Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (5)

4.

Хаскеер знаеше какво трябва да направи. Мъглата в главата му се бе разсеяла и сега всичко бе кристално ясно.

Той пришпори коня и навлезе в поредната долина, която щеше да го отведе още по-далеч на североизток. Така поне се надяваше. В действителност „яснотата“ не се разпростираше върху всичките му сетива и той имаше съвсем смътна представа за посоката, в която се намираше Каменна могила. Ала въпреки това продължаваше да препуска.

Сигурно за стотен път ръката му посягаше инстинктивно към кесията, в която държеше странните предмети, които Върколаците бяха нарекли звезди. Моббс, гремлинът-книжник, който известно време Върколаците бяха държали в плен, им беше разкрил, че е по-правилно да ги наричат инструментуми. Хаскеер обаче предпочиташе да бъдат звезди. Беше по-лесно за запомняне.

Нямаше никаква представа нито за същината на тези предмети, нито за тяхното предназначение. Но въпреки това нещо се беше случило. Нещо го бе накарало да се почувства свързан с тях.

Те му пееха.

Песен не беше най-точната дума, но бе най-близкото определение на онова, което звучеше в главата му. Нещо като нашепване, припяване, нещо като едва доловими звуци от непознат инструмент. Но не съвсем.

Чуваше го и сега, въпреки че звездите бяха скрити от погледа му. Те му говореха и макар езикът им да му бе съвършено непознат, някак схващаше същината на казаното. Повтаряха му, че всичко ще бъде наред, когато ги отнесе там, където им е мястото. Равновесието ще бъде възстановено. Всичко ще бъде както преди, когато Върколаците не бяха обявени за изменници.

Единственото, което трябваше да направи, бе да ги отнесе на Дженеста. Бе сигурен, че тя ще е благодарна и ще прости — на него и на дружината. Може би дори щеше да ги възнагради. Тогава Страк и другите щяха да разберат защо е трябвало да го направи.

Хаскеер пресече долината и стигна до отъпкана пътека. Изглежда тя продължаваше точно в желаната от него посока, и той тръгна по нея. Пътеката се издигаше по стръмнина и той пришпори изморения си кон.

Когато стигна върха на хълма, зърна от другата страна малък конен отряд, който се приближаваше към него. Бяха четирима. Човеци.

Всичките бяха облечени с черни дрехи и изглеждаха добре въоръжени. Единият от тях имаше от онези отвратителни космати участъци на лицето си, които наричаха „брада“.

Хаскеер бе твърде близо, за да не го забележат. Но в сегашното му състояние това не го безпокоеше особено. Несъмнено бе неприятно, че му се изпречват на пътя, но не възнамеряваше да позволява на когото и да било да го забавя.

Хората изглежда се стреснаха от факта, че срещат самотен орк насред тази пустош. Докато препускаха към него, те се оглеждаха подозрително, сякаш очакваха наблизо да се появят и други орки. Хаскеер продължи да следва пътеката, без да забавя скорост. Спря, чак когато му запречиха пътя, подредили конете си в полукръг.

Те се вторачиха в обветреното му лице, татуировките върху скулите и огърлицата от зъби на снежен леопард на шията му.

Той им отвърна с навъсен поглед.

Брадатият изглежда им беше водач. Заговори пръв:

— Този също е един от тях. — Спътниците му кимнаха.

— Грозен копелдак, а? — подметна друг.

Разсмяха се.

Хаскеер ги чуваше над нашепването на звездите, което му напомняше, че трябва да бърза.

— Има ли още от вашите наблизо? — попита го брадатият.

— Само аз съм. А сега се разкарайте.

Те отново се разсмяха.

— Ти ще се разкараш, дребосък — подметна трети. — Жив или мъртъв.

— Не мисля така.

Брадатият се наведе към Хаскеер.

— Вие, уродите, сте по-тъпи и от свинете, когато става въпрос за мислене. Набий си го в главата, глупако. Идваш с нас — яхнал седлото или завързан за него.

— Отдръпнете се. Бързам.

Лицето на водача се изопна.

— Няма да повтарям. — Той положи ръка на меча си.

— Конят ти е по-добър от моя — произнесе със спокоен глас Хаскеер. — Ще го взема.

Този път те се сепнаха, преди да се разсмеят отново. Но сега в смеха им се долавяше смущение.

Хаскеер отпусна юздите на коня си и освободи крака от стремената. В стомаха му се надигна приятна топлина. Разпозна я като първият признак на завладяващото го безумие и я посрещна като стар приятел.

Брадатият го изгледа с блеснали от гняв очи и понечи да извади меча си.

— Ей сегичка ще ти изтръгна езика, грознико.

Хаскеер скочи върху него. Блъсна го в гърдите и двамата тупнаха едновременно на земята. Хаскеер се озова отгоре. Човекът под него бе изгубил съзнание от падането. Хаскеер започна да го налага и превърна лицето му в безформена кървава маса.

Другите ездачи крещяха. Един от тях скочи и се втурна към него, извадил меч. Хаскеер се претърколи от безжизнената си жертва и скочи на крака, тъкмо когато човекът се нахвърли отгоре му. Отстъпи назад, за да избегне удара, и извади своя меч. Докато се биеха, другите двама ги обикаляха, търсейки сгоден момент да посекат Хаскеер. Но оркът избягваше атаките им и същевременно бе съсредоточил усилия върху най-близката заплаха. Пристъпи напред и засипа човека с безмилостна серия бързи удари. Скоро противникът му бе принуден да премине в отбрана. Десетина секунди по-късно Хаскеер направи ловък финт, извъртя меча вертикално и отсече десницата му. Виковете на ранения бяха толкова силни, че конете на другите двама се изправиха уплашено на задните си крака.

Докато единият от тях се мъчеше да обуздае изплашения си кон, Хаскеер се нахвърли върху другия конник. И този път избра директния подход. Улови юздите на коня му и ги дръпна с всичка сила, сякаш разклащаше огромна камбана. Ездачът полетя напред, преметна се през шията на коня и тупна на земята. Хаскеер го изрита в главата и се хвърли на празното седло. Сетне извъртя коня на място и пресрещна последния противник.

Забил шпори в хълбоците на разпенения кон, човекът препусна срещу него. Хаскеер развъртя меч. Двамата се вкопчиха в яростен двубой, като същевременно се стараеха да контролират конете си.

След известно време издръжливостта на Хаскеер надделя. Несекващите му удари срещаха все по-вяла защита. Най-сетне един от тях откри пробив в защитата на човека и острието на меча му остави дълга резка по дясното му рамо. Хаскеер удвои и без това безумните си усилия. Накрая мечът му хлътна в гърдите на човека и той рухна от коня си.

Хаскеер огледа труповете. Не изпитваше радост от победата над превъзхождащ го числено противник. По-скоро бе ядосан, задето го бяха забавили. Изтри окървавеното острие в ръкава си и го прибра в ножницата. И този път ръката му неволно посегна към кесията.

Докато се оглеждаше, избирайки посоката, в която да продължи, мярна някакво движение. От запад се задаваше втора група конници, също облечени в черно. Предположи, че са трийсет или четирийсет на брой.

Въпреки обхваналата го екзалтация, Хаскеер си даде сметка, че не би могъл сам да се справи с тази тълпа, и пришпори коня в обратна посока.

Песента на звездите отново завладя съзнанието му.

 

 

На един съседен хълм друга група хора наблюдаваха отдалечаващата се фигура и отряда, който я преследваше.

Най-забележителният от тях бе висок мъж с надменна осанка, облечен, както всички унисти, в черно от главата до петите. За разлика от тях обаче той носеше и висока черна шапка. Тази причудлива принадлежност, наподобяваща комин, изглежда бе знак за високия му ранг. Макар и без него никой от присъстващите не би дръзнал да оспори водачеството му.

Лицето му изразяваше решителност и сякаш бе лишено от досадната способност да се усмихва. Посребрели бакенбарди се спускаха почти до заострената му брадичка, устата му бе тясна като цепка, а очите — черни и проницателни.

Както обикновено, настроението на Кимбал Хоброу бе мрачно.

— Защо ме забрави, о, Господи? — обърна се той към небесата. — Защо позволи на неверническата сган да се измъкне ненаказана?

Той се обърна към последователите си, неговия кръг доверени лица, известни като „блюстителите“ и им извика:

— Дори най-проста задача като тази да проследите онези изроди надхвърля вашите способности! Имахте благословията на Всевишния, предадена ви чрез мен, а пак се провалихте!

Те избягваха погледа му, свели овчедушно очи.

— Не се съмнявайте, че мога да си върна онова, което съхранявах в Негово име! — заплаши ги той. — Искам да ми върнете онуй, що ми принадлежеше! Идете и изтребете до крак онези покварени животни! Нека изпитат гнева ми!

Последователите му се втурнаха към конете. Оркският изменник и хората, които го преследваха, вече почти се бяха изгубили в далечината.

Хоброу падна на колене и изстена:

— О, Господи, защо ме прокле да работя с такива глупци!

 

 

Мерсадион, наскоро произведен в главнокомандващ армията на кралица Дженеста, спря пред масивната дъбова врата в подземията на двореца в Каменна могила. Двамата орки от Имперската гвардия, които охраняваха вратата, застанаха мирно. Той им отвърна с отсечено кимване.

Но докато чукаше на вратата, генералът неволно си спомни за трагичната участ на своя предшественик и видимо потрепери. От вътре долетя мелодичен женски глас. Мерсадион влезе.

Намираше се в каменно подземие с висок, извит таван. Нямаше прозорци. Стените бяха украсени с драперии и гоблени, някои от които изобразяваха сцени, на каквито не би желал да присъства. В далечния край на стаята бе поставен малък олтар, а пред него имаше мраморна вана, която приличаше по-скоро на ковчег. За тяхното предназначение също не му се щеше да размишлява.

Дженеста бе седнала зад голяма маса. Върху масата бяха поставени няколко свещника, които единствени осигуряваха осветлението в подземната зала. Бледата им мъждукаща светлина придаваше призрачен вид на кралицата. Заради полуниядския й произход кожата й имаше сребристо зеленикав оттенък, сякаш бе покрита с мънички люспи. Лицето й бе плоско и широко, обрамчено от черна коса, която лъщеше, сякаш бе мокра. Брадичката й бе прекалено заострена, гърбавият й нос надвисваше над плътните устни.

Кралицата беше красива. Но с онзи тип странна красота, който не вярваш, че съществува, докато не я срещнеш.

Мерсадион застана до вратата, без да смее да заговори. Дженеста ровеше из дебели, прашни книги и пожълтели свитъци. Точно пред нея бе разтворен голям том с кожена подвързия и метални закопчалки. Едва сега генералът забеляза, че пръстите й са прекомерно дълги, за което допринасяха и дългите й нокти.

Без да вдига поглед, тя заповяда:

— Свободно.

Генералът си позволи да се отпусне, но без да прекалява. Възцари се неловка тишина. Той забеляза, че от време на време тя го разглежда изпод дългите си мигли. Когато срещна погледа му, вместо да се ядоса, както той очакваше, тя се засмя снизходително. Кой знае защо това го обезпокои още повече.

— Виждам, че проявявате любопитство, генерале — рече тя. Не беше въпрос.

— Госпожо… — отвърна той колебливо, без да знае как да продължи.

— И аз, както и вие, разполагам с различни оръжия в арсенала си. Това е едно от тях.

— Ваше Величество? — той огледа прашните книги върху масата.

— Вярно, на пръв поглед не изглежда като нещо, което може да сече или пробожда, но е наточено като всяко острие. — Тя забеляза объркването му и добави: — Отгоре и отдолу, Мерсадион. Въздействието на небесните тела върху ежедневните ни дела.

— Ах, звездите — едва сега схвана думите й той.

— Звездите — потвърди тя. — И по-точно слънцето, луната и останалите светове и тяхната връзка с нас.

Той отново изгуби нишката, но не посмя да си признае. Затова замълча.

— Това — тя почука с нокът върху свитъците — са безценни инструменти в преследването на Върколаците.

— И по какъв начин, милейди?

— Не е лесно да се обясни на някой… недостатъчно интелигентен.

Обидата му донесе облекчение. Тя бе по-обичайна за поведението й.

— Разположението на небесните сфери обуславя не само чертите на характера, но и предстоящите събития — обясни тя. — Характерът се оформя в момента на раждането съобразно това кои сфери се намират в небето. Космическите колела се въртят бавно. — Тя посегна към един свитък. — Накарах да ми изровят рождените дати на началниците на Върколаците. Всъщност тези с по-ниските чинове са без значение. Сега вече са ми известни родилните петна на петимата офицери и почти всичко, което ме интересува за тях.

— Родилните петна, Ваше Величество?

Тя въздъхна и той се изплаши, че е прекалил.

— Мерсадион, не може да не знаеш какво представляват родилните петна. Или искаш да кажеш, че не си чувал нищичко за Змията, Морския козел или Лъконосеца?

— Разбира се, че знам, Ваше Величество. Това са слънчевите знаци.

— Както би се изразил някой от простолюдието. Но по същество тази наука е далеч по-сложна и съвършена от брътвежите на уличните гадатели. Те позорят нашето изкуство.

Той кимна, отново решил, че ще е най-добре да мълчи.

— Та тези… слънчеви знаци, ни дават възможност да надникнем в душите на Върколаците — продължи Дженеста. — Да преценим как биха действали при определени обстоятелства. — Тя разтвори един свитък и го притисна по ъглите с няколко свещника. — Обърнете внимание, генерале. Може би ще научите нещо.

— Госпожо.

— Сержант Хаскеер е под въздействието на родилното петно Дългорог. Това го прави упорит, дебелоглав, прибързан, в екстремни ситуации склонен към безумни действия. Джъп, джуджето-стотник, е Свирач. Воин с душа. Винаги търси мистичното в нещата. Но освен това е надарен с прагматизъм. Десетник Алфрей е под знака на Рибата-пайети. Това означава, че е мечтател. Предпочита да живее в спомените си и вероятно е много консервативен. Има знахарски наклонности. Орката, десетник Койла, е Василиск. Избухлива, своеволна, склонна към безразсъдна храброст. Но освен това е и верен другар.

Дженеста млъкна, давайки възможност на Мерсадион да попита:

— А техният капитан, Ваше Величество? Страк?

— Без никакво съмнение той е най-интересният от цялата шайка. Скарабей. Проницателен, умеещ да разкрива тайнственото, да се променя съобразно обстановката, мистичен. Освен това има военни способности. — Тя отмести свещниците и остави на пергамента да се навие. — Естествено това са само най-общи характеристики, които могат да се изменят, развиват или закърняват, съобразно условията.

— Споменахте предстоящите събития, Ваше Величество.

— Бъдещето е предначертано в нас. За всяко действие има противодействие и то също е предопределено.

— Значи всичко е написано предварително?

— Не, не всичко. Боговете са ни оставили и джокера на свободната воля. Макар че в някои случаи ми се ще да не беше така — добави тя мрачно.

Окуражен от неочакваната й прямота, той си позволи да попита:

— И какво показват изследванията ви за бъдещето, госпожо?

— Не много. За да зная повече, ще ми е необходим точният час и местоположение на тяхното раждане, за да мога да нарисувам диаграма. Такива подробности обаче не се пазят, когато става въпрос за орки от простолюдието. Точността в пророкуването може да се постигне само ако имаш всички данни.

Той я погледна объркано.

— Не се опитвай да го разбереш. Не мога да ти кажа как ще се развие настоящата ситуация. Не и с абсолютна сигурност. Но по отношение на Върколаците не виждам намаляване на кръвопролитията, смъртта и войната. Пътят им е изпълнен с опасности. Каквото и да се опитват да постигнат, шансовете им са малки.

— Това ще ни помогне ли да ги открием, Ваше Величество?

— Може би. — Тя затвори голямата книга. От корицата се вдигна прах. — Но да се върнем на текущите дела. Някакви сведения от ловците на глави?

— Още не, Ваше Величество.

— Сигурно е рано да очакваме вест от тях. А как стои въпросът с разпоредбите ми относно армията?

— Три хиляди леки пехотинци, напълно въоръжени и снабдени с провизии, госпожо. Очакват вашите заповеди.

— Да са готови на зазоряване. Ако не друго, поне ще се позабавлявам, като натрия носовете на унистите.

— Да, Ваше Величество.

— Добре. Свободен си.

Той се поклони и излезе.

Едва когато се озова в коридора, генералът започна да диша малко по-свободно. За краткото време на служба при кралицата Мерсадион бе понесъл безброй обиди и унижения. На няколко пъти се бе страхувал за живота си. Но кой знае защо сега изпитваше най-силно облекчение, че е оцелял. Точно след като бе станал свидетел на нейното благоразумие.