Барбара Делински
Магията на древността (3)

Трета глава

Челси онемя.

Сам Лъндън?

Внезапно си спомни, че откак бе вдигната от разкаляната земя, нито веднъж не се бе сетила за своята цел. Взря се в мъжа. Незначителното разстояние, което ги делеше, не намаляваше силата на чувственото му излъчване. Да отпусне ръка в неговата би означавало отново да се хвърли в бездната на неукротимата лудост. Но… вероятно лудият бе той! Нима това бе Самюъл Прескот Лъндън — човекът, когото търсеше?

— Сам? — пое тя дълбоко дъх. — Ти си Сам Лъндън?

Той кимна неразбиращо. Челото му се набразди от ситни бръчици, а ръката му бавно се отпусна.

— Да не би да си чувала името ми?

Да го е чувала? През последната седмица тя живееше и дишаше чрез него!

— Аз… Аз къде ли не те търсих! — изумено се втренчи в него. Не, не бе възможно! — Но ти не си Сам Лъндън! Виждала съм негова снимка. Изобщо не си приличате!

Мъжът избухна във весел смях.

— Заминах от Щатите преди повече от шест месеца. Така че всяка снимка, която си могла да видиш, е стара. Сега съм доста променен.

— Не, не е възможно… Косата, цветът на кожата…

— Косата ми е по-дълга и изсветляла от слънцето. А тенът ми е страхотен, нали? Да не говорим за въздействието на мустаците!

Челси поклати глава като в сън. Все още не можеше да повярва, че Самюъл Лъндън — човекът от нейните всекидневни кошмари — и този красив привлекателен мъж могат да имат нещо общо.

— Но Самюъл Лъндън беше с очила…

— Само докато работеше, което всъщност, неотдавна запълваше цялото му време. А тук е забравил какво е книга!

— Беше доста кльощав…

— Не е, само строен. Но в никакъв случай кльощав! — размаха той шеговито пръст. — А и през тези шест месеца е заякнал от здравословния живот. Физическата работа прави чудеса с мъжа! — и като изпъчи рамене, не без гордост добави: — Как мислиш? Не е ли страхотно?

— Да, да… — заекна тя, като не успя да прикрие искреното си възхищение. — Аз… очаквах да видя съвсем друг човек. А как да се убедя, че не си измамник?

— А аз откъде да знам, че не си шпионка на майка ми?

Неочакваният отговор й отне дъха. Дали не пребледня? По лицето й не се ли изписа издайническа вина? Наложи си да говори — нападението бе най-добрата отбрана.

— Разкажи ми нещо за себе си — предложи тя. — Убеди ме, че си Самюъл Лъндън.

— От Бостън съм — не се поколеба той. — Израснах в „Уелзли Хилс“ под бдителното око на майка ми Беатрис Лъндън и доста по-любящото, но слабохарактерно присъствие на баща ми Томас. Той почина преди четири години, след което майка ми официално обу панталоните, в които всъщност командваше от години. Но… Аз имам свои собствени панталони. Всъщност разполагам с вила на крайбрежието и фирма за недвижими имоти — „Лъндън и Макги“. Играя голф в клуба веднъж седмично, ако времето позволява. Достатъчно ли е?

Е, фактите можеха да се прочетат и от досието, но тонът и маниерите не можеха да се имитират! Нали познаваше Беатрис Лъндън! Освен това очите и носът бяха същите — но вече неподвластни на напрежението от снимката! Както и ръстът.

— Е, добре — промълви тя и тръсна глава. — Ще ми трябва обаче време да свикна. Имах съвсем друга представа.

— Много ми се иска да разбера защо, но ти си вир-вода. Искаш ли да вземеш душ?

— Нима вече не си го взех? О, изглеждам ужасно! Роклята ми е съсипана! — отчаянието й бе напълно обяснимо. Та това бе единствената й дреха!

— Нямаш ли дрехи за преобличане? — погледна той към чантата й.

— Не, нито тук, нито в хотела! — нервно се засмя тя. — Авиокомпанията загуби багажа ми! — и разпери ръце: — Изобщо, всичко тръгна наопаки! Куфарът, този проклет език, скапаната кола, която ми набутаха, дъждът и…

— Хей, почакай! Всяко нещо по реда си! Първо — душът! Не, преди това — името ти! — дяволито проблеснаха очите му. — Имаш име, нали?

Устните й бяха полуотворени и тя ги стисна с усилие на волята. Не бе за вярване, че той все още не знае името й! След като самата тя знаеше за него толкова много! И след целувката…

— Челси. Челси Рос.

— Радвам се, че се запознахме, Челси Рос — той протегна ръце. Дланите му бяха топли, познати, омагьосващи и сладостни тръпки преминаха по тялото й. — Е, вече можеш да преминеш към душа. Искаш ли още една кърпа?

Кърпа ли? Тя замаяно се огледа и съзряла кърпата на земята, използва случая, за да измъкне дланта си от опияняващата клопка.

— Тази е… достатъчна. Почти не съм я използвала — смотолеви тя и се извърна. — Там ли е душът? — посочи към задната врата.

— Аха. Излизаш и завиваш надясно — за миг мъжът изчезна в задната стаичка и се появи с чиста бяла риза в ръце. — Мисля, че на първо време ще свърши работа! — и плъзна поглед по тялото й.

Тя пое дрехата, смутено благодари и забързано последва указанията му. „Душът“ — крайно примитивно приспособление — се помещаваше в малка барака. Челси не си правеше никакви илюзии за топла вода, така че липсата й не я изненада. И без това й бе задушно.

Ефектът се оказа поразителен. След като изпра мръсните си дрехи и изстърга петната и калта от тялото си, тя се вмъкна в ризата на Сам и установи, че съзнанието й е прояснено. Всички лични чувства към Сам Лъндън — настрана! Чакаше я работа! Трябваше да го предума да се върне в Бостън. Строго погледнато, стартът бе страхотен — като се има предвид целувката. Е, може да беше и най-обикновен първичен инстинкт — нуждата от жена. Не градеше надежди върху думите му, че я обича и че за цял живот ще й бъде роб — без съмнение думи на мъж, прекарал във въздържание цели шест месеца!

Тя усещаше, че нито сексуалният глад, нито дори лудото влюбване ще го принудят да си тръгне, ако усети, че е застрашено правото му на свободен избор — вероятната причина за продължителния му престой в Юкатан. А какво по-точно правеше тук — това бе загадката, ключът към успеха й.

Като начало трябваше да задоволи любопитството му. Прокара пръсти през косата си — сигурно изглеждаше ужасно, но беше безсилна да промени външния си вид. Провери дали всички копчета на ризата са надеждно закопчани. По природа не бе досадно целомъдрена, но нима досега се бе сблъсквала с по-агресивна мъжественост?

Влезе в колибата. Убеждението й, че контролира изцяло емоциите си, веднага се срина. Всъщност не очакваше да завари Сам в това положение.

Стоеше с гръб към нея, подпрян на рамката на зеещата врата, пъхнал ръка в джоба на джинсовите бермуди — единствената му дреха. Краката му бяха дълги, стройни и силно загорели; раменете — широки и мускулести; тазът — необикновено тесен.

За миг й се прииска да избяга. Увлечението й би усложнило целия случай. Та нали Самюъл Лъндън трябваше да бъде скучен и скован! Не беше честно да се окаже толкова пленително мъжествен!

Когато се обърна и я погледна, краката й се подкосиха. Той приближи широко усмихнат. Масивните му бронзови гърди я накараха да преглътне мъчително.

— По-добре ли си? — попита той мило и спря на сантиметри от нея.

Тя виновно вдигна поглед и едва след минута осъзна, че въпросът се отнася за душа.

— Да, беше чудесно — сведе поглед и се изчерви: — Благодаря за ризата! Дали дрехите ми ще изсъхнат бързо?

— В дъждовния сезон нищо не изсъхва напълно. Понякога вали по дванайсет часа. Обикновено следобед.

— Защо ми казваш чак сега? — подкачи го тя.

— Бих го сторил и по-рано, ако знаех, че си наблизо. Но аз съм в пълно неведение относно теб! — хвана я той за ръката и я отведе до ниската пейка. — Хайде, разкажи ми! Искаш ли бира? Май нямам друго за пиене.

— Чудесно! — бе забелязала миниатюрния хладилник в задната стаичка и мисълта, че ще подържи истински студено питие между горещите си длани, я ободри. Тази картина — доста по-безопасна от огромното красиво тяло на Сам — така я плени, че тя не прецени височината на пейката и тупна доста силно. — Оох! И без това ме боли!

— Ръцете ти са доста зле! — отбеляза мрачно Сам и внимателно огледа драскотините.

— От смяната на гумата е. А това — посочи тя бедрата си — е от пътешествие с раздрънкан пикап. А ето и от комарите — пръстите й нервно разчесаха подутините по врата и ръцете, после спряха на разранените й стъпала — и от сандалите! Отмъщението на Монтесума сигурно би ми се сторило като галене с перце!

Сам се разсмя гръмогласно.

— Да се надяваме, че най-лошото е минало! — и излезе.

Под звуците на барабанящия по покрива дъжд Челси чу звъна от бутилки и хлопването на вратата на хладилника. Очакваше го с нетърпение — само заради бирата! Огледа се. Колибата тънеше в полумрак — единствената светлина се процеждаше през вратите и миниатюрните пролуки между прътите, изграждащи стените.

Предната стая бе доста обширна и почти празна — имаше само маса и няколко ниски пейки.

— Хайде на работа! — Сам се появи с две бири и пакет медикаменти. Прекрачи свободната част от пейката, остави бирите на земята и вдигна наранената й ръка. — Антисептичен крем — намаза той охлузванията й. — Ще се почувстваш по-добре.

За това бе напълно достатъчна и дълбоката му загриженост. Едната му ръка нежно поддържаше нейната, докато другата нанасяше крема. Челси изведнъж се почувства крехка и уязвима. Разтревожи се. Значи се нуждаеше от закрила — нещо неизпитвано досега.

— Не се и съмнявам! — прозвуча по-грубо, отколкото възнамеряваше, но не издърпа ръката си, а изчака Сам да я положи на бедрото й. И тогава съжали, защото мимолетният допир възпламени тялото й. И то преди да се е заел с ухапванията от комарите.

Когато най-сетне получи бирата, изпита искрена благодарност и нетърпеливо отпи голяма глътка.

— А сега, Челси, разкажи ми за себе си и защо ме търсиш!

Последва втора глътка. Имаше нужда. Не че щеше да се обърка, въпреки че близостта на Сам ужасно я разсейваше. Когато се наведе за бутилката, коляното му докосна гърба й.

Тя притисна бедра, наведе се и подпря лакти на коленете си с надежда, че позата изглежда небрежна и не издава напрежението й.

— Писателка съм — започна тя. — Мисля да пиша за маите. Когато разбрах, че сред тях живее мой сънародник, реших да го открия на всяка цена!

— За кое издателство пишеш?

— На свободна практика съм. Но от малкото наблюдения, които имам, не се безпокоя за пласирането на материала.

Мислеше да се прехвърлят на маите, но Сам не бързаше. Очевидно мексиканският темперамент си бе казал своето!

— Кой ти каза, че съм тук? — отпи той нова глътка и тя не успя да откъсне поглед от танца на мускулите на загорелия му силен врат.

— Стар приятел. Мисля, че сте били съученици. Джейсън Инграм — в очите му като че ли присветна искрица почуда и тя забързано продължи: — Видях го в Бостън миналия месец. Разказах му за намеренията си и той ми спомена, че случайно срещнал познат, който знаел, че си заминал за Мексико.

— Име от миналото — проточи замислено Сам. — Как е старият Джейсън?

— Прекрасно. Изпраща ти много поздрави.

Сам кимна. Малко предпазливо, помисли Челси. Дали не са били само познати? Но нали всеки, дори враг, може да те поздрави?! Очевидно и Сам стигна до този извод.

— Поздрави го, ако го видиш… Но ти каза, че си видяла снимката ми — не вярвам да я е носил в портфейла си.

— Не. Обадих се на майка ти. Тя не бе сигурна къде си, но ми даде няколко други имена.

— Не се и съмнявам — процеди през зъби Сам. Челси не зададе въпроси. Колкото по-бързо изоставеха темата Беатрис Лъндън — толкова по-добре!

— Видях снимката в годишника на колежа. Един от колегите ти ми каза, че живееш между Канкун и Чичен-Ица. Когато пристигнах и започнах да те търся, попаднах на професор Паредес от Мерида, който ми обясни, че си в Екскен — завърши тя разказа си на един дъх. Теоретично, всичко бе съвършено изпипано. Ако Дейвид Макги или Норман Скиали му пишеха, че е разпитвала за него, нямаше да се изненада. Линда Хънтигтън и останалите попадаха сред имената, получени от майка му. А и проучванията й в Мексико бяха вече обявени.

Доста доволна от себе си, тя допря шишето до устните си и отпи от хладната течност. Сценарият й бе перфектен, защото Сам бе потънал в мисли. Пръстите му несъзнателно се плъзнаха по талията й. С усилие на волята Челси потисна неудържимото желание да се отпусне в прегръдката му. Той неочаквано потърси очите й.

— Коя си ти, всъщност?

Обзе я колебание. От една страна — или поне така й се искаше да вярва — той изглеждаше като замаян от неочакваното привличане помежду им. От друга, ако разказът й му се струваше подозрителен…

— Какво искаш да кажеш?

— Откъде си? Откога пишеш? С какво друго си се занимавала, преди да се приземиш в моя живот?

Успокоена от невинното му любопитство, тя се усмихна.

— Родена съм в малко градче в Ню Хампшир. Напуснах го, когато заминах за колежа. Завърших с отличие английска литература и преподавах една година в гимназия в Масачузетс.

— Само година ли?

— Преподавателската работа не ми хареса. Мисля, че не ми достигаше търпение. Или по-скоро — търсех нещо по-лично.

— Според мен преподаването е доста личен процес.

— Не и в моя случай — класовете бяха големи и децата не бяха твърде ученолюбиви. Мислех да се преместя в друго училище, но се отказах. Не бях сигурна какво точно искам. А ако не чувстваш като призвание преподавателската работа, проблемът с дисциплината те съсипва. Учениците не бяха много по-млади от мен и не успявах да им вдъхна нужното уважение.

— И се насочи към писателска работа.

Челси мигновено застана нащрек. Дотук разказваше истината, като че ли най-естественото нещо на света бе да споделя живота си със Сам! Издърпа ръката си от дългите му пръсти. Но силната му длан веднага се плъзна по гърба й.

— Да не ти е зле?

— О, не, нищо ми няма.

— Разтревожих се. Когато преди малко се присви… много хора получават неразположение при пристигането си в Мексико.

— Не и аз! — похвали се тя гордо. — Имам желязно правило. Никога не се разболявай!

— Радвам се да го чуя! Продължавай! — той докосна влажната й коса. Нежният допир я разсея. — От самото начало ли ти потръгна?

— Не — преглътна тя. — Писателите имат удивително ниски доходи — беше го прочела наскоро във вестника. — Наложи се да открия други средства за припечелване. Станах барманка.

— Барманка ли? — той отдръпна ръка и очите му проблеснаха. Челси се изчерви. — Но това е страхотно! Разнообразието в живота е прекрасно нещо!

Ентусиазмът му бе заразителен и тя се усмихна.

— „Разнообразие“ едва ли е точната дума. Имаше нощи, когато, проклинайки, се прибирах у дома в два през нощта, воняща като алкохолик, а подутите ми крака бяха единствената награда за десетчасовата работа.

— Но сигурно си имала и хубави мигове! Срещала си интересни хора. Къде работеше?

Тя замълча за миг. Помисли си, че само преди час не бе и предполагала, че ще се впусне в оживен разговор, и то на такава тема, със Самюъл Прескот Лъндън. Но това не беше надменният бизнесмен, а съвсем друг човек! Между двамата сякаш нямаше нищо общо! Усети, че се е втренчила в него и отклони поглед към стената.

— Това електрически ключ ли е?

— Аха. Има по един във всяка стая.

— Колко странно! Видях електрически стълбове и канализация, а колибите са така примитивни! Четох за миналото на маите. Очевидно днешните им наследници следят напредъка на външния свят чрез радиото и другите придобивки, но защо не заменят прътите и палмовите листа с нещо по-съвременно?

— Вярно, че жилищата им не са се променили от петнайсет века. Но нима е необходимо, след като вършат чудесна работа? Палмовите листа спират дъжда и осигуряват чудесна вентилация. Също и прътите. Освен това са безплатни. Електричество и канализация има тук-там. Аз имах късмет. През нощта става доста тъмно и не мога да разчитам на газова лампа.

— Как се установи тук?

— Старецът, обитавал тази колиба, умрял малко преди пристигането ми. Аз сложих само душа.

— Не ти ли липсват удобствата на цивилизацията?

— Никак! Е, може би малко — от време на време. Но животът тук е така прост, така първичен! Научих куп неща. Дадох си сметка, че преди да дойда тук, съм пропускал някои от най-големите радости в живота.

— Какви например?

— Елементарното оцеляване. Да се храниш с това, което сам си отгледал. Да пиеш вода от кладенеца. Да се скриеш от дъжда.

— Не ти ли липсва работата?

— В някои отношения работя повече отпреди, но с много по-голяма радост.

Челси усети, че трябва да спре дотук. Нали всъщност изучаваше маите, а не критикуваше начина им на живот?!

— Разкажи ми още за тези хора!

— Не, ти беше започнала да ми разказваш за себе си! Ставаше въпрос за барманския ти занаят! Къде работеше? В Бостън ли?

Тя се поколеба за миг. Погледът й се плъзна по силното му тяло и мускулестата гръд. Внезапната топлина, обляла бузите й, отдаде на изпитата бира и остави бутилката настрана. Прегърна колене и замечтано започна:

— Работех в… „Айкабод“. На „Парк Стрийт“.

— Зная го. Страхотно местенце! Прочуто с коктейлите си.

— Да, така е — засмя се тя. Невинната забележка на Сам я върна към реалността. — Това е „Айкабод“. Но съм сигурна, че никога не съм те виждала там. Поне не в сегашния ти вид! — погледът й закачливо се плъзна по тялото му и спря на малкия белег от вътрешната страна на бедрото — в близост до разръфания ръб на бермудите.

— Не — сподавено прошепна той и рязко пое дъх. В миг обхвана брадичката й и се взря в очите й. — Ако продължаваш да ме гледаш така, настоящият ми вид ще претърпи още промени. И тогава не отговарям за действията си.

— Като… Злия мъж — заекна тя в опит да се пошегува, но сърцето й лудо заби. Устните му бяха полуотворени, топли и мамещи.

— Не съвсем — измърмори той и впи устни в нейните. Зарови пръсти в косата й.

Челси усети как потъва в пламтяща бездна и се вкопчи в тези устни като удавник. Дъхът му изпълни дробовете й. Но когато тези желани окови я освободиха, тя усети, че я обхваща невероятна слабост.

— Какво става с нас, Челси? Никога преди не съм се възбуждал така! — ръката му се плъзна по бедрото й, но ненадейно спря. — Боже мой, та ти си без бельо! — Дланта му прогаряше кожата й, но изглежда и той изпитваше същото, защото рязко се отдръпна.

— Всичко… бе мръсно, а… Исках да съм чиста…

Мъжът я притисна към гърдите си — толкова желани допреди миг. Челси усети възбудата му. Нямаше сили да се освободи от обръча на ръцете му.

— Трябва да предприемем нещо — изхриптя той. — Никога не съм те зървал, но сега те желая така, като че ли утре настъпва краят на света! — придърпа главата й и прикова очите й с необичайна настойчивост. — Не съм такъв винаги, Челси! Не нападам жените по този начин! Но в теб има нещо… А също и в мен… Нещо помежду ни…

— Зная. Не го разбирам, но то е извън контрол. Никога не съм се чувствала така. Това ме плаши, Сам!

— Може би трябва да проверим докъде ще ни отведе — зениците му бяха разширени, гласът — дрезгав.

— Да се отпуснем — пръстите му докоснаха пулсиращата на врата й вена, после се плъзнаха към гърдите й.

— Искам да те разсъблека, да почувствам тялото ти, притиснато в моето, а после… О, по дяволите, желая да проникна в теб…

Думите му я възбудиха, както и всичко друго в този мъж! Под напора на мощната чувствена обсада й се зави свят. Самюъл Лъндън бил стеснителен, й каза Линда Хънтигтън. Този Сам обаче говореше откровено и пламенно! Беше по-невъздържан от всички мъже, които бе срещала!

— Не… можем — промълви тя, изплашена повече от всякога. Сам очевидно споделяше копнежа й, но това не отменяше факта, че бяха напълно непознати. Нито специалната й мисия…

Той въздъхна и допря чело до нейното.

— Зная, че не трябва… Но ти ще останеш, нали?

— Да остана ли? — очите й се разшириха и гласът й се извиси, а погледът й уплашено се стрелна към вратата. — Боже мой, колата! Трябваше да се върна в Екскен и да уредя ремонта!

— Какво се е случило?

— Просто… спря. Майсторът вече трябва да се е върнал!

— В този дъжд? Не ми се вярва! Би било глупаво да излизаш! Колата е под наем. Ще се обадя утре на агента да се погрижи!

— Не, това е мое задължение!

— Сега вече е мое! Не се безпокой!

Тя се изправи и тръгна към вратата. Трябваше да се освободи от съблазънта на силното му тяло!

— Налага се да се върна в Канкун! Куфарът ми сигурно е пристигнал…

— Не се нуждаеш от съдържанието му! Тук ще ти намеря всичко необходимо. В тази риза изглеждаш чудесно!

— Но дори бельо за преобличане нямам!

— Не ми напомняй! Тъкмо се опитвам да го забравя!

— Помисли как се чувствам, полугола…

— Непрекъснато мисля за това и направо подлудявам!

— Трябва да се прибера днес, Сам! — тя се доближи и го изгледа умолително.

— Кажи ми поне една причина! Ще се погрижа за колата. Ще се обадя в хотела да задържат багажа ти и да приключат със сметката ти. Защо да плащаш, след като можеш да останеш тук безплатно? След един-два дни ще отидем да приберем багажа ти.

— Не, не мога да остана! — огледа се тя тревожно. — Дори не виждам къде спиш! А аз къде ще спя?

— Имам хамак в другата стая. Ще закача друг и за теб.

— Хамак ли? Та аз не мога да седна в него, какво остава да спя!

— И аз си мислех същото, когато пристигнах — засмя се той. — Но всички туземци спят така. В хамака е доста по-хладно отколкото в леглото, трябва само да свикнеш да се качваш и слизаш! Както си напълно изтощена, веднага ще заспиш!

— Май ще бъде по-добре да се върна в Канкун! Имаш ли кола?

— Джип. Но ако правилно съм отгатнал мислите ти, по-добре се откажи от намерението си! Няма да тръгна в този порой!

— Тогава аз ще тръгна. Моля те, дай ми джипа на заем…

— Невъзможно! Той е без покрив. Ще се измокриш до кости и ще се разболееш. Скоро се стъмва, а през нощта пътищата са ужасни, дори да не вали. Не си търси белята!

— Със сигурност ще я намеря, ако остана!

Мъжът се изправи, прекоси стаята и обхвана раменете на Челси.

— Наистина ли те е страх? — гласът му бе тих, без упрек или подигравка.

— Да. Страх ме е — ужасяваше я мощта на неудържимото магнетично привличане. Дори сега кръвта й закипя, въпреки че дланите на раменете й можеха да бъдат на добър приятел или брат. Забрави за поетата задача! Въпросът вече се свежда до оцеляване! Усещаше, че е на ръба на психическия срив.

Не, не можеше да се откаже от този случай! И в миг, независимо от железните аргументи, тя разбра, че е длъжна да остане. Точно това бе мисията на жената, търсена от Беатрис Лъндън — да опознае Сам, да се вмъкне под кожата му, да го промени, без той да усети, докато най-после го натовари на самолета за дома. Цялото й бъдеще бе заложено на карта! Трябваше да се бори! Сам, изглежда, долови примирението й, защото заговори тихо и нежно:

— Ако поживееш при мен, статията ти ще стане съвсем автентична!

— А и ти ще се отървеш от Хуана! — нацупи се тя, за да прикрие лъжата.

— Вярно — призна той с усмивка. — Е, какво реши?

— Ще ми дадеш ли от онзи крем? Ухапванията пак ме засърбяха.

— Трябва да си много сладка! — лицето му грейна. — Комари-щастливци!

— Сам? — прекъсна го тя. — За другото…

— Няма да те насилвам, Челси. Ако нещо се случи помежду ни, значи сме били готови.

— Не се ли притесняваш… че след като… сме толкова близо… и спим в една стая…

— Никога не съм се любил в хамак. Какво ли е усещането?

— На пода вероятно е по-безопасно — тя смутено покри лицето си с длани. — Не мога да повярвам, че го казах!

Но Сам със смях я притегли в прегръдките си.

— Ти си съкровище, Челси. Казвал ли ти го е някой досега?

Не, никой! За миг се почувства щастлива. Обожаваше Сам. Не само че бе физически красив, но бе и най-милият и непринуден човек, когото бе срещала. Не бе арогантен и разглезен, а открит, сърдечен, загрижен и с чувство за отговорност. Бе олицетворение на мъжа, за когото Челси бе мечтала цял живот. Тя се отпусна в обятията му и си каза, че дори когато всичко свърши и в Бостън житейските им пътища се разделят, ще й остане приятен, незабравим спомен.

Той бе прав. Ще се получи фантастична, автентична статия… ако все пак реши да се заеме с писане!