Александър Богданов
Червената звезда (27)

X. Убийството

Толкова дълбоко бях зашеметен, че не се опитах дори да събера мислите си. Чувствувах само, че студена болка притиска сърцето ми в железен пръстен и пред съзнанието ми като яростна халюцинация заставаше огромната фигура на Стерни с неговото неумолимо-спокойно лице. Всичко останало се смесваше и ехтеше в тежък, тъмен хаос.

Излязох от библиотеката и автоматично седнах в лодката. Студеният вятър при бързия полет ме накара плътно да се загърна в плаща си и това сякаш ми внуши нова мисъл, която веднага зае изцяло съзнанието ми като неотменима повеля: аз трябва да остана сам. Когато пристигнах в къщи, незабавно започнах да я изпълнявам — все така механично, като че действуваше някой друг, а не аз самият.

Написах на ръководящата фабрична колегия, че временно ще отсъствувам от работа. На Ено казах, че засега трябва да се разделим. Тя ме погледна тревожно-изпитателно и побледня, но не каза нито дума. Едва по-късно, в последната минута на отпътуването, попита не искам ли да видя Нела. Отговорих й: „Не!“ и я целунах за последен път.

После потънах в мъртво вцепенение. Имаше студена болка и откъслеци от мисли. От думите на Нети и Мени остана блед, равнодушен спомен, сякаш всичко това не беше важно и интересно за мен. Веднъж само се мярна съображението: „Да, ето защо замина Нети — всичко зависи от експедицията.“ Рязко и отчетливо изплуваха отделни изрази и цели фрази на Стерни: „Трябва да се разбере необходимостта… няколко милиона «зародишни» хора… пълно унищожение на земното човечество… той е болен от тежко душевно заболяване…“ Но не правех нито връзки между тях, нито изводи. Понякога си представях гибелта на човечеството като свършен факт, но в смътна, отвлечена форма. Болката в сърцето се засилваше и се пораждаше мисълта, че аз съм виновен за тази гибел. За кратко време се появяваше съзнанието, че все още няма нищо такова и може би няма и да има. Но болката не спираше и мисълта отново бавно установяваше: „Всички ще умрат… и Ана Николаевна… и работникът Ваня… и Нети, не, Нети ще остане, тя е марсианка… а всички ще умрат… и няма да има жестокост, защото няма да има страдания… да, така каза Стерни… а всички ще умрат, защото аз бях болен… значи, аз съм виновен…“ Откъслеци от тежките мисли се врязваха, застиваха и оставаха в съзнанието ми, студени и неподвижни. И времето сякаш спря заедно с тях.

Това беше бълнуване — мъчително, непрекъснато, безизходно. Около мен нямаше призраци. Само в душата ми имаше един черен призрак. И това не можеше да има край, защото времето спря.

Появи се мисълта за самоубийство — течеше бавно, но не изпълваше съзнанието ми. Самоубийството ми се струваше безполезно и скучно: нима то можеше да прекрати тази черна болка, която беше всичко? Не вярвах в самоубийството, защото не вярвах в самото съществуване. Имаше мъка, студ, ненавистното всичко, но моето „аз“ се губеше като нещо незабележимо, нищожно, безкрайно малко. „Мен“ ме нямаше.

В отделни минути ставаше толкова непоносимо, че се появяваше непреодолимото желание да се нахвърля върху всичко наоколо, живо и мъртво, да бия, да руша, да унищожавам. Но все още съзнавах, че това е по детски безсмислено, стисках зъби и се сдържах.

Мисълта за Стерни постоянно се връщаше и неподвижно спираше в съзнанието ми. Тогава тя ставаше център на цялата мъка и болка. Малко по малко, много бавно, но непрекъснато около този център започна да се формира намерението, което после премина в ясно, непреклонно решение: „Трябва да видя Стерни.“ Защо, по какви причини, не бих могъл да кажа. Но нямаше съмнение, че ще го направя. И в същото време беше мъчително трудно да изляза от моята неподвижност, за да изпълня решението си.

Накрая настъпи денят, когато събрах енергия, за да преодолея това вътрешно съпротивление. Седнах в лодката и поех към обсерваторията, която ръководеше Стерни. По пътя се мъчех да обмисля какво ще говоря с него, но студът в сърцето ми и около мен парализираха мисълта ми. След три часа пристигнах.

Влязох в голямата зала на обсерваторията и казах на един от работещите там другари: „Трябва да видя Стерни.“ Той отиде при него и като се върна след минута, съобщи, че Стерни е зает с проверката на инструментите, след четвърт час ще бъде свободен, а дотогава ще е по-удобно да го почакам в неговия кабинет.

Заведоха ме в кабинета, седнах в креслото пред писмената маса и зачаках. Кабинетът беше пълен с различни прибори и машини, някои от които вече ми бяха познати, а някои — не. Срещу креслото имаше някакъв малък инструмент на тежък метален статив, който завършваше с три крачета. На масата лежеше отворена книга за Земята и нейните обитатели. Аз машинално започнах да я чета, но спрях на първите фрази и изпаднах в състояние, близко до предишното вцепенение. Само в гърдите си заедно с обичайната мъка чувствувах някакво неопределено конвулсивно вълнение. Не помня колко време мина така.

В коридора се чуха тежки стъпки и в стаята влезе Стерни с обичайния си спокойно-делови вид. Той се отпусна в креслото от другата страна на масата и въпросително ме погледна. Аз мълчах. Той почака около минута и ме попита направо:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Аз продължавах да мълча и да го гледам като неодушевен предмет. Той едва забележимо помръдна рамене и очаквателно се разположи в креслото.

— Мъжът на Нети… — произнесох аз накрая с усилие, почти несъзнателно, без да се обръщам към него.

— Аз бях мъж на Нети — спокойно ме поправи той. — Ние сме разделени отдавна.

— … Унищожението… няма да бъде… жестокост… — продължавах аз все така бавно и полусъзнателно, повтаряйки онази мисъл, която се беше врязала в паметта ми.

— А, за това ли говорите — каза той спокойно. — Но нали сега не става дума за такова нещо. Както знаете, взето е съвсем друго предварително решение.

— Предварително решение… — машинално повторих аз.

— Що се отнася до моя тогавашен план — прибави Стерни, — макар че не съм се отказал напълно от него, трябва да кажа, че сега не бих могъл да го защищавам така уверено.

— Не напълно… — повторих аз.

— Вашето оздравяване и участието ви в общата работа разрушиха отчасти моята аргументация…

— Изтребление… отчасти… — прекъснах го аз и сигурно цялата ми болка и мъка твърде ясно са се отразили в несъзнателната ми ирония, защото Стерни побледня и тревожно ме погледна. Настъпи мълчание.

Изведнъж студеният пръстен на болката стисна сърцето ми с небивала, неизразима сила. Аз се отметнах към облегалката на креслото, за да удържа един безумен вик. Пръстите на ръката ми конвулсивно стиснаха нещо твърдо и студено. Почувствувах хладно оръжяе в ръката си и сткхийно-непреодолимата болка се превърна в бясно отчаяние. Скочих от креслото и нанесох страшен удар на Стерни. Едно от крачетата на триножника попадна в слепоочието му и той без вик, без стон се наклони на една страна. Хвърлих оръжието си. То иззвънтя и задрънча между машините. Всичко беше свършено.

Излязох в коридора и казах на първия срещнат: „Аз убих Стерни.“ Той побледня и бързо влезе в кабинета, но очевидно там се убеди, че вече няма нужда от помощ, и се върна при мен. Заведе ме в своята стая, поръча на друг свой колега да извика по телефона лекар и да отиде при Стерни и остана насаме с мен. Не се решаваше да ме заговори. Аз сам го попитах:

— Тук ли е Ено?

— Не — каза той, — тя замина за няколко дена при Нела.

После отново настъпи мълчание, докато не се появи лекарят. Той се опита да ми зададе въпроси за станалото, аз казах, че не искам да разговарям. Тогава ме откара в най-близката клиника за душевно болни.

Там ми предоставиха голямо, удобно помещение и дълго време не ме безпокоиха. Това беше всичко, което можех да желая.

Струваше ми се, че положението е ясно. Аз убих Стерни и с това погубих всичко. Марсианците виждат на практика какво могат да очакват от сближаването със земните хора. Те се убеждават, че даже онзи, когото са смятали за най-способен да заживее техния живот, не може да им предложи нищо освен насилие и смърт. Стерни е убит — идеята му възкръсва. Последната надежда изчезва, земният свят е обречен. И аз съм виновен за всичко.

Тези мисли бързо се появиха в главата ми след убийството и неподвижно се възцариха там заедно със спомена за него. Отначало студената им категоричност ми носеше някакво успокоение. Но после мъката и болката започнаха отново да се усилват, както ми се струваше, до безкрайност.

Заедно с това изпитвах дълбоко отвращение от самия себе си. Чувствувах се предател на цялото човечество. Мяркаше се смътната надежда, че марсианците ще ме убият, но веднага се появяваше мисълта, че съм им твърде противен и че презрението ще им попречи да го направят. Те наистина прикриваха отвращението си от мен, но въпреки усилията им аз го виждах ясно.

Колко време мина така, не зная. Накрая лекарят дойде при мен и каза, че трябва да сменя обстановката и ще ме изпратят на Земята. Помислих, че зад това се крие предстоящото ми смъртно наказание, но не възразих. Помолих само да изхвърлят тялото ми по далече от всички планети, за да не ги скверни.

Впечатленията от пътешествието ми обратно са твърде смътни в спомените ми. Около мен нямаше познати лица, с никого не разговарях. Съзнанието ми не беше объркано, но аз почти нищо не забелязвах наоколо. Беше ми все едно.