Метаданни
Данни
- Серия
- Марсианска дилогия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Красная звезда, 1908 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Богданов. Червената звезда
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984
Библиотека „Галактика“, №51
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Христо Стефанов
Преведе от руски: Росица Бърдарска
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактори: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Руска-съветска, I издание
Дадена за печат 21.X.1983 г. Подписана за печат 12.I.1984 г.
Излязла от печат месец февруари 1984 г. Формат 70/100/32. Изд. №1722. Цена 1,00 лв.
Печ. коли 12. Изд. коли 7,77. УИК 7,12
Страници: 192. ЕКП 95363 21331 5532–25–84
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Росица Бърдарска, преводач, 1983
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983
c/o Jusautor, Sofia
Вечное солнце
© Молодая гвардия, Москва, 1979
История
- — Добавяне
- — Редактирано според книжното издание от Mandor. Предговорът е изнесен като отделен текст.
- — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
VII. Нети
Въпреки усилията на лекар като Нети, болестта продължи още няколко седмици. Аз лежах в леглото спокоен и апатичен, равнодушен както към действителността, така и към призраците. Даже постоянното присъствие на Нети ми доставяше твърде слабо, едва забележимо удоволствие.
Сега с учудване си спомням как възприемах халюцинациите — десетки пъти се убеждавах в тяхната нереалност, но винаги когато се появяваха, ги приемах за действителни, даже и с незамъглено съзнание. Едва след изчезването им или малко преди това разбирах, че са призраци.
Главното в лечението на Нети беше да ме застави да спя и почивам. Той обаче също не се решаваше да използва лекарства, страхувайки се, че могат да се окажат отровни за земния организъм. Няколко дена той не успяваше да ме приспи по обикновения начин — образите от халюцинациите нахлуваха в процеса на внушение и пречеха на неговото действие. Най-после успя и когато се събудих след два-три часа сън, ми каза:
— Сега вече оздравяването е сигурно, макар че болестта ще продължи още дълго.
И тя наистина продължи дълго. Халюцинациите идваха по-рядко, но бяха все така живи и ярки, даже се усложниха — понякога призрачните гости разговаряха с мен.
От тези разговори само един се оказа със символично значение за мен. Това беше в края на болестта.
Една сутрин се събудих и видях, както обикновено, Нети, а зад креслото му се бе изправил моят по-възрастен революционен другар и зъл присмехулник, агитаторът Ибрахим. Той сякаш чакаше нещо. Когато Нети отиде в другата стая да приготви ваната, Ибрахим грубо и решително ми каза:
— Ти си глупак! Какво зяпаш? Не виждаш ли какъв е твоят лекар?
Малко се учудих на намека, скрит в тези думи, но циничният им тон не ме възмути — беше ми познат, пък и много типичен за Ибрахим. Спомних си желязното ръкостискане на Нети и не повярвах на Ибрахим.
— Толкова по-зле за теб! — каза той с презрителна насмешка и в същата минута изчезна.
В стаята влезе Нети. Като го видях, аз се почувствувах странно неловко. Той внимателно ме погледна.
— Добре — каза, — оздравяването ви върви бързо.
После през целия ден беше някак особено мълчалив и замислен. На другия ден, след като се убеди, че се чувствувам добре и халюцинациите не се повтарят, той замина по работа, като до вечерта остави друг лекар при мен. Няколко дена подред той се появяваше само вечер, за да ме приспи. Едва тогава разбрах колко важно за мен и приятно е неговото присъствие. От цялата природа наоколо в моя организъм сякаш се вливаха вълни от здраве и заедно с тях все по-често започваха да се появяват мисли около намека на Ибрахим. Аз всячески се убеждавах, че това е нелепост, резултат от болестта, защо Нети и другите ми приятели ще ме лъжат в това отношение? Но въпреки всичко смътното съмнение си оставаше и ми беше приятно. Понякога питах Нети с какво е зает в момента. Той ми обясняваше, че се провеждат събрания, свързани с организирането на нови експедиции към други планети, и той е нужен там като експерт. Събранията ръководеше Мени, но нито Нети, нито той се канеха скоро да пътуват, което много ме радваше.
— А вие самият не мислите ли да отпътувате за родината си? — попита Нети и в тона му долових безпокойство.
— Но аз още не съм успял да свърша нищо — отговорих.
Лицето на Нети засия.
— Грешите, вие свършихте много работа… даже с този отговор — каза той.
Почувствувах в тези думи намек за нещо, което не зная, но което има отношение към мене.
— Бих ли могъл да дойда с вас на едно от тези съвещания? — попитах аз.
— В никакъв случай! — решително каза Нети. — Вие се нуждаете от пълна почивка и още месеци наред трябва да избягвате всичко, което има връзка с причините за вашата болест.
Не спорих. Беше ми толкова приятно да си почивам, че мисълта за моя дълг пред човечеството отплава някъде далеч. Все по-силно ме вълнуваха само странните мисли за Нети.
Една вечер стоях до прозореца и гледах тъмнеещата долу тайнствена червена „зеленина“ на парка, тя беше прекрасна и вече не толкова чужда на сърцето ми. На вратата леко се почука и аз веднага разбрах, че това е Нети. Той влезе с бързата си лека походка, усмихна се и ми протегна ръка — старото земно приветствие, което му харесваше. Радостно стиснах силната му ръка с такава енергия, че сигурно му причиних болка.
— Виждам, че ролята ми на лекар е приключена — каза той със смях. — Но въпреки всичко искам да ви поразпитам, за да съм сигурен.
Той ме разпитваше, аз му отговарях несвързано и с неясно смущение четях скрития смях в дълбочината на неговите големи-големи очи. Накрая не издържах:
— Обяснете ми, защо изпитвам такова силно влечение към вас? Защо така необикновено се радвам, като ви видя?
— Преди всичко сигурно защото аз ви лекувах и вие несъзнателно пренасяте върху мен радостта от оздравяването си. А може би и още нещо… това, че аз съм… жена…
Мълния блесна пред очите ми и всичко наоколо потъмня, сърцето ми сякаш престана да бие… След секунда аз като безумен притисках Нети в прегръдките си и целувах ръцете, лицето й, нейните големи дълбоки очи, зеленикавосини като небето над родната й планета.
Нети великодушно и без преструвки отстъпваше пред необузданите ми пориви… Когато се опомних от радостното си безумие и отново целувах ръцете й с неволни сълзи на благодарност в очите (причина за тази слабост беше, разбира се, преживяната болест), Нети каза с милата си усмивка:
— Имах чувството, че държа в прегръдките си целия ви млад свят. Неговият деспотизъм, неговият егоизъм, отчаяната му жажда за щастие — всичко това го имаше във вашите ласки. Вашата любов прилича на убийствено… аз ви обичам, Лени…
Това беше щастие.