Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (9)

8.

Когато ги наближи, видяха, че е човек.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Лекман. Другите двама повдигнаха рамене, без да свалят очи от непознатия. Ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.

Ездачът бе висок, но беше по-скоро жилест, отколкото мускулест. Дългата му кестенява коса се спускаше до раменете, а брадата му бе прилежно подстригана. Носеше кафяв жакет със сребърни бродерии и кожени бричове, напъхани във високи черни ботуши. Дълго черно наметало завършваше облеклото му. Не се виждаше никакво оръжие.

Той дръпна юздите на белия жребец и спря пред тях. След това, без да продумва, скочи на земята. Движенията му бяха спокойни и уверени, а на устните му трепкаше усмивка.

— Кой си ти? — попита Лекман. — И какво искаш?

Непознатият плъзна поглед към Койла, сетне го върна към Лекман. Усмивката му не изчезна.

— Името ми е Серафейм — представи се той с нисък, спокоен глас. — Искам само да пия вода. — Той кимна към ручея.

Не можеше да се определи със сигурност каква е възрастта му. Имаше сини очи, орлов нос и добре оформени устни, а лицето му определено можеше да се нарече красиво. В маниерите му се долавяше твърд характер и самоувереност.

Лекман погледна към Блаан и Олей.

— Внимавайте, може да не е сам.

— Сам съм — увери ги мъжът.

— Живеем в неспокойни времена, Серафейм, или както там се казваш — рече му Лекман. — Да се скитосваш сам означава да си търсиш белята.

— Същото важи и за вас.

— Ние сме трима и знаем как да се погрижим за себе си.

— Не се и съмнявам. Но аз не заплашвам никого и затова никой не ме заплашва. Всъщност не сте ли четирима? — Той погледна към Койла.

— Тя е просто с нас — обясни Олей.

— Виждал ли си и други от нейния народ наоколо? — попита Лекман.

— Не.

Койла също оглеждаше внимателно новодошлия. Вече бе преценила, че е далеч по-умен, отколкото се представя. Но не виждаше никаква вероятност да й бъде от полза.

Конят на странника се приближи до ручея и наведе глава към водата. Непознатият го остави да се напои.

— Та, както казах, в тези размирни времена е доста рисковано за самотник да среща хора като нас — повтори натъртено Лекман.

— Не ви видях, докато не приближих ручея — сякаш се оправдаваше Серафейм.

— Не е никак умно и да се язди със затворени очи.

— Туй е, защото често сънувам. Повече живея в мислите си.

— Лесен начин да си изгубиш главата — подметна захилено Олей.

— Ти от унистите ли си, или от пантеонистите? — попита Блаан.

— Нито едните, нито другите — отвърна Серафейм. — А вие?

— Същото — рече Лекман.

— Радвам се да го чуя. Омръзна ми да внимавам какво говоря. Човек понякога не знае какви неприятности може да си навлече с една-едничка погрешна дума.

Койла се чудеше дали той разбира в каква ситуация е изпаднал.

— Значи си неверник, така ли? — попита Олей.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Трябва да вярваш в някоя наистина висша сила, щом не носиш оръжие — рече подигравателно Лекман.

— Не ми е нужно в моето занятие.

— И какво ще е то?

Серафейм повдигна плащовете на наметалото си и се поклони театрално.

— Аз съм скитащ бард. Словоплетец и стихотворец.

Презрителната усмивка на Олей бе очевиден знак за отношението му към тази професия.

Койла вече не се съмняваше, че не може да очаква никаква помощ от непознатия.

— А вие, добри хора, с какво се препитавате?

— Ние сме войници-наемници — отвърна наперено Лекман.

— И трепачи на паразити — добави Олей и хвърли поглед към Койла.

Серафейм кимна с неопределено изражение, но не отговори.

— Сигурно не се справяш особено добре, като се има предвид войната и всичко останало — подпита го лукаво Лекман.

— Напротив, несигурните времена са от полза за мен. Когато животът ти е тежък, нямаш нищо против някое малко забавление.

— Искаш да кажеш, че лесно пълниш джобовете? — рече заинтригувано Олей.

Койла предположи, че непознатият е или глупак, или прекалено доверчив човек.

— Богатствата, които притежавам, не могат да бъдат измерени или преброени като златото.

— Брей, тъй ли? — опули очи Блаан.

— Можеш ли да определиш цената на слънцето, луната или звездите? На вятъра, що гали лицето ти, на птичата песен? На водата в ручея пенлив?

— А, ясно… сладникавите приказки на… поет — рече пренебрежително Лекман. — Ако това са богатствата, дето трупаш в Марас-Дантия, значи стоката ти е ялова.

— И това е вярно донякъде — съгласи се Серафейм. — Нещата не са каквито бяха и стават все по-лоши.

— Какво искаш да кажеш — погледна го насмешливо Олей, — че ядеш слънце и пиеш звезди? Че вечеряш с вятъра? Доста бедна разплата за усилията ти.

Блаан подсмръкна тъповато.

— В замяна на моите „усилия“ хората ми осигуряват подслон, храна и вода. Случва се да ми пуснат и някоя паричка. Или да ми разкажат някоя интересна история. Вие имате ли нещо за разказване?

— Ха, само това оставаше — изсумтя ядосано Лекман. — Не че нямаме, стихоплетецо, но не са такива, дето ще ти се харесат.

— Не бих бил толкова сигурен. Всички истории си имат своя цена.

— Нашите няма да ги чуеш. Накъде си тръгнал?

— На никъде определено.

— И не идваш отникъде определено, така ли?

— Идвам от Хекълой.

— Че ние там отиваме! — възкликна Блаан.

— Я си затваряй устата! — скастри го Лекман и надари Серафейм с хитра усмивка. — И как са… работите в Хекълой напоследък?

— Като навсякъде — бъркотия, беззаконие, лоши отношения. Истински рай за бандитите. Гъмжи от главорези, търговци на роби и тям подобни.

На Койла й се стори, че непознатият наблегна на думите „търговци на роби“.

— Брей, тъй ли? — отвърна Лекман с привидно безразличие.

— Съветът и Застъпниците се опитват да държат положението под контрол, но магията е непредсказуема, както навсякъде. Това ги затруднява допълнително.

— Сигурно е така.

Серафейм се обърна към Койла.

— А какво мисли вашата приятелка от древния народ за посещението на едно толкоз забележително място?

— Щеше да е добре, ако имах право на избор — отвърна тя.

— Тя няма думата по въпроса! — намеси се Лекман. — Пък и е орк и може сама да се погрижи за себе си.

— Бъди сигурен в това — прошепна Койла.

Разказвачът огледа свъсените лица на тримата.

— Ще си налея вода и си тръгвам по пътя тогаз.

— Ще трябва да платиш за нея — рече му Лекман.

— Не знаех, че ручеят е ваш.

— Днес е наш.

— Както ви казах, нямам с какво да платя.

— Нали си разказвач — разкажи ни някоя история. Ако ни хареса, ще те пуснем да се напиеш.

— А ако не ви хареса?

Лекман сви рамене.

— Добре де. Защо да не ви разкажа.

— Я дай някоя, с която плашат децата — изръмжа Олей. — Нещо за троли, които ядат бебета, или за деянията на страшния Слог. Вие, разказвачите, разправяте все едни и същи басни.

— Не, имах нещо друго предвид.

— И какво е то?

— Одеве споменахте унистите. Реших да ви разкажа една тяхна басня.

— О, само не онези религиозни брътвежи.

— Не съвсем. Искате ли да я чуете?

— Хайде, почвай — въздъхна Лекман. — Дано обаче не си много жаден.

— Като повечето хора сигурно и вие смятате, че унистите са ограничени и непреклонни фанатици.

— И още как.

— И ще бъдете прави — за по-голямата част от тях. Вярно е, че фанатиците са съществена част в редиците им. Но не всички са такива. Има хора, които са готови да открият и смешната страна даже на вярата.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е така. Те са простовати хорица, като вас и мен, и също обичат да си разказват разни истории. Някои от тях обаче си ги шепнат тайно. Една такава достигна и до мен.

— Е, ще я изплюеш ли най-сетне?

— Знаете ли в какво вярват унистите?

— Имаме известна представа.

— В такъв случай сигурно сте чували, че техният Бог-единак положил началото на човешкия род като създал един мъж, на име Адеминус и една жена — Евелайн.

— На мен една няма да ми стигне — захили се Олей.

— Това вече сме го чували — подметна нетърпеливо Лекман. — Не сме невежи тъпаци.

Серафейм го игнорира.

— Унистите вярват, че в онези първи дни на сътворението Господ Бог разговарял директно с Адеминус, обяснявайки му какви са надеждите и намеренията Му за живота, който създал. И ето, че един ден Господ се явил на Адеминус и му рекъл: „Имам за теб две добри новини и една лоша. Коя искаш да чуеш първо?“ „Предпочитам, Господи, първо добрите новини.“ — отвърнал Адеминус. „Хубаво — рекъл му Господ, — едната добра новина е, че създадох чудесен орган за теб, който се казва мозък. Той ще ти помогне да се учиш и да вършиш различни умни неща.“ „Благодаря ти, Боже“ — рекъл Адеминус. „Втората добра новина — продължил Бог, — е че създадох за теб орган, на име пенис.“

Ловците на глави се закискаха. Олей сръга Блаан с лакът в ребрата.

— „Който ще ти доставя удоволствие — на теб и Евелайн — продължи Серафейм. — И ще ви позволи да си направите деца, които да живеят в прекрасния свят, който сътворих.“ „Ами това е чудесно — отвърнал Адеминус. — А коя е лошата новина?“ „Че не можеш да използваш двата органа едновременно“ — отвърнал Господ.

Мина известно време, докато тримата ловци на глави осъзнаят чутото, после избухнаха в смях. Койла обаче се съмняваше, че Блаан е схванал разказа.

— Не е нещо особено, но става да ви развесели — рече им Серафейм. — Радвам се, че я одобрихте.

— Така е — съгласи се Лекман. — И е доста вярно, между другото.

— Е, ще си позволя да ви напомня, че приемам и по някоя дребна монета, ако съм развеселил публиката.

Тримата отрезвяха моментално.

Лицето на Лекман се изкриви от гняв.

— Ето че развали веселбата.

— Ние мислехме, че ти ще ни платиш — рече Олей.

— Нали ви казах, че си нямам нищичко.

Блаан се захили злобно.

— Ще имаш още по-малко, след като приключим с теб.

Олей започна да изброява:

— Имаш кон, чифт хубави ботуши и ново наметало. Може би и кесия, въпреки твърденията ти.

— Освен това знаеш прекалено много за нашите дела — приключи Лекман.

За учудване на Койла разказвачът не изглеждаше обезпокоен. Макар че явно бе наясно, че тези типове са способни да го убият за нищо.

Вниманието й бе привлечено от някакво движение в равнината. За миг в нея се пробуди надежда. Но тя угасна веднага след като видя по-ясно приближаващите се.

Серафейм не ги бе забелязал. Нито ловците на глави. Четиримата бяха увлечени от сцената, която разиграваха. Лекман бе оголил меч и се приближаваше към разказвача. Другите двама го следваха.

— Идват гости — рече тя.

Те спряха, погледнаха я и проследиха погледа й.

Далеч пред тях се бе появила голяма група конници. Движеха се бавно, от изток на югозапад, курс, който щеше да ги изведе на брега на ручея.

— Тези пък какви са, Мика? — попита Олей.

— Сигурно са хора. Облечени са в черно, доколкото мога да видя. Дали не са хората на Хоброу? Как се наричаха?

— Блюстители.

— Да бе, вярно. Мамка му, да изчезваме оттук. Грийвър, вземи орката. Джабез, конете.

Блаан не помръдваше. Наблюдаваше конниците със зяпнала уста.

— Мика, как мислиш, тези дали имат чувство за хумор?

— Не! Събирай конете!

— Ей! Разказвача!

Непознатият се бе метнал на жребеца и препускаше на запад.

— Забрави. Имаме по-важна работа.

— Добре, че не го утрепахме, Мика — рече Блаан. — Лош късмет е да се убиват побъркани.

Те метнаха Койла на коня й и препуснаха.