Барбара Делински
Магията на древността (4)

Четвърта глава

— Всяко нещо по реда си! — обяви Сам. — Първо, обзалагам се, че си гладна.

Челси се разхождаше из колибата и разглеждаше. Продължаваше да вали и небето бе по-мрачно от всякога. Мъжът запали лампата и въпреки че стана по-уютно, почти нямаше какво да се види.

— Хапнах на обяд във Валядолид. Но бях толкова изнервена, а и жегата ме измъчваше, та не можах да се насладя на ястието с пиле.

— Чудесно! Значи си гладна. И несъмнено уморена. Искаш ли да си полегнеш, докато намеря нещо за хапване?

— Къде отиваш? — не й се искаше да остава сама в това странно място. Чувстваше се твърде уязвима, когато не бе в прегръдките на Сам. — Каза, че няма да караш в дъжда!

— Така е. Е, поне не днес! Ще отида до Алдана за още един хамак и малко дрехи за теб. Жена му е най-добрата готвачка. Обикновено се храня с тях, но след неочакваното ти пристигане мисля, че ще ме разбере, ако я помоля да ми даде храна.

— Аз също мога да готвя — предложи Челси, като се престори, че не забелязва игривите пламъчета в очите му. — Но… Не виждам печка!

— Защото няма. Готви се на малко каменно огнище отвън — поне в тази жега. През зимата, когато е по-хладно, маите струпват камъни в голямата стая и ритуалът се премества.

— Както някога — рече Челси. — Но, Сам, не искам да бъда в тежест на приятелите ти през цялото време! Освен това обичам да готвя! Все пак трябва да се реванширам по някакъв начин за гостоприемството ти! — очакваше двусмислен отговор, но сгреши. Остана изненадана, но изпита и облекчение, когато Сам не подхвърли многозначителна забележка.

— Не се безпокой! Ще ти намерим работа! Така най-добре ще опознаеш начина им на живот. А готвенето тук е съвсем различно. Не мисля, че ще се справиш. Сега обаче си моя гостенка и ще си почиваш. Не забравяй, че ми правиш услуга с присъствието си.

Челси се замисли за петнайсетгодишното момиче, което щеше да си намери съпруг на своята възраст, но зареяният, почти изненадан поглед на Сам я накара да попита:

— Какво има?

— Не мога да ти обясня — той седна на пода и подпря гръб на стената. — Странно! Мислех, че съм щастлив тук съвсем сам. Е, всъщност не е точно така, защото вратите са винаги отворени, а наоколо е пълно с хора — чудесни хора, Челси! Мълчаливи, но сърдечни, искрени и щедри. Но… Сега наистина се радвам, че си тук! И съм щастлив! Като че ли… нещо ми е липсвало, без да го забележа — когато очите му срещнаха нейните, в тях се четеше мило извинение. — Може би не трябваше да го казвам. Не искам да те притеснявам. Но за пръв път в живота си така силно желая нечия компания!

— Сигурно около теб е гъмжало от хора — чувстваше се поласкана от откровението му. Коленичи до него и седна на пети. Помисли за динамичната му работа в Бостън, партията голф всяка седмица, неизбежните приеми, на които Самюъл Прескот Лъндън задължително е трябвало да присъства. После си спомни, че по природа е саможив и опита да си го представи непрестанно обкръжен от хора, но не успя.

— Да, винаги съм бил сред хора, но се чувствах като в черупка. Преодолявах всички препятствия, без да влагам чувства. С никого не съм бил близък, освен може би с Линда — моя съучастник в престъплението — усмихна се той горчиво. — Само тя знаеше колко бях нещастен и ме насърчи, когато реших да замина. Убеден съм, че тя е единствената, която разбира защо не се връщам.

— Разговарях с нея — прекъсна го Челси, разкъсвана от непреодолимо желание да бъде колкото може по-искрена. — Тревожеше се за теб.

— Говорила си с Линда, така ли?

— Да, името й бе в списъка, който майка ти ми даде. Линда е прекрасна. Не можа да ми каже къде си, но се надяваше да си щастлив.

— Бях щастлив. Нуждаех се от пълна изолация и я получих. Точно заради това… е толкова странно, че присъствието ти ме радва — не откъсваше поглед от нея. — Писано е било да си ти, Челси! Ако се бе появил някой друг — някой от моите познати — щях да изпадна в ярост. Знам, че искат да се върна, но аз не желая и да чуя! Не мога да се върна!

— Никой не би могъл да те накара насила — чу се да казва тя. Ръката й се озова върху неговата. Говореше му като на приятел, защото точно тази роля отчаяно и искрено желаеше. Целта на пристигането й тук — да го върне в Бостън — й се струваше далечна и незначителна. — Когато си готов да го сториш, сам ще решиш!

— Проблемът е, че не знам какво точно искам — той разсеяно галеше ръката й. — Като че ли виждам света само в бяло и черно. Разликата между предишния и сегашния ми начин на живот е от небето до земята. А какво ли има по средата?

Ще разбереш, помисли си Челси. Нали затова съм тук! Почувства дълбока и искрена нежност към Сам, въпреки че си припомни възложената й мисия.

— Е, ако искаш да си излееш душата, аз съм тук. Казвали са ми, че съм добър слушател — поне според клиентите в бара.

— Сигурно са били прави — усмихна се смутено Сам. — Не съм говорил толкова, откакто пристигнах. Понаучих испански, както и езика на маите, но не е същото. Тези хора са далеч от проблемите ми, както всъщност и ти, може би. Сигурно мислиш, че съм богат разглезен негодник.

— Позна! — подразни го тя. — Богат и разглезен! Ето защо живееш в тази колиба без топла вода, телевизор и луксозни дрехи.

— Но затова пък имам прекрасен мексикански ликьор! Искаш ли да го опиташ? — притегни я той към себе си.

— Преди вечеря? Сигурно се шегуваш. Ще се възнеса над палмовия ти покрив! — и без това се чувстваше като с крила, но не искаше да му го признае. Когато Сам бе наблизо, той обсебваше мислите й изцяло. Сигурно бе не по-малко луда от него!

— Сега се връщам! Ти си почини. И опитай хамака!

Останала сама, няколко секунди Челси безпомощно се оглеждаше. Събитията се развиваха с трескава бързина и колкото повече размишляваше, толкова повече се стъписваше. В Бостън бе непрестанно заета и нямаше време за размисъл, но тук… Вярно, че бе уморена, всичко я болеше, а от смазващата влага кожата й бе покрита със ситни капчици пот. Надникна през вратата, по през гъстата пелена на дъжда и спускащия се здрач зърна само няколко колиби.

Въздъхна и влезе в малката стаичка. Запали лампата и хамакът привлече погледа й. Хамакът на Сам! Мястото, където се изтягаше всяка нощ. Прокара пръсти по грубата тъкан. Дали копринените чаршафи биха събудили по-силно усещане за интимност? Само мисълта за стройното силно тяло на Сам, изтегнато в плетената люлка, възпламеняваше кръвта й.

Гледаше хамака и възглавниците едновременно с колебание и копнеж. Беше изтощена, но странно въодушевена. Дали ще успее да се качи и да отпусне умореното си тяло?

Върху малката масичка лежаха три книги — учебник по археология и два романа. А до тях — очила — добре познати. Тя се усмихна. Дано не се изкикоти, когато види Сам с очилата на Самюъл Прескот Лъндън! Каква гротеска!

Върху голям дървен сандък лежеше шах с изящни тъмносиви и искрящо бели фигури, изработени от оникс. Не по-малко грациозни бяха и статуетките върху полицата над сандъка — божество на маите, издялано от дърво и няколко предмета от оникс в същия стил. Триъгълни лица, обрамчени от пера и с извити като орлов клюн носове, в разнообразни одежди. Имаше и няколко глинени фигурки, едната боядисана във весели тонове. На различно майсторско ниво те всички бяха красиви.

Вниманието й бе привлечено от огромния сандък. Какво ли имаше в него? И тъй като от Сам нямаше и следа, тя бързо свали шаха на земята и отвори капака.

Дрехите на Сам. Къси панталони и ризи, като тези, които носеше, чифт износени джинси. Искаше й се да разгледа всичко, но се почувства като подлец и затвори капака.

Не й остана много за разглеждане — само малкия хладилник и куфара, подпрян в ъгъла. Повдигна го — бе тежък. Пълен с „другите“ дрехи на Сам. Странно, но не изпита любопитство. Самюъл Прескот Лъндън принадлежеше на друг далечен свят. Ако успееше да помогне на Сам да открие онова средно положение, за което бяха говорили, може би другият образ нямаше да й е толкова чужд!

Въздъхна и се огледа за последен път. Какво спартанско съществувание, толкова непривично и странно! Дали тя самата би могла да води подобен начин на живот? Да се изолира в този първичен, лишен от удобства, свят? Дори сега се чувстваше неспокойна. Бе свикнала на събития, на движение. Само да можеше да върне Сам!

— Челси! Челси! Помогни ми!

Тя се втурна и го пресрещна на вратата.

— Горещо е! — извика той. — Чиниите парят!

Тя се поколеба за миг какво да вземе. На ръката му бяха преметнати дрехи от памук и сизал, а носеше и две димящи чинии с кафява каша, от които стърчаха царевични питки.

— Дай ми чиниите! — тя грабна едната. — Аах, напълно си прав! — едва успя да изтича до масата, без да я изпусне. Втората предпазливо хвана за ръба.

— Така е по-добре — въздъхна облекчено Сам. — Тоня искаше да се увери, че вечерята ни ще бъде топла, но май се престара — и като метна купчината дрехи на масата, започна да й обяснява: — Роба — изпъна той по тялото си фина бяла рокля. — Или уипиле, както я наричат тук. Бродерията е изработена от сестрата на Тоня.

Челси засия, безпокойството й се изпари. Присъствието на Сам й действаше ободряващо, а подаръците, които бе донесъл, й доставиха безкрайна радост.

— Прекрасна е! — възкликна тя и добави шеговито: — И много ти отива!

— Някой ден ще ти покажа! — усмихна се широко Сам и намигна. После й подаде роклята заедно с още две. — Тоня каза, че утре ще намери и други дрехи!

— Но защо? И без това ми е неудобно да приема тези трите!

— Не ставай глупава! Тя е толкова развълнувана от пристигането ти! Хм, май не е искала да ме сватоса за Хуана — племенницата й, дъщерята на Хулия. Настоява да ги вземеш. Жените тук имат необичайно разбиране за чистота. Сменят роклите си по няколко пъти на ден.

— Четох за това. И ми направи впечатление. Сигурно имат суперперални!

— Ще видиш! — многозначително повдигна вежди той. — Ето и шапка. На Фелипе е — братовчед на Алдана. Жените ходят без шапки, но не искам да изгориш от слънцето…

— Да изгоря от слънцето ли? — свали тя нахлупената шапка. — Та тук не спира да вали!

— Няма да е така през цялото време. Всъщност ако можеше да видиш носа си, щеше да разбереш, че вече си получила бойно кръщение!

— Господи! Почервенял нос като добавка към изранените крака, ухапванията от комарите и ситно фризираната от дъжда коса.

— Хубава си! — промълви Сам. Погледът му бе изпълнен с нежност. — Не фризирана, а само естествено накъдрена — очите му се впиха за миг в нейните, но бързо се отклониха към последния донесен предмет. — И най-накрая, но не на последно място по важност, е твоят хамак! Съжалявам, че не мога да ти предложа… бельо. Но не събрах смелост да поискам!

— Всичко е наред! Моето скоро ще изсъхне.

— Надявам се!

— Почакай! — посегна тя към купчината дрехи, която Сам понечи да отнесе, и измъкна робата. — Ще я облека!

— И в моята риза изглеждаш чудесно!

— Нея ще използвам за спане. Но докато вечеряме, искам да изглеждам… по-хубава — щеше да каже „женствена“, но по изражението на Сам отгатна, че той напълно я разбира.

— Не се бави! — подвикна след нея той, когато тя се отправи към така наречената баня. — Тоня ще ме удуши, ако яденето изстине!

Нима бе възможно — в тази жега?

— Удобен повод! — подкачи го тя. Тук очевидно всички го обожаваха.

Притича под дъжда във весело настроение. Бельото й не бе изсъхнало и тя навлече роклята. Не би могла да й се зарадва повече — дори ако година я бяха държали гола пленница. Бродерията около деколтето нежно галеше гръдта й. Талията не бе очертана, но бедрата й изпъваха меката материя. Коленете й оставаха открити. Жалко, че кожата й нямаше загар!

— Челси? Още ли си там? — тя се втурна към колибата. — О, изглеждаш чудесно! — възкликна искрено той и като я съпроводи до голямата стая, без да я изпуска от поглед, добави тържествено: — Вечерята е сервирана, сеньорита! — последва поклон.

Тя свенливо се усмихна и се настани на пейката срещу него. Искаше й се да седне по-близо, но кръглата маса не позволяваше. Е, не биваше да забравят и благоразумието — между другото доста спорна тематика, защото да наблюдаваш Сам бе не по-малко възбуждащо, отколкото да го усещаш до себе си. Всъщност трябваше да обърне внимание на храната!

— Изглежда… интересно. Какво е това?

— Яхния със свинско, черен боб и още доста вкуснотии — той топна царевичната питка в гъстия сос. — Хайде, започвай! Искам да чуя мнението ти!

Челси опита да последва примера му, използвайки питката като лъжица. Каква ирония на съдбата! Ако бе срещнала Самюъл Прескот Лъндън, сигурно би взимала уроци по използване на малка, средна и голяма вилица!

— Не е лошо! — облиза устни тя. — Дори е много вкусно! — и отново натопи питката.

— Имаш късмет, че пристигна днес. Пилешко и свинско са двете основни лакомства тук. Но не се ядат всеки ден. Обикновено вечеряме каша от варен боб, която също е много вкусна. Физическата работа събужда вълчи апетит.

— Майте все още ли отглеждат всичко сами?

— Да, и се гордеят с това. Няколко пъти ходих до Канкун и им носих ястия от изискани ресторанти. Исках да видя как ще реагират — той замълча, потънал в размисъл.

— И какво стана?

— Ами, както очаквах! — отърси се той от унеса. — Със смях излапаха всичко до трохичка. И безкрайно дълго ми благодариха. Но когато на другия ден с не по-малък ентусиазъм се радваха на приготвеното по тяхната традиционна рецепта пиле, останах изненадан. После разбрах какъв сноб съм. Не бих искал да променя нищо у тези хора. Те са толкова естествени и обаятелни. Чужди са на амбицията и завистта. Сами са избрали този начин на живот и са щастливи и здрави — лицето му се изопна. — Не страдат от главоболие, високо кръвно налягане и нервни кризи.

Трепването в гласа му накара Челси да попита:

— А ти страдал ли си?

— Е, не стигнах до нервните кризи, но бях на ръба. Главоболията и оплакванията от кръвното ми бяха постоянни спътници. Бях кълбо от нерви зад безупречна фасада.

— Защо? Каква бе причината?

Той въздъхна и отпусна ръце.

— Получи се постепенно. Трябваше да бъда изряден във всичко, с което се захванех. Но това е толкова относително! Постигаш целта си и установяваш, че не е това, което си мислил, забелязваш друга, по-добра, и се устремяваш към нея. Оказа се, че нямам критерий — крайна цел или човек, който да ми каже: „Хей, момче, стига!“ Нямах представа за напрежението, трупащо се в мен.

Ако всичките й бъдещи пациенти се окажеха толкова интелигентни, Челси щеше да си остане безработна.

— Сега, след като знаеш какво търсиш, не можеш ли да го намериш у дома?

— Не зная. Страхувам се, че онази мелница отново ще ме завърта. Забавиш ли се, объркаш ли крачката и си вън от играта.

— Дали наистина е толкова зле? Това, което ти смяташ за загуба, може би е мечтана цел за много други. Съжалявам! Не биваше да го казвам — и веднага зае страната на Сам. — Всички имаме мечти и стремежи, залегнали у нас още от раждането ни. Трудно е да ги променим.

— Точно така. Трябва основно да променя живота си. Но що се отнася до бизнеса, не мога. Свързан съм с други хора.

— Винаги можеш да се оттеглиш…

— Но това е моят бизнес! — прекъсна я той и Челси с ужас забеляза как чертите му болезнено се разкривиха. — Започнах от нищо, сключих най-перспективните сделки. Е, и Дейвид има принос. Без мен фирмата няма да пропадне, но ще загуби позиции. Казвам ти, че войната е жестока и в нея оцеляват най-издръжливите и гъвкавите — гласът му, извисил се неусетно, спадна изведнъж. — Челси, какво има?

— О, Сам — прошепна тя, съкрушена, — трябваше да се видиш! Напрежението се върна. Точно както на онази снимка. Докато говореше, само дето не скърцаше със зъби, а я си погледни ръцете…

— Ето, виждаш ли? — той замислено отпусна юмруци. Затвори очи и отметна глава. — Не мога да се върна. Нищо не може да се промени. Ще бъде равносилно на самоубийство.

— Но ако си изградиш критерий…

— По дяволите — отметна глава той, — с възрастта ставам мрачен! Нали трябваше да празнуваме? Пристигането ти е такъв прекрасен повод! — срещна погледа й, поколеба се и бавно се усмихна. — Така по-добре ли е?

— Доста по-добре. Другият човек ме плашеше.

— Е, след като не съм аз… — поде той намека.

— Плаши ме това, което ме караш да върша. Да ям яхния с питка вместо с лъжица, да спя в хамак… И без това съм достатъчно натъртена — как ли ще изглеждам сутринта, след като на всеки десет минути ще падам от хамака!

— Не е толкова страшно! — засмя се той. — Повярвай ми, Челси! Хамакът е дълбок и удобен. Обгръща те като пашкул. Няма да имаш проблеми, особено ако опиташ ликьора…

— Искаш да ме напиеш ли?

— Аз? В никакъв случай, особено след като утре е работен ден. Ще видиш как живеят маите. Но защо не си записваш нищо?

— Ще започна — отвърна тя закачливо и потисна обзелото я чувство за вина. — Но първо ще оставя всичко да отлежи в съзнанието ми. После, ако имам въпроси, ще те питам.

— Разбира се! — той сведе поглед към чинията й. — А сега яж! Всички жители на селцето горят от нетърпение да те видят. Не искам да им се сториш кльощава…

— Не кльощава, само стройна — двамата весело се засмяха. — Колко са всъщност всички жители?

— Двайсет и шест по последни данни, но още един е на път. Те настояваха много да ги запозная с теб тази вечер, но им казах, че ще се стопиш на дъжда. Мъжете май повярваха. Нали те намерихме свита на земята.

— Боже мой! Не се топях, но бях отчаяна, уморена, ядосана и разранена. Мислех, че съм се загубила в джунглата и е само въпрос на време да попадна в ноктите на див звяр.

Сам отметна глава и гръмко се разсмя.

— Зверовете не са близо до селищата и нападат само ако ги предизвикаш. Не възнамеряваш да откраднеш бебето на някоя маймуна, нали?

— Разбира се, че не.

— Тогава си в безопасност. Е, добре е да внимаваш за гърмящи змии. Древните май са ги боготворели. Знаеше ли?

— Не, благодаря за предупреждението. Нещо друго?

— Нищо специално. Нахрани ли се?

— Да.

— Мога ли да доизям яхнията? — и протегна ръка.

— Разбира се! — но не можа да устои на изкушението: — Въпреки че един Бог знае какви микроби виреят в мен! Миналия месец върлуваше грип, а преди няколко дни клиент в бара ми кашляше в лицето.

Сам нетърпеливо топеше соса.

— Поех риска, като те целунах. Така че вече е късно — и с наслада продължи да яде.

Челси го наблюдаваше очарована. Той имаше съвсем момчешки вид — хранеше се така ентусиазирано, а от време на време й хвърляше закачливи погледи. И в същото време бе толкова мъжествен. Дали всяка жена го виждаше в този образ, или тя бе… заслепена?

Все още търсеше отговора, когато той събра празните чинии, остави ги на прага на колибата и отиде за ликьора. Върна се с бутилка, чаши и две възглавници. Хвърли възглавниците до стената, а после се отпусна върху едната и направи знак на Челси да седне до него. Поднесе й чаша ликьор.

— Това да не е поредната заплаха? — взря се тя недоверчиво в питието. — Да няма червей?

— Няма. Това е чудодейно питие — екстабентън!

— Екстабентън — повтори замислено тя и напрегна паметта си. — В древността са го давали на девиците, преда да бъдат принесеш в жертва. Но тъй като не съм девица, значи съм в безопасност. От какво се прави?

— Извлича се от мед, с аромат е на анасон. Утре ще видиш как събираме меда.

— О, Господи, пчели!

— Не се тревожи — не жилят!

— Кой знае, както всичко ми върви наопаки… — тя предпазливо докосна с устни питието. Леко нагарчаше, но бе учудващо вкусно. Кимна одобрително и отпи по-смело. Облегна се на възглавницата и по примера на Сам изпъна крака и закрепи чашата на корема си.

— Сам, с какви намерения пристигна в Канкун? Единствената информация от Бостън бе, че си отседнал в „Камино Риъл“. Мислеше ли да останеш по-дълго?

— Когато потеглих от Бостън, знаех само, че трябва да се махна. Имах резервация за седмица. Хотелът можеше да я удължи с три дни, но дори след това не се чувствах отпочинал. Почивката не е лесна работа, особено когато нямаш опит. Разхождах се из Канкун и се чудех какво да подхвана. Не можех да бездействам. Излежаването на плажа не ми помагаше, въпреки че бях физически изтощен и бих могъл да спя пет дни непробудно. Дори не успях да разгледам Канкун. Може би ще го сторим заедно, когато отидем да ти вземем багажа.

— Ще се радвам да обиколим Канкун заедно. И аз бях много заета — с багажа, с теб. Но напълно те разбирам, защото и аз не умея да почивам. Имаше ли определена цел, когато напусна Канкун?

— Знаех само, че не искам да се върна у дома. Поех към Мерида — може би с надеждата да открия нещо, което липсваше в Канкун. И донякъде успях. Градът е доста по-голям и много интересен. Но това, което наистина ме впечатли, бяха малките селища, които отминавах по пътя си. После срещнах Рафаел, професор Паренети и дълго разговаряхме. Той знае всичко за маите и успя да ме заинтригува. Негова бе идеята да поживея в някое от селцата, но в първото споделях колибата с шестчленно семейство, а във второто — семейството, чието жилище обитавах, се върна от посещение при роднини в Белиз. Така че най-после се озовах тук. И останах.

— Как те посрещнаха маите?

— Невероятно любезно и сърдечно. Може би помогна и настойчивостта ми да плащам наем. Но не е само това. Научих езика им. Вършех моя дял от работата. Мисля, че ме приемат като приятел, не като страничен наблюдател. А това, което получих от тях в замяна, не може да се купи с пари!

— И какво е то, Сам? — Челси се извърна към него. Гласовете им бяха тихи, атмосферата — интимна. По вените й пълзеше удивителна леност. Дали не се дължеше на чудодейния ликьор? Крайниците й сякаш бяха от олово. Не, за изправяне и дума не можеше да става!

— Беше като скок във времето — очите му се впиха в нейните. — Вчера бях наконтен в дрехи по поръчка, а днес се озовах в шорти и обикновена риза. Заключих куфара си и оттогава не съм го отварял. Реших, че точно така трябва да приключа с миналото — изведнъж!

— Трудно ли беше?

— Няколко дни сякаш нямах представа за действителността. Непрестанно спях, а когато се събудех, се реех като зомби — обезсилен и безплътен. Майте ме хранеха, но не задаваха въпроси. Постепенно, може би от скука, започнах да им помагам в работата. Най-доброто лекарство на света! Цял ден навън да напрягаш мускули, за чието съществуване не си и подозирал…

— Вероятно си изгорял.

— Моля?

— Линда каза, че бързо изгаряш на слънце.

— Какво друго обсъдихте с Линда? — шеговито се намръщи той.

— Опитахме се да отгатнем какво те задържа тук и тя спомена, че бързо изгаряш. Но сега имаш прекрасен загар! Изглеждаш по-млад, отколкото на снимките… Странно.

— Защо?

— На снимките кожата ти беше съвсем гладка. Сега, когато се усмихваш, забелязвам бръчки. По челото, в ъгълчетата на очите, по бузите. Изглеждаш по-зрял… но с по-младежки вид. Виждаш ли смисъл в това?

— Не знам — отвърна той тихо.

— Сякаш… лицето ти сега е набраздено, защото е живо. Като че ли пиеш от живота с пълни шепи и върху лицето ти е отпечатъка на удовлетворението ти — тя се изчерви, но продължи: — Мустаците също ми харесват. Придават ти авантюристичен вид — Сам дълго не откъсна очи от нейните. С едва доловим стон я прегърна и я притисна към себе си.

— Сам, не исках да кажа…

— Спокойно, Челс — той взе чашата й и я остави на земята. — Само полегни до мен. Отдавна не съм се чувствал толкова спокоен.

Тя нямаше сили да спори. Гърдите му бяха много по-прекрасна възглавница от истинската. Силната му ръка я обгръщаше и я караше да се чувства желана, необходима и под закрила.

— Добре ли си? — дъхът му раздвижи косите й.

— Чувствам се прекрасно — ръката й се отпусна на широката му гръд. Допирът не бе чувствен, както и прегръдката му. По-скоро безгранична близост, сигурност, безопасен израз на пълната хармония в чувствата им.

След минути Челси спеше дълбоко.

Когато се събуди, утрото бе настъпило. Слънцето проникваше през пролуките по стените, но тя не го забеляза, шокирана от факта, че е приклещена в плътно затворена мрежа. Изтощена и загубила ориентация, тя изпадна в паника.