Александър Богданов
Червената звезда (20)

III. Фабриката за дрехи

За тези няколко месеца аз успях с помощта на Нети да подготвя в значителна степен изпълнението на главния си план — да стана полезен работник на марсианското общество. Съзнателно отклонявах всички предложения да чета лекции за Земята и нейните хора — би било неразумно да се специализирам в тази насока, това би означавало да продължавам да живея със своето минало, което и без това не ме напускаше, вместо с бъдещето, което исках да овладея. Реших да постъпя в някоя фабрика и след подробно сравнение и обсъждане избрах фабриката за дрехи.

Разбира се, аз избрах почти най-лесното. Но и тук ми се наложи голяма и сериозна подготвителна работа. Трябваше да изуча научните принципи на организация на фабриките изобщо, да се запозная конкретно с организацията на фабриката, където ми предстоеше да работя, с нейната архитектура и условия на труд, да си изясня в основни линии устройството на всички използвани в нея машини и, разбира се, най-подробно — на машината, с която щях да работя. Оказа се, че трябва предварително да усвоя някои раздели на общата и приложна механика и технология и даже на математическия анализ. За мен главната трудност тук идваше не от съдържанието, което трябваше да изучавам, а от формата. Учебниците и ръководствата не бяха предназначени за човек с по-ниска култура. Спомних си как като дете ме измъчваше един случайно попаднал ми френски учебник по математика. Сериозно се увличах по този предмет и явно имах необикновени способности в тази област. Трудните за повечето начинаещи идеи за „границата“ и „производната“ аз възприех някак незабелязано, сякаш винаги съм бил запознат с тях. Но аз нямах онази логическа дисциплина и практика на научното мислене, която френският професор, много ясен и точен в изразите си, но твърде скъп на обяснения, предполагаше в читателя-ученик. Той постоянно пропускаше онези логически връзки, които се разбираха от само себе си за човека с по-висока научна култура, но не и за един млад азиатец като мене. И аз неведнъж мислех по цели часове над някакво магическо преобразуване, идващо след думите: „Откъдето, имайки пред вид предните уравнения, ние извеждаме…“ А сега, когато четях марсианските научни книги, ми беше още по-трудно. Първоначалната илюзия, когато всичко ми изглеждаше лесно и разбираемо, изчезна безследно, но търпеливата помощ на Нети беше винаги с мене и облекчаваше трудната задача.

Скоро след заминаването на Нети аз се реших и постъпих във фабриката. Това беше гигантско и много сложно предприятие, съвсем различно от обикновената ни представа за подобна фабрика. То обединяваше всички процеси — предачество, тъкачество, кроене, шиене и боядисване на дрехите, а като суровина изобщо не се използваха лен, памук или други растителни влакна, както и вълна или коприна, а нещо съвсем друго.

В миналото марсианците приготвяли тъканите за дрехи приблизително така, както това се прави у нас: култивирали влакнодобивни растения, стрижели вълна от подходящи животни и дерели кожите им, развъждали особени породи паяци, от чиито паяжини получавали вещество, подобно на коприната, и т.н. Необходимостта да се увеличава все повече добивът на жито тласнала техниката към развитие. Влакнодайните растения започнали да се изместват от влакноподобни минерали като планинския лен. След това химиците насочили усилията си към изследване на паяжинните тъкани и синтеза на нови вещества с аналогични свойства. Когато успели, в целия този отрасъл на промишлеността се извършила пълна революция и сега тъкани от стария тип се пазят само в историческите музеи.

Нашата фабрика беше истинско въплъщение на тази революция. Няколко пъти в месеца от най-близките химически заводи по релсови пътища се доставяше „материал“ за прежда във вид на полутечно прозрачно вещество в големи цистерни. От тези цистерни с помощта на особени апарати, пресичащи достъпа на въздух, материалът са изливаше в огромен метален резервоар, закачен високо, чието плоско дъно имаше стотици хиляди микроскопични отвори. През тях под голямо налягане лепкавата течност излизаше на тънки струйки, които под въздействието на въздуха веднага се втвърдяваха и се превръщаха в прозрачни паяжинни влакна. Десетки хиляди механични вретена подхващаха тези влакна, усукваха ги по много наведнъж в нишки с различна дебелина и плътност и ги изтегляха по-нататък, предавайки готовата „прежда“ в следващия тъкачен отдел. Там тъкачните станове преплитаха нишките в различни тъкани — от най-нежни като муселин и батиста, до най-плътни като сукно и кече, които във вид на безкрайни широки ленти продължаваха нататък, в кроячната работилница. Тук ги подхващаха нови машини, сгъваха ги внимателно на много слоеве и изрязваха от тях хиляди, предварително набелязани и разчертани, разнообразни кройки на отделните части на костюма.

В шивашката работилница скроените парчета се съединяваха в готова дреха, но без всякакви игли, конци и шевни машини. Изравнените краища на парчетата се размекваха с помощта на особен химически разтворител, като се връщаха към предишното полутечно състояние, и когато летливият разтворител се изпаряваше след минута, парчетата плат се оказваха споени по-здраво, отколкото това би могъл да стори всякакъв шев. Там, където беше нужно, едновременно се запояваха закопчалки, така че в резултат се получаваха готови части от костюм — няколко хиляди модела, различни по форма и размер.

За всяка възраст имаше по няколкостотин модела, от които желаещите винаги можеха да си изберат най-подходящия, още повече че дрехите на марсианците обикновено са много свободни. Ако в случаите на отклонение от нормалното телосложение не можеше да се намери у подходящ костюм, веднага вземаха мярка, пренастройваха машината за кроене по новите чертежи и „шиеха“ специално за даденото лице, което отнемаше около час.

Що се отнася до цвета на костюма, повечето марсианци се задоволяват с обикновените тъмни и меки оттенъци, в които се произвежда самият плат. Ако е нужен друг цвят, изпращат костюма в бояджийския отдел, където за няколко минути с помощта на електрохимически методи той получава желания цвят — с еднаква плътност и идеална устойчивост.

От същите тъкани, само че много по-дебели и здрави, приблизително по същия начин се произвеждат обувките и зимните дрехи. Нашата фабрика не се занимаваше с това, но имаше по-големи от нея, които произвеждаха наведнъж всичко необходимо, за да се облече човек от главата до петите.

Аз работих последователно във всички отдели на фабриката и отначало много се увличах от работата си. Особено интересно беше в отдела за кроене, където се наложи да използвам новите за мен методи на математическия анализ. Задачата беше от дадено парче плат с най-малко загуби на материал да се скроят всички части на костюма. Прозаична задача, разбира се, но и много сериозна, защото даже минималната грешка, повторена милиони пъти, даваше огромни загуби. И аз успявах да взема сполучливо решение, „не по-зле“ от другите.

Да работя „не по-зле“ от другите — към това се стремях с всички сили и, общо взето, не без успех. Но не можех да не забележа, че на мене това ми струваше много повече усилия, отколкото на останалите работници. След обичайните 4–6 часа труд (според земното броене) аз се чувствувах невероятно изморен и се нуждаех незабавно от почивка, докато останалите се отправяха към музеите, библиотеките, лабораториите или в други фабрики да наблюдават производството, а понякога дори и да работят там допълнително…

Надявах се, че ще свикна с новия за мене труд и ще се изравня с останалите, но това не се получаваше. Все повече се убеждавах, че не ми достига култура на вниманието. Много малко физически движения бяха нужни и по бързина и ловкост аз не отстъпвах на другите, даже превъзхождах мнозина. Но при наблюдаването на машините и материала се изискваше такова непрекъснато и напрегнато внимание, което изтощаваше мозъка ми — явно тази способност би могла да се развие до една нормална, средна за тукашните условия степен едва след няколко поколения.

Към края на работния ден, когато в работата ми вече проличаваше умората и вниманието започваше да ми изменя, аз правех грешка или забавях за секунда някакво работно движение — тогава ръката на някой от съседите непременно поправяше без грешка стореното.

Тази тяхна странна способност да забелязват всичко, което става наоколо, без ни най-малко да се откъсват от работата си, не само ме учудваше, но понякога направо ме възмущаваше. Загрижеността им не ме трогваше, по-скоро предизвикваше в мен досада и раздразнение. Имах чувството като че ли всички непрекъснато следят действията ми… Това тревожно настроение увеличаваше още повече моята разсеяност и водеше до дефекти в работата ми.

Сега след толкова дълго време, когато внимателно и вече безпристрастно си спомням всички обстоятелства, мисля, че не съм бил прав. Със същата загриженост и по същия начин — може би не толкова често — другарите ми във фабриката си помагаха и един на друг аз не бях предмет на някакъв изключителен надзор и контрол, както тогава ми се струваше. Аз самият — човек от индивидуалистичния свят — неволно и несъзнателно отделях себе си от останалите и болезнено възприемах добрината и другарските им услуги, за която — според стоковите отношения, с които бях свикнал — аз не можех да им платя.