Барбара Делински
Магията на древността (10)

Десета глава

„Зная какво правя!“ — бе казал Сам.

През целия следващ ден, петък, проточил се мъчително бавно, Челси се опитваше да му повярва. Измъчваха я съмнения, но погледнато отстрани, Сам бе прав. Беатрис Лъндън — по ирония на съдбата причина за запознанството им — бе единствената сянка на безоблачния хоризонт на щастието им. Понякога избледняваше, но никога не изчезваше. „Момиче като теб“, „мъж с положението на сина ми“ бяха все изрази, които непрестанно изплуваха в съзнанието на Челси и не й даваха покой.

Тя не бе съвсем сигурна какво очакваше. Госпожа Лъндън не би си взела думите назад. Но може би… може би… би дала някакъв знак, че я приема. Дано! И то само заради Сам — въпреки твърдението му, че мнението й не го интересува.

Отдели голямо внимание на тоалета. Избра рокля, която бяха купили заедно със Сам предишния уикенд — от розова коприна, без ръкави и с дълбоко остро деколте. Падаше свободно, на богати гънки до ниската талия, а до коленете беше права. Широк бял шарф пристягаше ханша и подчертаваше модерния силует.

Изправена пред огледалото на Сам, тя изпитателно се взираше в образа си — косата й бе чудесна, гримът — подходящ. Но колието от перли потъваше в деколтето й. Смени го с друго от ярки корали, но й се стори много семпло.

— Защо е тази недоволна бръчка? — Сам прекоси стаята и застана зад гърба й. Изглеждаше прекрасно в тъмния си костюм и вратовръзка.

— Тези колиета ми се струват неподходящи. Трябваше да го предвидя, но нали не обичам да правя покупки, а освен това не предполагах, че ще излизаме, при това с майка ти…

Сам се взираше в отражението й и в очите му потрепна колебание. Сведе поглед и прочисти гърлото си.

— Имам нещо, което ще отива на роклята ти.

— Нещо?

— Да — посегна през рамото й, издърпа най-горното чекмедже на тоалетката и извади продълговата, плоска кутия. — Заповядай. Отвори я и ми кажи мнението си.

— Купил си нещо за мен?

— Толкова ли е странно? За мен беше удоволствие да го избера.

— Никога досега не съм получавала подарък от мъж.

— Аз не съм кой да е мъж, а бъдещият ти съпруг! Хайде, Челс, отвори го!

Очарована и развълнувана, тя вдигна капака, само за да открие втора кутия, този път кадифена. Извади я, бавно я отвори — и затаи дъх.

— Сам! Толкова е красива! — Челси възхитено вдигна огърлицата — масивна златна верижка с блестящ диамант в средата.

— Харесва ли ти? — попита неуверено той. — Разгледах и други — по-пищни и натруфени, но тази ми се стори семпла и елегантна — като теб.

— О, възхитителна е! — стиснала здраво огърлицата, тя се хвърли на врата му. — Благодаря ти, Сам! Прекрасна е! — отдръпна се и закопча колието, което сякаш прилепна към кожата й, святкайки с диамантеното си око. Не би могло да й стои по-добре — дори да бе направено по поръчка.

— Изглеждаш чудесно! — възкликна той с искрено възхищение. Тя понечи отново да го прегърне, но ръката му вече бе потънала в чекмеджето. — Виж, това е част от комплекта!

Изненадана, тя се отдръпна и съзря в ръката му нова, по-малка кутийка. Не можа да се стърпи и бързо я разтвори. Пред погледа й заблещукаха прекрасни златни обеци с форма на полумесец и диамант, трепкащ загадъчно на върха. Когато погледна Сам, очите й сияеха с блясъка на скъпоценните камъни.

— Все едно е Коледа — въпреки че никога не съм получавала такива подаръци!

Сам вече бе взел обеците и предпазливо ги окачваше на ушите й. Повдигна брадичката й и се усмихна.

— Отиват ти! — обърна я към огледалото, за да прецени сама. Обеците проблясваха тайнствено под косата й. Обзе я гордост — бе по-красива и изтънчена от когато и да било.

— Не зная какво да кажа! — промълви тя.

— Не казвай нищо, преди да видиш и последното!

— Последното?

За трети път ръката му — като на вълшебник — се озова в чекмеджето. Този път кутийката бе подозрително миниатюрна. Сърцето й заудря учестено и тя се поколеба.

— Хайде! — подкани я той. — Отвори я!

Тя се подчини, но игривите пламъчета на диаманта под треперещите й пръсти многократно се умножаваха от спонтанно бликналите сълзи.

— О, Сам!

Той взе пръстена и нежно го плъзна на безименния пръст на лявата й ръка.

— Искам да го носиш, Челси! — гласът му бе дрезгав. — Искам всички да знаят, че скоро ще се оженим! Обичам те! Толкова много те обичам! — устните му с благоговение докоснаха пръстите й, а след миг тя вече бе в обятията му.

— Аз също те обичам, Сам! — едва успя да се пребори със заседналата в гърлото й буца. — Пръстенът е разкошен!

— Купих го миналата седмица, но исках да изчакам подходящия момент да ти го подаря. Не го правя заради майка ми, а единствено заради нас!

— Зная — прошепна тя. Беше толкова щастлива. Сам Лъндън бе най-красивият, най-милият и най-любящият мъж, за когото изобщо би могла да си мечтае. Невероятно бе, че е истински, че е неин!

— Ако продължаваш да ме гледаш така — промълви той, — май ще накараме майка ми да ни чака не по-малко от час!

— О, не! — дойде на себе си тя. — Не можем да постъпим така! — грабна ръката му и се взря в часовника. — Седем и петнайсет? Резервацията е за седем и половина!

— Не се безпокой! „Лок-Обер“ е на три минути път с кола. Изглеждаш великолепно!

— О, Сам, ласкаеш ме! — грабна чантата си и хвана Сам за ръка. Годежният пръстен й вдъхваше смелост, от която несъмнено се нуждаеше. Въпреки прекрасното начало на вечерта, не очакваше с нетърпение второто действие.

 

 

Седяха вече пет минути, когато се появи Беатрис Лъндън, предвождана от оберкелнера. Движеше се бавно, с царствена походка. Дали не се дължи на възрастта й, помисли Челси. Странно, но макар да бе олицетворение на безупречно възпитание, аристократично богатство и непоклатимо обществено положение, тя като че ли не й се стори така страховито респектираща.

— Добре ли си? — измърмори Сам.

— Да — кимна тя, без да откъсва поглед от Беатрис Лъндън.

Той се усмихна и я стисна за ръката. Пусна я едва когато се изправи да поздрави майка си. Целуна възрастната жена по бузата, после се обърна към масата.

— Мамо, нали си спомняш Челси?

— Как сте, госпожице Рос? — кимна госпожа Лъндън.

— Челси, моля ви! — усмихна се тя колкото може по-сърдечно. По лицето на Беатрис не се забелязваха следи от гняв — доста окуражителен факт. — Чувствам се чудесно!

Масата бе за четирима. Сам настани майка си срещу Челси и се отпусна на стола си. Повика келнера и поръча шампанско.

— Имаме повод за празнуване — двамата с Челси се сгодихме! Искахме първо ти да научиш.

Челси не бе сигурна коя първа ахна от изненада — тя или госпожа Лъндън. Знаеше, че рано или късно възрастната дама ще забележи пръстена, въпреки че лявата й ръка бе свита в скута. Но никога не бе предполагала, че Сам ще поднесе новината веднага.

— Сгодени? — възрастната дама бавно премести поглед от Челси към Сам и обратно. И да бе поразклатено за миг, самообладанието й бързо се възвърна. — Не е ли малко неочаквано?

— Познаваме се повече от два месеца — Сам сияеше. — Откакто се върнах, положих доста усилия да я убедя и най-после успях — гледаше я с такова искрено възхищение, че тя се изчерви и усмихна.

— Тогава поздравления и на двамата — госпожа Лъндън не се усмихна, но съвършените й маниери не можеха да не събудят възхищение.

— Има и новини около работата ми — продължи Сам и се впусна в подробности около плановете си, прекъснати от пристигането на шампанското. — За Челси — започна той, а очите му преливаха от любов и гордост, — която ми разкри толкова истини за самия мен и ми донесе удовлетворение и щастие! — отпи от чашата и закачливо й намигна.

Тя се усмихна и поклати глава. Той беше непоправим!

Майката и синът продължиха оживено да обсъждат работата на двете фирми. Сервираха им основното ястие. Челси похапваше и слушаше разговора, като от време на време подхвърляше въпроси с увереност, придобита след часове, прекарани със Сам над проектите му.

Изведнъж госпожа Лъндън любезно я попита как върви собствената й работа. Челси отвърна смутено и лаконично, но Сам я подтикна с въпроси. Той уважаваше заниманията й и тя ценеше високо вниманието му. Госпожа Лъндън я слушаше и кимаше учтиво, но Челси знаеше, че дори тези незначителни движения й струват немалки усилия. Може би Сам бе прав — това бе подходящото време за среща. От нейна страна не можеха да очакват радост или въодушевление от годежа, но Челси би се задоволила и с най-обикновена търпимост.

И тогава Сам я изостави. Чакаха десерта, когато мъжът внезапно каза:

— Струва ми се, че Малкълм Уейн е седнал там, в дъното. Ще отида да го поздравя — остави салфетката си на масата и стана. — Дами, ще ме извините ли за минутка? — и изчезна.

Челси нервно проследи отдалечаването му. Преглътна мъчително и забоде поглед в ленената покривка.

— Направи го нарочно, нали се досещате? — отбеляза Беатрис Лъндън. — Даде ни възможност да поговорим насаме.

— Мисля, че сте права — погледна я притеснено Челси.

— Да, в този случай. Но невинаги и за всичко — бавно и неуверено Челси вдигна очи. — Ще бъда откровена с вас, Челси. Бих избрала съвсем различна жена за съпруга на сина ми. Не възнамерявам да се извинявам за случилото се между нас. Нищо не беше казано случайно!

На лицето на Челси се изписа болка.

— Много съжалявам, че го чувствате по този начин! За нищо на света не бих искала да нараня Сам. Между вас може да има разногласия, но вие сте негова майка и той ви обича.

— Но той обича и вас, нали?

— Да!

— А и вие, съвсем очевидно, го обичате! Това бе най-яркото впечатление, останало след последната ни среща! Онова, което ми наговорихте непосредствено преди да си тръгнете — какъв човек е Самюъл — бе много красиво. Като майка не съм безразлична към комплиментите ви.

— Не бяха комплименти, госпожо Лъндън, а факти! Ако ми се удаде случай, ще ги повторя, а мога да добавя и нещо ново.

— Не се съмнявам! Разкажете ми за учението — ще започнете ли тази есен?

— Не! — вирна тя брадичка. — Не съм събрала парите.

— Сам не може да не е предложил да плати таксата.

— Предложи, но аз отказах. Независимо от вашето мнение, аз не се омъжвам за него заради парите му. Това дори е една от причините, поради които му отказвах толкова дълго!

— Но накрая се предадохте!

Челси вдигна рамене и неловко се усмихна.

— Аз наистина го обичам! Искам да живея с него, а мисля, че и той се нуждае от мен — гласът й постепенно укрепна. — Може и да нямам възпитанието на жената, която вие бихте му избрали, нито парите на неговата социална прослойка, нито обноските. Но мисля, че мога да направя Сам щастлив, а в крайна сметка, не е ли това най-важното?

Беатрис Лъндън изпитателно я изгледа.

— Никога не съм мислила, че ще го кажа, но вие може би сте права. Самюъл не е изглеждал така добре от години. Е, имам някои забележки за мустаците и дългата коса, но щастието му е очевидно — тя се намръщи. — Все още обаче не разбирам какво го правеше нещастен. Несъмнено бе нещо сериозно, за да избяга в джунглата за седем месеца! Ако не бяхте вие, сигурно още щеше да е там! Така че вие спечелихте онези пари, мила, и аз мога да…

— Не! — избухна Челси и веднага сниши глас. — Моля ви! Нито дума повече за това!

— Както желаете — вдигна рамене Беатрис. — Но да се върнем на темата. Стигнах до извода, че предпочитам Сам да е тук — при каквито и да е условия — отколкото заточен в самоволно изгнание — в очите й проблесна примирение. — Няма да се противопоставя на женитбата ви, Челси! След като Самюъл желае този брак, ще има подкрепата ми!

— Благодаря! — повече не би могла да очаква. — Много съм ви задължена. — За нейна изненада, на устните на госпожа Лъндън заигра слаба усмивка.

— Трябва да призная, че несъмнено ще имате хубави деца.

— Надявам се — изчерви се Челси.

Сам се появи и седна с безгрижност, която Челси възнамеряваше да обсъдят по-късно. О, колко бе хитър! Но тя го обичаше. Господи, колко много го обичаше!

 

 

Няколко седмици по-късно двамата лежаха прегърнати. Ала не на двойното легло в апартамента й, нито на огромната спалня в крайбрежната му вила, а в леглото с балдахин в селската къща, където преди няколко дни бяха сложили тапети.

— Харесва ли ти? — попита той тихо.

— Леглото ли? Обожавам го!

— Не, къщата. Харесва ли ти?

— Влюбена съм в нея!

— Но има доста работа по ремонта!

— Това са думи на Самюъл Прескот Лъндън. Моят Сам знае, че ако искахме нещо модерно, можехме да си го позволим. Но в града го имаме. Тук е нашето скривалище за уикендите — непретенциозно и спокойно. Нали?

— Да, но доста примитивно. Наистина ли си щастлива?

— А нима е възможно да не съм, след като си до мен? В тази чудесна „къщурка за двама“? Затова ли я хареса от пръв поглед — защото ти напомня за селцето на маите?

— Не съвсем. Но ме връща към всичко онова, което имах там — спокойствие, свобода, чистота.

— Ще бъде прекрасно, когато позахладнее. Тази печка изглежда страхотно! Освен това — провлече глас тя, — с такова удоволствие те наблюдавах как цепиш дърва!

— Не успях да нацепя достатъчно, защото ме разсейваше!

— Винаги ми се е искало да се любим сред природата. В нашата собствена гора — в съзнанието й изплува прекрасна картина. Нима не бе изумително, че всеки път любовта им разцъфваше с нова сила? — Ти извървя доста дълъг път, нали?

— В умението да се любя ли?

— Не, в способността да почиваш. Без повече главоболия и високо кръвно налягане, нали?

— Да.

— Е, ако можехме да направим нещо за тези раирани костюми…

Той я погъделичка и Челси, заливайки се от смях, се опита да избегне закачливите му пръсти.

— Престани, Са-мю-ъл!

— О, небеса, няма да ме наричаш така, нали?

— Само когато се държиш неприлично!

— Но аз се държа чудесно! Поне засега!

— Всъщност харесва ми, когато се държиш неприлично! — тя нежно докосна лицето му. — И страшно много те обичам! Но ти го знаеш нали?

Мъжът се усмихна.

— Няма значение. Повтаряй ми го, колкото искаш!

И тя с радост го послуша.