Александър Богданов
Червената звезда (5)

V. Отплаването

Колкото и интересни да бяха „чудовищата“, главното ми внимание неволно се насочи към тържествения момент на „отплаването“. Внимателно наблюдавах снежната повърхност и отвесната гранитна скала пред нас. Очаквах, че ей сега ще почувствувам рязък тласък и всичко това ще се мерне и ще изчезне от погледа ми. Нищо подобно не се случи.

С безшумно, бавно, едва забележимо движение започнахме полека да се откъсваме от снежната повърхност. В първия момент почти не усетихме издигането.

— Ускорение два сантиметра — каза Мени.

Това означаваше, че за първата секунда сме изминали само един сантиметър, за втората — три, за третата — пет, за четвъртата — седем сантиметра. И скоростта постоянно ще се изменя, увеличавайки се в аритметична прогресия. След минута щяхме да достигнем скоростта на пешеходец, след петнадесет минути — на бърз влак и т.н.

Движехме се по закона за падането на телата, но „падахме“ нагоре и 500 пъти по-бавно, отколкото това обикновено става с тежките тела, привличани от земната повърхност.

Стъклото на прозореца започваше от самия под и образуваше с него тъп ъгъл поради кълбовидната повърхност на етеронефа. Така, накланяйки се напред, ние можехме да виждаме и това, което беше точно под нас.

Земята се отдалечаваше все по-бързо и хоризонтът се разширяваше. Тъмните петна на скалите и селцата ставаха все по-малки, езерата се очертаваха като на карта. Небето ставаше все по-тъмно и когато синята ивица на морето се появи от запад на хоризонта, моите очи започнаха вече да различават най-ярките звезди, макар че под нас беше слънчево пладне.

Етеронефът се въртеше много бавно около вертикалната си ос и това ни позволяваше да виждаме цялото пространство наоколо.

Хоризонтът сякаш се издигаше заедно с нас. Земната повърхност отдолу приличаше на грамадна вдлъбната чиния с релефни украшения. Контурите им ставаха все по-ситни, релефът — все по-плосък, цялата картина все повече напомняше географска карта, рязко очертана в средата, размазана и неясна по краищата, където всичко се забулваше в полупрозрачна синкава мъгла. А небето стана съвсем черно и безбройните звезди, дори най-малките, сияеха на него със спокойна, нетрепкаща светлина, без да се боят от яркото слънце, чиито лъчи станаха парещи до болка.

— Мени, със същото ускорение ли ще се движим по време на цялото пътуване?

— Да — отвърна той, — само че скоростта ще се увеличава до около 50 километра в секунда (средната ще бъде около 25 километра), а в момента на пристигането тя ще бъде толкова ниска, колкото в началото, и ние ще се спуснем на повърхността на Марс, без какъвто и да било тласък или сътресение. Ако не бяха тези огромни променящи се скорости, ние нямаше да достигнем нито Земята, нито Венера, защото даже най-близките разстояния до тях — 60 и 100 милиона километра — със скоростта на вашите влакове например могат да бъдат изминати за столетия, а не за месеци, както ще направим ние. А колкото до метода на „оръдейния изстрел“, за който четох във вашите фантастични романи, това е просто шега, защото по законите на механиката на практика е едно и също дали по време на изстрел ще си вътре в снаряда, или той ще попадне в тебе.

— А как постигате това равномерно забавяне и ускорение?

— Движеща сила на етеронефа е едно от радиевите вещества, което ние получаваме в голямо количество. Успяхме да ускорим разлагането на неговите елементи сто хиляди пъти; това става в нашите двигатели с помощта на твърде прости електрохимически методи. Така се освобождава огромно количество енергия. Частиците на разпадащите се атоми излитат, както знаете, със скорост, десетки хиляди пъти по-голяма от скоростта на артилерийските снаряди. Когато тези частици излитат от етеронефа в една определена посока, тоест по канал с непроницаеми стени, целият етеронеф се движи в противоположна посока, както това става при ритането на пушката или отката на оръдието. Според известния ви закон за живите сили лесно можете да пресметнете, че незначително количество от тези частици (част от милиграма в секунда) е напълно достатъчно, за да предаде на нашия етеронеф равномерно ускорено движение.

По време на разговора всички марсианци изчезнаха от залата. Мени ми предложи да закуся в неговата кабина. Тръгнахме заедно. Кабината му беше долепена до стената на етеронефа и имаше голям кристален прозорец. Продължихме нашия разговор. Знаех, че ми предстоят нови, неизпитвани до този момент усещания, свързани с безтегловността, и попитах Мени за това.

— Да — каза той, — макар че Слънцето продължава да ни притегля, действието му тук е нищожно. Влиянието на Земята също ще бъде незабележимо от утре или в други ден. Единствено благодарение на непрекъснатото ускорение на етеронефа ние ще запазим 1/400 — 1/500 от предишното си тегло. Първият път не е лесно да се свикне с това, макар че промяната настъпва постепенно. Олеквайки, вие ще правите множество неправилно пресметнати движения, които няма да улучват целта. Удоволствието да летите във въздуха ще ви се стори твърде съмнително. А колкото до неизбежните в такива случаи сърцебиене, главозамайване и даже прилошаване, Нети ще ви помогне да ги преодолеете. Трудно ще се справяте също с водата и другите течности, които при най-малкия тласък ще излитат от съдовете и ще се пръскат наоколо като огромни сферични капки. Но ние старателно сме приспособили всичко, за да избягваме тези неудобства: мебелите и съдовете са неподвижно закрепени, течностите се съхраняват затворени, навсякъде са предвидени ръчки и ремъци за спиране на неволните полети при резки движения. Изобщо — ще свикнете, имате достатъчно време за това.

Бяха изминали около два часа от момента на тръгване, а намаляването на теглото беше вече твърде чувствително, макар и все още много приятно: тялото ми стана по-леко, движенията — по-свободни и нищо повече. Ние окончателно излязохме от атмосферата, но това не ни безпокоеше, защото в нашия херметично затворен кораб имаше достатъчен запас от кислород. Видимата земна повърхност вече съвсем приличаше на географска карта, само че с объркан мащаб: по-едър в средата, по-дребен към хоризонта; на места я скриваха белите петна на облаците. На юг, отвъд Средиземно море, през леката синя мъгла доста ясно се виждаше северната част на Африка и арабските страни. На север, отвъд Скандинавия, погледът се губеше из снежна и ледена пустиня, където тъмнееха само скалите на Шпицберген. На изток, зад тъмнозелената ивица на Урал, тук-там прорязана от снежни петна, започваше отново царството на белия цвят, на места със зеленикав оттенък — досещах се, че това са грамадните хвойнови гори на Сибир. На запад, зад ясните контури на Средна Европа, се губеха в облаци бреговете на Англия и Северна Франция. Не можех дълго да гледам тази гигантска картина, защото мисълта за страшната дълбочина на бездната, над която се намирахме, бързо предизвикваше в мене чувство, близко до припадък. Аз възобнових разговора си с Мени.

— Вие сте капитанът на този кораб, нали?

Мени утвърдително кимна и допълни:

— Но това не значи, че аз имам така наречената при вас началническа власт. Просто аз съм най-опитният в управлението на етеронефа и моите указания се приемат така, както аз приемам астрономическите изчисления на Стерни или както всички ние приемаме медицинските съвети на Нети, за да поддържаме здравето и трудоспособността си.

— На колко години е доктор Нети? Изглежда много млад.

— Не помня, на шестнадесет или седемнадесет — с усмивка отговори Мени.

И аз му давах приблизително толкова, но не можех да не се учудя на такава ранна начетеност.

— На тази възраст да си вече лекар!

— При това знаещ и опитен лекар — допълни Мени. Тогава аз не съобразих, а Мени умишлено не ми припомни, че годините на марсианците са почти двойно по-дълги от нашите: завъртането на Марс около Слънцето става за 686 наши дни, така че шестнадесетте години на Нети бяха равни на 30 земни години.