задоволи да му метне злобен поглед. Лекман бръкна в едно от джобчетата на жакета си и извади чифт зарове.

— Я да се успокоим и да поиграем малко. — Той подхвърли заровете в дланта си.

Олей се приближи като омагьосан. Блаан също стана. Скоро и тримата бяха погълнати от шумна игра и забравиха за Койла.

Тя се съсредоточи върху ножа. Бавно, без да ги изпуска от очи, тя протегна крак към него. Успя да го събори и го придърпа към себе си. Извъртя се и с малко акробатика съумя да го достигне с ръце. Стисна го много внимателно, за да не го изпусне, изви го под ъгъл и започна да реже с него въжето. Ловците на глави продължаваха да играят, извърнали гърбове към нея.

Тя плъзна ножа до въжето и започна да го мърда нагоре-надолу, колкото й позволяваха завързаните ръце. С малко усилие отряза няколко върви. След това въжето се скъса и тя бе свободна. Бавно, едва сдържайки се да не побегне, тя размота въжето. Похитителите й продължаваха да играят. Изглежда съвсем я бяха забравили. Тя стана и запристъпва предпазливо към коня си, който също бе обърнат с гръб към нея.

Приведена, стиснала ножа в ръка, тя доближи коня. Безпокоеше се, че животното ще започне да сумти, и затова побърза да го погали. Наведе се и му зашепна в ухото. След това пъхна крак в стремето и се улови за седлото, за да се метне.

Седлото неочаквано се изхлузи и тя тупна на земята. Ножът й отхвърча насрани. Конят се уплаши и се дръпна.

Изригна оглушителен смях. Тя се огледа и видя, че тримата ловци на глави се превиват. Лекман, извадил меча си, се приближи към нея и ритна ножа встрани.

Едва тогава откри, че ремъците на седлото й са разкопчани.

— Какво да се прави, из тези пущинаци дори забавленията са дивашки — заоправдава се Лекман.

— Вижте й изражението само! — пищеше Олей.

Блаан се държеше за корема и се тресеше. По бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му и той стана напълно сериозен.

— Ей, я гледайте.

Към тях се приближаваше конник, яхнал чисто бял жребец.