Катрин Мансфийлд
В залива (11)

XI

Светлина струеше от прозорците на бунгалото. Две квадратни златни петна падаха върху карамфилите и затворените невени. Флори, котката, излезе на верандата и седна на горното стъпало, с допрени бели лапи, със завита около нея опашка. Изглеждаше тъй доволна, сякаш бе очаквала този момент през целия ден.

— Слава богу, стъмнява се — каза Флори. — Слава богу, свърши този дълъг ден. — Едрите й като зелени сливи очи се разтвориха.

След малко се чу грохотът на дилижанса, плющенето от камшика на Кели. Колата приближи дотолкова, че можеха да се чуят гласовете на мъжете от града, които разговаряха високо. Спря пред портата на Бърнълови.

Станли бе на половината на пътечката, когато съзря Линда.

— Ти ли си, скъпа?

— Да, Станли.

Той прескочи лехата и я обгърна с ръце. Тя се намери обхваната в познатата, стремителна, силна прегръдка.

— Прости ми, скъпа, прости ми — заекна Станли, хвана я под брадичката и повдигна лицето й към своето.

— Да ти простя ли? — усмихна се Линда. — Но за какво?

— Мили боже! Нима си забравила? — извика Станли Бърнъл. — Само за това съм мислил през целия ден. Беше адски ден. По едно време реших да скоча и да ти телеграфирам, но после си помислих, че телеграмата ще пристигне след мене. Така се измъчих, Линда!

— Но, Станли — озадачи се Линда, — какво да ти простя?

— Линда! — Станли беше много засегнат. — Нима не усети — не, ти сигурно си усетила — тръгнах си, без да ти кажа довиждане тази сутрин. Не мога да си представя как можах да направя такова нещо. Моят отвратителен характер, разбира се. Но — в края на краищата — той въздъхна и отново я прегърна, — достатъчно се измъчих заради това днес.

— Какво държиш? — запита Линда. — Нови ръкавици? Я да ги видя.

— О, най-евтини кожени ръкавици — каза Станли смутено. — Бел носеше такива тази сутрин и като минах покрай магазина, просто хлътнах вътре и си купих едни. Защо се усмихваш? Не съм сгрешил, нали?

— Напротив, мили — каза Линда. — Мисля, че е много разумно.

Тя нахлузи една от широките светли ръкавици на своите пръсти и огледа ръката си, като я въртеше насам-натам. Все още се усмихваше.

Станли искаше да каже: „Докато ги купувах, мислих само за теб“. И то беше вярно, но кой знае защо не можа да го изрече.

— Хайде да влизаме — каза той.