Стен Никълс
Легион на гръмотевицата (17)

16.

— Не се опитвайте да ги нападате — предупреди ги Страк. — Трябва да намерим начин да се измъкнем.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна Джъп, който не можеше да откъсне поглед от извисяващия се над него хомункулус.

Те отстъпиха назад и Застъпникът започна да се приближава към тях. Огромната му глава се извъртя бавно, святкащите като диаманти очи, озарени от изкуствено съзнание, огледаха сцената. Двамата му събратя го последваха.

Първият Застъпник вдигна ръце с обърнати навън длани. Чу се остро изщракване. Блестящи метални остриета изскочиха от жлебовете в основата на китките му. Бяха добре заточени и дълги половин разкрач. Като по нечут сигнал другите Застъпници също извадиха подобни оръжия.

— Олеле! — обади се Джъп.

— Както казах — никакви стълкновения — повтори Страк. — Трябва бързо да се измъкнем оттук.

— Въпросът е дали въобще можем да се измъкнем — отбеляза Койла. — Виждала съм ги в действие. По-бързи са, отколкото изглеждат, и милосърдието не им е присъщо.

— Давате ли си сметка, че след като са видели оръжията, вече са произнесли присъдите ни? — попита Джъп.

— Сигурно — отвърна Страк. — Но си спомнете, че заради изчерпаните ресурси от магия не действат така ефективно, както преди.

— Много успокояващо.

Застъпниците продължаваха да се приближават.

— Не можем ли да направим нещо? — попита нетърпеливо Хаскеер.

— Е, добре — въздъхна Страк. — Да опитаме с нещо съвсем просто. Хайде, всички едновременно към вратата!

— Сега ли? — попита Койла.

— Сега! — отвърна Страк и се втурна към вратата. Другите го последваха. Тъкмо когато се опитаха да заобиколят първия Застъпник, той се извъртя с изненадваща бързина и им препречи пътя, като размаха ръце. Другите двама последваха примера му. От протегнатите им ръце святкаха остриета. Орките се заковаха по местата си.

— Други гениални идеи? — попита Хаскеер, забравил, че трябва да пази поведение.

Застъпниците отново запристъпваха ритмично напред. Орките отстъпиха.

— Може би не трябва да опитваме всички заедно — рече Страк. — Сигурно ще им е по-трудно да се справят с нас, ако се разпръснем.

— Ако искаш да кажеш, че ще трябва да се спасяваме поединично — рече Хаскеер, — само кажи кога.

— Знаеш ли, стотник, когато всичко приключи, двамата с теб хубавичко ще си поговорим.

— Но нека първо си спасим кожите — намеси се Койла.

Джъп имаше предложение:

— Защо не ги нападнем едновременно? Не е възможно да са неуязвими.

— Съгласен съм — изръмжа Хаскеер и размаха боздугана, с който се бе въоръжил.

— Добре, да пробваме — склони неохотно Страк. — Но ако не се получи, не се увличайте. Готови! Сега!

Те се втурнаха отново, като този път съсредоточиха усилия върху предния Застъпник. Заудряха го с мечове, мушкаха го с кинжали, блъскаха с боздугани, трошаха в него копия. Хаскеер дори се опита да го ритне.

Застъпникът стоеше невъзмутимо, видимо невредим.

Орките отстъпиха и се прегрупираха. Застъпниците възобновиха бавното си настъпление.

— Скоро ще ни притиснат до стената — изсумтя Джъп. — Да опитаме още веднъж?

Страк кимна и добави:

— И този път дайте всичко от себе си.

Отново се нахвърлиха върху водещия хомункулус. Сега вече изпотрошиха не само копията, но и остриетата на мечовете си. Но отново без никакъв успех.

— Отстъпвай! — извика Страк.

Койла кимна към подиума:

— Да се качим горе, Страк. Само това ни остана.

Хаскеер се захили и каза:

— Ами да, тия чудовища едва ли могат да се катерят. Скочиха върху платформата и се струпаха отгоре й. Застъпниците се приближаваха.

— Сега какво? — попита Койла.

— Хайде пак да натиснем вратата.

Ударите с боздуган не донесоха никакъв успех.

— Сигурно е обкована със стомана — прецени Страк.

— Трябва да се измъкнем бързо от сградата, преди да пристигнат още от тези проклети създания — подкани ги Койла.

Тримата Застъпници стигнаха платформата и спряха.

— Видяхте ли? — обяви доволно Хаскеер. — Не могат да се катерят.

Като по команда Застъпниците прибраха едновременно остриетата и свиха ръце в юмруци. След това ги вдигнаха бавно над главите си и ги стовариха едновременно върху подиума. Той се разтресе из основи. Застъпниците отново стовариха юмруци отгоре му. Подиумът се наклони на една страна. Върколаците едва се задържаха на крака. Последва трети удар.

Подиумът рухна.

Върколаците се озоваха на пода сред останки и подпори.

— Не им трябва да се катерят, кретен такъв! — изкрещя Джъп.

— Май пак стигнахме до „спасяване поединично“ — подметна Койла, докато се измъкваше от развалините.

— Писна ми от тая проклета напаст! — разкрещя се Хаскеер, сграбчи една греда и се хвърли върху най-близкия Застъпник.

— Не! — викна му Страк. — Върни се!

Хаскеер не му обърна внимание. Мърморейки ядно, той замахна и стовари гредата върху Застъпника. Якото дърво се разхвърча на трески, но чудовището изглеждаше непокътнато. То замахна рязко и зашлеви с опакото на ръката си Хаскеер през лицето. Оркът отхвръкна назад и се просна в ъгъла. Двама оръженосци се втурнаха да му помагат. Хаскеер ги разбута с ръце и се надигна.

Страк зърна нещо на пода и изведнъж му хрумна една идея.

— Калтмон, Брегин, Финдже. Елате с мен. Ще опитаме нещо.

Докато останалата част от дружината си играеше на котка и мишка със Застъпниците, той поведе тримата оръженосци към другия край на помещението. Веригата, която Хаскеер бе взел със себе си, се въргаляше в ъгъла. Страк им обясни плана си.

— Веригата е малко късичка за целта — добави той. — Но си заслужава да опитаме.

Финдже и Калтмон я хванаха за единия край, а Брегин и Страк хванаха другия. Страк обаче реши, че може да не са достатъчно, и повика Точи и Гант.

След като във всеки край на веригата вече имаше по трима орки, те заеха позиция зад един от Застъпниците. Той бе зает да отблъсква парчетата дърво, с които го замеряха останалите.

По команда на Страк групата му изпъна веригата и се затича.

Яката верига удари Застъпника отзад в краката. Орките продължиха движението си, дърпайки веригата, сякаш играеха на теглене на въже. В началото не се случи нищо, но те продължиха да опъват. Застъпникът се олюля едва забележимо. Те напънаха мускули, дишайки тежко. Металното чудовище се люшна повторно и орките удвоиха усилията си.

Изведнъж Застъпникът се наклони и се тръшна с оглушителен трясък върху камъните. Започна да мърда трескаво ръце и крака и заблъска по пода в мъчителни усилия да се изправи.

— Нека и той да се помъчи малко — подметна Страк.

Групата тъкмо бе заела позиция, за да нападне втория Застъпник, когато ги спря викът на Хаскеер. Той изскочи сред разтрошените останки на подиума и се приземи върху гърба на хомункулуса. Чудовището се заизвива и замята ръце, за да се освободи от него. Като разбра, че не може да го достигне, то извади остриетата. Положението стана прекалено опасно за Хаскеер, който трябваше да избягва свистящата из въздуха смъртоносна стомана.

Но вместо да потърси спасение, той обви с ръце врата на Застъпника и опря крака в основата на гърба му. След това задърпа врата му, като същевременно натискаше силно с крака и започна да се люлее с цялото си тяло. Скоро и Застъпникът започна да се люлее напред-назад, като не спираше опитите си да се отърве от своя нападател. Макар да го грозеше голяма опасност, Хаскеер продължаваше да дърпа с всички сили. Металната машина се клатушкаше, сякаш бе уличен пияница. После изведнъж изгуби равновесие.

Докато падаше назад, Хаскеер се отскубна и скочи настрани. Застъпникът се строполи с дрънчене на пода.

Всичко това се разви пред втрещените погледи на Страк и останалите, които, без да губят самообладание, се нахвърлиха върху поваленото създание с юмруци и мечове. Застъпникът още размахваше ръце, но някак безцелно и хаотично. Хаскеер се присъедини към тях, дръпна боздугана от един оръженосец и го стовари върху лицето на Застъпника. Металният накрайник попадна върху едно от блестящите очи и то се пропука. Окуражен, Хаскеер удари отново. Окото се разби. През отвора изригна зеленикав дим. Димът достигна тавана, където образува облаче, което ги поръси със зелени капки. От тях се носеше толкова непоносима миризма, че някои от орките запушиха носовете и устите си.

Следвайки примера на Хаскеер, Страк заудря с меча си второто око на Застъпника. То също се пръсна, освобождавайки още една зелена струя. Застъпникът потрепери, ръцете и краката му заблъскаха бясно по пода. Задъхвайки се от отвратителната миризма, орките отстъпиха назад.

Третият Застъпник все още бе при вратата, където част от Върколаците отличаха вниманието му.

— Да изчезваме! — извика им Страк.

— Орките не отстъпват! — възрази Хаскеер.

Джъп и Койла се появиха тъкмо на време, за да чуят думите му.

— Направихме каквото можахме, глупако! — викна му Джъп.

— Вие, джуджетата, се задоволявате с малко.

— В името на всички богове, размърдайте се! — скастри ги Койла. — По-късно ще спорите!

Всички се втурнаха към вратата.

Нови четирима Застъпници се приближаваха откъм края на улицата и запречиха единствения им път за бягство. Застъпникът в къщата пристъпваше към вратата.

— Тия никога ли не се предават? — попита Джъп.

Страк си даде сметка, че единственият начин да се измъкнат, е да прескочат стената в дъното на улицата. Тя беше висока и гладка. Той кимна на Хаскеер и Брегин да направят столче.

Други двама оръженосци се покатериха на стената и огледаха от другата страна. Докладваха, че оттам започва нова улица, сетне протегнаха ръце, да помогнат на другарите си да се изкатерят. Един по един оръженосците задрапаха нагоре по стената и се спуснаха от другата страна. Тъй като бе по-нисък на ръст от останалите, Джъп се нуждаеше от допълнителна помощ.

Само Койла, Страк, Брегин и Хаскеер бяха останали при стената, когато Застъпникът излезе от къщата. Страк и Койла се закатериха по стената.

— Побързайте! — извика им Хаскеер.

Двамата с Брегин стояха с изпънати нагоре ръце. Неколцина оръженосци ги уловиха от ръба на стената и ги изтеглиха. В този момент Застъпникът се пресегна и хвана Хаскеер за крака. Той успя да се освободи и задрапа отчаяно нагоре. Четиримата Застъпници вече бяха съвсем близо.

Най-сетне Хаскеер и Брегин също се изкачиха върху стената. После се спуснаха от другата страна, където ги очакваха останалите.

— Уф, на косъм беше! — изпъшка Джъп.

Изведнъж част от стената избухна и се срина. Разхвърча се мазилка, вдигна се облак прах. Пред втрещените им погледи се появи един покрит с прахоляк Застъпник, който рушеше стената, сякаш тя бе от хартия. Малко по-встрани втори Застъпник проби стената с юмрук.

— Да се махаме оттук! — извика Страк. — Скрийте оръжията! Няма смисъл да привличаме повече внимание.

Най-трудно се оказа да прикрият мечовете. Наложи се да се освободят от боздуганите и копията. После хукнаха по улицата.

Скоро стигнаха до неголям площад, където забавиха темпото. Страк ги накара да се разделят на три групи, за да се слеят с тълпата. При него останаха Койла, Джъп, Хаскеер и няколко оръженосеца.

— Не зная дали Застъпниците имат начин да разговарят помежду си — рече им задъхано Страк. — Но рано или късно всички ще започнат да ни търсят.

— Значи, взимаме конете и оръжията и се омитаме оттук — обади се Джъп.

— Точно така, но забрави за оръжията. Прекалено рисковано е да ги поискаме на караулката. Пък и вече си имаме оръжия.

— Конете също представляват известен риск — припомни му Койла.

— Но трябва да го поемем.

— И за мен ще трябва кон — рече му тя.

— Ще ти купим.

— С какво?

— Имаме пелуцид. За щастие той се търси като всяка друга валута.

— Жалко за оръжията — оплака се Хаскеер. — Имах няколко, на които много държах.

— Аз също — съгласи се Джъп. — Но си заслужаваше да ги разменя срещу теб и Койла.

Хаскеер не можа да прецени дали джуджето говори сериозно, или се подиграва и реши да премълчи.

Докато вървяха към конюшните, те се озъртаха тревожно. На няколко пъти мерваха в далечината патрулните двойки на Застъпниците. Страк даде знак на орките да запазят спокойствие и да се държат непринудено, доколкото могат. Изглежда чудовищата нямаха възможност да общуват от разстояние. Страк предполагаше, че това е поредното последствие от отслабването на магията.

Най-сетне стигнаха конюшнята. Събраха конете и купиха още един, без да предизвикат подозрение.

Когато излязоха на улицата, Джъп попита:

— Не е ли по-добре да останем разделени на три групи? Поне докато излезем. Така няма да правим впечатление.

— Чакайте малко — намеси се Койла. — Няма ли да бъде подозрително, когато първата група излезе, без да си поиска оръжията. Това може да влоши шансовете на втората и третата.

— Може да решат, че не сме имали и на влизане.

— Орки без оръжие? Кой ще повярва?

— Койла е права — кимна Страк. — Най-добре да останем заедно. Ще се приближим пеша до портите, там се мятаме на конете и препускаме.

— Ти си шефът — въздъхна Джъп.

Вече бяха наближили градските порти, когато голяма група Застъпници, може би десетина или повече, изникнаха на известно разстояние зад тях. Движеха се бързо. Тълпата се разтваряше пред тях и се събираше, когато отминеха, изненадана и привлечена от огромния брой метални чудовища, струпани на едно място. Очевидно беше, че се е случило нещо извънредно.

— Заради нас е, нали? — попита Джъп.

— Едва ли са излезли да се поразтъпчат, сержант — отвърна капитанът. Намираха се по-далече от изхода, отколкото му се искаше. Но вече нямаха избор. — Добре, да действаме! Скачайте на конете!

Всички последваха примера му, а минувачите се спряха и започнаха да ги сочат.

— Да изчезваме!

Те пришпориха конете и препуснаха към отворените врати. Елфи, гноми и джуджета се разбягваха пред копитата на конете, размахвайки юмруци и сипейки проклятия.

Галопът премина в кариер. Страк забеляза, че един от Застъпниците се готви да затвори вратата. Крилото беше тежко и трудно за поместване дори за създание с такава неимоверна сила.

Джъп и Страк стигнаха първи при вратата. Страк дръпна юздите на коня си, вдигна крак и изрита Застъпника в главата. Чудовището падна. Застъпниците, които проверяваха опашката, се обърнаха и се насочиха към Страк. От дланите им щръкнаха остриета.

Джъп също бе спрял.

— Хайде, изчезвай! — подкани го Страк.

Джуджето препусна навън, разпръсквайки тълпата, която чакаше да влезе. Отекнаха нови гневни викове.

В този миг и останалата част от дружината достигна вратата. Страк изчака да преминат и ги последва.

Хекълой остана зад тях.

 

 

Забавиха темпо, когато се отдалечиха едва на пет мили от свободното пристанище. Тук свърнаха към Дроган, като обсъждаха възбудено случилото се. Само Хаскеер мълчеше.

Койла си спомни за своето пленничество при ловците на глави и цялата пламна от яд заради понесените унижения.

— Никога няма да го забравя, Страк. Кълна се, че тези негодници ще ми платят. Най-лошото от всичко бе усещането за… безпомощност. Готова съм да си тегля ножа, но не и да го преживея отново. И знаеш ли какво си мислех през цялото време?

— Не, какво?

— Мислех си, че такъв е животът на орките. Родени сме да служим другиму, да сме верни на кауза, която не сме избрали сами, и да заложим живота си за нея.

Всички закимаха, сякаш тази мисъл ги измъчваше отдавна.

— Ще променим това — обеща Страк. — Или поне ще се опитаме.

— Готова съм да опитам, дори това да ми коства живота — заяви Койла. След това потърси с очи Хаскеер и му рече с враждебен тон: — Все още не си обяснил поведението си.

— Никак не е лесно… — поде той и замлъкна.

Страк заговори вместо него.

— Хаскеер не знае какво се е случило. Никой от нас няма понятие. Ще ти разкажа, докато пътуваме.

— Истина е — потвърди Хаскеер. — Аз… съжалявам.

Не беше дума, която бе привикнал да произнася, и Койла го погледна изненадана. Но не му отговори, тъй като не знаеше дали да приеме извинението му.

Страк смени темата. Разказа за срещата със Серафейм. Тя си спомни своята среща с него.

— Има нещо странно в този човек — заключи Койла.

— Да, и на мен така ми се стори.

— За приятел ли да го смятаме, или за враг? Вярно, че не съм свикнала да мисля за хората като за приятели…

— Не можем да отречем, че ни помогна да те намерим в Хекълой.

— Ами клопката в къщата?

— Може вината да не е негова. Нали все пак ни отведе до правилното място?

— Най-голямата загадка — намеси се Джъп — е как така постоянно изчезва. Както когато наближихме къщата на търговеца на роби.

— Той не е влизал вътре — рече Койла.

— Очевидно е — прескочил е стената, също като нас — каза Страк, но не беше напълно убеден в думите си, нито успя да убеди останалите.

— И как въобще оцелява — не спираше да се чуди Койла, — като обикаля невъоръжен из тази размирна страна. Във времена, когато дори животът на въоръжени орки е изложен на опасност.

— Може би е побъркан — предложи своето обяснение Джъп. — Казват, че боговете помагат на лудите.

Страк въздъхна и каза:

— Няма смисъл да го мислим повече. Който и да е, едва ли ще го срещнем отново.

 

 

Военният съвет се състоя в една от галериите. Стените бяха покрити с мъх и мухъл, а по пода се люшкаха морски вълни.

Присъстваха военното командване на Адпар и нейният Съвет на старейшините. Тя презираше и едните, и другите, особено старейшините, които смяташе за изкуфели старци. Но беше длъжна да признае, че дори един абсолютен владетел има нужда от апарат, който да осъществява властта му. Не виждаше обаче смисъл да прикрива отегчението си.

Всички мълчаха, тъй като по право първата дума й принадлежеше.

— Близо сме до пълния разгром на мръковете — обяви тя. — Останаха само две-три гнезда за прочистване. Ето защо заповядвам… — Тя спря и се поправи, осъзнавайки, че е стигнала твърде далеч: — Ето защо, моето желание е това да бъде постигнато преди края на лятото. Или по-скоро до края на така нареченото „лято“. Не е необходимо да ви казвам, че студената зима, каквито са зимите напоследък, означава още едно ненужно забавяне. Това е недопустимо. То ще даде възможност на врага да се прегрупира, да се… размножи. — На лицето й се изписа отвращение. — Някой да има възражения? — По тона й се долавяше, че не би търпяла такива.

Тя огледа мрачните им потиснати лица. Един от командирите, известен с дързостта си, вдигна бавно ръка.

— Да? — подкани го тя повелително.

— Ако не възразявате, Ваше Величество — заговори той с неуверен глас, — съществуват някои пречки от стратегическо естество. Останалите колонии на мръкове са най-добре укрепените и ще бъдат най-трудни за превземане. Освен това противникът вече е наясно с намеренията ни и гарнизоните им ще са подготвени.

— И предложението ти е?

— Ще имаме загуби, Ваше Величество.

— Попитах какво е предложението!

— Ваше Величество, ние…

— Нима смяташ, че ще ме спре възможността да изгубим неколцина, дори мнозина от нашите? Струва ми се, командире, че мястото ти не е…

Адпар изведнъж млъкна. После вдигна ръка, опря я на челото си и се олюля.

— Ваше Величество? — обади се най-близкият придворен.

Болката я разкъсваше. Имаше чувството, че сърцето й я изпомпва по цялото й тяло.

— Ваше Величество, какво ви е? — намеси се друг.

Агония проряза гърдите й. Помисли си, че ще припадне. Мисълта, че не трябва да проявява слабост пред тях, й даде малко сили.

Очите й бяха затворени. Около нея сновяха разтревожени военачалници.

— Искате ли да повикам знахарите, Ваше Величество? — попита изплашено един от тях.

— Знахари? Знахари? За какво са ми пък те? Нима смятате, че могат да ми помогнат?

— Не, Ваше Величество. Само ако пожелаете…

— Аз ще реша какво искам! С глупавото си изказване слагате край на тази среща! — Трябваше да се отърве от тях, да не им позволи да я гледат в подобно състояние. — Прибирам се в покоите си. Друг път ще обсъдим военното положение.

Всички се поклониха, докато тя излизаше. Никой не посмя да й предложи помощта си. Когато тя стигна тунела, съветниците си размениха разтревожени погледи.

Веднага щом се скри от очите им, тя спря и си пое мъчително въздух. Наведе се, взе в шепите си вода и наплиска лицето си.

Болката се усилваше. Извираше от стомаха й и се стрелкаше към гърлото. Тя повърна кръв.

За първи път в живота си Адпар се изплаши.