Катрин Мансфийлд
В залива (12)

XII

Защо е тъй различно през нощта? Защо е тъй вълнуващо да стоиш буден, когато всички други спят? Късно е вече — много е късно! А ти с всеки миг ставаш все повече и повече буден, като че ли бавно, почти с всеки дъх се пробуждаш в някакъв нов, красив, далеч по-трепетен и възбуждащ свят. И защо това странно чувство, че си заговорник? Леко, крадливо се придвижваш из твоята стая. Вдигаш нещо от тоалетката и безшумно отново го поставяш там. И всичко, дори и рамката на леглото те познава, отвръща ти, споделя твоята тайна…

Ти не харесваш много стаята си през деня. Не се и замисляш за нея. Влизаш, излизаш, вратата се отваря и затръшва, шкафът изскърцва. Присядаш на леглото, сменяш си обувките и изхвръкваш навън. Или се мярваш в огледалото, бързо две фиби в косата, малко пудра на носа и хайде — пак навън. Но сега — тя изведнаж ти домилява. Та тя е една мила, малка стаичка. Тя е твоя. Ах, каква радост е да притежаваш нещо. Моя — само моя!

— Нали си моя завинаги?

— Да. — Устните им се срещнаха.

Не, разбира се, това са съвсем различни неща. Това са глупости и само празни приказки. Но без да иска, Берил видя съвсем ясно двама души в средата на стаята. Нейните ръце обгръщаха шията му, той я притискаше. И ето той прошепва: „Прелестна моя, прелестна малка моя!“ Тя скочи от леглото, изтича до прозореца, коленичи върху пейката и подпря лакти на перваза. Но и красивата нощ, градината и всеки храст, и всяко листче, бялата ограда, дори и звездите участвуваха в този заговор. Луната беше толкоз ясна, че цветята блестяха като през деня; сянката на латинките лежеше върху сребристата веранда също като листа на лилия с широко разтворени цветове. Чаеното дърво, приведено от южните ветрове, приличаше на птица на един крак, с протегнато крило.

А като гледаше храста, Берил почувствува, че този храст е тъжен.

— Ние сме безмълвни дървеса, простираме ръце в нощта, без да знаем за какво се молим — каза печалният храст.

Той беше прав — когато си сам и размишляваш върху живота, винаги е тъжно. Цялата възбуда и всичко изведнаж те напуща, и ти се струва, че в тишината някой те зове и ти сякаш чуваш името си за първи път. Берил!

— Тук съм. Аз съм Берил. Кой ме вика?

— Берил!

— Да дойда ли?

Самотно е да живееш сам. Наистина, имаш роднини, цял куп приятели; но не това искаше тя. Тя искаше някой, който да открие онази Берил, непознатата за другите, някой, който ще я иска винаги такава. Тя искаше любим.

— Отведи ме от всички тези хора, любов моя. Да избягаме далеч. Нека започнем отново нашия живот, съвсем нов, съвсем наш. Нека запалим наше огнище. Да седим и да ядем заедно. И дълго да си говорим през нощта.

А това всъщност означаваше: „Спаси ме, любов моя. Спаси ме!“

… — Хайде де, недей да скромничиш, мила. Човек се радва на живота, докато е млад. Послушай ме! — и бурен, глупав смях съпроводи силното безсмислено цвилене на мисис Хари Кембър.

Разбери, ужасно трудно е да нямаш никого. Зависиш от всичко, което те заобикаля. Беззащитна си. И вечно този ужас да не те сметнат за неопитна и старомодна като ония, другите кокошки в Залива. А толкова чудесно е да знаеш, че имаш власт над някой друг. Да, чудесно е…

О, защо, защо „го“ няма още?

Ако продължавам да живея все тука, помисли Берил, животът ми ще отиде на вятъра.

— А откъде знаеш, че той изобщо ще дойде? — присмя й се тих глас отвътре.

Но Берил се направи, че не чува. Не, не може да я подминат. Другите да, но не и нея. Как може Берил Фейрфийлд, това красиво, очарователно момиче, никога да не се омъжи.

— Помниш ли Берил Фейрфийлд?

— Дали я помня ли? Та кой може да я забрави! Видях я едно лято в Залива. Стоеше на плажа със синя — не, розова — муселинена рокля, носеше голяма жълта — впрочем черна — сламена шапка. Но оттогава минаха години.

— Тя си е все така красива, по-хубава дори.

Берил се усмихна, прехапа устна и се загледа към градината. И както гледаше, забеляза някого, един мъж, който излезе от пътя, тръгна по ливадата край тяхната ограда, сякаш идваше право към нея. Сърцето й затупка. Кой ли беше? Кой можеше да бъде? Не е крадец, разбира се, не е крадец, защото пуши и крачи спокойно. Сърцето на Берил подскочи; сякаш се преобърна и щеше да спре. Тя го позна.

— Добър вечер, мис Берил — каза тихо гласът.

— Добър вечер.

— Не искате ли да се поразходим?

Да се разходят — по това време?

— Не мога. Всички си легнаха. Всички спят.

— О — каза гласът пренебрежително и кълбо сладникав дим я достигна. — Какво значение имат другите? Елате! Такава приятна нощ. Няма жива душа.

Берил поклати глава. Но нещо вече се размърда в нея, нещо надигна глава.

Гласът се обади:

— Уплашихте се, а? — Присмя й се: — Горкото момиченце!

— Нищо подобно — отвърна тя. Но докато говореше, безволевото същество у нея се изправи, надви я изведнаж, поиска й се да отиде!

И като че ли разбрал това, гласът каза нежно и тихо, но решително:

— Хайде!

Берил прекрачи ниския прозорец, прекоси верандата и изтича през тревата към портата. Той вече я чакаше там.

— Най-после — прошепна гласът и пак й се присмя: — Уплашихте се, а? Уплашихте се.

Да, уплашила се беше; сега, когато вече беше тук, изпита ужас и всичко й се стори променено. Луната гледаше студено и блестеше безстрастно; сенките бяха като железни решетки. Той й хвана ръката.

— Нищо подобно — каза тя небрежно. — Защо да се плаша?

Той притегли ръката й. Берил се отдръпна.

— Не, до тук — каза тя.

— Глупости! — Хари Кембър не вярваше. — Хайде, ела! Ще идем само до оня храст. Ела!

Разцъфналият храст беше висок. Той преливаше над оградата. Под него беше тъмно.

— Не, наистина, не искам — упорствуваше Берил.

Хари Кембър не отговори. Само се приближи, извърна се към нея, усмихна се и бързо каза:

— Не ставай глупава! Не ставай глупава!

Такава усмивка никога не бе виждала. Пиян ли беше? Тази широка, застинала, ужасяваща усмивка я смрази от страх. Какво направи тя? Как можа да дойде тук! Смръщената градина я укоряваше, а в този момент портата се разтвори и пъргав като котка Хари Кембър се вмъкна вътре и я сграбчи.

— Ах ти, студенокръвно дяволче! Студенокръвно дяволче — задъхваше се омразният глас.

Но Берил беше силна. Тя се изплъзна, извъртя се, измъкна се от него.

— Вие сте отвратителен, отвратителен! — извика тя.

— Тогава за какво дойде! — изсъска Хари Кембър.

Никой не му отговори. Малък пухкав облак закри луната. И в това тъмно мигновение морето зазвуча уплашено, тревожно. Но облакът отплува и гласът на морето се превърна в неясен шепот.

Беше тихо.