Александър Богданов
Червената звезда (12)

II. В завода

Около петстотин километра за два часа — скоростта на най-бързия полет на сокола, недостигната все още даже от нашите електрически железници… Отдолу се разгръщаха и сменяха бързо непознати, странни картини, а още по-бързо прелитаха понякога край нас непознати, странни птици. Лъчите на слънцето пламваха със синя светлина върху покривите на къщите и с нормална жълтеникава светлина — върху огромните куполи на някакви непознати за мене здания. Реките и каналите се мяркаха като стоманени ленти, очите ми си почиваха, гледайки ги, защото бяха същите като на Земята. Ето че в далечината започна да се вижда огромен град, разположен край малко езеро и пресечен от канал. Лодката забави ход и плавно се спусна до малка красива къща — дома на Нети.

Нети беше в къщи и радостно ни посрещна. Той седна в нашата лодка и ние се отправихме по-нататък. Заводът беше след още няколко километра, от другата страна на езерото.

Пет еднакви грамадни здания, разположени кръстообразно; чист стъклен свод, лежащ върху няколко десетки тъмни колони, разположени в кръг или по-точно в малко разтеглена елипса; между колоните — стени от също такива стъклени плоскости — една матова, една прозрачна. Спряхме пред централния, най-големия корпус, пред вратата, заемаща цялото пространство между две колони — десет метра широка и дванадесет висока. Таванът на първия етаж пресичаше тази височина точно по средата; няколко релсови пътя влизаха през вратата и се губеха навътре в корпуса.

Насочихме се към горната половина на вратата и оглушени от шума на машините, веднага попаднахме на втория етаж. Впрочем това не беше самостоятелен етаж в точния смисъл на думата, а по-скоро мрежа от въздушни мостове, която оплиташе отвсякъде гигантските машини с непознато за мене устройство. Няколко метра над нея се намираше друга подобна мрежа, още по-нагоре — трета, четвърта, пета. Всички те бяха образувани от стъклен паркет, захванат с железни решетки, свързваха се помежду си с множество асансьори и стълби и всяка следваща мрежа беше по-малка от предходната.

Нито дим, нито сажди, миризми или ситен прах. Облени от не ярка, но проникваща навсякъде светлина, сред чист и свеж въздух, машините работеха съгласувано и ритмично. Те режеха, пилеха, рендосваха, пробиваха грамадни парчета желязо, алуминий, никел, мед. Лостовете като исполински стоманени ръце се движеха равномерно и плавно; големите платформи се местеха напред-назад с прецизна точност, колелетата и предавателните ремъци изглеждаха неподвижни. Не грубата сила на огъня и парата, а фината, но още по-могъща сила на електричеството беше душата на този страшен механизъм.

Самият шум на машините, след като ухото привикне малко с него, изглеждаше почти мелодичен, освен в моментите, когато падаше главният чук, тежък няколко хиляди тона, и всичко се разтърсваше от гръмовния удар.

Стотици работници уверено се движеха между машините и крачките и гласовете им се губеха в морето от звуци. Лицата им изразяваха не напрегната загриженост, а спокойно внимание; те приличаха на любознателни учени-наблюдатели, които в същност нямат нищо общо с това, което става — просто им е интересно да гледат как грамадните парчета метал, изплаващи върху релсовите платформи под прозрачния купол, попадат в железните обятия на тъмните чудовища, как тези чудовища после ги сгризват с яките си челюсти, мачкат ги с тежките си твърди лапи, рендосват ги и ги пробиват с блестящите си остри нокти и как накрая остатъците от тази жестока игра излизат от другата страна на корпуса, натоварени в леките вагони на електрическата железница във вид на стройни и изящни машинни части със загадъчно предназначение. Изглеждаше напълно естествено, че чудовищата не закачат малките съзерцатели с големи очи, които се разхождаха доверчиво между тях: това беше просто пренебрежение към слабостта — плячката беше твърде нищожна, недостойна за страшната сила на гигантите. Неуловими и невидими отстрани бяха нишките, които свързваха нежния мозък на хората с несъкрушимите органи на механизма.

Когато накрая излязохме от корпуса, техникът, който ни развеждаше, попита искаме ли веднага да разгледаме и другите корпуси и спомагателни постройки, или възнамеряваме да прекъснем и да си починем малко. Аз предпочетох почивката.

— Видях машините и работниците — казах аз, — но изобщо не мога да си представя самата организация на труда. Бихте ли ми разказали нещо за нея?

Вместо отговор техникът ни поведе към малка постройка с формата на куб, която се намираше между централния и единия от ъгловите корпуси. Имаше още три такива постройки и всички бяха разположени аналогично. Редици блестящи бели знаци покриваха черните им стени — това бяха статистически таблици на труда. Аз вече владеех езика на марсианците дотолкова, че да мога да ги разбера. На първата, отбелязана с номер едно, пишеше:

„В машинното производство има излишък от 968 757 работни часа всекидневно, от тях — 11 325 работни часа на опитни специалисти.“

„В този завод има излишък от 753 часа, от тях 29 часа труд на опитни специалисти.“

„Няма недостиг на работници в производствата: земеделие, минно дело, химическо производство…“ и т.н. (в азбучен ред бяха изброени множество различни отрасли на труда).

На таблица номер две беше написано:

„В производството на дрехи всеки ден не достигат 392 685 работни часа, от тях 21 380 часа труд на опитни механици за специални машини и 7 852 часа труд на специалисти-органнзатори.“

„Производството на обувки се нуждае от 79 360 часа, от тях…“ и т.н.

„Институтът по изчисления — от 3 078 часа…“ и т.н.

Такова беше съдържанието и на трета и четвърта таблица. В списъка на отраслите на труда имаше и такива като възпитание на деца от малка възрастова група, възпитание на деца от средна възрастова група, медицинско обслужване на градовете, на селските райони и други.

— Защо излишъкът на работни часове е посочен точно само в машинното производство, а недостигът навсякъде е отбелязан толкова подробно? — попитах аз.

— Много просто — отговори Мени, — таблиците трябва да повлияят на разпределението на труда: нужно е всеки да знае точно къде не достига работна сила и в каква степен. Тогава при еднаква или приблизително равна склонност към две професии човекът ще избере онази, от която има по-голяма нужда. И обратно — достатъчно е да се знаят точните данни за излишната работна сила само в дадения отрасъл, за да може всеки работник съзнателно да прецени положението, както и желанието си да смени професията.

Докато разговаряхме, забелязах, че някои цифри на таблицата изчезнаха, а на тяхно място се появиха нови. Попитах какво означава това.

— Цифрите се сменят всеки час — обясни Мени. — Само за час няколко хиляди души са успели да обявят желанието си да преминат на друга работа. Централният статистически механизъм през цялото време отбелязва това и всеки час съобщенията му се предават навсякъде.

— Но как централната статистика установява цифрите на излишък и недостатък?

— Институтът по изчисленията има навсякъде свои агенции, които следят движението на продукцията в складовете, производителността на всички предприятия и промяната на броя на работниците в тях. По този начин се изяснява точно какво и колко трябва да се произведе за определен срок, колко работни часа са нужни за това. След това остава институтът да пресметне разликата между наличното и необходимото за всеки отрасъл на труда и да я съобщи навсякъде. Тогава потокът от доброволци възстановява равновесието.

— А ограничено ли е при вас потреблението?

— Съвсем не, всеки си взема това, което му трябва, и толкова, колкото иска.

— А нужни ли са пари или някакво свидетелство за количеството реализиран труд?

— Нищо подобно. При нас трудът е естествена потребност на развития социалистически човек и всякаква замаскирана или явна принуда към труд е излишна.

— Но ако потреблението е неограничено, то не са ли възможни резки колебания в него, които да преобърнат всички статистически сметки?

— Разбира се, не. Отделният човек може да започне да яде една или друга храна двойно или тройно пъти повече от обикновено или да поиска да смени десет костюма за десет дни, но обществото от три милиарда души не се поддава на такива колебания. При такива големи числа отклоненията в една или друга посока се уравновесяват и средните величини се променят много бавно, в строга последователност.

— Тогава вашата статистика работи почти автоматично — прости изчисления и нищо повече?

— Не, имаме и много големи трудности. Институтът по изчисленията е длъжен зорко да следи новите изобретения и измененията в природните условия, за да ги отчита точно. Въвежда се нова машина — тя веднага налага разместване на работната сила както в сферата, където се използва, така и в машинното производство, а понякога и в производството на материали за един или друг отрасъл. Изчерпва се рудата, откриват се нови минерални богатства — отново разместване на работната сила в цяла поредица релсови пътища и т.н. От самото начало изчисленията трябва да бъдат ако не съвсем точни, то с достатъчна степен на точност, а това никак не е лесно, докато не се получат данните от прякото наблюдение.

— При такива трудности — отбелязах аз — очевидно се налага постоянно да има някакъв запас от излишна работна сила?

— Точно така. В това е главната опора на нашата система. Преди двеста години, когато колективният труд едва-едва удовлетворяваше всички потребности на обществото, изчисленията трябваше да бъдат съвсем точни и разпределението на труда не можеше да става свободно: съществуваше задължителен работен ден и в неговите граници се налагаше не винаги и не докрай да се съобразяваме с призванието на нашите другари. Но всяко изобретение, създавайки на статистиката временни трудности, облекчаваше главната задача — преминаването към неограничена свобода на труда. Отначало започнахме да съкращаваме работния ден, после, когато във всички области на труда се оказа излишък на работна сила, всички задължения бяха окончателно премахнати. Забележете колко незначителни са цифрите, отразяващи недостига на труд по отделните производства — хиляди, десетки, стотици хиляди работни часа, не повече — в сравнение с милионите и десетки милиони часове труд, който се реализира в същите тези производства.

— Но все пак има недостиг на труд — възразих аз. — И той се покрива от следващия излишък, така ли е?

— Не само. В действителност самото изчисление на необходимия труд се води така, че към основната цифра се прибавя известно количество. В най-важните за обществото отрасли — в производството на храна, облекло, строежа на сгради, машини — тази надбавка стига до шест процента, в по-малко важните — до един-два процента. По такъв начин цифрите на недостига в тези таблици отразяват, общо взето, само относителния, а не абсолютния недостиг. Ако означените тук десетки и стотици хиляди часове не се реализират, това още не значи, че обществото ще търпи лишения.

— А по колко време на ден работи всеки човек например в този завод?

— Най-често час и половина, два, два часа и половина — отговори техникът, — но се случва и повече, и по-малко. Ето например другарят, който управлява главния чук, толкова се увлича от работата си, че не позволява никому да го смени през цялото работно време на завода, тоест по шест часа всеки ден.

Аз мислено обърнах всички тези цифри от марсиански на земни мерки — марсианското денонощие е малко по-дълго от нашето и се равнява на десет техни часа. Оказа се, че обикновено се работи по 4, 5, 6 часа, а най-голямата продължителност е 15 часа, както в най-експлоатираните предприятия у нас на Земята.

— А нима не е вредно да се работи на чука толкова много? — попитах аз.

— Все още не е вредно — отговори Нети, — до около половин година той може да си го позволява. Но аз, разбира се, съм го предупредил за опасностите, които го заплашват при това увлечение. Една от тях е възможността да получи конвулсивен психически припадък, който с непреодолима сила ще го повлече под чука. Миналата година в същия завод стана подобен случай с друг механик, също любител на силните усещания. Само по една щастлива случайност успяха да спрат чука и неволното самоубийство се размина. Жаждата за силни усещания още не е болест, но тя лесно се поддава на извращения, когато нервната система, дори и съвсем малко, се разклати от преумора, душевна борба или случайна болест. Разбира се, аз не изпускам от очи онези другари, които неумерено се отдават на една и съща работа.

— А не е ли длъжен другарят, за който говорим, да съкрати работата си поради това, че в машинното производство има излишък от труд?

— Разбира се, не — засмя се Мени. — Защо точно той да е длъжен за своя сметка да възстановява равновесието? Статистиката не задължава никого за нищо. Всеки я взема под внимание, но не се ръководи само от нея. Ако вие пожелаете незабавно да постъпите в този завод, вероятно ще ви намерят работа, а в централната статистика цифрата на излишъка ще се увеличи с един-два часа и толкова. Статистиката непрекъснато влияе на масовото разпределение на труда, но всяка личност е свободна.

По време на разговора успяхме да си починем достатъчно и всички освен Мени отидохме да разгледаме завода по-нататък. Мени си замина — извикаха го в лабораторията.

Аз реших да остана вечерта у Нети — той обеща на другия ден да ме заведе в „Дома на децата“, където майка му беше възпитателка.