Барбара Делински
Магията на древността (8)

Осма глава

— Сериозно ли говореше? — попита той. Беше облегнат на таблата на леглото, а под очите му имаше дълбоки сенки. Лицето му бе непроницаемо, но изправените рамене бяха достатъчно красноречиви.

— Кога? — преглътна тя.

— Когато каза, че ме обичаш.

— Чу ли ме? — прошепна тя и бързо продължи след кимването му. — Да, обичам те, Сам! Повече отколкото си мислех, че изобщо мога да обичам друго човешко същество! — преди всичко, беше безкрайно наложително да разбере истинското й душевно състояние. — Но трябва да ти кажа и нещо друго.

— Знам — промълви той, без да откъсва поглед от нея.

— Знаеш ли? — не бе очаквала такава реакция. Седна и придърпа чаршафа нагоре. Сърцето й заудря като чук.

Когато най-после Сам проговори, гласът му бе равен и безизразен:

— Джейсън Инграм е мъртъв от три години. Загина при автомобилна злополука, Челси.

Джейсън Инграм — мъртъв?! Джейсън Инграм — нейната предполагаема връзка?! И Сам е знаел от самото начало?

— Защо не каза нищо? — задъха се тя. — Защо не ме разобличи като измамница? — с частица от себе си искаше да се бе случило точно така — тогава не би се застояла тук толкова дълго, не би успяла да се влюби. Или пък ако все пак бе останала, любовта им би била много по-свободна.

— Защото не исках да научавам нищо! И успях да забравя! До мига, в който каза, че ме обичаш!

— Така е, Сам! — извика тя. — Трябва да ми повярваш! Наистина те обичам!

— Твърде обвързващо твърдение, но искам да знаеш, че си играеш с огъня! По-добре ми разкажи всичко отначало! Истината, Челси!

Беше ядосан, макар че се владееше, и тя не му се сърдеше. Болеше я, защото го обичаше, но изпитваше също и чувство на облекчение.

— Всичко, което ти разказах за детството си, е вярно — започна тя, като го умоляваше с очи, глас и цялата си напрегната поза. — Израснах в Ню Хампшир, завърших колеж и бях учителка една година. Работата не ми допадна, но това не бе основната причина за напускането ми.

— А коя?

— Изчезването на Сюзан. Няколко месеца полагах неимоверни усилия да я открия — от сутрин до вечер. Бях поразена, че няма кой да ми помогне. Установих, че има и други семейства в същото положение и докато търсех Сюзан, открих няколко други деца — говореше бързо с надежда да я разбере, да й повярва. Но лицето му оставаше непроницаемо и тя продължи: — Така реших да се посветя на откриването на изгубени деца — защото вече имах връзки и, Бог ми е свидетел, чувствах го като призвание, влагах всичко от себе си.

— Разбирам.

— Занимавам се с това от шест години, но през последните три спестявам, Сам, и дори през нощта работя допълнително в „Айкабод“. Реших да се върна в университета и да защитя дисертация по психология, за да се опитам да предотвратя някои от тези бягства.

— Това е чудесно! — кимна той, очевидно в очакване на връзката между миналото и настоящето й.

— В началото на юни ми се обади твоята майка. Срещнахме се в „Уелзли Хилс“ и тя ми заяви, че иска да се възползва от услугите ми.

В този миг в каменното лице на Сам настъпи промяна. Скулите му се изопнаха, очите потъмняха, ноздрите потрепнаха, а устните изтъняха.

— Срещала си се с майка ми? — процеди той. — С майка ми?!

— Би трябвало да си подозирал!

— Наистина, каза ми, че си й телефонирала! Но си помислих, че те е изпратил някой от офиса. Никога не съм си и помислял, че си свързана с нея!

— Не знаех за какво ме вика. Когато разбрах намеренията й…

— А какви бяха те? Точно!

— Искаше да те намеря и да те върна.

— По дяволите! Какво я засяга?

— И аз й зададох същия въпрос. Казах й, че си достатъчно възрастен, за да вземаш решения. Но тя, като майка, мислеше, че знае какво е добро за теб! Не исках да приемам, Сам! Казах й, че това не спада към обичайните ми ангажименти.

— Почакай! Нали току-що ми каза, че точно с това си се занимавала?

— Но тя искаше да те убедя, Сам! Да те съблазня и да те накарам да се върнеш! Това бе част от сделката!

Сам скочи от леглото и закрачи из стаята. В миг рязко се обърна и се втренчи в лицето й. В очите му се четеше гняв.

— И ти се съгласи! — рече възмутено той. — Как можа да паднеш толкова ниско!

— Бях принудена! Тя бе проучила всичко за мен! Знаеше какво работя, колко печеля, дори какви данъци плащам!

— И какво от това? Не е можела да те изнудва. Какво още не знам, Челси? Да се съгласиш да съблазниш непознат мъж? Защо?

— Не, не съм се съгласила! Когато разбрах какво иска, й отказах!

— Така ли? Но всъщност ти го направи, Челси!

— Не е вярно! — той не разбираше. Челси бе обзета от отчаяние. — Любовта ми към теб е причина за случилото се между нас!

— Глупости! Да съзаклятничиш с тази вещица! Хладнокръвно!

— Не е истина!

— А тогава защо прие? — той сви юмруци. Вените на врата му бясно пулсираха.

— Защото се нуждаех от парите! — би могла да го каже по друг начин, но в момента бе така смутена, че всеки миг щеше да се разплаче. — Майка ти ми предложи единственото нещо, което не бих могла да откажа! Опитай се да ме разбереш, Сам! Тя знаеше за мечтата ми, знаеше какви усилия би ми струвало осъществяването й, и изведнъж ми предложи всичко накуп!

— Не е възможно да си била в такава нужда! Не си ли чувала за стипендии?

— Така завърших колежа. Но преди пет години почина вуйчо ми, който завеща на мен и Сюзан солидна сума, така че не мога да кандидатствам за стипендия. От друга страна, докато не стана на трийсет и пет, мога да използвам само лихвата — пращам я у дома всеки месец! — тя преглътна мъчително, но Сам не показа признаци на съчувствие. — Много исках да взема тази диплома! А тя като че ли я размахваше под носа ми! Дори предложи да ми помогне за приемането!

— Не се съмнявам! — той се извърна и отвори чекмеджето. — Никога не си била писателка! Всичко е било лъжа!

— Не…

— Но си се продала на добра цена! — той навлече срязаните джинсови панталони. — Разбира се, това е един от начините за проспериране. Но не съм го очаквал от теб!

По бузите й се стичаха сълзи, но тя не ги усещаше.

— Но ти не искаш да ме разбереш! И да ме изслушаш! Всъщност аз си те представях съвсем друг. Никога не съм предполагала, че ще се влюбя в теб…

— Което е още по-лошо! — прекъсна я той и облече фланелката. — Щеше да се отдадеш на човек, който дори не ти е приятен! Да му завъртиш главата и да го примамиш в Бостън! Отвратително, Челси! Знаеш ли, от майка ми очаквам всичко, но от теб… — зарови нервно ръка в косата си. — Мислех, че си различна!

— Но аз наистина не съм като майка ти! През тези три седмици ти виждаше истинската ми същност… Къде отиваш? — панически извика тя.

— Навън!

— Не си отивай! Моля те! Почакай да изясним всичко!

— Ти, ако искаш, остани! Пожелавам ти да намериш успокоение! За себе си съм дяволски сигурен, че не бих могъл!

— Сам, недей…

Но вратата се захлопна и Челси остана сама. Втренчи се в неподвижната бяла преграда с надежда да се отвори, но единственото потрепване се дължеше на замъгленото й зрение. Младата жена се хвърли на леглото и зарида. Вкопчи се във възглавницата — неговата възглавница — но само за да улови аромата му, който й върна рояк спомени. Прекрасни спомени, които я разкъсваха и отваряха дълбока бездна в сърцето й. Тя плака, докато остана без сили и продължи да ридае мъчително. Не можеше да помръдне — ръцете, краката, мозъкът й отказваха да функционират.

Почукването на камериерката, дошла да подреди стаята, я извади от вцепенението й. Седна и извика на момичето да дойде по-късно, после опита да дойде на себе си.

Избърса сълзите и си взе душ, а после се облече. Зачака, прикована във фотьойла. Сам сигурно се разхождаше, за да охлади гнева си. Невъзможно бе да не я разбере! Трябваше. Нали все пак я обичаше… А дали бе така? Нито веднъж не бе чула тези думи. Пошегува се първия ден, наричаше я понякога „любов моя“, но…

Но нали го бе прочела в очите му, нали го бе усетила в ласките на тялото му? Или бе сгрешила? Може би беше видяла неща, което силно желаеше. Ако я обичаше, щеше да се върне. Знаеше го.

Минутите преминаха в часове и тя отпрати момичето още два пъти. Докато опитваше да се постави на мястото на Сам, отчаянието започна да я завладява. Сам се чувстваше предаден и манипулиран. Ако я обичаше, положението се усложняваше още повече! Не бе от мъжете, които се влюбват лесно и сега сигурно се проклинаше!

Стомахът й бе свит на топка, краката — отмалели и вцепенени. Наближаваше обяд. Дали нямаше да й изпрати поне бележка? Сети се, че бе изхвръкнал от стаята, облечен във фланелката и срязаните панталони. Може би изобщо не мислеше да се връща. И вече бе в селцето!

Като че ли бе попаднала в кошмар! Надигна се тежко и започна да събира багажа си. Натрапчива мисъл бе обсебила съзнанието й — беше потопила Сам в болката и напрежението, от които той така много искаше да избяга! Отпътуването й за Щатите може би щеше да го освободи! Така да бъде!

Куфарът й бе готов и тя се зае с ръчната си чанта. И ето че попадна на малката тетрадка-дневник. Погали корицата и се поколеба. Дали да я остави на Сам — да опознае най-съкровените й чувства. Не! Пусна я в чантата — ако не е повярвал на думите й, каква полза от дневника?

Пред хотела чакаше такси. Пътят до летището мина като в сън. В последния момент хвана полета за Ню Йорк. Когато самолетът се издигна и пое на север, единственото нещо, което болезнено отекваше в ушите й, бе тупкането на сломеното й сърце. Знаеше, че ще мине много, ужасно много време, преди да се съвземе.

 

 

Късно през нощта тя най-после отключи вратата на малкия си апартамент и хвърли багажа на земята. Вътре бе задушно, а отворените прозорци не промениха почти нищо. Юли безмилостно жареше града. Но в Юкатан не бе по-хладно, а защо ли не се задушаваше?

Не искаше да мисли. Беше уморена и съкрушена. Извади дрехите от куфара, хвърли ги накуп и се мушна под чаршафите — чисти, свежи и… стерилни. Стисна очи и се опита да забрави, да си представи, че никога за никъде не е заминавала, че това е само една от многобройните горещи юлски нощи.

Но не се получи. Спомените я връщаха към разкривеното лице на Сам — яростта, отвращението, разочарованието. Мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но те отново рукнаха и горещината се стовари отгоре й с неподозирана сила.

Не можеше да се противопостави — мъката й трябваше да отмине сама. Когато риданията позатихнаха, тя влезе под хладния душ — което само й припомни примитивното съоръжение в бараката зад колибата — и сълзите отмъстително се върнаха.

Най-после заспа, като непрекъснато се стряскаше от сънища — съзнанието й отказваше да напусне Юкатан. Спомените се нижеха, преплитаха се, пронизваха я като светкавици, следвани от мълниите на отчаянието. На сутринта вече знаеше, че единственото й спасение е в непрестанната заетост.

Затова бързо се облече и отиде до пощата да вземе писмата; до супермаркета — да зареди празния хладилник; до банката — да изтегли парите на Беатрис Лъндън. Бе решила да й върне всичко, с изключение на разходите по пътуването — струваше й се съвсем честно. След думите на Сам тези пари като че ли я омърсяваха — колкото по-бързо се отърве от тях, толкова по-добре!

Веднага щом се прибра вкъщи, тя позвъни в „Уелзли Хилс“. Беатрис Лъндън бе на работа. Откри номера на корпорацията „Лъндън“ — само за да й съобщят, че госпожата е в заседание. Тя разочаровано затвори. Прегледа писмата. Малка утеха й бе съобщението от Бостънския университет, че е приета. Е, въпреки че не можеше да започне тази есен…

С нетърпение чакаше звъна на телефона — чувстваше се нервна и потисната. Веднъж да приключи с това. Беше си у дома, но апартаментът й се струваше празен. Като душата й. Луташе се — изгубена и съсипана от умора!

Най-после се отпусна на дивана и в опит да потисне самосъжалението, което я обземаше, реши да си направи равносметка. Имаше апартамента си — на доста разумен наем; работа, която я чакаше; шефът на „Айкабод“, който като приятел я покани да се върне; дори потвърждението от университета, което несъмнено би могло да се отложи малко… или дори да премине в задочна аспирантура. Ако ли не — щеше да продължи както преди онзи паметен ден, когато я повикаха в „Уелзли Хилс“. Ще работи и спестява.

Така че — какво бе загубила? Един месец… и част от сърцето си. Очите й отново се напълниха със сълзи. Сам й липсваше толкова много! Когато се събуди без обичайното му присъствие, без да може да му поговори, да поработят заедно, й бе така тежко! А мисълта за дните, седмиците и месеците, които щяха да последват, без да усети прегръдката и топлината му, обичта и нежната му загриженост я хвърляше в бездна от самота и безнадеждност.

Звънът на телефона я накара да подскочи. Избърса сълзите си и вдигна слушалката:

— Ало?

— Госпожице Рос, тук е Беатрис Лъндън — тонът бе по-студен и властен от всякога. — Разбрах, че сте ме търсили.

— Да. Искам да се срещнем колкото е възможно по-скоро!

— Аз също, госпожице Рос! Офисът ми е на площад „Бостън“ номер едно. Точно след половин час.

— Чудесно — отвърна Челси твърдо. Ако Беатрис Лъндън бе ядосана — може би заради самотното завръщане на Челси — в същото настроение бе и самата тя! Без повече обяснения Челси затвори, грабна чантата си и пое към метрото.

Опитваше да се съсредоточи върху предстоящата среща. На излизане от метрото беше бясна. Бе казала на Беатрис Лъндън, че Сам е възрастен мъж и има право да взема решения. С какво право се бъркаше майка му? Не разбираше ли, че тъкмо намесата й бе причина за доброволното му изгнание? А и сега не спираше да го тормози — без Сам да има вина…

В асансьора, който я изкачваше към тринайсетия етаж, тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. Все пак се налагаше да спазва приличие! Не трябваше да се излага!

Подозираше, че госпожа Лъндън ще я накара да почака — за да демонстрира превъзходството си — но щом се представи, младата секретарка отвърна хладно:

— Госпожа Лъндън ви очаква. Моля, заповядайте.

Челси едва прекрачи прага на кабинета, където зад огромно бюро седеше клиентката й, и в същия миг дочу познатия глас:

— Затворете вратата, госпожице Рос! Не държа подчинените ми да чуят това, което ще ви кажа! — Челси изпълни нареждането и се обърна. Както и преди, Беатрис Лъндън бе облечена безупречно, но по лицето й се четеше гняв. — Моля, седнете!

— Не, благодаря! — искаше да изглежда спокойна и самоуверена, което не й се удаваше лесно. Жената пред нея я гледаше така високомерно, а ореолът на царственост бе тъй осезаем, та Челси разбираше напълно Сам — бягството му бе единствено възможният начин за оцеляване. Тя бръкна в чантата си, измъкна банковия чек, към който бе прикачила малко листче, и ги остави на бюрото.

— Ето парите, които ми дадохте, и подробен списък на разходите за самолетни билети, таксита и наем за колата. Отказвам предложението ви! Трябва да намерите друг да ви свърши мръсната работа!

— Малко е късно за това, госпожице Рос! — очите й блестяха, хладни и твърди като диаманти. — Бих могла да ви дам под съд за нанесени щети, така че ако онази дисертация все още ви интересува, съветвам ви да размислите!

Челси се вцепени от изненада.

— Не разбирам… за какво говорите!

— Самюъл ми позвъни снощи. Беше вбесен, а честно казано и аз също! Мисля, предупредих ви, че по никакъв начин не трябва да разбере за моята намеса!

Сам й се бе обаждал?! На майка си? Трябваше й време да осъзнае чутото.

— Обстоятелствата бяха твърде необичайни — проговори тя най-после, но гласът й леко трепереше. Изкашля се и опита отново. — Прекарах със Сам повече от три седмици. Накрая почувствах, че трябва да узнае истината.

— Сега целият план е провален! — повиши тон възрастната жена. — Благодарение на вас, той ме обвинява за всичко! Сега вече никога няма да се върне! Нито ще се довери на когото и да било друг! Объркахте всичко!

— Съжалявам! — смотолеви Челси. — Не се стремях към това.

— А към какво всъщност се стремяхте, госпожице Рос? Искахте да го уловите в мрежите си! Един богат мъж би уредил бъдещето ви, нали?

Челси остана като зашеметена. От друга страна я напуши смях.

— Ако можехте да видите как живее Сам, не бихте го казали! През цялото време не ми е минало през ум, че е по-богат от мен!

— А какво ви минаваше през ум? Или само си почивахте? Очевидно не след дълго сте разбрали, че няма желание да се връща! Защо останахте? И с какво го разгневихте така?

Челси грижливо подбра думите си и опита да сдържи гнева си. Невероятно, тази жена изопачаваше всичко и искаше да я изкара злодей!

— Наехте ме да свърша тази работа и ми казахте да разполагам с колкото време преценя! Не е така просто — да отида, да му кажа и веднага да го доведа! В началото изобщо не искаше да говори по този въпрос! Когато се опознахме, стана по-откровен. И тогава му казах истината. Това е.

— Значи застанахте на негова страна! И му казахте, че ще е последен глупак, ако се върне!

— Не е вярно! И аз исках да се върне!

— Заради остатъка от парите, нали? — присви очи старата дама. — Но сега ми връщате всичко! Какъв е изводът? Че се чувствате виновна и не ви е удобно да ги вземете!

Всички намерения на Челси да запази благоприличие внезапно се изпариха. Коленете й се подкосиха и тя впи нокти в чантата си. Тази ужасна жена само сипваше сол в раната й!

— Да, изпитвам вина! Но не към вас! А защото пазих непочтената ви тайна цели три седмици! Влюбих се в Сам и съвестта ме гризеше, задето не съм искрена с него. Мислех, че той също ме обича и не можех повече да мълча. Но се страхувах от признанието и опасенията ми не се оказаха напразни — тя разтреперана пое дъх. — Мисля, че нараних Сам много, много силно! Затова се чувствам виновна!

Около минута Беатрис Лъндън я пронизваше с изпепеляващ поглед. После проговори с трептящ от презрение глас.

— Колко трогателно, госпожице Лъндън! Влюбили сте се в сина ми! И сте си помислили, че Самюъл ви обича? Наистина ли вярвате, че момиче като вас може да съблазни мъж с положението на сина ми?

— Оказа се, че в Мексико е възможно! Не съм мислила за бъдещето! И двамата избягвахме тази тема!

— Е, това поне е било по интуиция!

— Не е вярно! — гневно възкликна Челси. — Това е нормалният начин на живот там — ден за ден, с радост от настоящето, без поглед напред! Така бе почти до края, когато и двамата започнахме все по-често да се замисляме. Но преди да правим каквито и да било планове, трябваше да кажа на Сам истината. Той се вбеси и изхвръкна от стаята. Оттогава не съм го виждала. Много съжалявам, че му причиних болка. Всъщност като че ли бе започнал да мисли за връщане.

— Е, до блестящата ви намеса! А сега сте тук с разбито сърце. Също като мен!

— Не, госпожо Лъндън! И дума не може да става за сравнение! — преди да си тръгне, трябваше да изясни напълно всичко. — Аз обичам Сам от цялото си сърце! Без да съм длъжна да го обичам! Той не е плът от плътта ми, не се чувствам отговорна за него! Обичам го не защото се държи добре на приеми и ръководи успешен бизнес, а заради самия него — защото има прекрасна душа. Непокътната от цивилизацията! — пое рязко дъх и продължи: — Наистина е смешно да си мислите, че преследвам парите му. Богатият мъж, когото видях на снимката, никак не ми хареса. Когато срещнах Сам, не можех да повярвам, че наистина е той — нямаше и най-малка прилика! И ако се бе върнал с мен, не бе изключено да установя, че мъжът тук е съвсем различен от онзи, в когото се влюбих — обърна се да излезе, защото всеки миг щеше да избухне — обидена, разгневена, съсипана от мъка. Дори не се притесни, когато очите й плувнаха в сълзи. — И последно — искам да знаете, че синът ви е най-финият, най-милият, най-грижовният човек, когото съм срещала. Остроумен, интелигентен и всеотдаен. И е много по-силен от вас и мен, защото е успял не само да види грешката в живота си, но и да го промени. За което го уважавам и винаги ще го обичам! И ще се моля да намери покоя и щастието, които заслужава!

Загубила дъх, тя се втурна навън, прекоси коридора и скочи в асансьора, преди да се е строполила на пода. Току-що бе скъсала последната връзка, макар и косвена, със Сам. Не че сърцето й щеше да я послуша, но мозъкът и тялото се подчиняваха и тя се почувства опустошена.

Измъкна огромни слънчеви очила — да скрие нещастието си от околните — и пое пеша към вкъщи. Искаше да се измори, да не усеща нищо повече, да не мисли.

Така и стана. Въпреки че бе ранен следобед, тя се пъхна в леглото с дрехите и придърпа чаршафа. Беше потна, но независимо от горещината, вътре в себе си усещаше хлад, който не можеше да бъде прогонен.

Задряма и се събуди след няколко часа — не отпочинала, но поне с усещането, че срещата с Беатрис Лъндън вече е минало. Със Сам обаче бе съвсем различно — времето не поставяше преграда помежду им. Спомняше си всяка подробност от живота им — все едно, че бе вчера. Лежеше и се чудеше какво ли прави в този миг той — може би работи с мъжете в селцето или вечеря у Тоня, или се е отпуснал в хамака, който споделяха.

Извади календара на маите и нежно го погали — нали Сам го бе докосвал! Погледна пръстена — знаеше, че никога няма да го свали. Обу шортите и фланелката с надпис „Канкун“ и дори бельото, което й бе донесъл от Валядолид. После се отпусна на леглото, прегърнала дървения сувенир, и зарида за Сам, когото бе изгубила завинаги.

 

 

На следната утрин изкара колата от гаража и потегли към Ню Хампшир да посети родителите си. Изпитваше отчаяна нужда да се прибере у дома, да се върне към всички прекрасни спомени, към топлотата и любовта.

Не мислеше да ги обременява с тревогите си, но след няколко часа всичко, което й тежеше, вече бе изречено — вероятно бе имала нужда да сподели мъката си с хора, които наистина я обичат. Донякъде като че ли й олекна — разказа им колко много обича Сам, а те я прегръщаха и обсипваха с мили думи на утеха. Но нямаха вълшебна пръчица да излекуват разбитото й сърце. Знаеше, че трябва сама да си помогне!

Върна се след два дни. Мъката продължаваше да тегне, но раната вече не кървеше. Успя да се нагоди към обичайната си работа — зае се с няколко случая за изгубени деца, обади се в „Айкабод“. Бе непрестанно заета — както преди да потегли за Юкатан. И невероятно преуморена.

Не спеше добре. Лежеше будна с часове, като се мъчеше да не мисли за Сам, но без особен успех. Събуждаше се всяка нощ с усещането, че е до нея — само за да преживее поредното разочарование! Дали нямаше друг начин да спаси любовта им? Един-два пъти — в пристъп на умопомрачителна мъка — бе готова да отлети за Мексико и да се опита да измоли прошка, но осъзнаваше, че Сам не би се зарадвал. Виждаше презрението в очите му в онази злощастна утрин. Не би могла да го понесе отново.

Стремеше се да мисли трезво. Беатрис Лъндън бе права. Челси и Сам принадлежаха на различни светове. Връзката им не би издържала на ритъма в Бостън. Обратно в офиса, с очилата на напрегнатото лице, Сам ден след ден щеше да потъва в работата, да рухва и да се отдалечава от нея. А тя бавно щеше да умира всеки ден, като го гледа как се съсипва — нали сама щеше да го е върнала от Юкатан, където бе така здрав, жизнен и щастлив?

Така стана по-добре, убеждаваше се тя. Но не можеше да го почувства, защото независимо от непрестанната си заетост, бе самотна. Винаги. Искаше да разкаже на Сам за работата си, да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но той не беше тук!

Умората не я напускаше. Не си почиваше, не можеше да се храни, още по-малко — сама. Тенът й избледня. Отслабна. Ако нямаше вътрематочна спирала, щеше да си помисли, че е бременна.

А колко много й се искаше! Частица от Сам да живее у нея — каква утеха! За жалост, не бе така! Разбитото й сърце не можеше да се съвземе. Оставаше да се надява, че с времето болката ще отслабне.

Този ден бе горещ и задушен и Челси се прибра нервна. Цяла сутрин тича насам-натам заради клиент, а и следобедните й усилия не се увенчаха с успех. Бяха изминали две седмици от завръщането й от Юкатан. Чувстваше се с двайсет години по-стара.

Небето се разцепи от ярка мълния и гръмотевицата я стресна. Но когато някой яростно заблъска по вратата, вече не на шега се ядоса. Нямаше сили да помръдне от дивана. Който и да е — да си върви! Не й се говореше. Чувстваше се като изцеден лимон, а само след час трябваше да тръгне към „Айкабод“!

Чукането се повтори и тя изпъшка. Избърса потното си чело, олюля се и пое към вратата. Отвори.

Сигурно нищо нямаше да й се случи, ако единствено виновни бяха жегата и умората. Ако беше хазаинът или съседът, или пощальонът, без съмнение щеше да се справи. Но появата на Сам бе последната капка, която преля чашата.

За пръв път през живота си Челси Рос припадна.