Александър Богданов
Червената звезда (4)

IV. Обяснението

Когато се събудих и светнах, часовникът показваше десет. Приключих с тоалета си и натиснах звънеца; след минута в стаята влезе Мени.

— Скоро ли ще тръгваме? — попитах аз.

— След час — отговори той.

— Вие влизахте ли при мен тази нощ, или съм сънувал?

— Не, не сънувахте, само че не бях аз, а нашият млад лекар Нети. Вие бяхте разтревожен и спяхте лошо, наложи се той да ви приспи отново с помощта на синя светлина и внушение.

— Брат ли ви е?

— Не — усмихна се Мени.

— Вие още не сте ми казали от каква националност сте… Останалите ваши другари също ли са от този тип?

— Да — отговори Мени.

— Значи, сте ме излъгали — рязко казах аз. — Това не е научно дружество, а нещо друго?

— Да — спокойно потвърди той. — Всички ние сме жители на друга планета, представители на друго човечество. Ние сме марсианци.

— Защо ме излъгахте?

— А вие щяхте ли да ме изслушате, ако ви бях казал веднага истината? Имах твърде малко време, за да ви убедя. Наложи се да изопача истината, за да я направя правдоподобна. Без този преход съзнанието ви би било извънредно потресено. Но по същество аз казах истината — що се отнася до предстоящото пътешествие.

— Значи, все пак аз съм ваш пленник?

— Не, вие и сега сте свободен. Имате още час, за да решите. Ако се откажете, ще ви върнем обратно и ще отложим пътешествието, защото няма смисъл да се връщаме сами.

— За какво съм ви нужен?

— Вие ще бъдете живата връзка между нашето и земното човечество, ще изучите нашия начин на живот отблизо и ще запознаете марсианците със земния, ще бъдете — докогато пожелаете — представител на своята планета в нашия свят.

— Това вече цялата истина ли е?

— Да, цялата, ако се окажете способен да изпълните тази роля.

— В такъв случай би трябвало да опитам. Оставам с вас.

— Това окончателното ви решение ли е? — попита Мени.

— Да, ако и последното ваше обяснение не представлява някакъв… преход.

— И така, тръгваме — каза Мени, без да обръща внимание на остротата ми. — Отивам да дам последни указания на механика, а после ще се върна при вас и заедно ще наблюдаваме отплаването на етеронефа.

Той замина, а аз се отдадох на мислите си. Всъщност ние не се обяснихме докрай. Оставаше още един въпрос, и то твърде сериозен, но аз не се реших да го задам на Мени. Съзнателно ли помогна той да се разделим с Ана Николаевна? Струваше ми се, да. Вероятно той е виждал в нея спънка към постигането на целта си. Може би е бил прав. Във всеки случай той би могъл само да ускори тази развръзка, но не и да я предизвика. Разбира се, това също беше дръзка намеса в личния ми живот. Но сега вече бях свързан с Мени и все едно трябваше да подтискам враждебността си към него. Нямаше смисъл да се връщаме към миналото и по-добре беше изобщо да не мисля за това.

Новият обрат на нещата не ме порази толкова силно: сънят беше възвърнал силите ми и много трудно бих се учудил на нещо след всичко преживяно. Трябваше само да си изработя план за по-нататъшни действия.

Задачата беше колкото се може по-скоро и по-пълно да се ориентирам в новата обстановка. Най-добре беше да започна от близкото и крачка по крачка да вървя към далечното. Близки бяха етеронефът, неговите обитатели и предстоящото пътешествие. Марс беше още далече: най-малко на два месеца разстояние, ако се съди по вчерашните думи на Мени.

Външната форма на етеронефа успях да забележа още снощи: това беше почти кълбо, сплескано отдолу — нещо като колумбово яйце — форма, разбира се, изчислена така, че да се получава най-голям обем при най-малка повърхност, тоест разходите на материал и площта за охлаждане да бъдат минимални. От материалите преобладаваха алуминият и стъклото. Вътрешното устройство трябваше да ми покаже и обясни Мени, той щеше да ме запознае и с всички останали „чудовища“, както мислено наричах новите си другари.

Мени се върна и ме заведе при другите марсианци. Всички се бяха събрали в страничната зала с огромен кристален прозорец, заемащ половин стена. Естествената слънчева светлина беше много приятна след призрачното осветление на електрическите лампи. Марсианците бяха около двайсет души и всички, както ми се стори тогава, си приличаха. Нямаха бради, мустаци и даже бръчки по лицата си и това заличаваше разликата във възрастта. Неволно следвах с очи Мени, за да не го изгубя сред тази чужда за мен компания. Впрочем скоро започнах да разпознавам сред тях моя посетител Нети, който се отличаваше с младостта и подвижността си, както и широкоплещестия гигант Стерни, поразил ме със странно студеното, почти зловещо изражение на лицето си. Освен Мени само Нети говореше с мене на руски, Стерни и още трима-четирима души — на френски, останалите — на английски и немски. Помежду си те говореха някакъв съвършено непознат за мене — очевидно техния роден език. Той беше звучен и красив, и както с удоволствие забелязах, не представляваше някаква особена трудност в произношението.