Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марсианска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Красная звезда, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Александър Богданов. Червената звезда

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №51

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Христо Стефанов

Преведе от руски: Росица Бърдарска

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание

Дадена за печат 21.X.1983 г. Подписана за печат 12.I.1984 г.

Излязла от печат месец февруари 1984 г. Формат 70/100/32. Изд. №1722. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12. Изд. коли 7,77. УИК 7,12

Страници: 192. ЕКП 95363 21331 5532–25–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Росица Бърдарска, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Вечное солнце

© Молодая гвардия, Москва, 1979

История

  1. — Добавяне
  2. — Редактирано според книжното издание от Mandor. Предговорът е изнесен като отделен текст.
  3. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.

X. Пристигането

Насочван от ясната мисъл на Мени, етеронефът без нови приключения продължи пътя си към далечната цел. Аз бях успял долу-горе да се приспособя към условията на безтегловното съществуване, а също и да се справя с главните трудности в езика на марсианците, когато Мени обяви на всички, че сме изминали половината от пътя и сме достигнали най-високата скорост, която от този ден ще започне да намалява.

Точно в посочения от Мени миг етеронефът бързо и плавно се преобърна. Земята, която отдавна беше се превърнала от голям светъл сърп в малък, а от него — в ярка зеленикава звезда близо до слънчевия диск, сега премина от долното черно полукълбо на небосвода в горното, а Марс, все още червена звезда, която ярко сияеше над главите ни, се оказа отдолу.

Минаха още десетки и стотици часове, Марс от звезда се превърна в малък светъл диск и скоро започнаха да се забелязват като две звездички неговите спътници — Деймос и Фобос, невинни малки планети, незаслужили с нищо тези страшни имена, които на гръцки означават „Ужас“ и „Страх“. Сериозните марсианци се оживиха и все по-често започнаха да идват в обсерваторията на Ено — да погледнат родните места. Гледах и аз, но почти не разбирах това, което виждах, въпреки търпеливите обяснения на Ено. Там действително имаше много странни за мене неща.

Червените петна се оказаха гори и ливади, а съвсем тъмните — поля, готови за жътва. Градовете изглеждаха като синкави петна и само водата и снеговете имаха разбираем за мене оттенък. Веселият Ено понякога ме караше да отгатвам какво виждам на екрана на апарата и наивните ми грешки силно разсмиваха него и Нети. Аз от своя страна им плащах за това с шеги, като наричах тяхната планета царство на учените думи и обърканите цветове.

Размерите на червения диск все повече се увеличаваха. Скоро той вече превъзхождаше неколкократно видимо смаления кръг на Слънцето и приличаше на астрономическа карта без надписи. Силата на тежестта също започна чувствително да нараства, което за мене беше удивително приятно. Деймос и Фобос от светли точки се превърнаха в малки, но ясно очертани кръгчета.

Още 15–20 часа и ето Марс се разгръща под нас като сплескано кълбо и аз с просто око виждам повече неща, отколкото показват всички астрономически карти на нашите учени. Дискът на Деймос се плъзга по тази кръгла карта, а Фобос не се вижда — той сега е от другата страна на планетата.

Всички около мене се радват, само аз не мога да преодолея тревожното мъчително очакване.

Все по-близо и по-близо… Никой не е способен да се занимава с каквото и да било — всички гледат надолу, където се разкрива другият свят, роден за тях, а за мене пълен с тайни и загадки. Само Мени не е с нас — той е при машината, последните часове от пътя са най-опасни, трябва да се проверява разстоянието и да се регулира скоростта.

Защо аз, неволният Колумб на този свят, не чувствувам нито радост, нито гордост, нито даже онова успокоение, което би трябвало да ми донесе видът на твърдия бряг след дългия път в океана на Неосезаемото?

Бъдещите събития вече хвърлят сянка върху настоящето…

Остават само два часа. Скоро ще влезем в пределите на атмосферата. Сърцето ми започва мъчително да бие, не мога да гледам повече и се прибирам в кабината си. Нети идва с мене.

Той започва разговор — не за настоящето, а за миналото, за далечната Земя, там горе.

— Вие сте длъжен да се върнете, когато изпълните задачата си — казва ми той и думите му звучат като нежно напомняне, че трябва да проявя мъжество.

Разговаряме за тази задача, за необходимостта от нея и трудностите, с които е свързана. Времето минава незабелязано.

Нети поглежда хронометъра.

— Пристигнахме, да отидем при тях! — казва той.

Етеронефът спира, широките метални плоскости се отместват, свежият въздух нахлува навътре. Чисто, зеленикавосиньо небе над нас, тълпа народ наоколо.

Мени и Стерни излизат първи, те носят на ръце прозрачния ковчег, в който лежи вледененото тяло на техния загинал другар Лета.

След тях излизат и другите. Аз и Нети излизаме последни и заедно, ръка за ръка, вървим през многохилядната тълпа хора, които приличат на него…