Александър Богданов
Червената звезда (8)

VIII. Сближаването

Земята се отдалечаваше все повече и смалявайки се от раздялата, се превръщаше в луновиден сърп, редом сега до съвсем малкия сърп на истинската Луна. Наред с това всички ние, обитателите на етеронефа, се превръщахме във фантастични акробати, способни да летят без криле и удобно да се разполагат в пространството във всички посоки — независимо дали с глава към пода, към тавана или към стената…

Започнах полека да се сближавам с моите нови другари и да се чувствувам по-свободен с тях.

Още на другия ден след отплаването (ние запазихме това деление на времето, макар че за нас вече не съществуваха истински дни и нощи) аз по собствена инициатива се преоблякох в марсиански костюм, за да не се различавам много от другите. Този костюм и без това ми харесваше — прост, удобен, без всякакви ненужни условни части като вратовръзка или маншети, той даваше възможно най-голяма свобода на движение. Отделните части на костюма се съединяваха с малки закопчалки и той ставаше едно цяло, а в същото време при нужда беше много лесно да се откопчае и снеме например единият ръкав или двата, или цялата риза. Маниерите на моите спътници също приличаха на техния костюм — простота, отсъствие на всичко излишно и условно. Те никога не се поздравяваха, не се сбогуваха, не си благодаряха, не удължаваха разговора от учтивост, когато целта му е изчерпана — и в същото време винаги даваха с голямо търпение всякакви разяснения, като се приспособяваха към равнището на събеседника и се нагаждаха към неговата психика, колкото и малко да приличаше на тяхната.

Разбира се, още от първите дни аз започнах да изучавам родния им език и всички с най-голяма готовност поеха ролята на мои наставници, особено Нети. Езикът им е много оригинален, но въпреки простотата на граматиката и правилата за образуване на думите той има особености, с които ми беше трудно да се справя. Правилата в този език изобщо нямат изключения, не се прави разграничение за мъжки, женски и среден род, но затова пък всички названия на предметите и свойствата се изменят по време. Това не можех да проумея.

— Какъв е смисълът на тези форми? — попитах Нети.

— Нима не разбирате? Във вашите езици вие старателно обозначавате дали даден предмет е в мъжки или женски род, което в същност никак не е важно, а спрямо мъртвите предмети е даже твърде странно. Колко по-важна е разликата между предметите, които съществуват, и онези, които вече ги няма, или онези, които тепърва ще се появят. За вас „дом“ е в мъжки род, а „лодка“ — в женски, при французите е обратно и това изобщо не променя нещата. Но когато вие говорите за един опожарен дом или за този, който се каните да построите, вие употребявате думата в същата форма, както и за дома, в който живеете. Нима в природата има по-голяма разлика от тази между живия човек и мъртвеца, между онова, което го има, и онова, което не съществува. Нужни са ви цели думи и фрази, за да изразите тази разлика. А не е ли по-добре това да става с прибавянето на една буква към самата дума?

Нети беше доволен от моята памет, неговият метод на обучение се оказа превъзходен и работата бързо напредваше. Това ми помагаше да се сближавам с марсианците — започнах все по-уверено да пътешествувам из целия етеронеф, като се отбивах в кабините и лабораториите на моите спътници и ги разпитвах за всичко, което ме интересуваше.

Младият астроном Ено, живият и весел юноша — помощник на Стерни, ми показваше много интересни неща, като явно се увличаше не толкова от измеренията и формулите (макар че беше истински майстор в тях), колкото от красотата на това, което наблюдавахме. Чувствувах се чудесно с младия астроном-поет, а естественият стремеж да се ориентирам в нашето положение сред вселената ми даваше постоянен повод да прекарвам известно време при Ено и неговите телескопи.

Веднъж Ено ми показа при най-силно увеличение мъничката планета Ерот, част от орбитата на която пресича пътищата на Земята и Марс, а останалата част преминава в района на астероидите. И макар че в това време Ерот се намираше на разстояние 150 милиона километра от нас, фотографията на неговия малък диск в зрителното поле на микроскопа представляваше цяла географска карта, подобна на картите на Луната. Това, разбира се, също беше мъртва планета.

Друг един път Ено фотографира поток метеорити, който минаваше само на няколко милиона километра от нас. На снимката той, разбира се, изглеждаше като неопределена мъглявина. Ено ми разказа, че в една от предишните експедиции до Земята етеронефът загинал тъкмо когато пресичал друг подобен поток. Астрономите, които наблюдавали етеронефа през най-големите телескопи, видели как светлината му угаснала и той завинаги изчезнал в пространството.

— Вероятно етеронефът се е сблъскал с няколко от тези малки тела и при огромната разлика в скоростта те са пронизали стените му. Тогава въздухът е излетял в пространството и студът на междупланетната среда е вледенил вече мъртвите тела на пътешествениците. И сега етеронефът лети, продължавайки пътя си по кометната орбита, отдалечава се от Слънцето завинаги и не се знае къде ще бъде краят на този страшен кораб, населен с трупове.

При тези думи на Ено студът на космическите пустини сякаш проникна и в моето сърце. Аз ясно си представих нашето мъничко светло островче сред безкрайния мъртъв океан. Без всякаква опора в главозамайващо бързото движение и черната пустош наоколо… Ено усети настроението ми.

— Мени е надежден капитан — каза той — и Стерни също не греши… А смъртта… вие вероятно сте я виждали отблизо във вашия живот… и тя е просто смърт, нищо повече.

Много скоро настъпи часът, когато в борба с мъчителна душевна болка трябваше да си спомня тези думи.

Химикът Лета ме привличаше не само с особената мекота и деликатност на характера си, за които говореше Нети, но и с огромните си познания по най-интересния за мене научен въпрос — за строежа на материята. Само Мени беше по-компетентен в тази област, но аз се стараех по-рядко да се обръщам към него, разбирайки, че времето му е твърде ценно както за науката, така и за интересите на експедицията, за да имам право да го занимавам със себе си. А добродушният старик Лета с такова, неизтощимо търпение се отнасяше към моето невежество, така любезно и даже с видимо удоволствие ми разясняваше азбуката на предмета, че с него не изпитвах никакво притеснение.

Лета започна да ми преподава цял курс по теория на строежа на материята, като илюстрираше с опити разлагането на елементите и техния синтез. Много от тях обаче той трябваше да пропуска и да ги описва с думи, защото имаха особено бурен характер и протичаха под формата на взрив или можеха да приемат такава форма.

Веднъж по време на лекция в лабораторията влезе Мени. Лета завършваше описанието на много интересен експеримент и се канеше да го демонстрира.

— Внимавайте — каза Мени, — помня, че този опит веднъж свърши зле за мене. Достатъчен е нищожен страничен примес към веществото, което разлагате, и тогава най-слабият електрически разряд може да предизвика взрив по време на нагряването.

Лета искаше да се откаже от изпълнението на опита, но Мени, неизменно внимателен и любезен, сам предложи да му помогне в прецизната проверка на всички условия. Реакцията премина превъзходно.

На следващия ден предстояха нови опити със същото вещество. Стори ми се, че този път Лета го взе от друга стъкленица, не от вчерашната. Когато постави ретортата в електрическа баня, аз реших да му го кажа. Разтревожен, той веднага тръгна към шкафа с реактивите, оставяйки банята и ретортата на масичката до стената, която в същност беше външната стена на етеронефа. Аз отидох с него.

Изведнъж се раздаде оглушителен трясък и двамата връхлетяхме със сила върху вратичките на шкафа. Последва оглушително свистене, вой и метален звън. Почувствувах, че непреодолима сила, подобна на ураган, ме влече назад, към външната стена. Успях машинално да се хвана за здравата ръчка, закрепена за шкафа, и увиснах хоризонтално, поддържан в това положение от мощния въздушен поток. Лета направи същото.

— Дръжте се здраво! — викна ми той и аз едва чух гласа му сред шума на бурята. Силен студ прониза тялото ми.

Лета бързо се огледа наоколо. Лицето му беше страшно бледо, но вместо доскорошната обърканост сега то изразяваше ясна мисъл и твърда решимост. Той каза само две думи, аз не можах да ги чуя, но разбрах, че това беше сбогуване завинаги — и ръцете му се разтвориха.

Глух удар и воят на урагана притихна. Почувствувах, че мога да пусна ръчката и се огледах. От масичката нямаше и следа, а до стената, плътно притиснат с гръб към нея, неподвижно стоеше Лета. Очите му бяха широко разтворени и цялото му лице беше сякаш застинало. С един скок се оказах до вратата и отворих. Порив на топъл вятър ме отхвърли назад. След секунда в стаята влезе Мени. Той бързо приближи до Лета.

След още няколко секунди помещението се изпълни с народ. Нети разблъска всички и се хвърли към Лета. Останалите ни обкръжиха в тревожно мълчание.

— Лета е мъртъв — раздаде се гласът на Мени. — По време на химическия опит взривът е пробил стената на етеронефа и Лета е закрил отвора с тялото си. Налягането на въздуха е разкъсало белите му дробове и е парализирало сърцето. Смъртта е настъпила мигновено. Лета е спасил нашия гост, в противен случай гибелта на двамата е била неизбежна.

Нети избухна в глухи ридания.