Катрин Мансфийлд
В залива (9)

IX

Странна компания се събра в пералнята на Бърнълови след чая. Около масата бяха насядали един бик, един петел, магаре, което постоянно забравяше, че е магаре, едно агне и пчеличка. Пералнята беше чудесно място за такова сборище, защото можеха да вдигат шум колкото си искат и никой не им пречеше. Малката пералня с ламаринен покрив стоеше встрани от бунгалото. До стената имаше дълбоко корито, в ъгъла една бъчва, а на нея кошница с щипки. Прозорчето бе цяло в паяжини; на прашния перваз стояха парче свещ и капан за мишки. Имаше въжета за простиране, кръстосани високо горе, а на стената, на кука, висеше една много голяма, огромна ръждясала подкова. По средата имаше маса с пейки от двете страни.

— Не можеш да бъдеш пчела, Кезайя. Пчелата не е животно. Тя е насекомо.

— О, не, аз страшно искам да бъда пчела — проплака Кезайя. — … Малка пчеличка с жълто кожухче, с нашарени крачка. — Тя изпъна нозе и се наведе над масата. Чувствуваше се като истинска пчела.

— Насекомото и то е животно — каза тя упорито. — Издава звук. Не е като рибата.

— Аз съм бик, аз съм бик! — извика Пип. И той нададе такъв страшен рев — откъде излизаше този глас! — че Лоти се уплаши.

— Аз ще бъда овца — каза малкият Рагз. — Цяло стадо мина сутринта от тук.

— Откъде знаеш?

— Татко ги е чул. Бе-е-е! — Той пробля като агънце, което подтичва отдире и като че очаква да го поносят на ръце.

— Кукуригу-у-у-у! — пронизително викна Изабел. С тези червени бузи и ококорени очи тя наистина приличаше на петел.

— Ами аз какво да бъда? — ги запита Лоти и зачака засмяно да решат вместо нея. Трябваше да бъде нещо лесно.

— Стани магаре, Лоти — предложи Кезайя. — Иа-и-а-а! Толкова е лесно.

— И-а-а, и-а-а! — сериозно повтори Лоти. — И кога трябва да го казвам?

— Аз ще ти обясня, аз ще ти обясня — каза бикът. Той държеше картите. Размахваше ги над главата си. — Тишина! Слушайте всички! — Почака ги да се смирят. — Гледай сега, Лоти. — Той обърна една карта. — Има две фигурки — виждаш ли? Сега — ако сложиш тази карта в средата и някой друг има също карта с две фигурки, казваш „И-а-а!“ и картата е твоя.

— Моя ли? — Лоти разтвори очи. — Завинаги ли?

— Не, глупачке. Само за играта, разбираш ли? Само докато играем. — Бикът беше много разгневен.

— О, Лоти, ти наистина си глупачка — обади се гордият петел.

Лоти изгледа и двамата. После увеси глава и устната й затрепера.

— Не искам да играя — прошепна тя. Другите се спогледаха заговорнически. Всички знаеха какво означава това. Щеше да си отиде и после ще я открият някъде, с престилка заметната през глава в някой ъгъл, до стената или зад някой стол.

— Ами, ще играеш, разбира се. Толкова е лесно — окуражи я Кезайя.

А Изабел, разкайваща се, каза също като възрастна. — Мене гледай, Лоти, и ще се научиш.

— Засмей се, Лот — намеси се Пип. — Гледай сега какво ще направя. Ще ти дам първата карта на теб. Въпреки че е моя, на теб ще ти я дам. Дръж. — И той хвърли картата пред Лоти.

Лоти се оживи. Но сега пък изпадна в друго затруднение.

— Нямам кърпичка — каза тя. — А така ми трябва.

— На, вземи моята, Лоти — Рагз бръкна в моряшката си фланелка и измъкна една кърпичка, много мокра, завързана на възел. — Само внимавай — предупреди той. — Използвай ей това крайче. Не я развързвай. Вътре имам малка морска звезда, която ще се опитам да опитомя.

— Е, хайде, момичета — извика бикът. — И помнете — не бива да си гледате картите. Дръжте ги под масата, докато аз кажа „почни“.

Картите заплющяха по масата. Те всячески надничаха към тях, но Пип раздаваше много ловко. Ех, че беше хубаво в тая пералня; едва се сдържаха да не ревнат като малък хор от животни, преди още Пип да е свършил раздаването.

— Хайде, Лоти, ти започваш.

Лоти плахо посегна, взе горната карта от нейното купче, разгледа я — явно броеше фигурите — и пак я сложи отгоре.

— Не, Лоти, не трябва да правиш така. После ще я гледаш. Първо трябва да я обърнеш.

— Да, ама тогава всички ще я видят заедно с мене — тросна се Лоти.

Играта напредваше. Му-у-у-у! Бикът беше ужасен. Той вилнееше по масата и като че ли ядеше картите.

— Б-з-з! — жужеше пчелата.

— Кукуригу-у-у-у! — Изабел се беше изправила и от вълнение размахваше лакти като криле.

— Бе-е-е! — Малкият Рагз постави един поп каро, а Лоти — един, както те го наричаха, поп патия. Почти всичките й карти бяха обрани.

— Защо не изревеш, Лоти?

— Защото забравих какво съм — жално каза магарето.

— Е, добре. Смени се! Стани куче! Бау-бау!

— О, да. То е много по-лесно. — Лоти отново се усмихна.

Но когато на нея и Кезайя им се паднаха еднакви карти, Кезайя нарочно изчака. Другите правеха знаци на Лоти и тайно и сочеха картата. Лоти се зачерви; обърка се и накрая се обади:

— И-а-а! Кеза-и-а!

— Ш-т! Чакайте! — Бяха в разгара на играта, когато бикът ги спря с ръка. — Какво е туй? Какъв е тоя шум?

— Какъв шум? Какво приказваш? — запита петелът.

— Ш-т! Мълчете! Слушайте! — Те притихнаха като мишки. — Май че чух нещо като… като почукване — каза бикът.

— Нещо какво? — запита овцата прималяло.

Мълчание.

Пчелата потрепери.

— Абе за какво я затворихме и ние тая врата? — каза тя тихо. Вярно бе, защо я бяха затворили вратата?

Докато играеха, денят беше превалил; блестящото слънце беше изпламтяло и угаснало. Бързата тъмнина препускаше над морето, над пясъчните хълмове, върху ливадата. Беше страшно да се вглеждаш в ъглите на пералнята, но като че нещо нарочно те караше да се взираш в тях. А някъде далече баба палеше лампа. Щорите се спускаха; огънят в кухнята играеше по съдовете на полицата.

— Ами сега, ако някой паяк падне от тавана върху масата? — промълви бикът.

— Паяците не падат от таваните.

— Падат, падат. Нашата Мина разправяше, че видяла паяк колкото чиния с дълги косми като гъсеница.

Изведнъж всички малки главички се вдигнаха нагоре; всички малки телца се приближиха и притиснаха.

— Защо никой не идва да ни вземе? — извика петелът.

Ах, тези големи, смеят се, седят си уютно на светло край лампите и си пият чай! Бяха ги забравили. Не, не точно забравили. Затова се и смееха. Бяха решили да ги изоставят тук, сами.

Внезапно Лоти нададе такъв пронизителен писък, че всички наскачаха от скамейките и също изкрещяха.

— Едно лице — лице поглежда! — пищеше Лоти.

Вярно — беше истинско. Притиснато към стъклото ги гледаше бледо лице, черни очи, черна брада.

— Бабо! Мамо! Хора-а!

Но още не бяха достигнали до вратата, блъскайки се един друг, когато тя се отвори и на нея застана чичо Джонатан. Беше дошъл да прибере момчетата.